Жечка Горчева
Крилатото момче (16)

Иванчова поляна

Дядо Иван прекарваше повечето време на кошарите си, които се намираха на една поляна сред боровата гора, близо до Вършец. С него живееше внучката му Миглена — отрано останала сираче.

От чистия въздух и прясното мляко, под топлите грижи на дядо си, момичето израстна хубаво, стана добро и работливо. Веселите песни и пъргавата му шетня сгряваха самотната душа на стареца, радваха сърцето му.

Миглена ставаше рано, грижеше се за овцете и се надпяваше с птичките в гората. После отиваше за вода на топлия лековит извор. Никога не вървеше сама. Сподиряше я вярното й куче, наоколо подскачаха катерички, птиците извиваха своите нежни трели сякаш само за нея.

В една пролетна утрин Миглена издои овцете, без да пее като друг път. На сърцето й беше нещо тъжно. Като че ли я мъчеше някакво неясно предчувствие. Учуден от нейната безпричинна тъга, дядо й побърза да я изпрати на извора. Вярваше, че ходенето до там ще я ободри. Но Миглена се върна този път по-бързо от всякога. Запъхтяна, тя каза на дядо си, че е чула конски тропот по пътя откъм село Спанчевци. Кучето продължаваше ожесточено да лае.

— Дядо, дядо, кажи сега какво ще правим? Това навярно са турски конници — питаше разтревоженото момиче.

— Не се бой, дъще! Ще ги посрещнем както подобава и толкова. Ние българите сме гостоприемни хора. Гост на пътя си гладен не оставяме — успокояваше я дядо й.

Не след дълго турците похлопаха на вратата на дядо Иванчовата колиба. Дядото и внучката посрещнаха любезно неканените гости. Дадоха им прясно мляко, нагостиха ги добре. Турците ядоха и пиха до късно след пладне. На софрата се поизпуснаха да кажат къде и защо отиват. После поискаха дядо Иван да ги преведе през Козница планина, за да стигнат по-бързо до Сердика. Зер на другия ден много работа ги чакаше.

Дядо Иван направи незабелязано знак на внучката си да излезе малко навън. Успя да й каже:

— Слушай, момичето ми, аз съм стар и болен, не мога да водя конниците по пътя за Сердика. Тая работа ще я свършиш ти! Добре, че можеш да яздиш кон. Нали разбра, че те отиват да измъчват и убиват беззащитни хора? Какво ще правиш не зная, но те не бива да стигнат до там.

— Добре, дядо. Не се безпокой! Аз зная как да ги „преведа“ през Козница — отвърна внучката и побърза да се приготви за път.

Турците дадоха кон на Миглена и потеглиха преди залез-слънце.

Яздеше момичето най-отпред на колоната по стръмните пътеки, водеше турците насам-натам из планинските усои докато се стъмни добре. Конниците започнаха да нервничат, да го ругаят. Страхуваха се, че девойката не знае добре пътя или пък нарочно ги мотае.

Най-после Миглена по-скоро усети, отколкото видя в тъмнината приближаващата се голяма пропаст. Трябваше да скочи изведнъж, за да не разберат хората от колоната зад нея какво става. Без да поспре дори за миг, девойката пришпори коня и се хвърли в пропастта. След нея наскачаха един след друг всички турци.

Миглена изпълни заръката на дядо си. Никой от поробителите не стигна до Сердика да върши пъкленото си дело. Тя беше възпитана от дядо си така, че не пожали своя млад живот, за да спаси няколко души от големия град.

По-късно местността, в която се намираха кошарите на дядо Иванчо, хората нарекоха „Иванчова поляна“, в чест на стареца, възпитал своята внучка в дух на омраза срещу завоевателите и голяма любов към онеправданите.

Едва ли има човек в България, който да не е ходил или поне чувал за „Иванчова поляна“. Всяка година хиляди и хиляди хора, които почиват в град Вършец, посещават тази чудна местност. Дишат там чистия уханен въздух, слушат сладкопойните птици и мислят за онова далечно жестоко време.