Жечка Горчева
Крилатото момче (13)

Врата на четиридесетте девойки

Това се случи много-много, отдавна. Толкова отдавна, че не се знае дори кои бяха нападателите. Чуждоземните нашественици успяха да завладеят крайморските селища, да заграбят всичко, което им попадна пред очите. Вземаха в плен и четиридесет девойки — най-стройните, най-красивите, които срещнаха по своя път.

Завоевателите докараха своите пленнички на нос „Калиакра“ и ги затвориха в последната пещера. Пред входа й поставиха стражи и с нетърпение зачакаха настъпването на нощта. Тогава щеше да започне голямото веселие край буйните огньове и щяха да поделят красавиците помежду си. Това щеше да бъде голямата им награда за проявената храброст при завладяването на българските земи.

Момичетата, които до тогава не се познаваха, бързо станаха близки като сестри. Бяха събрани от най-различни села, но общата зла участ ги сближи. Нито една от тях не искаше да се гаврят с нея поробителите. Цял ден те оплакваха своята младост, първа любов и недоизживян живот. Път за спасение нямаше.

Тъй както се прегръщаха една друга и ридаеха горчиво, изведнъж се чу глас:

— Има един начин да запазим моминската си чест и доброто си име!

Всички се обърнаха към девойката, която изрече тези думи и впериха в нея жадно очи.

— Какъв начин? Нали единствения изход е заварден от въоръжени стражи, а ние сме с голи ръце? — запитаха в хор нещастните девойки.

— Морето ще ни приюти! — посочи смелата девойка към малкото прозорче в скалистата стая.

Някои от момичетата се разридаха още по-силно. Млади бяха, не им се умираше. Но по-голямата част от тях бързо се съвзеха и започнаха да утешават останалите с думите:

— Няма вече живот за нас щом са ни докарали тук. По-добре да умрем, отколкото да станем играчки в ръцете на войниците. Нека запазим моминската си чест!

Дълго се вайкаха девойките и оплакваха своя млад живот, но времето напредваше и те смело решиха съдбата си — по-добре смърт отколкото живот в робство. Погледнаха през прозореца, който се намираше над огромна пропаст. Отдолу вълните на Черно море се разбиваха с шумен плисък около балваните, натрупани под най-тесния издатък на носа. Слънцето вече клонеше на залез и разсипваше своите бакърено-червеникави багри по необятната морска шир.

С премалели сърца, девойките започнаха да се приготвят. Припряно заплетоха косите си една за друга да не би някоя страхливка да се откаже в последния момент от смелото решение. В средата се намираше най-красивата, най-храбрата девойка — тази, която реши съдбата на всички. Тя бодро направи крачка към прозореца и моминските редици от двете й страни потрепнаха като крила на птица преди полет.

Никой не знае как се промъкнаха момичетата през малкия прозорец и как успяха да полетят едновременно към морските дълбини. Когато войниците ги забелязаха, те приличаха на ято жерави, устремило се към морето. Ръцете им бяха разперени, дрехите им се вееха от вятъра. Потресени от тази чудновата гледка, чуждоземците не се сетиха да направят опит да ги спасят.

Аленеещите от залеза морски води поеха в своята хладна прегръдка четиридесетте хубави девойки, приютиха ги завинаги в своите дълбини чисти и неопетнени.

От тогава и до днес лобната скала, надвесена над разпенените вълни на морето, носи името „Врата на четиридесетте девойки“ Тази легенда е като незагасващ маяк в мрака на безмилостното време. Маяк като фара на нос „Калиакра“, който неуморно осветява пътя на моряците в нощната тъма.