Стивън Кинг
Вълците от Кала (21) (Тъмната кула V)

ТРЕТА ГЛАВА
Коганът, втора част

1.

Джейк и Бени Слайтман прекараха сутринта в местене на сеното от горните етажи на трите главни сеновала на ранчото в долните. Следобедът бе посветен на плуване и боричкане в Уай; водата бе все още топла, само в дълбоките вирове бе хладна.

Междувременно обядваха обилно с десетина от ратаите (Слайтман Старши беше по работа в Телфордовото ранчо „Бъкхед“).

— Никога не бях виждал синчето на Слайтман да работи — сподели готвачът, докато слагаше големи пържоли на момчетата. — Много ще го изтощиш, Джейк.

Това беше целта. След пренасянето на бали, плуването и вечерните скокове в сеното Бени щеше да спи като заклан. Проблемът бе, че и Джейк щеше доста да се измори. След залез слънце, когато последните розови отблясъци се разтваряха в тъмнеещото небе, той взе Ко и отиде да се измие на чешмата в двора. Наплиска лицето си и изпръска животинчето, което весело се зае да лови водните капки във въздуха. Джейк коленичи и взе главичката на зверчето в двете си ръце.

— Слушай ме, Ко.

— Ко!

— Ще си легна, но когато луната се вдигне, искам да ме събудиш. Разбираш ли ме добре?

— Бре!

Това можеше да означава всичко. Джейк обаче бе почти сигурен, че скунксът го е разбрал. Имаше голямо доверие на Ко. А може би го обичаше. Може би двете неща бяха едно и също.

— Когато луната изгрее. Кажи луна, Ко.

— Луна!

Звучеше добре. Джейк можеше да нагласи биологичния си часовник да го събуди при изгрева на луната. Искаше да отиде там, където бе видял бащата на Бени и Анди. Мисълта за тази странна среща все повече го тревожеше. Не искаше да мисли, че бащата на приятеля му може да е свързан с Вълците, Анди също, но трябваше да се увери. Защото на негово място Роланд би постъпил така. Това бе най-малката причина.

2.

Двете момчета легнаха в стаята на Бени. Имаше един креват, който Бени, разбира се, предложи на госта си, но Джейк отказа. Споразумяха се да се редуват; Бени щеше да спи в леглото през „четните нощи“, а Джейк — през „нечетните“. Сега се падаше Джейк да спи на пода и той бе доволен. Дюшекът с гъши пух на Бени беше твърде мек. Подът бе доста по-подходящ за среднощно събуждане. И по-безопасен.

Бени сложи ръцете си зад тила и се загледа в тавана. Беше взел Ко в леглото и скунксът спеше, свит на кълбо.

— Джейк? Спиш ли?

— Не.

— И аз съм буден. — Последва кратка пауза. — Страхотно е, че си тук.

— И аз много се радвам.

— Понякога човек се чувства много самотен, когато е единствено дете.

— На мен ли го разправяш? Аз винаги съм бил самичък. — Джейк замълча, после добави: — Сигурно много си се натъжил, когато сестричката ти е умряла.

— Понякога още ми става тъжно. Ще останеш ли, след като победите Вълците?

— Вероятно не задълго.

— Имате мисия, нали?

— Да.

— Каква?

Мисията им бе да спасят Тъмната кула в този свят и розата в Ню Йорк, но Джейк не сподели това с приятеля си, колкото и да го обичаше. Кулата и розата бяха тайна. Тайна на ка-тета. Той обаче не искаше да излъже.

— Роланд не говори много за това — отвърна.

— Твоят дин малко ме плаши.

Джейк се замисли над това и призна:

— Мен също.

— Татко също се плаши от него.

Джейк застана нащрек:

— Така ли?

— Да. Казва, че не би се изненадал, ако след като се разправите с Вълците, се обърнете срещу нас. После каза, че се шегувал, но че старият каубой със суровото лице го плашел. Предполагам, че имаше предвид твоя дин, не мислиш ли?

— Да.

Джейк вече мислеше, че другото момче е заспало, когато Бени попита:

— Как изглеждаше стаята ти там, откъдето идваш?

Джейк се замисли за стаята си и установи, че е изненадващо трудно да си я представи. Отдавна не си беше мислил за нея. Сега го бе срам да я опише твърде подробно на Бени. Приятелят му живееше охолно за стандартите на Ка, а — вероятно малко селски деца можеха да се похвалят със собствени стаи, — но стаята на Джейк сигурно щеше да му се стори като покоите на приказен принц. Телевизорът? Уредбата с всички касети и слушалките? Плакатите на Стиви Уондър и „Джаксън файв“? Микроскопът? Как да опише на това момче чудесата на техниката?

— Приличаше на тази, но имах бюро — отвърна накрая Джейк.

Бени се надигна на лакът:

— Бюро за писане?

— Ами да.

Искаше му се да попита: „За какво друго?“

— Хартия? Писалки? Писалки с пера?

— Да, имах хартия. — Това поне Бени можеше да си го представи. — Само че писалките ми не бяха с пера, а с топчета. Наричаме ги химикалки.

— Химикалки? Не разбирам.

Джейк заобяснява, но още не беше свършил, когато чу похъркване. Погледна към леглото и видя, че Бени още лежи с лице към него, но със затворени очи.

Ко отвори своите очи (блестяха в тъмното) и му намигна. След това отново се престори на заспал.

Джейк остана известно време загледан в Бени; изпитваше неразбираема тревога (а може би отказваше да я разбере). Накрая и той заспа.

3.

След известно време в просъница усети, че нещо го дърпа за ръката. Нещо остро. Зъби. Ко.

— Ко, не, стига.

Зверчето обаче не се отказваше. Беше захапало внимателно китката му и я тръскаше. Отказа се едва когато Джейк седна и се загледа сънено в мрака.

— Луна — каза Ко. Седеше на пода с ухилена муцуна и блестящи очи.

— Луна!

— Да — прошепна Джейк и го хвана леко за муцуната. — Тихо.

Пусна зверчето и погледна Бени, който се беше обърнал към стената и похъркваше. Сигурно дори топ не би го събудил.

— Луна — повтори Ко, вече по-тихо. — Луна, луна, луна.

4.

Джейк можеше да язди и без седло, но искаше да вземе и Ко, а със зверчето без седло щеше да е мъчително, ако не и невъзможно. За щастие понито, дадено му от сай Овърхолсър, бе кротко като овчица и в конюшнята имаше старо учебно седло, с което дори дете можеше да се справи.

Джейк оседла коня и върза постелката си отзад. Напипа револвера, увит в нея. Пончото с големия джоб висеше на един пирон. Той го свали, нави го и го върза като пояс на кръста си. В училището му момчетата понякога носеха така ризите си, когато беше топло. Тези спомени, също като онези от стаята му, изглеждаха много далечни, почти забравени.

„Онзи живот беше по-интересен“ — нашепваше му някакъв вътрешен глас. „Този тук е по-истински“ — възрази друг.

Джейк вярваше повече на втория, но сърцето му още се свиваше от тъга и тревога. Той поведе коня за юздите и Ко тръгна до него, като от време на време поглеждаше небето и измърморваше: „Луна, луна“, но главно душеше земята. Тази среднощна екскурзия беше опасна. Самото прекосяване на Девар-тет Уай бе опасно. Джейк обаче се измъчваше най-много от болката в сърцето си. Бени бе споделил, че компанията му тук е страхотна. Дали щеше да мисли така и след седмица?

— Няма значение — въздъхна Джейк. — Това е ка.

— Ка — каза Ко и вдигна глава. — Луна. Ка, луна. Луна, ка.

— Млъквай.

— Ъквай ка. Ъквай луна. Ъквай Ейк. Ъквай Ко.

Скунксът не беше говорил толкова от месеци. Изведнъж млъкна. Джейк мина покрай общото помещение на ратаите, откъдето се носеше хорово хъркане, ръмжене и пръцкане; скоро превали близкия хълм и ранчото се изгуби от поглед. Източният път вече се виждаше и той реши, че е безопасно да се качи на седлото. Сложи Ко в дисагите и възседна коня.

5.

Беше почти сигурен, че може направо да намери мястото, където Анди и Слайтман бяха прекосили реката, но нямаше смисъл да рискува. Затова отиде най-напред там, където бяха спали на палатка, и откри първо гранитната канара, напомняща наполовина заровен кораб. Отново легна зад скалата и отново Ко дишаше във врата му. Лесно забеляза лъскавия кръгъл камък. Гнилият дънер също беше там, защото реката не бе прииждала, за да го отнесе. Не беше валяло и това бе добре.

Джейк се върна на равното място, където бяха лагерували с Бени. Беше завързал понито за един храст. Отведе го до реката, взе Ко и възседна коня. Понито не беше високо, но водата едва стигаше до глезените му. За по-малко от минута преминаха на другия бряг.

От тази страна пейзажът изглеждаше същият, но не беше. Джейк веднага го усети. Със или без луна, тук някак си бе по-тъмно. Не както при тодаша — в Ню Йорк бе друг вид мрак и се чуваше камбанен звън, но все пак имаше някаква прилика. Усещане за дебнеща заплаха. Беше стигнал до края на Крайния свят. Джейк настръхна и потрепери. Ко го погледна тревожно.

— Няма нищо — прошепна Джейк. — Просто трябваше да се отърся от страха.

Той слезе от седлото, остави Ко на земята и пусна пончото до кръглия камък. Не вярваше да има нужда от връхна дреха при тази малка екскурзия; беше плувнал в пот. Реката ромолеше силно и Джейк постоянно хвърляше нервни погледи към другия бряг, за да се увери, че никой не идва. Не искаше да го изненадат. Усещането за чуждо присъствие бе натрапчиво и неприятно. Сигурен беше, че от тази страна на Девар-тет Уай не може да живее нищо добро. Почувства се по-спокоен, когато си сложи кобура с револвера. Рюгерът го правеше друг човек и това не винаги му харесваше. Тук обаче, от тази страна на реката, с радост усещаше тежестта му на хълбока си; чувстваше се като истински стрелец.

От изток долетя писък като на умираща жена. Джейк знаеше, че е скална котка — беше ги чувал при предишните си идвания на реката с Бени, — но въпреки това се сепна и стисна приклада. Ко наведе глава и вирна опашка. Обикновено това означаваше, че иска да си играе, но сега муцуната му бе озъбена.

— Няма нищо — успокои го Джейк.

Отново бръкна в навитата си на руло постелка и извади парче плат на червени карета. Беше кърпичката на Слайтман Старши, която бе откраднал преди четири дни от общата трапезария.

„Какъв съм крадец — помисли си. — Първо оръжието на татко, сега носната кърпичка на бащата на Бени. Не знам дали е напредък, или падение.“

В главата му прозвуча гласът на Роланд: „Правиш онова, за което си призван. Стига си се вайкал и се хващай на работа.“ Джейк стисна кърпичката и погледна Ко.

— Във филмите винаги действа. Не знам дали става и в реалния живот… особено без тренировка.

Поднесе кърпичката на Ко, който протегна врат и предпазливо я подуши.

— Търси, Ко. Търси.

— Си! — отвърна скунксът, но не помръдна. — Търси тази миризма. Хайде! Търси!

Ко се изправи, завъртя се два пъти, после заприпка на север покрай брега. От време на време навеждаше нос към земята, но изглеждаше по-заинтригуван от откъслечните писъци на скалните котки. Джейк го наблюдаваше със свито сърце. Все пак беше видял в коя посока бе тръгнал Слайтман. Можеше да продължи малко натам, да се помотае, да потърси.

Ко се завъртя, върна се при него и спря. Подуши внимателно земята на едно място. Там, където Слайтман бе излязъл от водата? Може би. После изсумтя замислено… и тръгна на изток. Промуши се между два камъка. С възобновена надежда Джейк се метна на седлото и го последва.

6.

След известно време Джейк осъзна, че Ко следва отъпкана пътека през каменистия терен. Започна да вижда следи от човешка дейност: кабел, полузаровена ръждясала метална кутия, парчета стъкло. В сянката на голям камък зърна бутилка. Слезе от коня, вдигна я, издуха събирания Бог знае от колко десетилетия (или века) пясък и я разгледа. На стъклото пишеше „Ноз-а-ла“.

— Любимото питие на всички гъзари — измърмори и остави бутилката на земята. До нея имаше смачкана цигарена кутия. Той я изпъна и видя рисунка на жена с червени устни и крещящожълта шапка. Между дългите си пръсти държеше цигара. Марката беше „Парти“. Ко бе спрял на десетина метра и го гледаше.

— Добре. Идвам.

В пътеката, по която вървяха, се вливаха още пътечки и Джейк си даде сметка, че това е продължение на Източния път. Виждаше отделни следи от обувки и други — по-малки и по-дълбоки отпечатъци. Те се намираха на места, защитени от вятъра. Джейк предположи, че следите от обувки са от Слайтман, а по-дълбоките — от Анди. Други нямаше. След няколко дни обаче щеше да има. Отпечатъците от сивите коне на Вълците. Те също щяха да са дълбоки като стъпките на Анди.

Пътеката преваляше едно възвишение. Отстрани се издигаха два огромни кактуса с разклонения като ръце, сочещи сякаш във всички посоки. Ко беше спрял и наблюдаваше нещо с муцуна, изкривена като в усмивка. Джейк се приближи; долавяше миризмата на кактусите, остра и натрапчива. Напомняше му за мартинито на баща му.

Джейк спря понито до Ко и сведе поглед. В подножието на възвишението имаше разбита бетонна алея. В края и стоеше плъзгаща се врата, застинала отворена преди векове, вероятно много преди Вълците да започнат да отвличат децата на Кала. Отзад се издигаше постройка с изкривен ламаринен покрив. От малките и прозорчета струеше бледо сияние. Сърцето на Джейк затуптя силно. Това не бяха свещи, нито електрически крушки. Само флуоресцентните лампи хвърляха такава бяла светлина. В Ню Йорк флуоресцентната светлина винаги го караше да мисли за тъжни и досадни неща: огромни магазини, в които се продава всичко и никога не можеш да намериш, каквото търсиш; лениви следобеди в училище, когато учителката монотонно нарежда за търговските пътища на древен Китай или полезните изкопаеми в Перу, навън вали, а звънецът сякаш никога няма да иззвъни; за лекарски кабинети, където трябва да седиш на кушетката за прегледи по долни гащи, премръзнал, засрамен и сигурен, че ще ти бият инжекция.

Тази нощ обаче флуоресцентната светлина го зарадва.

— Браво! — похвали той зверчето.

Вместо да отговори по обичайния начин, като повтори името си, Ко се загледа в нещо зад Джейк и заръмжа. В същото време понито изцвили тревожно. Джейк дръпна юздите и си даде сметка, че острата (но не неприятна) миризма на джин и хвойна се е усилила. Огледа се и видя, че двете разклонения на най-близкия кактус бавно се насочват към него. Чу се тихо стъргане и по стеблото на кактуса потече бял сок. Иглите на разклоненията, които се насочваха към него, изглеждаха заплашително. Това нещо го бе надушило и беше гладно.

— Да вървим — рече той и подкара понито.

Заслизаха към постройката. Ко хвърли на движещия се кактус последен, неодобрителен поглед и ги последва.

7.

Джейк спря на алеята. На двайсетина метра от тях през пътя (защото това определено беше път) преминаваха железопътни релси и продължаваха към Девар-тет Уай. Пресичаха реката по нисък мост, наречен от местните „Насипа“. Калахан им беше казал, че по-старите му викат „Дяволския насип“.

— По тези релси влаковете докарват тъпоумните от Тъндърклап — измърмори Джейк.

Нима чувстваше привличането на Лъча? Да, сигурен беше. Обхвана го предчувствие, че когато напуснат Кала Брин Стърджис — ако я напуснат, — ще тръгнат именно по тези релси.

Джейк остана неподвижен за момент, с крака в стремената, после подкара понито към сградата. Приличаше му на военна постройка. Ко, с късите си крака, трудно се придвижваше по напукания бетон. Дупките бяха опасни и за коня. Когато минаха през портата, Джейк слезе от седлото и се огледа къде да върже понито. Наблизо имаше храсти, но нещо му подсказа, че са прекалено близо. Той изведе понито встрани от алеята, спря и се обърна към Ко:

— Стой!

— Стой! Окей! Ейк!

Джейк намери още храсти зад купчина камъни, напомнящи огромни детски кубчета. Мястото му се стори подходящо. Завърза понито и го погали по пухкавата муцуна:

— Няма да се бавя. Ще мируваш ли?

Кончето изпръхтя и поклати глава. Това не означаваше абсолютно нищо. А и вероятно нямаше нужда от толкова предпазни мерки. Все пак по-добре да вземеш мерки, отколкото да съжаляваш после. Джейк се върна на алеята и вдигна скункса. Когато се изправи, го обля ярко сияние, освети го като бацил върху микроскопско стъкло. Без да пуска Ко, Джейк закри очи с едната си ръка. Зверчето изскимтя и примигна.

Не се чу предупредителен вик, нито строго нареждане да се идентифицира, само вятърът тихо свистеше. Лампите се включваха от сензори за движение. Какво щеше да последва? Картечен огън, задействан от биполярни компютри? Отряд малки, но смъртоносни роботи като онези, които Роланд, Еди и Сузана бяха унищожили на поляната, от която следваха Лъча? Може би върху главата му щеше да се изсипе един тон фъшкии, както в един филм за джунглата, който бе гледал по телевизията?

Джейк вдигна поглед. Не видя мрежа. Не чу изстрели. Отново тръгна напред, като избягваше дупките, прескочи една пукнатина. След нея алеята бе наклонена и леко напукана, но, общо взето, здрава.

— Вече можеш да вървиш сам — каза той на Ко. — Леле, колко си тежък. Май трябва да те оставя на диета.

Погледна напред и закри очи. Светлината идваше от ред прожектори непосредствено под покрива на постройката. Тялото му хвърляше дълга сянка назад. Видя трупове на скални котки, две отляво и две отдясно. Три от тях бяха само скелети. Четвъртата бе в процес на разлагане, но Джейк забеляза дупка, твърде голяма, за да е от обикновен куршум. Предположи, че е направена от стрела за ба. Тази мисъл го поуспокои. Тук нямаше супероръжия. Въпреки това идването му бе истинско безумие.

— Безумие — измърмори.

— Зумие — повтори Ко.

След малко стигнаха вратата. Над нея висеше ръждясала табелка:

Очакваше да чуе някакъв глас, но не зловещ като на Блейн Моно. Почти очакваше да имитира Джон Уейн и да го нарече „малко машинистче“.

— ТОВА Е ПОСТ СЪС СРЕДНО НИВО НА ЗАЩИТА. МОЛЯ ДАЙТЕ ЗВУКОВИЯ КОД ЗА ДОСТЪП. ИМАТЕ ДЕСЕТ СЕКУНДИ. ДЕВЕТ… ОСЕМ…

— Деветнайсет.

— ГРЕШЕН КОД. ИМАТЕ ПРАВО НА ОЩЕ ЕДИН ОПИТ. ПЕТ… ЧЕТИРИ… ТРИ…

— Деветдесет и девет.

— БЛАГОДАРЯ. Вратата се отвори.

На самата врата, леко накриво, висеше друг надпис. Някаква шега ли беше? Кодово име? Джейк предположи, че по малко от двете. Буквите бяха проядени от ръжда и почти заличени от носения от вятъра пясък, но още се четяха:

8.

Джейк очакваше вратата да е затворена и позна. Бравата се помести съвсем леко. При обикновени обстоятелства би трябвало съвсем да е заяла. Отляво имаше ръждясало табло с копче и решетка на високоговорител. Отдолу пишеше ЗВУКОВ КОД. Джейк посегна към копчето и внезапно лампите под покрива угаснаха. Отначало мракът му се стори непрогледен. „С часовников механизъм са — помисли си, докато изчакваше очите му да свикнат с тъмнината. — Нагласен на доста кратък период. А може би вече е износен като всичко, оставено от Старците.“

Зрението му се нагоди към лунната светлина и той отново видя таблото. Имаше вече идея какъв може да е звуковият код. Джейк натисна копчето.

— ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЪГОВ КВАДРАНТ ПОСТ 16 — прозвуча силен глас от високоговорителя. Джейк отскочи назад, и едва сдържа вика си на изненада.

9.

Джейк и Ко влязоха в помещение, напомнящо голямата контролна зала под град Луд, през която бяха минали на път за гарата на влака Блейн. Тази стая бе по-малка, разбира се, но много от таблата и циферблатите изглеждаха по същия начин. Пред някои компютри имаше столове на колелца. Чувстваше се постоянно течение, но от време на време Джейк чуваше тракането от климатичните инсталации. И макар че три четвърти от контролните табла светеха, останалите бяха тъмни. Стари и изтощени. В един ъгъл се хилеше скелет с остатъци от камуфлажни панталони.

От едната страна имаше стена с монитори, напомнящи на Джейк кабинета на баща му. Татко му обаче имаше само три (по един за всяка програма), а тук бяха… Той ги преброи. Трийсет. На три от тях картината бе размазана. На два образът подскачаше нагоре-надолу. Четири бяха тъмни. Образът на останалите двайсет и един бе ясен и Джейк удивено се втренчи в тях. Половин дузина показваха различни участъци от пустинята, включително възвишението, охранявано от разкривените кактуси. На други два се виждаше постът — Коганът — отзад и откъм алеята. Три монитора под тях показваха вътрешността му: стая, напомняща кухня, малко спално помещение с осем легла (на едно от горните лежеше друг скелет) и самата контролна зала. Джейк виждаше себе си и Ко. Един монитор показваше участък от железопътната линия, друг — Малки Уай, блестящ под лунната светлина. Назад се виждаше насипът с линията.

Осем монитора показваха образи, които удивиха Джейк. На единия се виждаше магазинът на Тук, сега тъмен и затворен. На друг — Павилионът. Два показваха главната улица на Кала, един — църквата, и един — хола на Калахан, вътрешността на дома му! Джейк дори видя котката на отеца, Снъгълбът, задрямала върху камината. Други два показваха нещо, за което Джейк предположи, че е селото на манихейците (не беше ходил там).

„Къде, по дяволите, са камерите? — зачуди се. — Как може никой да не ги вижда?“ „Усмихнете се, това е «Скрита камера».“

Добре, но църквата… къщата на отеца… допреди няколко години тези сгради дори не бяха съществували. И то вътре. Вътре в къщата! Кой бе сложил камерата там и кога?

Джейк нямаше представа кога, но имаше ужасно предчувствие за онзи, който бе сложил камерата. Слава Богу, че бяха провели по-голямата част от разговора си на верандата и на двора. И все пак каква част от разговорите им бяха стигнали до Вълците — или техните господари? Каква част бяха записали тези шибани машини? Каква част бяха предали?

Джейк почувства болка в ръцете си и осъзна, че е стиснал юмруци и ноктите му се забиват в дланите. С усилие ги отпусна. Почти очакваше гласът, толкова наподобяващ Блейн Моно, да го попита какво прави тук. В залата обаче бе тихо, само мониторите леко бръмчаха и климатичните системи от време на време се задавяха. Погледна вратата и видя, че се е затворила. Това не го разтревожи — от тази страна вероятно лесно можеше да се отвори. Ако ли не, доброто старо число деветдесет и девет щеше да го изкара навън. Той си спомни как се беше представил пред хората от Кала в Павилиона: „Аз съм Джейк Чеймбърс, син на Елмър, наследник на Елд. От ка-тет деветдесет и девет.“ Защо го бе казал? Не знаеше. Госпожица Ейвъри им беше чела едно стихотворение, наречено „Завръщане“, от Уилям Бътлър Ийтс. Разправяше се за някакъв сокол, който се въртял в разширяваща се спирала. Точно така се въртеше всичко тук. За ка-тет деветнайсет (или деветдесет и девет, Джейк подозираше, че са едно и също) обаче спиралата постоянно се стесняваше, въпреки че светът около тях остаряваше, отпускаше се, разпадаше се. Сякаш бяха в торнадото, подхванало Дороти, за да я отнесе в страната на Оз. Джейк имаше силно предчувствие, че всичко ще се повтори и те ще виждат едни и същи неща все по-често, защото…

На един от мониторите нещо се раздвижи. Той го погледна и видя бащата на Бени и Анди, робота-вестоносец, на охраняваното от кактуси възвишение. Бодливите клони се извъртяха, за да препречат пътя им — и може би да набучат жертвата на шиповете си. Анди обаче нямаше от какво да се бои. Замахна и счупи единия клон наполовина. Той падна в прахта и изпусна бял сок. Може би не беше сок, замисли се Джейк. Може би бе кръв. Във всеки случай кактусът бързо се отдръпна. Анди и Бен Слайтман спряха за момент, може би, за да обсъдят станалото. Мониторите нямаха достатъчна разделителна способност, за да покажат дали устата на човека се движи. Паника скова Джейк. Тялото му като че изведнъж натежа, сякаш бе попаднало в обсега на гравитацията на някоя голяма планета, като Юпитер или Сатурн. Дъхът му секна, гърдите му отказваха да се движат. „Сигурно така се е почувствала Златокоска, когато се събудила в креватчето и чула завръщането на трите мечки.“ Той не беше изял кашата и не бе счупил столчето на малкото мече, но знаеше твърде много тайни. Всъщност всички те водеха до една по-голяма тайна, една чудовищна тайна. Те идваха. Идваха в Когана.

Ко го гледаше тревожно, изпънал до скъсване дългия си врат, но Джейк почти не го забелязваше. Пред очите му плаваха черни петна. Сигурно щеше да припадне. Щяха да го намерят проснат на пода. Ко вероятно щеше да го защити, но ако Анди не се разправи със зверчето, Бен Слайтман щеше да го стори. Навън имаше поне четири мъртви скални котки и таткото на Бени бе убил поне една от тях с верния си, ба. Един малък, лаещ скункс нямаше да е проблем за него.

„Толкова ли си бил страхлив? — прозвуча в главата му гласът на Роланд. — Защо им е да те убиват? Защо просто не те изпратят на запад с ония нещастници, които са забравили лицата на бащите си?“

Той се окопити. Пое дълбоко въздух, докато белите дробове го заболяха. Издиша силно. Удари си плесница.

— Ейк! — изкрещя укорително Ко.

— Добре съм.

Джейк погледна мониторите, показващи кухнята и спалното помещение, и реши, че второто е по-подходящо. В кухнята нямаше къде да се скрие. Можеше да има килер, но какво щеше да стане, ако нямаше? Щеше да се провали.

— Ко, при мен — извика Джейк и прекоси бръмчащата зала под ярката флуоресцентна светлина.

10.

Спалното помещение ухаеше леко на стари подправки: канела и карамфил. Джейк разсеяно се замисли дали гробниците на египетските фараони също са миришели така, когато откривателите им са прониквали в тях. От горната койка облегнатият на лакът скелет сякаш му се усмихваше за добре дошъл. „Спи ли ти се? Аз съм си дал дълга почивка!“ Гръдният му кош бе оплетен с прашни паяжини и Джейк се почуди колко поколения паяци са се излюпили в това гнездо. На възглавницата на друго легло почиваше самотна долна челюст; тя извика стари спомени у момчето. Веднъж в света, където бе умрял, беше попаднал на такава кост. И я бе използвал.

Хрумнаха му два въпроса и той взе хладнокръвно решение. Въпросите бяха — колко време ще им е нужно, за да влязат тук, и дали ще открият понито му. Ако Слайтман яздеше, общителното пони със сигурност щеше да изцвили за поздрав. За щастие Слайтман вървеше пеша. Джейк също би дошъл така, ако знаеше, че целта му е на по-малко от километър от реката. Разбира се, когато се измъкваше от „Рокинг Б“, той дори не подозираше, че има цел.

Решението бе да убие робота и човека, ако го открият. Ако можеше. Анди беше як, но изпъкналите му святкащи очи изглеждаха слабото му място. Ако успее да го ослепи…

„Ако даде Господ, ще има дъжд — отново прозвуча гласът на Стрелеца, който сякаш се беше загнездил в главата му. — Сега просто се постарай да се скриеш.“ Къде?

Не върху леглата, защото всичките се виждаха на монитора в контролната зала. Под двата вързопа чаршафи в дъното? Рисковано бе, но щяха да му послужат… освен ако…

Джейк забеляза друга врата. Изтича, хвана дръжката и отвори. Беше килер, а килерите са добри скривалища, само че този бе претъпкан с електроника. Няколко уреда паднаха.

— Мамка му!

Джейк вдигна падналите неща, нахвърля ги вътре и пак затвори вратата. Добре, оставаше да се скрие под някое легло.

— ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЪГОВ КВАДРАНТ ПОСТ 16 — изгърмя гласът от високоговорителя.

Джейк се сепна и видя друга врата, леко открехната. Дали да пробва там, или да се вмъкне под някое легло? Имаше време само за един опит.

— ТОВА Е ПОСТ СЪС СРЕДНО НИВО НА ЗАЩИТА. Джейк се втурна към вратата. Нямаше никакво време, защото Слайтман не изчака записът да свърши.

— Деветдесет и девет — прозвуча гласът му; компютърът му благодари.

Зад вратата имаше друг килер, с две-три полуразпаднали се ризи в единия ъгъл и прашно пончо на една закачалка. При влизането им се вдигна прах и Ко кихна тихо. Джейк коленичи и сложи ръка на врата му.

— Повече нито звук, ако не искаш да ни убият. Пази тишина, Ко.

— Чина Ко — прошепна скунксът и му намигна.

Джейк отново притвори вратата. Надяваше се всичко да мине добре.

11.

Чуваше ги съвсем ясно — твърде ясно. Джейк си даде сметка, че в цялата сграда има микрофони и високоговорители. Това никак не го успокои. Защото, ако двамата с Ко ги чуваха…

Говореха за кактусите, по-скоро Слайтман говореше. Наричаше ги „бодливци“ и недоумяваше какво ги е раздразнило.

— Сигурно някоя скална котка, сай — отбеляза Анди със снизходителния си, леко превзет тон.

Еди бе споделил, че Анди му прилича на робота Трипио от „Междузвездни войни“, филм, който Джейк бе очаквал с нетърпение. Беше го пропуснал за по-малко от месец.

— Сега им е размножителният сезон — добави Анди.

— Майната му на сезона. Само не ми разправяй, че бодливците не могат да различат скална котка от нещо, което наистина могат да хванат. Някой е идвал, казвам ти. И то съвсем скоро.

На Джейк му мина ужасяваща мисъл: беше ли прашен подът на Когана? Вниманието му бе твърде заето с мониторите, за да забележи. Ако двамата с Ко бяха оставили следи, роботът и Слайтман вече ги бяха забелязали. Може би само се преструваха, че говорят за кактусите, а всъщност се промъкваха към вратата на килера.

Джейк извади револвера и постави палец на предпазителя.

— Гузната съвест прави всички ни страхливци — поучително рече Анди. — Това е моя интерпретация на…

— Млъквай, тенекийо — изръмжа Слайтман. — Ще…

Той изпищя. Джейк почувства как до него Ко настръхва. Понечи да изръмжи, но момчето стисна муцуната му.

— Пусни ме! — изкрещя Слайтман. — Пусни ме!

— Разбира се, сай Слайтман. Само натиснах едно малко нервче на лакътя ти. Няма да имаш никакви поражения, освен, ако не упражня натиск от повече от три килограма на квадратен метър.

— Защо го направи? — проплака Слайтман. — Не върша ли каквото искаш и дори повече? Не рискувам ли живота на момчето си?

— Да не споменаваме малките екстри. Очилата… музикалната машина, която криеш в дисагите си… и, разбира се…

— Знаеш защо правя това и какво ще стане с мен, ако ме разкрият! — прекъсна го Слайтман; Джейк слушаше удивено, бащата на Бени явно наистина беше негодник. — Да, взех няколко подаръка и казвам благодаря. Очила, за да виждам по-добре хората, които познавам цял живот, а сега трябва да предам. Музикална машина, за да заглуша крясъците на гузната ми съвест, за която с такава лекота дрънкаш, и да мога да спя нощем. Когато стисна нерва ми, имах чувството, че очите ми ще изпаднат от главата.

— Иска ми се да го направя с всички останали — измърмори Анди и гласът му се промени.

Джейк сякаш отново слушаше влака Блейн. Какво щеше да си помисли Тян Джафърдс, ако чуеше този глас? Ами Вон Айзенхарт? Овърхолсър? Останалите жители на Кала?

— Писна ми всеки да ми нарежда, а аз дори не мога глас да вдигна срещу тях, камо ли ръка. „Ела тук, Анди. Иди там, Анди. Престани с тези глупави песнички, Анди. Стига си бръщолевил. Не ни казвай бъдещето, защото не ни интересува.“ Затова си мълча и им съобщавам за Вълците, защото тази новина ги разстройва; всяка тяхна сълза за мен е като късче злато. „Ти си само една глупава тенекия — така ми говорят. — Кажи какво ще е времето, приспи бебето ни, а после се пръждосвай.“ И аз търпя. Аз съм глупавият Анди, една безполезна играчка, върху която всеки може да си изкарва яда. Ти се надяваш да поживееш щастливо в Кала, след като Вълците вземат своето и се оттеглят за още двайсетина години, нали?

— Добре знаеш, че е така — прошепна Слайтман толкова тихо, че Джейк едва го чу. — И го заслужавам.

— Двамата със сина ти трябва да казвате благодаря, ако изживеете дните си в Кала, да казвате комала! Това е напълно възможно, но зависи от смъртта на чужденците. Зависи от моето мълчание. Ако искаш да си трая, прояви поне малко уважение.

— Това е абсурдно — измънка Слайтман след кратка пауза.

Джейк не можеше да не се съгласи. Робот да иска уважение, това наистина беше абсурд. Но абсурд бяха и мечокът пазител на необитаема гора, морлок, опитващ се да разгадае тайните на биполярните компютри, или влак, чийто единствен смисъл на живота е решаването на гатанки.

— Освен това чуй ме, моля, как мога да те уважавам, когато съм загубил всякакво самоуважение?

В отговор последва механично изщракване, много силно. Джейк бе чул същия звук от Блейн, когато абсурдният отговор на загадката заплашваше да стопи жиците на логическата му платка. После Анди каза:

— Не коментирам, деветнайсет. Свържи се и докладвай, сай Слайтман. Да приключваме с тази работа.

— Добре.

В продължение на трийсет-четирийсет секунди се чуваше само тракане на клавиши; последва пронизително пищене, което накара Джейк да присвие очи, а Ко да изскимти приглушено. Момчето никога не беше чувало такъв звук; идваше от Ню Йорк през 1977 година, когато модемите още не бяха изобретени.

Пищенето рязко спря. След кратко мълчание прозвуча друг глас:

— ТУК АЛГЪЛ СИЕНТО. ФИНЛИ ОТЕГО СЛУША.

МОЛЯ ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА. ИМАТЕ ДЕСЕТ СЕКУНДИ…

— Събота — отвърна Слайтман и Джейк се намръщи.

За пръв път чуваше названието на някой ден от седмицата в този свят.

— БЛАГОДАРЯ. ПАРОЛАТА Е ПРИЕТА. ВЕЧЕ СТЕ ОНЛАИН. — След още едно кратко изсвирване се чу: — ДОКЛАДВАЙ, СЪБОТА.

Слайтман разказа как Роланд и „по-младият“ отишли в Пещерата на гласовете, където имало някаква врата, най-вероятно създадена от манихейците. Обясни, че използвал далекогледа и много добре видял…

— Телескоп — поправи го Анди снизходително. — Тези уреди се казват телескопи.

— Защо ти не докладваш, Анди? — сряза го Слайтман.

— Моля за прошка. Моля за прошка, моля за прошка, продължавай, продължавай, моля.

Последва пауза. Джейк си представи как Слайтман гледа строго робота. След малко мъжът продължи:

— Оставиха конете си долу и продължиха пеша. Бяха взели розова торба и я носеха на смени; явно бе твърде тежка. Вътре имаше нещо четвъртито, поне така видях с телескопа-далекоглед. Може ли да направя две предположения?

— ДА.

— Първо, може да са сложили две-три от най-ценните книги на отеца, за да ги скрият на безопасно място. В такъв случай някой Вълк трябва да бъде изпратен, за да ги унищожи след завършване на мисията.

— ЗАЩО?

Гласът беше хладен. Не принадлежеше на човешко същество, Джейк бе сигурен в това. Побиваха го тръпки само като го чуеше.

— Ами, за да се даде урок на свещеника — отвърна Слайтман, сякаш беше очевидно. — За назидание!

— КАЛАХАН СКОРО НЯМА ДА СЕ НУЖДАЕ ОТ НАЗИДАНИЕ. КАКВО Е ДРУГОТО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ?

Когато заговори отново, Слайтман звучеше уплашено. Джейк искрено се надяваше негодникът да трепери от страх. Наистина той искаше да спаси сина си, но защо си мислеше, че това му дава право…

— Може да са били карти. Отдавна ми беше хрумнало, че човек, който притежава книги, може да има и карти. Може да им е дал карти на Източните земи, водещи към Тъндърклап — те не крият, че следващата им цел е именно там. Дори да имат карти, те няма да им послужат много. Догодина северът ще се смени с изток, а по-догодина най-вероятно с юг.

От прашния килер Джейк изведнъж си представи как Анди наблюдава Слайтман. Сините очи на робота проблесваха. Слайтман сигурно не знаеше — никой в Кала не знаеше, — но бързото мигане на електрическите крушки бе начинът, по който DNF-44821-V-63 изразяваше веселото си настроение. Сега той се присмиваше на Слайтман.

„Защото знае истината-помисли си Джейк. — Защото знае какво всъщност е имало в торбата, Залагам кутия бонбони, че знае.“

Можеше ли да е сигурен? Възможно ли бе да проникне в мислите на робота?

„Ако е способен да мисли, можеш“ — прозвуча в съзнанието му гласът на Стрелеца. Ами… тогава…

— Каквото и да е имало вътре, това е ясно доказателство, че възнамеряват да скрият децата в някое дере — продължи Слайтман. — Не в онази пещера…

— Не, не, не в онази пещера — намеси се Анди. — Там има прекалено много гласове. Ще изплашат децата! И още как!

DNF-44821-V-63, робот-вестоносец. Вестоносец. Джейк можеше да обвини Слайтман в предателство, но как би могъл някой да обвинява Анди? Той правеше онова, за което бе предназначен, и то беше щамповано на гърдите му. Отговорът бе под носа им. О, богове!

Междувременно бащата на Бени продължаваше да докладва на Финли О’Тего, който се намираше в Алгъл Сиенто, където и да беше това.

— Мината, която ни показа на картата на Тавъри, е „Глория“ и се намира само на два километра от Пещерата на гласовете. Този негодник обаче е триг. Може ли още едно предположение?

— ДА.

— Дерето, което води към мина „Глория“, се разклонява на юг на около половин километър преди нея. Това разклонение води до друга мина — „Редбърд две“. Техният дин разправя на всички, че смята да скрие децата в „Глория“, и мисля, че ще каже така и на събранието в края на тази седмица. Там смята да посрещне Вълците. Аз обаче подозирам, че ще ги скрие в „Редбърд“. Ще сложи Сестрите на Оризия да ги пазят и изобщо не подценявайте тези жени.

— КОЛКО?

— Мисля, че пет, ако вземе и Сейъри Адамс. Освен това неколцина мъже с ба. Ще прати и мургавелката да хвърля чиния, да знаете; чух, че била добра. Може би най-добра от всички. И в двата случая обаче вече знаем къде ще бъдат децата. Голяма грешка е да ги скрие на такова място, но той не подозира. Опасен е, но е остарял и мисленето му е закостеняло. Вероятно тази стратегия му е помогнала вече веднъж.

Да, разбира се. В Айболт Каньон срещу войниците на Латиго.

— Важното е да разберем къде ще бъдат той, младежът и момчето, когато дойдат Вълците. Може да съобщи на събранието, но дори да не го направи, по-късно ще каже на Айзенхарт.

— ИЛИ НА ОВЪРХОЛСЪР?

— Не. Айзенхарт е на негова страна. Овърхолсър — не.

— ТРЯБВА ДА РАЗБЕРЕШ КЪДЕ ЩЕ БЪДАТ.

— Знам. С Анди ще разберем и тогава пак ще дойдем на това прокълнато място. С това, кълна се в Исус Човека и Господарката Оризия, ще съм изпълнил дълга си. Може ли сега да се махаме?

— Един момент, сай — каза Анди. — Аз също трябва да докладвам.

Последва ново пронизително пищене. Джейк стисна зъби и накрая то спря. Финли О’Тего се изключи.

— Свършихме ли? — попита Слайтман. — Освен, ако не искаш да останеш.

— Нещо не ти ли се струва променено тук? — попита внезапно бащата на Бени и Джейк застина.

— Не — отвърна Анди, — но много уважавам човешката интуиция. Имаш ли някакво предчувствие, сай?

Последва кратка пауза. На Джейк тя му се стори цяла вечност. Докато чакаше, силно притискаше главата на Ко до крака си.

— Не — каза накрая Слайтман. — Сигурно съм прекалено нервен. Господи, как искам това да свърши! Отвратително е!

— Постъпваш правилно, сай — успокои го Анди и съчувственият му тон накара Джейк да стисне зъби. — Всъщност нямаш избор. Не си виновен, че си баща на единствения самотен близнак в Кала Брин Стърджис. Знам една песен, в която се разправя точно за това. Ако искаш, мога…

— Млъквай! — изписка задавено Слайтман. — Млъквай, дяволска тенекийо! Продадох ти проклетата си душа, това не ти ли стига? Трябва ли да ми досаждаш с глупостите си?

— Ако съм те обидил, моля за прошка от дълбините на хипотетичното си сърце.

Анди звучеше искрено. Смирено. Джейк обаче не се съмняваше, че очите му проблесват в безмълвен синкав кикот.

12.

Заговорниците излязоха. Последва странна, безсмислена мелодия от високоговорителите (безсмислена поне за Джейк), после настъпи тишина. Той изчака достатъчно, за да им даде време да открият понито му, да се върнат, да го намерят и да го убият. След като преброи до сто и двайсет и Коганът остана празен, той се изправи (притокът на адреналин в тялото му го караше да се чувства като старец) и се върна в контролната зала. В този момент активираните със сензор за движение лампи навън изгаснаха. На монитора, показващ върха на възвишението, двамата скорошни посетители на Когана тъкмо минаваха между бодливците. Този път кактусите не помръднаха. Явно се бяха поучили. Джейк загледа отдалечаващите се Слайтман и Анди и разликата в ръста им го накара да се усмихне мрачно. Когато видеше такива Крачун и Малчо на улицата, баща му казваше: „Вкарайте ги в някой водевил.“ Това бе най-близкото подобие на шега, на което Елмър Чеймбърс беше способен.

Когато двамата посетители изчезнаха от екрана, Джейк огледа пода. Нямаше прах, разбира се. Нито прах, нито следи. Трябваше да провери това със самото си идване. Роланд със сигурност щеше да постъпи така. Роланд щеше да види всичко.

Джейк искаше да си тръгва, но реши да остане още малко. Ако видят прожекторите на Когана да се включват, Слайтман и Анди може би щяха да помислят, че е заради някоя скална котка (или може би онова, което Бени наричаше „бронебоец“), но можеше и да се усъмнят. Докато чакаше, той заразглежда различните контролни табла, много от които носеха марката „Ламерк индъстрис“. Видя също познатите емблеми на Джи И и Ай Би Ем, а също една непозната — на „Майкрософт“. Всички апарати носеха щампа „Произведено в САЩ“. Продуктите на „Ламерк“ нямаха такава.

Джейк бе почти сигурен, че някои от клавиатурите (бяха поне двайсетина) са свързани с компютри. Какви други джаджи имаше тук? Каква част още работеха? Имаше ли скрити оръжия? Нещо го караше да мисли, че отговорът на последния въпрос е „не“. Ако имаше някакви оръжия, най-вероятно щяха да бъдат изнесени и присвоени от Анди робота-вестоносец (многофункционален).

Накрая Джейк реши, че е безопасно да тръгне…, ако внимава и се върне в ранчото по заобиколен път. Почти бе стигнал до вратата, когато му хрумна още нещо. Имаше ли запис от посещението му с Ко в Когана? Пазеше ли се някъде? Той погледна работещите монитори, спря поглед върху онзи, който показваше контролната зала. Двамата с животинчето отново се виждаха. Камерата заснемаше цялото помещение.

„Зарежи тази работа, Джейк — посъветва го гласът на Стрелеца. — Няма как да го предотвратиш, затова се откажи. Ако започнеш да ровиш, има опасност да оставиш следи. Дори може да задействаш аларма.“

Мисълта за алармата го накара да побърза. Джейк вдигна Ко (повече за да му вдъхне кураж, отколкото за друго) и излезе. Понито чакаше, където го беше оставил, и сънливо подръпваше с уста клонките на храста. По земята нямаше следи… но Джейк забеляза, че и от него не остават дири. Под краката на Анди твърдата почва със сигурност щеше да се раздроби, но не и под неговите. Той не беше достатъчно тежък. Вероятно таткото на Бени също не беше.

„Стига си умувал. Ако те бяха надушили, щяха да се върнат.“

Сигурно беше така, но Джейк пак се чувстваше като Златокоска, измъкваща се на пръсти от къщата на трите мечки. Поведе понито по черния път към реката, после облече пончото и пъхна Ко в предния джоб. Когато яхваше кончето, животинчето се удари в седлото.

— Ох, Ейк!

— Стига си циврил — смъмри го Джейк, докато насочваше кончето към реката. — Пази тишина.

— Чина — съгласи се Ко и му намигна.

Джейк зарови пръсти в меката козина на скункса и го почеса там, където животинчето най-много обичаше. Ко затвори очи, проточи врат и се усмихна.

Когато стигнаха брега, Джейк слезе от коня, качи се на един голям камък и се огледа. Не видя нищо, но докато пресичаха, почти не смееше да си поеме въздух. През цялото време се опитваше да измисли какво ще каже, ако бащата на Бени го поздрави и го попита какво прави тук посред нощ. Нищо не му идваше наум. В часовете по английски език и литература почти винаги бе получавал отлични оценки за находчивите си съчинения. Сега обаче установи, че страх и находчивост никак не се връзват. Ако бащата на Бени го хванеше, Джейк нямаше да има никакво оправдание.

Никой не се появи. Той благополучно стигна ранчото и върна понито в конюшнята. Наоколо беше тихо.

13.

Когато Джейк легна на рогозката на пода и се зави, Ко скочи в леглото при Бени и пак се сви на кълбо. Бени измърмори сънливо, протегна ръка и погали зверчето.

Джейк се вгледа тревожно в спящия си приятел. Харесваше Бени — той бе открит, обожаваше приключенията и с готовност изпълняваше задълженията си. Гръмкият му смях бе толкова забавен, двамата така си пасваха и… И до тази нощ Джейк бе харесвал и баща му.

Опита се да си представи как ще реагира Бени, когато разбере, че баща му е предател и приятелят му го е разобличил. Джейк можеше да приеме гнева му. Трудно щеше да понесе болката.

„Мислиш си, че ще изпитва болка? Само това? Много си наивен. Ти ще сринеш целия му свят.“ „Не съм виновен, че баща му е шпионин и предател.“

Само че и Бени не беше виновен. Ако попита Слайтман, той вероятно щеше да каже, че и той не е виновен, че са го принудили. Това сигурно отчасти беше вярно. Абсолютно вярно, ако погледнеш през очите на бащата. Какво толкова имаше в близнаците на Кала, което да е така необходимо за Вълците? Нещо в мозъка им най-вероятно. Някакво вещество, отсъстващо при единичните деца; вещество, което определяше телепатичната връзка между близнаците. Каквото и да беше, те можеха да го вземат и от Бени Слайтман, защото той само изглеждаше като единично дете. Сестра му беше умряла. Това бе тежък удар на бащата. Кой на негово място не би страдал? „Ами ако Роланд го убие? Как ще те погледне Бени тогава?“

Преди време, в един друг живот, Роланд беше обещал да се грижи за Джейк Чеймбърс, но го бе оставил да падне в пропастта. Джейк си беше мислил, че няма по-тежко предателство от това. Сега не беше сигурен. Такива мрачни мисли дълго го държаха буден. Накрая, близо половин час преди небето над хоризонта да просветлее, той най-после се унесе в неспокоен сън.