Жорж Сименон
Търпението на Мегре (8)

Осма глава

— Най-напред една бира, майсторе!

Малкото ресторантче още миришеше на готвеното за обяд, но книжните покривки бяха изчезнали от масите и един-единствен консуматор четеше вестник в ъгъла.

— Ще може ли вашият келнер да занесе два-три сандвича и бутилка червено вино отсреща на четвъртия етаж, апартамента вляво?

— А вие? Обядвахте ли? Свърши ли се там? И вие ли искате сандвичи? С канталска шунка?

Мегре усещаше потта под дрехите си. Едрото му тяло бе празно, ръцете и краката му бяха омекнали като на човек, преборил се със силна треска, която внезапно си е отишла.

Часове наред той бе устремен към една цел, безразличен към заобикалящата го позната среда, и сега щеше да му бъде трудно да каже кой ден от седмицата е. Изненада се, като видя, че стенният часовник показваше два и половина.

Какво беше забравил? Смътно си даде сметка, че бе пропуснал да отиде на някаква среща, но с кого? А, да! С Жело-син, на авеню „Гоблен“, който трябваше да изготви списък на бижутерите, посещавани от Фернан Барийар.

Събитията бяха изпреварили всичко това. Списъкът щеше да му потрябва по-късно и комисарят си представяше дребния съдия, който през следващата седмица щеше да призовава един след друг свидетелите в разхвърляния си кабинет, попълвайки лека-полека все по-издуващата се следствена папка.

Светът отново оживяваше около Мегре. Той отново чуваше уличните шумове, отново забелязваше отблясъците на слънцето, дъвчейки бавно и с наслада сандвича си.

— Хубаво ли е това вино?

— Малко тежичко за вкуса на някои — това се дължи на факта, че не е подправено. Получавам го направо от моя шурей, който налива от него само двайсетина бъчви годишно.

Той пийна от същото вино, което беше изпратил на Жанен, и когато напусна гостилницата на оверняка, вече бе загубил заплашителния си вид на раздразнен бик.

— Кога най-после моята къща отново ще се усмири? — изхленчи портиерката, когато Мегре мина покрай нея.

— Скоро, скоро, драга госпожо.

— А наемите, на младата госпожа ли да продължавам да ги предавам?

— Съмнявам се. Съдия-следователят ще реши.

Асансьорът го отведе на четвъртия етаж. Той позвъни най-напред на вратата вдясно, където госпожа Барийар му отвори със зачервени очи, облечена в същия пеньоар, който носеше сутринта.

— Идвам да ви кажа довиждане, Мина. Извинете, че ви наричам така, но не мога да се въздържа да не мисля за малкото момиченце, сложило в Дуе ръчичката си в ръката на мъжа с окървавеното лице, тръгнал право пред себе си, без да знае къде отива.

— Вярно ли е, господин комисар, че моят мъж е…

Тя не смееше да произнесе думата убиец.

Той кимна утвърдително глава.

— Вие сте млада, Мина. Кураж!

Стиснала устни, за да сдържи сълзите си, госпожа Барийар едва успя да пошепне:

— Как можах да не забележа нищичко?

Изведнъж тя се хвърли на гърдите на Мегре и той я остави да се наплаче. Може би един ден тя щеше да намери нова опора в живота, друга ръка, на която да се облегне.

— Обещавам ви да дойда пак да ви видя. Грижете се за себе си. Животът е пред вас.

Оттатък Алина бе седнала на ръба на кушетката.

— Тръгваме — извести Мегре. — Желаете ли да се облечете или предпочитате да ви отведат така, както сте?

Тя го изгледа с поглед на човек, който добре е размислил и е взел решение.

— Ще го видя ли?

— Да.

— Още днес?

— Да.

— И ще мога да му говоря?

— Да.

— Колкото поискам?

— Колкото поискате.

— Имам ли право да взема един душ?

— При условие вратата на банята да стои отворена.

Тя вдигна рамене. Малко я бе грижа дали ще я гледат или не. Близо цял час се занимава с тоалета си — вероятно никога през живота си не се бе грижила толкова за външния си вид.

Даде си труд да измие косата си и да я изсуши с електрически сешоар, и дълго се колеба, преди да избере костюм от черен сатен със строга кройка.

През цялото време тя запази твърдия си поглед и решителните черти на лицето си.

— Жанен! Слез да видиш дали има долу някоя от нашите коли!

— Отивам, шефе.

За малко Мегре и младата жена останаха сами в хола. Тя слагаше ръкавиците си. Слънцето обилно навлизаше през двата прозореца, разтворени към улицата.

— Признайте, че имахте слабост към Манюел — пошепна тя.

— В известен смисъл — да.

След кратко колебание, без да го гледа, тя добави:

— И към мен също, нали?

И той повтори:

— В известен смисъл.

След като отвори вратата, затвори я след себе си и Алина и сложи ключа в джоба си. Те слязоха с асансьора. Един от инспекторите беше на волана в черна кола. На тротоара Жанен не знаеше какво да прави.

— Прибери се у вас и поспи десетина часа без прекъсване.

— Ако мислите, че жената и децата ще ме оставят да спя! Все пак благодаря, шефе!

Инспекторът в колата бе Ваше и комисарят му пошушна нещо. После се настани на задната седалка до Алина. След стотина метра младата жена, която гледаше навън, се обърна към спътника си:

— Къде отиваме?

Вместо по най-прекия път до Следствената полиция колата минаваше по Авенюто на Великата армия и обиколи площад „Етоал“ за да слезе по „Шанз-Елизе“.

Тя гледаше с широко отворени очи, знаеше, че сигурно никога вече няма да види отново тази гледка. А ако един ден това все пак се случеше, тя щеше да бъде стара жена.

— Нарочно ли направихте това?

Мегре въздъхна, без да отговори. След двадесет минути тя го последва в кабинета му, където комисарят влизаше отново с видимо задоволство.

Машинално той подреди лулите си, постоя пред прозореца и най-после отвори вратата на бюрото на инспекторите.

— Жанвие!

— Да, шефе!

— Би ли слязъл до ареста да ми доведеш Барийар? Седнете, Алина.

Сега той се държеше с нея така, сякаш нищо не се бе случило. Човек би казал, че аферата вече не го занимаваше, че целият случай е бил като един антракт в живота му.

— Ало! Дайте ми моля съдия-следователя Анслен. Ало!… Ало!… Съдията Анслен? Мегре се обажда. Да, в кабинета си съм. Току-що пристигам, придружен от една млада жена, която познавате. Не, но след малко и това ще стане. Питам се, дали не бихте желали да присъствувате на очната ставка? Да. Веднага. Очаквам го всеки момент.

Той се подвоуми дали да свали сакото си, но не го направи заради съдията, който щеше да дойде.

— Нервна ли сте?

— Вие какво мислите?

— Мисля, че ще присъствуваме на борба между диви зверове.

Очите на жената светнаха.

— Ако имахте оръжие, не бих дал пет пари за кожата му.

Дребничкият весел съдия влезе пръв и погледна любопитно младата жена в черно, която тъкмо сядаше.

— Заемете моето място, господин съдия.

— Не искам да…

— Моля ви. Моята роля всъщност приключи. Остават само някои проверки, разпити на свидетели, докладите, които ще напиша и ще ви предам. Една седмица писмена работа.

В коридора се чу шум от стъпки. Жанвие почука на вратата и бутна в кабинета Фернан с белезници на китките.

— Колкото до тези двамата, занапред те са ваши.

— Да му сваля ли белезниците, шефе?

— Струва ми се, че няма да е разумно. А ти остани тук. Ще отида да се уверя, че оттатък има яки мъже.

Алина се бе изправила като пружина, сякаш душеше миризмата на мъжа, който дълго време е бил неин любовник.

Не любовник, а самец. Както тя е била неговата самка.

Два звяра се гледаха в тоя тих кабинет така, както биха се гледали на арената или в джунглата.

Устните и на двамата потръпваха, ноздрите им се свиваха. Фернан пръв изсъска:

— Какво си…

Настръхнала срещу него, с тяло, издадено напред, с опънати мускули, тя приближи изкривеното си от злоба лице и го заплю в лицето.

Без да се изтрие, на свой ред той направи крачка напред със заплашително протегнати ръце, а през това време дребният съдия се озърташе, чувствувайки се неудобно в креслото на Мегре.

— Ти ли, мръснице…

— Негодник!… Уличник!… Убиец!…

Тя успя да издере лицето му, но въпреки белезниците той сграбчи протегната й ръка и я изви, наведен над нея, с неописуема омраза в очите.

Застанал прав между писалището си и стаята на инспекторите, Мегре даде знак и двама души се спуснаха да разтървават двойката, която се бе търколила на пода.

За няколко секунди настана объркване, най-после успяха да изправят Барийар с окървавено лице и да го задържат, докато Алина, с разранени китки, бе изтласкана към стола й.

— Аз считам, господин съдия, че ще бъде уместно да ги разпитаме поотделно. По-трудно ще бъде да ги накараме да мълчат, отколкото да говорят.

Луи Анслен стана, отведе Мегре до прозореца и наведен към него, все още разстроен от това, което бе видял, каза тихо:

— Никога досега не бях присъствувал на подобен изблик на омраза, на такова избухване на животински инстинкти!

През рамото му Мегре подхвърли към Жанвие:

— Можеш да ги затвориш.

И добави с ирония:

— Поотделно, разбира се.

Мегре бе обърнал лице към спокойната гледка на Сена и дори не ги погледна, когато излизаха. Очите му търсеха по брега познатия силует на рибар. От години насам той го наричаше „моят рибар“, въпреки че положително човекът не винаги бе, един и същ. Важното бе винаги да има някой, който да лови риба близо до моста „Сен Мишел“.

Един влекач теглеше четири шлепа срещу течението, наклонявайки назад комина си, за да мине под каменния свод.

— Кажете ми, Мегре, кой от двамата според вас…

Комисарят помълча, докато запали лулата си, и продължавайки да гледа навън, каза:

— Съдията сте вие, нали? Аз мога само да ви ги предам такива, каквито са.

— Не беше приятно за гледане.

— Не, не беше приятно за гледане. И в Дуе също не е било приятно.