Стивън Кинг
Вълците от Кала (11) (Тъмната кула V)

ВТОРА ГЛАВА
Сухо разкривяване

1.

Роланд се събуди малко преди съмване от поредния кошмар за Джерико Хил. Рогът. Нещо, свързано с рога на Артур Елд. До него в голямото легло Стареца спеше намръщен, сякаш и той сънуваше нещо мъчително. По челото му се бяха образували дълбоки бръчки, прорязващи кръстовидния белег.

Роланд се беше събудил от болка, не от видението как рогът пада от ръката на Кътбърт. Краката му се разкъсваха от болка. Пред очите му затанцуваха ярки кръгове. Това бе цената за изтощението от предната вечер. Ако се разминеше така, щеше да е добре, но той знаеше, че причината за страданията му не бе само лудешката комала. Не беше и ревматизмът, който му напомняше за себе си през последните седмици, докато тялото му се нагаждаше към влажния климат. Той добре си даваше сметка за причината, поради която глезените му, особено десният, бяха започнали да се подуват. Подобно подуване наблюдаваше и в коленете си и макар че бедрата му не проявяваха такива признаци, когато поставеше ръка върху дясното, усещаше, че и то претърпява някаква промяна. Не, не беше виновен ревматизмът, който така мъчеше Корт в последните му дни и го парализираше край огнището у дома при дъждовно време. Това беше нещо по-лошо. Артрит, и то от най-лошия вид, сух артрит. Скоро щеше да стигне и ръцете му. Роланд с радост би отстъпил дясната на болестта, ако това щеше да я задоволи. Беше се научил да върши много неща с нея, откакто гигантските раци бяха изяли първите му два пръста, но никога нямаше да може да я използва пълноценно. Само че болестите не се отказват толкова лесно, нали? Човек не може да ги омилостиви с жертвоприношения. Артритът идваше, когато си поиска, и го отпускаше, когато си реши.

„Остава ми може би година — мислеше си Роланд, легнал до свещеника от света на Еди, Джейк и Сузана. — Дори може би две.“

Не, не две. Вероятно нямаше дори една. Какво казваше Еди? „Не се самозалъгвай.“ Еди знаеше много поговорки от своя свят, но тази бе особено сполучлива. Особено подходяща за случая.

Не, нямаше да се откаже от Кулата, дори да изгуби способността да стреля, да язди, да реже кожени ремъци, да цепи дърва за огъня; щеше да преследва целта си докрай. Никак обаче не харесваше мисълта да се влачи след останалите, да зависи от тях, може би да язди вързан за седлото, защото нямаше да е в състояние да се държи сам. Стара котва, която нямаше да могат да изтеглят, ако се наложеше бързо отплаване. „Ако се стигне до това, ще се самоубия.“

Не, нямаше да се самоубие. Това бе горчивата истина. „Не се самозалъгвай.“

Това насочи мислите му отново към Еди. Трябваше да го предупреди за Сузана, веднага. С тази мисъл се беше събудил и може би болката бе добре дошла в този случай. Разговорът нямаше да е приятен, но трябваше да го проведе. Време беше Еди да научи за Мия. Сега, когато бяха в града — в къща, — беше по-трудно да се измъква незабелязано, но въпреки това щеше да и се налага. Не можеше да пренебрегва нуждите на бебето и собствените си копнежи; също както Роланд не можеше да не обръща внимание на изгарящата болка в краката, която все още не беше достигнала ловките му ръце. Ако не бъде предупреден, Еди можеше жестоко да загази. А точно в момента нямаха нужда от повече неприятности.

Небето постепенно просветля. За изненада на Роланд зората не дойде от изток, а леко от юг. Тук дори слънцето бе объркано.

2.

Икономката беше симпатична жена около четирийсетте. Казваше се Росалита Муньос и още щом видя Роланд, каза:

— Изпий едно кафе и ела с мен.

После се зае да шета около печката.

Калахан погледна любопитно Стрелеца.

Еди и Сузана още не бяха станали. Двамата мъже бяха сами в кухнята.

— Сериозно ли е? — попита свещеникът.

— Само ревматизъм. Наследствено е. Ако е слънчево и сухо, до обяд ще се оправя.

— Знам какво е. Благодари на Господ, ако не е по-лошо.

— Благодарен съм му. — Роланд се обърна към Росалита, която донесе големи чаши с горещо кафе: — И на теб казвам благодарност-сай.

Тя остави чашите и се поклони, после го изгледа сериозно:

— Никога не съм виждала по-хубав оризов танц, сай.

Роланд се усмихна мрачно:

— Затова тази сутрин страдам.

— Аз ще ти помогна. Имам специално котешко масло. Първо ще ти излекува болката, после куцането. Питай отеца.

Калахан кимна.

— Ще пробвам — склони Роланд.

— Благодарност-сай.

Тя отново се поклони и излезе.

Трябва ми карта на Кала — рече Стрелеца. — Не искам да е произведение на изкуството, само да е точна и с верен мащаб. Можеш ли да ми начертаеш?

— Не. Опитвам се да рисувам, но не мога да чертая, дори да ми опреш пистолет в челото. Нямам талант. Познавам обаче двама, които ще ти помогнат. — Калахан повиши глас: — Росалита! Роузи! Ела за минутка, моля аз!

3.

След двайсет минути Росалита хвана Роланд за ръката, заведе го в килера и затвори вратата.

— Свали си панталоните, моля аз. Не се срамувай, защото се съмнявам да имаш нещо, което не съм виждала, освен, ако в Гилеад и Вътрешния свят на мъжете не им расте нещо друго.

— Не вярвам да е така — отвърна Роланд и се подчини.

Слънцето отдавна се беше вдигнало, но Еди и Сузана още спяха.

Роланд не бързаше да ги буди. Очакваха ги много ранни ставания (и безсънни нощи), но тази сутрин той реши да ги остави да се насладят на покрива над главите си и пухения дюшек; на усамотението, осигурено им от вратата, която скриваше личния им живот от околния свят.

Росалита извади шишенце с бледа, гъста течност. Огледа дясното коляно на Роланд и опипа бедрото му. Той присви очи, въпреки че докосването и бе съвсем леко. Росалита вдигна черните си очи към него:

— Това не е ревматизъм. Това е артрит. От онзи вид, който се разпространява бързо.

— Да, там, откъдето идвам, го наричат сухо разкривяване. Не споменавай за това пред отеца и приятелите ми.

— Няма да запазиш тайната задълго.

— Чувам те много добре. Все пак предпочитам да остане в тайна, докато може. И ти ще ми помогнеш.

— Добре, не се бой. Няма да кажа на никого.

— Благодарност-сай. Това мазило ще помогне ли?

Тя погледна шишенцето и се усмихна:

— Да. Тук има мента и блатна папрат. Тайната съставка обаче е котешката жлъчка. Само по три капки на бутилка, да знаеш. От скалните котки, които идват през пустинята от големия мрак.

Тя изсипа няколко капки върху дланта си. Силният аромат на мента бе примесен и с друга лека миризма, доста по-неприятна. Да, това можеше да е жлъчка от пума или каквото тук наричаха „скална котка“.

Щом Росалита втри мазилото в коленете му, той веднага почувства сгряване, почти нетърпимо. Когато обаче попремина, болката му се облекчи повече, отколкото се бе надявал. Когато приключи с мазането, Росалита попита:

— Как си сега, Стрелец-сай?

Вместо да и отговори, той я притисна силно към стройното си, голо тяло. Тя го прегърна без свян и прошепна:

— Ако наистина си такъв, за какъвто се представяш, не позволявай да отвлекат децата. Нито едно. Независимо какво мислят големите клечки като Айзенхарт и Телфорд.

— Ще направим, каквото можем.

— Добре, благодарност. — Тя се отдръпна и го огледа. — Една част от тялото ти няма артрит, нито ревматизъм. Изглежда съвсем здрава. Може би някоя жена трябва да гледа луната довечера, Стрелецо, и да моли за компанията ти.

— Може би ще я намери — отвърна Роланд. — Би ли ми дала шишенце с тази течност за пътуванията ни из Кала, или е прекалено скъпа?

— Не, не е прекалено скъпа. — Тя се бе усмихнала лукаво, докато флиртуваше; сега изражението и отново стана сериозно. — Но ще ти помогне само за кратко.

— Знам. Няма значение. Ние разпределяме времето си както намерим за добре, но накрая светът взима онова, което му се полага.

— Да. Така е.

4.

Когато излезе от килера, като си закопчаваше колана, Роланд най-сетне чу раздвижване в съседната стая. Еди измърмори нещо, последвано от женски смях. Калахан беше при печката и си наливаше ново кафе. Роланд отиде при него и заговори бързо:

— Видях боровинки покрай алеята в двора.

— Да, и са узрели. Остро зрение имаш.

— Няма значение. Ще отида да набера една шапка. Искам Еди да дойде да ми помогне, докато жена му се занимава с нещо, например пържи яйца. Ще го уредиш ли?

— Предполагам, но…

— Добре.

Роланд излезе, без да го изчака да довърши.

5.

Когато Еди излезе, Роланд бе напълнил наполовина шапката си с оранжевите плодове и беше изял няколко шепи. Болките в краката му бяха отслабнали удивително бързо. Докато береше, се запита колко ли би дал Корт за котешкото масло на Росалита Муньос.

— Човече, приличат на восъчните плодове, с които майка ми украсяваше масата в Деня на благодарността — отбеляза Еди. — Ядат ли се?

Роланд взе една оранжева боровинка с големината на нокътя му и я пъхна в устата на Еди.

— Прилича ли ти на восък?

Еди се ококори изненадано. Преглътна, усмихна се и посегна за още.

— Като червени боровинки, но сладки. Чудя се дали Сюз не може да направи сладкиш с тях. Дори да не знае рецепта, сигурен съм, че икономката на Калахан…

— Чуй ме, Еди. Слушай добре и обуздай емоциите си. В името на баща ти.

Еди тъкмо посягаше към един отрупан с плодове храст. Изведнъж спря и погледна Роланд. На бледата утринна светлина изглеждаше невероятно състарен.

— Какво има?

Роланд, пазил тази тайна толкова дълго, че проблемът вече му се струваше почти неразрешим, се изненада от лекотата и бързината, с която разказа всичко. Еди не изглеждаше много изненадан.

— От колко време знаеш?

Роланд очакваше да долови упрек в този въпрос, но упрек липсваше.

— Откога знам със сигурност ли? Откакто за пръв път я видях да се промъква в гората. Когато я видях да яде…, когато видях какво яде. Когато я чух да говори с несъществуващи хора. Подозирам го обаче от по-отдавна. От Луд.

— И не ми каза.

— Не.

Време беше за упреците, облечени в характерния сарказъм на Еди. Те обаче не дойдоха.

— Искаш да разбереш дали съм ядосан, нали?

— Ядосан ли си?

— Не. Не съм ядосан, Роланд. Раздразнен — може би. И съм уплашен до смърт за Сюз. Защо да ти се сърдя? Нали си нашият дин? — Еди замълча, после добави: — Моят дин.

— Да.

Роланд докосна ръката му. Изненадваше се от желанието си — от нуждата си — да обясни. Не му се поддаде. Щом Еди го наричаше не просто дин, а свой дин, той трябваше да се държи като такъв. Затова каза:

— Не изглеждаш особено изненадан.

— О, изненадан съм. Може би не смаян, но… е… — Еди откъсна няколко плодчета и ги пусна в шапката на Роланд. — Някои неща ми правеха впечатление. Понякога беше прекалено бледа. Понякога присвиваше очи и притискаше ръце до тялото си, но когато я питах, твърдеше, че просто имала газове. Освен това гърдите и са пораснали. Сигурен съм. Но Роланд, тя все още има кръвотечения! Преди около месец я видях да заравя няколко парцала и по тях имаше кръв. Бяха наквасени. Как е възможно? Ако е забременяла, докато измъквахме Джейк — докато отвличаше вниманието на демона от кръга, — оттогава минаха четири, може би дори пет месеца. Дори при това забавено време. Роланд кимна:

— Знам, че получава месечните си кръвотечения и това е ясно доказателство, че детето не е от теб. Плодът, който носи, ненавижда човешката и кръв.

Роланд си спомни как бе смачкала жабата, как бе изпила черната и кръв, как беше облизала пръстите си, сякаш бяха омазани с мед.

— Дали…

Еди понечи да лапне една боровинка, но се замисли и я хвърли в шапката. Вероятно дълго време нямаше да има апетит.

— Роланд, дали ще прилича на човешко дете?

— Почти съм сигурен, че няма.

— Какво тогава?

Думите сами излязоха от устата на Стрелеца:

— По-добре да не призоваваме дявола.

Еди присви очи; бе пребледнял като платно.

— Еди? Добре ли си?

— Не. Не съм добре. Но и няма да припадна като момиче на концерт на Анди Гиб. Какво ще правим?

— Засега нищо. Имаме прекалено много други грижи.

— Съвсем вярно. Вълците ще се появят след двайсет и четири дни, ако правилно съм разбрал. В Ню Йорк… кой знае кой ден е? Шести юни? Десети? С всеки изминал ден се приближаваме към петнайсети юли. Само че, Роланд, ако онова в нея не е човек, не можем да сме сигурни, че бременността и ще продължи девет месеца. Може да го изтърси след шест. Може би дори утре.

Роланд кимна и зачака. Еди бе стигнал дотук, нека сам да си направи основния извод. И той го направи:

— В безизходица сме, нали?

— Да. Можем да я наблюдаваме, но няма какво друго да сторим, защото е много вероятно да се досети защо постъпваме така. А имаме нужда от нея. Да стреля, когато му дойде времето, но преди това трябва да обучим тези хора да си служат с някакво оръжие. Най-вероятно с лъкове.

Роланд се намръщи. При последното изпитание бе улучил мишената на Северното поле с достатъчно стрели, за да задоволи Корт, но никога не си беше падал по стрелбата с лък или ба. Това бяха любимите оръжия на Джейми Декъри, не неговите.

— Значи ще се заемем с тази работа, така ли да разбирам?

— О, да.

Еди се усмихна. Въпреки тревогата си. Личеше си, че се радва.

6.

На връщане към дома на Калахан Еди попита:

— Ти изясни проблема с мен, Роланд, защо не го изясниш и с нея?

— Не те разбирам.

— О, разбираш ме, и още как.

— Добре, но отговорът няма да ти хареса.

— Чул съм доста отговори от теб и не бих казал, че съм харесал повече от един на всеки пет. — След кратко замисляне добави: — Не, това е твърде много. Един на петдесет.

— Онази, която нарича себе си Мия, което на свещения език означава „майка“, знае, че е бременна, макар че се съмнявам да е наясно какво е детето.

Еди запази мълчание.

— Каквото и да е то, Мия го смята за свое дете и е готова да го защитава с цената на живота си. Ако това означава обсебване на тялото на Сузана, както Дета Уокър понякога обсебваше тялото на Одета Холмс, тя ще го стори, ако може.

— И вероятно може — мрачно допълни Еди; обърна се и погледна Роланд в очите. — Поправи ме, ако греша. Не искаш да кажеш на Сюз за чудовището, растящо в корема и защото това може да навреди на способностите и като стрелец, така ли?

Роланд можеше да отрече, но предпочете да не го прави. В общи линии Еди беше прав.

Както винаги, когато се ядосаше, Еди заговори с по-изразен носов акцент:

— И ако следващия месец нещо се промени, ако бременността се окаже по-къса и тя роди, да речем, чудовището от Черната лагуна, това ще я свари напълно неподготвена. Ще и дойде като гръм от ясно небе.

Роланд спря на двайсетина крачки от къщата. През прозореца виждаше Калахан, който разговаряше с едно момче и едно момиче. Дори оттук се виждаше, че са близнаци.

— Роланд?

— Вярно казваш, Еди. Има ли смисъл? Ако да, ти ще го видиш. Времето вече не е просто отражение върху водата, както обичаш да казваш. То се превърна в лукс.

Отново очакваше някой от типичните за Еди Дийн изблици на ярост, пълен с изрази като „цуни ми задника“ или „яж лайна и умри“. И отново не позна. Еди просто го гледаше. Спокойно и малко тъжно. Скръбта му беше за Сузана, разбира се, но също и за тях двамата. Двамата заговорници, кроящи таен план срещу един член на тета.

— Ще се съобразя с теб, но не, защото си дин и не защото има опасност един от онези двамата да се върне с празна глава от Тъндърклап. — Еди посочи двете деца в стаята на Стареца. — Бих жертвал всяко дете в този град за онова, което расте в корема на Сюз. Ако беше дете. Моето дете.

— Не се съмнявам.

— Най-важна за мен е розата. Това е единственото, за което си струва да рискувам живота и. Въпреки това искам да ми обещаеш, че ако нещата се скапят, ако тя започне да ражда или тази Мия се опита да обладае тялото и, ще направим всичко, за да я спасим.

— На всяка цена ще се опитам да я спася — отвърна Роланд.

Пред очите му за миг (само за миг) се появи един образ — Джейк, увиснал над пропастта.

— Закълни се.

— Кълна се.

Роланд срещна погледа на Еди. Пред очите му обаче Джейк падаше в бездната.

7.

Стигнаха вратата на къщата точно когато Калахан изпращаше децата. Те бяха може би най-красивите, които Роланд бе виждал. С катраненочерна коса, стигаща до раменете на момчето, а пък на момичето бе вързана с бяла панделка и се спускаше чак до кръста. Очите им бяха тъмносини. Кожата им — бледокремава, а устните — яркочервени. По страните им имаше ситни лунички. Децата погледнаха Роланд, после Еди и накрая Сузана, облегнала се на кухненската врата с парцал в едната ръка и чашка за кафе в другата. По лицата им се изписа еднакво изражение на любопитство. В очите им личеше предпазливост, но не страх.

— Роланд, Еди, запознайте се с близнаците Тавъри — Франк и Франсин. Росалита ги извика; Тавъри живеят на по-малко от половин миля, истина е. Ще имате картата до вечерта и съм почти сигурен, че няма да сте виждали по-хубава. Те са много талантливи.

Близнаците се поклониха подобаващо.

— Много ни помагате, затова благодарност-сай — каза Роланд.

Двете деца се изчервиха по съвсем еднакъв начин; благодариха смутено и понечиха да се измъкнат. Преди да се шмугнат през вратата, Роланд постави ръце на раменете им и тръгна с тях по алеята. Интелигентността, личаща в пронизителните им сини очи, го удиви дори повече от невероятната им детска красота. Не се съмняваше, че ще начертаят картата; не се съмняваше и че Калахан ги е извикал, за да напомни едно нещо на онези, които се правеха, че не ги интересува — ако никой не се намеси, след месец едно от тези хубави деца щеше да се върне като пълен идиот.

— Сай? — попита с лека тревога Франк.

— Не се бойте от мен — рече Роланд, — но ме чуйте добре.

8.

Калахан и Еди наблюдаваха Роланд и двамата близнаци, докато тримата бавно се отдалечиха по алеята. Хрумна им едно и също нещо: Роланд приличаше на добродушен дядо.

Сузана се приближи, погледа известно време, после дръпна Еди за ризата:

— Ела за малко.

Той я последва в кухнята. Росалита я нямаше и така останаха сами. Очите на Сузана изглеждаха огромни, блестяха.

— Какво има? — попита той.

— Вдигни ме.

Той се подчини.

— Сега бързо ме целуни, докато още имаш възможност.

— Това ли било?

— Не е ли достатъчно? Дано да ти стигне, господин Дийн.

Той я целуна страстно; не му убягна колко бяха наедрели гърдите и. Когато устните им се разделиха, той не се сдържа и потърси в очите и признаци за присъствието на другата. На онази, която наричаше себе си „майка“. Видя само своята Сузана, но си даде сметка, че отсега нататък все ще търси другата. И очите му като че ли сами се насочваха все към корема и. Опита се да ги отмести, но те не се подчиняваха. Еди се запита доколко ще се променят отношенията им от този момент. Мисълта не беше особено приятна.

— Така по-добре ли е? — попита.

— Много. — Тя леко се усмихна, но изражението и бързо стана сериозно. — Еди? Има ли нещо?

Той се усмихна и пак я целуна:

— Имаш предвид друго, освен, че всички можем да умрем тук? Не. Нищо особено.

Беше ли я лъгал досега? Не си спомняше. Но дори да беше, никога не го бе правил така безочливо. С такава лекота.

Това беше лошо.

9.

След десет минути, понесли нови чаши кафе (и купа с боровинки), четиримата излязоха в малкия заден двор на къщата. Стрелеца вдигна лице към слънцето, за да се наслади на топлината му. После се обърна към Калахан:

— Готови сме да чуем разказа ти, отче. После може да влезем в църквата ти и да видим какво има там.

— Искам да го вземете. То не е осквернило църквата, защото „Пресвета Богородица“ никога не е била освещавана, но въпреки това и вреди. Когато я построих, чувствах присъствието Господне в нея. Сега вече не. Това нещо прогони Божия дух. Искам да ме избавите от него.

Роланд понечи да отговори нещо уклончиво, но Сузана го прекъсна:

— Роланд? Добре ли си?

Той се обърна към нея:

— Да, защо?

— Все потриваш бедрото си.

Нима? Да, наистина. Болката вече се връщаше — въпреки топлото слънце, въпреки мазилото на Росалита. Сухото разкривяване.

— Нищо ми няма. Ревматизмът ми се обажда.

Тя го изгледа със съмнение, но се примири. „Страхотно начало, няма що — помисли си Роланд. — Вече двамина от нас имат тайни от другите. Не може да продължава така. Поне не много.“ Обърна се към Калахан:

— Разказвай. Откъде са тези белези, как си дошъл тук и как се е озовала при теб Черната тринайсетица. Слушаме те внимателно.

— Да — измърмори Еди.

— Всяка дума — добави Сузана.

Тримата се втренчиха в Калахан — Стареца, свещеника, който позволяваше на хората да го наричат „отец“, но не и пастор. Той вдигна разкривената си дясна ръка и потърка белега на челото си. Накрая заговори:

— Всичко дойде от алкохола. Така смятам сега. Не от Господ, от дявола, от съдбата или от някой светец. Всичко дойде от алкохола.

Замълча, замисли се и се усмихна. Роланд си спомни Норт, човека от Тул, ядящ трева, който бе възкресен от един мъж в черно. Норт имаше такава усмивка.

— Ако обаче Господ е сътворил света, значи той е създал и алкохола. Значи все пак е било по Неговата воля.

„Ка“ — помисли си Роланд.

Калахан замълча отново, продължи да глади замислено белега във формата на кръст, сякаш събираше мислите си. След малко заразказва.