Стивън Кинг
Вълците от Кала (20) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

ВТОРА ГЛАВА
Коганът, първа част

1.

Когато на следващата сутрин Роланд и Еди влязоха в „Пресвета Богородица“, хоризонтът на североизток едва бе започнал да просветлява. Еди, със силно стиснати устни, осветяваше пътя им със свещ. Онова, за което бяха дошли, бучеше. Сънливо, но той мразеше този шум. В църквата беше зловещо. Празна, тя изглеждаше някак си твърде голяма. Еди очакваше всеки миг да зърне призрачни силуети (скитащи мъртъвци), седнали на пейките и наблюдаващи ги с безплътно неодобрение. Бученето обаче беше най-мъчителното.

Когато стигнаха дъното на помещението, Роланд отвори торбата си и извади боулинг-калъфа, който до вчера бе стоял в раницата на Джейк. Стрелеца го задържа за миг, докато и двамата прочетат надписа: УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ.

— Отсега нататък нито дума, докато не ти кажа, че е безопасно — предупреди. — Ясно ли е?

— Да.

Роланд натисна браздата между две дъски и скривалището на отеца се отвори. Той вдигна капака. Веднъж Еди бе гледал един филм за обезвреждането на бомби по време на Лондонския блиц и движенията на Роланд сега силно му напомняха за него. И защо не? Ако бяха прави за това, което се криеше в тази дупка (а Еди беше сигурен, че са), то наистина бе невзривила се бомба. Роланд отметна бялата ленена стола, с която беше покрита кутията. Бученето се усили. Еди затаи дъх. Полазиха го студени тръпки. Съвсем наблизо едно чудовище с невъобразима зла мощ сънливо бе отворило едното си око. Бученето отново намаля и Еди си отдъхна.

Роланд му подаде боулинг-торбата и му направи знак да я държи отворена. С огромно нежелание (вече му се искаше да прошепне на Стрелеца, че е по-добре да се откажат) Еди я отвори. Роланд вдигна кутията и бученето отново се усили. На светлината на свещта Еди видя капчици пот по челото му. Чувстваше, че и неговото е мокро. Ако Черната тринайсетица се събуди и ги изпрати някъде в небитието…

„Няма да отида — помисли си Еди. — Ще се съпротивлявам с всички сили, за да остана при Сузана.“

Разбира се, че щеше да го направи. Но пак изпита огромно облекчение, когато Роланд пъхна богато украсената с дърворезби кутия в странната торба от метални нишки. Бученето не заглъхна напълно, но намаля до леко бръмчене. Когато Роланд внимателно стегна връвчиците на отвора, то премина в едва доловим шепот. Като шума на морска раковина.

Еди се прекръсти; Роланд се усмихна леко и последва примера му.

Когато излязоха, небето значително бе просветляло — явно все пак щяха да видят дневната светлина.

— Роланд.

Стрелеца се обърна към него, вдигна вежди. Стискаше торбата около отвора; явно не смееше да остави тежестта само на връвчицата.

— Ако сме били в тодаш, когато намерихме тази торба, как успяхме да я вземем? Роланд се замисли и отговори: — Може би и торбата е била в тодаш.

— Така неподвижно?

Роланд кимна:

— Да, така мисля. Неподвижно.

— О…, Това ме плаши.

— Да не се отказа от посещението в Ню Йорк, Еди?

Еди поклати глава. Но беше уплашен. Може би по-уплашен от всеки друг път, откакто бе задал гатанката на Блейн.

2.

В десет часът бяха едва на средата на пътя към Портала („Малко е нанагорно“, бе казал Хенчик и наистина беше така). Беше много горещо. Еди спря, избърса врата си и се загледа в разкривените сухи дерета на север. На места се виждаха черни дупки и той попита Роланд дали са гранатови мини. Стрелеца потвърди.

— В коя си решил да скриеш децата? Вижда ли се оттук?

— Да. — Роланд извади револвера си и посочи. — Погледни през мерника.

Еди видя дълбока падина с формата на двойно S. Дъното и бе в сянка. Предположи, че слънцето ще го огрее едва по обяд. На север стигаше до голяма скална стена. Вероятно входът на мината беше там. На югоизток от падината излизаше черен път, виещ се към Източния. От другата страна на Източния път започваха оризови ниви, а отвъд тях течеше реката.

— Напомня ми за твоя разказ — отбеляза Еди. — За Айболт Каньон.

— Разбира се.

— Тук обаче няма изтъняване, което да свърши мръсната работа.

— Не. Няма.

— Наистина ли смяташ да завреш всички деца в това задънено дере?

— Не.

— Жителите на Кала мислят, че си решил…, че ние сме решили да направим точно това. Дори жените с чиниите.

— Знам. Точно това е целта ми.

— Защо?

— Защото не вярвам, че в начина, по който Вълците намират децата, има нещо свръхестествено. След като чух разказа на Тяновия дядо, вече не мисля, че у Вълците има каквото и да било свръхестествено. Не, в хамбара има мишка. Някой шпионира за негодниците в Тъндърклап.

— Всеки път трябва да е различен човек. На всеки двайсет и пет години.

— Да.

— Кой? Кой може да е?

— Не съм сигурен, но имам предположение.

— Тук ли? Може да се предава по наследство.

— Ако си си починал, Еди, да продължаваме.

— Овърхолсър? Може би онзи Телфорд или другият, който прилича на каубой от уестърн.

Роланд закрачи мълчаливо, камъчетата заскърцаха под новите му обувки. Розовата торба в здравата му ръка се поклащаше. Нещото вътре шепнеше зловещите си тайни.

— Бъбрив както винаги — измърмори Еди и го последва.

3.

Първият глас, който се издигна от бездната, бе на голям мъдрец и непоправим наркоман.

— Глей го, маминото синче! — стенеше Хенри; звучеше на Ебънизър Скрудж от „Коледна песен“, едновременно смешно и страшно. — Маминото синче май е тръгнало за Ню Йорк. Много ще загазиш, брато. Я си стой тук… дялкай си с чекийката… бъди добро педалче… Мъртвият брат се закиска. Живият потрепери.

— Еди?

— Слушай брат си, Еди! — проплака майка му от тъмната паст на бездната; на пода белите костици проблеснаха. — Той жертва живота си за теб, целия си живот. Послушай го!

— Еди, добре ли си?

Сега прозвуча гласът на Чаба Драбник, известен в бандата на Еди като Шибания луд унгарец. Чаба заплашваше, че ако не му даде цигара, ще му смъкне шибаните гащи. Еди с мъка се принуди да не слуша ужасяващото му, но хипнотизиращо бръщолевене.

— Да — отвърна. — Мисля, че съм добре.

— Гласовете идват от собствената ти глава. Пещерата ги долавя и ги усилва. Малко страшничко звучи, но е пълна безсмислица.

— Защо ги остави да ме убият, братле? — хлипаше Хенри. — Чаках да ме спасиш, но ти не дойде!

— Безсмислица — измърмори Еди. — Добре, ясно. Какво ще правим сега.

— Според двата разказа, които чух за това място — на Калахан и на Хенчик, — вратата ще се отвори, когато отворя кутията.

Еди се изсмя нервно:

— Дори не искам да пипаш кутията.

— Ако си се отказал…

Еди поклати глава:

— Не. Искам да го направя. — Неочаквано се усмихна широко. — Нали не се тревожиш, че ще се надрусам? Че ще намеря някой пласьор и ще си взема дрога? От бездната прозвуча гласът на Хенри:

— Това е китайски бял прах, брато! Тия негри продават най-доброто.

— Не — отвърна Роланд. — Имам достатъчно тревоги, но старите ти навици не са сред тях.

— Добре.

Еди влезе малко по-навътре и погледна самотно стърчащата врата. Освен с йероглифите и кристалната топка с гравираната роза тази не се отличаваше от трите на плажа.

— Ако я заобиколиш…

— Ако я заобиколиш, изчезва. Има обаче опасност да пропаднеш в пропастта… чак в На’ар, както твърди Хенчик. За това внимавай.

— Добър съвет и Еди Бързака казва благодаря.

Той пробва кристалната топка и установи, че не помръдва. Беше го очаквал.

— Трябва да си представиш Ню Йорк — каза Роланд. — По-специално Второ Авеню. И онази година. Хиляда деветстотин седемдесет и седма.

— Как можеш да си представиш година!

— Представи си деня, в който с Джейк последвахте предишното му аз — обясни с нетърпение Роланд.

Еди понечи да каже, че това не е подходящ ден, че е твърде рано, но замълча. Ако предположенията им бяха правилни, той не можеше да се върне в същия ден, нито в тодаш, нито наистина. Ако бяха прави, времето там бе свързано по някакъв начин с времето тук, само вървеше малко по-бързо. Ако бяха прави за правилата… ако имаше правила… „Е, иди и ще видиш“ — помисли си.

— Еди? Искаш ли да се опитам да те хипнотизирам? — Роланд беше извадил един куршум. — Може така да ти помогна да видиш по-ясно миналото.

— Не, предпочитам да съм буден.

Еди стисна и отпусна юмруци, пое си дълбоко въздух и силно издиша. Сърцето му не биеше твърде бързо, но с всеки удар тялото му потреперваше. За Бога, нещата щяха да бъдат много по-лесни, ако имаше копчета, като машината на времето на професор Пибоди или в онзи филм за Морлокови!

— Добре ли изглеждам? — попита той. — Ако се появя на Второ Авеню посред бял ден, ще направя ли впечатление?

— Ако се появиш изведнъж пред хората, вероятно ще направиш. Съветвам те да не обръщаш внимание на никого, който иска да разговаря по този въпрос, и да се ометеш веднага.

— Това ми е ясно. Имах предвид как са дрехите ми.

Роланд вдигна рамене:

— Не знам, Еди. Това е твоят град, не моят.

Еди можеше да каже: „Бруклин е моят град.“ Така беше. По принцип ходеше в Манхатън най-много веднъж месечно, мислеше за него като за друга страна. Все пак разбираше какво има предвид Роланд. Огледа се: носеше фланелена блуза и тъмни дънки с копчета (от Луд не беше виждал цип). Предположи, че може да мине за нормално облечен. Поне за Ню Йорк. Ако някой го загледа по-внимателно, щеше да си помисли: „сервитьор или неуспял артист, който се прави на хипи в почивния си ден“. Не вярваше много хора да го загледат и това беше добре. Сети се още нещо.

— Имаш ли ремъче?

От дълбините на пещерата гласът на господин Тъбтър, учителя му от пети клас, зловещо изкрещя:

— Имаше възможности! Беше отличен ученик, а виж какво стана от теб! Защо позволи на брат си да те развали?

Хенри му отговори възмутено през плач:

— Той ме остави да умра! Той ме уби.

Роланд свали торбата си, остави я на земята, отвори я и започна да рови в нея. Еди не знаеше колко неща има вътре, изглеждаше му бездънна. Накрая Стрелеца намери онова, което търсеше.

Докато Еди връзваше косата си на опашка (това му придаде напълно завършен вид на хипи), Роланд извади малката си торбичка и я изсипа на земята. Имаше кесийка с тютюна от Калахан, няколко вида монети и банкноти, шивашки принадлежности, чашката, която бе превърнал в импровизиран компас недалеч от поляната на Шардик, стара карта и новата, начертана от близнаците Тавъри. После свали големия си револвер, отвори цилиндъра, провери дали е пълен, кимна и пак го затвори. Прибра оръжието в торбичката, завърза я и я подаде на Еди. Отначало Еди не искаше да го вземе:

— Не, човече, това е твое.

— През последните седмици ти го носи, колкото и аз. Може би и повече.

— Да, ама сега отивам в Ню Йорк. Там всеки краде.

— Никой няма да посмее да открадне от теб. Вземи го.

Еди погледна Роланд в очите, замисли се, после взе торбичката и я преметна през рамо.

— Имаш предчувствие, така ли?

— Да. — Ка отново действа.

Роланд вдигна рамене:

— То винаги действа.

— Добре. Слушай, Роланд…, ако не успея да се върна, погрижи се за Сюз.

— Твоят дълг е да не оставяш тази работа на мен.

„Не — помисли си Еди. — Моят дълг е да пазя розата.“

Той се обърна към вратата. Имаше още хиляди въпроси, но Роланд беше прав; нямаше време.

— Еди, ако си се отказал…

— Не. Искам да отида. — Той вдигна палец. — Когато ти дам този знак, отвори кутията.

— Добре.

Еди вече виждаше само вратата пред себе си. Вратата с надпис „НЕОТКРИТА“ на някакъв странен и прекрасен език. Веднъж бе прочел един роман, наречен „Врата към лятото“. Вече не си спомняше от кого. От някой от добрите фантасти, на които винаги можеше да разчита, че са написали нещо увлекателно, подходящо за дългите летни следобеди, Мъри Лейнстър, Пол Андерсън, Гордън Диксън, Айзък Азимов, Харлън Елисън… Робърт Хайнлан. „Врата към лятото“ май беше от Хайнлан. Хенри винаги го бъзикаше за тези книги, наричаше го мамино синче и книжен плъх и го питаше дали може да си бие чекия, докато чете, недоумяваше как може да седи с часове, забол нос в някаква скапана измишльотина за ракети и машини на времето. Големият Хенри, чиито пъпки блестяха от мехлемите, с които ги мажеше. Хенри, който се готвеше да иде в армията. Малкият Еди не преставаше да носи книги от библиотеката. Тогава Еди бе на тринайсет, почти колкото Джейк сега. Годината е 1977-а и той е на тринайсет, на Второ Авеню, а жълтите таксита блестят на слънцето. Един чернокож с уокмен минава покрай „Пуф-паф“. Еди знае, че слуша „Някой спаси живота ми тази нощ“ на Елтън Джон — какво друго? Тротоарът гъмжи от народ. Вечер е и хората се прибират вкъщи след поредния ден в стоманените дерета на Кала Ню Йорк, където жънат не ориз, а пари, първокачествена реколта. Жените изглеждат странни, но приветливи със скъпите костюмчета и маратонките си (носят обувките си с високи токчета в чантичките си, защото работният ден е свършил и те се прибират у дома). Всички сякаш се усмихват, защото е толкова топло и светло, лято е и някъде кънти пневматичен чук като стара песен на „Лъвин спуунфул“. Пред него стои вратата към лято 1977-а, такситата вземат начална такса от долар и двайсет и пет и по долар на километър. Преди тарифата е била по-ниска, а по-късно ще се покачва, но в този момент е точно толкова. Космическата совалка с учителка на борда още не е катастрофирала. Джон Ленън е жив, но не му остава още дълго, ако не спре с този хероин, китайския бял прашец. Колкото до Еди Дийн, Едуард Кантър Дийн, той не е близвал хероин. Единственият му грях са по няколко цигари на ден (освен опитите да мастурбира, които ще останат неуспешни още близо година). Той е на тринайсет. Годината е 1977-а и той има точно четири косъмчета на гърдите, всяка сутрин ги брои с почти религиозна боязън и с надеждата скоро да достигнат свещеното число пет. Това е лятото след Лятото на високите кораби. Вечер е, юни, отнякъде весела музичка дъни. Музиката идва от магазина „Кулите на килата“, песента е „Лято“ на Мънго Джери и…

Изведнъж всичко стана реално или поне му се стори достатъчно реално. Еди вдигна палец. Роланд беше седнал на земята и бе извадил кутията от розовата торба. Сега я отвори.

Еди изведнъж чу силен камбанен звън. Очите му се насълзиха. Пред него вратата се отвори и пещерата внезапно се озари от ярка слънчева светлина. Чуха се клаксони и кънтенето на пневматичен чук. Неотдавна толкова бе копнял за такава врата, че едва не беше убил Роланд. Сега, изправен пред нея, бе уплашен до смърт.

Звънът заплашваше да пръсне главата му. Ако го послуша още малко, сигурно щеше да полудее. „Влизай, ако ще влизаш“ — помисли си. Пристъпи напред и протегна ръка; видя му се, сякаш три ръце се пресягат и хващат четири дръжки на брави. Отвори вратата и ярката слънчева светлина го заслепи. Долови миризма на бензинови газове, горещ градски въздух, афтършейв. Еди прекрачи слепешката прага на неоткритата врата и се озова в света, от който сега бе фангон, изгнаник.

4.

Озова се на Второ Авеню; пред него беше „Блимпис“, а отзад се чуваше веселата песен на Мънго Джери. Хората се носеха край него като река — напред, назад, напред-назад. Не му обърнаха внимание отчасти, защото повечето вървяха с единствената цел да се махнат от града и защото в Ню Йорк незабелязването на околните бе просто начин на живот.

Еди повдигна дясното си рамо, за да нагласи презрамката на Роландовата торбичка, и се огледа. Вратата за Кала Брин Стърджис беше зад него, Роланд още седеше край входа на пещерата с отворена кутия в скута.

„Този проклет звън сигурно го влудява“ — помисли си Еди. В този момент видя как Стрелеца изважда два куршума и ги напъхва в ушите си: Еди се ухили: „Хитро, човече.“ Този номер бе проработил, за да не чуват бученето на изтъняването край магистрала 70. Дали сега щеше да му помогне, проблемът беше на Роланд. Еди имаше работа.

Той бавно се завъртя на място. Погледна назад и видя, че вратата също се е извъртяла. Ако беше като останалите, щеше да го следва навсякъде. Дори да останеше на място, Еди нямаше много да се отдалечава. Забеляза още нещо: вече не изпитваше усещането за дебнещ мрак. Вероятно защото наистина беше тук, не просто в тодаш. Ако наоколо скитаха ходещи мъртъвци, нямаше да ги забележи.

Еди отново нагласи презрамката на торбичката и тръгна към „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.

5.

Хората му правеха път, но това не беше достатъчно доказателство, че наистина е тук; така постъпваха и когато бе в тодаш. Накрая Еди нарочно се сблъска с млад мъж, носещ не едно, а две дипломатически куфарчета — велик ловец на ковчези в бизнеса.

— Ей, чш, гледай си в краката! — извика бизнесменчето.

— Извинявай, пич, извинявай. Абе, би ли ми казал кой ден…

Бизнесменчето го отмина, преследвайки вероятно ранен инфаркт, ако се съди по вида му. Еди си спомни един стар нюйоркски виц: „Извинете, господине, бихте ли ми казали как да стигна до кметството, или да си го начукам?“ Не се сдържа и избухна в смях.

Когато се съвзе, отново тръгна. На ъгъла на Второ и Четирийсет и четвърта някакъв мъж зяпаше витрината на магазин за обувки.

— Моля за прошка, бихте ли ми казали кой ден е? — попита Еди.

— Четвъртък. Двайсет и трети юни.

— 1977-а ли?

Мъжът се усмихна едновременно озадачено и насмешливо и вдигна вежди:

— 1977-а, самата тя. Ще е така още… олеле, цели шест месеца. Гледай ти.

— Благодаря, сай.

— Благодаря какво!

— Нищо — отвърна Еди и отмина.

„Само три седмици до петнайсети юли — помисли си. — Прекалено бързо тече това време.“

Да, но ако убеди Калвин Тауър да продаде парцела сега, времето нямаше да е от значение. Навремето Хенри се беше хвалил пред приятелите си, че ако си науми, малкото му братле може да убеди дори дявола да се самозапали. Еди се надяваше да е запазил част от тази способност. Можеше да сключи сделката с Калвин Тауър, да инвестира в недвижима собственост, а после може би да се порадва още известно време на задъханото нюйоркско ежедневие. Да празнува. Може би с шоколадов крем или…

Мислите му бяха прекъснати, когато някой се блъсна в него и изруга. Еди не му обърна внимание. Тъмносивият линкълн отново беше там — този път не до пожарния кран, а през две къщи от книжарницата. Колата на Балазар.

Еди отново пое по тротоара. Вече се радваше, че Роланд го бе склонил да вземе револвера. И че барабанът е пълен.

6.

Менюто отново беше там (специалитет на деня беше ню-ингландско варено, състоящо се от Натаниъл Хотърн, Хенри Дейвид Тороу и Робърт Фрост; десерт по избор — Мери Маккарти или Грейс Металиъс), но на вратата висеше табелка: СЪЖАЛЯВАМЕ, ЗАТВОРЕНО Е.

Според електронния часовник на „Кулите на килата“ часът бе едва 15.14. Кой затваря в три и четвърт в работен ден?

Някой, който има специален клиент, предположи Еди. Ето кой.

Той заслони лицето си с длани и надникна в „Ресторант за мисълта“. Видя кръглата масичка с детските книжки. Отдясно беше барът, пренесен сякаш от края на миналия век, но сега на него не седеше никой, дори Арон Дипно. Касата също бе празна и на нея се мъдреше оранжева табелка: НЕ РАБОТИ.

Книжарницата беше празна. Калвин Тауър бе извикан някъде, може би имаше семейни проблеми…

„Да, има проблеми — прозвуча хладният глас на Стрелеца в ушите на Еди. — И причината е тази сива автокаляска. Погледни пак щанда, Еди. Поне веднъж използвай очите си за гледане, вместо просто да пропускаш светлината през тях.“

Когато мислеше, Еди често си представяше гласовете на хората. Предполагаше, че и други имат този навик — това бе начин леко да промениш гледната си точка, да погледнеш под друг ъгъл на нещата. Сега обаче случаят не беше такъв. Старият грозник наистина му говореше.

Еди отново огледа барплота. Този път видя разпилени шахматни фигурки и преобърната чашка за кафе. Между два стола лежаха чифт счупени очила.

Обхвана го гняв. Яростта му избухна у него с такава сила, че тежко на всеки, който в този момент се озовеше на мушката на оръжието му. Веднъж бе попитал Стрелеца дали някога е изпитвал такъв безумен гняв. Роланд му отговори: „На всички ни се случва.“ Еди поклати глава и каза, че той не е като Роланд — нито като Сузана или Джейк, — но Стрелеца не отвърна нищо.

Тауър и специалните му посетители явно бяха отзад, в склада, който служеше и за офис. Този път вероятно не бяха дошли да разговарят. Сигурно джентълмените на Балазар провеждаха кратък опреснителен курс на Тауър, за да му припомнят, че петнайсети юли наближава.

Думата „джентълмени“ разпали още повече гнева на Еди. Това определение бе дяволски подходящо за хора, които счупват очилата на един пълен, безобиден продавач на книги и го завличат в склада, за да го тормозят. Джентълмени! Шибан комала!

Той опита вратата на магазина. Беше заключена, но това не представляваше голяма пречка — клатеше се на пантите като гнил зъб. Свит в дълбокия вход с вид на човек, който проявява особен интерес към някоя книга, Еди увеличи натиска, първо само с ръка, после — като опря рамо на вратата. Надяваше се да не изглежда подозрително.

„Почти сигурно е, че никой не те гледа — помисли си. — Това е Ню Йорк. Бихте ли ми казали къде е кметството, или да си го начукам?“ Отново натисна. Още не беше използвал цялата си сила, но вратата изведнъж изщрака и се отвори. Еди влезе без колебание, сякаш магазинът беше негов, и затвори. Бравата заяде. Той взе „Как Гринч открадна Коледа“ от масичката с детски книжки и откъсна последната страница („И без това никога не съм харесвал как свършва“, каза си). Сгъна я на три и я пъхна в пролуката между вратата и касата. Така поне щеше да остане затворена. Еди се огледа.

Книжарницата беше празна и мрачна. Не се чуваше нищо…

Не. Не, чуваше се. От склада долетя сподавен стон.

„Внимание, джентълмените работят“ — помисли си с гняв.

С едно движение развърза торбичката на Роланд и се насочи към вратата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД. Наложи се да заобиколи купчина разпилени по земята книги и преобърната етажерка, от онези старомодните, дето можеш да ги въртиш безспир. Калвин Тауър се беше опитал да се задържи за нея, докато хората на Балазар са го влачили към склада. Еди ясно си го представяше.

Вратата в дъното не беше заключена. Еди извади револвера и отмести торбичката на гърба си, за да не му пречи. Бавно открехна вратата на склада, след като си припомни къде е бюрото на Тауър. Ако го видят, щеше да се нахвърли върху тях с крясъци. Според Роланд човек винаги трябвало да крещи с цяло гърло, когато го разкрият. Така врагът се стьписвал за секунда-две, а понякога точно тези секунди били решаващи. Не се наложи да крещи. Всички бяха в дъното на склада, сенките им се кривяха зловещо на стената зад тях. Тауър седеше на стола си, но не беше зад бюрото, Бяха го сложили отпред между два-три шкафа. Без очилата добродушното му лице изглеждаше голо. Двамата му посетители стояха с гръб към Еди. Тауър можеше да го види, но цялото му внимание бе насочено към Джак Андолини и Джордж Бионди. При вида на ужасеното лице на книжаря Еди изпита нов пристъп на гняв. Усещаше се лек мирис на бензин, който вероятно би ужасил и най-хладнокръвния собственик на магазин, особено ако е заобиколен с планини от хартия. До по-високия от двамата биячи — Андолини — имаше шкафче с отворени остъклени врати. Четирите или пет рафта бяха пълни с книги с прозрачни пластмасови подвързии. Андолини държеше една, сякаш бе водещ рекламно предаване. По-ниският — Бионди — бе вдигнал също толкова демонстративно стъклена кана, пълна с жълтеникава течност. Еди веднага се досети какво има вътре.

— Моля ви, господин Андолини — плахо говореше Тауър. — Моля ви, това е много ценна книга.

— Много добре знам. Всички в това шкафче са ценни. Научих, че имаш личен екземпляр на „Одисея“, който струва двайсет и шест хиляди долара.

— Защо е толкова ценна, Джак? — със страхопочитание попита Джордж Бионди. Каква е тая книга, та струва двайсет и шест бона?

— Де да знам? Можете ли да ни обясните, господин Тауър? Всъщност може ли да ви наричам Кал?

— Моята „Одисея“ се пази в специален сейф — каза Тауър. — Не се продава.

— Тези обаче се продават — отбеляза Андолини. — Нали? Тук виждам листче с числото „7500“ с молив. Не е двайсет и шест бона, но стигат за нова кола. Ето сега какво ще направя, Кал. Слушаш ли добре?

Еди се приближи и макар че се стараеше да не вдига шум, не правеше опити да се крие. Все още никой не го забелязваше. И той ли е бил толкова глупав, когато е живял в този свят? Толкова уязвим? Предполагаше, че да, и не се учудваше, че отначало Роланд го гледаше с презрение.

— Слу… слушам.

— Ти притежаваш нещо, което е толкова ценно за господин Балазар, колкото за теб — онзи екземпляр на „Одисея“. И макар че тези книги в шкафа са за продажба, предполагам, че не продаваш много от тях, защото… просто… не можеш… да понесеш… раздялата. Също както не можеш да се разделиш със запустелия парцел. Ето сега какво ще стане. Джордж хубаво ще накваси с бензин тази книга с надпис „7500“, а аз ще я запаля. После ще взема друга книга от малкото ковчеже със съкровища и ще поискам устно обещание, че на 15 юли ще продадеш този парцел на „Сомбра“. Ясно ли е?

— Аз…

— Ако ми дадеш това обещание, веднага ще си тръгнем. Ако ли пък не, ще изгоря и втората книга. После трета. Четвърта. След четвъртата, опасявам се, колегата ми ще загуби търпение.

— И още как — измърмори Джордж Бионди.

Еди се беше приближил на такова разстояние, че можеше да потупа Големия нос по рамото, но те още не го забелязваха.

— Когато му писне, той ще залее цялото остъклено шкафче с бензин и всичките ти скъпоценни книги ще…

Джак Андолини най-после забеляза някакво движение. Погледна през лявото рамо на партньора си и видя млад мъж със силно загоряло лице и огромен револвер, приличащ на изключително стар театрален реквизит. Просто не можеше да е истински.

— Кой си ти, бе, шиб…

Преди да завърши, лицето на Еди се озари от радостна усмивка.

— Джордж! — изкрещя той, сякаш поздравяваше най-стария си и най-добър приятел след дълга раздяла. — Джордж Бионди! Човече, ти май още имаш най-големия нос от тази страна на Хъдсън! Радвам се да те вида, друже!

Ние, хората, притежаваме силен вроден рефлекс да поздравяваме онези, които се обръщат към нас по име. Когато обръщението е приятелско, ние сме склонни да отговорим по същия начин, независимо от ситуацията. Джордж Бионди Големия нос се обърна към гласа, който го бе поздравил толкова фамилиарно, и понечи да се усмихне. В този момент Еди го удари с револвера. Андолини имаше остър поглед, но не успя да преброи трите удара с ръкохватката: първо между очите на Бионди, после над дясното око и накрая в дясното слепоочие. При първите два се чу глухо изкънтяване, при последния — само леко, зловещо пляскане. Бионди обели очи и се свлече като чувал с картофи, с нацупени устни, които му придаваха вид на кърмаче, което иска да бозае. Каната падна и се разби на пода. Миризмата на бензин изведнъж се усили, стана натрапчива, задушлива.

Еди не даде възможност на Андолини да реагира. Още преди Бионди да престане да се гърчи в локва бензин и стъкла, той се нахвърли върху едрия мафиот.

7.

Калвин Тауър (който бе носил името Калвин Торън) не изпита внезапно облекчение. Не си помисли: „Слава Богу, спасен съм.“ Първата му мисъл бе:

„Тези са мръсници, но сега яко загазих.“

В оскъдната светлина на склада новодошлият сякаш се сля със собствената си сянка и се превърна в триметрово привидение. Очите му сякаш искаха да изскочат от орбитите си, святкаха диво, зъбите му изглеждаха остри като тесли. Държеше револвер колкото топ, такова оръжие има само в приказките. Той сграбчи Андолини за яката и го блъсна в стената. При падането си мафиотът закачи остъкленото шкафче и то се прекатури. Тауър изкрещя ужасено, но никой от двамата мъже не му обърна внимание.

Биячът на Балазар се опита да се отскубне, ала новодошлият, онзи със страшните зъби и черната коса, вързана на опашка, скочи отгоре му и притисна гърдите му с коляно. Допря огромния патлак в гърлото му. Мафиотът изви глава, опитвайки се да се отдръпне от оръжието. Нападателят натисна дулото още по-силно. Андолини изхъмка глухо като герой от анимационен филм:

— Не ме занасяй, пич… това не е истински револвер.

Новодошлият — онзи, който сякаш се беше слял със собствената си сянка и се беше превърнал във великан — вдигна оръжието, дръпна цевта и насочи оръжието към вътрешността на склада. Тауър отвори уста да каже нещо. Само Господ знаеше какво, защото преди да издаде звук, прокънтя изстрел като топовен гърмеж. Револверът избълва оранжев огън. След миг дулото отново бе допряно до гърлото на Андолини.

— Какво мислиш сега, Джак? Още ли твърдиш, че не е истински? Ако искаш още едно доказателство, мога да пръсна мозъка ти по цялата стая.

8.

Еди видя страх в очите на Джак Андолини, но не и паника. Това не го изненада. Нали точно той го беше хванал след провала на пратката от Насау? Тази версия на Андолини — с десет години по-млад — не се различаваше много от онази. Онзи Андолини, когото великият мислител и неспасяем наркоман Хенри Дийн бе нарекъл Стария грозник, имаше изпъкнало чело и долна челюст като на неандерталец. Ръцете му бяха несъразмерно големи, с косми между пръстите. Имаше вид на тъпак, но изобщо не беше глупав. Малоумник не би могъл да се издигне до заместник на човек като Енрико Балазар. Еди се беше убедил в това в един друг свят, когато през 1986 година бе кацнал на летище „Кенеди“ с наркотик за двеста хиляди долара под ризата. В онзи свят Андолини беше станал дясната ръка на Ил Роче. В този вероятно щеше да се пенсионира преждевременно. По всичко личеше. Освен, ако изиграеше картите си по някакъв гениален начин.

Еди силно притисна револвера към гърлото на Андолини. Миризмата на бензин и барут бе силна и вече надделяваше над мириса на книги. Някъде в мрака Серджо, котаракът, който живееше в магазина, изсъска. Очевидно не одобряваше силните шумове във владенията му. Андолини присви очи и изви глава:

— Стига, бе, човек… горещо е!

— И по-горещо ще ти стане, ако не ме чуеш внимателно, Джак. Шансовете ти да се измъкнеш жив оттук са малки, но все пак ги има. Слушаш ли ме?

— Никога не съм те виждал. Откъде ни познаваш?

Еди отдръпна револвера и видя червено петно на шията на Стария грозник. „Дали да не ти кажа, че ка пак ще ни срещне след десет години? И че ще бъдеш изяден от чудовищни раци? Че ще започнат от краката и обувките ти «Гучи» и ще продължат нагоре?“ Андолини, разбира се, нямаше да му повярва. Освен това в тази последователност от вероятности на това ниво на Кулата — той може би нямаше да бъде изяден от омарите. Защото този свят бе различен от всички останали. Това беше деветнайсетото ниво на Тъмната кула. Еди го чувстваше. По-късно щеше да размишлява върху това. Сега имаше друга работа. Сега най-много от всичко му се искаше да убие тези мъже и да изпрати главите им на Балазар. Той потупа влажното слепоочие на Андолини с револвера. Едва се сдържаше и мафиотът виждаше това. Примигна и навлажни устни. Еди още притискаше гърдите му с коляно. Чувстваше как се движат като ковашки мех.

— Не ми отговори на въпроса — отбеляза, — Вместо това ми зададе нов. Ако пак го направиш, Джак, ще ти размажа мутрата с този револвер. После ще прострелям едното ти коляно и до края на живота си ще трябва да скачаш на куц крак. Мога да те прострелям на доста места, без да загубиш способността да говориш. Затова не се прави на глупак. Ти не допускаш грешки — ако не броим може би избора ти на шеф — и аз много добре го знам. Затова нека повторя: Слушаш ли внимателно?

— Какъв избор имам?

Еди замахна мълниеносно. Чу се изпукване и от едната ноздра на Андолини рукна кръв. Мафиотьт изпищя от болка, Тауър — от ужас.

Еди отново притисна револвера в гърлото на Андолини. Без да отмества поглед, каза:

— Дръжте под око другия, господин Тауър. Ако се размърда, кажете ми.

— Кой сте вие? — промълви книжарят.

— Приятел. Единственият, който може да ви спаси кожата. Сега наблюдавайте другия и ме оставете да действам.

— Д-добре.

Еди отново насочи цялото си внимание към Андолини:

— Зашеметих Джордж, защото той е глупак. Дори да може да предаде посланието ми, той няма да ми повярва. А как може човек да убеди другите, ако сам не вярва в това, което казва?

— Има логика — измърмори мафиотът.

Гледаше Еди като хипнотизиран, с изпълнени с ужас очи; може би най-после бе разбрал, че с този човек шега не бива. Джак Андолини виждаше в него стрелец — какъвто Роланд бе видял още в сополивия наркоман, треперещ от абстиненцията.

— Има, и още как. Искам да предадеш едно просто съобщение на шефа си: Не закачайте Тауър.

Джак поклати глава:

— Ти нищо не разбираш. Тауър има нещо, което е необходимо на други хора. Шефът ми се съгласи да го вземе. Даде дума. Шефът ми винаги… — Винаги изпълнява обещанията си, знам. Само че този път няма да може, и не по своя вина. Защото господин Тауър е решил да не продава запустелия парцел на „Сомбра“. Ще го продаде на… хммм… на компанията „Тет“. Ясно ли е?

— Човече, не те познавам, но познавам добре шефа си. Той няма да се откаже.

— Ще се откаже. Защото Тауър няма да има вече какво да продава. Парцелът вече няма да е негов. Слушай ме сега, Джак, слушай много внимателно. Чуй ме ка-ми, не ка-май. Тоест умно, не глупаво.

Еди се наведе. Джак се втренчи в него като хипнотизиран — от кафявите му, изцъклени очи, от зловещо хилещата се уста, сега на една целувка разстояние от устата на мафиота.

— Господин Калвин Тауър има нови покровители, по-могъщи и по-жестоки, отколкото можеш да си представиш. Пред тях Ил Роче е като облечено в розово хипи на фестивала „Удсток“. Трябва да го убедиш, че с издевателства върху Тауър нищо няма да спечели, а ще загуби много.

— Не мога…

— Колкото до теб, знай, че този човек е белязан със знака на Гилеад. Само да го докоснеш — ако кракът ти стъпи отново в тази книжарница, — ще дойда в Бруклин и ще убия жена ти и децата ти. После ще намеря майка ти и баща ти и ще заколя и тях. Ще убия сестрите на майка ти и братята на баща ти. Ще убия бабите и дядовците ти, ако са още живи. Накрая ще се разправя с теб. Вярваш ли ми?

Джак Андолини се втренчи в лицето над него — в кръвясалите очи и хилещата се, озъбена уста. Зениците му се разшириха от ужас. Той вярваше. Освен това със сигурност знаеше доста неща за Балазар и за тази сделка. Може би повече, отколкото подозираше.

— Ние сме много — продължи Еди — и имаме една задача: да защитаваме… — Едва не изтърси „да защитаваме розата“. — …да защитаваме Калвин Тауър. Ще наблюдаваме това място, ще наблюдаваме Тауър и неговите приятели, хора като Дипно. При тези думи клепачите на Андолини трепнаха.

— Ако някой посмее да дойде тук и дори само да повиши тон на Тауър, ще избием всичките му близки и най-накрая него. Това важи за Джордж, за Чими Дрето, за Трикс Постино… и за брат ти Клаудио.

Андолини се ококорваше все повече при всяко име; при споменаването на брат му за миг затвори очи. Еди си помисли, че може би е постигнал своето. Дали Андолини щеше да убеди Балазар, беше друг въпрос. „Всъщност няма голямо значение — помисли си хладно. — Когато Тауър ни продаде парцела, неговата съдба вече не ни интересува.“

— Откъде знаеш толкова много? — попита Андолини.

— Няма значение. Само предай съобщението ми. Нека Балазар да каже на приятелите си в „Сомбра“, че парцелът вече не се продава. Да им каже, че Тауър вече е под закрилата на хората от Гилеад, които носят твърд калибър.

— Твърд?…

— Имам предвид, че са по-опасни от всеки, с когото Балазар някога се е срещал, в това число от хората в „Сомбра“. Кажи му, че ако се инати, Бруклин ще бъде заринат с трупове. И много от тях ще са на жени и деца. Искам да го убедиш.

— Аз… ох, ще опитам.

Еди се изправи и се отдръпна. Сред локвата бензин и парченцата стъкло Джордж Бионди се размърда и изстена. Еди даде знак на Джак да се изправи.

— Вложи цялото си старание — завърши.

9.

Тауър наля две чаши кафе, но не можа да отпие от своето. Ръцете му трепереха твърде силно. След като го погледна няколко пъти (като си мислеше за един герой от филма за обезвреждането на бомби, който бе загубил самообладание), на Еди му стана жал за него и преля половината от кафето му в своята чаша.

— Опитай сега — предложи и побутна чашата към книжаря.

Тауър отново бе сложил очилата си, но те бяха деформирани и му стояха накриво. Лявото стъкло бе напукано. Двамата седяха от двете страни на мраморния барплот. Книжарят бе взел книгата, която Андолини заплашваше да изгори, и я беше сложил до кафеварката. Сякаш се боеше да я изгуби от поглед.

Тауър взе чашата с трепереща ръка (не носеше пръстен, забеляза Еди) и я изпи наведнъж. Еди не разбираше защо предпочита да пие такова лошо кафе чисто. Той лично го обичаше със сметана. Сега обаче, след толкова месеци с Роланд (а може би дори година), това му се струваше най-прекрасното кафе на света.

— По-добре ли е? — попита той.

— Да.

Тауър погледна през витрината, сякаш очакваше връщането на сивия линкълн, който преди десет минути бе изчезнал яко дим. После се обърна към Еди. Все още се боеше от младежа, но паническият му страх беше понамалял, след като Еди прибра огромния револвер в износената кожена торбичка. На Калвин Тауър му се струваше, че заедно с оръжието младежът е прибрал и най-свирепите черти на характера си. Това беше добре, защото книжарят започваше да си мисли, че заплахите за убийство на мафиотите и целите им семейства са били блъф.

— Къде е приятелят ти Дипно днес? — попита Еди.

— На онколог. Преди две години Арон започна да вижда кръв в тоалетната чиния, когато облекчаваше червата си. Ако беше по-млад, щеше да си каже: „Шибани хемороиди“, и да си купи мехлем. Като мине седемдесетте, човек си мисли най-лошото. Случаят му е сериозен, но не е неспасяем. Като си стар, ракът се разпространява по-бавно; дори той едва крета. Забавна мисъл, а? Както и да е, опекоха го с радиация и го разкараха, но Арон казва, че от рака отърване няма. На всеки три месеца ходи на преглед. Добре, че не е тук. Може да е дъртофелник, но е луда глава.

„Трябва да запозная Арон Дипно с Джейми Джафърдс — помисли си Еди. — Могат да играят на замъци вместо на шах и да си дрънкат колкото искат врели-некипели.“

Тауър се усмихна тъжно. Намести очилата си; за момент те останаха в правилно положение, после пак се килнаха. Изкривени, по незнайна причина му придаваха леко чалнат и уязвим вид.

— Той е луда глава, а аз съм страхливец. Може би затова сме приятели — допълваме се.

— Не си ли твърде строг към себе си?

— Не мисля. Психоаналитикът ми казва, че ако искаш да разбереш какви ще бъдат децата на дадени мъж и жена, просто трябва да погледнеш родословното дърво. Също казва…

— Моля за прошка, Калвин, но изобщо не ми дреме за психоаналитика ти. Ти си запазил онзи парцел и това ми е достатъчно.

— Не ми приписвай заслуга за това. То е като тази… — Тауър посочи книгата до кафеварката — …и останалите, които онези негодници заплашваха да изгорят. Просто не обичам да се разделям с вещите. Когато първата ми жена поиска развод и я попитах защо, тя отвърна: „Защото не знаех какво ме чака. Мислех, че взимам мъж, а ти се оказа вехтошар.“

— С парцела е друго.

— Така ли? Наистина ли смяташ така?

Тауър го изгледа удивено. Когато вдигна чашата си, ръката му вече не трепереше толкова неудържимо.

— А ти как мислиш?

— Понякога го сънувам. Всъщност не съм стъпвал там, откакто закусвалнята на Томи Греъм фалира и платих да съборят постройката. И за оградата, разбира се, която ми струваше цяло състояние. Сънувам, че там има поляна с цветя. Розова градина. И че не свършва на Първо Авеню, а продължава в безкрайността. Странен сън, а?

Еди беше сигурен, че Калвин Тауър наистина сънува такива неща, но му се стори, че вижда и друго в очите, скрити зад напуканите и изкривени очила. Тауър криеше много други сънища.

— Да, странно — съгласи се Еди. — Сега ми сипи още кафе, моля. Трябва да направим малко споразумение.

Тауър се усмихна и отново вдигна книгата, която Андолини бе заплашвал да запали: — Споразумение. Това е от тази книга.

— Така ли?

— Да.

Еди протегна ръка:

— Дай да видя.

Тауър се подвоуми, по лицето му се четяха смесени чувства.

— Хайде, Кал, няма да си избърша задника с нея.

— Не, разбира се. Извинявай. — За момент Тауър наистина изглеждаше, че съжалява като алкохолик след някое особено тежко напиване. — Просто… някои книги са много важни за мен. А тази е истинска рядкост.

Подаде я на Еди. Той погледна найлоновата обложка и дъхът му спря.

— Какво? — попита Тауър; с трясък остави чашата. — Какво има?

Еди не отговори. Илюстрацията на корицата показваше малка кръгла колиба от дървени колове и с покрив от борови клони. От едната и страна стоеше индиански воин с кожени панталони. Беше гол до кръста и държеше томахавка пред гърдите си. На заден план старомоден парен локомотив прекосяваше прерията, бълвайки черен дим в синьото небе.

Заглавието на книгата бе „Коганът“. От Бенджамин Слайтман Мл.

Калвин Тауър го питаше дали му е лошо, но гласът му звучеше сякаш от километри. Еди му отговори като в сън, че нищо му няма. Бенджамин Слайтман Мл. с други думи, Бен Слайтман Младши. И…

Еди отблъсна пълната ръка на Тауър, който се опита да си вземе книгата. Бавно преброи буквите в името на автора. Разбира се, деветнайсет.

10.

Той изгълта нова чаша кафе, този път без сметана. После отново взе книгата.

— Какво и е специалното? Така де, за мен е специална, защото наскоро се запознах с един човек, чието име звучи като името на автора, но…

Изведнъж му хрумна нещо. Еди отвори на първата страница с надежда да намери снимка на автора. Там имаше само два реда: „БЕНДЖАМИН СЛАЙТМАН МЛ. е собственик на ранчо в Монтана. Това е вторият му роман.“ Отдолу имаше рисунка на орел и призив: КУПУВАЙТЕ ВОЕННИ ОБЛИГАЦИИ!

— Какво я прави специална за теб! Защо струва седем хиляди и петстотин кинта?

По лицето на Тауър се изписа безгранична нежност. Преди четвърт час бе уплашен до смърт, но сега от страха не бе останал и помен. Сега той бе в плен на манията си. Роланд имаше Тъмната кула; този човек — книгите. Той пак показа на Еди корицата: — „Коганът“, нали?

— Да.

Тауър отвори книгата и посочи вътрешната страна на обложката, където бе резюмето на романа:

— А тук?

— „Коганът“ — прочете Еди. — „Вълнуващ разказ за Дивия запад и героичните усилия на един индиански воин да оцелее.“ Е, и какво?

— Гледай сега това! — заяви триумфално Тауър и отвори на титулната страница. Тук пишеше: Хоганът Бенджамин Слайтман Мл.

— Не разбирам — призна Еди. — Кое му е толкова важно?

Тауър извъртя очи:

— Погледни пак.

— Защо просто не ми кажеш какво…

— Не, гледай. Изпитай радостта от откривателството. Всеки колекционер търси точно това. Марки, монети или книги, тръпката е в откривателството. Той отново показа корицата и Еди най-после разбра:

— На корицата има печатна грешка, нали? „Коганът“ вместо „Хоганът“. Тауър кимна радостно:

— Хоган е вид индианска къща, като тази на илюстрацията. Коган не означава нищо. Печатната грешка на корицата носи известна ценност на книгата, но виж сега тук.

Той обърна на страницата с авторските права и подаде книгата на Еди. Годината на запазената марка бе 1943, което, разбира се, обясняваше орела и призива за военните облигации. Заглавието на романа бе „Хоганът“. Еди тъкмо смяташе да попита какво е особеното, когато го видя сам: — Пропуснали са „Мл.“ от името на автора, това ли е?

— Да! Да! — Тауър едва не заподскача от радост. — Все едно, че книгата е написана от бащата на автора! Веднъж бях на библиографски симпозиум във Филаделфия и обясних този случай на един адвокат по авторско право. Той ми каза, че заради тази печатна грешка бащата на Слайтман Младши би могъл да предяви претенции за собственост! Удивително, не мислиш ли?

— Абсолютно.

Еди си мислеше за Слайтман Старши и Младши в Кала. Замисли се как Джейк се беше сприятелил с втория и се зачуди защо това го изпълва с такова лошо предчувствие, докато си пие кафето тук, в стария Кала Ню Йорк. „Добре поне, че взех рюгера“ — помисли си.

— Искаш да ми кажеш, че такива дреболии могат да направят една книга много ценна, така ли? — обърна се той към Тауър. — Една-две печатни грешки и тая купчина хартия вече струва седем бона и половина?

— Не! — възкликна възмутено Тауър. — Господин Слайтман обаче е написал три превъзходни романа за Дивия запад, всичките от индианска гледна точка. След войната станал голяма клечка в Монтана — покрай правата за експлоатация на водите и полезните изкопаеми. После, и точно тук е иронията, бил убит от индианци. Всъщност го скалпирали. Пиели си уискито пред един селски магазин… „чийто собственик се е казвал Тук — помисли си Еди. — Готов съм да заложа всичките си ценности, че е така.“

— …господин Слайтман казал нещо, дето не им харесало, и… ето как става белята.

— Всички ли ценни книги са свързани с такива случки? Тъй де, тези съвпадения ли ги правят ценни, не просто съдържанието им?

Тауър се засмя:

— Младежо, повечето колекционери на редки книги дори не отварят покупките си. При разлистване книгата се поврежда и това се отразява на цената и при повторна продажба.

— Не ти ли се струва малко извратено това нещо?

— В никакъв случай — отвърна Тауър, но леко се изчерви; явно все пак разбираше гледната точка на Еди. — Ако някой е дал осем бона за подписано първо издание на „Тес Дърбървил“ на Томас Харди, напълно логично е да я постави във витрина с алармена инсталация, където може само да и се възхищава, но не и да я пипа. Ако толкова иска да прочете романа, може да си купи евтино копие с меки корици.

— Ти си маниак! — възхити се Еди. — Истински маниак.

— Ами… да. Книгите могат да са много ценни. Стойността им се определя по различни начини. Понякога само подписът на автора е достатъчен. Понякога, както в този случай, това е печатна грешка. Понякога това е първият тираж, ако е бил много малък. Това свързано ли е с идването ти тук, млади човече? За това ли искаше… споразумение с мен?

— Не, предполагам, че не.

Но за какво точно искаше да прави споразумение? Беше дошъл с ясна представа — нямаше никакво съмнение, докато извеждаше Андолини и Бионди от склада и те се качваха в колата си подкрепяйки се един друг. Дори в циничния, бездушен Ню Йорк бяха привлекли доста погледи. И двамата бяха разкървавени и имаха вид, сякаш не осъзнават какво им се е случило. Да, тогава му беше ясно. Книгата — и името на автора — отново бяха размътили мислите му. Той я взе от Тауър и я остави с предната корица надолу върху плота, за да не я гледа. Така отново успя да събере мислите си.

— Първото и най-важно е да се махнеш от Ню Йорк до петнайсети юли. Защото те ще се върнат. Може би не точно тези двамата, но някои от горилите на Балазар. И ще са бесни. Балазар е деспот. — Тази дума бе научил от Сузана, която я беше употребявала за Тик Так. — Такъв е начинът му на работа. Ако го удариш, той иска да те удари два пъти по-силно. Смачкваш му носа, а той иска да ти счупи челюстта. Хвърляш му граната, а той ти изпраща бомба.

Тауър изстена. Прозвуча престорено, като в театрална пиеса, и при други обстоятелства Еди сигурно щеше да се засмее. Вече всичко, което искаше да каже на Тауър, му се изясняваше. Щеше да се справи, да, щеше да изпълни задачата си.

— Мен вероятно няма да намерят. Живея в далечна страна, ако мога така да се изразя. Ти трябва да се погрижиш да не успеят да открият и теб.

— Добре, но… след това, което направи… и дори да не са ти повярвали за жените и децата…

Очите на Тауър изглеждаха огромни зад очилата, сякаш молеше Еди да го увери, че не е говорил сериозно, когато обещаваше да зарине Ню Йорк с трупове. Тук Еди не можеше да му помогне.

— Слушай, Кал. При хората като Балазар няма значение какво вярват или не вярват. Те не се отказват, докато не ги напъхаш в миша дупка. Уплаших ли Големия нос? Не, само го зашеметих. Уплаших ли Джак? Да. Това ще им държи влага, защото Джак има въображение. Мислиш ли обаче, че Балазар ще се впечатли от думите на Грозника? Да… но само колкото да внимава. Еди се облегна на плота и сериозно се вгледа в Тауър.

— Аз нямам намерение да убивам деца. Искам добре да се разберем. На… да кажем, на друго място аз и приятелите ми ще рискуваме живота си за спасяването на деца. Това обаче са човешки деца. Хората като Джак, Трикс Постино и самия Балазар са зверове. Двукраки вълци. Нима са способни да отгледат човешки деца? Не, те отглеждат други вълци. Нима вълците се сношават с човешки жени? Не, те си намират вълчици. Затова, ако се наложи да се заема с тях — кълна се, че ще го направя, — ще си представя, че разчиствам вълча бърлога, и ще изтребя хищниците до крак.

— Господи, той говори сериозно! — изхриптя Тауър.

— Напълно сериозно, но това не е важно. Мисълта ми беше, че те ще се върнат. Не да те убият, а да те принудят да направиш онова, което искат. Ако останеш, Кал, мисля, че най-малкото можеш да очакваш сериозен пердах. Има ли къде да се скриеш до петнайсети юли? Имаш ли достатъчно пари? Аз нямам, но мога да намеря.

Мислено Еди вече се беше пренесъл в Бруклин. Балазар организираше покер в задната стаичка на бръснарницата на Бърни! В работен ден вероятно никой не играеше, но все трябваше да има някакви пари. Достатъчно за…

— Арон има пари — неохотно каза Тауър. — Много пъти ми е предлагал. Винаги съм му отказвал. Той все повтаря, че имам нужда от почивка. Вероятно има предвид да се скрия от хората, с които току-що се срещна. Любопитно му е какво искат от мен, но никога не ме е питал. Може да е луда глава, но е „джентълмен“. — Тауър леко се усмихна. — Може заедно да отидем на почивка. Друг път надали ще ни се отвори възможност.

Еди бе почти сигурен, че хемо — и лъчетерапията ще поддържат живота на Арон Дипно поне още четири години, но реши да премълчи. Погледна към входа на книжарницата и видя другата врата. Зад нея беше гърлото на пещерата. Стрелеца се виждаше като силует на йога. Еди се почуди колко време е минало там, колко време Роланд слушаше приглушения, ала влудяващ звън на камбаните.

— Атлантик Сити добре ли е? — попита Тауър.

Еди Дийн едва не потрепери при тази мисъл. За кратко си представи две овце, застарели, но още сочни, шляещи се не просто сред глутница вълци, а в цял град, населен с хищници.

— Не. Навсякъде другаде, само не там!

— Ами Мейн или Ню Хепмшър? Можем да наемем бунгало край някое езеро.

Еди кимна. Той бе градско момче. Трудно му бе да си представи мафиотите в Северна Нова Англия.

— Там е по-добре — отбеляза. — А докато сте там, можеш да потърсиш адвокат.

Тауър избухна в смях. Еди се учуди. Харесваше му, когато караше хората да се смеят, но какво, по дяволите, беше смешното сега?

— Извинявай — каза Тауър след малко. — Просто Арон беше адвокат. Сестра му и двамата му братя, всичките по-млади, още са адвокати. Все се хвалят, че имат най-простото име за адвокатска кантора в цял Ню Йорк, ако не в цялата страна. Казва се „ДИПНО“.

— Това ще улесни нещата. Нека господин Дипно състави договор, докато сте на почивка в Нова Англия.

— Докато се крием в Нова Англия. Докато сме се сврели в миша дупка в Нова Англия.

— Наричай го както искаш, само подготви документа. Ще продадеш парцела на мен и приятелите ми. На корпорация „Тет“. За начало ще получиш един долар предплата, но почти мога да ти гарантирам, че накрая ще вземеш добра пазарна цена.

Можеше да говори много, цял ден, но замълча. Когато протегна ръка за „Коганът“ или „Хоганът“, по лицето на Тауър се изписа неохота. Неприятното на това изражение бе леко глуповатият му вид, говорещ, че книжарят още нищо не разбира. „О, Господи, той няма да се съгласи. След всичко, което стана, пак ще се противи. Защо? Защото наистина е един стар вехтошар.“

— Можеш да ми имаш доверие, Кал. Ще ти оставя часовника си като гаранция. Чуй ме сега. Чуй ме, моля.

— Не те познавам. Просто влизаш от улицата… — …и ти спасявам живота, не забравяй това.

Тауър си придаде упорито изражение:

— Те нямаше да ме убият. Сам го каза.

— Щяха да изгорят любимите ти книги. Най-ценните.

— Не са най-ценните. Освен това може би блъфираха.

Еди си пое дълбоко въздух и издиша силно в опит да преодолее огромното си желание да се наведе над плота и да сграбчи Тауър за дебелата гуша. Припомни си, че ако книжарят не беше толкова упорит, вероятно отдавна щеше да е продал празния парцел на „Сомбра“. Розата щеше да е изкоренена. А Тъмната кула? Еди подозираше, че ако розата умре, Тъмната кула просто ще рухне като Вавилонската. Машините, поддържащи Лъчите, щяха внезапно да спрат и всичко щеше да се разпадне. И тогава? Хайл на Пурпурния крал, господаря на тодашния мрак.

— Кал, ако продадеш мястото на мен и приятелите ми, парцелът ще е в безопасност. Освен това ще имаш предостатъчно пари да поддържащ малката си книжарница до края на живота си. — Изведнъж му хрумна нещо. — Хей, знаеш ли зъболекарска фирма на име „Холмс дентал“? Тауър се усмихна:

— Кой не я знае? Използвам конците им за почистване на зъби. И пастата им. Веднъж опитах разтвора за промиване иа уста, но е твърде силен. Защо?

— Защото Одета Холмс е моя жена. Може да съм пълен дрипльо, но иначе съм голям сваляч.

Тауър мълчеше. Еди обузда нетърпението си и го остави да размисли. Накрая книжарят каза:

— Мислиш ме за глупак. Мислиш ме за Сайлъс Марнър или по-лошо, за Ебънизър Скрудж.

Еди не знаеше кой е Сайлъс Марнър, но разбра какво има предвид Тауър.

— Да го кажем по този начин. Дори след всичко, което стана, ти си достатъчно хитър, за да усетиш от какво имаш изгода.

— Искам да знаеш, че проблемът не е само в парите. Знам, че този парцел е скъп, всяко парче земя в Манхатън е скъпо. В склада имам сейф. В него пазя едно нещо, което е може би по-ценно от моята „Одисея“.

— Защо не е в банковия ти сейф?

— Защото трябва да е тук. Винаги е било тук. Може би чака теб или някого като теб. Навремето, младежо, семейството ми е притежавало почти целия Търтьл Бей и… я изчакай. Ще почакаш ли?

— Да — отвърна Еди.

Какъв избор имаше?

11.

Когато Тауър излезе, Еди стана и се приближи до вратата, която само той можеше да види. Погледна през нея. Долови далечния камбанен звън. Гласът на майка му прозвуча по-ясно:

— Защо не се махнеш оттам? Само ще влошиш нещата, Еди… винаги оплескваш всичко!

„Типично за мама“ — помисли си той и извика Стрелеца.

Роланд извади куршума от едното си ухо. Движенията му бяха странно непохватни, сякаш пръстите му бяха изтръпнали, но на Еди не му беше до това.

— Добре ли си? — извика той.

— Да. А ти?

— Да, но… Роланд, можеш ли да дойдеш тук? Нужна ми е малко помощ.

Роланд се замисли и поклати глава:

— Кутията може да се затвори, докато съм там. Със сигурност ще стане така. Така вратата също ще се затвори и ще останем отвъд.

— Не можеш ли да подпреш проклетия капак с камък или с кокал?

— Не. Няма да стане. Сферата е силна.

„И е на път да те подлуди“ — помисли си Еди. Лицето на Роланд изглеждаше изпито, както от отровата на гигантските раци.

— Добре — склони Еди.

— Побързай.

— Ще се опитам.

12.

Когато се обърна, Тауър го наблюдаваше изпитателно.

— С кого говореше?

Еди се изправи и посочи вратата:

— Виждаш ли нещо там, сай?

Калвин Тауър погледна, понечи да поклати глава, после се взря по-внимателно.

— Виждам трептене. Като горещ въздух. Кой е там? Какво има там?

— Да си представим, че няма никого. Дай да видя сега какво си донесъл.

Тауър му подаде стар пощенски плик. Отгоре пишеше: „Стефан Торен“ и „Завещание“. Отдолу внимателно бяха изрисувани древните символи, които стояха на вратата и на кутията: „Това вече е напредък“ — помисли си Еди.

— Едно време в този плик беше завещанието на прапрапрадядо ми — обясни Калвин Тауър. — Носеше датата 19 март 1846 година. Сега вътре има само едно листче, на което е написано едно име. Ако ми кажеш кое е името, младежо, ще направя каквото искаш.

„Поредната загадка“ — рече си Еди. Само че този път от правилния отговор зависеха не четири живота, а съществуването на цялата мултивселена. „Слава Богу, че е лесна.“

— Дисчейн — каза на глас. — Първото име е или Роланд, както се казва моят дин, или Стивън, което е името на баща му.

Калвин Тауър пребледня. Еди се почуди как се задържа на краката си.

— Боже Всемогъщи! — възкликна книжарят.

С треперещи пръсти извади от плика старо, пожълтяло листче; разгъна го на плота, за да могат и двамата да прочетат написаното с изящния почерк на Стефан Торен:

Роланд Дисчейн от Гилеад

наследник на Елд

СТРЕЛЕЦ

13.

Разговаряха още петнайсетина минути и вероятно си казаха важни неща, но истинската развръзка бе дошла, когато Еди спомена името, написано от прапрапрадядото на книжаря четиринайсет години преди Гражданската война.

По време на този разговор Еди узна удивителни неща за Тауър. Изпитваше уважение към този човек (уважаваше всеки, способен да издържи повече от двайсет секунди срещу горилите на Балазар), но не го харесваше много. Книжарят му се струваше леко глуповат. Може би нарочно се правеше на такъв, а може би мозъкът му бе промит от психоаналитика му — с приказки как трябва сам да се грижи за себе си, как трябва да бъде капитан на собствения си кораб, да кове собствената си съдба и подобни. С други думи, всичко, с което да оправдае факта, че е един егоистичен негодник. Че дори е благородно. Когато Тауър му каза, че Дипно е единственият му приятел, Еди не се изненада. Изненадващо бе това, че изобщо има приятел. Този човек никога не можеше да бъде част от ка-тет и на Еди никак не му хареса, че съдбите им са толкова тясно свързани. „Довери се на ка — помисли си. — Нали това му е работата?“

Да, такава беше работата на ка, но това не означаваше, че трябва да му харесва.

14.

Еди попита Тауър дали има пръстен с надпис „Екс ливерис“. Книжарят го изгледа недоумяващо, после се засмя и каза, че сигурно има предвид „Екс либрис“. Порови из една полица, взе някаква книга и показа на Еди металната плочка на корицата. Еди кимна.

— Не — каза Тауър, — но би било много подходящ подарък за човек като мен, нали? — Изгледа изпитателно Еди.

— Защо питаш?

На Еди обаче не му се обсъждаше спасението на един човек, който в момента кръстосваше тайните пътища на Америка. Бе постигнал вече своето и трябваше да се върне през неоткритата врата, преди Черната тринайсетица съвсем да побърка Роланд.

— Няма значение — отвърна, — но ако ти попадне такъв пръстен, вземи го. Има още нещо, преди да си тръгна.

— Казвай.

— Искам да ми обещаеш, че веднага щом напусна това място, и ти ще се махнеш.

Тауър отново; се намуси. Това бе може би най-противната му черта.

— Ами… честно да си призная, не съм сигурен, че ще мога. Вечерно време е най-натоварено… хората обичат да преглеждат книгите в края на работния ден… и господин Брайс ще мине да види първото издание на „Неспокоен въздух“, романа на Ървин Шоу за радиото и епохата Маккарти… трябва да видя дали нямам ангажименти и…

Продължи да дърдори в същия дух, докато Еди не го прекъсна с изключително любезен тон:

— Обичаш ли топките си, Калвин? Привързан ли си към тях, както те към теб?

Тауър, който тъкмо се чудеше на глас кой ще храни Серджо, ако той се изнесе така ненадейно, замълча и го погледна озадачено, сякаш тази дума не му беше позната. Еди се опита да му помогне:

— Топки. Ташаци. Тестиси.

— Не разбирам…

В чашата на Еди вече нямаше кафе. Той наля малко сметана и я изпи. Беше много вкусна.

— Споменах, че ако останеш, съществува опасност да изядеш голям пердах. Вероятно точно оттам ще започнат — от топките ти. Колкото до момента, когато това ще се случи, основното, от което зависи, е движението.

— Движение — измънка Тауър.

— Да — потвърди Еди и отпи нова глътка сметана, сякаш беше бренди. — Зависи от времето, за което Джак Андолини ще стигне до Бруклин и Балазар ще напълни някой микробус с биячи и ще го изпрати насам. Надявам се Джак да е бил твърде шокиран, за да се сети да телефонира. Да не си мислеше, че Балазар ще чака до утре? Че ще потърси умния съвет на доверени служители като Кевин Блейк и Чими Дрето? — Еди вдигна един след друг два пръста; под ноктите му имаше прах от друг свят. — Първо, те нямат капка ум. И, второ, той не приема съвети от никого. Чуй ме, Кал. Балазар ще реагира като всеки мафиотски деспот: ще действа мигновено. Задръстванията малко ще ги забавят, но ако си още тук в шест, най-късно шест и половина, можеш да целунеш топките си за последно сбогом. Ще ти ги клъцнат като едното нищо и ще обгорят раната с някоя запалка, като онези…

— Стига! — промълви Тауър; беше позеленял. — Ще отида на хотел във Вилидж. Има два, които подслоняват изпаднали писатели и артисти. Стаите са грозни, но не са лоши. Ще се обадя на Арон и утре сутринта заминаваме на север.

— Чудесно. Но първо кажи в кой град ще отидете. Защото трябва да поддържаме връзка.

— Как да избера? Не знам нито един град в Нова Англия на север от Уестпорт, Кънектикът!

— Можеш да избереш, когато се настаниш в хотела. Утре сутрин, преди да тръгнете, прати Арон при запустелия парцел. Нека да напише пощенския код на града върху оградата. — Изведнъж на Еди му хрумна неприятна мисъл:

— Нали имате пощенски кодове? Въведени са вече, нали? Тауър го изгледа като ненормален:

— Разбира се, че има!

— Добре. Да напише кода от страната на Четирийсет и шеста. На самия ъгъл. Ясно ли е?

— Да, но…

— Утре вероятно няма да наблюдават книжарницата, защото ще решат, че си се уплашил и си се чупил. Ако все пак я наблюдават, няма да се сетят да поставят човек при парцела. Ако изпратят някого там, ще го накарат да наблюдава Второ Авеню, а ако все пак наблюдава Четирийсет и шеста, ще очаква теб, не Дипно.

Тауър се усмихна; Еди си отдъхна и му отвърна със същото.

— Ами…, ако все пак очакват Арон?

— Накарай го да облече дрехи, които не носи обикновено. Ако ходи с дьнки, да сложи костюм. Ако предпочита костюми…

— Да носи дънки.

— Точно така. Не е зле да сложи и черни очила, стига да не е твърде облачно. Накарай го да вземе черен флумастер. Да не се старае да пише красиво. Просто да мине, да се престори, че чете някой афиш, да надраска цифрите и да се маха. И да гледа да не оплеска всичко, за Бога!

— Как ще ни откриете, когато пристигнете в града?

Еди си спомни за магазина на Тук и разговора им с хората от града, когато бяха дали възможност на всеки да им задава въпроси.

— Отидете в местната бакалия. Разговорете се с местните. Разправяйте на всеки, че пишете книга или ще рисувате кошовете за лов на омари. Така ще ви открием.

— Добре. Хитър план. Браво, младежо.

„Това е призванието ми“ — помисли си Еди, но каза само: — Сега трябва да вървя. Твърде дълго се застоях.

— Преди да си тръгнеш, можеш да ми помогнеш за още нещо? — спря го Тауър и обясни какво иска.

Еди се ококори. Когато Тауър свърши (не му отне много време), той избухна:

— Това са пълни глупости!

Тауър кимна към вратата на магазина, където се виждаше леко трептене. То караше минувачите да изглеждат като привидения.

— Там има врата. Ти сам го каза и аз ти вярвам. Не я виждам, но забелязвам, че има нещо.

— Ти си луд! Пълна откачалка!

Еди не искаше да го обижда, но как можеше съдбата му да е толкова тясно свързана с човек, способен да поиска такова нещо?

— Може да съм, може и да не съм. — Тауър скръсти ръце на широките си, но отпуснати гърди; говореше тихо, но погледът му бе твърд. — И в двата случая това е условието ми да изпълня онова, което искаш от мен. С други думи, да се поддам на твоята лудост.

— О, Кал, за Бога! В името на Господ и Исус Човека! Аз само искам да изпълниш волята на Стефан Торен. Тауър продължи да го гледа неумолимо:

— Стефан Торен отдавна е мъртъв, а аз съм жив. Казах ти условието си. Единственият въпрос е дали…

— Да, да, ДА! — изкрещя Еди и допи бялата течност в чашата си; после надигна цялата кутия и я изпразни в гърлото си. — Добре. Хайде.

15.

Роланд виждаше книжарницата като на забързан кадър. Искаше му се Еди да приключва вече. Въпреки куршумите в ушите си той чуваше камбанния звън, а и нищо не можеше да спре вонята: ту на нагорещен метал, ту на разложено месо ту на вкиснал кашкавал, ту на загорял лук. Очите му сълзяха и това вероятно бе една от причините да вижда размазано през вратата.

Много по-отвратителен от звъна и вонята бе начинът, по който сферата измъчваше болните му стави, прорязваше ги сякаш с парченца стъкло. Засега лявата му ръка бе прищракала само два пъти, но той не си правеше илюзии; болките щяха да се усилват, докато кутията оставаше отворена, а Тринайсетицата — непокрита. Щяха да поотслабнат, когато отново прибере сферата, но не му се вярваше съвсем да изчезнат. А това може би бе само началото.

Сякаш за потвърждение силна болка проряза дясната му бедрена става. Имаше чувството, че е пълна с разтопено олово. Започна да я разтрива, макар да знаеше, че няма смисъл.

— Роланд!

Гласът прозвуча приглушено, но определено беше на Еди. Роланд вдигна поглед и видя, че приятелят му и Тауър носят някакво шкафче, пълно с книги.

— Роланд, би ли ни помогнал?

Болката така се бе загнездила в коленете и хълбоците му, та не беше сигурен, че ще може да се изправи…, но стана, и то с лекота. Не знаеше какво е забелязал Еди, но не искаше да му дава повече поводи за тревога. Поне докато не изпълнят задачата си в Кала Брин Стърджис.

— Ние ще бутаме, а ти дърпай!

Роланд кимна и шкафчето мина през вратата. За миг се задържа наполовина в пещерата, наполовина в „Ресторант за мисълта“. После Роланд го хвана и го издърпа. То се потътри по пода на пещерата, като разместваше камъчета и кости.

След като мина, капакът на кутията започна да се затваря. Вратата също.

— Не, няма да стане — изръмжа Роланд. — Няма да се затвориш, гадино.

Пъхна двата си здрави пръста под капака на кутията. Вратата остана открехната. Толкова стигаше. Сега дори зъбите му бръмчаха.

Еди бе останал за последен кратък разговор с Тауър, но Роланд вече не се интересуваше, дори да си споделяха най-важните тайни за вселената.

— Еди! Еди, идвай бързо!

Еди грабна торбичката и прекрачи прага. В момента, в който премина през вратата, Роланд затвори кутията. След секунда вратата се затвори с леко изщракване. Звънът секна. Болката, разкъсваща ставите на Роланд, също. Облекчението бе така огромно, че той изкрещя. После затвори очи, сведе глава и остана неподвижен няколко секунди.

— Благодаря — промърмори накрая. — Благодаря, Еди.

— Няма защо. Да се махаме от тази пещера, как смяташ?

— Съгласен съм. В името на боговете, съгласен съм.

16.

— Не го харесваш много, а? — попита Роланд.

От връщането на Еди бяха минали десет минути. Бяха се отдалечили малко от пещерата и бяха спрели зад малка скална издатина на пътеката. Беше се разразила буря, но тук се намираха сравнително на завет. Въпреки това единични пориви развяваха косите им и караха дрехите им да плющят. Роланд се радваше на вятъра. Надяваше се да го използва като оправдание, че толкова бавно свива цигарата си. Въпреки това чувстваше погледа на Еди върху себе си; бруклинският младеж (някога тъп и ненаблюдателен почти колкото Андолини и Бионди) разбираше много неща.

— Тауър ли имаш предвид?

Роланд го изгледа насмешливо:

— Кого другиго? Котарака?

Еди изръмжа. Поемаше дълбоко чистия въздух. Хубаво беше тук. Да се пренесе наистина в Ню Йорк, бе по-добре от тодаша — не беше изпитал онова чувство за дебнещ мрак и изтъняване, — но, за Бога, този град така вонеше] Най-вече на коли (дизеловите газове бяха най-отвратителни), но имаше хиляди други миризми. Не на последно място сред тях бе мирисът на хиляди човешки тела, неприкрит от разнообразните дезодоранти и парфюми. Нима хората не осъзнаваха колко отвратително смърдят, когато са наблъскани така? Еди предполагаше, че не. Самият той някога бе сред тях. Някога беше готов да убие човек, за да се върне там.

— Еди? Върна ли се от Ние?

Роланд щракна с пръсти пред лицето му.

— Извинявай. Колкото до Тауър… не, не го харесвам. Боже мили, да изпрати книгите си така! Да обвърже спасяването на шибаната вселена със скапаните си първи издания!

— Той не гледа на нещата така… освен може би в сънищата си. Знаеш, че ще изгорят магазина му, когато установят, че е избягал. Почти сигурно е. Не ми казвай само, че не ти е хрумнало. Разбира се, че му беше хрумнало.

— Е, може би.

Роланд изръмжа:

— Никакво „може би“. Така той спасява най-ценните си книги. Сега, след като са вече в пещерата, имаме зад какво да скрием съкровището на отеца. Макар че вече надали можем да го наречем така.

— Мислех го за храбър човек, а се оказа, че съм сгрешил. Той просто е алчен.

— Не всички са достойни да държат меч, но всички служим на ка.

— Нима? Ами Пурпурният края? Или подлеците на Калахан?

Роланд не отговори.

— Да се оправя. Тауър имам предвид. Не котарака — уточни Еди.

— Много забавно — изсумтя Роланд.

Драсна клечка кибрит, събра шепи около пламъка и запали цигарата.

— Благодаря, Роланд. Чувството ти за хумор явно отбелязва напредък. Попитай ме сега дали смятам, че Тауър и Дипно могат да се измъкнат чисти от Ню Йорк.

— Смяташ ли?

— Не, мисля, че ще оставят дири. Ние ще можем да ги проследим, но се надявам, че хората на Балазар няма да са в състояние. Само Джак Андолини ме тревожи. Голяма лисица е. Колкото до Балазар, той е сключил договор със „Сомбра“.

— Сложил си е главата в торбата.

— Да, така мисля. Балазар знае, че при такива договори трябва да изпълниш задълженията си или да измислиш дяволски основателна причина да не го сториш. Ако не удържиш на думата си, веднага се разчува. Плъзват слухове как си омекнал, как вече за нищо не ставаш. Ще има три седмици да намери Тауър и да го принуди да продаде парцела на „Сомбра“. И няма да си губи времето. Балазар не е ФБР, но има достатъчно връзки и… най-лошото е, че Тауър изобщо не схваща сериозността на проблема. Сигурно си въобразява, че чете приключенски роман. Мисли си, че всичко ще мине благополучно, защото приказките винаги имат щастлив край.

— Мислиш, че няма да внимава достатъчно.

Еди се изсмя:

— О, сигурен съм, че няма да внимава. Въпросът е дали Балазар ще го надуши.

— Трябва да наблюдаваме господин Тауър. Да го пазим. Така мислиш, нали?

— И още как, дявол да го вземе!

След малко и двамата избухнаха в смях. Когато се успокоиха, Еди каза:

— Мисля, че трябва да изпратим Калахан, ако се съгласи. Може би ще ти се стори глупаво, но…

— Изобщо не е глупаво. Той е един от нас… или би могъл да бъде. От самото начало го чувствам. Свикнал е да пътува из странни места. Още днес ще му го предложа. Утре ще го доведа и ще го пусна през вратата…

— Нека аз да го направя. Веднъж ти стига. Поне за известно време.

Роланд го изгледа изпитателно, после хвърли фаса си в пропастта и попита:

— Защо го казваш, Еди?

— Косата ти е побеляла повече. Освен това ходиш някак си сковано. Сега изглеждаш по-добре, но подозирам, че старият ти ревматизъм пак се обажда. Признай.

— Добре, признавам — отвърна Роланд; ако Еди мислеше, че е само ревматизъм, добре.

— Мога да го доведа още тази нощ — каза Еди. — Кодът сигурно ще е написан на оградата. Обзалагам се, че там вече ще е ден.

— Да не се трепем на тази пътека по тъмниците.

Еди погледна стръмния склон под падналия камък.

— Добре.

Роланд понечи да се изправи.

Еди го хвана за ръката:

— Изчакай малко, Роланд, моля те.

Роланд го погледна.

Еди си пое дълбоко въздух:

— На Бен Слайтман не му е чиста работата. Той е шпионин, почти съм сигурен.

— Да, знам.

Еди го погледна изненадано:

— Знаеш? Откъде…

— Да кажем, че подозирах.

— Как?

— Заради очилата. Бен Слайтман Старши е единственият жител на Кала Брин Стърджис с очила. Хайде, Еди, чака ни работа. Можем да говорим, докато вървим.

Не можеха, поне отначало, защото пътеката бе твърде тясна. По-късно обаче, в подножието на планината, теренът стана по-лек. Когато пътеката се разшири достатъчно, Еди разказа на Роланд за книгата, „Коганът“ или „Хоганът“, и името на автора. Обясни му странностите в страницата с авторските права (не беше много сигурен, че Роланд разбира всичко) и сподели, че го е накарала да се замисли за ролята на сина. Идеята беше безумна, но…

— Мисля, че ако Бени Слайтман помага на баща си да ни шпионира, Джейк ще разбере.

— Сигурен ли си, че не знае?

Роланд се замисли, после поклати глава:

— Джейк подозира бащата.

— Той ли ти го каза?

— Не е нужно. Стигнаха при конете; животните извиха шии радостно.

— Сега е в „Рокинг Б“ — каза Еди. — Дали да не отидем? Да измислим някаква причина и да го вземем… — Замълча и се вгледа в Роланд. — Не?

— Не.

— Защо?

— Защото с това Джейк трябва да се справи сам.

— Трудно е, Роланд. С Бени Слайтман са приятели. Ако Джейк трябва да изобличи бащата… — Джейк ще направи, каквото трябва. Ние също.

— Той е само едно момче, Роланд. Не разбираш ли?

— Няма да е задълго — отсече Роланд и възседна коня си. Надяваше се, че Еди не е забелязал болезненото присвиване на очите му, когато премяташе левия си крак през седлото, но Еди, разбира се, го видя.