Стивън Кинг
Вълците от Кала (9) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

СЕДМА ГЛАВА
Тодаш

1.

— Сиви коне значи — измърмори Еди.

— Да.

— Петдесет-шейсет, всички със сиви коне.

— Да, така казаха.

— Не ти ли се струва малко странно?

— Не.

— Наистина ли?

— Петдесет-шейсет коня все с един цвят? Бих казал, че е странно.

— В тази Кала също се отглеждат коне.

— Да.

— Довели са и за нас.

Еди никога не се беше качвал на седло и се радваше, че това „удоволствие“ засега се отлага, но не го сподели с останалите.

— Да, оставили са ги от другата страна на хълма.

— Сигурен ли си?

— Подуших ги. Сигурно роботът се грижи за тях.

— Защо не им прави впечатление, че нападателите яздят все еднакви коне?

— Защото не са в състояние да мислят разумно. Прекалено ги е страх.

Еди си заподсвирква фалшиво, после пак измърмори:

— Сиви коне.

Спогледаха се и се засмяха. Еди обожаваше, когато Роланд се смее. Гласът му бе грозен като крясъците на огромните черни птици, които наричаше ръждивчета… но за него беше приятен. Може би, защото Стрелеца се смееше твърде рядко.

Нощта наближаваше. Облаците бяха изтънели и на места се показваше синьо небе. Овърхолсър и хората им се бяха прибрали в лагера си. Сузана и Джейк бяха отишли да съберат малко хлебни топчета. След обилния обяд не им се ядеше нищо тежко. Еди седеше на един паднал клон и дялкаше нещо. Роланд бе разглобил оръжията върху парче еленска кожа. Смазваше всички части и проверяваше цевите, сетне пак ги сглобяваше.

— Ти им даде да разберат, че всичко е в техни ръце — отбеляза Еди, — но те явно не вдяват. Защо не им го наби в главите?

— Щяха да се уплашат още повече. В Гилеад имахме такава поговорка: „Не мисли за злото, докато не го срещнеш.“

— Аха. В Бруклин имаше друга: „Лайното и с рози да го засипеш, пак вони.“

Еди вдигна фигурката, която дялкаше. Щеше да стане истински шедьовър, помисли си Роланд. Отново се запита доколко приятелят му познава жената, с която си лягаше всяка нощ. Жените.

— Ако решиш, че можем да им помогнем, ще трябва да го сторим. Това е наследството на Елд, нали?

— Да.

— И ако не успеем да ги убедим да се вдигнат на оръжие, ще се оправяме сами.

— О, това не ме тревожи особено.

Роланд държеше чинийка с блестящо машинно масло, сякаш бе пълна със светлина. Потопи в нея ъгълчето на кадифено парцалче и се зае да чисти рюгера на Джейк.

— Тян Джафърдс със сигурност ще се вдигне. Вероятно има неколцина съмишленици, които ще го направят независимо от решението на събранието. Жена му също.

— Какво ще стане с децата им, ако загинат? Имат пет. Подозирам, че се грижат и за някой старец.

Роланд вдигна рамене. Преди няколко месеца Еди погрешно бе взел този жест и каменното му лице за безразличие. Сега знаеше, че не е това. Роланд беше пристрастен към правилата и традициите, както той — към хероина.

— Ами ако ние загинем? — попита Еди. — Няма ли последната ти мисъл да е нещо от рода на „Какъв глупак бях да проваля мисията си заради тези нещастници“?

— Ако не останем верни на призванието си, никога няма да стигнем до Кулата. Не ми казвай, че не го съзнаваш.

Еди го съзнаваше. Изпитваше и друго — жажда за кръв. Копнееше за нова битка. Изпитваше непреодолимо желание неколцина от тези Вълци да кацнат на мушката му. Нямаше смисъл да се заблуждава — искаше да вземе няколко скалпа. Или вълчи маски.

— Какво те тревожи, Еди? Искам да го обсъдим като мъже, на четири очи. — Стрелеца се усмихна леко. — Кажи, моля аз.

— Толкова ли си личи?

Роланд вдигна рамене, но не каза нищо.

Еди се замисли. Въпросът беше сериозен. Изпълваше го със смущение и отчаяние, почти както задачата за издялкването на ключа, с който трябваше да отворят на Джейк Чеймбърс вратата към техния свят. Само че тогава духът на големия му брат му беше нашепвал, че винаги е бил непрокопсаник и винаги ще си остане такъв. Сега въпросът на Роланд бе необятен. Защото всичко го тревожеше, нищо не му се струваше на мястото си. Нищо. А може би „не на мястото си“ не беше правилният израз. Защото всъщност нещата му се струваха прекалено подредени, прекалено съвършени…

— Ъррр — изръмжа Еди и заскуба косата си. — Не знам как да го кажа.

— Кажи първото, което ти дойде наум. Не се колебай.

— Деветнайсет. Целият проблем е в това деветнайсет.

Той се просна по гръб на меката горска земя и зарита бясно като истерично дете. „Може би убийството на неколцина Вълци ще сложи всичко в ред — помисли си. — Може би това ще е достатъчно.“

2.

Роланд отброи една минута, преди да попита:

— Сега по-добре ли си?

Еди отново седна.

— Да.

Роланд кимна и леко се усмихна:

— Казвай сега. Ако не можеш, няма проблем, но е хубаво да кажеш болката си, Еди. Аз уважавам чувствата ти. Давай, слушам те.

Истина беше. Отначало Стрелеца се отнасяше към Еди със смесица от предпазливост и презрение, защото виждаше в него само слабости. Уважението дойде постепенно. Отначало в кабинета на Балазар, когато Еди се беше сражавал гол. Много малко мъже биха го сторили. Роланд започна да съзира у него много черти на Кътбърт. После, на влака, Еди бе проявил удивителна находчивост, на която Роланд можеше само да се възхищава, но не и да постигне. Еди Дийн притежаваше странното и понякога дразнещо чувство за хумор на Кътбърт Алгууд, а също и дълбоката интуиция на Алан Джоунс. В крайна сметка обаче бе коренно различен и от двамата приятели на Роланд. Понякога беше слаб и затворен, но притежаваше голям кураж и по-добрата сестра на куража, която Стрелеца наричаше „сърце“.

Сега Роланд се стараеше да събуди интуицията му.

— Добре — рече Еди, — ще ти кажа. Не ме прекъсвай. Не ми задавай въпроси. Само слушай.

Роланд кимна. Надяваше се Сузана и Джейк да се забавят още малко.

— Гледам небето, там, където облаците се разкъсват. И виждам числото деветнайсет, изписано в синьо.

Роланд вдигна поглед. И наистина — числото беше там. Той също го видя. Видя обаче и един облак с формата на костенурка и друга дупка в изтъняващите облаци, напомняща вагон.

— Поглеждам дърветата и виждам деветнайсет. В огъня — също. Срещам имена с по деветнайсет букви. Но само това, нищо повече. — Еди говореше бързо, втренчил се в очите на Роланд. — Има обаче и още нещо. Свързано е с тодаш. Знам, че според вас всичко, което изпитвам, ми напомня за наркотиците, и може би сте прави, но, Роланд, състоянието на тодаш наистина е като наркотично опиянение.

Еди винаги му говореше, сякаш Роланд никога през живота си не беше опитвал нещо по-силно от графа, но това бе твърде далеч от истината. Може би трябваше да му го напомни някой път, но не сега.

— Самото пребиваване тук, в твоя свят, е като тодаш. Защото… о, как да го обясня?… Роланд, всичко тук е реално, но всъщност не е.

На Стрелеца му се прииска да напомни на Еди, че това тук вече не е неговият свят — за него градът Луд бе краят на Средния свят и начало на всички мистерии, които се криеха отвъд, — но запази тези мисли за себе си.

Еди загреба шепа пръст и иглички; на земята останаха пет бразди от пръстите му.

— Реално е, мога да го докосна и да го помириша. — Той вдигна игличките към устата си и прокара език по тях. — Мога да го вкуся. И в същото време всичко това е нереално като деветнайсетицата, която виждам в огъня, или като онзи облак, приличащ на костенурка. Разбираш ли ме?

— Разбирам те много добре — измърмори Роланд.

— Хората са истински. Ти… Сузана… Джейк… онзи човек, който грабна Джейк, Гашър… Овърхолсър и Слайтман. Само че начинът, по който разни неща от моя свят се появяват тук… това вече не е реално. Не е логично, далеч е от здравия разум, но не това имам предвид. То просто не е реално. Откъде се е взела песента „Хей, Джуд“ тук? Ами онзи киборг мечок, Шардик — откъде ми беше познато името му? Всички глупости от „Магьосника от Оз“, Роланд — всичко се случи с нас, но в същото време съм убеден, че не е било реално. Прилича ми на тодаш. На деветнайсет. Ами онова, което се случи в Зеления палат? Сега се скитаме из гората като Хензел и Гретел. Има път. Ядем хлебни топчета. Цивилизацията е изчезнала. Всичко се разпада. Ти сам ни го каза. Видяхме го в Луд. Само че знаеш ли какво? Не е вярно! Ха-ха, всичко е една голяма глупост, някой си прави майтап!

Еди се изсмя рязко. Прозвуча зловещо и налудничаво. Отметна косата от челото си и по кожата му останаха черни следи от пръстта.

— Безумието е, че тук, на края на света, попадаме на град като от исторически роман. Цивилизован. Културен. Населен с хора, които ти се струват познати. Може би не ти харесват…

Овърхолсър е наистина труден за понасяне. Но имам чувството, че ги познавам.

Еди бе прав и за това. Роланд дори не беше видял Кала Брин Стърджис, но тя вече му напомняше за Меджис. В известно отношение това изглеждаше разбираемо — земеделските селища по света си приличат — но, от друга страна, го тревожеше. Дяволски го тревожеше. Сомбрерото на Слайтман например. Възможно ли беше тук, на хиляди километри от Меджис, хората да носят подобни шапки? Вероятно да. Но възможно ли бе сомбрерото на Слайтман толкова да напомня на Роланд шапката на Мигел, стареца от Меджис? Дали беше само въображение?

„Колкото до това, Еди казва, че съм лишен от такова“ — помисли.

— Този град има проблем като от детска приказка — продължи Еди. — И жителите му извикват отряд филмови герои, — които да ги спасят от приказните злодеи. Знам, че е реалност — ще умират хора, ще се лее кръв, ще има писъци и плач, но в същото време всичко ми прилича на лош филмов сценарий.

— А Ню Йорк? — попита Роланд. — Как ти се стори?

— Същото. След като Джейк си тръгна с „Чарли Пуф-паф“ и книгата с гатанките, на рафта останаха деветнайсет книги… и после, не щеш ли, се появява не друг, а Балазар. Този задник!

— Ехо, полека! — бодро се провикна Сузана зад тях. — Без цинизми, момчета.

Скутът и бе пълен с хлебни топчета; Джейк буташе инвалидната количка. Изглеждаха весели и щастливи. Роланд предположи, че отчасти се дължи на обилната храна.

— Напуска ли те понякога това чувство за нереалност? — попита Роланд.

— Не е точно чувство за нереалност, Роланд. Просто…

— Да не умуваме точно какво е. То понякога изчезва. Нали?

— Да. Когато съм с нея.

Той се приближи до Сузана. Наведе се и я целуна. Роланд ги наблюдаваше загрижено.

3.

Свечеряваше се. Те седяха около тлеещия огън. Бързо бяха утолили глада си с хлебните топчета. Роланд размишляваше върху нещо, казано от Слайтман, може би малко по-задълбочено от необходимото. Накрая се отказа да умува и рече:

— Тази нощ някои от нас, или дори всички, може да се озоват в Ню Йорк.

— Надявам се и аз да съм в този списък — отбеляза Сузана.

— Ка ще реши. Важното е да не се разделяме. Ако някой се прехвърли сам, най-логично е да си ти, Еди…, ако само един премине, да остане на място, докато чуе камбаните.

— Каммен — уточни Еди. — Така ги нарече Анди.

— Разбрахте ли?

Те кимнаха, но по израженията им личеше, че са решили да постъпят както намерят за добре в зависимост от ситуацията. Така и трябваше. Все пак бяха стрелци.

Той се изсмя кратко, за своя собствена изненада.

— Кое е смешното? — попита Джейк.

— Просто се замислих, че когато човек живее дълго, среща странни спътници.

— Ако имаш предвид нас, искам да ти кажа, Роланд, че и ти не си от най-нормалните — изръмжа Еди.

— Сигурно. Ако двама, трима или всички преминем — когато чуем звъна, трябва да се хванем за ръце и да не се пускаме.

— Анди каза да съсредоточим мислите си един към друг. Така няма да се загубим.

За изненада на всички Сузана запя. Песента и напомни на Роланд за марш.

— „Деца, когато чуете кларинета… Деца, когато чуете флейта! Деца, когато чуете дайрета… На колене пред идола паднете!“

— Какво е това?

— Трудова песен. Прадедите ми сигурно са я пели, докато са събирали памука на белите господари. Времената се менят. — Тя се усмихна. — За пръв път я чух в Гринидж Вилидж през 1962. От един бял блусар на име Дейв ван Ронк.

— Обзалагам се, че и Арон Дипно е бил там — възкликна Джейк. — По дяволите, обзалагам се, че е седял на съседната маса.

— Защо мислиш така, сладък? — изненада се Сузана.

— Защото е чул Калвин Тауър да казва, че Дипно киснел във Вилидж от… кога каза, Джейк? — намеси се Еди.

— Не във Вилидж, а на улица „Блийкър“. Господин Тауър и господин Дипно киснели на „Блийкър“ още преди Боб Дилан да изсвири първото си до на „Хонер“ — а. Това сигурно е някаква хармоника.

— Да и макар че не съм готов да се закълна, бих заложил доста на това, което казва Джейк. Твърде е вероятно Дипно да е бил там. Дори не бих се изненадал, ако Джак Андолини е стоял на бара. Защото точно така се нареждат нещата в Страната на деветнайсетицата.

— Както и да е. Онези, които прекосят, в никакъв случай не бива да се разделят — настоя Роланд.

— Не вярвам да се пренеса — отбеляза Джейк.

— Защо? — изненада се Стрелеца.

— Защото никога няма да мога да заспя. Прекалено съм възбуден.

Накрая обаче всички заспаха.

4.

Той знае, че е сън, предизвикан от случайната забележка на Слайтман, но не може да се измъкне от него. „Винаги търси задната врата“ — обичаше да казва Корт, но засега Роланд не вижда такава. „Слушал съм за Джерико Хил и други такива приказки“ — бе рекъл главният пастир на Айзенхарт, само че за Роланд Джерико Хил не беше никаква приказка. Той бе ходил там. Беше станал свидетел на гибелта им. На сриването на един цял свят.

Жегата го смазва; слънцето като че е решило да стои вечно в зенита си. Под тях се простира наклонено поле, пълно със сивочерни каменни лица, очукани статуи на отдавна мъртви хора. Войниците на Грисъм напредват неумолимо, а Роланд и последните оцелели се изтеглят нагоре, като не престават да стрелят. Гърмежите не спират, куршумите свистят над главите им като жадни за кръв комари. Джейми Декъри е убит от снайперист, може би от самия Грисъм или от зоркия му син. За Алан краят бе далеч по-лош: той беше застрелян през нощта от двамата си най-добри приятели, глупава грешка и ужасна смърт. Няма да получат помощ. Войската на Демълет попадна на засада при Римрокс и хората му бяха изклани, а когато Алан се върна в полунощ, за да им съобщи вестта, Роланд и Кътбърт… гърмежите на револверите им… и после Алан ги извика по име…

Стигат върха и вече няма накъде. На изток зад тях се спускат отвесните скали към Соления океан — който на осемстотин километра на юг носи името Чисто море. На запад са хълмът на каменните лица и озверелите мъже на Грисъм. Роланд и другарите му са избили стотици, но има още две хиляди. Две хиляди мъже с боядисани в синьо лица, с огнестрелни оръжия — срещу десетина. Толкова са останали на върха на Джерико Хил под палещото слънце. Джейми е мъртъв, Алан е мъртъв — стабилният, надежден Алан, който можеше да избяга, но предпочете да остане, Кътбърт е прострелян. Колко пъти? Пет? Шест? Ризата му е прогизнала от кръв. Половината му лице е почервеняло; окото му е безжизнено. Той още стиска рога на Роланд, онзи, с който според легендите е свирил Артур Елд. Не би го дал за нищо на света.

— Защото аз свиря по-добре от теб — казва на Роланд и се засмива. — Можеш да си го вземеш, когато издъхна. Внимавай да не го забравиш, Роланд, защото е твой по право.

Кътбърт Алгууд, който нахълта в Меджис с череп от врана на седлото.

— Това е съгледвачът ни — бе извикал и взе да му говори, сякаш беше жив.

Такъв си беше и понякога влудяваше Роланд с глупостите си. Сега, под палещото слънце, той пристъпя несигурно, полуослепял, стиснал Рога на Елд, револверът му дими, той умира…, но продължава да се смее. О, богове, смее се!

— Роланд! Предадоха ни! Врагът ни превъзхожда стократно! Притиснати сме! Защо не минем в атака?

Роланд осъзнава, че е прав. Ако мисията им в търсене на Тъмната кула наистина е изправена пред провал тук, на Джерико Хил — предадени от собствените си другари и преследвани от тези варвари от войската на Джон Фарсън, — нека покажат всичко, на което са способни.

— Да! — кресва той. — Много добре. Бойци от замъка, при мен! Стрелци, при мен! При мен, заповядвам ви!

— Ако искаш стрелци, Роланд, аз съм тук. Ние сме последните.

Роланд го поглежда, сетне го прегръща под палещото слънце. Чувства как животът на другаря му изтлява, а той все се смее. Бърт не спира да се смее.

— Добре — изхриптява Роланд и оглежда неколцината си оцелели бойци. — Ще атакуваме. И никаква милост!

— Никаква милост — повтаря Кътбърт.

— Няма да приемаме, дори да се предават или да предлагат примирие.

— В никакъв случай! Дори всичките две хиляди да хвърлят оръжие.

— Свири с проклетия рог!

Кътбърт вдига рога към окървавените си устни и го надува с все сила — надува го за последен път, защото когато рогът пада от ръката му след няколко минути, Роланд ще го остави да лежи завинаги в прахта. В скръбта си и жаждата за мъст той ще забрави напълно за Рога на Елд.

— А сега, приятели мои — хайл!

— Хайл! — изкрещяват последните му оцелели другари.

Това е техният край, краят на Гилеад, краят на всичко, но вече не го е грижа. Обхваща го бяс, влудяващ бяс. „За последен път — мисли си. — Така да бъде.“

— След мен! — изкрещява Роланд от Гилеад. — Напред! За Кулата!

— За Кулата! — приглася му Кътбърт; вдига рога и револвера.

— Никаква милост! — крещи Роланд. — НИКАКВА МИЛОСТ!

Втурват се срещу боядисаната в синьо орда. Двамата с Кътбърт са най-отпред. Когато преминават първите сивочерни каменни лица, сред свистящите куршуми и стрели, проехтява звън. Неописуемо хубава мелодия; красотата и сякаш го разкъсва.

„Не сега — помисля си. — Не сега, о, богове… оставете ме да довърша започнатото. Оставете ме да свърша заедно с приятеля си и веднъж: завинаги да намеря покой.“

Посяга към ръката на Кътбърт. За миг усеща докосването на окървавените му пръсти… сетне те изчезват. Или по-скоро Роланд изчезва от бойното поле. Започва да пропада, обгръща го мрак, падането му е безкрайно, музиката звучи, каммен звучи („Звучи като хавайска песен, нали?“), Джерико Хил го няма, Рогът на Елд е изчезнал, наоколо е само мрак и в него светят червени букви, достатъчно големи, за да ги прочете. Пише…

5.

Пишеше „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“. Въпреки това много хора пресичаха улицата. Оглеждаха се бързо за коли и претичваха. Един мъж пресече въпреки приближаващото с голяма скорост такси. Таксито свърна рязко встрани и наду клаксон. Мъжът му изкрещя гневно и размаха среден пръст. Роланд се досещаше, че този жест не означава „дълги дни и спокойни нощи“.

В Ню Йорк беше нощ и макар че бе пълно с хора, нямаше никого от ка-тета. Роланд най-малко бе очаквал този развой на нещата — единственият преминал в другия свят да е той. Не Еди, а той. Къде, в името на боговете, да отиде? И какво да прави, когато стигне там?

„Помни собствения си съвет — рече си. — Ако някой премине сам, да остане на място.“

Означаваше ли това изобщо да не мърда от ъгъла на Второ Авеню и Петдесет и четвърта улица и да гледа безучастно как светещият надпис на светофара се сменя от червеното „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ на зеленото „ПРЕМИНИ“ и обратно?

Докато размишляваше над това, зад гърба му прозвуча радостен и почти истеричен вик:

— Роланд! Сладкишче! Обърни се и ме виж!

Роланд се обърна. Знаеше кого ще види, но въпреки това се усмихна. Споменът от Джерико Хил бе ужасен, но каква гледка го очакваше тук — Сузана Дийн тичаше към него, разперила ръце, от очите и бликаха сълзи на радост.

— Краката ми! — крещеше колкото и глас държи. — Краката ми! Отново са цели! О, Роланд, сладурче, слава на Исус, КРАКАТА МИ СА ЦЕЛИ!

6.

Тя се хвърли в обятията му и го разцелува горещо, като повтаряше:

— Краката ми, о, Роланд, виж, мога да ходя, мога да тичам. Краката ми отново са цели, слава на Бога и всички светии, краката ми са цели.

— Нека ти носят огромна радост, сърце мое — рече той бавно.

Още използваше официалностите, характерни за Кала, но след известно време в Ню Йорк вероятно и той щеше да псува и да размахва среден пръст след такситата.

„Аз обаче винаги съм бил чудак — помисли си. — Дори не мога да казвам «аспирин».“ Тя хвана ръката му и я допря до прасеца си:

— Чувстваш ли? Нали не си въобразявам?

Роланд се засмя:

— Нали сама дотича? Да, Сузана, истина е. — Докосна и другия и крак. — Два крака, цели-целенички. — Намръщи се. — Трябва обаче да ти намерим обувки.

— Защо? Това е сън. Нали?

Усмивката му бавно помръкна.

— Не е ли сън? Наистина ли?

— Изпаднали сме в тодаш. Ние наистина сме тук. Ако си отрежеш крака, Мия, утре, когато се събудим край лагерния огън, ще си с един отрязан крак.

Другото име сякаш само се изплъзна от устата му. Той застана нащрек, любопитен да види реакцията и. Ако тя забележи, щеше да и се извини и да и каже, че преди да изпадне в тодаш, е сънувал някаква стара позната (макар че освен Сюзан Делгадо в живота му бе имало само още една жена, заслужаваща да си я спомня, и името и не беше Мия). Тя обаче не забеляза и това не го изненада.

„Защото се е готвила за поредния лов — като Мия, — но музиката я е прекъснала. И за разлика от Сузана Мия има крака. Тя се гощава на богата трапеза в голяма зала, разговаря с приятелките си, не е ходила в «Морхаус» или «Мор и хаос»… и има крака. Значи тази тук е едновременно и двете, макар че не го съзнава.“

Обнадежди се, че няма да срещнат Еди. Той можеше да долови разликата, макар че самата Сузана не я забелязваше. Това щеше да е лошо. Ако имаше право на три желания като в приказка, Роланд щеше да използва и трите за изпълняването само на едно: да приключат задачата си в Кала Брин Стърджис, преди бременността на Сузана (бременността на Мия) да проличи. Трудно щеше да се справи с двата проблема едновременно. Може би дори беше невъзможно.

Тя бе впила в него големи, питащи очи. Не защото я бе нарекъл с друго име, а защото искаше да знае какво ще правят сега.

— Това е твоят град — рече той. — Искам да видя книжарницата и запустелия парцел. И розата. Можеш ли да ги намериш?

— Ами — измърмори тя и се огледа, — това е моят град, но Второ Авеню изобщо не изглежда, както когато Дета ходеше да краде от „Мейсис“.

— Значи не можеш да намериш книжарницата и парцела, така ли?

Роланд прозвуча разочаровано, но не отчаяно. Сигурно имаше начин да ги открият. Винаги имаше…

— О, няма проблем — отвърна тя. — Улиците са същите. Ню Йорк е като мрежа; авенютата са винаги в една посока, а улиците са перпендикулярни на тях. Фасулска работа. Хайде.

Светофарът се беше сменил на „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, но Сузана се огледа, хвана Роланд за ръката и двамата пресякоха Петдесет и четвърта улица. Сузана крачеше уверено, въпреки че беше боса. Разстоянията между преките бяха малки, но имаше много екзотични магазинчета и Роланд все се зазяпваше. Макар че не внимаваше къде върви, никой не се блъсна в тях. Той се заслуша в тропането на тежките си обувки, хвърли поглед на сянката си.

„Почти реални — помисли си. — Ако силата, която ни прехвърли, беше по-могъща, щяхме да сме съвсем реални.“

Даде си сметка, че ако Калахан бе прав за предмета, скрит под църквата му, силата можеше да е по-могъща. С приближаването им до града и до източника и…

Сузана го дръпна за ръката. Роланд спря.

— С краката ти ли става нещо?

— Не — отвърна тя и той забеляза, че е уплашена. — Защо е толкова тъмно!

— Защото е нощ.

Тя нервно разтърси ръката му:

— Знам, не съм сляпа. Ти не… не го ли чувстваш!

Роланд си даде сметка, че е права. Защото нощта на Второ Авеню не беше тъмна. Той още не можеше да разбере защо хората в Ню Йорк хабят толкова разточително неща, които в Гилеад бяха редки и изключително скъпи. Хартия, вода, рафиниран нефт, изкуствена светлина. Последната беше навсякъде. Тя струеше от витрините на магазините (макар че повечето бяха затворени), от един павилион за сандвичи и най-вече от странните оранжеви електрически лампи, които сякаш окъпваха всичко в светлина. Сузана обаче беше права. Въпреки оранжевите лампи той имаше чувството, че всичко тъне в черен мрак. Това го накара да си спомни думите на Еди преди известно време: „Всичко е станало деветнайсет.“

Невидимият мрак обаче нямаше нищо общо с деветнайсет. За да разбере какво всъщност става, трябваше да извади шест. За пръв път Роланд наистина повярва на Калахан.

— Черната тринайсетица.

— Какво?

— Тя ни е прехвърлила, тя ни е изпратила в тодаш, нея чувстваме сега. Не е същото като прехвърлянето с грейпфрута, но е нещо подобно.

— Усещането е отвратително — прошепна Сузана.

— Така е. Черната тринайсетица вероятно е най-ужасната реликва от времето на Елд. Сигурен съм, че е по-древна и от Магьосническата дъга…

— Роланд! Здрасти, Роланд! Сюз!

Те вдигнаха погледи. Забравил предишните си мисли, Роланд изпита огромно облекчение, като видя не само Еди, а и Джейк и Ко. Еди им махаше. Сузана му отвърна въодушевено. Роланд я сграбчи за ръката, преди да се затича, защото тя явно точно това се канеше да направи.

— Внимавай с краката — предупреди я. — Да не хванеш някоя инфекция.

Тръгнаха с бърза крачка. Еди и Джейк се затичаха насреща им. Пешеходците се отдръпваха от пътя им, без да ги погледнат, без дори да прекъсват разговорите си. Едно момченце на не повече от три годинки щъкаше несигурно край майка си. Жената не ги забеляза, но когато Еди и Джейк минаваха покрай тях, детето ококори очи и дори протегна ръчички да пипне подтичващия след тях Ко.

Еди пръв ги достигна. Спря пред Сузана и се втренчи удивено в нея.

— Е? Какво мислиш, сладурче? — попита тя нервно, като жена, която се е появила пред съпруга си с екстравагантна нова прическа.

— Това определено е подобрение. Не са ти нужни крака, за да те обичам, но са наистина прекрасни. Боже мили, сега си с два пръста по-висока от мен.

Сузана се засмя. Ко подуши глезените и, които не познаваше, и също се засмя, макар че звучеше по-скоро като лай.

— Харесва краката ти, Сюз — рече Джейк.

Този странен комплимент я разсмя отново. Момчето не забеляза; вече се беше обърнало към Роланд:

— Искаш ли да видиш книжарницата?

— Има ли какво да се гледа?

Джейк посърна:

— Всъщност не много. Затворено е.

— Ако има време, преди да ни върнат, искам да видя парцела. И розата.

— Болят ли те? — обърна се Еди към Сузана; гледаше я изпитателно.

— Идеално ги чувствам. Идеално.

— Изглеждаш променена.

— Нищо чудно!

Тя затанцува весело. Възбудата и компенсираше изгубената грация. Някаква жена с костюм и дипломатическо куфарче в ръка вървеше устремено срещу тях. В последния момент се отклони рязко.

— Как няма да съм променена? Нали имам крака!

— Също като в песничката — отбеляза Еди.

— Каква песничка?

— Няма значение.

Той я притисна в прегръдките си, но Роланд ясно виждаше недоумението в очите му. „Може би все пак ще се откаже“ — помисли си.

Еди наистина се отказа от повече въпроси. Целуна жена си по устните и се обърна към Роланд:

— Значи искаш да видиш знаменития парцел и още по-знаменитата роза, а? Е, аз също. Води ни, Джейк.

7.

Джейк ги поведе по Второ Авеню. Спря за кратко, за да надникне в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“. В този магазин обаче не се разхищаваше електричество и не се виждаше почти нищо. Роланд се беше надявал да зърне менюто с книгите, но го нямаше. Джейк прочете мислите му и обясни:

— Сигурно го сменят всеки ден.

— Сигурно.

Роланд остана втренчен в мрака на магазина още няколко секунди. Виждаше само тъмните етажерки, няколко маси и плота, който Джейк бе споменал — където старците пиеха кафето си и играеха тукашната версия на „Замъци“. Не се виждаше нищо интересно, но той почувства нещо, дори през стъклото: отчаяние и скръб. Ако беше миризма, замисли се Роланд, щеше да е вкиснала и леко застояла. Миризмата на провала. На несбъднати мечти. Това правеше собственика идеална мишена за хора като Енрико Балазар „Ил Роче“.

— Видя ли достатъчно? — попита Еди.

— Да. Да вървим.

8.

За Роланд разходката по Второ Авеню от Петдесет и четвърта до Четирийсет и шеста улица бе като посещение на непозната страна, в чието съществуване досега не е бил съвсем убеден. „За Джейк сигурно е още по-странно“ — помисли си. Просякът, който бе поискал от момчето четвърт долар, го нямаше, но ресторантът „При Пуф-паф“ стоеше — на ъгъла на Второ и Петдесет и втора. Една пряка по-нататък беше музикалният магазин „Кулата на килата“. Още бе отворен — според електронен часовник, който показваше времето с големи червени точки, беше осем и петнайсет. Отвътре се чуваше музика. Китари и ударни. Типично за този свят. Роланд си спомни свещената музика, която свиреха Беловласите в Луд. В известен извратен смисъл това беше Луд, на друго място и в друго време. Нямаше съмнение.

— Това са „Ролинг стоунс“ — обясни Джейк, — но не същата песен като в деня, когато видях розата. Онази беше „Оцвети я в черно“.

— Тази не ти ли е позната? — попита Еди.

— Позната ми е, но не знам как се казва.

— А би трябвало. Това е „Деветнайсети нервен срив“.

Сузана спря и се огледа стреснато:

— Джейк?

Момчето кимна:

— Той е прав.

Еди беше отмъкнал от преддверието на магазина страница от „Ню Йорк Таймс“.

— Сладурче, майка ти не те ли е учила, че не е много възпитано да свиваш разни неща от почтените граждани?

— Гледайте! — възкликна Еди, без да обръща внимание на Сузана.

Роланд се наведе. Очакваше да прочете новини за нова убийствена епидемия, но не видя нищо потресаващо. Поне отначало.

— Какво пише? — обърна се към Джейк. — Не виждам ясно. Заради тодаша е; намираме се между световете.

— „Родезийски сили завземат мозамбикски селища“ — зачете Джейк. — „Двама съветници на Картър предричат спестяването на милиарди с плана за икономическо възстановяване.“ А тук долу: „Според данни на китайските власти земетресението от 1976 година е било най-опустошителното през последните четири века.“ Освен това…

— Кой е този Картър? — попита Сузана. — Дали президентът преди… Роналд Рейгън!

Тя изрече последните две думи с палаво намигане. Еди така и не можеше да я убеди, че Рейгън наистина е бил президент. Тя не вярваше и на Джейк, който признаваше, че идеята е налудничава, но веднъж изтъкна, че избирането на Рейгън е напълно възможно, защото е бил губернатор на Калифорния. Сузана просто се беше изсмяла и бе закимала с престорено разбиране. Бе убедена, че Еди е придумал момчето да измисли тази история за лапнишарани, обаче нея нямаше да я хванат на въдицата си. Можеше да си представи Пол Нюман като президент, може би дори Хенри Фонда, който доста добре играеше президент, но посредствения актьор от „Долината на смъртта“? Абсурд!

— Зарежете Картър. Вижте датата — прекъсна ги Еди.

Роланд се опита, но буквите сякаш плуваха пред очите му. За миг се подреждаха и после отново се размазваха.

— Каква е, в името на баща ти?

— Втори юни — прочете Джейк и вдигна поглед към Еди. — Но ако времето тук и от онази страна е едно и също, не би ли трябвало да е първи юни?

— Не е същото — отвърна Еди. — Изобщо не е същото. Тук времето тече по-бързо. Играта е започнала. Хронометърът не чака.

— Ако пак се върнем, всеки път ще изоставаме с повече, нали? — попита Роланд.

Еди кимна. Роланд продължи, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на останалите:

— На всяка минута, прекарана от другата страна, в Кала, тук минава минута и половина. Може би две.

— Не, по-малко. Сигурен съм, че времето не тече два пъти по-бързо — заяви Еди, но погледът му издаваше несигурност.

— Дори така да е, не ни остава друго, освен да действаме — отбеляза Роланд.

— И да чакаме петнайсети юли, когато Балазар и хората му показват истинското си лице — вметна Сузана.

— Защо не оставим хората от Кала сами да се оправят? — предложи Еди. — Съжалявам, че го казвам, Роланд, но може би това е най-правилното решение.

— Не можем да го сторим, Еди.

— Защо?

— Защото Калахан държи Черната тринайсетица — обясни Сузана. — Тя ще е наградата за помощта ни. А ние имаме нужда от нея.

Роланд поклати глава:

— Той ще ни я даде независимо от решението ни. Мисля, че вече ви го казах: той ужасно се страхува от нея.

— Да, и аз имам такова чувство — съгласи се Еди.

— Трябва да им помогнем, защото такова е наследството на Елд. Задължени сме.

Стори му се, че вижда насмешлив проблясък в очите и. Вероятно думите му звучаха смешно, но не Сузана му се присмиваше сега. Това беше Дета или Мия. Въпросът бе коя от двете. А може би и двете?

— Мразя това чувство — сподели Сузана. — Това усещане за мрак.

— На пустеещия парцел ще е по-добре — увери я Джейк; тръгна и другите го последваха. — Розата носи облекчение. Ще видите.

9.

Когато прекоси Петдесета, Джейк ускори ход. След Четирийсет и девета се затича. На ъгъла на Четирийсет и осма премина в спринт. Не можеше да се сдържи. На Четирийсет и осма светофарът беше зелен, но когато момчето премина, светна червено.

— Джейк, почакай! — извика Еди, но момчето не спря.

Може би не можеше. Еди, Роланд и Сузана също чувстваха привличането на розата. Доловиха лека мелодия, изключително приятна. В пълен контраст с отвратителното усещане за мрак навсякъде наоколо.

Мелодията навя у Роланд спомени за Меджис и Сюзан Делгадо. За горещи целувки върху килим от мека трева.

Сузана си спомни баща си, когато като малка бе пропълзявала в скута му и бе притискала нежната си буза в грубия му пуловер. Спомни си миризмата му: на тютюн за лула и билковия мехлем и мустерола, с които мажеше китките си, заболели от артрит още на двайсет и петата му година. За нея тази миризма означаваше, че всичко е наред.

Еди си спомни едно пътуване до Атлантик Сити в детството си. Сигурно е бил на не повече от шест. Майка им ги беше завела. По едно време тя и Хенри отидоха да купят сладолед. Госпожа Дийн бе посочила тротоара с думите: „Посади дупето си тук, млади господинчо, и не мърдай, докато не се върнем.“ Той се подчини. Можеше да седи там цял ден, загледан в плажа и неуморните вълни на океана. Чайките се носеха над пенестата вода и сякаш разговаряха. При всяко отдръпване на вълните върху пясъка оставаше мокра ивица, толкова ярка под слънцето, че той не можеше да я гледа, без да примижи. Бученето на прибоя го опияняваше. „Мога да стоя тук вечно — беше си помислил. — Мога вечно да гледам тази красота, защото тук всичко е хубаво и спокойно. Тук всичко е наред.“

Сега петимата (защото и Ко го изпитваше) имаха същото чувство — че всичко е както трябва.

Без да разменят и дума, Роланд и Еди хванаха Сузана под мишниците, вдигнаха я и я понесоха. На Второ и Четирийсет и седма колите хвърчаха с пълна скорост. Роланд вдигна ръка към приближаващите фарове и изкрещя:

— Хайл! Спрете в името на Гилеад!

Те се подчиниха. Чу се свистене на спирачки, дрънчене на метал, звън от счупени стъкла, но колите спряха. Роланд и Еди пресякоха улицата, облени от светлината на фаровете и сподирени от гневния вой на клаксони; Сузана висеше между тях с новите си (вече много мръсни) боси крака на десет сантиметра над земята. С приближаването им към Четирийсет и шеста улица възбудата и усещането им за безопасност се усилиха. Роланд имаше чувството, че музиката на розата кара кръвта му да кипи. „Да — помисли си. — В името на всички богове, да. Това е. Може би не просто врата към Тъмната кула, а самата Кула. Богове, каква сила! Какво привличане! Кътбърт, Алан, Джейми… защо не сте тук?“

Джейк спря на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста и се втренчи в двуметровата дървена ограда. По лицето му течаха сълзи. Зад оградата звучеше песен. Пееше хор. „Тук е — нашепваха те. — Тук ще намериш радостта, блажената възбуда и покоя. Тук се сбъдват заветни мечти и идват съдбовни прозрения. Тук е любовта, която си получил и от която си се научил да обичаш. Тук са светостта и мъдростта, които си смятал за изгубени. Тук са всички блага.“ Джейк се обърна към останалите:

— Чувствате ли го? Чувствате ли?

Роланд кимна. Еди също.

— Сюз? — попита момчето.

— Това е почти най-прекрасното нещо на света.

„Почти“ — помисли си Роланд. — „Почти“. Не му убягна и когато Сузана вдигна ръка и погали леко корема си.

10.

Афишите, които Джейк си спомняше — Оливия Нютън Джон в „Рейдио мюзик“, Дж. Гордън Лиди и „Гортс“ в някакво заведение на име „Меркюри лаундж“, филм на ужасите със заглавие „Войната на зомбитата“, табелка „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Но…

— Не е същото — заяви той и посочи един надпис с розов спрей на стената. — Цветът и почеркът са същите, но преди имаше стихче за Костенурката: „Огромна КОСТЕНУРКА на корубата си носи земята.“ И нещо за Пътя на Лъча. Еди се приближи и прочете:

— „О, СУЗАНА МИА, психарката проклета, на ЮГ ще се паркира през 99-а.“ — Обърна се към Сузана: — Какво означава това? Имаш ли представа, Сюз?

Тя поклати глава. Очите и изглеждаха много големи Уплашени, помисли си Роланд. Но коя жена бе уплашена? Не можеше да определи. Знаеше само, че Одета Сузана Холмс бе разделена от самото си раждане, а това „миа“ подозрително напомняше за Мия. Тананикането зад оградата затрудняваше мисълта му. Искаше му се незабавно да отиде при източника на музиката. Копнееше за него, както умиращ от жажда копнее за глътка вода.

— Хайде — подкани ги Джейк. — Да прескочим. Лесно е.

Сузана сведе очи към мръсните си боси крака и отстъпи крачка.

— Не — заяви. — Не мога. Поне не без обувки.

Звучеше правдоподобно, но Роланд подозираше, че има и друга причина. Мия не искаше да прескочи. Тя чувстваше, че от другата страна дебне опасност. За нея и бебето. За миг му се прииска да я принуди, да остави розата да се погрижи за нещото, растящо в нея, и новата и самоличност, толкова силна, че Сузана се бе появила тук с краката на Мия.

„Не, Роланд — прозвуча в главата му гласът на Алан. — Не е тук времето и мястото.“

— Ще остана с нея — предложи Джейк.

В гласа му личеше огромно съжаление и колебание и Роланд изпита силна обич към момчето, което веднъж бе оставил да загине. Гласът зад оградата ги викаше с любов и на Стрелеца му се стори, че дочува и думи на прошка.

— Не — отсече Сузана. — Върви, сладурче. Ще се справя. — Усмихна се. — Аз също познавам този град. Мога да се грижа за себе си. Освен това… — Зашепна, сякаш споделяше голяма тайна: — Струва ми се, че сме невидими.

Еди отново я изгледа изпитателно, сякаш се питаше как бе възможно да не иска да ги придружи, но този път Роланд не се разтревожи. Тайната на Мия засега щеше да остане скрита; повикът на розата бе твърде силен и не позволяваше на Еди да мисли за нищо друго. Той отчаяно искаше да я види.

— Не бива да се разделяме — неохотно рече той. — За да не се загубим. Ти сам го каза, Роланд.

— На какво разстояние е розата, Джейк? — попита Стрелеца. Трудно му бе да говори под звуците на мелодията.

— Приблизително в средата на парцела е. На трийсетина метра оттук.

— Щом чуем камбаните, всички се втурваме насам. Ясно?

— Ясно — съгласи се Еди. — Всички, заедно с Ко — допълни Джейк.

— Не, Ко ще остане със Сузана.

Джейк се намръщи. Роланд не беше очаквал да се възпротиви.

— Джейк, Ко няма обувки. Ти сам каза, че имало счупени стъкла.

— Дааа… — неохотно потвърди момчето; коленичи и се вгледа в златистите очи на животинчето. — Стой със Сузана, Ко.

— Ко! Окей!

Джейк се изправи, обърна се към Роланд и кимна.

— Сюз? Сигурна ли си? — отново попита Еди.

— Да.

В гласа и не личеше никакво колебание. Роланд бе почти сигурен, че Мия е установила пълен контрол. Почти. Дори сега не беше сигурен. Тананикането на розата не му позволяваше да мисли логично… просто създаваше усещането, че всичко ще е наред.

Еди кимна, целуна я и пристъпи към оградата със странното стихче: „О, СУЗАНА МИА, психарката проклета.“ Направи столче с ръце, Джейк стъпи в него и след миг беше от другата страна.

— Ейк! — изкрещя Ко, сетне се умълча, послушно приседнал до босите крака на Сузана.

— Ти си следващият, Еди — каза Роланд.

Направи столче с ръце, но Еди просто се хвана за оградата и се прехвърли. Наркоманът, който Роланд бе срещнал на летище „Кенеди“, никога не би направил така.

— Стойте тук и не мърдайте. И двамата — заръча Роланд.

— Слушам — отвърна Сузана и почеса Ко по меката козина. — Нали, приятел?

— Окей!

— Отивай да видиш розата, Роланд, докато още можеш.

Роланд я изгледа колебливо, после се хвана за оградата и прескочи, оставяйки Сузана и Ко сами на най-съдбовния уличен ъгъл в цялата вселена.

11.

Започнаха да се случват странни неща.

Електронният часовник на музикалния магазин показваше часа и температурата на въздуха: 8:77/18; 8:77/18; 8:77/18. После изведнъж се смени на 8:34/18; 8:34/18; 8:34/18. Тя не сваляше поглед от екрана, можеше да се закълне. Дали електронното устройство се беше повредило?

„Сигурно — помисли си. — Какво друго?“ Това трябваше да е, но защо изведнъж всичко и изглеждаше променено? „Всичко. Може би моята машинария се е повредила.“

Ко изскимтя и протегна дългия си врат към нея. Тя най-после осъзна защо всичко изглежда променено. Освен, че някак си бе прескочил с цели седем минути напред, светът наоколо сякаш беше възвърнал предишния си вид. Тя отново го гледаше от по-ниско. Беше по-близко до Ко и до земята. Прекрасните и нови крака отново се бяха скъсили.

„Как е станало? И кога? В тези пропуснати седем минути ли?“

Ко отново изскимтя. Този път прозвуча почти като лай. Гледаше покрай нея, в друга посока. Тя се обърна. Шестима души пресичаха Четирийсет и шеста улица към тях. Петимата бяха нормални. Шестото бе жена с бяло лице и покрити с мухъл дрехи. На мястото на очите и зееха черни дупки. Устата бе отворена и по долната и устна пълзяха зелени червеи. Пресичащите заедно с нея вървяха така, че да има място и за нея, също както пешеходците по Второ Авеню се отдръпваха пред Роланд и приятелите му. Сузана предполагаше, че и в двата случая хората усещат нещо необичайно и се поместват. Само че тази жена не беше в тодаш. Тя бе мъртва.

12.

Тримата си проправяха път сред засипания с боклук и отломки парцел към усилващото се тананикане. Както преди, Джейк виждаше лица навсякъде. Гашър и Хутс, Тик Так и Флагс, войниците на Елдред Джонас, Дипап и Рейнълдс; видя майка си и баща си и Грета Шоу, домашната им прислужница, която приличаше на Едит Бънкър от телевизията и винаги махаше кората от сандвичите му. Грета Шоу, която понякога го наричаше „Бама“ и това беше тяхната малка тайна.

Еди виждаше хора от стария си квартал: Джими Полио, хлапето с деформирания по рождение крак, и Томи Фредерикс, който толкова се възбуждаше, докато гледаше уличните игри на бейзбол, че правеше безумни физиономии и си беше спечелил прозвището Призрачния Томи. Също Скипър Браниган, който би предизвикал на бой самия Ал Капоне, ако известният мафиот направи глупостта да си покаже носа в квартала им; и Чаба Драбник, Лудия Шибан Унгарец. Видя лицето на майка си в купчина натрошени тухли, с блестящи очи от две парченца стъкло. Видя приятелката си Дора Бертоло (Дора Цицата, както я наричаха всички хлапета, защото гърдите и бяха като дини). И, разбира се, Хенри. Хенри стоеше в мрака и го гледаше. Само че сега се усмихваше, не се мръщеше, както обикновено, и му показваше вдигнатия си палец. Усилващите се гласове сякаш нашепваха: „Давай смело. Хайде, Еди, покажи на какво си способен. Казвах ли им аз на ония? Когато бяха зад «Далис» и пушехме цигарите на Джими Полио, казвах ли им? «Братлето ми може да убеди и дявола да се самозапали», така им казвах. Нали?“ Да, така им беше казал. „Винаги съм вярвал в теб. Винаги съм те обичал. Понякога съм те разочаровал, но винаги съм те обичал. Ти беше моето малко братле.“

Еди заплака. Но това бяха щастливи сълзи.

Роланд виждаше всички неспокойни духове на живота си, от майка си и дойката до посетителите от Кала Брин Стърджис. С приближаването им към розата чувството му за сигурност се усилваше — убедеността му, че всичките му действия, страдания, загуби, цялата пролята кръв не са били напразно. Имаше причина. Имаше цел. Имаше живот и любов. Чуваше всичко това в песента. Заплака. Това бяха сълзи на облекчение след дългия, изпълнен с изпитания път. Мнозина бяха загинали. Душите им обаче още живееха тук и пееха с розата. Все пак животът му не беше преминал напразно.

Хванаха се за ръце и продължиха, като си помагаха взаимно да избягват дъските със стърчащи пирони и дупките.

Роланд не знаеше дали могат да си счупят нещо, докато са в тодаш, но не искаше да проверява.

— Заради това всички изпитания си струват — прошепна прегракнало.

Еди кимна:

— Сега съм готов да продължавам вечно. Дори смъртта не може да ме спре.

Джейк вдигна палец и показалец, събрани в кръгче, и се засмя.

Този звук погали ушите на Роланд. Беше тъмно, но лампите от улицата хвърляха достатъчно светлина.

Джейк посочи една табелка сред отломките:

— Вижте, рекламата на закусвалнята. Аз я измъкнах от бурените, затова е тук. — Огледа се и посочи в друга посока: — Вижте там!

Табелката още стоеше. Роланд и Еди се обърнаха, за да я прочетат. Макар че не я бяха виждали, и двамата изпитаха усещането за нещо познато.

СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ „МИЛС“ И АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ „СОМБРА“ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПРЕОБРАЗЯВАТ МАНХАТЪН! СКОРО В ТЪРТЪЛ БЕЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГНАТ ЛУКСОЗНИ ЖИЛИЩНИ ПОСТРОЙКИ! ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ СЕ ОБАДЕТЕ НА ТЕЛЕФОН 661-6712! ЩЕ ВИ ЗАРАДВА ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ЧУЕТЕ!

Както им беше казал Джейк, табелката изглеждаше стара. Той си спомни допълнителния надпис върху нея; Еди също, макар че бе слушал само разказите на момчето — не защото означаваше нещо за него, а просто, защото му се струваше странно. Надписът стоеше: БАНГО СКАНК. Като забравена визитна картичка.

— Струва ми се, че телефонният номер е друг — каза Джейк.

— Така ли? Какъв беше старият? — поинтересува се Еди.

— Не помня.

— Как тогава си сигурен, че този е друг?

При различни обстоятелства тези въпроси навярно щяха да ядосат Джейк. Сега обаче, успокоен от близостта на розата, той просто се усмихна:

— Не знам. Вероятно няма причина, но наистина ми изглежда друг. Като таблото в книжарницата.

Роланд почти не ги слушаше. Продължи напред сред отломките и счупените стъкла, втренчен в мрака. Беше видял розата. До нея лежеше нещо, на мястото, където Джейк бе намерил ключа, но Стрелеца не му обърна внимание. Виждаше само розата, израсла в туфа трева, изцапана с розова блажна боя. Отпусна се на колене. След малко Еди и Джейк коленичиха от двете му страни.

Розата бавно разтвори цвят сякаш за поздрав. Тананикането се усили, зазвуча като ангелски хор.

13.

Сузана се справяше добре. Държеше се въпреки загубата на краката и половината от личността си и сега се бе отпуснала в обичайната си унизителна поза, приседнала, със свити колене, на тротоара. Бе опряла гръб в оградата на запустелия парцел. „Трябва ми само надпис върху парче картон и пластмасова чашка“ — помисли си с горчива ирония. Остана така и след като видя мъртвата. Гласът на розата помагаше. Ко също и вдъхваше увереност с топлата си козина. Тя го погали. Не спираше да си повтаря, че не е луда. Добре, беше пропуснала седем минути. Може би. А може би електронният часовник ги беше изял. Добре, една мъртва жена пресичаше улицата. Може би. А може би просто беше надрусана — Ню Йорк бе пълен с всякакви типове… „Наркоманка със зелени червеи по устата?“

— Може би съм си въобразила — рече тя на зверчето. — Нали?

Ко бе насочил вниманието си повече към стрелкащите се светлини на фаровете, които сигурно му приличаха на блестящите очи на огромни хищници. Изскимтя плахо.

— Освен това момчетата скоро ще се върнат.

— Четата — съгласи се обнадеждено скунксът.

„Защо не отидох с тях? Еди щеше да ме пренесе.“

— Не можех — прошепна Сузана. — Не можех.

Защото част от нея се страхуваше от розата. От близостта и. Тази ли нейна половина бе владяла тялото и през загубените седем минути? Сузана се боеше, че е било така. Поне сега се беше махнала. Беше си взела краката, за да се върне в Ню Йорк през 1977. Така бе отнела и страха и от розата. Това вече беше добре. Тя не искаше да се бои от нещо толкова силно и прекрасно.

„Друга самоличност ли? Мислиш ли, че жената с краката има друга самоличност?“

Иначе казано, друга версия на Дета Уокър.

От тази мисъл и се доплака. Сега разбираше как се чувства човек, когато пет години след успешна операция рентгенолозите му кажат, че виждат сянка в белия му дроб.

— Не — прошепна отчаяно; група минувачи се отдръпнаха леко от оградата, въпреки че така намаляваха разстоянието помежду си. — Не, не искам да се повтаря. Не може да се случи отново. Аз съм цяла. Аз съм… оправена.

Колко време се бавеха приятелите и? Тя погледна електронния часовник. Показваше 8:42, но не беше сигурна, че е верен. Струваше и се, че са се бавили много повече. Цяла вечност. Дали да не ги извика? Само да и се обадят, да се увери, че са още там.

„Не. Без такива. Ти си стрелец. Поне той така твърди. Така си мисли. Не върви да пищиш като ученичка, видяла гъсеница. Стой тук и чакай. Ще се справиш. Ко е до теб и…“

Тогава видя мъжа на отсрещния тротоар. Стоеше до будката за вестници. Беше гол. През гърдите и корема му бе изрязан знак У, зашит нескопосано с черен конец. Безжизнените му очи я съзерцаваха. Погледът му сякаш минаваше през нея. Сякаш минаваше през света.

Всяка надежда, че може да е видение, изчезна, когато Ко излая.

Сузана запищя.

14.

Когато розата се разтвори и им показа цвета си като алена пещ с яркожълто слънце в средата, Еди видя всичко, което беше важно.

— Боже мили! — възкликна Джейк; гласът му прозвуча сякаш от хиляди километри.

Еди виждаше велики събития и щастливи случайности. Видя Алберт Айнщайн, който за малко да бъде бутнат от фургон, разнасящ мляко, докато пресичаше улицата. Видя момче на име Алберт Швайцер да стъпва на сантиметри от локвичка сапунена вода до оголен кабел. Един нацистки оберлейтенант да изгаря листче с датата и мястото на съюзническия десант на Западния фронт. Видя как един мъж, възнамеряващ да отрови питейната вода на цял Денвър, умира от инфаркт в колата си край магистрала 80 с пакетче пържени картофи от „Макдоналдс“ в скута. Видя как един терорист, обвил тялото си с експлозиви, обръща гръб на претъпкан ресторант и вперва очи в небето като хипнотизиран. Видя четирима души да спасяват детенце от чудовище, чиято глава изглеждаше съставена от едно-единствено око.

Еди стана свидетел на безброй малки чудеса — от самолети, които не претърпяват катастрофа заради някаква нищожна подробност, до мъже и жени, които се озовават на подходящо място в подходящ момент и така дават началото на нови поколения. Видя целувки, разменени в тъмни входове, портфейли, върнати от съвестни граждани, и хора, стигнали на кръстопът и избрали вярното разклонение. Стана свидетел на хиляди случайни срещи, в които нямаше нищо случайно, на взимането на десетки хиляди правилни решения, на стотици хиляди съдбовни отговори, на милиони изрази на грижа към ближния. Видя старците от Ривър Кросинг и Роланд, коленичили в прахта, за да бъдат благословени от леля Талита; отново чу думите и. Чу как тя му заръчва да положи кръстчето и под Тъмната кула и да изрече името и на края на земята. Видя самата Кула в огнените листенца на розата и за миг разбра функцията и: как разпределя силовите линии във всички светове и ги крепи във великата спирала на времето. За всяка тухла, паднала на земята, вместо на главата на някое дете, за всяко торнадо, отминало някой паркинг за каравани, за всяка неизлетяла бойна ракета, за всяка ръка, непосегнала към насилие, заслугата беше на Кулата.

И тихия, напевен глас на розата. Песента, обещаваща, че всичко ще бъде спокойно, всичко ще бъде наред.

„Само че тук нещо не е наред“ — помисли си Еди.

В нежната мелодия звучаха фалшиви тонове. В листенцата на розата проблеснаха зловещи пурпурни светлинки, които не бяха на мястото си.

— Има два центъра на вселената — каза Роланд. — Два! — Гласът му звучеше, сякаш бе на хиляди километри. — Кулата… и розата. Въпреки това те са едно цяло.

— Едно цяло — съгласи се Джейк.

Лицето му бе обагрено в тъмночервено и яркожълто. Въпреки това на Еди му се струваше, че вижда и пурпурни отблясъци, напомнящи синини. Те се появяваха ту на челото на Джейк, ту на бузата му, ту около окото, изчезваха и отново изникваха на слепоочието му като физическото проявление на зла умисъл.

— Тук нещо не е наред — отбеляза Еди. — Какво?

Никой не му отговори.

Джейк посочи розата и започна да брои листенцата. Нямаше нужда, защото всички знаеха броя им.

— Трябва да купим този терен — заяви Роланд. — Да го вземем и да го пазим. Докато Лъчите се стабилизират и Кулата отново е в безопасност. Защото, когато Кулата е слаба, тази роза крепи света. Тя също отслабва. Болна е. Не го ли чувствате?

Еди отвори уста да каже, че го чувства, но в този момент Сузана запищя. Чуха и лая на Ко.

Еди, Джейк и Роланд се спогледаха като хора, събудили се от дълбок сън. Еди пръв скочи на крака. Обърна се и олюлявайки се, затича към оградата, като крещеше името и. Джейк се забави само за да грабне нещо от земята и го последва.

Роланд хвърли сетен, изпълнен с болка поглед на дивата роза, израсла напук сред боклука и бурените. Тя вече се затваряше.

„Ще се върна — помисли си. — Кълна се в боговете на всички светове, в майка си и баща си, в приятелите си… ще се върна.“

И все пак изпитваше страх.

Той се обърна и се затича към оградата. В главата му проблесна мисълта: „Две. Два центъра на вселената. Розата и Кулата. Кулата и розата.“ Цялото битие се поддържаше от тях, цялата крехка дантела световете.

15.

Еди се прехвърли през оградата, приземи се тежко, изправи се и без да се замисля, се хвърли към Сузана. Ко продължаваше да лае.

— Сюз! Какво има?

Посегна към револвера, но не го намери. Оръжията явно не бяха преминали в тодаш.

— Там! — извика тя и посочи отсрещния тротоар. — Там! Виждаш ли го? Моля те, Еди, кажи ми, че го виждаш!

Еди усети как пулсът му се ускорява. Отсреща стоеше гол мъж, разрязан при аутопсия и после зашит. Един жив човек си купи вестник от близката будка, огледа се и пресече. Въпреки че веднага се зачете във вестника, той заобиколи мъртвеца. „Както заобикалят нас“ — помисли си Еди.

— Има още един — прошепна Сузана. — Една жена. Вървеше. Имаше червеи. Видях червеи в…

— Погледни!

Джейк бе коленичил и галеше Ко, за да го успокои. В другата си ръка държеше смачкан розов предмет. Лицето му пребледня.

Всички извърнаха очи. Към тях бавно вървеше дете. Личеше, че е момиче, само по рокличката на червени и сини шарки. Когато се приближи, Еди видя, че синьото би трябвало да символизира океана. Червените петна бяха платноходки. Главата и беше смазана в някаква ужасна катастрофа, бе така сплескана, че беше по-широка, отколкото висока. Очите и приличаха на спукани гроздови зърна. През бледото и рамо бе преметната бяла пластмасова чантичка.

Сузана си пое дъх да запищи. Мракът, който по-рано само беше чувствала, сега бе почти видим, обгръщаше я. Тя искаше да запищи. Трябваше да запищи.

— Тихо — прошепна Роланд в ухото и. — Не я плаши, горкичката. Заклевам те, Сузана.

Сузана преглътна писъка си и издаде лека въздишка.

— Мъртви са — тихо рече Джейк. — И двамата.

— Това са скитащи мъртъвци — обясни Роланд. — Слушал съм за тях от бащата на Алан Джоунс. Трябва да е било скоро след връщането ни от Меджис, преди всичко… как се казва, Сузана? Преди „всичко да отиде по дяволите“. Във всеки случай Горящия Крис ни предупреди, че ако изпаднем в тодаш, може да срещнем скитащите. — Той посочи мъртвеца на отсрещния тротоар. — Подобните на него са умрели толкова внезапно, че още не могат да осъзнаят какво им се е случило или просто отказват да приемат истината. Рано или късно се примиряват. Не вярвам да има много.

— Слава Богу — въздъхна Еди. — Прилича ми на филм за зомбита.

— Сузана, какво е станало с краката ти? — попита Джейк.

— Не знам. Изведнъж изчезнаха. — Тя забеляза погледа на Роланд и се обърна към него: — Нещо смешно ли виждаш, сладурче?

— Ние сме ка-тет, Сузана. Разкажи какво точно стана.

— Какво намекваш, по дяволите? — настръхна Еди.

Канеше се да добави още нещо, но Сузана го стисна за ръката.

— Хвана ме! — кимна на Роланд. — Добре, ще ви кажа. Според онзи електронен часовник съм пропуснала седем минути, докато ви чаках. Седем минути и хубавите ми нови крака. Не исках да ви го казвам, защото… Защото ме беше страх, че полудявам.

„Не от това се страхуваш — помисли си Роланд. — Не точно.“

Еди я прегърна и бързо я целуна по страната. Погледна нервно към другия тротоар и мъртвеца (за негова радост момиченцето с премазаната глава бе продължило по Четирийсет и шеста улица към сградата на ООН), после се обърна към Стрелеца:

— Ако онова, което каза преди известно време, е вярно, това прескачане на времето е лоша работа. Какво ще стане, ако вместо със седем минути, прескочи с три месеца? Ако при следващото ни идване Калвин Тауър е продал парцела? Не можем да го допуснем. Защото тази роза, човече… тази роза… очите му се насълзиха.

— Това е най-хубавото нещо на света — завърши мисълта чу Джейк.

— Във всички светове — уточни Роланд.

Запита се дали Джейк и Сузана щяха да се успокоят, ако научат, че прескачането на времето навярно е било само в главата на Сузана. Че през тези седем минути Мия е прескочила, за да се огледа, а после отново се е прибрала в дупката си. Вероятно не. Едно обаче ясно личеше от изражението на Сузана: тя знаеше какво става или поне подозираше. „Сигурно с истински ад за нея“ — помисли си Стрелеца.

— Ако искаме да направим нещо, трябва да се постараем повече — сподели Джейк. — Сега самите ние сме като скитащи мъртъвци.

— Трябва да се върнем и през 1964 — напомни Сузана, — ако искаме да пипнем мангизите. Нали, Роланд? Ако Черната тринайсетица наистина е у Калахан, можем ли да я използваме като врата?

„Тя ще ни докара само пакости — помисли си Роланд. — Дори по-лошо.“ Преди обаче да изкаже мислите си на глас, звънът на тодаша започна. Минувачите не го чуваха, но мъртвецът отсреща бавно вдигна ръце и запуши уши; устата му се изкриви в болезнена гримаса. Тялото му стана прозрачно.

— Дръжте се един за друг — нареди Роланд. — Джейк, стисни силно Ко! Дори да го заболи!

Джейк се подчини. Звънът отекваше силно в главата му, хубав, но болезнен.

— Като вадене на зъбен нерв без новокаин — отбеляза Сузана.

Обърна се към оградата, която бе станала прозрачна. Отзад се виждаше розата, затворена, но все още излъчваща прекрасното си сияние. Сузана почувства ръката на Еди върху рамото си.

— Дръж се, Сюз… каквото и да става, дръж се.

Тя стисна ръката на Роланд. След миг всичко изчезна. Камбанният звън сякаш бе погълнал света и тя се носеше в нищото, хванала ръцете на Еди и Роланд.

16.

Когато се измъкнаха от мрака, петимата се озоваха на повече от десет метра от лагера. Джейк бавно се изправи, обърна се към Ко:

— Добре ли си, мушморок?

— Ко.

Джейк го погали. Огледа се за останалите. Всички бяха тук. Той си отдъхна.

— Какво е това? — попита Еди.

Когато чуха камбаните, беше хванал Джейк за ръката. Сега двамата стискаха някакъв смачкан розов предмет. Приличаше едновременно на плат и на метал.

— Не знам — отвърна момчето.

— Вдигна го от земята на парцела точно когато Сузана изпищя — намеси се Роланд. — Видях те.

Джейк кимна:

— Да. Предполагам, защото там беше ключът.

— Какво е това, сладурче?

— Прилича на сак от топка за боулинг. Имах такъв, когато играех, само че тук няма топка.

— Какво е написано отстрани? — попита Еди.

Взряха се в буквите, но не можаха да прочетат надписа. Облаците отново се бяха събрали и нямаше луна. Върнаха се в лагера, бавно, предпазливо; Роланд накладе нов огън. На неговата светлина погледнаха буквите върху розовия сак. Пишеше:

УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ

— Сбъркано е — отбеляза Джейк. — На моя пишеше „Удряй само в средния улей“. Тими ми го подари, когато направих двеста осемдесет и две точки. Каза, че не съм достатъчно голям, за да ме черпи бира.

— Боулинг-стрелец — измърмори Еди и поклати глава. — Светът е пълен с изненади.

Сузана взе сака:

— Каква странна тъкан. Прилича на метал. Тежка е.

Роланд се досещаше какво е предназначението на сака, макар че нямаше представа кой или какво го е оставило.

— Прибери го в раницата си при книгите, Джейк — заръча. И го пази добре.

— Какво ще правим сега? — попита Еди.

— Ще поспим. През близките седмици ни се очертава много работа. Трябва да използваме всяка възможност за почивка.

— Ама…

— Лягайте — нареди Роланд и се изпъна върху кожите.

Накрая заспаха и всички сънуваха розата. Освен Мия, която стана посред нощ, за да се нахрани в голямата зала за пиршества. Много добре се нахрани. Все пак ядеше за двама.