Стивън Кинг
Вълците от Кала (13) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Разказът на свещеника, продължение (Тайните пътища на Америка)

1.

Разстоянието от къщата до църквата бе късо, отне им не повече от пет минути. Това несъмнено не беше достатъчно, за да може Стареца да разкаже за годините си на скитане, преди да прочете статията в сакраментския „Бий“, която го накарала да се върне в Ню Йорк през 1981 година. Въпреки това тримата стрелци чуха цялата история. Роланд подозираше, че Еди и Сузана също като него знаеха значението на този разказ: че когато си тръгнат от Кала Брин Стърджис (ако изобщо се измъкнат живи оттук), Доналд Калахан най-вероятно щеше да тръгне с тях. Това не беше прост разказ, а кеф, споделяне на водата.. Кеф можеше да има само между хора, чиято съдба ги е събрала заедно, за добро или за зло. От хора, образуващи един ка-тет.

— Знаете ли я тая? — попита Калахан. — „Вече не сме в Канзас, Тото.“

— Звучи познато, сладурче — отвърна Сузана. — Да.

— Аха. Виждам, че ви е познато. Може би някой ден ще чуя и вашите разкази. Подозирам, че в сравнение с тях моят ще изглежда като детска приказка. Във всеки случай, когато наближих края на моста, осъзнах, че вече не съм в Канзас. И както изглеждаше, не бях и в Ню Джърси. Поне не в града, който очаквах да намеря от другата страна на Хъдсън. До парапета на моста имаше…

2.

…един смачкан вестник и Калахан се навежда да го вземе. Наоколо няма жива душа, макар че движението по големия висящ мост от лявата му страна е натоварено. Хладният вятър от реката развява дългата му прошарена коса.

Има само един лист със заглавната страница; вестникът е „Реджистър“ от Лийбрук. Калахан никога не е чувал за град с такова име. Няма откъде да е чувал, защото не е много вещ в географията на Ню Джърси. Дори не е стъпвал там, но винаги си е мислил, че първият град от другата страна на „Джордж Вашингтон“ е Форт Лий.

Зачита заглавията. Най-горното звучи съвсем нормално: „РАСОВИ ВЪЛНЕНИЯ В МАЯМИ ИЙЗ“. В последно време нюйоркските вестници са пълни с подобни материали. Какво обаче означава „ВОЙНАТА НА ХВЪРЧИЛАТА В ТИЙНЕК, ХАКЕНСАК, ПРОДЪЛЖАВА“, придружено от снимка на горяща сграда? На снимката се виждат пожарникари, но всичките се смеят! Какво означава „ПРЕЗИДЕНТЪТ АГНЮ ПОДКРЕПЯ ПЛАНА НА НАСА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗЕМЯТА“? Какво означава най-долното заглавие, написано на кирилица?

„Какво ми става?“ — пита се Калахан. През цялото време, докато се занимава с вампири и ходещи мъртъвци — дори след появата на обявите за загубени кучета, — той не се е съмнявал в нормалността си. Сега, застанал от страната на Ню Джърси на този паянтов (но забележителен) мост над река Хъдсън — мост, на който няма другиго освен него, — той за пръв път се усъмнява. Мисълта, че Спиро Агню може да бъде президент, е достатъчна, за да се усъмниш в здравия си разум, размишлява той. Нещастникът бе изхвърлен от политиката още преди години, дори преди шефа си.

„Какво ми става?“ — недоумява той, но дори да се е побъркал, сега никак не му се мисли за това. — Зарежи тая работа — казва си и хвърля остатъците от лийбрукския „Реджистър“ от моста. Вятърът подхваща вестника и го понася към „Джордж Вашингтон“. „Към действителността — мисли си Калахан. — Тя е там. Тези коли, тези камиони, тези автобуси.“ Изведнъж обаче забелязва червена кола с няколко кръгли вериги вместо гуми. Над каросерията на машината — тя е с големината на среден училищен автобус — има въртящ се ален цилиндър. БАНДИ пише от едната страна, от другата — БРУКС. БАНДИ БРУКС. Или БАНДИБРУКС. Какво, по дяволите, е Банди Брукс? Калахан няма представа. А и никога през живота си не е виждал подобна кола; дори не си е представял, че такова чудо — виж: само тези вериги, за Бога! — може да получи разрешително за движение по националната пътна мрежа.

Значи и мостът „Джордж Вашингтон“ вече не е безопасно място.

На Калахан му се завива свят и той се хваща за парапета на пешеходния мост; чувства, че залита. Парапетът изглежда достатъчно реален, загрят от слънцето и изпъстрен с хиляди припокриващи се инициали и надписи: „ДК О МБ“ в малко сърце, „ФРЕДИ И ХЕЛЕНА = ВЕЧНА ЛЮБОВ“, „СМЪРТ НА ЦИГАНИТЕ И ЧЕРНИЛКИТЕ“, обградено от свастики. Надписи на омраза и любов, и всичките до един — истински като тупкането на сърцето му или тежестта на няколко монети и банкноти в предния джоб на дънките му. Той си поема дълбоко въздух, също реален, примесен с миризма на автомобилни газове.

„Това наистина се случва — мисли си Калахан. — Не се намирам в изолатора на някоя лудница. Аз съм аз, тук съм и дори съм трезвен — поне засега. Ню Йорк е зад гърба ми. Също Джерусалемс Лот, в щата Мейн, с неговите неспокойни мъртъвци. Пред мен е цялата Америка, страната на неограничените възможности.“

Тази мисъл повдига духа му. Хрумва му още нещо, което го окрилява още повече: не просто една Америка, а може би десетина… или хиляда… или милион. Ако тук лежи Лийбрук вместо Форт Лий, може би има и друга версия на Ню Джърси, където градчето от тази страна на Хъдсън е Лийман или Лейман, или Лий Блъфс, или Лий Палисейдс, или дори Легхорн Вилидж. Може би от другата страна на реката има не четирийсет и два континентални щата, а четири хиляди и двеста, или четирийсет и две хиляди, подредени един над друг в плетеницата на вероятностите.

Калахан интуитивно разбира, че това е много близо до истината. Натъкнал се е на огромно, може би безкрайно скупчване от светове. Всички те са Америка, но са различни. Свързани са с пътища и той ги вижда.

Бързо отива до лийбрукския край на моста и там спира. „Ами ако не намеря пътя за връщане? — запитва се. — Ако се загубя и никога не успея да се върна в онази Америка, в която на западния край на моста «Джордж Вашингтон» се намира Форт Лий и където президент на САЩ е не друг, а Джералд Форд?“ Сетне си казва: „И какво от това? Майната му.“ Калахан слиза от моста в Ню Джърси и се усмихва за пръв път след деня на погребението на Дани Глик в Джерусалемс Лот. Две момчета с въдици вървят към него.

— Някой от вас няма ли да ме поздрави с добре дошъл в щата Ню Джърси? — пита с усмивка той.

— Добре дошъл в щата Ен Джей, човече — казва с готовност едното, но и двете го гледат подозрително.

Разбираемо е, но това не помрачава настроението му. Чувства се, сякаш е излязъл след излежаването на дълга присъда зад решетките и вижда слънцето за пръв път от много години. Ускорява крачка, без да се обърне нито за миг за последно сбогом на Манхатън. Защо да го прави? Манхатън е минало. Пред него лежат много Америки, в тях е бъдещето му.

Той е в Лийбрук. Не чува камбани. По-късно ще чуе, по-късно ще види нови вампири и нови надписи с тебешир и спрей по тротоарите и стените (не всички обаче за него). Ще срещне подлеците с крещящочервените им кадилаци, със зелени линкълни и пурпурни мерцедеси, подлеци с червени очи, но не днес. Днес той върви под слънцето на една нова Америка, от западната страна на възстановения пешеходен мост над река Хъдсън. На главната улица на Лийбрук спира пред закусвалнята „Хоумстайл“; на вратата виси табела: „ТЪРСИМ ГОТВАЧ НА АЛАМИНУТИ“. Дон Калахан има голям опит с аламинутите още от семинарията, да не говорим за „Дом“ в Източен Манхатън. Хрумва му, че тук, в „Лийбрук Хоумстайл“, може би няма да му е зле. Оказва се, че е прав, макар че са му нужни три смени, докато възвърне умението си да чупи яйца с една ръка. Собственикът, дългуч на име Дики Рюдбекър, го пита дали има здравословни проблеми — „нещо заразно“, както се изразява — и кимва доволно, когато Калахан го уверява, че няма. Не му иска никакви документи, дори не го пита за социално-осигурителния номер. Предпочита да не осчетоводява плащанията, ако няма проблем. Калахан го уверява, че няма.

— И още нещо — казва Дики Рюдбекър.

Калахан си мисли, че нищо не може да го изненада, но следващата реплика на Рюдбекър му идва като гръм от ясно небе:

— Ти си алкохолик.

Калахан го пита откъде е разбрал.

— Аз също съм такъв — отвръща Рюдбекър. — В този бизнес човек трябва да е с всичкия си. Няма да мириша дъха ти…, ако идваш навреме на работа. Ако два пъти закъснееш, можеш да си хващаш пътя. Няма да те предупреждавам повече.

Калахан готви аламинути в „Лийбрук Хоумстайл“ три седмици и спи на две преки от закусвалнята в мотел „Сънсет“. Само че тези имена не са постоянни. На четвъртия си ден в града той установява, че мотелът вече е „Съкрайз“, а закусвалнята — „Форт Лий Хоумстайл“. „Лийбрук Реджистър“, който клиентите често оставят по масите, вече е „Форт Лий Реджистър“. Фактът, че Джералд Форд отново е президент, не го успокоява много.

Когато Рюдбекър му плаща в края на първата седмица (във Форт Лий), Грант е на петдесетачките, Джаксън — на двайсетачките, а Алигзандър Хамилтън — на десетдоларовите банкноти. В края на втората седмица (в Лийбрук) на петдесетачките е Ейбрахам Линкълн, а на десетдоларовите банкноти — някой си Чадбърн. На двайсетачките все ще се куми Андрю Джаксън и това му носи известно облекчение. В мотела на Калахан покривката на леглото е розова в Лийбрук и оранжева във Форт Лий. Това е много удобно. Още щом се събуди, той разбира в коя версия на Ню Джърси се намира.

На два пъти се напива. Втория път, след затваряне, Дики Рюдбекър му прави компания и не изостава с чашите.

— Това беше велика страна — жалва се лийбрукският Рюдбекър.

Калахан се замисля колко е хубаво, че някои неща никога не се променят; например вечното оплакване на дребните ресторантъори.

В един прекрасен ден обаче той вижда първия си вампир от трети тип на опашка за билети пред кино „Туин“ и веднага известява собственика, че напуска.

— Нали каза, че нямаш нищо заразно — укорява го Рюдбекър.

— Моля?

— Имаш тежка форма на кракосърбеж, приятелю. Това често върви с другото — Рюдбекър вдига ръка, сякаш, пие от бутилка. — Когато човек хване кракосърбеж: на стари години, често е неизлечимо. Да ти кажа, ако нямах жена, която още е доста добра в леглото, и две деца в колеж: и аз щях да си вдигна шапката и да те последвам.

— Така ли? — удивлява се Калахан.

— През септември и октомври е най-зле. Просто го чуваш как те зове. Птиците също го чуват и отлитат.

— Кое?

Рюдбекър го стрелка с поглед, който сякаш му казва да не се прави на глупак.

— За тях това е небето. За хора като нас — пътят. Шибаният път ни зове. Хората като мен, с деца и жена, която още обича да го прави по-често от веднъж: седмично, просто усилват радиото, за да не слушат повика му. Ти няма да го сториш. — Той замълчава, изпитателно поглежда Калахан. — Защо не останеш още една седмица? Ще ти увелича надницата с двайсет и пет кинта. Правиш страхотен „Монте Кристо“.

Калахан се замисля и поклаща глава. Ако Рюдбекър е прав, ако беше само един път, може би щеше да остане още една седмица… и още една… и още. Ала не е само един. Скритите пътища са много. Той си спомня заглавието на едно свое съчинение от трети клас и избухва в смях. То се казваше „Пътища завсякъде“.

— Кое му е смешното? — пита Рюдбекър.

— Нищо. Всичко. — Калахан потупва шефа си по рамото. — Ти си добър човек, Дики. Ако се върна някой път оттук, задължително ще се отбия.

— Няма да се върнеш оттук — казва Рюдбекър и, разбира се, е прав.

— Скитах около пет години — рече Калахан, докато вървяха към църквата, и в известен смисъл това бяха единствените му думи на тази тема.

Другите обаче чуха още много. И никак не се изненадаха, че Джейк, на път към града заедно с Айзенхарт и двамата Слайтман, също е чул част от разказа. Все пак това беше Джейк, който притежаваше най-силна интуиция от четиримата.

„Пет години скитах“, само толкова. Какво се криеше зад това?

Хиляди изгубени думи на розата.

4.

Калахан скита пет години, само че пътищата не са само един, а може би, при определени обстоятелства, пет години могат да са цяла вечност.

Той минава по шосе 71 през Делауер и бере ябълки. Среща едно момче на име Ларс със счупен транзистор. Калахан поправя радиото и майката на Ларс му приготвя богат обяд, който не може да изяде с дни. Минава по шосе 317 през земеделските райони на Кентъки и постъпва на работа като гробокопач с мъж на име Пит Петарки, който нито за миг не си затваря устата. Едно момиче идва да ги гледа, красиво момиче на седемнайсет. Тя сяда на един каменен зид и есенните листа се сипят около нея като жълти снежинки; а Пит Петарки започва да размишлява какво ли ще е, ако тези дълги бедра се лишат от панталоните и се увият около врата ти, какво ли ще е да впиеш устни в този забранен плод. Пит Петарки не вижда синьото сияние около нея, нито, разбира се, как дрехите и се свличат празни на земята — след като Калахан сяда до нея, тя прокарва ръка по крака му и доближава устни до врата му, а той забива ножа си в тила и. Вече добре се е специализирал в този удар.

Минава по шосе 19 през Западна Вирджиния и се натъква на малък пътуващ цирк, където търсят някого да им оправя фургоните и да храни животните. „Или обратното — казва Грег Чъм, собственикът на цирка. — Да храниш фургоните и да оправяш животните. Както ти хареса.“ За известно време, когато стрептококова инфекция поваля на легло част от персонала, той играе ролята на Менсо, Екстрасенса чудо, и то с удивителен успех. Точно докато играе Менсо, ги вижда за първи път — не вампири или объркани ходещи мъртъвци, а високи мъже с издължени, бдителни лица, които обикновено се крият под старомодни широкополи шапки или модерни спортни шапки със свръхдълги козирки. В сянката очите им блестят яркочервено, като очите на миещите мечки или дивите котки, когато ги осветиш нощем с фенерче край кофите за боклук. Дали го виждат? Вампирите (поне тези от трети тип) не го различават. Мъртъвците го виждат. А тези мъже с ръце, пъхнати в джобовете на дългите жълти палта, и сурови лица, скрити под големите им шапки? Виждат ли го? Калахан не е сигурен, но решава да не рискува. След три дни в град Язу, Мисисипи, той оставя черната шапка на Менсо на закачалката, хвърля мазния гащеризон на пода в един фургон и напуска завинаги трупата на Чъм, без да си направи труда да вземе чека за последната си надница. На излизане от града вижда по телеграфните стълбове няколко от онези обяви за загубени животни. Една от най-показателните гласи:

ИЗГУБЕНА СИАМСКА КОТКА НА 2 ГОДИНИ

ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО РУТА

МАЛКО Е БУЙНА, НО Е МНОГО ЗАБАВНА

ГОЛЯМА НАГРАДА

$ $ $ $ $ $

НАБЕРЕТЕ 764, ИЗЧАКАЙТЕ СИГНАЛА И ОСТАВЕТЕ НОМЕРА СИ

ХИЛЯДИ БЛАГОДАРНОСТИ

Коя е Рута? Калахан няма представа. Знае само, че е малко БУЙНА, но много ЗАБАВНА. Дали ще е толкова буйна, когато подлеците я хванат? Ще бъде ли все така забавна?

Калахан се съмнява.

Той обаче има свои проблеми и единственото, с което може да и помогне, е да се моли на Господ, в когото вече не вярва особено, да не позволява мъжете с жълтите палта да я хванат.

По-късно същия ден, докато се тътри по шосе З през окръг Исакена под палещото слънце, което не ще да чуе, че е декември и скоро ще дойде Коледа, той отново чува камбаните. Те прокънтяват в главата му и заплашват да пръснат тъпанчетата и мозъка му. Когато звънът заглъхва, Калахан получава ужасно прозрение: те идват. Мъжете с червените очи, големите шапки и дългите жълти палта са по петите му.

Калахан се дръпва от пътя като подплашен заек и преодолява жабясалата канавка с лъвски скок. Покрай шосето има ограда, обрасла с диви лози и нещо, приличащо на отровна смрадлика. Той не се интересува дали е отровна, или не. Прескача оградата, изтъркулва се в тревата и наднича към пътя през храсталака.

Отначало не се случва нищо. После по шосе 3 откъм Язу профучава бяло-червен кадилак. Движи се с над сто километра в час и въпреки че шпионката на Калахан е малка, той със свръхестествена яснота вижда трима мъже. Двамата носят жълти палта, третият — яке. И тримата пушат; затвореното купе на кадилака е пълно с дим. „Ще ме видят, ще ме чуят, ще ме усетят“ — трескаво си мисли Калахан и с мъка се опитва да прогони паниката, да я изтръгне от съзнанието си. Старае се да мисли за песента на Елтън Джон „Някой спаси, някой спаси, някой спаси жииивооотааа ми…“ и това явно действа. В миг на ужас му се струва, че кадилакът забавя ход — достатъчно дълго, за да си представи как го преследват през буренясалите нивя, настигат го и го завличат в някоя изоставена барака, — но колата отминава и изчезва зад следващия хълм, на път за Начес може би. Или към Копая. Калахан изчаква десетина минути. „Внимавай да не те метнат, човече“ — би казал Лупе. Още докато чака обаче, той знае, че това е само формалност. Те не се опитват да го метнат, просто са го пропуснали. Как? Защо? Отговорът бавно се очертава в съзнанието му — някакъв отговор поне, но той е готов да се закълне, че той е верният. Те са го пропуснали, защото се е вмъкнал в друга версия на Америка зад обраслата с диви лози ограда и смрадликите. Може би различна по отношение на някои съвсем незначителни подробности — например с Линкълн на еднодоларовите банкноти и Вашингтон върху десетачките вместо обратното, — но достатъчно. Достатъчно, за да се скрие. И това е хубаво, защото тези хора не са заблудени като ходещите мъртъвци или слепи за него като кръвопийците. Тези каквито и да са, са много по-опасни.

Накрая Калахан се връща на шосето. След известно време се приближава стар очукан форд, каран от негър със сламена шапка и работен гащеризон. Той толкова прилича на черен фермер във филм от трийсетте, че Калахан почти очаква да се захили, да се удари по коляното и да закрещи: „Уха, шефе! Голяма работа!“ Вместо това чернокожият подхваща сложна политическа тема, обсъждана по Нешънал Пъблик Рейдио, което слуша в момента, а когато оставя Калахан в Шейди Гроув, му дава петачка и стара бейзболна шапка.

— Имам пари — казва Калахан и се опитва да му върне банкнотата.

— Когато човек бяга, парите никога не стигат. И моля те, не ме убеждавай, че не си беглец. Не обиждай интелигентността ми.

— Благодаря — казва Калахан.

— Моля. Та накъде си тръгнал? Приблизително?

— Ни най-малка представа си нямам — отвръща Калахан и се усмихва. — Съвсем приблизително.

5.

Берач на портокали във Флорида. Метач в Ню Орлиънс. Чистач на конюшни в Лъфкин, Тексас. Разпространител на рекламни брошури за недвижими имоти във Финикс, Аризона. Все занимания, които се заплашат в брой. Лицата върху банкнотите непрестанно се сменят. Имената на вестниците също. Джими Картър става президент, но заедно с него Ърнест Холингс — Фрица, и Роналд Рейгън. Джордж Буш също става президент. Джералд Форд решава пак да се кандидатира и също е избран. Имената във вестниците (знаменитостите постоянно се променят и за много от тях той никога не е чувал) нямат значение. Образите върху банкнотите нямат значение. Важни са силуетът на ветропоказател на фона на тъмнорозовия залез, стъпките му по пустите пътища на Юта, воят на вятъра в пустинята на Ню Мексико, детето, което скача на въже до излязъл от движение шевролет „Каприс“ във Фосил, Орегон. Важни са бученето на електропроводите покрай шосе 50 западно от Елко, Невада, и мъртвата врана край пътя за Рейнбаръл Спрингс. Понякога Калахан е трезвен, понякога — пиян. Веднъж се настанява в една изоставена барака — на самата граница между Калифорния и Невада — и пие без прекъсване цели четири дни. След това в продължение на седем часа повръща. През първия час стомашният му секрет извира толкова постоянно и с такава сила от устата му, та той е убеден, че това ще го убие. По-късно съжалява, че не е умрял. Когато се съвзема, Калахан се заклева, че това е краят, че повече няма да близне алкохол, че това ще му е обеца на ухото, но само след седмица пак е пиян и лежи, загледан в странните звезди, на уличката зад ресторантчето, където е постъпил като мияч. Той е като звяр на верига, но не го е грижа. Понякога среща вампири и понякога убива някой от тях. Повечето не закача, защото се бои да не се набива на очи — на очите на подлеците. Понякога се пита какво си мисли, че прави, къде, по дяволите, отива и други подобни, които го карат бързо да посегне към бутилката. Защото той наистина не отива никъде. Просто следва скритите шосета на Америка и влачи веригата си; слуша зова на тези пътища и се прехвърля от един на друг. С верига или не, понякога е щастлив; понякога пее. Иска да види следващия ветропоказател на фона на поредния розов залез. Иска да види следващия порутен силоз сред поредната запустяла нива и следващия раздрънкан камион на някоя строителна компания. Той е в рая на скитниците, загубен в поредната шизофренична самоличност на Америка. Иска да слуша вятъра в някой каньон и да знае, че е единственият, който го чува. Иска да крещи и да чува ехото на собствения си глас. Когато вкусът на вампирската кръв стане твърде нетърпим, Калахан се напива. И, разбира се, когато види обяви за изгубени животни или надписи с тебешир по тротоара, бърза да се махне. На запад намира все по-малко от тях и никога с неговото име или описание. От време на време среща вампири, но не ги закача. Те са само комари, безобидни твари.

През пролетта на 1981 година Калахан влиза в Сакраменто може би с най-стария камион „Интърнешънал харвестър“, циркулиращ по пътищата на Калифорния. Наблъскан е заедно с трийсетина нелегални имигранти от Мексико. В каросерията има мескал, текила, уиски и няколко бутилки вино; всички са пияни, но Калахан може би най-много. Имената на спътниците му ще се върнат в спомените му след години като бълнуване на болен: Ескобар… Естрада… Хавиер… Естебан… Росарио… Ечеверия… Кавера. Дали наистина са същите имена, които по-късно ще срещне в Кала, или е било халюцинация? Като стана дума за това, как ще разтълкува собственото си име, което е толкова близко до названието на града, в който най-накрая ще го отведат митарствата му? Кала, Калахан. Кала, Калахан. Понякога в съня му двете имена се гонят едно друго като коте, което се опитва да хване опашката си.

Понякога му хрумва едно стихче, перифраза от (поне така си мисли) „Заровено послание“ на Арчибалд Маклийш: „Не беше глас Божи, а просто гръм.“ Не е точен цитат, но той така си го спомня. „Не Господ, а гръм.“ Или така му се иска да вярва? Колко пъти съществуването на Господ е било отричано по този начин?

Във всеки случай това става по-късно. Когато влиза в Сакраменто, той е пиян и щастлив. Нищо не измъчва съзнанието му. Дори на следващия ден Калахан е почти толкова щастлив въпреки махмурлука. Лесно си намира работа — свободни работни места с лопата да ги ринеш, като ябълки в овощна градина, изпопадали след буря. Стига да не се боиш, че ще си изцапаш ръцете, или че ще се опариш с горещата вода, или че ще ти излязат мехури от дръжката на брадвата или лопатата (през годините му на скитане из Америка никой не му предлага да работи като брокер на ценни книжа).

В Сакраменто се хваща като хамалин в един магазин за легла и дюшеци на име „Сънения Джон“. Магазинът се радва на небивал приток на клиенти и Калахан и колегите му по цял ден товарят и разтоварват единични легла, двойни и персон и половина. В сравнение с някои от предишните му занимания това тук е блага работа.

На обяд Калахан и останалите хамали седят на сянка край рампата. Доколкото вижда, сред колегите му няма никой от пътниците в камиона „Интърнешънал харвестър“, но не може да бъде сигурен; тогава беше безпаметно пиян. Знае само, че е единственият бял. Всички ядат тортиля с лют сос от „Щурата Мери“ на няколко преки от магазина. Един очукан транзистор върху купчина сандъци свири салса. Двама младежи заиграват танго, а останалите — включително Калахан — оставят храната и почват да ръкопляскат.

Приближава се млада жена с пола и блуза, поглежда неодобрително танцуващите, после се обръща към Калахан:

— Бял ли си?

— Бял като този прекрасен ден.

— Това може би ще ти хареса. На тях със сигурност не им говори нищо.

Тя му подава вестник — „Сакраменто Бий“ — поглежда мексиканците и изсумтява:

— Малоумници.

На Калахан му иде да стане и да я изрита по глупавия бял задник, но вече е обяд, прекалено късно, за да си търси друга работа. Дори да не го опандизят за хулиганство, няма да му платят. Задоволява се да и покаже среден пръст зад гърба и се засмива, когато неколцина от другарите му го аплодират. Младата жена рязко се обръща, поглежда ги подозрително, после се прибира в магазина. Все още усмихнат, Калахан разгръща вестника. Усмивката му помръква, когато отваря на страницата за вътрешни новини. Между две статии за дерайлирал влак във Върмонт и банков обир в Мисури се мъдри следното:

УЛИЧНИЯ АНГЕЛ В КРИТИЧНО СЪСТОЯНИЕ

НЮ ЙОРК: Роуан Магръдър, собственик и главен директор на може би най-популярния американски приют за бездомници, алкохолици и наркомани, постъпи в болница с опасност за живота, след като бе нападнат от така наречените Братя Хитлер. Братя Хитлер действат на цялата територия на Ню Йорк от осем години. Според полицията те са отговорни за над трийсет нападения и за смъртта на поне двама души. За разлика от предишните им жертви Магръдър не е нито евреин, нито чернокож, но е бил намерен в безпомощно състояние недалеч от „Дом“, приюта, основан през 1968 година, с отличителния знак на Братята Хитлер — свастика, издълбана с нагорещен нож на челото. Магръдър е получил и многобройни прободни рани. „Дом“ спечели голяма известност, след като през 1977 година бе посетен от Майка Тереза, която помогна в сервирането на вечерята и се моли заедно с клиентите му. Самият Магръдър, наречен още Ийстсайдския уличен ангел, стана сензацията на „Нюзуик“ през 1980 година, когато кметът Ед Кох го обяви за най-популярния мъж на Манхатън.

Лекарите оценяват шансовете на Магръдър да оживее на „не повече от три на десет“. Освен раната на челото Уличния ангел е ослепен. „Аз съм милостив човек — заяви един лекар пред екипа ни, — но мисля, че такива хора трябва да бъдат екзекутирани.“

Калахан препрочита статията, чуди се дали това е „неговият“ Роуан Магръдър, или е друг — Магръдър от свят, където на някои банкноти стои ликът на някой си Чадбърн например. Нещо го кара да бъде сигурен, че е неговият и че по някакъв начин той е трябвало да прочете тази статия. Очевидно в момента се намира в света, който нарича „реален“, и това личи не само от няколкото банкноти в джоба му. Чувства, че е така. Ако е вярно (а той е убеден в това), колко ли важни събития е пропуснал, докато се е скитал по тайните шосета на Америка? Майка Тереза посетила приюта! Сервирала супа! По дяволите, може би дори е забъркала голяма тенджера „жабешка супа с галушки“. Напълно възможно — рецептата сигурно още стоеше там, залепена с тиксо до печката. Ами наградата! Сензация в „Нюзуик“! Калахан се ядосва, че не е научил за това, но човек не чете много често вестници и списания, когато играе в пътуващи циркове, поправя транзистори или рине тор след родеото в Енид, Охайо.

Толкова е засрамен, че дори не съзнава срама си. Усеща се едва когато Хуан Кастилъо го пита:

— Засто плачес, Дони?

— Плача ли?

Той избърсва очите си и пръстите му се намокрят. Наистина плаче. Само дето още не съзнава, че е от срам. Предполага, че е от шока; вероятно е прав, поне донякъде.

— Да, май наистина плача.

— Къде отивас? — пита Хуан. — Почивка вече почти свърси, омбре.

— Трябва да вървя. Трябва да се върна на изток.

— Ако тръгнес, няма да ти платят.

— Знам. Всичко е наред.

Каква лъжа! Защото нищо не е наред.

Нищичко.

6.

— Имах двеста долара, зашити в подплатата на раницата ми — продължи Калахан; четиримата седяха на слънце пред църквата. — Купих си самолетен билет за Ню Йорк. Бързината бе от голяма важност, разбира се, но това не беше единствената причина. Трябваше да се измъкна от скритите пътища. — Той кимна на Еди: — Тодаш магистралите. Лепят ти се като мухи.

— Меко казано — съгласи се Роланд.

Към тях се приближаваха трима души: Росалита водеше двамата близнаци, Франк и Франсин. Момичето носеше голям лист хартия, с изпънати напред ръце, почти със страхопочитание.

— Скитането е най-силният наркотик и всеки таен път води към дузина други.

— Право казваш, благодарност-сай — отвърна Калахан. Изглеждаше угрижен и тъжен, потънал в мисли.

— Отче, бихме искали да чуем останалата част от разказа ти, но предпочитам да изчакаме до вечерта. Или до утре вечер, ако не се върнем довечера. Младият ни приятел Джейк скоро ще дойде…

— Усещате ли го вече? — попита изненадано Калахан, но не удивено.

— Да — отговори Сузана.

— Бих искал да видим онова нещо в църквата, преди да дойде — обясни Роланд. — Разказът как си се натъкнал на него, е част от историята ти и мисля…

— Да. Това е смисълът на историята ми.

— …мисля, че трябва да дойде с времето си. Сега обаче то лети.

— Точно така става — разпали се Калахан. — С месеци, понякога дори с години времето сякаш е спряло. После всичко се струпва наведнъж.

— Право казваш — съгласи се Роланд. — Ела с мен да видим какво ни носят близнаците, Еди. Струва ми се, че младата госпожица ти е хвърлила око.

— Да гледа колкото си иска — обади се добронамерено Сузана. — За гледане не се плаща. Аз предпочитам да остана тук на слънце, Роланд, ако не ти трябвам. Прекалено дълго яздихме и сигурно не е нужно да ти казвам, че задникът ми е натъртен. Тъй като нямам крака, цялата ми тежест се поема от него.

— Добре, стой тук.

Роланд имаше предвид не само прекия смисъл и знаеше, че Еди го разбира. Надяваше се само Сузана да не е схванала подтекста в думите му. Когато тръгнаха към Росалита и децата, Стрелеца бързо заговори на Еди:

— Ще вляза сам с него в църквата. Искам просто да знаеш, че не е, защото не ща да виждате онова, което е вътре. Ако това наистина е Черната тринайсетица, по-добре Сузана да не се приближава.

— Заради деликатното и положение ли? Роланд, мислех си, че най-много от всичко на света искаш Сюз да пометне.

— Не става дума за помятане. Опасявам се, че Черната тринайсетица ще даде сила на онова нещо в нея. Може би и на двете неща: на бебето и на пазителката.

— На Мия.

— Да, на нея.

Роланд се усмихна на близнаците. Франсин го удостои с лека усмивка, после сякаш изля цялата си топлина към Еди.

— Да видим сега какво сте направили, ако ви е угодно — каза Роланд.

Франк Тавъри отвърна:

— Надявам се, че е добре. Може да не е. Беше ни страх, наистина. Госпожата ни даде толкова прекрасен лист хартия, че ни беше страх.

— Първо я начертахме в пръстта — обясни Франсин. — После съвсем леко върху листа. Това го направи Франк, защото моите ръце трепереха.

— Няма от какво да се страхувате — успокои ги Роланд.

Еди се приближи и надникна над рамото му. Картата беше удивително грижливо изработена, със Събранието и града в средата и Великата река от лявата страна. Листът изглеждаше съвсем обикновена хартия. От онази, която може да се намери във всяка книжарница за канцеларски материали в Америка.

— Прекрасна е — похвали ги Еди и за момент му се стори, че Франсин Тавъри ще припадне.

— Да — съгласи се Роланд. — Отлична работа сте свършили. А сега аз ще направя нещо, което може би ще ви се стори като светотатство. Нали знаете думата?

— Да — отвърна Франк. — Християни сме. „Не споменавай напразно името Господне и на Сина Му, Исус Човека.“ Но светотатство се нарича и когато похабиш нещо красиво.

Момчето говореше със сериозен глас, но явно изгаряше от любопитство да види какво светотатство ще извърши чужденецът. Сестра му също.

Роланд сгъна наполовина листа — който те едва се осмеляваха да докоснат, въпреки че очевидно бяха изключително сръчни. Децата възкликнаха ужасено. Росалита Муньос също, макар и едва чуто.

— Не е светотатство, защото това вече не е обикновен лист хартия — обясни Роланд. — Това е инструмент, а сечивата са създадени да ни служат. Разбирате ли?

— Да — неубедено отвърнаха те.

Леко се поуспокоиха, когато видяха с какво внимание Роланд прибира картата в торбата си.

— Много, много благодаря — каза той и ги хвана за ръцете. — Благодарение на ръцете и очите ви ще бъде спасен животът на много хора.

Франсин избухна в сълзи. Франк се сдържа за миг, после сълзите му рукнаха.

7.

Докато се връщаха към църквата, Еди отбеляза:

— Добри деца. Талантливи.

Роланд кимна.

— Можеш ли да си представиш един от тях да се върне от Тъндърклап като пълен идиот?

Роланд не отговори; много добре си го представяше.

8.

Сузана се съгласи с решението на Роланд двамата с Еди да останат пред църквата и Стрелеца си спомни нежеланието и да влезе в запустелия парцел. Почуди се дали някаква част от нея се опасяваше от същото, от което се боеше и той. Ако случаят беше такъв, битката — нейната битка — вече бе започнала.

— Колко да изчакам, преди да вляза и да те измъкна навън? — попита Еди.

— Преди да влезем и да те измъкнем? — добави Сузана.

Роланд се замисли. Това бе уместен въпрос. Погледна Калахан застанал на последното стъпало, в дънки, с навити до лактите ръкави, скръстил ръце. Имаше яки мускули.

Стареца вдигна рамене:

— Тя спи. Не би трябвало да има проблеми. Но… — Посочи револвера на хълбока на Роланд. — По-добре да оставиш това. Може да спи само с едно око.

Роланд разкопча колана с кобура и го подаде на Еди. После свали торбичката си от кръста и я даде на Сузана.

— Пет минути. Ако има проблеми, може би ще успея да извикам. „А може и да не успея“ — помисли си.

— Джейк вече ще е дошъл — отбеляза Еди.

— Ако дойдат, задръжте ги.

— Айзенхарт и Слайтман няма да посмеят да влязат — отбеляза Калахан. — Те боготворят Оризия, оризовата богиня.

Направи физиономия, красноречиво показваща мнението му за оризовата богиня и останалите второкласни божества на Кала.

— Да влизаме тогава — подкани го Роланд.

9.

Роланд Дисчейн отдавна не изпитваше религиозна боязън. Може би от детството си. Когато обаче отец Калахан отвори скромната дървена врата и му даде знак да влезе, той изпита страх.

Влязоха във фоайе с избеляла черга на пода. Насреща имаше отворена двойна врата, водеща към голяма стая с пейки и възглавнички за коленичене. В дъното се виждаше издигната над пода платформа и аналой с вази с бели цветя от двете страни. Лекият им аромат се носеше в застоялия въздух. По стените имаше прозорчета с прозрачни стъкла. На стената зад аналоя висеше голям железен кръст.

Роланд чуваше скритото съкровище на Стареца не с ушите, а с костите си. Като непрестанно тихо бучене. Като розата, но това тук нямаше нищо общо с розата. Това бучене говореше за всепоглъщаща празнота. Вакуум, какъвто всички чувстваха зад повърхностната реалност на тодашния Ню Йорк. Нищо, което можеше да се превърне в звук.

„Да, това е нещото, което ни пренасяше — помисли си Роланд. — Пренесе ни в Ню Йорк — един от многото, ако съдим по разказа на Калахан, — но може да ни прехвърли навсякъде и във всяко време. Може да ни прехвърли… а може и да ни скрие.“

Спомни си заключението от дългия си разговор с Уолтър в костницата. Тогава също бе изпаднал в тодаш, сега го съзнаваше. Беше се почувствал, сякаш расте, сякаш се раздува, за да стане по-голям от земята, от звездите, от цялата вселена. Силата беше там, в онази стая, и той се боеше от нея.

„Боговете да и дадат здрав сън“ — рече си, но веднага му хрумна по-обезпокоителна мисъл: рано или късно трябваше да я събудят. Рано или късно щяха да я използват, за да се върнат в Ню Йорк в нужното време.

На една стойка до вратата имаше купичка със светена вода. Калахан топна пръсти в нея и се прекръсти.

— Можеш ли да го правиш сега? — прошепна Роланд.

— Да. Господ ме прие отново в лоното си, Стрелецо, макар да ми се струва, че още съм на „изпитателен срок“, ако ме разбираш.

Роланд кимна. Влезе след Калахан, без да топне пръсти в купичката.

Отецът тръгна през средата на помещението и макар че стъпваше уверено, Роланд долови страх в движенията му; може би подобно на собствената му тревога. Свещеникът, разбира се, искаше да се отърве от нещото, но трябваше да му се признае, че имаше немалко кураж.

В дъното на нишата на свещеника имаше три стъпала. Калахан ги изкачи.

— Няма нужда да идваш, Роланд; ще я видиш достатъчно добре от мястото, където си сега. Нали не искаш да я вземеш веднага?

— Не — отвърна Роланд; и двамата шепнеха.

— Добре. — Калахан коленичи; чу се леко изщракване на ключалка и двамата мъже се сепнаха. — Дори не докосвам кутията, ако не ми се налага. Не съм я пипал, откакто съм я оставил тук, в това скривалище, което направих, като помолих Господ за прошка, че използвам Неговия дом.

— Вдигни я.

Роланд бе нащрек, готов да реагира на най-леката промяна на безграничното бучене на нищото. Тежестта на револвера на хълбока му липсваше. Нима хората, които идваха да изразят вярата си, не усещаха ужасното присъствие на това нещо? Сигурно не, иначе нямаше да идват. Тук може би бе най-подходящото място за съхранение на такава вещ: чистата вяра на молещите се вероятно донякъде я неутрализираше. Може би дори я успокояваше и приспиваше.

„Тя обаче може да се събуди — помисли си Роланд. — Да се събуди и за миг да ги изпрати всички на деветнайсет стъпки от небитието.“ Тази мисъл му се стори особено жестока и той се опита да я прогони от главата си. Идеята да използва този предмет, за да защити розата, му изглеждаше все по-абсурдна. Беше се изправял пред хора и чудовища, но никога пред нещо подобно. Усещането за близостта на злото бе ужасно. Усещането за злокобната празнота — още по-страшно.

Калахан натисна с палец браздата между две дъски. Чу се леко изщракване и част от пода се повдигна. Калахан махна дъските и отдолу се откри квадратна дупка със страни по петдесетина сантиметра. Той се отдръпна назад, като притискаше дъските до гърдите си. Бученето се усили. За миг Роланд си представи гигантски кошер с пчели колкото вагони, тромаво пълзящи наоколо. Наведе се напред и погледна в скривалището на Стареца. Нещото вътре бе увито във фино бяло ленено платно.

— Столата на едно момче от хора — обясни Калахан; после, след като видя, че думата не е позната на Роланд, добави: — Вид църковна дреха. — Вдигна рамене. — Сърцето ми подсказа, че трябва да я увия, и така направих.

— Сърцето ти е подсказало правилно — прошепна Роланд.

Замисли се за торбата, която Джейк бе взел от запустелия парцел, онази с надпис „Удряй само в Средния свят“. Да, тя щеше да им послужи, но сега не му се мислеше за прехвърлянето.

Постара се да пропъди и тази мисъл — и страха също — и отметна плата. В дрехата бе увита дървена кутия.

Макар че се боеше, Роланд докосна тъмното, плътно дърво. „Все едно пипаш леко омазнен метал“ — помисли си. Почти еротична тръпка премина през тялото му; тя сякаш целуна страха му, сетне изчезна.

— Черно желязно дърво — прошепна Роланд. — Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— В моите „Сказания за крал Артур“ го наричат призрачно дърво.

— Така ли? Истина ли е?

Кутията наистина имаше призрачен вид, като дух, спрял да си почине, макар и временно, след дълго скитане. На Стрелеца много му се искаше да я погали отново — тъмното, плътно дърво мамеше ръката му, — но долови съвсем леко усилване на бученето отвътре. „Не буди зло куче“ — рече си той. Наистина не беше разумно, но това не го спря. Той все пак докосна още веднъж кутията, само с връхчетата на пръстите си, после ги подуши. Миришеха на камфор, дим и — можеше да се закълне в това — на цветя от далечна северна страна, които цъфтят в снега. На капака на кутията бяха гравирани три предмета: роза, камък и врата. Под вратата стоеше гравюра на роза.

Роланд отново посегна. Калахан се наведе напред, сякаш да го спре, после застина. Стрелеца докосна гравюрата под вратата и бученето отново се усили — бученето на черната топка в кутията.

— Не?… — прошепна и прокара връхчето на палеца си по символа. — Не… открита?

Не го прочете, а сякаш го чу с палеца си.

— Да, сигурен съм, че това пише. — Калахан изглеждаше доволен, но въпреки това хвана Роланд за китката и дръпна ръката му; по челото и по дланите му бяха избили капчици пот. — Има логика. Листо, камък, врата. Споменати са като символи в една от книгите ми. „Погледни към дома, ангеле“, така се нарича.

„Листо, камък и врата — помисли си Роланд. — Само смени листото с роза. Да. Изглежда логично.“

— Ще я вземеш ли? — попита Калахан малко по-силно и Стрелеца долови умолителна нотка. — Виждал си я, нали, отче?

— Да. Веднъж. Неописуемо ужасна е. Като гладкото око на чудовище, израсло в сянката на Господ. Ще я вземеш ли, Стрелецо?

— Да.

— Кога?

Роланд чу едва доловим камбанен звън — толкова красиво ужасен, че стисна зъби. За миг стените на църквата потрепериха. Сякаш нещото в кутията им говореше: „Вижте колко сте жалки. Вижте колко бързо и лесно мога да ви отнема всичко, ако поискам. Внимавай, Стрелецо! Внимавай, шамане! Бездната е навсякъде около вас. Ако поискам, ще изплувате или ще пропаднете.“

После камменът заглъхна.

— Кога? — Калахан се пресегна над кутията в дупката и хвана Роланд за ризата. — Кога?

— Скоро — отвърна Стрелеца. „Твърде скоро“ — му идваше да добави.