Жечка Горчева
Крилатото момче (30)

Лошото дърво

Мало и голямо, християни и мюсюлмани бяха проплакали от Махзар паша. Грабеше той чифлици, ниви и гори, изземваше имота на бедните хора от селата Дурач^[1], Юнузабдал^[2], Голяма Ада^[3], Калово^[4], Карарнаут^[5] и Кичук Кокаржа^[6]. И все малко му се виждаше. Да имаше как целия свят да заграби, толкова голяма беше лакомията му. А селяните караше безплатно да му работят. На кого ли не се оплакаха нещастните хорица, но никой не можа да им помогне.

Най-после, измъчени докрай от този ненаситен и зъл паша, те решиха да го съдят. Но от къде пари за това? Нали той беше им ограбил всичко? Решиха селяните последното си зърно да продадат, ризите от гърбовете си да смъкнат, но пашата на съд да призоват.

Дойде най-сетне дългоочакваният ден на съдебното заседание. То се проведе под вековния бряст във Воден, Разградска област. Огромното дърво беше разперило яките си клони над поляната, която сякаш беше застлана с пъстротъкан китеник. Пчелите весело жужаха над уханните цветя, а птичките се надпяваха, скачайки от клон на клон върху грамадното дърво. А в краищата на полянката се гушеха малки дървета, гледащи със завист към големия бряст, който им беше отнел всичко, дори сладкопойните птици.

Събраха се представителите на ограбените селяни, дойдоха и свидетелите — християни и мюсюлмани. Накрая се появи и Махзар паша. Вървеше тежко, тежко, наметнат с атлазено наметало и с дълъг чибук в устата. Седна на миндерлъка под дървото и се облегна на дебелия му ствол. Кръстоса крак връз крак и поглади важно, важно гъстата си черна брада. После натисна с гръб дървото и погледна нагоре да види дали се мърдат клоните му. Натисна още веднъж, хвърли горд и страшен поглед наоколо и рече:

— Е, селяни, видяхте ли дървото да се клати? Не видяхте. Колкото аз разклатих големия бряст, толкова и вие мене ще разклатите. Така да знаете!

Пристигнаха и съдиите — все стари аги с дълги бели бради и черни наметала. Само един от тях беше млад и облечен във военна униформа.

Най-после започна делото против пашата. Съдиите дълго разпитваха пострадалите селяни и свидетелите. Всички доказваха нечуваните своеволия, безмерната лакомия и тежките злодеяния на пашата. От тях се възмути дори разградския мюдюрин Мехмед ефенди. Махзар паша се ядоса и викна:

— Какво ги слушате, агалар! Те всички лъжат — и християни и мюсюлмани. Нима не виждате, че мюсюлманите са новоприети в исляма? Вяра не им хващайте!

Прекратиха разпитите. Вече всичко беше ясно на съда и той произнесе присъдата си. Махзар паша трябваше да върне всички незаконно заграбени имоти и да престане да притеснява селяните от околните села.

Времето, обаче, минаваше, а пашата нито имотите връщаше, нито се отказваше от безплатния труд на селяните и от всякакви други насилия над тях. Измъчени, хората изпратиха делегация от християни и мюсюлмани до главния управител на град Русе, а после отнесоха въпроса и до Цариград.

А селяните колчем минеха покрай вековния бряст го проклинаха, защото той беше станал ням съюзник на техния мъчител Махзар паша. Започнаха да го наричат „ЛОШОТО ДЪРВО“ и да го подминават като нещо, прокълнато и от Бога.