Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Patience de Maigret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Жорж Сименон. Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре

Библиотека „Лъч — Избрано“

 

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Чикова

Коректор: Янка Събева

 

Френска. Първо и второ издание.

Дадена за набор м. март 1988 година.

Подписана за печат м. август 1988 година.

Излязла от печат м. септември 1988 година.

Поръчка №50. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 17,5.

Издателски коли 17,50. УИК 20,17.

Цена 2,90 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Търпението на Мегре от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Търпението на Мегре
La Patience de Maigret
АвторЖорж Сименон
Първо издание1965 г.
Франция
Издателство„Presses de la Cité“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаMaigret se défend
СледващаМегре и делото Нахур

„Търпението на Мегре“ (на френски: La Patience de Maigret) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, част от поредицата за комисар Мегре. Романът е издаден през 1965 г. от издателство „Presses de la Cité“ в Париж.

Сюжет

Комисар Мегре разследва убийството на Манюел Палмари – престъпник, който според подозренията на Мегре е участвал в неразкрит до момента обир на бижута...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Търпението на Мегре“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Лъч“ № 22, 1967 г., 123 с.
  • „Търпението на Мегре“, София, изд. „Тандем – ТМ“, 1993 г., 124 с.
  • „Търпението на Мегре“, в сборника „Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Лъч – Избрано“, 1988 г., с.185-277.

Външни препратки

Седма глава

Когато Мегре потропа шумно на вратата на апартамента, който до предния ден беше дом на Манюел Палмари, той чу вътре неравни стъпки и инспектор Жанен му отвори с вечния си вид на човек, хванат да върши нещо нередно. Жанен беше слабичко човече, което вървеше, мятайки накриво левия си крак, и приличаше на тия кучета, които сякаш постоянно очакват да ги ударят.

Дали не се страхуваше, че комисарят ще го упрекне, задето е без сако, по риза със съмнителна чистота, през чиято отворена яка се виждаха слабите му космати гърди?

Мегре едва го погледна.

— Никой ли не си е служил с телефона?

— Аз, шефе, за да кажа на жена ми…

— Обядва ли?

— Не още.

— Къде е тя?

— В кухнята.

И Мегре отново се устреми напред. Апартаментът беше в безпорядък. В кухнята, пред чиния, в която имаше не много апетитни следи от пържени яйца, Алина пушеше цигара. Тази жена не приличаше никак на наконтената и свежа Алина, на „младата госпожа“, която се грижеше за външността си от рано сутринта, за да излезе да пазарува в квартала.

Изглежда, че си бе метнала само вехтата домашна роба, прилепнала по тялото й от потта. Черните й коси не бяха сресани, по лицето й нямаше грим. Не беше се къпала и от нея лъхаше на готвено.

Не за пръв път Мегре констатираше подобно нещо. Познавал бе доста жени, кокетни и грижливо гледани, каквато бе и Алина, които само за един ден, останали сами със себе си след смъртта на съпруга или любовника, се бяха занемарявали по същия начин.

Вкусовете и държането им рязко се променяха. Започваха да се обличат по-крещящо, да говорят с груб глас, да употребяват думи, които дълго се бяха мъчили да забравят, като че ли натурата им отново се проявяваше.

— Ела!

Тя познаваше достатъчно комисаря, за да разбере, че този път играта бе сериозна. И въпреки това не побърза да стане, смачка цигарата си в мазната чиния, сложи пакетчето в джоба на пеньоара си и отиде до хладилника.

— Жаден ли сте? — запита тя след кратко колебание.

— Не.

Тя не настоя, взе за себе си бутилка коняк и една чаша от шкафа.

— Къде ще ме водите?

— Казах ти да дойдеш — със или без коняк.

Той я накара да прекоси хола и я бутна не особено любезно в кажибито на Палмари, където подвижното кресло още напомняше за присъствието на стария каид.

— Седни, легни или стой права… — измърмори комисарят, сваляйки сакото си и търсейки лулата си в джоба.

— Какво се е случило?

— Случи се това, че играта свърши. Дойде време за уреждане на сметките. Това ти е ясно, нали?

Тя бе седнала на ръба на жълтата кушетка с кръстосани крака, а трепереща й ръка се мъчеше да запали цигарата, стисната на крайчеца на устните й.

Малко я бе грижа, че се виждаше част от бедрата й. Малко го бе грижа и Мегре. Облечена или гола, минало бе времето, когато тя можеше да изкуши някой мъж.

Комисарят присъствуваше на нещо като сгромолясване. Той я бе виждал уверена в себе си, често арогантна, тя му се подиграваше с язвителен глас или го нагрубяваше с думи, които караха Манюел да се намесва.

Виждал я бе в естествената й хубост, излъчваща още онзи мирис на лекия живот на паднало момиче, който я правеше съблазнителна.

Виждал я бе обляна в сълзи — като жена с разкъсано от болка сърце или като артистка, играеща толкова добре ролята си на съкрушена жена, че той се бе хващал на играта й.

Сега виждаше само едно подгонено животно, свито на кълбо от страх, който не може да скрие, и се пита каква ще бъде съдбата му.

Мегре опипваше подвижното кресло, обръщаше се на всички страни и най-после седна на него в позата, в която тъй често бе виждал Палмари.

— Той преживя тук три години, беше пленник на този механизъм.

Мегре като че ли говореше на себе си, потърси с ръце ръчките и ги завъртя наляво и надясно.

— Само ти му беше връзка с външния свят.

Тя извърна глава смутена, че вижда в креслото на Манюел мъж със същата мощна осанка. Мегре продължаваше да говори, като че ли тя не го интересуваше.

— Той беше гангстер от старата школа, от тези, които пипат бавно, но здраво. А старите знаеха да се пазят много по-добре от днешните младоци. И преди всичко те никога не позволяваха на жените да се месят в работата им, освен когато като сутеньори ги караха да работят за тяхна сметка. Манюел се беше издигнал над този стадий. Чуваш ли?

— Чувам — измънка тя с глас на малко момиче.

— Истината е, че малко късно старият крокодил се влюби в теб като някой гимназист, влюби се в едно паднало момиче, което бе прибрал от улица „Фонтен“ пред някакъв долнопробен хотел. Той бе натрупал състояние, което би му позволило да се оттегли на брега на Марна или някъде на юг. Бедният глупак си бе въобразил, че ще може да направи от теб истинска дама. Облече те като буржоазка. Научи те да се държиш прилично. Нямаше нужда само да те учи да смяташ, защото да смяташ ти си знаела още като си се родила. Само колко нежна се показваше към него! Ах, папа! Ох, папа! Добре ли се чувствуваш, папа? Не искаш ли да отворя прозореца, папа? Не си ли жаден, папа? Една малка целувчица от твоята Алина?

Той се изправи и внезапно изрева:

— Мръснице!

Тя не се стресна, не помръдна. Знаеше, че в гнева си той бе способен да стовари върху лицето й не само ръката си, но и юмрука.

— Ти ли го подведе да припише сградите на твое име? А сметките в банката? Няма значение! Докато той е седял тук, затворен между четири стени, ти си се срещала със съучастниците му, предавала си нарежданията му, прибирала си диамантите. Все още ли нямаш нищо да кажеш?

Цигарата падна от пръстите й и с върха на пантофа си тя я смачка на килима.

— От колко време насам си любовница на този самомнителен самец Фернан? От една година, от три години или от няколко месеца? Хотелът на улица „Етоал“ е бил съвсем удобен за срещите ви. И един ден един от двама ви — Фернан или ти — е бил обзет от нетърпение. Колкото и непълноценен да беше, Манюел си оставаше як и можеше да живее още десет-петнайсет години. Приличното състояние, което бе натрупал, можеше да го изкуши да отиде да прекара старините си другаде — някъде, където ще го разхождат из градината, където ще се чувствува всред природата. Фернан ли или ти не можа да понесеш тази мисъл? Твой ред е да говориш, но побързай!

С тежки стъпки той закрачи от единия прозорец до другия, поглеждайки към улицата.

— Слушам.

— Нямам какво да кажа.

— Ти ли беше?

— Нямам нищо общо с това.

И сякаш с усилие добави:

— Какво направихте с Фернан?

— Той е в ареста, където се мъчи да измисли нещо, очаквайки да го разпитам.

— Нищо ли не каза?

— Няма значение какво е казал. Аз другояче поставям въпроса. Лично ти не си убила Манюел, това е ясно. Фернан е свършил тази работа, докато ти си пазарувала. Колкото до второто престъпление…

— Какво второ престъпление?

— Наистина ли не знаеш, че има още един убит в къщата?

— Кой?

— Хайде де! Помисли си малко, ако не разиграваш комедия. Палмари е изваден от строя. Но Барийар, когото никой никога не е подозирал, изведнъж е намесен в аферата от полицията. Вместо да ви отведат и двамата в Ке дез Орфевр и да ви направят очна ставка, оставят ви всеки в дупката си, ти тук, той отсреща с жена си, без връзка с външния свят, без връзка помежду ви. И какво се получава от това? Ти се мъкнеш от леглото си до креслото, от креслото до кухнята, където ядеш каквото ти падне, без даже да си дадеш труд да се умиеш. А той се пита какво всъщност знаем ние. И най-вече — кой още може да свидетелствува и да го натопи. Право или криво, той не се бои, че ти ще проговориш. Само че горе, в една от мансардите, има едно второстепенно действуващо лице — един може би малко налудничав старец, може би по-хитър, отколкото изглежда, и има опасност да издаде играта.

— Старият Жеф мъртъв? — смънка тя.

— Не се ли досещаше, че той ще бъде първият в списъка?

Тя го гледаше втренчено, объркано, без да знае вече на какво да се опре.

— Как?

— Намериха го обесен тази сутрин в зимника на Барийар, в отдавна превърнатия в работилница зимник, където Жеф Клаес, по-точно Виктор Крулак, е преработвал крадените скъпоценни камъни. Той не се е обесил сам. Някой е отишъл горе да го повика. Примамил го е в зимника и там, преди да му надене въжето на шията, го е убил.

Той говореше бавно, без нито веднъж да погледне младата жена в очите.

— Сега вече не става дума за обири на скъпоценни камъни или за любовни срещи в хотел „Бюсиер“. Става дума за две убийства, по-точно за две хладнокръвни, предумишлени убийства. И поне една глава е поставена на карта.

Неспособна повече да стои седнала, тя стана и на свой ред закрачи из стаята, като се пазеше да не минава близо до комисаря.

— Какво мислите вие? — я чу той да промълвя.

— Че Фернан е звяр и че ти си женската на този звяр. Че си живяла тук месеци и години с този, когото наричаше папа и който ти имаше доверие, а си дебнела всеки удобен момент да отидеш да се въргаляш в леглото с онзи гамен. Че трябва да сте били еднакво нетърпеливи — и ти, и той. Няма значение кой е държал пистолета, който е убил Манюел.

— Не съм аз.

— Седни тук!

Той сочеше подвижното кресло и тя се вцепени с широко отворени очи.

— Седни тук!

Изведнъж той сграбчи ръката й, за да я накара насила да седне там, където той искаше.

— Не мърдай. Ще те поставя точно на мястото, където стоеше той през по-голямата част на деня. Тук! Така! Да можеш с една ръка свободно да стигаш радиото, а с другата — списанията. Точно така ли беше?

— Да.

— А къде се намираше пистолетът, без който Манюел не правеше и две крачки?

— Не знам.

— Лъжеш, защото всяка сутрин си виждала Палмари да го оставя там, след като го е отнасял вечер в стаята си. Вярно ли е?

— Може би.

— Не „може би“, дявол да го вземе! Това е истината! Ти забравяш, че съм идвал тук двайсет-трийсет пъти да приказвам с него.

В креслото, в което Манюел бе убит, тя седеше вцепенена, с безкръвно лице.

— А сега внимавай добре какво ще ти кажа. Ти отиваш издокарана на пазар, след като си целунала по челото папа, изпращайки му последна усмивка от вратата на хола. Предположи, че в този момент оръжието е все още на мястото си зад радиото. Фернан влиза, отключвайки със своя ключ — той си има собствен ключ, който му позволява да се свързва с шефа, когато е необходимо. Виж хубаво разположението на мебелите. Представяш ли си Фернан да заобикаля креслото и да посяга с ръка зад радиото, за да вземе пистолета и да изстреля първия куршум в тила на Манюел? Не, мила моя! Палмари не бе вчерашен хлапак и щеше да се усъмни още в първия момент. Истината е, че когато си целунала папа, когато си се усмихвала на вратата, когато си излизала с бодра крачка като млада, хубава и кокетна жена, въртейки малкия си задник, пистолетът вече е бил в ръчната ти чанта. Всичко е било разчетено до минута. Достатъчно е било на площадката на стълбището да го пъхнеш в ръката на Фернан, който в този момент уж случайно излиза от къщи. Докато ти влизаш в асансьора и ходиш да пазаруваш прясно апетитно месо и зеленчук още с градински дъх, той е стоял вкъщи и е чакал уговорения час. Вече не е било необходимо да заобикаля креслото на стария и да си пъха ръката между него и радиото. Само едно бързо движение след няколкото разменени думи. Знам как Манюел се грижеше за оръжието си. Пистолетът е бил прилежно смазан и аз съм сигурен, че в чантата ти ще открият следи от смазката.

— Не е вярно! — изкрещя тя, хвърляйки се върху Мегре, удряйки го с юмруци по раменете и лицето. — Аз не съм го убила! Фернан го уби! Той извърши всичко! Той даде идеята за всичко!

Без да си дава труд да се предпази от ударите, комисарят се задоволи да повика:

— Жанен! Ела се позанимай с нея!

— Да й сложа ли белезниците?

— Докато се укроти. Дръж! Да я сложим да легне на канапето. Ще ти изпратя нещо за ядене, а пък аз ще се опитам да намеря някъде отворено заведение, за да обядвам. След това, ще не ще, ще трябва да се облече или ще я облечем насила.