Стивън Кинг
Вълците от Кала (19) (Тъмната кула V)

ПЪРВА ГЛАВА
Тайни

1.

Зад бараката на Росалита Муньос имаше висок нужник, боядисан в небесносиньо. Стрелеца го посети късно на следващия ден. На стената имаше импровизирана ваза от тенекиена кутия със стрък медоносен сусан. В тоалетната се усещаше само острата му миризма на лимон. На стената над тоалетната чиния имаше икона на Исус Човека със събрани за молитва ръце и разпилени по раменете дълги рижи коси, насочил поглед към Баща Си. Роланд беше чувал, че има племена бавноразвиващи се мутанти, които наричали Бащата на Исус „Великия небесен татко“.

Исус Човека бе изрисуван в профил и Роланд беше доволен от това. Ако Той стоеше с лице към него, Стрелеца не беше сигурен, че ще успее да свърши сутрешната си работа с отворени очи, колкото и пълен да беше мехурът му. „Странно място за икона на Божия син“ — помисли си, после си даде сметка, че изобщо не е странно. Този нужник се използваше само от Росалита и Исус Човека нямаше какво друго да гледа освен гърба и.

Роланд Дисчейн избухна в смях и това му помогна да пусне водата си.

2.

Когато се събуди, Росалита беше излязла, и то отдавна. Нейната половина от леглото беше изстинала. Сега, застанал пред небесносиния и нужник и закопчавайки панталоните си, Роланд погледна слънцето и прецени, че не е много преди обяд.

Изчисляването на тези неща без часовник, стъкло или махало беше трудно, но все пак бе възможно. Корт сигурно щеше да се ужаси, ако видеше един от учениците си — един от завършилите си ученици — да спи до пладне в началото на подготовката за такова важно дело. А това наистина бе началото. Всичко останало беше само ритуал и предварителна подготовка, необходими, но не решаващи. Нещо като танца на оризовата песен. Началото беше вече сложено. Колкото до спането до късно…

— Никой не е заслужил повече от мен да спи до късно — каза той и заслиза по склона.

Дворът на Калахан (а може би отецът го смяташе за двора на Господ) бе заграден. Отвъд оградата бълбукаше малко поточе, шептеше възбудено като девойче, споделящо тайните си с най-добрата си приятелка. Бреговете бяха гъсто обрасли с медоносен сусан и това даде отговор на една малка загадка. Роланд вдиша дълбоко аромата.

Замисли се за ка, което напоследък рядко му се случваше. (Това би изненадало Еди, който си въобразяваше, че мислите на Роланд са заети само с това.) Единственото свещено правило бе: „Стой настрана и ме остави да действам.“ Защо, за Бога, бе толкова трудно да научи нещо толкова просто? Откъде все това глупаво желание да се бърка? Всеки от тях го правеше; всеки от тях знаеше, че Сузана Дийн е бременна. Роланд — почти от деня на зачеването и когато Джейк се беше пренесъл от Дъч Хил. Сузана бе разбрала въпреки кървавите парцали, които заравяше покрай пътя. Защо тогава бяха чакали толкова до разговора от изминалата нощ? Защо му бяха отделили такова огромно значение? И колко неща можеха да се провалят заради това?

Нищо, надяваше се Роланд. Но трудно можеше да е сигурен, нали?

Може би бе най-добре да не се меси. Тази сутрин това му се струваше добра идея, защото се чувстваше отлично. Поне физически. Не изпитваше почти никаква болка, нито…

— Очаквах да си легнете скоро след нас, Стрелецо, но Росалита каза, че си се прибрал почти на разсъмване.

Роланд се обърна. Днес Калахан носеше тъмни дрехи. Рошавата му бяла коса бе пообуздана малко, вероятно с някакъв балсам. Няколко секунди той постоя безмълвен, вгледан в очите на Стрелеца, после каза:

— Вчера дадох причастие на вярващите от малките ферми. Чух изповедите им. Днес трябва да отида за същото в животновъдните ферми. Доста пастири изповядват онова, което повечето от тях наричат „Пътят на кръста“. Росалита ще ме закара, затова за обяд и вечеря ще се оправяте сами.

— Няма проблем, но преди това трябва да поговорим за няколко минути.

— Разбира се. Ако не си готов да разговаряш с някого, най-добре изобщо да не му се обаждаш.

Добър съвет, най-вече за свещеници.

— Ще изслушаш ли моята изповед?

Калахан вдигна вежди:

— Нима вярваш в Исус Човека?

Роланд поклати глава:

— Ни най-малко. Ще ме изслушаш ли все пак, моля? И да си остане между нас.

Калахан вдигна рамене:

— Никога не споделям с друг изповедите. Това ми е работата. Само не бъркай изслушването с опрощение. Мога да дам опрощение само на католик, ако ти е угодно.

Роланд никога не си беше помислял за опрощение и идеята, че може да се нуждае от такова (или че този човек може да му го даде), му се стори смешна. Той бавно сви цигара и се замисли как да започне. Калахан чакаше търпеливо. Накрая Стрелеца заговори:

— Предсказаха ми, че трябва да изтегля трима и да станем ка-тет. Няма да говоря за онзи, който ми го предсказа, и за онова, което се случи преди това. Имаше три врати. Зад едната намерих жената, която стана съпруга на Еди, макар че тогава тя не се наричаше Сузана.

3.

Така Роланд разказа на Калахан за Сузана и жените, обитавали това тяло преди нея. Описа как бяха спасили Джейк от пазача и го бяха взели в Средния свят, как Сузана (а може би по онова време Дета) бе отвлякла вниманието на демона в кръга, за да им даде възможност да го направят. Обясни, че е съзнавал рисковете и че бързо е научил (още докато се возеха на Блейн Моно) за бременността и. Беше казал на Еди и той не се бе изненадал особено. После Джейк сам беше разбрал и го бе засипал с упреци. Роланд беше приел упреците, защото чувстваше, че ги заслужава. До снощи обаче никой от тях не си бе давал сметка, че Сузана също знае, вероятно от толкова отдавна, отколкото и Роланд. Тя просто бе страдала много повече.

— И така, отче… какво мислиш?

— Ти каза, че съпругът и се съгласил да го запазите в тайна. Дори Джейк, който вижда ясно…

— Да. Вижда. И когато ме попита какво да правим, аз му дадох лош съвет. Казах му, че е най-добре да оставим ка да реши, през цялото време държах тайната в ръката си като уловена птичка.

— Понякога нещата изглеждат по-ясни, когато ги видим отстрани, нали?

— Да. — Снощи каза ли и че в утробата и расте демон?

— Тя знае, че детето не е от Еди.

— Значи не си. А за Мия? Каза ли и за Мия и пиршеството в замъка?

— Да. Мисля, че това я разтревожи, но не я изненада. В нея бе живяла Дета — след нещастния случай, когато загуби краката си.

Не беше нещастен случай, но Роланд нямаше намерение да занимава Калахан с Джак Морт.

— Дета Уокър се криеше от Одета Холмс. Еди и Джейк твърдят, че е шизофреничка.

Роланд произнесе тази сложна дума изключително внимателно.

— Ти обаче си я излекувал. Срещнал си я лице в лице с тези самоличности в една от вратите. Нали?

Роланд вдигна рамене:

— Можеш да гориш брадавици със сребърен нитрат, отче, но ако човек е склонен да ги получава, те пак се появяват.

За негова изненада Калахан вдигна глава и избухна в смях. Смя се толкова дълго, че накрая извади кърпичка и се зае да бърше очите си от бликналите сълзи.

— Роланд, може да си отличен стрелец и безразсъдно смел като Сатаната в полунощ, но изобщо не те бива за психиатър. Да сравниш шизофренията с брадавици… Боже мили!

— Все пак Мия съществува, отче. Лично я видях. Не на сън като Джейк, а със собствените си очи.

— Точно това имах предвид. Тя не е друга самоличност на жената Сузана Одета Холмс. Тя си е тя.

— Има ли разлика?

— Мисля, че да. Ето какво мога да ти кажа със сигурност: независимо как стоят нещата във вашия отряд, в ка-тета, това трябва да остане в пълна тайна от жителите на Кала Брин Стърджис. Засега нещата вървят във ваша полза. Но ако се разчуе, че тъмнокожата жена може би е бременна с демонче, хората тутакси ще се отдръпнат. Начело с Ибън Тук. Знам, че в крайна сметка ще вземеш решение според преценката си за нуждите на Кала, но четиримата не можете да се справите сами с Вълците, независимо колко способни стрелци сте. Работата е твърде много. Нямаше нужда да му отговаря. Калахан беше прав.

— От какво се боиш най-много? — попита отецът.

— От разпадането на нашия тет.

— Това ще стане, ако Мия вземе в своя власт общото им тяло и се отдели, за да роди, нали така?

— Ако се случи в неподходящо време, ще е лошо, но пак можем да се справим. Ако Сузана се върне. В нея обаче расте истинско зло. Почти съм сигурен, че първата му работа ще е да убие майката.

— Разпадането на тета — измърмори Калахан. — Не смъртта на приятелката ти. Чудя се дали приятелите ти знаят що за човек си, Роланд.

— Знаят — отсече Стрелеца.

— Какво искаш от мен?

— Първо да ми отговориш на един въпрос. Разбирам, че Росалита знае някои знахарски тайни. Дали може да изроди дете, преди да му дойде времето? И ще има ли куража да направи такова нещо?

Всички трябваше да присъстват на това — двамата с Еди, също Джейк, което никак не му харесваше. Защото онова, което растеше в нея, вече бе доста голямо и дори преждевременно родено, можеше да е опасно. „А времето за раждане вероятно е близо — помисли си. — Не съм съвсем сигурен, но го чувствам. Чувствам…“

Мислите му бяха прекъснати от изражението на Калахан: на ужас, отвращение и гняв.

— Росалита никога не би сторила такова нещо! Помни добре думите ми. По-скоро би умряла.

— Защо? — попита объркано Роланд.

— Защото е католичка!

— Не разбирам.

Калахан видя, че Стрелеца наистина не разбира, и яростта му попремина.

— Това е аборт.

— Да, и какво?

— Роланд… Роланд!

Калахан наведе глава. Когато след минута я вдигна, изражението му бе каменно.

— Моята вяра разделя греховете на два вида: простими, които са приемливи за Господ, и смъртни. Абортът е смъртен грях. Това е убийство.

— Отче, тук става дума за демон, не за човешко същество.

— Според теб. Това е работа на Господ, не моя.

— Ами ако я убие? Същото ли ще кажеш?

Роланд не беше чувал притчата за Пилат Понтийски и Калахан знаеше добре това. Отговорът му обаче бе твърд:

— Ти ли ще ме поучаваш? Който поставя целостта на ка — тета си над живота на приятелката си! Позор за теб. Позор.

— Моята мисия, мисията на ка-тета ми, е Тъмната кула. Спасението не само на този свят, не само на тази вселена, а на всички вселени. На цялото битие.

— Не ме интересува. Не може да ме интересува. Слушай сега, Роланд, син на Стивън, чуй ме много добре. Слушаш ли?

Роланд въздъхна:

— Казвам благодаря.

— Роза няма да направи аборт. В града има други, които могат, не се съмнявам — дори на място, където на всеки двайсет години чудовища отвличат половината деца, тези нечестиви умения са запазени, — но ако отидеш при някого от тях, можеш да се откажеш от борбата срещу Вълците. Кала Брин Стърджис ще се настрои срещу вас.

Роланд го изгледа удивено:

— Макар да знаеш, че можем да спасим стотици деца? Човешки деца, чиято първа задача на белия свят няма да е изяждането на майките им? Калахан продължи, сякаш не го бе чул:

— Искам от теб нещо повече, ако ти е угодно… и дори да не е. Искам да ми се закълнеш, да се закълнеш в името на баща си, че никога няма да предложиш аборт на жената.

Странна мисъл хрумна на Роланд: сега за отеца Сузана не беше просто Сузана. Тя бе жената. Хрумна му още нещо:

Колко чудовища беше убил Калахан?

Както често ставаше в тежки моменти, бащата на Роланд му заговори:

„Положението не е неспасяемо, но ако продължиш — ако изкажеш тези мисли, — ще бъде.“

— Закълни се, Роланд.

— Или ще предупредиш града.

— Да.

— А ако Сузана сама реши да направи аборт? Може да се случи, тя не е глупава. Съзнава опасностите.

— Мия — истинската майка на детето — ще го предотврати.

— Не бъди толкова сигурен. Сузана Дийн има силно чувство за самосъхранение. Мисля, че отдадеността и на нашата мисия е дори по-силна.

Калахан се замисли. Отмести поглед и стисна устни. Когато пак се обърна, отсече:

— Ти ще го предотвратиш. Като неин дин.

„Замъкът ми е превзет“ — помисли си Роланд.

— Добре. Ще и кажа за разговора ни, за да разбере в какво положение си ни поставил. И за нищо на света да не казва на Еди.

— Защо?

— Защото той ще те убие, отче. Ще те убие за тази непростима намеса.

Роланд изпита известно задоволство от смаяния поглед на Калахан. Напомни си, че не бива да храни омраза към този човек, който върши онова, което счита за правилно. Нали доброволно им беше споделил за смъртоносния капан, който носеше навсякъде?

— Чуй ме сега добре, както те изслушах аз, защото сега ти носиш отговорност към всички ни. Особено, към „жената“.

Калахан присви очи, но кимна:

— Говори.

— Първо, ще я наблюдаваш винаги, когато можеш. Като сокол! Ще следиш особено внимателно дали се докосва тук. — Роланд потърка челото над лявата си вежда. — Или тук. — Потърка лявото си слепоочие. — Ще слушаш как говори. Внимавай, когато речта и стане насечена. Ще следиш дали ще започне да се движи на малки тласъци.

Роланд рязко вдигна ръка към главата си, почеса се, отново свали ръка. Рязко наклони главата си надясно и погледна Калахан:

— Разбра ли?

— Да. Това ли са признаците за появата на Мия?

Стрелеца кимна:

— Не искам да остава сама, когато стане Мия. Нито за миг.

— Ясно. Само че, Роланд, не мога да повярвам, че едно новородено, независимо кой е бащата, може…

— Мълчи. Млъквай. — Когато Калахан замълча, Роланд продължи: — Не ме интересува в какво вярваш и в какво — не. Това е твоя работа. Но ако Мия или отрочето и нарани Росалита, отче, ще държа теб отговорен за това. И лично ще поискам възмездие. Разбра ли ме?

— Да, Роланд — отрони Калахан.

— Добре. Искам да направиш още едно нещо за мен. Когато Вълците се появят, ще се нуждая от шестима жители на града, на които мога да имам пълно доверие. Трима мъже и три жени.

— Има ли значение, ако някои от тях са родители на застрашени деца?

— Не. Но да не са всичките. И никоя от жените, които могат да хвърлят чиния, да не е сред тях — Сейъри, Заля, Маргарет Айзенхарт и Росалита. Те имат друга задача.

— За какво са ти тези шестимата?

Роланд не отговори.

Калахан изчака малко, после въздъхна:

— Ройбен Кавера. Той никога няма да забрави сестра си, обичаше я повече от всичко на света. Даян Кавера, жена му… или не искаш и двамата съпрузи?

Не, нямаше проблем. Роланд му даде знак да продължава.

— Кантаб от манихейците; децата го следват като вълшебния свирач.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш. Те го следват и това е важното. Бъки Хавиер и жена му… и какво ще кажеш за твоето момче, Джейк? Децата от града го Гледат като герой, дори подозирам, че доста момичета са влюбени в него.

— Не, той ми трябва.

„Или не искаш да го изпускаш от поглед?“ — каза си Калахан. Беше подложил Роланд на твърде силен натиск.

— Анди? Децата го обожават. И е готов да ги защитава с цената на живота си.

— Нима? От Вълците ли?

Калахан го изгледа тревожно. Беше си мислил за скалните котки. И за вълци, но четирикраки. Колкото до онези от Тъндърклап…

— Не — отсече Роланд. — Анди — не.

— Защо? Тези шестимата нали не ти трябват, за да се бият срещу Вълците?

— Анди не става — натърти Роланд; имаше само предчувствие, но то му беше достатъчно. — Ще ти дам време да по мислиш, отче. Ние също ще мислим.

— Пак ли ще ходите в града?

— Да. Няколко дни поред.

Калахан се усмихна:

— Твоите приятели могат да го нарекат „яафеве“. Това е жаргонна дума. Тук му викат „комала“. Използват тази дума почти за всичко. — Калахан осъзна, че отчаяно се стреми да си възвърне уважението на Стрелеца; това го караше да се отвращава от самия себе си. — Във всеки случай — желая ви успех.

Роланд кимна. Калахан погледна към къщата, където Росалита вече бе подготвила каручката и го чакаше нетърпеливо. Отецът тръгна към нея, но на средата на пътя спря и се обърна:

— Не се извинявам за поведението си, но ако така съм затруднил работата ти в Кала, съжалявам.

— Твоят Исус Човека е костелив орех, когато стане дума за жени. Бил ли е женен?

Устните на Калахан потрепнаха.

— Не — отвърна, — но приятелката му е била курва.

— Е, това все пак е напредък.

4.

Роланд се върна при оградата и се облегна. Нямаше търпение да започне, но искаше Калахан да тръгне. Нямаше причина да откаже помощта на Анди; само предчувствие. Еди го завари там, докато свиваше цигара.

— Хайл, Еди.

— Хайл, шефе. Видях те да говориш с Калахан. Този ден Уилма и Фред ни оставят сами, а? Роланд вдигна вежди.

— Няма значение — добави Еди. — Роланд, в цялата суматоха не успях да ти предам разказа на Дядото. Важен е.

— Сузана стана ли?

— Да. Къпе се. Джейк яде грамадански омлет.

Роланд кимна:

— Нахраних конете. Можеш да ми разкажеш историята на стареца, докато ги оседлаваме.

— Не вярвам да отнеме толкова.

Разказът наистина беше кратък. Когато влизаха в конюшнята, Еди стигна до онова, което Дядото бе прошепнал на ухото му. Роланд се обърна, изведнъж забрави конете и всичко останало. Очите му заблестяха. Стисна раменете на Еди.

— Повтори!

— Каза ми да се наведа. Подчиних се. Каза, че не е споделял това с никого освен със сина си. Тян и Заля знаят, че е станал свидетел на убийството, но не и какво е видял, когато е свалил маската. Не съм сигурен дали им е известно, че всъщност Червената Моли е убила Вълка. И тогава прошепна… Еди отново каза на Роланд какво твърдеше, че е видял, старецът.

Очите на Стрелеца заблестяха триумфално:

— Сиви коне! Всичките в един тон на сивото! Разбираш ли сега, Еди? Разбираш ли?

— Да. — Еди се засмя зловещо. — Това май вече ни е познато.

В литературния американски английски думата с най-много значения вероятно е „run“. В тълковния речник на „Рандъм хаус“ са изброени сто седемдесет и осем възможности, като се започне с „движа се бързо, тичам“ и се свърши с „разтопен или втечнен“. В граничните земи на Полумесеца между Средния свят и Тъндърклап първенството държеше „комала“. Ако беше вписана в речника на „Рандъм хаус“, основното значение щеше да е „сорт ориз, който се отглежда в най-източните части на мултивселената“. Следващото по честота на употреба щеше да е „полово сношение“. Третото — „оргазъм“, като в изречението „Получи ли комала?“ (Отговорът, който всеки се надяваше да чуе, бе: „Да, благодаря, сай, комала много, много.“ „Намокрям комала“ означаваше „поливам ориза“, но и „мастурбирам“. Комала бе началото на голямо и весело пиршество (не самото пиршество, а моментът, в който започва яденето). За мъж, който започва да оплешивява (като Гарет Стронг), се казваше, че става комала. Когато водеха кравите си на бик, селяните правеха мокро комала. Скопените мъжкари бяха „сухо комала“, макар че никой не знаеше защо. Девствениците бяха „зелени комала“, жените, навлезли в цикъла си — „червени комала“, старците, които вече не могат да коват желязото, бяха (моля за извинение) „меко комала“. „Заставам комала“ означаваше „заставам очи в очи“, а също и „споделям тайни“. Сексуалните значения на думата бяха ясни, но защо каменистите дерета на север от града се наричаха „комала бразди“? В този ход на мисли, защо вилиците понякога се наричаха комала, а лъжиците или ножовете — не? Значенията на думата не бяха сто седемдесет и осем, но сигурно имаше седемдесет. Два пъти по толкова, ако се прибавят отделните нюанси. Едно от значенията (и то със сигурност можеше да влезе в челната десетка) бе използваното от отец Калахан като синоним на „лафене“. Пълният израз беше „отивам Стърджис комала“ или „отивам Брин-а комала“. Буквалното значение на тези изрази бе „заставам очи в очи с цялото общество“.

През следващите пет дни Роланд и неговият ка-тет продължиха този процес, започнат от чужденците в магазина на Тук. Отначало беше трудно („Все едно да палиш огън с мокри съчки“ — се беше изразила Сузана), но малко по малко местните започнаха да им се доверяват. Или поне отношението им стана по-искрено. Всяка вечер Роланд и семейство Дийн се прибираха в дома на отеца, а Джейк — в ранчото „Рокинг Б“, Анди го посрещаше на разклона на Източния път, покланяше се и казваше: „Добър вечер, сой! Искаш ли да чуеш хороскопа си? Този сезон се нарича Чарю жътва! Ще срещнеш стар приятел! Едно младо момиче въздиша по теб!“, и така нататък.

Джейк попита Роланд защо прекарва толкова много време с Бени Слайтман.

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми, Роланд, но ако трябва да правя друго, освен да скачам в сеното, да уча Ко да се премята през глава или да правя жабки върху водата с плоски камъни, мисля, че не е зле да ми кажеш.

— Не искам друго от теб — отвърна Роланд; после, сякаш сега му беше хрумнало, добави: — И да се наспиваш. Сега растеш, имаш нужда от много сън.

— Защо въобще съм там?

— Защото имам предчувствие, че там ти е мястото. Искам само да си държиш очите отворени и да ми казваш, ако забележиш нещо особено.

— Освен това, хлапе, не стоим ли достатъчно заедно денем? — попита Еди.

През следващите пет дни те наистина не се разделяха. Новината, че са яздили конете на сай Овърхолсър, бързо остаря. Също и вестта за изтръпнали мускули и натъртени задници. При една такава езда, когато наближаваха мястото, където чакаше Анди, Роланд попита Сузана направо дали не е обмисляла аборт.

— Ами, не бих казала, че не ми е хрумвала такава мисъл.

— Изобщо не си помисляй. Никакъв аборт.

— Има ли причина?

— Ка.

— Кака ти — бързо се намеси Еди.

Това беше стара шега, но всички се засмяха. Повече не засегнаха тази тема. На Роланд не му се вярваше, че е минало толкова леко, но беше доволен. Наистина се радваше, че Сузана не настоява да обсъждат темата за Мия и бебето. Вероятно тя си даваше сметка, че е по-добре да не знае някои неща.

Все пак не и липсваше кураж. Роланд знаеше, че въпросите рано или късно ще излязат наяве, но след петия ден започна да я праща във фермата на Джафърдс, за да се упражнява в хвърлянето на чиния.

Осем дни след дългия им разговор на верандата на отеца Сузана ги покани у Джафърдсови, за да им се похвали с напредъка си.

— Идеята е на Заля — обясни. — Иска да чуе мнението ви.

Роланд се досещаше, че всъщност самата Сузана иска отговор на този въпрос.

Когато пристигнаха, завариха цялото семейство Джафърдс, събрано на верандата, а също неколцина от съседите им: Хорхе Естрада с жена си, Диего Адамс (с кожени каубойски панталони), семейство Хавиер. Приличаха на кибици около играчи на табла. Залман и Тия, тъпоумните близнаци, стояха встрани и зяпаха гостите ококорени. Анди също беше тук и бебето Арон спеше в ръцете му.

— Дотук с тайните, Роланд — измърмори Еди.

Роланд не издаде безпокойството си, въпреки че виждаше пълната безсмисленост на заплахата си към пастирите, които бяха видели как госпожа Айзенхарт хвърля чинията. Селяните обичаха да си чешат езиците, това беше; дали в баронствата, или в граничните земи, клюките бяха любимо занимание.

„Поне ще се разчуе, че Роланд е достатъчно решителен, корав комала — помисли си той. — Че с него шега не бива.“

— Няма какво да се направи — отбеляза той. — Жителите на Кала добре знаят за чинията и Сестрите на Оризия. Може да е за добро, ако научат, че и Сузана е усвоила това умение.

— Дано… такова… не се издъни — измърмори Джейк.

Тримата бяха посрещнати с уважение.

Анди каза на Джейк, че млада жена копнее за него. Момчето се изчерви и отвърна на робота, че предпочита да не научава повече подробности за това, ако му е угодно.

— Както искаш, сой.

Джейк се втренчи в надписа на металните му гърди и се запита дали наистина е попаднал в свят на каубои и роботи, или просто сънува.

— Дано това бебе скоро да се събуди, моля. И да се разплаче! Защото знам няколко успокоителни детски песнички.

— Млъквай, ръждива тенекийо! — измърмори Дядото и Анди помоли за прошка в обичайния си арогантен стил.

„Вестоносец, многофункционален — помисли си Джейк. — Дали една от другите ти функции не е да дразниш хората, Анди?“

Сузана беше влязла в къщата със Заля. Когато излязоха, носеше две торбички, увиснали на ремъци на кръста и като кобури.

— Хитро приспособление — отбеляза Диего Адамс.

— Изобретение на Сузана — обясни Заля. — Нещо като манерки са.

„Не съвсем“ — помисли си Еди и се усмихна. Забеляза, че другите му двама приятели също се усмихват. За Бога, дори Ко.

— Дали ще задържат водата? — попита Бъки Хавиер.

Този въпрос само подчертаваше разликата между стрелците и селяните от Кала, помисли си Еди. Членовете на катета веднага се бяха досетили за предназначението на импровизираните кобури. Хавиер обаче беше земеделец и гледаше на света със съвсем други очи.

„Вие имате нужда от нас — помисли си Еди, докато изучаваше групичката мъже на верандата. — Иначе никога няма да се справите.“

Сузана изкара количката си пред верандата и сви остатъците от краката си, така че изглеждаше сякаш стои. Еди добре знаеше колко я боли, но лицето и не издаваше нищо. В същото време Роланд гледаше торбичките. Във всяка имаше по четири чинии, бели, без рисунки. Учебни чинии.

Заля отиде при обора. Макар че Роланд и Еди бяха забелязали одеялото, закачено високо на стената, още с идването си, останалите го видяха едва сега. Заля го свали и отдолу се показаха очертани с тебешир човешки контури (с усмивка на лицето и наметало). Не беше произведение на изкуството, но селяните на верандата веднага разпознаха силуета на Вълк. По-големите деца ахнаха. Семейство Естрада и Хавиер плахо изръкопляскаха като хора, които се боят, че дърпат дявола за опашката. Анди похвали художника и Дядото го смъмри да си затваря плювалника. После извика, че Вълците били съвсем малко по-едри. Звучеше възбудено.

— Начертах го с човешки ръст — обясни Заля (всъщност го беше начертала със „съпружески ръст“). — Ако истинските Вълци са по-едри, толкова по-добре. Така ще са по-лесна мишена. Чуйте ме, моля.

— Казваме благодаря — успокои я Роланд.

Заля го погледна с благодарност и се отдръпна от мишената. Обърна се към Сузана:

— Давай, когато си готова.

За миг Сузана остана неподвижна, на шейсетина метра от обора. Държеше ръцете си върху гърдите. Стоеше с наведена глава, ка-другарите и се досещаха какво си мисли:

„Прицелвам се с окото си, стрелям с ръката си, убивам със сърцето си.“

Те от душа я подкрепяха, окуражаваха я, споделяха възбудата и. Роланд я гледаше жадно. Щеше ли още една ръка, умееща да хвърля чинията, да наклони везните в тяхна полза? Вероятно не, но той и желаеше с цялото си сърце успех.

Тя вдигна глава. Вгледа се в силуета на стената. Изкрещя остро като Маргарет Айзенхарт при демонстрацията си в „Рокинг Б“. В този момент Роланд ясно си спомни сокола си Давид, присвил крила и спускащ се като камък върху жертвата си.

— Оризия!

Сузана свали ръце толкова бързо, че погледът не бе в състояние да ги проследи. Само Роланд, Еди и Джейк видяха как посегна към кръста си и с всяка ръка извади по една чиния.

Сай Айзенхарт бе хвърляла високо над рамото си, жертвайки време за по-голяма точност. Сузана кръстоса ръце пред гърдите си, малко над облегалките на инвалидната количка. Хвърли чиниите едновременно, те полетяха заедно и след миг се забиха с глух звук в стената на обора.

Сузана застина с протегнати напред ръце; напомняше конферансие, който току-що е представил артист. Сетне отново посегна надолу, извади следващите две чинии. Хвърли ги, взе нови, метна и тях. Първите две още трептяха, когато последните се забиха в стената.

За миг в двора на Джафърдсови се възцари пълна тишина. Осемте чинии стърчаха, подредени като по конец, от гърлото на тебеширения силует до корема му. Бяха раздалечени на около пет сантиметра една от друга, равномерно, като копчета на риза. Беше ги хвърлила за не повече от три секунди.

— Смятате да използвате чиниите срещу Вълците? — попита задъхано Бъки Хавиер. — Това ли е?

— Още нищо не е решено — отвърна хладно Роланд.

Дийли Естрада прошепна:

— Ако това бе човек, щеше да е на парчета, чуйте ме добре.

Дядото изрече заключителните думи, които може би по право се падат на дядовците:

— Да, дявол да го вземе!

6.

На връщане (Анди крачеше отпред със сгънатата количка и свиреше някаква мелодия на гайда) Сузана замислено отбеляза:

— Мога съвсем да се откажа от револвера и да се съсредоточа върху хвърлянето на чиния, Роланд. Този боен вик носи голямо удовлетворение.

— Напомняш ми за сокола ми — призна Роланд.

Сузана се усмихна широко:

— Чувствах се като сокол. Оризия! О-ризия! От самата дума ми се приисква да хвърлям.

Джейк си спомни Гашър („Старата ти дружка Гашър“, както се изразяваше този господин) и потрепери.

— Наистина ли искаш да се откажеш от револвера? — попита Роланд; не знаеше да се радва ли, или да се възмущава.

— Ти щеше ли да си свиваш сам цигарите, ако можеше да си купиш готови? Не, може би сравнението не е подходящо, но все пак чинията е хубаво оръжие. Когато Вълците се появят, се надявам, че ще мога да хвърля двайсетина. И да взема доста жертви.

— Ще ти стигнат ли чиниите? — попита Еди.

— О, да. Няма много от луксозните — като онази, която ти е показала сай Айзенхарт, Роланд, — но учебните са стотици. Росалита и Сейъри Адамс вече ги преглеждат и отделят онези, които не летят добре. — Тя замълча, след това прошепна: — Видях ги, Роланд, и макар че Сейъри е храбра като лъв и е готова да се изправи срещу торнадо…

— Не я бива, а? — попита Еди.

— Не съвсем. Добра е, но не като останалите. И не е толкова надъхана.

— Може да и измисля друго занимание — съгласи се Роланд.

— Добре ще е, сладурче.

— При охраната на децата, може би. Вдругиден ще ги видим как хвърлят. Едно малко състезание ще повдигне духа им. В пет часа, Сузана, известно ли им е?

— Да. Повечето жители на Кала ще се появят, ако им разрешим.

Това беше обезкуражаващо…, но можеше да се очаква.

„Твърде дълго не съм бил сред хора — помисли си Стрелеца. — Забравил съм някои неща.“

— Ще бъдем само ние и жените — отсече.

— Ако гражданите видят, че жените им са добри в хвърлянето, много от тях може да застанат на наша страна.

Роланд поклати глава. Не искаше никой да знае колко са добри жените им в хвърлянето, това бе може би най-важното. Градът обаче знаеше, че хвърлят… и това може би не беше чак толкова лошо.

— Колко са способни, Сузана? Кажи ми.

Тя се замисли и отговори:

— Истински убийци.

— Можеш ли да ги научиш на двойното хвърляне?

Сузана се замисли. Всеки можеше да се научи на всичко, ако има достатъчно време. Оставаха само тринайсет дни, а когато Сестрите на Оризия (включително най-новият им член, Сузана от Ню Йорк) се срещнат у отец Калахан, за да покажат уменията си, щяха да имат само седмица и половина. Долното хвърляне и се удаваше лесно, като стрелбата, но останалите…

— Росалита ще го научи — отвърна накрая. — Маргарет Айзенхарт може би, но има опасност да се обърка в най-неподходящия момент. А Заля? Не. Тя винаги хвърля с дясната ръка, не може по две наведнъж. Малко е бавна, но мога да гарантирам, че всяка нейна чиния ще попада в целта.

— Да — намеси се Еди, — докато някой прехващач не я превърне във фонтан от кръв.

Сузана продължи, без да му обръща внимание:

— Заради нас може да пострадат, Роланд. Знаеш го.

Той кимна. Видяното го беше изпълнило с увереност, особено в светлината на казаното от Еди. Сега Сузана и Джейк също знаеха тайната на Дядото. А като стана дума за Джейк…

— Днес си много мълчалив — обърна се Роланд съм момчето. — Има ли нещо?

— Всичко е наред — отвърна Джейк.

Гледаше Анди. Мислеше си как роботът бе люлял бебето. Ако Тян, Заля и другите им деца загинеха и Анди трябваше да се грижи за Арон, момченцето щеше да умре след по-малко от шест месеца. Да умре или да се превърне в най-халтавото хлапе във вселената. Анди щеше да го повива, Анди щеше да го храни винаги с най-полезните неща, Анди щеше да го кара да се оригва, когато трябва, и да му пее приспивни песнички. Всяка щеше да бъде изпята съвършено правилно и лишена дори от капка майчина нежност. Или бащина. Анди щеше винаги да си остане роботът-вестоносец, многофункционален. Бебето Арон щеше да расте по-добре, ако го отглеждат… вълци.

Тази мисъл го накара да си спомни пак нощта, когато с Бени бяха спали на палатка (това им беше последният път, защото времето бе захладняло). Нощта на разговора между Анди и бащата на Бени. Таткото на приятеля му беше прекосил реката и бе тръгнал на изток. Към Тъндърклап.

— Джейк, сигурен ли си, че си добре? — попита Сузана.

— Да, госпожо.

Тя се засмя. Джейк също, но още си мислеше за бащата на Бени. За очилата му. Джейк бе почти сигурен, че той е единственият в града, който носи очила. Един ден, докато яздеха, го беше попитал за тях. Бащата на Бени му беше разказал как ги разменил за красиво расово жребче — взел ги от един от плаващите пазари, когато сестрата на Бени още била жива, Оризия да бди над душата и. Взел ги, макар че всички, включително Вон Айзенхарт, му повтаряли, че са безполезни като хороскопите на Анди. Бен Слайтман обаче ги пробвал и всичко се променило. За пръв път виждал света ясно.

Той бе свалил очилата, беше ги почистил с ризата си и ги бе вдигнал към светлината.

— Не знам какво ще правя, ако ги изгубя или се счупят — сподели. — Живял съм без такова нещо двайсетина години, но човек бързо свиква с хубавото.

На Джейк този разказ му хареса. Беше сигурен, че Сузана ще му повярва (като се имаше предвид, че очилата бяха направили впечатление първо на нея). Роланд сигурно също щеше да повярва. Слайтман го разказваше по най-подходящия начин: като човек, който се радва на късмета си и с готовност се хвали как се е оказал прав, когато никой не му е вярвал. Еди вероятно също щеше да налапа въдицата. Жалко, че историята на Слайтман бе пълна лъжа. Джейк не знаеше каква е била истинската сделка (не можеше да проникне толкова дълбоко в мислите на Слайтман), но това поне му беше известно. И го тревожеше.

„Вероятно не е важно — мислеше си. — Вероятно просто ги е получил по друг начин, който няма да звучи толкова ефектно. Може би някой манихеец ги е донесъл от друг свят и таткото на Бени просто ги е свил.“

Това беше една възможност; ако се напъне, Джейк можеше да измисли десетина други. Той имаше богата фантазия.

В комбинация с видяното край реката обаче тази история го тревожеше. Каква работа имаше главният пастир на Айзенхарт от другата страна на Уай? Джейк не знаеше. Въпреки това всеки път, когато искаше да повдигне въпроса пред Роланд, нещо го възпираше.

„И то след като аз го упреквах, че пази тайни от нас!“ Да, да, да, но… „Но какво, малък негоднико?“

Бени, ето какво. Проблемът беше в Бени. А може би в самия Джейк. Той никога не се беше сприятелявал толкова, а сега имаше добър приятел. При мисълта, че може да навлече неприятности на бащата на Бени, сърцето му се свиваше.

7.

След два дни Росалита, Заля, Маргарет Айзенхарт, Сейъри Адамс и Сузана Дийн се събраха в пет часа в двора до нужника на Роса. Всички се кискаха нервно. Роланд, Еди и Джейк стояха настрана. Чакаха жените да се успокоят.

До оградата бяха наредени чучела с глави от остър корен. Главите бяха увити с чували, за да изглеждат, сякаш са с качулки. До всяко чучело имаше три кофи. Една бе пълна с остър корен, друга — с картофи. Съдържанието на третите възбуди недоволни възгласи. Вътре имаше репички. Роланд каза на жените да престанат да се оплакват; бил мислил да сложи грах. Така и не се разбра дали се шегуваше, или говореше сериозно.

Калахан, с дънки и елек с много джобове, излезе на верандата при Роланд, който пушеше и чакаше жените да се успокоят. До него Джейк и Еди играеха на дама.

— Вон Айзенхарт е отпред — съобщи отецът. — Каза, че отива при Тук да пие бира, но преди това иска да говори с теб.

Роланд въздъхна, стана и излезе пред къщата. Айзенхарт седеше в двуколката си и току поглеждаше нервно към църквата на Калахан.

— Добър ти ден, Роланд.

Преди няколко дни Уейн Овърхолсър бе подарил на Стрелеца широкопола шапка. Сега той мълчаливо я вдигна за поздрав.

— Предполагам, че скоро ще изпратиш перото — продължи Айзенхарт. — Ще свикаш събрание, с други думи.

Роланд премълча. Не смяташе да приема нареждания от селяните как наследниците на Елд да изпълняват задълженията си, но възнамеряваше да им съобщи решението си. Поне това им дължеше.

— Искам да ти кажа, че когато получа перото, ще го докосна и ще го изпратя към следващите. После ще дойда на събранието и ще кажа да.

— Благодаря.

Всъщност Роланд се трогна от това обещание.

— Тук обаче няма да го направи.

— Няма — съгласи се Роланд. — Стига бизнесът да върви, Тук няма да докосне перото. Няма да каже да.

— Овърхолсър го подкрепя.

Това беше лоша изненада. Не че не можеше да го очаква, но все пак се беше надявал Овърхолсър да се съгласи. Роланд обаче разполагаше с достатъчна подкрепа и предполагаше, че Овърхолсър го знае. Ако беше умен, крупният земевладелец просто щеше да мирува и да чака всичко да свърши. Ако реши да се меси, вероятно нямаше да види следващата реколта в хамбарите си.

— Искам да знаеш едно — продължи Айзенхарт. — Подкрепям те заради жена си, а тя е с теб, защото и се е приходило на лов. Така става винаги с тази чиния: жената започва да командва. Това не е нормално. Мъжът е този, който трябва да управлява. Освен когато стане дума за деца, разбира се.

— Тя е жертвала всичко, когато се е омъжила за теб. Сега е твой ред.

— Мислиш ли, че не го знам? Ако обаче загине заради теб, ще те прокълна, когато си тръгваш. Ако напуснеш това място. Независимо колко деца ще спасите.

Роланд, който носеше много проклятия, кимна:

— Ако ка го иска, жена ти ще оцелее, Вон.

— Да. Но не забравяй думите ми.

— Няма. Айзенхарт плесна коня с юздите и двуколката потегли.

8.

Всяка от жените разполови главата на чучелото си от четирийсет, петдесет и шейсет метра.

— Целете се колкото се може по-високо в главите — посъветва ги Роланд. — От ниските удари няма полза. — Предполагам, заради броните — отбеляза Росалита.

— Да — отвърна Роланд, макар че това не беше цялата истина. Нямаше да им каже цялата истина, докато не се наложи.

Дойде ред на картофите. Сейъри Адамс улучи своя от четирийсет метра, само го одраска от петдесет и пропусна от шейсет. Изруга съвсем неподобаващо за една дама и се оттегли с наведена глава до нужника. Там седна и се зае да наблюдава останалите. Роланд се приближи и седна до нея. Видя сълза в ъгълчето на едното и око.

— Аз не оправдах доверието ти, чужденецо. Моля за прошка.

Роланд хвана ръката и и я стисна.

— Не, не си. За теб също ще има важна работа. Само няма да е заедно с останалите. И пак може да се наложи да хвърляш чиния.

Тя се усмихна вяло и кимна.

Еди сложи нови „глави“ от остър корен и върху всяка от тях — по една репичка.

— Късмет, дами — пожела им и се отдръпна.

— Започнете от десет метра! — извика Роланд.

От десет всички улучиха. Също от двайсет. На трийсет Сузана хвърли чинията си твърде високо, както я беше инструктирал. Искаше в този рунд някоя от жените от Кала да спечели. От четирийсет Заля Джафърдс хвърли твърде ниско и разцепи главата от остър корен вместо репичката върху нея.

— Шибан-комала! — изкрещя, после бързо закри устата си с ръце и виновно погледна Калахан.

Той само се усмихна и и махна весело. Тя се приближи до Еди и Джейк, беше се изчервила до уши.

— Кажи му да ми даде още една възможност, моля те — каза на Еди. — Мога да се справя, сигурна съм…

Еди постави ръка на рамото и:

— Знае, Зи. Одобрена си.

Тя сви устни.

— Сигурен ли си? — поиска да се увери.

— Да. Можеш да хвърляш за „Метс“, скъпа.

Останаха Маргарет и Росалита. И двете улучиха репичките от петдесет метра.

Еди измърмори на Джейк:

— Ако не бях видял със собствените си очи, щях да се закълна, че не е възможно.

От шейсет метра Маргарет Айзенхарт пропусна. Росалита вдигна чинията над дясното си рамо (беше левичарка), поколеба си. После изкрещя „Оризия!“ и хвърли. Въпреки острото си зрение Роланд не успя да види дали чинията одраска репичката, или тя падна от течението. Във всеки случай Росалита се ухили до уши, вдигна весело юмруци и ги размаха.

— Ура за победителката! Ура! — закрещя Маргарет и останалите се присъединиха към възгласите и, дори Калахан.

Роланд се приближи до победителката и я прегърна кратко, но силно. Използва този кратък миг, за да и прошепне, че истинската и награда ще я чака довечера в леглото.

— Е — усмихна се тя, — когато остареем, се радваме на всичко.

Заля и Маргарет се спогледаха:

— Какво и каза, знаеш ли? — попита Заля.

Маргарет Айзенхарт се усмихна:

— Нищо, което не си чувала.

9.

След това жените си тръгнаха. Отецът също отиде да свърши някаква работа. Роланд седна на горното стъпало на верандата и се загледа към мястото на състезанието. Сузана го попита дали е доволен и той кимна:

— Да, мисля, че тук всичко е наред. Да се надяваме, защото моментът наближава. Всичко ще стане много бързо.

Истината бе, че никога не му се беше случвало събитията да текат с такава скорост…, но след като Сузана бе признала, че е бременна, все пак се беше успокоил.

„Ти си спомни истината за ка, защото тази жена показа храброст, на която никой от нас не е способен“ — помисли си.

— Роланд, ще ходя ли в „Рокинг Б“ тази вечер? — попита Джейк.

Роланд се замисли, вдигна рамене:

— Ти искаш ли?

— Да, но този път, нека взема пистолета. — Джейк се изчерви; беше се събудил с тази мисъл, сякаш богът на сънищата, когото Роланд наричаше Ние, му я беше донесъл през нощта. — Ще го сложа на дъното на торбата си и ще го увия в резервната си риза. Никой няма да разбере, че го нося. — Замълча, после добави: — Нямам намерение да се фукам с него пред Бени, ако това си мислиш.

Подобно нещо никога не би хрумнало на Роланд. Какво обаче бе намислил Джейк? Зададе му този въпрос и момчето отговори, сякаш добре бе планирало развоя на този разговор:

— Като дин ли ме питаш?

Роланд понечи да отвърне „да“, но видя колко внимателно го наблюдават Еди и Сузана и размисли. Имаше разлика между пазенето на тайни (както тази за бременността на Сузана) и действията по предчувствие. Сега трябваше да даде малко повече свобода на Джейк. Това не беше същото момче, което бе попаднало в Средния свят треперещо, уплашено до смърт и полуголо.

— Не като дин — отвърна той. — Колкото до оръжието, можеш да го взимаш, където и когато си поискаш. Нали ти го донесе в тета?

— Откраднах го — прошепна Джейк с поглед, сведен към земята.

— Взел си го, за да се спасиш — намеси се Сузана. — Има голяма разлика. Слушай, сладурче, нали не възнамеряваш да застреляш някого?

— Не, не възнамерявам.

— Внимавай. Не знам какво си намислил, но внимавай.

— И каквото и да е, гледай да го разрешиш до една седмица — заръча Еди.

Джейк кимна. Обърна се към Роланд:

— Кога мислиш да свикаш градското събрание?

— Според робота до идването на Вълците има десет дни. Значи… — Роланд направи кратка сметка. — Нека събранието да е след шест. Приемаш ли?

Джейк отново кимна.

— Сигурен ли си, че не искаш да ни кажеш какво си намислил?

— Не, освен, ако не ме попиташ като дин. Може само да си въобразявам, Роланд. Наистина.

Роланд кимна неуверено и се зае да свива нова цигара. Този пресен тютюн беше чудесен.

— Има ли още нещо? Защото, ако няма…

— Има — каза Еди.

— Какво?

— Трябва да отида в Ню Йорк — обяви младежът небрежно, сякаш предлагаше да отскочи до магазина в града, но очите му играеха възбудено. — Този път трябва да отида наистина. Това означава да използваме сферата по-директно. Черната тринайсетица. Надявам се, че знаеш как се използва, Роланд.

— Защо ще ходиш в Ню Йорк? Този път питам като дан!

— Ще ти кажа. Защото времето наистина лети. И защото Вълците от Кала не са единственият ни проблем.

— Искаш да видиш коя дата е там — досети се Джейк. — Така ли?

— Да. От последния ни тодаш знаем, че в онази версия на Ню Йорк, през 1977 година, времето тече по-бързо. Помните ли вестника, който намерих?

— Втори юни — измърмори Сузана.

— Точно така. Освен това сме почти сигурни, че в онзи свят не можем да се връщаме във времето, защото всеки път, когато отидем, е по-късна дата. Прав ли съм?

Джейк кимна:

— Да, защото онзи свят не е като останалите… освен може би, ако при онзи тодаш не сме се почувствали така заради Черната тринайсетица.

— Не мисля. Онази малка отсечка на Второ Авеню между парцела и Шейсета улица е много важна. Мисля, че е портал. Голям портал.

Джейк Чеймбърс изглеждаше все по-възбуден:

— Не чак до Шейсета. Не толкова голяма отсечка. Второ Авеню между Четирийсет и шеста и Четирийсет и четвърта, така мисля аз. В деня, когато напуснах „Пайпър“, почувствах, че нещо се промени, когато стигнах Четирийсет и четвърта улица. Важни са само онези шест преки. Отсечката с музикалния магазин, „Пуф-паф“ и „Ресторант за мисълта“. И празният парцел, разбира се. Това е другият край. Той… не знам…

— Там сякаш попадаш в друг свят — добави Еди. — В някакъв ключов свят. Затова мисля, че времето там винаги тече малко…

Роланд вдигна ръка:

— Млъкнете.

Еди замълча; взря се в него с очакване, по устните му плъзна лека усмивка. Роланд не се усмихна. Вече не беше толкова безгрижен. Твърде много неща имаха за вършене, по дяволите. И твърде малко време.

— Искаш да видиш колко дни остават до дата, на която изтича договорът, така ли?

— Да.

— Не се налага да ходиш лично. В тодаш също ще ти свърши работа.

— Тодаш е добре за проверка на дата, но има и още нещо. Много глупаво се отнесохме с този празен парцел, момчета. Наистина глупаво.

10.

Еди смяташе, че могат да получат собствеността над запустелия парцел, без дори да докоснат наследството на Сузана; смяташе, че Калахан ясно им е показал начина. Не розата; нея не можеха да притежават, но да я пазят — да. Може би.

Уплашен или не, Калвин Тауър бе чакал в изоставената перачница, за да спаси живота на отец Калахан. И уплашен или не, Калвин Тауър беше отказал (поне на 31 май 1977 година) да продаде парцела на „Сомбра“. С други думи, Еди смяташе, че Калвин Тауър е истински герой.

Еди бе мислил и за начина, по който Калахан бе закрил лицето си при първото споменаване на Черната тринайсетица. Той бе готов на всичко, само тя да се махне от църквата му…, но досега я беше запазил. Също като книжаря, отецът се държеше геройски. Какви глупаци бяха да си помислят, че Калвин Тауър ще иска милиони за парцела! Той искаше да се отърве от него. Но бе готов да го предаде само на подходящия човек. Или на подходящия ка-тет.

— Суз, ти не можеш да отидеш, защото си бременна. Джейк, ти си дете. Сигурен съм, че не можеш да подпишеш договора, за който си мисля, откакто чухме разказа на Калахан. Бих те взел, но ти май искаш да провериш нещо тук. Прав ли съм?

— Прав си. Но съм почти готов да дойда.

Еди се усмихна:

— „Почти“ тук не върви, хлапе. Колкото до изпращането на Роланд, не се обиждай, шефе, но ти не си много вещ по въпросите на нашия свят. Ти… така да се каже… губиш нишката.

Сузана избухна в смях.

— Колко смяташ да му предложиш? — попита Джейк. — Така де, не може съвсем без нищо, нали?

— Един долар. Вероятно ще се наложи да му го поискам на заем, но…

— Не, има по-добро решение. В раницата си имам пет шест кинта. — Джейк се усмихна. — По-късно можем да му предложим още. Когато нещата тук се поуталожат.

— Ако още сме живи — добави Сузана, но тя също изглеждаше възбудена. — Знаеш ли какво, Еди? Ти може би си гений.

— Балазар и хората му няма да са много доволни, ако сай Тауър ни продаде парцела — отбеляза Роланд.

— Да, но може би ще успеем да убедим Балазар да го остави на мира — каза Еди и по устните му заигра мрачна усмивка. — Честно да си кажа, Роланд, нямам нищо против да убия човек като Енрико Балазар два пъти.

— Кога искаш да отидеш? — попита Сузана.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Най-малкото защото нямаме представа коя дата е там. Роланд? Какво мислиш?

— Предлагам утре. Ще занесем сферата в пещерата и ще пробваме да отидем във времето на Калвин Тауър. Идеята ти е добра, Еди, казвам благодаря.

— Ами ако сферата те изпрати на друго място? — попита Джейк. — В друга версия на 1977-а или… или другаде?

Той си спомни колко тънко изглеждаше всичко, когато Тринайсетицата ги изпращаше в тодаш, и колко близко им се струваше мракът.

— В такъв случай ще ви изпратя пощенска картичка — вдигна рамене Еди и се засмя.

За момент обаче Джейк видя колко се страхува. Сузана сигурно също разбра, защото стисна ръката му.

— Всичко ще е наред — успокои я Еди.

— Надявам се — отвърна тя. — Много се надявам.