Стивън Кинг
Вълците от Кала (6) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Споразумение

1.

Сутринта, когато Роланд се събуди, Сузана още спеше, но Еди и Джейк бяха станали. Еди беше наклал малък огън върху сивите кости на стария. Двамата с момчето седяха сгушени един до друг, за да се топлят, и закусваха „войнишки питки“, както ги наричаше Еди. Изглеждаха възбудени и разтревожени.

— Роланд — обади се Еди, — трябва да поговорим. Снощи ни се случи нещо…

— Знам. Видях. Бяхте в тодаш.

— Тодаш ли? Какво е това?

Той понечи да обясни, размисли и поклати глава:

— Ако ще разговаряме, Еди, да събудим и Сузана. Така няма да се налага да повтарям. — Погледна на юг. — Надявам се, че новите ни приятели няма да ни прекъснат. Това не ги засяга.

Той обаче се усъмни в думите си, още щом ги изрече. Загледа с интерес как Еди разтърсва Сузана; беше абсолютно сигурен, че това е Сузана. Излезе прав. Тя седна, протегна се, прокара пръсти през къдравата си коса:

— Какво става, захарче? Можех да поспя поне още час.

— Налага се да поговорим, Сюз.

— Както кажеш, но чакай да се разсъня. Бога ми, цялата съм схваната.

— Заради спането на твърдо е.

„Да не говорим, че цяла нощ гола лови жаби в блатото“ — помисли си Роланд.

— Дай ми малко вода, сладък.

Тя протегна шепи, Еди ги напълни с вода от един мях. Сузана наплиска лицето си и изпищя:

— Студено, майка ти стара!

— Ти стара! — повтори Ко.

— Не, още не съм, но няколко месеца като последните със сигурност ще ме състарят. Роланд, в Средния свят нали има кафе?

Той кимна: — В плантациите по Външната дъга. Далеч на юг.

— Ако срещнем такова растение, нали ще си наберем?

— Обещавам.

Сузана изпитателно погледна Еди:

— Какво става? Изглеждате зле, момчета.

— Имах лош сън — обясни Еди.

— Аз също — обади се Джейк.

— Не са били сънища — поправи ги Стрелеца.

— Сузана, а ти как спа?

Тя го погледна спокойно. Роланд не зърна дори сянка на неискреност в очите и.

— Като пън — отвърна, — както обикновено. Поне тази полза имам от безкрайните пътувания — не ми трябват приспивателни.

— Какъв е, този де-одиш, Роланд? — попита Еди.

— Тодаш — поправи го Стрелеца и им обясни, каквото бе запомнил от лекциите на Ваней.

Най-ясно си спомняше, че манихейците прекарвали дълги пости, за да достигнат подходящото състояние на духа, и обикаляли дълго в търсене на подходящо място за влизане в тодаш. Определяли го с магнити и големи зидарски отвеси.

— Като те слушам, си мисля, че биха могли да си изкарват хляба като екстрасенси — отбеляза Еди.

— Ще намерят бая клиенти в Гринидж Вилидж — добави Сузана.

— Наивници има навсякъде — заключи Джейк и всички се засмяха.

— Тодаш е начин за пътуване — досети се Еди. — Като вратите и стъклените сфери. Така ли е?

Роланд понечи да потвърди, но се поколеба и отговори:

— Струва ми се, че може да са варианти на едно и също нещо. Според Ваней стъклените сфери, частиците от Магьосническата дъга, улесняват преминаването в тодаш. Понякога твърде много.

— Наистина ли святкахме и гаснехме като… като крушки? — попита Еди.

— Да… изчезвахте и се появявахте. Когато ви нямаше, оставаше бледо сияние, сякаш някой ви пази мястото.

— Слава Богу. Когато всичко свърши…, когато звънът отново започна и се понесохме… честно да ви кажа, не вярвах, че ще се върнем.

— Аз също — прошепна Джейк; пак се беше заоблачило, на бледата утринна светлина лицето му изглеждаше жълтеникаво. — Изпуснах те.

— Никога не съм се радвал толкова да се озова на някое място, както когато отворих очи и видях тази част на пътя. И че ти си до мен, Джейк. Дори скунксът ми беше мил. — Той погледна Ко, сетне Сузана. — Нищо ли подобно не ти се случи снощи, скъпа?

— Щяхме да я видим — отбеляза Джейк.

— Не и ако се е пренесла на друго място.

Сузана поклати глава:

— Спах като пън, нали ви казах? Ами ти, Роланд?

— Нищо особено — отвърна Стрелеца.

Както обикновено предпочете да запази тайната си, докато интуицията не му подскаже, че е време да я сподели. Освен това не лъжеше. Той изгледа изпитателно Еди и Джейк:

— Има проблеми, нали?

Те се спогледаха, Еди въздъхна:

— Да, вероятно.

— Много ли са сериозни? Имате ли представа?

— Не. Нали, Джейк?

Момчето поклати глава.

— Имам обаче някои предположения — продължи Еди. — И ако съм прав, ще имаме неприятности. Големи.

Той преглътна с мъка. Джейк докосна ръката му и Стрелеца с тревога забеляза как стабилният Еди се вкопчи в пръстите на момчето.

Роланд хвана Сузана за ръката. За миг си спомни как същата ръка стискаше жабата. Побърза да прогони този образ. Жената, която бе сторила това, я нямаше тук.

— Разказвайте — обърна се към Еди и Джейк. — Искаме да чуем всичко.

— От игла до конец — добави Сузана.

2.

Еди и Джейк разказаха за премеждията си в Ню Йорк от 1977 година. Роланд и Сузана слушаха захласнато.

— Ха! — възкликна тя. — Същите злодеи! Като в роман на Дикенс.

— Кой е Дикенс и какво е роман? — попита Роланд.

— Роман е нещо като дълга приказка — обясни тя. — Дикенс е написал десетина. Той е може би най-добрият романист в света. В книгите му главните герои живеят в един голям град на име Лондон и постоянно срещат разни хора, които познават от други места или отпреди много време. Един мой преподавател в колежа мразеше този развой на събитията. Казваше, че Дикенсовите романи са пълни с плоски съвпадения.

— Този преподавател или не е знаел какво е ка, или не е вярвал в него — отбеляза Роланд.

Еди кимна:

— Да, това без съмнение е ка.

— Повече ме интересува жената, която е написала „Чарли Пуф-паф“. Джейк, можеш ли…

— Вече съм се подготвил. — Момчето разкопча раницата си. Със страхопочитание извади оръфаната книжка за приключенията на локомотива Чарли и неговия приятел машиниста Боб. Всички се вгледаха в корицата. Името на авторката все още беше Берил Еванс.

— Човече! — възкликна Еди. — Много е странно. Направо ме изкарва от релси… — Той осъзна, че е използвал израз, свързан с влакове, и замълча. Тъй като Роланд нямаше особено чувство за хумор, продължи:

— Наистина е странно. Книгата, която Джейк купи… Джейк от седемдесет и седма, беше от Клаудия не знам коя си Батчман.

— Инес — вметна Джейк. — Освен това имаше и едно „и“. Малко „и“. Някой да се сеща какво може да означава?

Никой нямаше представа, но Роланд каза, че в Меджис имало такива имена:

— Предполагам, че се добавя за подчертаване на някакъв знатен произход. Джейк, казваш, че таблото при входа на книжарницата било различно от преди. В какъв смисъл?

— Не си спомням, но знаеш ли какво? Мисля, че ако пак ме хипнотизираш… нали се сещаш, с куршума, може би ще си спомня.

— Друг път. Времето лети.

„Като стана дума — помисли си Еди, — вчера времето изобщо не съществуваше, а днес лети. Какво му става на това време? Винаги е така. Особено напоследък.“

— Защо? — попита Сузана.

— Заради нашите приятели. — Роланд кимна на юг. — Имам предчувствие, че скоро ще се покажат.

— Наистина ли са ни приятели? — поинтересува се Джейк.

— Ще разберем. Сега да се съсредоточим върху онази „Книжарница на мисълта“ или както там се нарича. Онези негодници от Наклонената кула настъпваха собственика, така ли? Онзи Тауър или Торън.

— Притискаха го, това ли искаш да кажеш? — уточни Еди. — Извиваха му ръцете?

— Да.

— И още как! — намеси се Джейк.

— Как — повтори Ко. — Още как.

— Тауър и Торън означават едно и също — намеси се Сузана. — „Торен“ на холандски означава „кула“ — същото като „тауър“ на английски.

Роланд понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка и добави:

— В нашия свят хората често правят така, Роланд. Сменят имената си, за да звучат по… американски.

— Да — потвърди Еди. — Така Стемпович става Стампър… Яков става Джейкъб… или…

— Или Берил Еванс става Клаудия-и-Инес Батчман — завърши Джейк и невесело се засмя.

Еди измъкна от огъня обгоряла пръчка и започна да драска в праха. Изписа с големи букви: К… Л… А… У…

— Големия нос дори спомена, че Тауър е холандец. „Твърдоглавецът си остава твърдоглавец, нали, шефе?“ В нашата страна хората от тази народност се славят с упорството си.

Той погледна Джейк за потвърждение. Момчето кимна, взе пръчката от ръката му и продължи: Д… И… Я…

— Логично е да е холандец — вметна Сузана. — Навремето по-голямата част от Манхатън е била собственост на холандци.

— Търсиш съвпадение в стил „Дикенс“ — подкачи я Джейк; след голямото КЛАУДИЯ в прахта написа едно „и“ и погледна Сузана. — Какво ще кажеш за призрачната къща, през която се прехвърлих в този свят?

— Имението — намеси се Еди.

— Имението в Дъч Хил.[1]

— Дъч Хил. Да, точно така. По дяволите.

— Да разнищим тази работа — промърмори Роланд. — Казвате, че имало някакъв договор. И ти си почувствал, че трябва да го видиш, нали?

Еди кимна.

— Като част от Лъча ли го почувства?

— Роланд, това беше Лъчът.

— Пътят към Кулата, с други думи.

— Да.

Еди си представи как всички облаци се събираха покрай Лъча. Как всички сенки се насочваха към него. Как всяка клонка растеше в негова посока. „Всичко на света служи на Лъча“ — бе казал Роланд, а необходимостта, почувствана от Еди да види документа, който Балазар бе сложил пред Калвин Тауър, беше силна и непреодолима.

— Кажи ми какво пишеше.

Младежът прехапа устни. Изпитваше почти същия страх, както когато изработваше ключа, с който да спасят Джейк и да го прехвърлят от тази страна. Защото както с ключа, този въпрос беше съдбовен. Ако пропуснеше нещо, можеха да се сринат цели светове.

— Човече, не го помня целия. Не мога да го кажа дума по дума…

Роланд махна нетърпеливо:

— Ако ми потрябва такава информация, ще те хипнотизирам и ще науча точните думи.

— Мислиш ли, че е важно? — попита Сузана.

— Всичко е важно.

— Ами ако хипнозата не действа при мен? — поинтересува се Еди. — Ако не се поддавам на внушение?

— Остави това на мен.

— Деветнайсет! — възкликна изведнъж Джейк.

Всички се обърнаха към него. Той гледаше буквите, които двамата с Еди бяха изписали на земята.

— Клаудия-и-Инес Батчман. Деветнайсет букви.

3.

Роланд се позамисли, но реши да не се занимава с този въпрос. Ако числото деветнайсет наистина имаше значение, то щеше да им се изясни, когато му дойде времето. Сега имаха други проблеми.

— Да се съсредоточим върху документа — предложи. — Разкажи ми всичко, което си спомняш.

— Ами, беше нотариално заверен договор, с печат и прочие, както си му е редът.

Еди се замисли върху един прост, но важен въпрос. Роланд вероятно разбираше за какво става дума (все пак той бе един вид пазител на законността), но не беше зле да се увери.

— Нали знаеш за адвокатите и нотариусите?

Стрелеца надменно го изгледа:

— Забравяш, че съм от Гилеад, младежо. От най-вътрешното на Вътрешните баронства. Имаме повече търговци, земеделци и занаятчии, но и адвокатите ни не са малко.

Сузана се засмя:

— Това ми напомня за една сцена от Шекспир. Двама герои (мисля, че бяха Фалстаф и принц Хал, но не съм сигурна) обсъждат какво биха направили, ако вземат властта. Единият казва: „Първо ще избия всички адвокати.“

— Би било добро начало — съгласи се Роланд, а Еди потрепери; Стрелеца отново се обърна към него: — Продължавай. Ти, Джейк, ако имаш нещо да добавиш, не се колебай. И се успокойте, в името на бащите ви. Засега искам да знам само в общи линии какво е станало.

Еди предполагаше, че е така, но думите на Роланд го успокоиха.

— Добре — подхвана. — Беше договор по взаимно съгласие. Пишеше го с големи букви най-отгоре, а отдолу имаше надпис „Заверен“ и два подписа. Единият на Калвин Тауър, другият — на някой си Ритчард, с „т“. Спомняш ли си другото име, Джейк?

— Сейъри — отвърна момчето. — Ритчард Патрик Сейъри. — Замълча за миг, като мърдаше устни, сетне кимна: — Деветнайсет букви.

— Какво пишеше в договора? — попита Роланд.

— Честно казано, нищо особено. Или поне така ми се стори. В общи линии гласеше, че Тауър притежава празен парцел на ъгъла на Четирийсет и шеста улица и Второ Авеню…

— Празния парцел — подчерта Джейк. — Онзи с розата.

— Да, същия. Както и да е, Тауър е подписал документа на 15 юли 1976 година. „Сомбра Корпорейшън“ му дала сто бона. В замяна, доколкото разбрах, той се задължава да не продава парцела на друг освен на „Сомбра“ в срок от една година, да се грижи за собствеността — да плаща данъци и така нататък, после да осигури на „Сомбра“ предимство при закупуването на имота, стига вече да не им го е продал. Това не беше станало, но до изтичане на договора оставаше още месец и половина.

— Господин Тауър каза, че стоте хиляди вече са похарчени — намеси се Джейк.

— Имаше ли клауза за изключително право на „Сомбра“ при закупуването? — попита Сузана.

Еди и Джейк се замислиха, поклатиха глави.

— Сигурни ли сте? — настоя тя.

— Не абсолютно, но почти — отвърна Еди. — Защо?

— Не знам. Такъв договор, за какъвто говорите… без клауза за изключително право… просто е безсмислен. Какво е основното тук? „Аз, Калвин Тауър, се съгласявам да обмисля продажбата на свободния си парцел. Дайте ми сто бона и ще си мисля за това цяла година. Докато не пия кафе и не играя шах с приятелите си. На края на годината може да ви го продам, може да го задържа или пък да го обявя на търг. Ако не ви харесва, сладури, ходете се гръмнете.“

— Пропускаш нещо — промълви Роланд.

— Какво?

— Тази „Сомбра“ не е обикновена търговска организация. Коя законна фирма ще наеме хора като Балазар за свои агенти?

— Имаш право — кимна Еди. — Тауър беше много, ама много уплашен.

— Както и да е — намеси се Джейк, — това изяснява поне две неща. Например знака, който видях на празния парцел. По силата на договора „Сомбра“ е получила право „да рекламира предстоящи проекти“ върху имота. Видя ли тази клауза, Еди?

— Струва ми се, че да. Точно след частта, задължаваща Тауър да не допуска обременяването на имота с договорни или други тежести поради изключителното право на „Сомбра“.

— Именно. На табелката, която видях на парцела, пишеше… — Джейк замълча, вдигна ръце и погледна между пръстите си, сякаш четеше невидим за другите надпис.

„СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ «МИЛС» И ФИРМА ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «СОМБРА» ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПРЕОБРАЗЯВАТ МАНХАТЪН.“ И после: „СКОРО В ТЪРТЪЛ БЕЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГАТ ЛУКСОЗНИ ЖИЛИЩНИ ПОСТРОЙКИ!“

— Значи затова искат парцела — заключи Еди. — Да строят кооперации. Само че…

— Какво е кооперация? — намръщи се Сузана. — Звучи ми като селско сдружение.

— Вид жилищни сгради с много апартаменти — обясни Еди. — Сигурно и по твое време ги е имало, но под друго име.

— Да, наричахме ги блокове.

— Няма значение, защото не са имали намерение да строят нищо — върна се на темата Джейк. — Всичко е било само за… как беше изразът?

— Хвърляне на прах в очите?

Джейк се усмихна:

— Именно. Парцелът им е трябвал за розата, не за жилища! И не са могли да я пипнат, докато не получат собствеността върху земята, на която расте. Сигурен съм.

— Може да си прав, че не са смятали да строят, но названието Търтъл Бей не ви ли говори нещо? — Сузана се обърна към Стрелеца. — Тази част от Манхатън наистина се казва Търтъл Бей, Роланд.

Той кимна; не се изненадваше. Костенурката[2] беше един от дванайсетте пазители и стоеше в края на Лъча, по който сега пътуваха.

— „Милс“ може да не са знаели за розата, но на „Сомбра“ със сигурност им е била известна — заяви Джейк и зарови пръсти в дългата козина на Ко. — Мисля, че някъде в Ню Йорк… в някой небостъргач, вероятно в Търтъл Бей в Истсайд… има врата с надпис „СОМБРА“. И някъде зад тази врата има друга врата. През която можеш да преминеш и да се озовеш тук.

Той замълча. Замисли се за световете, въртящи се във все по-голям дисонанс около една ос.

4.

— Ето какво е станало според мен — продума Еди след малко. — Сюз, Джейк, прекъсвайте ме, ако мислите, че греша. Този Кал Тауър е един вид пазител на розата. Може сам да не го осъзнава, но е такъв. Вероятно е наследил тази роля от предците си с цели поколения преди него. Това обяснява името му.

— Само че той е последният — обади се Джейк.

— Не е сигурно, захарче — обади се Сузана.

— Нямаше венчална халка — настоя Джейк и тя кимна.

— Може би навремето е имало много Торънови, собственици на различни имоти в цял Ню Йорк — продължи Еди, — но това е отдавна минало. Сега единствената пречка между „Сомбра“ и розата е този почти фалирал шишко, който е сменил фамилното си име. Той е… как се нарича човек, който обича книгите?

— Библиофил — отвърна Сузана.

— Да, такъв е. Джордж Бионди може да не е гений, но каза поне едно умно нещо, докато ги подслушвахме. Че книжарницата на Тауър не е обикновен магазин, а бездънна яма за пари. Това, което се случва с него, не е ново за историята, Роланд. Когато мама виждаше някой богаташ по телевизията — Доналд Тръмп например…

— Кой? — попита Сузана.

— Не го познаваш. През 1964 година още е бил дете. „Семето ти скоро ще изчезне, приятелю — казваше майка ми. — Така е в нашата Америка.“ Тауър в известен смисъл прилича на Роланд — той е последен от рода си. Продава по някой и друг имот, за да свърже двата края. Обаче това е само предположение… той не го вижда в тази светлина.

— Не — съгласи се замислено Джейк, — не го вижда в тази светлина.

— Може би си споделил неговия кеф — предположи Роланд. — Много вероятно да си го докоснал. Както правеше приятелят ми Алан. Продължавай, Еди.

— Всяка година той се самозаблуждава, че нещата с книжарницата ще се обърнат. Че ще потръгнат неочаквано, както понякога се получава в Ню Йорк. Че отново ще стъпи на крака. Така накрая му е останал само един имот за продан: парцел двеста деветдесет и осем в сектор деветнайсет в Търтъл Бей.

— Две плюс девет плюс осем прави деветнайсет — пресметна Сузана. — Питам се дали има значение, или е просто синдромът на синята кола.

— Какво е синдром на синята кола? — попита Джейк.

— Когато си купиш синя кола, всички коли ти се виждат сини.

— Не, тук случаят не е такъв.

— Не е такъв — повтори Ко, всички го погледнаха.

Понякога минаваха дни, дори седмици, през които зверчето повтаряше като папагал някои от репликите им. Сетне неочаквано изричаше нещо, звучащо почти като негова разумна мисъл. Обаче не бяха сигурни. Дори Джейк.

„Също както не сме сигурни за деветнайсет“ — помисли си Сузана и потупа скункса по главата. Ко и намигна приятелски.

— Той държи парцела незастроен, въпреки че иначе изнемогва — продължи Еди. — Тъй де, дори помещенията за книжарницата му са наети.

Джейк поде:

— Закусвалнята „Том и Джери“ фалира и Тауър събаря сградата. Защото някакъв вътрешен глас го кара да продаде парцела. Казва си, че би било глупаво да го задържи.

Момчето замълча за момент. Замисли се как понякога посред нощ на човек му хрумват разни идеи. Безумни идеи. Как чува вътрешни гласове, които постоянно му натякват.

— Само че друг вътрешен глас… — Гласът на Костенурката — добави тихо Сузана.

— Да, на Костенурката или Лъчът. Те вероятно са едно и също. Този глас настоява да задържи парцела на всяка цена. — Джейк се обърна към Еди: — Мислиш ли, че знае за розата? Мислиш ли, че понякога отива да я гледа?

— Ама че глупав въпрос. Разбира се, че ходи да я гледа. Разбира се, че знае. Трябва да знае. Защото парцел в Манхатън, на главна улица… колко мислиш, че струва, Сузана?

— По мое време вероятно милион. През 1977 година… кой знае? Може би три? Или пет? — Тя вдигна рамене. — Достатъчно, за да позволи на сай Тауър да продава книги до края на живота си, стига да инвестира разумно главницата.

— Всичко това показва колко голямо е нежеланието му да продава — заяви Еди. — Сюз вече изтъкна колко малко получава „Сомбра“ за стоте си бона.

— Все пак те получават нещо — отбеляза Роланд. — Нещо много важно.

— Възможност да сложат крак в процепа на открехнатата врата.

— Точно така. А сега, по силата на договора им, те изпращат във вашия свят една версия на Великите ловци на ковчези. Тежка артилерия. Ако алчността или необходимостта не накарат Тауър да им продаде парцела, ще го принудят със заплахи.

— Да — обади се Джейк.

Кой щеше да застане на страната на Тауър? Може би Арон Дипно? Или никой?

— Какво ще правим?

— Ще го купим — отвърна Сузана, без да се замисля. — Няма друг начин.

5.

Последва миг на удивено мълчание, Еди замислено кимна:

— Добре, защо не? „Сомбра“ няма изключително право за закупуване. Вероятно са се опитали да си издействат, но Тауър не се е съгласил. Така че спокойно можем да я купим? Колко еленови кожи мислите, че ще поиска? Четирийсет? Петдесет? Ако е опитен търговец, може да поиска някоя реликва от Старците. Глинени съдове, върхове на стрели. Доста са популярни сред колекционерите. Сузана го изгледа с укор.

— Добре, може би не е толкова смешно — съгласи се той, — но трябва да приемем фактите, скъпа. Ние сме просто едни въшльовци, щуращи се между световете. Тъй де, вече дори не сме в Средния.

— Освен това — намеси се плахо Джейк — дори не бяхме там в истинския смисъл, поне не както когато минеш през някоя от вратите. Те ни чувстваха, но бяхме невидими.

— Да бъдем последователни — предложи Сузана. — Що се отнася до пари, аз имам предостатъчно. Ако успеем да се доберем до тях.

— Колко? — поинтересува се Джейк. — Знам, че е невъзпитано… майка ми щеше да припадне, ако ме чуеше, че задавам този въпрос, но…

— Твърде далеч сме стигнали, за да спазваме етикета, сладък. Всъщност не знам точно колко пари имам. Баща ми изобрети два нови начина за пломбиране на зъби и ги прилагаше на практика. Основа фирма и до 1959 година сам водеше финансите й.

— Годината, през която Морт те е блъснал под мотрисата на метрото — уточни Еди.

Тя кимна:

— Случи се през август. Шест месеца по-късно баща ми получи сърдечен удар — първия от многото. Вероятно отчасти заради стреса от случилото се с мен, но не само. Много се натоварваше.

— Не се обвинявай, Сюз — опита се да я успокои Еди. — Не си скочила сама под влака.

— Знам, но човек не винаги се чувства както смята, че би трябвало. След като мама почина, трябваше аз да се грижа за него, а не се справях добре. Винаги ще чувствам някаква вина.

— Това е минало — намеси се Роланд без особено съчувствие.

— Голямо утешение — хладно измърмори Сузана. — Винаги внасяш здрав разум. Както и да е, след първия инфаркт татко повери финансите на фирмата на главния си счетоводител, стар негов приятел на име Моузес Карвър. След смъртта му Татко Моуз се грижеше за компанията от мое име. Доколкото мога да изчисля, когато Роланд ме измъкна от Ню Йорк в тази очарователна пустош, сигурно съм притежавала осем или десет милиона долара. Дали ще стигнат за имота на господин Тауър, ако се съгласи да ни го продаде?

— Може да го продаде и за еленови кожи, ако Еди е прав за Лъча — отвърна Роланд. — Мисля, че дълбоко в себе си господин Тауър ни чака. Какво го е накарало да задържи парцела до сега.

— Чака кавалерията — отбеляза Еди с лека усмивка. — Като Форт Еди-кой-си в последните десет минути на филм с Джон Уейн.

Роланд го изгледа с каменно лице:

— Чака Белите.

Сузана вдигна тъмните си ръце:

— Значи не мен.

— Напротив, тъкмо теб — отвърна Роланд и се запита за миг какъв цвят е кожата на другата, на Мия.

— Нуждаем се от врата — каза Джейк.

— Поне от две — съгласи се Еди. — Една за сделката с Тауър, но преди това трябва да се върнем във времето на Сузана, и то колкото е възможно по-близо до момента, в който Роланд я е отнесъл. Голяма глупост ще е, ако се изтърсим през 1977 година и този Карвър ни каже, че Одета Холмс е законно обявена за мъртва през 1971. И че цялото и имущество са получили роднини от Грийн Бей или Сан Бердо.

— Или да се върнем през 1968 и да открием, че господин Карвър е изчезнал — добави Джейк. — Прехвърлил всичко в собствените си сметки и отишъл да живее в Испания. Сузана го погледна с удивено изражение, което би било смешно при всякакви обстоятелства.

— Татко Моуз никога не би направил такова нещо! Та той ми е кръстник!

Джейк се смути:

— Извинявай. Много кримки чета — Агата Кристи, Рекс Стаут, Ед Макбейн, а там постоянно се случват подобни неща.

— Освен това големите пари променят хората до неузнаваемост — допълни Еди.

Тя го изгледа хладно. Изражението и изглеждаше странно, чуждо. На Роланд, който знаеше нещо, за което другите двама не подозираха, му хрумна, че това е типичен поглед на жена, която се храни със сурови жаби.

— Как можа да си го помислиш! — сопна се тя, но бързо омекна: — О, мили, извинявай. Не биваше да го казвам…

— Няма нищо — усмихна се неуверено Еди. — Беше се разпалила.

Пресегна се и стисна ръката и. Тя отговори със същото. Усмивката на Еди стана по-искрена.

— Просто познавам Моузес Карвър — настоя Сузана. — Той е изключително честен човек.

Еди вдигна ръце в знак, че не е убеден, но не желае повече да спори.

— Да видим дали съм разбрал правилно — намеси се Роланд. — Най-напред трябва да се върнем във вашия Ню Йорк, и то не в едно „кога“, а в две.

След кратка пауза Еди кимна:

— Да. Първо през 1964. Няколко месеца след изчезването на Сузана, докато хората още не са изгубили надежда, че ще се върне. Тя излиза на сцената и всички я аплодират. Завръщането на блудната дъщеря. Взимаме мангизите, за което сигурно ще е нужно известно време…

— Трудно ще убедим Татко Моуз да ни ги даде — отбеляза Сузана. — Когато стане дума за пари в банка, този човек не пуска лесно. Обзалагам се, че в неговите очи още съм дете.

— По закон обаче парите са твои, нали? — Еди говореше предпазливо. Още не беше преодолял стъписването от гневната и реплика… и от странния и поглед. — Така де, нали не може да ти попречи да ги вземеш?

— Не, скъпи. Баща ми и Татко Моуз създадоха попечителски фонд, но той стана невалиден през 1959, когато навърших двайсет и пет. — Тя го загледа с черните си, удивително красиви очи. — Така, вече можеш сам да изчислиш на колко съм години.

— Няма значение — отвърна Еди. — Времето е отражение върху водата.

Роланд го побиха тръпки.

6.

— Трябваше да са в брой — каза делово Джейк.

— Моля?

Еди с мъка отмести поглед от Сузана.

— В брой — повтори момчето. — Никой няма да приеме чек отпреди тринайсет години. Особено ако е за няколко милиона.

— Откъде знаеш такива неща, захарче?

Той вдигна рамене. Оставаше си син на Елмър Чеймбърс. Чеймбърс не беше от „добрите“ (Роланд никога не би го причислил към Белите), но оставаше майстор в областта си. „Трепач“, както се изразяваха работещите в телекомуникациите. „Велик ловец на ковчези в света на телевизията“ — помисли си Джейк. Да, Елмър Чеймбърс определено знаеше правилата на играта. Джейк беше достоен негов син. Още помнеше ясно лицето на баща си, но понякога му се искаше да не беше така.

— В брой, задължително в брой — съгласи се Еди. — Такива сделки се сключват само в брой. Ако вземем чек, ще го осребрим през 1964, не през 1977 година. Ще напъхаме мангизите в някой спортен сак… през шейсет и четвърта имаше ли спортни сакове, Сюз? Няма значение. Ще ги напъхаме в голяма чанта и ще ги вземем с нас, когато се озовем в 1977 година. Не е задължително да е в деня, когато Джейк е купил „Чарли Пуф-паф“ и „Що е то“, но трябва да е скоро след това.

— И да не е след 15 юли — напомни момчето.

— В никакъв случай. Така рискуваме Балазар вече да е убедил Тауър да му продаде парцела и да останем с пръст в задника, глупави физиономии и цял куп безполезни пари.

Последва кратко мълчание — вероятно докато си представяха тази картинка — после Роланд каза:

— Звучи много лесно, и защо не? На вас прехвърлянето оттук във вашия свят ви изглеждаше естествено като за мен да яздя муле. Или да стрелям с револвер. Има логика, защото всичките сте минали през някоя от вратите. Еди дори е минавал и в двете посоки — насам и после пак към вашия свят.

— Да ти кажа, връщането в Ню Йорк не беше особено приятно — измърмори Еди. — Прекалено много се стреляше.

„Да не споменавам главата на брат ми, търкаляща се в кабинета на Балазар“ — помисли си мрачно.

— Никой от нас не е минавал през вратата на Дъч Хил — напомни Джейк. Роланд кимна:

— При първата ни среща ти изрече една голяма истина, хлапе. Каза го, когато умираше.

Джейк сведе очи, без да отговори. Не обичаше да си спомня онези мигове (за щастие не ги помнеше особено ясно) и знаеше, че Роланд също не обича. „Добре! — помисли си. — Разбира се, че няма да искаш да си го спомняш! Ти ме остави да падна! Ти ме остави да умра!“

— Каза, че има много други светове освен нашите. И наистина е така. Ню Йорк с многобройните си „кога“ е само един от тях. Той ни привлича по-силно заради розата. Сигурен съм в това. Сигурен съм, че в известен смисъл розата е Тъмната кула. Или…

— Или друга врата между световете — измърмори Сузана. — Врата, водеща към самата Тъмна кула.

Роланд кимна:

— Идвало ми е наум. Във всеки случай манихейците познават тези други светове и в известен смисъл са им посветили живота си. Тодаш за тях е най-светият ритуал, най-възвишеното състояние. Баща ми и приятелите му добре познаваха стъклените сфери. Вече приехме, че Магьосническата дъга, тодаш и вълшебните врати може би са едно и също.

— Накъде биеш, сладурче?

— Искам просто да ви напомня, че съм скитал доста. Заради промените във времето, отекването на времето, което съм сигурен, че всички сте усетили, търся Тъмната кула повече от хиляда години. Понякога пропускам цели поколения като чайка, която прелита от една вълна към друга, като едва намокря краката си. През цялото това време никога не съм се натъквал на тези врати. До онзи път на брега на Западното море. Нямах идея какво представляват, макар че знаех някои неща за тодаш и сферите на дъгата.

Роланд ги изгледа сериозно:

— Говорите, сякаш моят свят е пълен с магически врати, както вашият със… — Той се замисли за миг и добави: — … със самолети или автобуси. Само че не е така.

— Това място е особено, Роланд. — Сузана нежно докосна загорялата му от слънцето ръка. — Вече не сме в твоя свят. Сам го каза, когато се намирахме в онази разновидност на Топека, където Блейн се взриви.

— Съгласен съм. Просто искам да разберете, че тези врати може би се срещат много по-рядко, отколкото осъзнавате. А говорите не за една, а за две. Врати, които можете да насочвате във времето, както аз насочвам револвера си.

„Само че не ги насочваме с ръка“ — помисли си Еди и потрепери.

— Казано по този начин, Роланд, наистина звучи малко по-трудно.

— Добре, какво ще правим тогава? — попита Джейк.

— Може би аз ще ви помогна — прозвуча непознат глас.

Всички се обърнаха; само Роланд не се изненада. Бе усетил непознатия, когато се беше приближил по време на разговора им. Все пак се обърна към новодошлия с любопитство; един поглед му бе достатъчен да определи, че мъжът, застанал на пет-шест метра от тях, идва или от света на новите му приятели, или от някой подобен.

— Кой си ти? — попита Еди.

— Къде са приятелите ти? — поинтересува се Сузана.

— Откъде си? — добави Джейк; очите му блестяха възбудено. Новодошлият носеше дълго черно палто и тъмна риза. Дългата му побеляла коса бе щръкнала на слепоочията и отпред. На челото му имаше белег с формата на кръст.

— Приятелите ми чакат на известно разстояние оттук — отвърна той и разсеяно махна към гората. — Сега мой дом е Кала Брин Стърджис. Преди това съм живял в Детройт, Мичиган, където работех в един приют за бездомници, раздавах им безплатна супа и провеждах срещи на Анонимните алкохолици. Още по-преди за кратко съм живял в Топека, Канзас. — Той весело огледа удивените лица на тримата. — Преди това съм живял в Ню Йорк, а още по-преди — в едно градче на име Джерусалемс Лот в щата Мейн.

7.

— Ти си от нашия свят — установи с лека въздишка Еди. — Свети Боже, ти наистина си от нашия свят!

— Да, така излиза. Казвам се Доналд Калахан.

— Сигурно си свещеник — отбеляза Сузана. Премести поглед от малкия кръст на врата му — малък и скромен, но златен — към по-големия, прорязан на челото му.

Калахан поклати глава:

— Вече не. Навремето бях. Може би някой ден, с Божията благословия, отново ще бъда, но не сега. Сега просто съм един Божи служител. Мога ли да попитам… откога сте?

— 1964 — отвърна Сузана.

— 1977 — каза Джейк.

— 1987 — завърши Еди.

Очите на Калахан проблеснаха:

— От 1987, а? Аз пък съм тук от 1983. Кажи, младежо, „Ред Сокс“ бяха ли спечелили световната купа, преди да на минеш насам?

Еди разпери ръце и се разсмя. Звучеше едновременно удивено и развеселено:

— Не, човече, съжалявам. Загубиха един мач последната година — срещу „Мете“ на стадиона „Ший“. Бил Бъкнър играеше на базата и пропусна една. Не можа да го преживее. Ела и седни при нас. Няма кафе, но Роланд — този обрулен пич от дясната ми страна — приготвя хубав билков чай.

Калахан погледна Роланд и направи нещо неочаквано: коленичи, леко наведе глава и допря стиснатия си юмрук до челото си:

— Хайл, стрелецо, добра да е срещата ни.

— Хайл — промълви Роланд. — Ела, добри страннико, и кажи от какво се нуждаеш.

Калахан го погледна изпитателно.

Роланд кимна спокойно:

— Каквато и да е срещата ни, може би ще намериш онова, което търсиш.

— Ти също — отвърна Калахан. — Ела тогава при нас. Ела и се присъедини към разговора ни.

8.

— Преди да пристъпим към същественото, може ли да изясним нещо? — попита Еди.

Роланд бе наклал голям огън и ровеше в багажа за малкото глинено гърненце — реликва от Старците, в което обичаше да прави чай.

— Разбира се, младежо.

— Казваш се Доналд Калахан.

— Да. С две „л“.

— Какво е бащиното ти име?

Калахан наведе леко глава, вдигна вежди и се усмихна:

— Франк. Има ли значение?

Еди, Сузана и Джейк се спогледаха. Едновременно им хрумна една мисъл: Доналд Франк Калахан. Деветнайсет букви.

— Значи има значение — досети се Калахан.

— Може да има — отвърна Роланд. — А може и да няма.

Той наля вода за чая; служеше си умело с меха.

— Пострадал си — отбеляза Калахан, като гледаше дясната му ръка.

— Справям се.

— С малко помощ от приятелите си — добави сериозно Джейк.

Калахан кимна. Не разбираше, но знаеше, че не го засяга: те бяха ка-тет. Може би не знаеше точния термин, но самата дума нямаше значение. Близостта им личеше в погледите и поведението им.

— Вече знаете името ми — рече той. — Сега мога ли да науча вашите?

Те се представиха: Еди и Сузана Дийн от Ню Йорк; Джейк Чеймбърс от Ню Йорк; Ко от Средния свят и Роланд Дисчейн от Гилеад. При представянето на всеки Калахан кимваше и допираше юмрук до челото си.

— А пред вас стои Калахан от Лот — каза, когато всички казаха имената си. — Или така се наричах навремето. Сега съм просто Стареца. Така ме наричат в Кала.

— Приятелите ти няма ли да се присъединят към нас? — попита Роланд. — Нямаме много храна, но чаят винаги е в изобилие.

— Още не.

— Аха. — Роланд кимна, сякаш бе разбрал.

— Във всеки случай не сме гладни — рече Калахан. — В Кала реколтата е добра, поне засега, и сме готови с удоволствие да споделим храната си с вас. — Той замълча, сякаш си даваше сметка, че е избързал със сближаването, сетне добави: — Навярно. Ако всичко върви добре.

— Ако. Един мой учител го наричаше „думата с хиляда букви“.

Калахан се засмя:

— Сполучливо! Във всеки случай вероятно сме доста по-сити от вас. Освен това имаме пресни хлебни топчета (Заля ги откри), но предполагам, че и вие сте се натъкнали на тях. Тя каза, че някой вече бил брал.

— Джейк ги откри — потвърди Роланд.

— Всъщност Ко ги намери — уточни момчето и погали скункса по главата. — Надушва ги като куче-следотърсач.

— Кога усетихте присъствието ни? — поинтересува се Калахан.

— Преди два дни.

Калахан изгледа стрелеца леко раздразнено:

— Значи, откакто ви застигнахме по по-прекия път. А толкова се стараехме да не вдигаме шум.

— Ако нямахте нужда от някого с повече опит в следенето, нямаше да дойдете — отбеляза Роланд.

Калахан въздъхна:

— Истина е, изказвам благодарност-сай.

— За помощ ли идвате да ни молите? — попита Роланд.

В гласа му звучеше само леко любопитство, но Еди Дийн почувства, че кръвта му се смразява. Думите сякаш увиснаха във въздуха. Той не беше единственият, който го изпита. Сузана стисна ръката му. След миг Джейк го хвана за другата.

— По този въпрос нямам право да говоря от името на другите — отвърна предпазливо Калахан, може би дори плахо.

— Знаеш ли, че съм потомък на рода Елд? — попита Роланд със същия спокоен глас; посочи Еди, Сузана и Джейк, дори Ко. — Защото те са с мен. И аз съм с тях. Ние сме едно цяло. И ти знаеш какви сме.

— Такива ли сте? Всичките ли?

— Роланд, в какво ни забъркваш? — намеси се Сузана.

— В нищо, нищичко. Аз не съм ви задължен, нито вие на мен. Поне засега. Те още не са молили за нищо.

„Ще помолят“ — помисли си Еди. Сънищата за рози и закусвални и краткото тодаш забавление не бяха случайни. Не беше нужно да е ясновидец, за да се досети, че хората на Калахан щяха да помолят за помощ. Някой бе сложил да пече кестени и Роланд трябваше да ги извади от огъня. Само че не сам.

„Тук сгафихме, брато — помисли си Еди. — Съвсем закономерно, но сгрешихме. Ние не сме кавалерията. Не сме спасители. Не сме стрелци. Ние сме три заблудени души от Голямата ябълка, които…“

Всъщност не. Не. Еди беше разбрал кои са в Ривър Кросинг, когато старците бяха коленичили пред Роланд на улицата. По дяволите, знаеше го още от гората (която още наричаше Гората на Шардик), когато Роланд ги беше научил да се целят с очите си, да стрелят с ума си и да убиват със сърцето си. Не три, не четири. Един. Ужасно бе, че Роланд ги беше завършил по такъв начин. Беше ги целунал с отровни устни. Беше ги направил стрелци. Нима Еди наистина вярваше, че в този празен, опустошен свят не е останала работа за наследниците на Артур Елд? Че ще следват необезпокоявани Пътя на Лъча, докато стигнат до Тъмната кула на Роланд и оправят неразборията в нея? „Я пак си помисли, Еди.“

Джейк бе онзи, който изказа мислите му, и възбуденото изражение на момчето никак не му хареса. Предполагаше, че безброй хлапета тръгваха на война със същия жаден за приключения поглед. Нещастникът не подозираше, че е отровен, заразен.

— Ще помолят — каза той. — Нали, господин Калахан? Ще помолят за помощ.

— Не знам. Ще трябва да ги убедите…

Той замълча и се вгледа в Роланд. Стрелеца поклати глава:

— Не става така. Ти не си от Средния свят и може би не знаеш, но не се прави по този начин. Ние не убеждаваме. Само действаме.

Калахан въздъхна дълбоко, но кимна:

— Имам една книга. „Сказания за Артур“.

Очите на Роланд проблеснаха:

— Наистина ли? Наистина ли я имаш? Искам да я видя. Много искам да я видя.

— Може би. Разказите в нея не приличат много на легендите за Кръглата маса, които съм чел като дете, но… — Калахан поклати глава. — Разбрах какво имаш предвид, нека оставим нещата така. Има три въпроса, нали? И ти ми зададе само първия.

— Да, три. Три е магическо число.

„Ако искаш истинско магическо число, Роланд, пробвай с деветнайсет“ — помисли си Еди.

— Отговорът и на трите въпроса трябва да е „да“, нали?

Роланд кимна:

— Ако е „да“, ние сме на вашите услуги. Човек може да ни постави задача, сай Калахан, но не може да я отмени. Хората ти… — Роланд кимна към гората. — …трябва добре да си дадат сметка за това.

— Стрелецо…

— Наричай ме Роланд. Ние сме приятели.

— Добре, Роланд. Чуй ме добре, моля аз. (Защото така говорим ние в Кала.) Тук сме само шестима. Ние не можем да решим. Само Кала може да вземе окончателното решеше.

— Демокрация — измърмори Роланд; побутна шапката си назад, въздъхна и потърка челото си.

— Ако обаче и шестимата са съгласни, особено сай Овърхолсър… — Калахан замълча и погледна подозрително Джейк. — Какво? Нещо сбърках ли? Джейк поклати глава и му даде знак да продължи.

— Ако шестимата са съгласни, сделката почти със сигурност е в кърпа вързана.

Еди затвори очи, сякаш се разтапяше от удоволствие:

— Повтори пак, приятелю.

Калахан го изгледа озадачено и тревожно:

— Моля?

— Сделката е в кърпа вързана. Или някой друг израз от твоето време. От нашата страна на голямото ка.

Калахан се замисли, сетне се усмихна:

— Посирам се от кеф. Фиркан до козирката, въшлив от пари, ритам камбаната, умирам от гъдел, таралеж в гащите. Такива неща ли?

Роланд го изгледа озадачено (може би и малко отегчено), но по лицето на Еди Дийн се разля истинско блаженство. Сузана и Джейк се развеселиха и в същото време изпитаха неочаквана носталгия.

— Давай в същия дух, друже — изхриптя Еди и му даде знак да продължава; звучеше, сякаш всеки момент ще заплаче. — Не спирай.

— Може би друг път — отвърна тихо Калахан. — По-късно може да седнем и да се наговорим до насита за познати места и добрия стар жаргон. И бейзбол, ако щеш. Сега времето лети.

— Наистина лети — съгласи се Роланд. — Какво искаш от нас, сай Калахан? Говори по същество, защото ясно ти дадох да разбереш, че ние не сме пътуващи наемници, чиито услуги приятелите ти могат да използват, както и когато поискат, поне не както наемат ратаите си.

— Засега само ви моля да изчакате тук, докато ги доведа. С мен са Тян Джафърдс, който е главният виновник да сме тук, и жена му Заля. Също Овърхолсър, който трябва да бъде убеден, че се нуждаем от вас.

— Ние няма да убеждаваме нито него, нито някого другиго — натърти Роланд.

— Ясно — побърза да го увери Калахан. — Да, това ми е пределно ясно. Освен това тук са Бен Слайтман и синът му Вени. Бен Младши е необичаен случай. Сестра му почина преди четири години, когато и двамата бяха на десет. Никой няма представа дали сега Бен Младши е близнак или само дете. — Той спря рязко. — О, отплеснах се. Извинявайте.

Роланд му махна в знак, че няма нищо.

— Карате ме да се притеснявам, чуйте, моля аз.

— Няма нужда да молиш за нищо, сладурче — увери го Сузана.

Калахан се усмихна:

— Такъв е изразът. В Кала, когато срещнеш някого, се казва: „Как от главата до петите я караш, моля аз?“, а отговорът е: „Чудесно, без ръжда, кажи на боговете, благодарност-сай“. Чували ли сте такова нещо?

Те поклатиха глави. Изразите ясно показваха, че са попаднали на непознато място; място със странен говор и може би още по-странни нрави.

— Проблемът е — продължи Калахан, — че граничните земи страдат от безчинствата на едни същества, наречени Вълците. Те излизат от Тъндърклап веднъж на всяко поколение и отвличат децата. Има много подробности, но това е основното. Тян Джафърдс, който този път има опасност да загуби не едно, а две деца, не желае да се примири и подтиква към бунт. Други, като Овърхолсър, са на мнение, че това ще доведе до катастрофа. Със съмишлениците му бяха на път да надделеят, но вашата поява обърна нещата. — Калахан се приведе и продължи загрижено: — Овърхолсър не е лош човек, но е страхливец. Той е най-преуспяващият земеделец в Кала и затова има повече за губене от останалите. Ако обаче го убедим, че можете да прогоните Вълците…, че имаме шансове срещу тях… смятам, че ще се бие.

— Казах ти… — започна Роланд.

— Да, че няма да убеждавате никого. Ясно. Ако обаче ви видят, ако ви чуят и се убедят?…

Роланд вдигна рамене:

— Ако е рекъл Господ, ще има дъжд.

Калахан кимна:

— И в Кала се казва така. Може ли да премина на друга тема, свързана с тази?

Роланд вдигна рамене.

След миг колебание мъжът с белега заговори почти шепнешком. Еди се наведе и напрегна слух, за да го чува.

— Имам едно нещо, което може би ще поискаш. Нещо, от което може би се нуждаеш. Мисля, че вече те е търсило.

— Какво те кара да мислиш така?

Калахан навлажни устни и изрече една-единствена дума:

— Тодаш.

9.

— И какво? Какво за тодаш!

— Не си ли се пренасял така? — Калахан за момент придоби неуверен вид. — Някой от вас не се ли е пренасял?

— Да предположим, че сме. Какво значение има това за теб и мястото, което наричаш Кала?

Калахан въздъхна. Въпреки че все още беше рано, изглеждаше уморен.

— По-трудно е, отколкото си го представях, много по-трудно. Вие сте много по… как да кажа… по-будни, отколкото очаквах.

— Сигурно си очаквал едри ездачи с празни глави — намеси се ядосано Сузана. — Е, явно си сбъркал, захарче. Може да сме скитници, но не сме ездачи. Нямаме коне.

— Довели сме ви коне.

Роланд не разбираше всичко, обаче последните думи на новодошлия му изясниха нещо. Калахан бе знаел за идването им, беше знаел колко са и че вървят пеша. Част от тази информация можеше да е получил от съгледвачи, ала не всичката. А и тодаш… той знаеше, че някой е бил в тодаш…

— Колкото до празните глави, може да не сме най-умната четворка на планетата, но…

Сузана изведнъж млъкна и присви болезнено очи. Хвана се за корема.

— Сюз? — възкликна тревожно Еди. — Сюз, какво има? Добре ли си?

— Просто газове — отвърна тя и се усмихна.

Усмивката и не изглеждаше никак убедителна за Роланд. Стори му се, че вижда напрежение в очите и.

— Явно съм прекалила с хлебните топчета снощи. — Без да даде възможност на Еди да я разпитва повече, тя се обърна към Калахан: — Продължавай, захарче.

— Добре. Притежавам един предмет с огромна сила. Въпреки че сте още на много колела от църквата ми в Кала, където го крия, мисля, че той вече е установил контакт с вас. Причиняването на тодаш е само едно от нещата, на които е способен. — Калахан си пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Ако се съгласите да ни направите услугата, за която ви моля… защото се надявам да завърша дните си в Кала и там да бъда погребан… ще ви дам и това… това нещо.

— За последен път те предупреждавам да не говориш така — рече Роланд; тонът му беше толкова рязък, че Джейк го изгледа удивено. — Това е обида за мен и моя ка-тет. Наше задължение е да ви помогнем, ако сметнем, че Кала е на страната на Бялото, а онези, които наричате Вълци, са агенти на Мрака, Лъчеунищожители, ако щеш. Ние не приемаме никакви награди за помощта си и ти не бива да ни ги предлагаш. Ако някой от приятелите ти ни говори така, този Тян или Овърхолстър…

Еди понечи да поправи произношението на Роланд, но се отказа — когато Стрелеца се ядосаше, най-добре беше да не се обаждаш.

— … би било друго. Те са прости селяци и навярно са слушали само легенди, но ти, сай, имаш поне една книга, от която би трябвало да си научил повече. Казах ти, че ще помислим, обаче това не ни прави наемни убийци.

— Добре, добре…

— Колкото до онова, което имаш — повиши глас Роланд, — ти искаш да се отървеш от него, нали? Страх те е от него. Дори да решим да подминем града ти и да не се занимаваме с вас, ти си готов да ни молиш да те отървем от него. Нали!

— Да — призна Калахан. — Истина е, казвам благодарност-сай. Но… просто чух малко от вашия разговор… та разбрах, че искате да се върнете… да преминете, както казват манихейците… и не само на едно, ами на две места… или може би на повече… и в различно време… чух да говорите за насочване на времето като револвер…

По лицето на Джейк се изписа разбиране и страх.

— Коя имаш? — попита. — Не може да е розовата от Меджис, защото Роланд е влизал в нея и не е изпаднал в тодаш. Затова коя имаш?

По бузите на Калахан потекоха сълзи. Той ги избърса машинално и отвърна:

— Никога не съм имал куража да я използвам, но съм я виждал. Почувствал съм силата и. Исус Човека да ми е на помощ, държа Черната тринайсетица под дъските на църквата. И тя се събуди. Разбирате ли ме? — Той ги погледна. — Събуди се. — После закри лицето си с длани.

10.

Божият служител тръгна да извика другарите си, Стрелеца го изпрати с поглед. Стоеше с палци, пъхнати в старите си кърпени дънки и изглеждаше, сякаш може да остане така цяла вечност. След като Калахан се изгуби от погледа му, той се обърна към спътниците си и им махна припряно да се приближат. Те се скупчиха около него, той клекна. Еди и Джейк последваха примера му (така се изравниха със Сузана). Стрелеца заговори отсечено:

— Времето лети, затова кажете честно: искрен или не?

— Искрен — отвърна, без да се замисля Сузана, присви очи и се потърка под едната гърда.

— Искрен — рече Джейк.

— Скрен — каза Ко, макар че никой не го питаше.

— Искрен — съгласи се Еди. — Само че вижте това. Измъкна от огъня един недогорял клон, почисти малък участък от покритата с иглички земя и написа:

Кала Калахан

— Реалност или „Меморекс“ — попита Еди; сетне, след като видя недоумението на Сузана, обясни: — Съвпадение ли е, или означава нещо?

— Кой знае? — отвърна Джейк; всички говореха шепнешком, свели глави над надписа в прахта. — Нещо като деветнайсет е.

— Според мен е съвпадение — рече Сузана. — Не е възможно всичко, което срещаме по пътя си, да е ка, нали? Тъй де, дори не звучат еднакво. Тя отново произнесе двете думи: „Кала“ с ясно, отворено „а“ и „Калахан“, с много по-затворено, звучащо повече като „ъ“.

— „Кала“ в нашия свят идва от испанското „калье“… като много от думите, които помниш от Меджис, Роланд. Означава „улица“ или „площад“, струва ми се… не помня точно, защото съм го учила много отдавна. Ако обаче съм права, тази дума е като представка за името на града — или за няколко селища, какъвто е обичаят в този край. Има логика. Калахан, от друга страна… — Тя вдигна рамене. — Какво име е това? Ирландско? Английско?

— Със сигурност не испанско — отбеляза Джейк. — Само че това деветнайсет…

— Пикая на твоето деветнайсет — сряза го Роланд. — Не е време за гатанки. Той всеки момент ще се върне с приятелите си, а аз искам да обсъдим един друг въпрос преди това.

— Мислиш ли, че може наистина да притежава Черната тринайсетица? — попита Джейк.

— Да. Като съдя по случилото се с теб и Еди снощи, мисля, че да. Това нещо е опасно, но ние трябва да го имаме. Боя се, че ако не го вземем, ще попадне у Вълците от Тъндърклап. Няма нужда да обяснявам, че това ще ни навлече само беди. — Роланд изглеждаше много разтревожен. Обърна се към Джейк: — Ти се сепна, когато чу името на богатия фермер. Ти също, Еди, макар че го прикри по-сполучливо.

— Съжалявам — рече момчето. — Забравил съм лицето на…

— Нищо не си забравил. Освен, ако и аз не съм го забравил. Защото лично съм чувал това име, и то наскоро. Само не помня къде. — Роланд замълча, после добави неохотно: — Остарявам.

— В книжарницата — промърмори Джейк.

Взе раницата си и припряно я разкопча. Отвори я, сякаш да се увери, че, „Чарли Пуф-паф“ или „Що е то“ са още там.

— В „Ресторант за мисълта «Манхатън»“. Толкова е странно. Веднъж участвах в тази случка, веднъж гледах как ми се случва. Само по себе си това е интересна загадка.

Роланд завъртя осакатената си дясна ръка, за да го подкани да побърза.

— Господин Тауър се представи — продължи хлапето. — После аз направих същото. „Джейк Чеймбърс“, казах, а той вика…

— „Добро ръкостискане, друже“ — намеси се Еди. — Това каза. После отбеляза, че Джейк Чеймбърс звучи като име на герой от роман за Дивия запад.

— „Като оня, дето пристига с гръм и трясък в Блек Форк, Аризона, прочиства града от всички мошеници, а после продължава по пътя си“ — цитира Джейк. — „Нещо като романите на Уейн Д. Овърхолсър, да речем.“ — Той се обърна към Сузана и повтори: — Уейн Д. Овърхолсър. И ако кажеш, че това е съвпадение, Сузана… — По устните му неочаквано се разля широка усмивка. — Можеш да ме целунеш по белия задник.

Сузана се засмя:

— Няма нужда, хлапе. Не вярвам да е съвпадение. А когато се запознаем с този фермер, смятам да го питам какво е бащиното му име. Обзалагам се, че е нещо като Дийнс или Дейни, с пет букви… — Тя отново опипа корема си. — Тези газове! Божке! Какво не бих дала за пакет бонбони „Тъмс“ или дори бутилка… Джейк, какво има?

Джейк бе вдигнал „Чарли Пуф-паф“; беше пребледнял като мъртвец. До него Ко изскимтя тревожно.

Роланд се наведе да погледне и очите му се разшириха:

— Мили Боже!

Еди и Сузана също погледнаха. Заглавието беше същото. Илюстрацията също: локомотив с око вместо фар и усмихната уста на предпазната решетка. Жълтите букви отдолу обаче — „Текст и илюстрации Берил Еванс“ — бяха изчезнали. Името на автора го нямаше.

Джейк обърна книгата. Отзад пишеше: „Чарли Пуф-паф“ и „Маколи Хаус Пъблишърс“, нищо друго.

От гората се чуха гласове. Калахан и приятелите му идваха. Калахан от Кала. Калахан от Лот, както се беше нарекъл сам.

— Отвори на титулната страница, сладурче. Бързо. Джейк се подчини. Там също фигурираха само заглавието на книгата и името на издателството.

— Виж на страницата със запазената марка — предложи Еди.

Джейк отвори на нея. Там се съдържаше информацията за авторските права, но това не беше никаква информация:

„Всички права запазени 1936 г.“ Сборът от четирите цифри правеше деветнайсет. Нямаше нищо друго.

Бележки

[1] Dutch Hill, букв. — Холандски хълм (англ.). — Б. пр.

[2] Turtle, костенурка (англ.). — Б. пр.