Стивън Кинг
Вълците от Кала (22) (Тъмната кула V)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Вълшебният свирач

1.

— Ние сме ка-тет. Ние сме един от многото. — Стрелеца забеляза скептичния поглед на Калахан и кимна: — Да, отче, ти си един от нас. Не знам откога, но съм убеден, че е така. Моите приятели също.

Джейк кимна. Също Еди и Сузана. Бяха в Павилиона; след като чу разказа на Джейк, Роланд вече не искаше да се съвещават в къщата на свещеника, нито дори в задния двор. Подозираше, че Слайтман и Анди — а може би някой друг, неизвестен засега приятел на Вълците — са поставили микрофони навсякъде. Небето беше сиво, като пред дъжд, но времето оставаше изненадващо топло за късната есен. Някой съвестен гражданин бе почистил падналите листа около сцената и тревата бе зелена като през лятото. Неколцина пускаха хвърчила, влюбени двойки се разхождаха хванати за ръце, двама-трима амбулантни търговци дебнеха клиенти и хвърляха плахи погледи към облачното небе. На платформата за оркестъра музикантите, които ги бяха поздравили с идването им в Кала Брин Стърджис, репетираха някаква нова мелодия. На няколко пъти отделни граждани понечваха да се приближат към Стрелеца и приятелите му, но Роланд поклащаше глава и те бързо се отказваха. Дните за разяснения бяха минали.

— След четири дни целият град ще се събере — рече Роланд, — не само мъжете.

— Лесно ти е да кажеш целия град — измърмори Сузана. — Как ще се съберат в Залата?

— Няма да е в Залата — обясни Калахан. — За да има място, трябва да е тук. Ще запалим факлите и ще съберем всички в Павилиона.

— Ами ако вали? — попита Еди.

Калахан вдигна рамене:

— Ако вали, ще се намокрят.

— Четири дни до събранието и девет до идването на Вълците — отбеляза Роланд. — Това вероятно е последният ни спокоен разговор. Нямаме много време, затова да обсъдим добре всичко.

Той протегна ръце. Джейк и Сузана поеха дланите му. След малко петимата се държаха за ръце.

— Виждаме ли се един друг?

— Виждам те много добре — каза Джейк.

— Много добре, Роланд — потвърди Еди.

— Ясно като бял ден, сладурче — усмихна се Сузана.

Ко, който душеше тревата наблизо, не каза нищо, но намигна.

— Отче? — попита Роланд.

— Виждам те и те чувам много добре — отговори Калахан. — И се радвам, че се включих. Поне засега.

2.

Роланд, Еди и Сузана бяха чули по-голямата част от разказа на Джейк; Джейк и Сузана знаеха основното за случилото се с Еди в Ню Йорк. Сега Калахан научи и двете истории. Слушаше с ококорени очи и час по час зяпваше изумено. Когато Джейк му каза как се беше скрил в килера, той се прекръсти. По едно време се обърна към Еди:

— Нали не говореше сериозно за убийството на жените и децата? Нали е било само блъф?

Еди вдигна поглед към мрачното небе, замисли се и се усмихна. После се обърна към Калахан:

— Роланд ми разказа, че за човек, който не обича да го наричат „отче“, си приел доста бащинска позиция по един определен въпрос.

— Ако говориш за аборта.!.

Еди вдигна ръка:

— Не говоря за нищо конкретно. Просто имаме работа за вършене и се нуждаем от помощта ти. Изобщо не ни трябва да ни проваляш с католическите си глупости. Затова да кажем, че съм блъфирал, и да продължаваме. Приемаш ли? Отче!

В усмивката на Еди имаше напрежение и раздразнение. Страните му бяха поруменели. Калахан се замисли, после кимна:

— Да. Значи си блъфирал. Да не се занимаваме с това, продължавайте.

— Добре. Еди погледна Роланд.

— Първият ми въпрос е към Сузана — каза Стрелеца. — И е прост: как се чувстваш?

— Отлично.

— Наистина ли?

Тя кимна:

— Самата истина, благодаря, сай.

— Не те ли боли тук? — попита Роланд и потърка лявото си слепоочие.

— Не. И безпокойството, което изпитвах точно след залез слънце, също изчезна. И я ме погледни! — Тя прокара ръка по гърдите, ханша и бедрата си. — Леко съм отслабнала. Роланд… веднъж четох, че някои диви животни — хищници като дивите котки и тревопасни като елените и зайците — смилат зародишите си, ако условията не са подходящи за развитието им. Не мислиш ли…

Тя замълча и впи в него поглед, пълен с надежда. На Роланд му се искаше да приеме тази хубава идея, но не можеше.

Поклати глава.

Сузана посърна.

— Напоследък спи спокойно — сподели Еди. — Мия не се е проявявала.

— Росалита твърди същото — добави Калахан.

— Накарал си тази бабетка да ме следи? — изсумтя Сузана с пискливия глас на Дета, но се усмихна.

— От време на време — призна Калахан.

— Да не се занимаваме повече с въпроса за мъничето предложи Роланд. — Трябва да обсъдим проблема с Вълците. Него и още нещо.

— Роланд… — започна Еди, но Стрелеца го спря.

— Знам колко много други въпроси има пред нас. Знам колко са спешни. Също така обаче знам, че ако позволим нещо да ни разсее, можем да загинем тук, в Кала Брин Стърджис, а мъртвите стрелци не могат да помогнат на никого. Нито да продължат мисията си. Съгласни ли сте?

Той ги огледа. Никой не отговори. В далечината звучеше детски хор. Пееха силно, весело и невинно. Нещо за комала.

— Има все пак една малка подробност, която трябва да обсъдим — добави Роланд. — Тя засяга теб, отче. И Пещера та на портала. Съгласен ли си да минеш през вратата и да се върнеш в своя свят?

— Шегуваш ли се? Възможност да се върна, дори съвсем за малко? Иска ли питане!

Роланд кимна:

— По-късно днес двамата можем да се разходим до пещерата и да те изпратя в Ню Йорк. Нали знаеш къде е парцелът?

— Да, минавал съм хиляди пъти покрай него.

— И знаеш какво е пощенски код? — осведоми се Еди.

— Ако господин Тауър е изпълнил нарежданията ти, трябва да е написан на ъгъла на оградата от страната на Четирийсет и шеста улица. Това между другото е гениална идея.

— Записваш номера… а също и датата — продължи Роланд. — Трябва да следим как тече времето там. Тук Еди е прав. Записваш ги и се връщаш. После, след събранието в Павилиона, трябва пак да отидеш. — Този път в градчето, където са се скрили Тауър и Дипно — досети се Калахан.

— Да.

— Ако ги намериш, искам да говориш главно с господин Дипно — намеси се Джейк; изчерви се, когато всички се обърнаха към него, но продължи: — Тауър е малко упорит… — Това е най-крещящото омаловажаване, което съм чувал — възкликна Еди. — Когато го намериш, вероятно ще е обиколил дузина стари книжарници и ще е накупил бог знае колко първи издания на „Деветнайсетият нервен срив на Индиана Джоунс“.

— …но господин Дипно ще те изслуша — завърши мисълта си Джейк.

— Слуша, Ейк — извика Ко и се претърколи. — Слуша, чина!

Джейк почеса животинчето по корема и добави:

— Ако някой може да убеди господин Тауър да направи, каквото му кажем, това е Дипно.

Калахан кимна:

— Добре. Чувам те добре.

Пеещите деца се приближаваха. Сузана се обърна, но още не се виждаха; предположи, че вървят по Речната улица. Ако беше така, щеше да ги види, когато излязат на главната при магазина на Тук. Неколцина от клиентите на стълбището вече проточваха вратове, за да ги наблюдават. Роланд погледна Еди с лека усмивка:

— Навремето, когато използвах думата „предполагам“, ти ми каза една мъдрост от твоя свят. Бих искал пак да я чуя, ако си я спомняш. Еди се ухили:

— „Една патка предполагала, предполагала, па взела, че се удавила“, това ли имаш предвид?

Роланд кимна:

— Умна приказка. Въпреки това сега ще направя едно предположение и нека то да е нашата надежда, че ще оцелеем след всичко това. Не ми харесва, но няма друг избор. Предположението ми е, че само Бен Слайтман и Анди работят срещу нас. Че ако ги отстраним, когато дойде време, никой няма да издава ходовете ни на врага.

— Не го убивайте — прошепна Джейк.

Беше притиснал Ко до себе си и нервно чешеше главата и дългата му шия. Животинчето търпеше безропотно.

— Моля за прошка, Джейк — каза Сузана и се наведе към него. — Не съм…

— Не го убивайте! — Този път гласът му прозвуча хрипкаво, сякаш след миг момчето щеше да избухне в сълзи. — Не убивайте таткото на Бени. Моля ви.

Еди нежно го потупа по главата:

— Джейк, таткото на Бени Слайтман иска да изпрати десетки деца в Тъндърклап само за да спаси своето. Добре знаеш как ги връщат. — Да, но той е убеден, че няма друг избор, защото…

— Можеше да избере да ни подкрепи — каза хладно Роланд.

— Да, но…

Но какво? Джейк не знаеше. Беше мислил много по този въпрос и не знаеше. Внезапно по страните му се застинаха сълзи. Калахан понечи да го докосне, но той отблъсна ръката му.

Роланд въздъхна:

— Ще направим всичко възможно да не го убиваме. Обещавам ти. Не знам дали така е по-добре, защото Слайтманови ще бъдат прогонени, но може би ще се преместят в някой друг град от Полумесеца и ще започнат нов живот. И слушай, Джейк — Бени Слайтман не бива да научава, че си подслушал баща му и Анди.

Момчето го гледаше с невярващ поглед. Пукната пара не даваше за Слайтман Старши, но за нищо на света не искаше Бени да научи, че Джейк го е разкрил. Вероятно това бе постъпка на страхливец, но въпреки това не искаше Бени да знае.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

— Нищо не е сигурно, но…

Преди Роланд да довърши, пеещите деца излязоха зад ъгъла. Пред тях, със сребристи крайници и златисто тяло, крачеше Анди, роботът-вестоносец. Вървеше на заден ход. В едната си ръка държеше стрела за ба, увита в разноцветни копринени панделки. На Сузана и заприлича на предводител на парада за Четвърти юли. Той размахваше енергично импровизираната си палка, дирижираше децата и им акомпанираше с мелодия на гайда, излизаща от високоговорителите на гърдите и главата му.

— Мамка му — измърмори Еди. — Вълшебният свирач от Хамелин.

3.

Комала едно-две!

На мама се роди дете!

Татко скача до небето,

бързо ще расте момчето!

Анди изпя този куплет сам, после посочи децата с пръчката. Те запяха гръмогласно:

Комала едно-две!

На татко се роди момче!

Мама скача до небето,

бързо ще расте детето!

Последва весел смях. Децата не бяха толкова много, колкото си бе представяла Сузана, съдейки по шума, който вдигаха. След разказа на Джейк присъствието на Анди смрази кръвта и. В същото време пулсът и затупка гневно в гърлото и лявото и слепоочие. Как бе възможно да ги води така? Също като Вълшебния свирач — Вълшебния свирач от Хамелин.

Роботът насочи импровизираната си диригентска палка към едно тринайсет — или четиринайсетгодишно момиче. Сузана мислеше, че е от Анселмови, които имаха ферма на юг от Тян Джафърдс. Момичето запя:

Комала три-четири-пет!

Сине, тук си има ред!

Ще садиш ти комалато,

ще го гледаш цяло лято!

Когато останалите се включиха, Сузана си даде сметка, че децата са повече, отколкото и се беше сторило отначало, когато се бяха появили иззад ъгъла. Малко повече. Ушите и бяха преценили по-добре от очите и за това имаше обяснима причина.

Комала три-четири-пет!

Сине, тук си има ред!

Ще се трудиш цяло лято,

ще да порасне комалато!

На пръв поглед групичката изглеждаше по-малка, защото много от детските лица бяха еднакви — момичето на Анселмови например бе досущ като момчето, вървящо до нея. Братът и близнак. Всички деца в групичката бяха близнаци. Сузана изведнъж осъзна колко зловещо изглежда това, като всички странни повторения, на които се бяха натъкнали. Започна да и се повдига. Тогава почувства първата болка над лявото си око. Понечи да потърка челото си, но помисли: „Не, това е илюзия“, и свали ръка. Нямаше нужда да се разтрива. Това бе само илюзия, болка нямаше.

Анди посочи с палката си едно пълно момченце на не повече от седем години. То запя пискливо и останалите деца се разсмяха.

Комала шест, седем, осем!

През сезона плодоносен

жътвата ще е богата,

с клас превиват се стеблата!

Хорът отговори:

Комала шест, седем, осем!

Идва месец плодоносен!

С клас превиват се стеблата,

жътвата ще е богата!

Анди видя ка-тета на Роланд и весело помаха с палката. Децата също… половината щяха да се върнат о лигавени и малоумни, ако роботът постигнеше своето. Щяха да израснат като великани, ревейки от болка, и да умрат преждевременно.

— Махайте — каза Роланд и вдигна ръка. — Махайте, в името на бащите ви.

Еди се ухили до уши на робота и изсъска през зъби:

— Как си, развален грамофоне? Как я караш, превъртял роботе? Чудничко, а? Благодаря! Да ти го начукам в тенекиения задник!

Джейк избухна в смях. Петимата продължаваха да махат и да се усмихват. Децата също. Анди им помаха за последно и поведе веселия хор по главната улица, като запя:

— Комала девет, десет…

— Обожават го — отбеляза Калахан; по лицето му се изписа странно изражение на отвращение. — Децата на Кала винаги са обожавали Анди.

— Това скоро ще се промени — отбеляза Роланд.

4.

— Други въпроси? — попита Стрелеца, когато Анди и децата отминаха. — Казвайте. Това е последна възможност.

— Джафърдс? — рече Калахан. — И известен смисъл той започна всичко това. Трябва да участва в решенията.

Роланд кимна:

— Имам работа за него. Ще я свършат заедно с Еди. Отче, този нужник под къщата на Росалита. Висок е и е стабилен.

Калахан вдигна вежди:

— Да, казвам благодаря. Тян и съседът му Хю Анселм го построиха.

— Можеш ли да му сложиш ново резе отвън?

— Да, но…

— Ако всичко върви по план, няма да е нужно да се заключва, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Не, не може, но ще направя както желаеш.

— Какво си намислил, сладурче? — попита Сузана със странно нежен глас.

— Имам малък план. Както винаги. Най-важното отсега нататък е да не вярвате на нито една моя дума, след като станем оттук, изтърсим прахта от задниците си и се присъединим към жителите на Кала. Особено на онова, което ще кажа на събранието. — Той ги изгледа с усмивка; сините му очи обаче бяха хладни като ледени кубчета. — Баща ми и бащата на Кътбърт си бяха измислили едно правило: първо са усмивките, после са лъжите. Накрая идва стрелбата.

— Тя почти е дошла — отбеляза Сузана.

Роланд кимна:

— Всичко ще стане толкова бързо, че после ще се чудите за какво са били всички тези планове и разговори. Всичко ще се реши за пет минути, изпълнени с кръв, болка и глупост. — Замисли се, сетне добави: — После винаги чувствам вина. Както когато с Бърт отидохме да видим обесения.

— Имам един въпрос — каза Джейк.

— Слушам те.

— Ще победим ли?

Роланд мълча толкова дълго, че Сузана се разтревожи. Накрая отвърна:

— Ние знаем повече, отколкото те предполагат. Много повече. Самоуверени са. Ако Анди и Слайтман са единствените мишки в хамбара и ако Вълците не изпратят твърде голям отряд — ако използваме добре чиниите и патроните си, — тогава да, Джейк, сине на Елмър. Ще победим.

— Колко трябва да брои отрядът, за да е твърде голям?

Роланд се замисли, загледа се на изток и отвърна:

— Повече, отколкото подозираш. И надявам се, повече, отколкото ще изпратят.

5.

В късния следобед Доналд Калахан се изправи пред неоткритата врата и се опита да си представи Второ Авеню през 1977 година. Най-ясни бяха спомените му от „Пуф-паф“, където с Джордж и Лупе Делгадо често ходеха да обядват.

— Поръчвах си телешки гърди винаги, когато имаше — каза той, като се опитваше да не слуша писъците на майка си от черната бездна.

Когато двамата с Роланд дойдоха, той веднага спря поглед върху книгите на Калвин Тауър. Толкова много книги! Алчност обхвана иначе щедрия Калахан. Интересът му обаче не трая дълго — само колкото да вземе първата, която му попадна, и да установи, че е „Вирджинката“ от Оуен Уистър. Трудно е да прелистваш книги, когато мъртвите ти близки и приятели те обвиняват и сипят обиди по твой адрес.

Майка му искаше обяснение защо е позволил на вампира, на този кирлив кръвопиец, да счупи кръста, който му беше подарила.

— Винаги ти е липсвала вяра — викаше разочаровано тя. — И винаги си бил пияница. Обзалагам се, че и сега ти се иска да надигнеш чашката.

Мили Боже, и още как. Уиски. „Еншънт ейдж“. Калахан почувства капчици пот по челото си. Сърцето му туптеше лудешки.

— Телешки гърди — промърмори. — Залети с кафява горчица. Дори си представяше пластмасовата бутилка и си спомни марката на горчицата. „Плочманс“.

— Какво? — попита Роланд зад него.

— Казах, че съм готов. Ако ще го направим, сега е моментът.

Роланд открехна кутията. Камбанният звън прокънтя в ушите на Калахан и той си спомни подлеците с мощните им коли. Стомахът му се сви и очите му се насълзиха.

Вратата обаче се отвори и в мрачната пещера проникна ярка дневна светлина.

Калахан си пое дълбоко въздух и си помисли: „О, Света Дево, непорочно заченала, моли се за Твоите слуги.“ И прекрачи в лятото на 1977 година.

6.

По обяд, разбира се. Пладне. И, разбира се, стоеше пред „Пуф-паф“. Никой не беше забелязал появата му. Пред ресторанта имаше табло с изписано с тебешир меню:

Добре, на единия от въпросите имаше отговор.

Беше денят след идването на Еди. Колкото до другото…

Засега Калахан загърби Четирийсет и шеста улица и тръгна по Второ Авеню. Когато погледна зад себе си, видя вратата към пещерата, която го следваше неотлъчно, както скунксът вървеше след момчето. Роланд седеше на пода и тъкмо пъхаше нещо в ушите си, за да не слуша влудяващия камбанен звън.

На втората пряка Калахан спря и очите му се разшириха. Бяха му казали, че може да го очаква, но някак си не му се искаше да повярва. Бе очаквал да намери „Ресторант за мисълта «Манхатън»“ невредим в този прекрасен летен ден, толкова различен от облачната есен в Кала. О, на витрината можеше да има табелка „ВАКАНЦИЯ, ЗАТВОРЕНО ДО АВГУСТ“, но книжарницата трябваше да е там. Със сигурност.

Ала не беше. Поне голямата част от нея. Магазинът бе опожарен и ограден с жълта лента с надписи „ПОЛИЦИЯ“. Когато се приближи, той долови миризма на овъглена дървесина, изгорена хартия и… много слабо… бензин.

Стар ваксаджия, поставил сандъчето си пред магазина за обувки, се обърна към Калахан:

— Жалко, нали? Добре, че нямаше никого.

— Да, благодаря, сай. Кога се случи?

— През нощта, кога иначе? Да не мислиш, че бандюгите ще хвърлят молотовки посред бял ден? Може да не са гении, но поне толкова им сече пипето.

— Не е ли възможно да е било късо съединение? Или самозапалване?

Възрастният мъж го изгледа насмешливо. Сякаш казваше: „Ох, недей, моля те!“ Посочи опожарената сграда с омазания си с боя за обувки пръст:

— Видиш ли жълтата лента? Да не мислиш, че ще я слагат, ако е било самозапалване? Няма начин, приятел. Ъпсурт! Кал Тауър яко беше затънал. До уши. Всички в квартала го знаят. — Старецът сключи белите си вежди. — Не ми се мисли какво е загубил. Пазеше някои много ценни книжки. Мнооого ценни.

Калахан благодари за информацията и тръгна обратно. От време на време се пощипваше, за да се увери, че това наистина се случва. Жадно вдишваше наситения с отровни въглеводороди въздух и се наслаждаваше на всеки шум: от пърденето на автобусите (някои с реклами на „Ангелите на Чарли“) до думкащите пневматични чукове и непрестанно свирещите клаксони. Когато наближи музикалния магазин, той спря за момент, хипнотизиран от музиката, изливаща се от тонколоните на входа. Беше старо парче, което не бе чувал от години, но много популярно по времето на Лоуъл. Пееше се нещо за вълшебния свирач.

— „Криспин Сейнт Питърс“ — промърмори. — Така се казваше. Мили Боже, Исусе, аз наистина съм тук. Аз наистина съм в Ню Йорк.

Сякаш за потвърждение една раздразнена жена изсъска до него:

— Някои могат да стърчат на едно място цял ден, но други имаме работа. Мръдни, бе, серсем!

Калахан се извини, но се съмняваше да го е чула (или да го оцени), и продължи. Чувството, че сънува, не го напусна до Четирийсет и шеста улица. Там чу песента на розата и всичко се промени.

7.

Отначало долови само шепот, но когато се приближи, започна да чува много гласове, ангелски гласове, пеещи псалми в прослава на Господ. Никога не беше чувал нещо толкова прекрасно и чак се затича. Приближи се до оградата и се опря на нея. Заплака, не можеше да се сдържи. Хората вероятно го гледаха, но не го беше грижа. Изведнъж разбра много за Роланд и приятелите му и за пръв път се почувства един от тях. Нищо чудно, че имаха такова желание да продължат! Нищо чудно, щом трябваше да спасят това. От другата страна на тази облепена с афиши ограда имаше нещо… нещо толкова прекрасно…

Един младеж с вързана на опашка дълга коса и каубойска шапка се приближи и го потупа по рамото:

— Хубаво е тук, нали? Не знам защо, но е прекрасно. Идвам веднъж на ден. И знаеш ли какво? Калахан се обърна с насълзени очи:

— Какво?

Младежът прокара ръка по лицето си:

— Имах най-тежкия случай на акне в света. Бях по-пъпчив от жаба. Лицето ми приличаше на червива пица. Когато за почнах да идвам в края на март или началото на април… всичко се изчисти. — Той се изсмя. — Докторът, при когото ме пращаше баща ми, каза, че било от цинковия оксид, но мисля, че е заради мястото. Има нещо в това място. Чуваш ли го?

Макар че в главата на Калахан звучаха хиляди прекрасни гласове (чувстваше се като сред огромен катедрален хор), той поклати глава. Предположи, че е просто защитна реакция.

— Не, и аз не го не чувам — призна хипито. — Но понякога ми се струва, че чувам. — Вдигна два пръста.

— Мир, братко.

— Мир — отговори Калахан и му върна жеста.

Когато хипито с каубойските дрехи се махна, Калахан прокара пръсти по една грапава дъска и плакат с реклама за „Войната на зомбитата“. От всичко на света най-много му се искаше да прескочи оградата и да види розата… да коленичи пред нея и да и се възхищава. Улицата обаче гъмжеше от хора и много от тях вече го гледаха подозрително. Някои, като хипито каубой, без съмнение усещаха силата на това място. По-добре бе да изпълни задължението си към тази ангелогласна мощ (възможно ли бе да е просто една роза?), като я защитава. А това означаваше да защити Калвин Тауьр от онези, които бяха опожарили магазина му.

Като плъзгаше ръка по оградата, той зави по Четирийсет и шеста. Малко по-нататък по тази улица се намираше огромното зелено здание на хотел „Плаза“. „Кала, Калахан — помисли си той. — Кала, Калахан, Калвин. Комала едно, две, три! Роза в тоз парцел стои! Времето си не губи, бързо Калвин намери!“

Достигна края на оградата. Отначало не забеляза нищо и сърцето му се сви. Когато се вгледа на височината на коляното си, видя пет цифри, надраскани с черен флумастер. Бръкна в джоба си и извади моливчето, което винаги носеше. Откъсна ъгълчето на афиш за някаква булевардна пиеса и ги записа.

Не искаше да си тръгва, но трябваше; толкова близо до розата бе невъзможно да мисли трезво.

„Ще се върна“ — обеща в съзнанието си. Изведнъж за негово огромно учудване в главата му прозвуча нежен глас:

„Да, отче, когато поискаш. Идвай, комала.“

На ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста Калахан се озърна. Вратата още беше там, носеше се във въздуха на пет сантиметра от тротоара. Една възрастна двойка, туристи, ако се съди по пътеводителите в ръцете им, се приближи откъм хотела. Стигнаха до вратата и я заобиколиха. „Не я виждат, но я чувстват“ — помисли си Калахан. Ами ако имаше прекалено много хора и беше невъзможно да я заобиколят? Вероятно щяха да минат право през нея, без да почувстват нищо. Може би щяха да дочуят далечен звън и слаба миризма на прегорял лук или месо. И през нощта може би щяха да сънуват места, далеч по-странни от Града на забавленията.

Той можеше да се върне, когато поиска; може би трябваше да го направи още сега, но Нюйоркската държавна библиотека беше съвсем наблизо. Там, зад каменните лъвове, дори човек без пукната пара можеше да получи някаква информация. Например за града с определен пощенски код. И честно да си признаеше, изобщо не му се тръгваше.

Калахан размаха ръце, докато привлече вниманието на Стрелеца. Без да се интересува от околните, отецът три пъти вдигна разперените пръсти на двете си ръце. Не беше сигурен, че Роланд го е разбрал, но той му даде знак, че всичко е наред.

Калахан почти се затича. Нямаше намерение да се мотае излишно, независимо колко му беше приятно. На Роланд сигурно никак не му бе хубаво. Според Еди можеше дори да е опасно.

8.

Стрелеца разбра какво искаше да му каже Калахан. Трийсет пръста, трийсет минути. Отецът искаше да остане още половин час. Роланд предположи, че отива да научи на кой град отговаря числото, написано на оградата. Ако успее, много щеше да помогне. Информацията беше сила. И понякога, когато времето не стигаше, можеше да ускори нещата.

Куршумите в ушите му не позволяваха да чува гласовете. Звънът също беше приглушен. Това бе добре, защото той звучеше много по-ужасно от бученето на изтъняването. След два дни слушане сигурно щеше да е готов за лудницата, но трийсет минути щеше да оцелее някак. Ако положението станеше неспасяемо, щеше да хвърли нещо през вратата, да привлече вниманието на отеца и да го извика. Калахан продължи по улицата. Вратите на плажа оставяха у Роланд усещането, сякаш гледа през очите на Еди, Одета и Джак Морт. Сега бе малко по-различно. Постоянно виждаше гърба на Калахан или лицето му, когато се обърнеше, а той се обръщаше често.

За да запълва времето, Роланд стана и се зае да разглежда книгите, които бяха толкова ценни за Калвин Тауър, че бе обвързал съдействието си със спасяването им. Първата, която взе, имаше очертания на човешка глава върху корицата. Човекът пушеше лула и носеше треньорска шапка. Корт имаше такава и като малък Роланд често си беше мислил, че е доста по-елегантна от старата капа на баща си, с петна от пот и износени краища. Думите в книгата бяха от света на Ню Йорк. Роланд бе сигурен, че лесно ще ги прочете, когато е в собствения си свят, но грешеше. Да, успя да прочете нещо, но то го влудяваше почти колкото камбаните.

— Сър-лук Хомес — прочете на глас. — Не, Холмс. Както се казваше бащата на Одета. Четири… къси… нофели. Нофели? — Не, това беше В. — Четири къси новели от сър Лук Холмс.

Той отвори книгата; плахо прокара пръсти по титулната страница, после ги помириса. Усети наситена миризма на стара хартия. Успя да прочете името на едната от четирите къси новели: „Знакът на четиримата“. Освен „Куче“ и „Кабинет“ заглавията на останалите бяха пълна безсмислица за него.

— Знак означава сигул — рече на глас.

Неволно се зае да брои буквите в името на новелата и се изсмя. Бяха само осемнайсет. Върна книгата в шкафчето и взе друга, с рисунка на войник върху корицата. Заглавието беше лесно, само от една дума: „Мъртвецът“. Погледна друга. На корицата мъж и жена се целуваха. Да, в разказите винаги има мъже и жени, които се целуват. Той остави книгата и погледна докъде е стигнал Калахан. Отецът беше влязъл в огромна зала, пълна с книги и онова, което Еди наричаше спи-се-ние…, макар че Роланд още не можеше да разбере на кои им се спи и защо трябва да се изпише толкова много за това.

Взе друга книга и се усмихна на рисунката върху корицата. Имаше църква и слънцето залязваше зад нея. Църквата приличаше на „Пресвета Богородица“. Той разлисти книгата. Вътре бе пълно с думи, но той успяваше да прочете само една на, всеки три. Нямаше картинки. Тъкмо смяташе да я затваря, когато погледът му спря върху нещо. Скочи върху нещо. Роланд затаи дъх.

Изправи се, вече не чуваше камбаните, не се интересуваше от залата, в която беше Калахан. Започна да чете книгата с църква върху корицата. Или поне да се опитва. Думите сякаш плаваха пред очите му и той не беше сигурен, че разбира нещо. Изобщо не беше сигурен. Но, богове! Ако наистина виждаше онова, което си мислеше, че вижда…

Интуицията му подсказваше, че това е ключ. Но към каква врата?

Не знаеше, защото не можеше да прочете достатъчно думи. Книгата в ръцете му обаче сякаш пулсираше. Роланд си помисли, че тя може би е като розата…

…но имаше и черни рози, нали?

9.

— Роланд, открих го! Малко градче в Централен Мейн. Казва се Ийст Стоунхам и е на шейсетина километра на север от Портланд… — Калахан тревожно изгледа Стрелеца. — Какво има?

— Звънът — задъхано обясни Роланд. — Въпреки куршумите, с които си бях запушил ушите, пак го чувах.

Вратата беше затворена и звънът на камбаните вече не долиташе до тях, но гласовете още звучаха. Бащата на Калахан се интересуваше дали според Дони онези списания, които бил намерил под леглото му, подхождали за добро християнско момче и какво щяла да каже майка му, ако разбере. Когато Роланд предложи да излязат от пещерата, отецът на драго сърце се съгласи. Твърде ясно си спомняше този разговор със стареца си. В крайна сметка бяха произнесли дълга молитва край леглото му и трите плейбоя отидоха в печката.

Роланд прибра кутията в розовата торба и отново я скри зад шкафа с ценните книги на Тауър. Беше върнал онази с църквата, но я обърна със заглавието надолу, за да може да я намери лесно. Когато излязоха, Роланд жадно пое свеж въздух.

— Сигурен ли си, че е само от звъна? — попита Калахан. — Човече, изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Тодашните камбани са по-страшни от призрак.

Това обяснение може би бе вярно, а може би не, но във всеки случай задоволи Калахан. Когато заслизаха по пътеката, Роланд си спомни обещанието, което бе дал на останалите и най-вече на себе си: никакви тайни повече в тета. Колко бързо бе нарушил думата си! Чувстваше обаче, че така е правилно. Поне бе прочел някои от имената в книгата. Другите сигурно също ги знаеха. По-късно щеше да им разправи, ако книгата се окажеше важна, както подозираше. Сега обаче само щеше да смути подготовката им за посрещане на Вълците. Ако победят, може би тогава…

— Роланд, наистина ли си добре?

— Да.

Той потупа Калахан по рамото. Другите щяха да прочетат книгата и така да разберат какво значение има. Може би сюжетът на романа бе просто измислица… но как бе възможно, когато…

— Отче?

— Да, Роланд?

— Новелата е вид приказка, нали? Измислена приказка?

— Да, но по-дълга. — И измислена.

— Да, това е художествената литература. Измислени истории.

Роланд се замисли на това. „Чарли Пуф-паф“ също бе измислена история, но в много отношения, в жизненоважни отношения не беше. И името на автора се беше променило. Имаше много светове, крепящи се на Кулата. Може би… Не, не сега. Не трябваше да мисли за това сега.

— Разкажи ми за града, в който са отишли Тауър и приятелят му.

— Не мога. Просто го открих в един телефонен указател на щата Мейн. Също и една опростена карта, на която се виж да къде е.

— Добре. Много добре.

— Роланд, сигурен ли си, че нищо ти няма?

„Кала — помисли си Роланд. — Калахан.“ Положи усилие и се усмихна. Положи усилие и потупа небрежно Калахан по рамото.

— Нищо ми няма. Да се връщаме по-бързо в града.