Жечка Горчева
Крилатото момче (2)

Крилатото момче

В една ранна майска утрин село Писанец, Русенско се събуди от страшни писъци. Ранобудната невеста Боряна вече беше станала и шеташе из къщи като си пееше тихичко. Чула писъците, тя се спря ужасена:

— Божичко, какво ли се е случило? Човек ли е умрял, някого ли са убили или турците пак отвличат млади девойки? — занизаха се едно след друго от тревожни, по-тревожни предположения в главата й.

Воплите наежени и плачът на деца се усилваха. Чуваха се вече от всички краища на селото.

„Не, не ще да е на умряло!“ — помисли младата жена и тръгна да пита комшиите.

На излизане надникна в собата, където кротко спяха двете й свидни рожби. Петърчо беше прегърнал нежно малкото си сестриче, което се усмихваше сладко на сън. При мисълта, че нейното момиче е още малко, майката въздъхна облекчено.

След краткия разговор със съседите, Боряна нямаше сили да се върне у дома — краката й се подкосиха. Турците събираха млади момчета да ги правят еничари. Никое набелязано момче не можеше да се укрие от тях — претърсваха не само къщите, но и мазите, таваните, оборите и плевните.

Майката с мъка се довлече до стаята на децата. Събуди Петърчо и го зацелува, силно хлипайки. Скоро влезе и бащата, вече научил грозната вест. Отиде при момчето и каза:

— Ставай бързо, сине! Ей сега ще дойдат турците да те вземат, върл еничарин да те правят. Ех, сине, сине, може някогаш по този край да минеш своите да убиваш.

— Не искам, тате! — рипна Петърчо и бързо нахлу потурките си. — Турчин няма да стана! Аз ще избягам! Ще видиш, тате!

— Не можеш, синко. Пиле не може да прехвръкне, та камо ли човек да избяга. Завардили са селото отвсякъде.

— Аз зная откъде не е завардено, тате. Само ми дай Дорчо.

— Вземи го, момчето ми. Ти толкова много го обичаш… А и трудно ще ни бъде да гледаме коня без теб. Но да се спасиш няма да можеш. Ех, съдба, робска съдба!

В това време в стаята влязоха разплакани бабата и дядото. Петърчо бързо целуна всички поред и изхвърча навън. Само след минутка близките му го видяха да препуска на любимия си кон.

— Хайде, Дорчо! Нека всички видят как ще им избягаме ние на турците! — говореше момчето на коня и го пришпорваше към скалите край селото.

Бедната майка първа се досети какво е намислил невръстният й син. Хвърли се ничком на пътя и заскуба косите си от мъка. Бащата и родителите му стояха на улицата като окаменели. Малката сестричка плачеше силно и дърпаше майка си за роклята. Тя не разбираше какво е станало, но с детското си невинно сърчице чувстваше, че е нещо много лошо.

Скоро кон и дете, слели се в едно, изчезнаха от погледите на всички. Стигнали в силен тръс до края на скалите, те полетяха от тях, непоколебали се нито за миг.

Ведно българи и турци тръгнаха към края на селото. Всички мълчаха. Никой дотогава не беше видял дете да се самоубива.

А долу лежеше Петърчо до своя кон, разперил ръчички като че ли а-ха ще литне.

Някои хора говореха, че са го чули да казва на своя кон, че ще излетят от скалите. Други разправяха, че както го гледали долу мъртъв, изведнъж видели как му поникват криле и той полетял нагоре към небесата сини, далеч от страшните поробители.

Какво е станало с Петърчо не зная, но той остана по-жив и от живите. Остана БЪЛГАРИН.