Жорж Сименон
Търпението на Мегре (5)

Пета глава

Алина, която отвори вратата, бе с опънати нерви, с втренчен и изострен поглед, подчертан от дълбоките сенки под очите. Мегре беше по-спокоен от всеки друг път. Докато прекоси площадката на стълбището, той бе имал време да си придаде добродушното изражение, което инспекторите му познаваха добре, но което не можеше да ги заблуди.

— Не исках да напусна сградата, без да съм ви пожелал една колкото е възможно по-лека нощ.

Люка, седнал в едно кресло, остави на килима илюстрованото списание, което четеше, и стана лениво. Не бе трудно да се отгатне, че между двамата, затворени от толкова часове в този апартамент, в който им предстоеше да стоят до сутринта, не цареше сърдечност.

— Не смятате ли, Алина, че ще направите по-добре да си легнете? Не ви липсваха вълнения днес. Страхувам се, че и утрешният ден ще бъде също така мъчителен, ако не и повече. Нямате ли във вашата аптечка нещо сънотворно или успокоително?

Тя го наблюдаваше с твърд поглед, търсейки да проникне до дъното на мислите му, беснеейки, че не намира у комисаря слабо място, за което да се залови.

— Колкото до мен, доста неща научих от сутринта досега, но трябва да направя някои справки, преди да ви съобщя какво съм открил. Всъщност едва тази вечер се запознах с един доста любопитен мъж, който е ваш съсед по етаж. Първоначално се излъгах в него, вземайки го за обикновен представител на кутии за сладкарски и шоколадени изделия. Оказа се, че дейността му е много по-широка и обхваща в частност бижутерските среди.

Той не бързаше и замислено пълнеше лулата си.

— Поради всичко това още не съм вечерял. Надявам се, че господин Луи е имал търпение да ме почака в „Златният гвоздей“ и че ще можем да вечеряме заедно.

Пак мълчание. Както винаги, той натъпкваше лулата си с показалец, като прибираше отстрани тютюна, и накрая драсна клечка кибрит, докато Алина следеше прекалено грижливите му и бавни движения с нарастващо нетърпение.

— Хубав мъж е тоя Фернан Барийар. Бих се учудил, ако се задоволява с една жена, още повече че собствената му жена ми изглежда доста невзрачна за него. Какво мислите вие за това?

— Не го познавам.

— Разбира се, собственицата на една къща не може да познава отблизо всичките си наематели. При това питам се, дали тази къща е единствената, която притежавате? Утре ще узная това от нотариуса Дегриер, с когото имам среща. Тази афера е толкова сложна, Алина, че на моменти имам чувството, че губя почва под краката си. За всеки случай поставих човек долу, ако на Барийар му се прище да поизлезе. Колкото до телефона му, занапред и той като вашия е свързан с уредба за подслушване. Вие виждате колко любезно ви предупреждавам. Несъмнено нямате нищо да ми кажете?

Със стиснати устни, с отсечени машинални крачки тя се отправи към спалнята и тръшна вратата след себе си.

— Вярно ли е, шефе, всичко, което току-що казахте?

— Горе-долу. Лека нощ. Гледай да не заспиш. Приготви си толкова силно кафе, колкото ще ти бъде необходимо, и ако се случи нещо, каквото и да е то, обади ми се по телефона на булевард „Ришар Льоноар“. Не зная в колко часа ще се прибера, но твърдо съм решил да поспя.

Вместо да вземе асансьора, той заслиза бавно по стълбата и като минаваше покрай всяка врата, си представяше живота на наемателите. Някои гледаха телевизия и в много апартаменти се чуваха същите гласове, същата музика. Тропането на крака у Мейбл Тъплър показваше, че една-две двойки танцуват.

Инспектор Лагрюм дремеше на волана в една полицейска кола и Мегре разсеяно му стисна ръка.

— Без кола ли сте, шефе?

— Ще намеря такси на Авенюто на Великата армия. Получи ли нарежданията?

— Да се проследи оня човек — Фернан Барийар.

Мегре бе загубил онази лекота, която усещаше, като се събуди сутринта в трептящия от слънчева светлина апартамент или когато, застанал на платформата на автобуса, се опиваше от картините на парижкото ежедневие, оцветени като в детски албум.

Хората имаха манията да го разпитват за методите му. Някои се смятаха даже способни да ги анализират и той ги наблюдаваше с насмешливо любопитство, защото те знаеха повече от него, който най-често импровизираше, воден от инстинкта си.

Префектът положително не би одобрил това, което инстинктът диктуваше на комисаря този ден, а и дребният съдия-следовател въпреки възхищението си сигурно също би се намръщил.

Преди да разпита Фернан Барийар например, Мегре би трябвало да събере колкото може повече сведения за него, да състави досие, да има подръка датите, които бе сигурен, че ще намери у „Жело и Син“, уточненията, които евентуално щеше да му даде нотариусът Дегриер.

Той бе предпочел да събуди безпокойството на търговския представител, съзнателно да го накара да бъде нащрек, без да се крие от него тъкмо обратното! — нещо по отношение на наблюдението, под което бе поставен.

За момент бе помислил да не казва нищо на Алина, за да я изненада на другия ден, като я срещне очи с очи със съседа й по етаж, и да наблюдава реакциите й.

В края на краищата той бе играл обратната игра и сега тя вече знаеше, че той е открил връзката между нея и представителя на картонени кутии.

И той, и тя бяха поставени под надзор — не можеха нито да се срещнат, нито да се свържат по телефона. Невъзможно им бе също така да излязат от сградата, без да бъдат проследени.

Щяха ли при тези условия да спят спокойно? Мегре бе постъпил по същия начин и с господин Луи, даде му да разбере, че занапред постъпките му ще бъдат следени от полицията.

Беше още невъзможно да се установят връзките между тези три лица. Единственото общо нещо беше тревогата, която Мегре се стараеше да засили колкото е възможно повече у всеки един от тях.

— В „Златният гвоздей“, на улица „Фонтен“.

И там той бе играл с открити или почти открити карти. И без това трябваше да вечеря някъде, защо да не избере ресторанта, чийто собственик дълго време бе Палмари, преди да го прехвърли на името на Алина и после да го преотстъпи на Пернел.

Голямото оживление, което завари, влизайки в заведението, го изненада. Почти всички маси бяха заети, чуваше се глъчка, от време на време избухваше женски смях, а на метър от тавана димът от пурите и цигарите образуваше гъст, почти непроницаем облак.

В розовата светлина на лампите той забеляза на една маса господин Луи, седнал срещу хубаво младо момиче, докато Лапоант скучайте на бара пред чаша цитронада.

С професионална усмивка Пернел сновеше от клиент на клиент, ръкуваше се, навеждаше се, за да разправи някоя весела историйка, или да вземе поръчката, която предаваше на някой от келнерите.

Две жени, кацнали на високите столчета на бара, изразходваха запасите си от кокетство пред младия Лапоант, който стеснително се стараеше да гледа на друга страна.

При влизането на Мегре една от тях се наведе към приятелката си, сигурно да й пошепне: „Тоя е полицай!“

Така че, когато комисарят отиде при инспектора, госпожиците загубиха всякакъв интерес към него.

— Вечеря ли?

— Изядох един сандвич в кафенето, където той стоя повече от час. После се върна тук и дочака тази млада жена за вечеря.

— Не си ли преуморен?

— Не.

— Бих желал да продължиш да го следиш. Когато се прибере у тях, обади се по телефона в службата да те сменят. По същия начин ще постъпиш, ако отиде у момичето, което е възможно, или ако я заведе на хотел. Ще направиш по-добре да хапнеш нещо с мен.

— Една бира, господин Мегре?

— Късничко е, Жюстен. Взел съм си бирената дажба за днес.

Той направи знак на Пернел, който им намери една масичка, осветена от позлатена лампа с копринен абажур.

— Тази вечер ви препоръчвам паела. Първо може да започнете с банички със сирене, както ги правят в Ница. С тях — леко бяло вино „Тавел“, освен ако не предпочитате ароматичното „Пуйи“.

— Добре, нека бъде паела и „Тавел“.

— За двама?

Той потвърди с кимане и по време на вечерята изглеждаше зает само с яденето и с хубавото ароматно вино. От своя страна господин Луи се преструваше, че не го интересува нищо друго освен приятелката му, която все пак се обърна два-три пъти да погледне полицаите — сигурно го питаше за тях.

— Колкото повече го гледам — въздъхна комисарят, — все повече се убеждавам, че го познавам отнякъде. И то отдавна, може би отпреди десет години, може би от повече. Възможно е да е имал работа с мен, когато е бил млад и слаб, но сега е напълнял и това ме обърква.

При плащането на сметката Пернел се наведе с чисто професионален вид, намирайки време да прошепне на ухото на Мегре:

— Сетих се за една подробност, след като си бяхте отишли. Преди известно време се носеше слух, че Палмари бил собственик на хотел на улица „Етоал“. Тогава в тоя хотел се даваха стаи на час — хотел „Бюсиер“, „Бесиер“ или нещо подобно.

Мегре плати и се престори, че не придава значение на това съобщение.

— Отивам да видя този хотел, Лапоант — каза той тихо след малко. — Не вярвам да се забавя много. Желая ти успех.

Господин Луи го проследи с поглед до вратата. Мегре повика минаващото такси и десет минути по-късно слезе близо до хотел „Бюсиер“ разположен на по-малко от сто метра от полицейския комисариат нещо, което не пречеше на две-три момичета да се мъдрят на тротоара със съвсем очевидни намерения.

— Ще дойдеш ли?

Той направи знак, че няма да отиде с момичето, влезе и намери нощния пазач зад гишето, отделящо коридора от малко помещение, в което се виждаха бюро, табло за ключове и походно легло.

— За цяла нощ ли? Сам ли сте? Нямате ли багаж? В такъв случай ще трябва да платите предварително. Трийсет франка и двайсет на сто за прислугата.

Човекът тикна книгата за посетители към комисаря.

— Име, адрес, номер на паспорта или на личната карта.

Ако Мегре водеше момиче със себе си, щеше да избегне тези формалности. След клопката, която му бяха устроили преди две седмици и която за малко не му струва преждевременно пенсиониране, той предпочиташе да не се компрометира.

Той записа името си, адреса, номера на личната карта, но не посочи професията си. Подадоха му ключ и небръснатият пазач натисна електрически звънец, който иззвъня горе.

На първия етаж го посрещна не камериерка, а мъж по риза и бяла престилка. Той взе ключа и отегчено погледна номера му.

— Стая 42. Последвайте ме.

В хотела нямаше асансьор, което обясняваше лошото настроение на прислужника. Често нощният персонал във второкласните и третокласни заведения е съставен от не твърде блестящи представители на човешкия род, измежду които без много мъка човек би могъл да подбере достатъчен типаж за някое средновековно разбойническо сборище.

Тук прислужникът куцаше, носът му бе крив, а мръсният жълт цвят на лицето му издаваше болния му черен дроб.

— Ох, тези стълби! Аман от стълби! — мърмореше той на себе си. — Курвенски бардак!

На четвъртия етаж той тръгна по тесен коридор и спря пред номер 42.

— Това е вашата стая. Ще ви донеса кърпи за лице и за ръце.

Наистина, в стаите липсваха кърпи — стара хитрина, за да се подсети посетителят да даде бакшиш освен двадесетте на сто за обслужване.

След това прислужникът си даде вид, че проверява дали не липсва нещо друго, и накрая погледът му спря на петдесетфранковата банкнота, която Мегре държеше изразително с два пръста.

— Искате да кажете, че са за мен?

Погледът му стана недоверчив, но въпреки това очите му светнаха.

— Да не би да искате някое хубаво момиче? Не намерихте ли долу онова, което търсите?

— Затворете за момент вратата.

— Слушайте, надявам се, че нямате задни мисли! Чудна работа, струва ми се, че познавам отнякъде лицето ви.

— Може би познавате някой, който прилича на мен? Винаги нощем ли работите?

— Не съм нощен. Сега работя нощем през седмица, защото трябва да ходя на лечение в диспансера.

— Значи случва ви се да работите денем, така че познавате редовните клиенти?

— Някои познавам, други само минават случайно.

Малките му зачервени очички сновяха от банкнотата към лицето на комисаря и бръчката, която се появи на челото му, издаваше мъчително усилие да разсъждава.

— Бих искал да знам дали познавате тази жена. — Мегре извади от джоба си снимка на Алина Бош, която бе поръчал да направят преди няколко месеца, без тя да знае това.

— Питам се, дали й се случва да идва тук, придружена от един мъж?

Слугата бегло погледна снимката и челото му се сбърчи още повече.

— Подигравате ли се с мен?

— Защо?

— Защото това е снимка на собственицата на хотела. Поне доколкото ми е известно.

— Често ли я виждате?

— Във всеки случай никога нощем. Случва ми се да я зърна, когато съм дневна смяна.

— Тя има ли си стая в хотела?

— Стая и хол, на първия етаж.

— Но не ги използува често?

— Повтарям ви, че не знам. Понякога я виждаме, понякога — не. Не е наша работа и не ни плащат, за да я наблюдаваме какво прави.

— Не знаете ли къде живее?

— Откъде ще знам?

— А името й?

— Чувал съм управителката да я нарича госпожа Бош.

— Когато дойде в хотела, дълго ли остава?

— Няма как да се разбере поради витата стълба, която свързва стаята на управителката с апартамента на първия етаж.

— Може ли да се слезе от този апартамент по стълбището за наемателите?

— Разбира се.

— Вземете тази банкнота. Тя е ваша.

— Вие от полицията ли сте?

— Може би.

— Я кажете, вие да не сте случайно комисарят Мегре? Ненапразно ми се струваше, че познавам отнякъде лицето ви. Надявам се, че няма да създадете неприятности на съдържателката, защото в такъв случай рискувам и аз да си навлека беля.

— Обещавам ви, че няма да бъдете замесен.

Втора банкнота се бе появила като по чудо в ръката на комисаря.

— За точен и искрен отговор на един въпрос.

— Да чуем най-напред въпроса.

— Когато госпожа Бош, както я наричате, е в хотела, среща ли се с някой друг освен е управителката?

— Тя не се занимава с персонала, ако това искате да кажете.

— Не искам да кажа това. Тя може да приема в апартамента си външни хора, които няма да се качат непременно по витата стълба, а биха използували главния вход…

Банкнотата видимо изкушаваше човека не по-малко от първата. А и Мегре пресече набързо двоуменията му с пряк въпрос:

— Как изглежда той?

— Само съм го зървал понякога, почти винаги следобед. Той е по-млад и по-слаб от вас.

— Черноок? С тънки черни мустаци? Хубавец?

Слугата потвърди, кимайки с глава.

— Носи ли куфар?

— В повечето случаи — да. Наема все една и съща стая на първия етаж номер седем, която е най-близко до апартамента, но никога не прекарва нощта там.

Банкнотата смени притежателя си. Слугата я мушна чевръсто в джоба си, но не излезе веднага, питайки се може би дали няма да има трети въпрос, който ще му донесе нови петдесет франка.

— Благодаря. Обещавам ви да не ви намесвам. Отивам си след няколко минути.

В този момент навън се разнесе звън и прислужникът излезе живо от стаята, провиквайки се:

— Ида!

 

 

— Не ти ли беше много горещо? — безпокоеше се госпожа Мегре. — Надявам се, че си намерил време да обядваш и да вечеряш и че този път не си се задоволил със сандвичи.

— Ядох прекрасна паела в „Златният гвоздей“. Какво обядвах, вече забравих. Всъщност бях в едно овернско бистро заедно с един чудат дребен съдия-следовател.

Той се мъчеше да заспи — лицата, които бяха изпълвали изминалия ден, се явяваха отново пред очите му и най-отпред едрото, почти гротескно, странно сгърчено туловище на Палмари, паднало до подвижното му кресло.

За съдията Анслен той бе само жертвата, сложила начало на едно следствие, което щеше да го занимава няколко седмици. Но Мегре познаваше Манюел в различните етапи от живота му и въпреки че се намираха от двете страни на бариерата, между двамата мъже се бяха установили тънки, трудно определими връзки.

Можеше ли да се каже, че комисарят уважава бившия собственик на „Златният гвоздей“? Думата уважение изглеждаше пресилена. Преценявайки човека Манюел без предразсъдъци, опитният полицай въпреки всичко не можеше да не храни към него известна почит.

По същия начин още от началото той изпитваше някакво любопитство към Алина, която упражняваше върху него непреодолимо обаяние. Той се мъчеше да я разбере, понякога мислеше, че е успял, но веднага след това преценката, която бе направил, му се струваше отново неубедителна.

Най-после той навлезе в смътния свят на границата между будуването и съня и силуетите на хората, за които мислеше, се замъглиха, мисълта му загуби яснотата и точността си.

На дъното на всичко стоеше страхът. По време на дежурството често бе разисквал на тази тема с доктор Пардон, който също имаше опит по отношение на хората и изводите му се доближаваха до неговите.

Всички се страхуват. Стараем се да разсеем страха на малките деца с приказки за добрата фея, а почти веднага след това, още от училищната скамейка, детето се страхува да покаже на родителите си бележника, в който има лоши бележки.

Страхът от водата. Страхът от огъня. Страхът от животните. Страхът от тъмнината.

Страхът на петнадесет или шестнадесетгодишните да не сбъркат в избора на бъдещето си, да не пропаднат в живота си.

В унеса, в който се намираше, всички тези страхове оживяваха и се сливаха като нотите на неясна и трагична симфония: спотаените страхове, които човек влачи докрай със себе си, силните страхове, които го карат да вика, страховете, на които се надсмиваме, след като са минали, страхът от злополука, от болести, от полиция, страхът от хората, от това, което казват, от това, което мислят, от погледите, които пътем спират върху нас.

Преди малко, приковал поглед в банкнотата между пръстите на комисаря, болнавият камериер от хотел „Бюсиер“ бе раздвоен между страха от уволнение и изкушението. След това и появата на втората банкнота бе предизвикала същото раздвоение на чувствата.

Дали от все същия страх Пернел, станал съвсем отскоро собственик на „Златният гвоздей“, бе дошъл да подшушне на ухото на комисаря адреса на улица „Етоал“? Страх, че и занапред ще си има неприятности с полицията, страх да не затворят заведението му, позовавайки се на някой неясен правилник.

А господин Луи, не се ли страхуваше и той? Досега бе стоял в сянка, без никаква видима връзка с Манюел и Алина. Но ето че и той бе забелязал следствената полиция по петите си, а човек на неговата възраст, който живее в Монмартър, не може да не разбере какво означава това.

Кой от двамата се страхуваше повече в този момент — Алина или Фернан Барийар?

Сутринта никой още не подозираше някаква връзка между двата апартамента на четвъртия етаж. Госпожа Барийар се наслаждаваше весело на живота, без да си задава излишни въпроси, като всяка дребнобуржоазна домакиня, която гледа доколкото може всичко вкъщи да е наред.

Дали Алина се бе решила да си легне? Люка стоеше неотлъчно в апартамента й спокоен, решителен. Нищо не би го накарало да мръдне оттам. Тя не можеше нито да излезе, нито да се обади някому по телефона. Изведнъж бе останала сама със себе си, откъсната от останалия свят.

Не би ли предпочела тя да бъде отведена в Ке дез Орфевр, където би могла да протестира, да изисква присъствието на избран от нея адвокат?

Официално погледнато, полицията се намираше в дома й, за да я закриля.

Две врати и една площадка я отделяха от мъжа, когото тя бе приемала в тайния си апартамент в хотел „Бюсиер“.

Палмари беше ли в течение на тези срещи? И той месеци наред бе живял със съзнанието, че полицията следи дома му, че телефонът му е свързан с уредбата за подслушване, а отгоре на всичко беше и инвалид.

Но въпреки това той бе продължил дейността си, управлявайки хората си с посредничеството на Алина.

Това бе последната мисъл на Мегре, преди да потъне в истински сън: Алина… Манюел… Алина го наричаше „папа“… Тя, която се държеше насмешливо и предизвикателно с всички, ставаше нежна, когато бе със стария каид, и го бранеше като тигрица…

Алина… Манюел…

Алина… Фернан…

Липсваше някой. Съзнанието на Мегре не беше вече достатъчно ясно, за да си спомни кой липсваше на тази проверка. Едно от колелцата на машината. Беше говорил за това някому, може би на съдията? Важно колелце, свързано с диамантите.

Алина… Манюел… Фернан… Манюел отпада, тъй като е мъртъв… Алина… Фернан…

Всеки в клетката си, те се въртяха, очаквайки следващия ход на Мегре.

Когато той се събуди, госпожа Мегре отвори широко прозореца и му поднесе чаша кафе.

— Добре ли спа?

— Не зная. Сънувах много, но не си спомням какво.

Същото слънце като предния ден, същият свеж въздух, същото ведро небе, веселият цвъртеж на птичките, ободряващите шумове и миризми от улицата.

Разликата бе в Мегре, който този път не участвуваше в радостната песен на започващия ден.

— Изглеждаш уморен.

— Чака ме тежък и отговорен ден.

Тя разбра това още вечерта, когато той се прибра, но не искаше да го разпитва.

— Сложи панамения си сив костюм. По-лек е от другия.

Чу ли я той? Изяде машинално закуската си, изпи две чаши черно кафе, без да го опита на вкус. Не си тананикаше под душа, облече се разсеяно, забрави да попита какво ще има за обяд. Единственият му въпрос беше:

— Вчерашният омар всъщност хубав ли беше?

— Остана колкото за една салата.

— Искаш ли да ми повикаш такси?

Нямаше автобус тази сутрин, нито платформа, от която погледът му да поглъща цветните картинки на парижкото ежедневие.

— Ке дез Орфевр!

Първо — там.

— Свържете ме с Фернан Барийар… „Етоал“ 42-38… Ало! Госпожа Барийар?… Тук комисарят Мегре… Ако обичате, повикайте мъжа си на телефона… Да, чакам…

Ръката му машинално прелистваше докладите, натрупани върху писалището.

— Ало! Барийар?… Аз съм, пак аз… Вчера забравих да ви помоля да останете тази сутрин, а вероятно и целия ден вкъщи… Знам!… Знам!… Няма значение! Клиентите ви ще почакат… Не, нямам никаква представа в колко часа ще ви видя…

Докладната записка на Люка беше само лична бележка до комисаря — служебният му доклад щеше да бъде направен по-късно.

„Нищо важно за отбелязване. Тя се разхожда из апартамента до два часа сутринта и на няколко пъти, когато минаваше близо до мен, се питах дали няма да ми издере лицето с нокти. Най-после се затвори в стаята си и след около половин час не чух вече никакъв шум. В осем часа, когато Жарви ме смени, тя, изглежда, още спеше. Ще се обадя по телефона в службата към единадесет часа, за да знам дали имате нужда от мен.“

В доклада на Лапоант нямаше нищо що-годе интересно. Беше го предал по телефона в три часа сутринта.

„Да се предаде на комисаря Мегре. Господин Луи и приятелката му останаха до единайсет и половина в «Златният гвоздей». Момичето се казва Луиза Пегас, по прякор Люлю Торпилата, с което име се представя към края на програмата в «Зелената топка» — заведение за стриптийз на улица «Пигал».

Господин Луи я придружи и там. Последвах го и заех маса близо до неговата. След като мина през вратата за актьорите, Люлю се появи отново на сцената, а когато номерът й свърши, отиде на бара и заедно с другарките си започна да подканя клиентите да увеличат консумацията.

Господин Луи не мръдна от мястото си — не се е обаждал по телефона, не е напускал нито за момент салона.

Малко преди три часа Люлю дойде да му пошепне нещо на ухото. Той поиска шапката си и един след друг ние излязохме да чакаме на тротоара. Люлю дойде бързо. Двойката се отправи пеша към един съмнителен хотел на площад «Сен Жорж» — хотел «Скуеър».

Разпитах нощния вратар. Луиза Пегас живее в този хотел от няколко месеца. Често се прибира, придружена от някой мъж, рядко един и същ. За втори или трети път господин Луи влиза с нея в стаята й. Обаждам се от една кръчма, която скоро ще затворят. Продължавам да ги следя.“

— Жанвие! Къде е Жанвие! Не е ли дошъл?

— В тоалетната е, господин комисар.

Жанвие влезе.

— Изпрати човек пред хотел „Скуеър“ на площад „Сен Жорж“ да смени Лапоант, който сигурно е капнал от умора. Ако няма да съобщи нещо ново, да върви да спи и да телефонира надвечер. Възможно е по това време да имам нужда от него.

Едва му остана време да отиде на доклад, където въпреки бързането пристигна последен. Някои му хвърлиха съучастнически погледи, защото лицето му имаше израза, който приемаше във важни дни — упорит, с войнствено вирната лула, тъй силно стисната между зъбите, че му се бе случвало да счупи ебонитовия й наконечник.

— Извинете ме, господин директоре.

Той не чуваше нищо от това, което разправяха около него. Когато дойде неговият ред, задоволи се да промърмори:

— Продължавам да разследвам смъртта на Манюел Палмари. Ако всичко върви добре, надявам се едновременно с този случай да разкрия и организацията на крадците на скъпоценности.

— Продължавате да държите на старото си предположение! От колко време подозирате Палмари?

— От много години, вярно е.

Нови доклади го очакваха в кабинета му, по-специално заключенията на Гастин-Ренет и на съдебния лекар. И трите куршума, засегнали Манюел, един от които бе заседнал в облегалката на креслото, са били наистина изстреляни от пистолета „Смит и Уесън“ на Палмари.

— Женвие! Ела за малко.

Той му даде нареждания как да организира смените на постовете на улица „Акациева“.

Малко след това Мегре отвори остъклената врата, която позволяваше да се мине от Следствената полиция направо в Съдебната палата. Трябваше да изкачи два етажа, преди да открие кабинета на съдията Анслен, почти на самия таван.

Помещението беше едно от неремонтираните, които се запазваха за новодошлите; и съдията бе принуден да трупа книжата си направо на пода и да държи лампите запалени през целия ден.

Като видя Мегре, пълничкият съдия потри ръце.

— Свободен сте за малко — каза той на секретаря си. — Седнете, драги комисаре. Нетърпелив съм да науча докъде сте стигнали.

Мегре му изложи накратко дейността си от предния ден и докладите, които получи сутринта.

— Вие се надявате, че всички тези откъслечни данни ще образуват в края на краищата едно свързано цяло?

— Всяко лице, замесено в тази афера, се страхува. Всеки един от тях в този момент е изолиран от другите, без да има възможност да се свърже с тях…

— Разбирам! Разбирам! Много хитро! Но, от друга страна — немного редно. Аз не бих могъл да постъпя по същия начин, но започвам да разбирам тактиката ви. Какво ще предприемете сега?

— Най-напред ще се отбия на улица „Ла Файет“, където всяка сутрин в едно бистро и на тротоара пред него става пазарът на диаманти. Познавам там няколко търговци на скъпоценни камъни. Това е място, което често ми се е случвало да посещавам. След това ще отида да направя справките — сещате се къде, нали? — в картонажната работилница на Жело.

— Накратко казано, ако съм разбрал добре, работата стои така.

И съдията с хитър поглед се зае да разглоби механизма на аферата — нещо, което показваше, че бе прекарал част от нощта в изучаване на преписката.

— Предполагам, че считате Палмари за ръководител на организацията. В бара си на Монмартър той се е запознавал години наред с престъпници от всички възрасти, които са се срещали там. Старото поколение полека-лека се е пръснало из цяла Франция, запазвайки все пак връзките си. Казано с други думи, Палмари е знаел кому да се обади по телефона и е могъл да си осигури двама или трима души, които са му трябвали за един или друг обир. Така ли е?

Мегре потвърди. Възбудата, обзела съдията, го забавляваше.

— Дори и откъснат от света след злополуката, нищо не му е попречило да направлява хората си благодарение посредничеството на Алина Бош. Веднага след ресторанта е купил и сградата, в която живееше с нея, и сега аз се питам дали не е имал определена цел, постъпвайки така?

— Това му е позволявало между другото да се освобождава от някои наематели, когато му е трябвал свободен апартамент.

— За Барийар например. Твърде удобно е, когато човек се намира под надзора на полицията, да си има съучастник, който живее на същия етаж. Считате ли Барийар способен да преработва скъпоценни камъни и да ги пласира?

— Да ги пласира — да. Да ги преработва — не, тъй като това е един от най-тънките занаяти изобщо. Барийар е посочвал бижутерийните витрини, които са си стрували труда да бъдат ограбени — нещо твърде лесно, като се има предвид професията му. Чрез посредничеството на Алина, която периодично се изплъзваше от наблюдението ни, за да отиде в хотел „Бюсиер“…

— То обяснява покупката на хотела и освен това, представлява добро капиталовложение…

— Помощниците идват от провинцията за ден-два. Алина или може би Барийар ги изчакват на уреченото място и прибират скъпоценностите. Най-често извършителите на обира си заминават необезпокоявани, без дори да знаят за чия сметка са работили, с което се обяснява и фактът, че няколкото заловени от нас престъпници не можаха да ни кажат нищо.

— И така, в цялата работа някой липсва.

— Точно така. Човекът, който преработва диамантите.

— На добър час, Мегре. Позволявате да ви наричам така, нали? Наричайте ме Анслен.

Комисарят отговори, усмихвайки се:

— Ще се опитам. Като се имат предвид отношенията ми със следователите и по-специално с един от тях — съдията Комелио, страхувам се, че няма да мога още от първия път. Дотогава лека работа, господин съдия. Ще ви държа в течение.

Когато Мегре се обади от бюрото си в картонажната на авеню „Гоблен“, на телефона беше Жело-син.

— Не, не, господин Жело. Няма за какво да се тревожите. Става дума да се извърши обикновена проверка, която няма да навреди на доброто име на фирмата ви. Казвате, че Фернан Барийар е отличен търговски представител, и аз ви вярвам. Просто бих желал да зная за наше сведение кои са бижутерите, които са му давали поръчки през последните две години. Предполагам, че не е трудно за вашето счетоводство да ми даде този списък, който ще дойда да взема към обяд. Не се страхувайте. Ние умеем да бъдем дискретни.

В стаята на инспекторите той се взира дълго в заобикалящите го лица и в края на краищата, както обикновено, се спря на Жанвие.

— С нещо важно ли си зает в момента?

— Не, шефе. Тъкмо довършвам един доклад, който може да чака. Вечната бумащина.

— Вземи си шапката и ела с мен.

Мегре принадлежеше към поколението, от което мнозина мразеха да карат кола. Той се страхуваше от всичко, което отвлича вниманието, от мъглявите размишления, в които лесно изпадаше, когато водеше следствие.

— Спри на улица „Ла Файет“ и улица „Каде“…

Правило е в полицията, когато ще се върши нещо важно, да бъдат винаги по двама. Ако Лапоант не беше с него вечерта в „Златният гвоздей“, той нямаше да може да проследи господин Луи и сигурно щеше да изгуби много дни, преди да се заинтересува от заниманията на Барийар.

— Ще потърся място за колата и ще ви настигна.

Също като Мегре, Жанвие познаваше пазара за скъпоценни камъни. Но повечето парижани, включително и тези, които всяка сутрин минават по улица „Ла Файет“, дори не подозират, че скромните люде, облечени като дребни чиновници, които на групи разговарят по тротоара и около масите на бирарията, носят в джобовете си редки камъни, струващи цели състояния.

Тези скъпоценни камъни минават в малки пликчета от ръка на ръка, без да има нужда покупко-продажбите да бъдат придружени в момента със съответните разписки.

В този затворен свят, където всички се познават, цари доверие.

— Здравейте, Бернщайн!

Мегре стисна ръката на висок слаб мъж, който се отдели от двамата си събеседници, прибирайки в джоба си, като най-обикновено писмо, пликче диаманти.

— Здравейте, комисаре. Пак ли някоя кражба на бижута?

— Не е имало от една седмица насам.

— Все още ли не сте намерили човека, когото търсите? Поне двайсет пъти съм говорил за това с колегите си. И те също познават всички, които обработват диаманти в Париж. Както ви бях казал, те не са много и аз съм готов да гарантирам за всеки. Нито един от тях не би рискувал да преработва дори съмнителни камъни, та камо ли крадени. Тези хора имат нюх, повярвайте ми! Ще пиете ли една бира с мен?

— С удоволствие, щом моят инспектор пресече улицата.

— Виж ти! Жанвие. Дошли сте с подкрепление значи?

Те се настаниха на една маса, докато около тях посредниците разискваха прави. От време на време някой изваждаше от джоба си часовникарска лупа, за да разгледа предложения камък.

— Преди войната двата главни центъра на обработка на диаманти бяха Анверс и Амстердам.

— Любопитно е, че повечето хора от занаята, по причини, които никога не съм успял да открия, бяха и все още са родом от балтийските страни — литовци или естонци. В Анверс им бяха издали лични карти като на чужденци, а преди настъплението на немците избягаха в Роайан, а оттам в Съединените щати. Когато войната свърши, американците се опитаха всячески да ги задържат. Успяха да привлекат едва една десета, защото тези хора страдаха от носталгия. На връщане обаче някои от тях се оставиха да бъдат прелъстени от Париж. Ще ги намерите в кварталите Маре и Сент Антоан. Всеки от тях е известен, има, така да се каже, своето родословно дърво, защото това е занаят, който се предава от баща на син и си има своите тайни.

Изведнъж погледът на Мегре беше станал празен, сякаш вече не го слушаше.

— Чакайте! Вие казахте, че…

Той се бе върнал към една дума от разказа на Бернщайн, която го бе поразила.

— Какво ви смущава в това, което казах?

— Момент! Настъплението на немците… Бягащите от Анверс секачи на камъни… Съединените щати… Едни останали там… А защо по време на бягството някои да не са останали във Франция?

— Възможно е. Но тъй като почти всички са били евреи, вероятно е да са измрели по концентрационните лагери или в крематориумите.

— Освен ако…

Внезапно комисарят стана.

— Да вървим, Жанвие. Къде е колата ти? Довиждане, Бернщайн, извинете ме. Би трябвало по-рано да се сетя за това…

И Мегре се отдалечи, проправяйки си с бързи крачки път сред навалицата по тротоара.