Елиф Шафак
Любов (7)

Ела

Нортхамптън, 21 май 2008 година

Брадясал и готов за скандал, Дейвид се прибра рано на другата сутрин колкото да намери Ела заспала в леглото със „Сладко богохулство“, разгърнато върху скута й, и празна чаша от вино до нея. Пристъпи, за да придърпа одеялото и да се увери, че тя е добре завита, но после се отказа.

След десет минути Ела се събуди. Не се изненада, че го чува да си взима душ в банята. Мъжът й може и да флиртуваше с други жени и очевидно дори да прекарва с тях нощта, но предпочиташе да не си взима сутрешния душ другаде, освен в собствената си баня. След като Дейвид се изкъпа и мина отново през стаята, Ела се престори на заспала, за да му спести обясненията за отсъствието му.

След по-малко от час и мъжът й, и децата вече бяха излезли и Ела беше сама в кухнята. Животът като че ли се беше върнал в обичайното си русло. Тя отвори любимата си готварска книга „Кулинарно изкуство за всеки“ и след като обмисли няколкото възможности, избра доста сложно меню, което да я държи заета цял следобед.

Миди, запечени с шафран, кокосов орех и портокали. Спагети на фурна с гъби, пресни подправки и пет сирена. Телешки котлети с розмарин, оцет и запържен чесън. Салата от залят с лимон зелен фасул и карфиол. След това избра и десерт: топло шоколадово суфле.

Имаше много причини да обича да готви. Това да създаде от най-обикновени продукти вкусно ястие не само й носеше удовлетворение, но кой знае защо, й се струваше и чувствено. Ала тя обичаше да готви най-вече защото го правеше наистина добре. Освен това така умът й се успокояваше. Кухнята беше единственото място в живота, където тя можеше да избяга докрай от външния свят и да спре вътре в себе си хода на времето. Предполагаше, че за някои същото въздействие вероятно има сексът, но за него винаги трябваха двама, а за готвенето беше достатъчно да имаш време, да си старателен и да си напазарувал продукти.

Хората, които готвеха по телевизионните програми, говореха така, сякаш за това ти трябват вдъхновение, оригиналност и творческа жилка. Любимата им дума беше „експеримент“. Ела не беше съгласна. Защо не оставим експериментите на учените и приумиците — на творците! Готвенето се свеждаше до това да усвоиш основните правила, да следваш указанията и да проявяваш уважение към мъдростта на вековете. Единственото, което трябваше да правиш, бе да следваш традициите, издържали проверката на времето, а не да експериментираш с тях. Готварските умения идваха от обичаите и условностите и макар да беше ясно, че новото време омаловажава такива неща, нямаше нищо лошо в това да си традиционалист в кухнята.

Ела държеше много и на установения всекидневен ред. Всяка сутрин приблизително по едно и също време семейството закусваше, през почивните дни в края на всяка седмица ходеха на пазар и първата неделя на всеки месец се събираха да вечерят със съседите. Дейвид беше работохолик и не разполагаше с време, ето защо Ела се беше нагърбила с всичко у дома: с разпределението на парите, с грижите за къщата, с претапицирането на мебелите, с дребните неща, които трябваше да се свършат, с програмата на децата, с това да им помага с домашните и така нататък. В четвъртък ходеше в Готварския клуб „Фюжън“, където смесваха различни национални кухни и освежаваха с нови подправки и продукти отколешни рецепти. Всеки петък прекарваше часове на селскостопанския пазар, където обсъждаше с фермерите произведеното от тях, оглеждаше бурканчетата екологично чисто сладко от праскови с ниско съдържание на захар и обясняваше на други купувачки как най-добре да сготвят култивираните печурки. Каквото не успееше да намери, купуваше го на път за вкъщи от магазина за здравословни храни.

После, в събота вечер, Дейвид я водеше на ресторант (обикновено тайландски или японски) и ако не бяха уморени или пияни, или просто не бяха в настроение, щом се приберяха, правеха секс. Бързите целувки и нежните движения излъчваха не толкова страст, колкото състрадание. Навремето най-надеждната им връзка, сексът беше загубил доста отдавна привлекателната си сила. Понякога се случваше да карат седмици наред без него. На Ела й се струваше странно, че макар и навремето сексът да е бил много важен в живота й, сега, когато вече го нямаше, тя изпитва облекчение и се чувства едва ли не свободна. Като цяло не смяташе, че е чак толкова страшно семейства с дълъг брак да изоставят плоскостта на физическото привличане в полза на по-надеждни и по-сигурни отношения.

Единственият проблем беше, че Дейвид се бе отказал не толкова от секса, колкото от секса с жена си. Ела никога не му беше поставяла ребром въпроса за извънбрачните му връзки, дори не му беше намеквала за подозренията си. Близките им приятели не знаеха и затова й беше по-лесно да се преструва. Нямаше скандали, притеснителни съвпадения, нищо, което да даде повод за клюки. Ела нямаше представа как Дейвид го постига, особено ако отчетем колко често спеше с други жени, и най-вече с младите си секретарки, но той го правеше умело, без излишен шум. Въпреки това изневярата имаше миризма. Ако не друго, Ела знаеше това.

И да имаше някаква последователност в събитията, Ела не можеше да посочи кое е станало първо и кое — след това. Дали това, че е изгубила интерес към секса, беше причина мъжът й да й изневерява? Или беше обратното? Дали първо Дейвид беше започнал да кръшка и чак след това тя беше занемарила тялото си и беше изгубила желание за секс?

При всички положения резултатът си оставаше същият: просто вече го нямаше сиянието между тях, светлината, помогнала им да плават из непроучените води на брака и да запазят живо желанието дори след три деца и двайсет години.

През следващите три часа главата й беше пълна с мисли, а ръцете й не спираха да се движат. Тя режеше домати, кълцаше на ситно чесън, запържваше лук, правеше соса, стържеше на рендето портокалова кора и месеше тестото за пълнозърнестия хляб. Когато се сгоди за Дейвид, получи златен съвет от свекърва си:

— Няма нищо, което да напомня на мъжа за дома повече от миризмата на току-що опечен хляб — беше й казала тя. — Никога не купувай хляб. Меси си го сама, скъпа. Това прави чудеса.

След като се беше трудила цял следобед, Ела подреди красиво масата със салфетки в съответния цвят, с ароматни свещи и букет жълти и оранжеви цветя, толкова ярки и изумителни, че почти приличаха на изкуствени. Накрая, за да стане още по-красиво, добави и проблясващи поставки за салфетките. След като приключи, масата беше като от списание.

Уморена, но доволна, Ела включи телевизора в кухнята на местните новини. Млада лекарка била пронизана с нож в жилището си, заради късо съединение в една болница бил избухнал пожар и четирима гимназисти били задържани за вандализъм. Ела изключи новините, като клатеше глава при мисълта за безбройните опасности, дебнещи по света. Как хора като Азис З. Захара намираха желание и смелост да ходят в не толкова развити кътчета на земята, при положение че вече и в богатите предградия на Щатите не беше безопасно?

Ела не проумяваше как така този непредсказуем и непроницаем свят кара такива като нея да се затворят по къщите си, а има почти обратното въздействие върху хора като Азис и ги вдъхновява да поемат на приключения далеч от отъпканите пътища.

В седем и половина вечерта Рубинстайнови седяха около масата, като от картинка, със запалени свещи, от които трапезарията приличаше на храм. Ако ги видеше, чужд човек щеше да реши, че са съвършеното семейство, блажено като дима, който се стелеше и се разтваряше бавно във въздуха. Дори отсъствието на Джанет не помрачаваше картината. Докато се хранеха, Орли и Ави разказваха един през друг какво се е случило в училище. Както никога Ела беше признателна, че са толкова бъбриви и шумни и така разсейват мълчанието, което иначе щеше да похлупи нея и мъжа й.

Тя загледа с крайчеца на окото как Дейвид забожда на вилицата парче карфиол и го дъвче бавно. Очите й се плъзнаха към брадичката му, към бледите устни и перленобелите зъби — устата, която тя познаваше толкова добре и беше целувала толкова пъти. Представи си как Дейвид се целува с друга. Кой знае защо, съперницата, изникнала в съзнанието й, не беше младата секретарка на мъжа й, а някаква едрогърдеста разновидност на Сюзан Сарандън. Със спортна фигура, самоуверена, тя се перчеше с гърдите си, пристегнати под тясна рокля, и се беше качила на червени кожени ботуши до коленете на високи токове, а лицето й лъщеше от многото грим едва ли не във всички цветове на дъгата. Ела си представи как Дейвид целува, тази жена припряно и ненаситно, не както дъвчеше карфиола на семейната маса.

Точно там и тогава, докато тя ядеше вечерята, приготвена по „Кулинарно изкуство за всеки“, и си представяше жената, с която мъжът й има извънбрачна връзка, нещо в нея се прекърши. Ела разбра вледеняващо ясно и спокойно, че колкото и да е неопитна и притеснителна, един ден ще зареже всичко това: кухнята, кучета, децата си, съседите, съпруга си, готварските книги и рецептите за домашен хляб… Просто ще се махне и ще тръгне по широкия свят, където през цялото време стават опасни неща.

Учителят

Багдад, 26 януари 1243 година

Братството на дервишите изисква много повече търпение, отколкото притежава Шамс от Тебриз. Въпреки това минаха девет месеца, а той е още при нас. В началото очаквах всеки момент да се вдигне и да си тръгне, толкова явно беше отвращението му към строго подредения живот. Виждах, че се отегчава да ляга и да става от сън по едно и също време, да се храни редовно и да се подчинява на същия ред, както всички останали. Беше свикнал да се носи като самотна птица, дива и свободна. Подозирам, че неведнъж и два пъти е бил на път да избяга. Въпреки това, колкото и голяма да беше потребността му от самота, още по-голяма беше решимостта му да намери своя съмишленик. Шамс беше твърдо убеден, че съвсем скоро ще му дам необходимата информация и ще му кажа къде да отиде и кого да търси. Тази вяра го държеше при нас.

През тези девет месеца го наблюдавах отблизо и се питах дали за него времето не тече по-различно, по-бързо и напрегнато. На него му трябваха само седмици, дори дни, да усвои онова, което другите дервиши научаваха за месеци, понякога за години. Той проявяваше забележително любопитство към всичко ново и необичайно и много обичаше да наблюдава природата. Толкова дни съм го заварвал да се възхищава в градината на симетрията на някоя паяжина или на капките роса, проблясващи по разцъфтяло през нощта цвете. Насекомите, растенията и животните явно му бяха по-интересни и го вдъхновяваха повече от книгите и ръкописите. Но тъкмо решавах, че не му е интересно да чете, и го заварвах погълнат от стара книга. После отново минаваха седмици, без той да чете и да усвоява нищо.

Когато го попитах защо е така, Шамс от Тебриз отговори, че човек трябва да държи ума си удовлетворен, но и да внимава да не го разглези. Такова беше едно от неговите правила.

— Умът и любовта са от различно тесто — каза ми той. — Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: „Пази се от прекалено въодушевление“, докато любовта казва: „О, карай! Престраши се!“. Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

След като го поопознах започнах да се възхищавам на смелостта и проницателността му. Подозирах обаче, че безподобната изобретателност и самобитност на Шамс имат и обратна страна. Първо, той беше прям до грубост. Учех дервишите никога да не търсят у другите недостатъци, а и да ги намерят, да ги прощават и да си мълчат. А Шамс не пропускаше да забележи грешките. Видеше ли неправда, веднага казваше без недомлъвки. С честността си обиждаше другите, но обичаше да предизвиква хората, за да види какви са в миг на гняв.

Беше трудно да го накараш да свърши нещо обичайно. Той нямаше търпение за такива неща и усвоеше ли нещо, тутакси губеше интерес към него. Опреше ли до установения ред, изпадаше в отчаяние като тигър, хванат в клетка. Ако разговорът му се виждаше скучен или някой кажеше глупост, ставаше и излизаше, без изобщо да си губи времето за любезности, за него ценности като сигурността, удобствата и щастието, на които държат повечето хора, нямаха никакво значение. И не се доверяваше на думите дотолкова, че се е случвало дни наред да не казва нищо. Това също бе едно от правилата му: „Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваш, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.“

С времето се притеснявах все повече за него. Дълбоко в себе си чувствах, че който носи такъв плам, вероятно има склонност да се излага на опасности.

В крайна сметка съдбата ни е в Божиите ръце и само Бог може да каже кога и как всеки от нас ще напусне този свят. Реших да правя, да струвам, но да накарам Шамс да позабави темпото и да свикне, доколкото това изобщо е възможно, с по-спокоен начин на живот. И известно време смятах, че може би ще успея. Но после дойде зимата, а заедно с нея и човекът, донесъл писмо отдалеч.

Това писмо промени всичко.

 

Писмото

от Кайсери за Багдад, февруари 1243 година

Бисмилляхи р-рахмани р-рахим

„Скъпи братко Баба Заман,

Мир и Божие благословение за теб.

Мина доста време от последния път, когато сме се виждали, и се надявам писмото ми да те завари във ведър дух. Чувал съм много прекрасни неща за братството, което си създал в покрайнините на Багдад, за да учиш дервишите на Божията мъдрост и любов. Пиша ти това писмо строго поверително, за да споделя с теб нещо, което занимава ума ми. Разреши да започна отдалеч.

Както знаеш, вече покойният султан Аладин Кейкубад беше забележителен човек и нямаше равен като водач в трудни времена. Той имаше мечта да вдигне град, където поети, занаятчии и мислители да живеят и работят в мир. Мечта, която мнозина смятаха за невъзможна с това безредие и враждебност по земята и с кръстоносците и монголците, притиснали ни от две страни. Нагледахме се на какво ли не. На християни, избиващи мюсюлмани, на християни, избиващи християни, на мюсюлмани, избиващи християни, на мюсюлмани, избиващи мюсюлмани, на враждуващи помежду си религии, секти, племена и дори братя. Но Кейкубад беше решителен водач. Избра град Коня, първото място, появило се изпод водата след потопа, за да осъществи голямата си мечта.

И така — в Коня живее книжник, за когото може да си чувал, а може и да не си чувал. Казва се Джалаладдин, по прякор Учителя, но често го наричат Руми. Имам удоволствието да го познавам и не само това, но и да уча заедно с него — първо като негов учител, сетне, след смъртта на баща му, като негов наставник и подир години като негов ученик. Да, приятелю, станах ученик на ученика си. Той беше толкова талантлив и благоразумен, че от един момент нататък вече нямаше на какво повече да го науча и вместо това започнах да се уча от него. Баща му също беше блестящ книжник. Ала Руми притежава качество, с каквото могат да се похвалят малцина книжници: способността да задълбава навътре, под обвивката на религията, и да вади от сърцевината й перли, непреходни и общо значими.

Искам да знаеш, че тези мисли не са само мои. Когато като млад Руми се запознал с великия мистик, аптекар и парфюмист Фаридудин Аттар, той казал за него: «Това момче ще отвори врата в сърцето на любовта и ще хвърли искра в сърцата на всички, които обичат мистицизма». По същия начин, когато един ден видял младия Руми да върви след баща си, изтъкнатият философ, писател и мистик Ибн Араби възкликнал: «Хвала на Бога, зад езерото върви океан!».

Едва двайсет и четири годишен, Руми стана духовен водач. Днес, тринайсет години по-късно, жителите на Коня го възприемат като пример за подражание и всеки петък от цялата околност в града се стичат хора, дошли да чуят проповедите му. Той няма равен в правото, философията, богословието, астрономията, историята, химията и алгебрата. Твърди се, че вече има десет хиляди ученици. Последователите му не пропускат и една негова дума и го смятат за велик просветител, който ще даде началото на значима положителна промяна в историята на исляма, ако не и на целия свят.

За мен обаче Руми винаги ще бъде като син. Обещах на вече покойния му баща да го държа постоянно под око. И сега, когато вече съм стар и наближавам сетните си дни, искам да съм сигурен, че е в добра компания.

Разбираш ли, колкото и забележителен и преуспял безспорно да е, самият Руми ми е доверявал многократно, че дълбоко в себе си се чувства неудовлетворен. Че в живота му липсва нещо и в него има празнота, която не могат да запълнят нито близките, нито учениците му. Веднъж му казах, че може и да не е млад-зелен, но не е и изпепелен. Че чашата му прелива, но въпреки това той има нужда да отвори вратата на душата си, така че през нея да влиза и да излиза водата на любовта. Когато той ме попита как да го направи, отвърнах, че му трябва спътник, приятел, а също така му напомних думите от Корана, че един за друг вярващите са като огледало.

Ако въпросът не беше повдигнат отново, сигурно щях да забравя напълно за него, но в деня, когато си тръгвах от Коня, Руми дойде да ме пита какво мисля за един често повтарящ се сън, който не му давал мира. Каза, че в съня търсел някого в голям оживен град в далечни земи. Думи на арабски. Приказни залези. Черници и буби, които чакат търпеливо в пашкулите да им дойде времето. После той виждал насън себе си в двора на къщата — седял със светилник в ръка при кладенеца и ридаел.

В началото нямах представа какво означава откъслечният сън. Нищо в него не ми се струваше познато. Но един ден, след като получих подарък копринен шал, ме споходи и отговорът и главоблъсканицата беше решена. Спомних си, че ти обичаш коприна и буби. Спомних си прекрасните неща, които съм чувал за твоята тарика^[1]. И ме осени, че мястото, което Руми вижда насън, не е друго, освен дервишкото ти братство. Накъсо, братко, не мога да не се запитам дали спътникът на Руми не живее под твоя покрив. Заради това и ти пиша писмото.

Не знам дали в братството ти има такъв човек. Ала ако има, предоставям на теб да го уведомиш за съдбата, която го чака. Ще се смятам за блажен, ако двамата с теб сме в състояние да изиграем дори и малка роля и да помогнем на две реки да се слеят и да поемат заедно към океана на Божествената Любов, ако помогнем на двама добри Божии другари да се срещнат.

Има обаче нещо, което трябва да отчетеш. Руми може и да е влиятелен човек, когото мнозина обожават и уважават, но това не значи, че той няма и критици. Има, има. Освен това подобно сливане може да породи недоволство и съпротива и да причини съперничества, каквито не ни е дадено да разберем. Обичта му към неговия спътник може да му създаде неприятности и в семейството, сред най-близките. Човек, който открито е обичан от някого и от когото се възхищават толкова много хора, неминуемо си навлича завистта, че и омразата на другите.

Всичко това може да изложи спътника на Руми на непредсказуема опасност. С други думи, братко, човекът, когото пратиш в Коня, може и да не се завърне никога. Затова, преди да вземеш решение как да разкриеш на спътника на Руми съдържанието на това писмо, те моля да обмислиш нещата много внимателно.

Извинявай, че те поставям в затруднително положение, но както знаем и двамата, Бог никога не стоварва върху нас бреме, каквото не можем да понесем. Очаквам с нетърпение отговора ти и разчитам, че какъвто и да е изходът, ще направиш верните стъпки във вярната посока.

Нека светлината на вярата да грее винаги над теб и над твоите дервиши.

Учителят Саид Бурханедин

Багдад, 18 декември 1243 година“

 

Безчет са поклащащите се ледени висулки и иззад тях, по заснежените пътища се появи пратеник. Каза, че идвал от Коня, и предизвика смут сред дервишите, които знаеха, че по това време на годината посетителите са още по-малко и от сладкото лятно грозде. Един пратеник с вест, толкова важна, че да бъде пренесена през фортуните, можеше да означава само две неща: или че се е случило нещо ужасно, или че ще се случи нещо важно.

След като пратеникът пристигна, всички в дервишкото братство се разшушукаха, понеже на всеки му беше любопитно какво пише в писмото, предадено на учителя. Но той не даваше и намек за съдържанието му, беше се обвил като с наметало с тайнственост. Безстрастен и замислен, ревностно пазен, той дни наред ходеше с вид на човек, който се бори със съвестта си и на когото му е трудно да вземе правилно решение.

По онова време наблюдавах отблизо Баба Заман не от чисто любопитство. Дълбоко в себе си усещах, че писмото ме засяга лично, макар и да не можех да кажа по какъв начин. Много вечери повтарях в молитвената стая деветдесет и деветте Божии имена с надеждата Бог да ме насочи. И всеки път се открояваше едно име: ал-Джабар — Всеподчиняващия, Онзи, в Чиито владения се случва само каквото е по волята Му.

През следващите дни, докато всички в братството се губеха в безумни догадки, аз прекарвах времето сам в градината и наблюдавах Майката Природа, сгушена под тежкото покривало на снега. Накрая един ден чух как медната камбана в кухнята бие ли, бие и ни призовава спешно на среща. След като влязох в голямата стая в ханека^[2], заварих всички там, и послушници, и дервиши бяха насядали в широк кръг. И в средата на кръга беше учителят със свити устни и замъглен поглед.

След като се прокашля, той каза:

— Бисмиллях, сигурно се питате защо съм ви повикал днес тук. Заради писмото, което получих. Не е важно откъде е дошло. Достатъчно е да спомена, че насочи вниманието ми към въпрос с важни последици.

Баба Заман помълча малко и се загледа през прозореца. Изглеждаше уморен, слаб и блед, сякаш през последните дни бе остарял много. Но когато продължи да говори, гласът му се изпълни с неочаквана решимост:

— В един град недалеч оттук живее начетен книжник. Борави добре с думите, но не толкова с метафорите, понеже не е поет. Хиляди го обичат, уважават го и му се възхищават, но самият той не обича никого. По причини, непостижими за нас, може би ще се наложи някой от братството ни да отиде да се запознае с него и да му бъде другар.

Сърцето в гърдите ми се сви. Въздъхнах бавно, много бавно. Неволно си спомних едно от своите правила. Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човек, човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.

Учителят продължи:

— Тук съм, за да ви питам дали някой от вас желае да поеме по своя воля на това духовно пътешествие. Бих могъл да посоча някого, но това не е задача, която се изпълнява по задължение. Защото тя може да се осъществи само от любов и в името на любовта.

Един млад дервиш поиска разрешение да се изкаже:

— Кой е този книжник, учителю?

— Мога да разкрия името му само на онзи, който пожелае да отиде при него.

Щом чуха това, мнозина дервиши вдигнаха ръка, развълнувани и нетърпеливи. Имаше деветима желаещи. И аз се присъединих към тях и станах десетият. Баба Заман махна с ръка, за да ни покаже да изчакаме да приключи.

— Трябва да знаете още нещо, преди да вземете решение.

При тези думи учителят ни обясни, че по време на пътуването могат да възникнат голяма опасност и нечувани изпитания и няма сигурност, че човекът, който отиде, ще се завърне жив.

В миг всички свалиха ръце. Освен аз.

За пръв път от много време Баба Заман ме погледна в очите и веднага щом погледът му срещна моя, разбрах: още от самото начало е знаел, че аз ще бъда единственият желаещ.

— Шамс от Тебриз — рече той бавно и кисело, сякаш името ми оставяше тежък вкус в устата му. — Уважавам решимостта ти, но ти не си член на братството. Ти си наш гост.

— Не виждам защо това ще попречи — възразих аз.

Замислен, учителят мълча дълго. После най-неочаквано се изправи и заключи:

— Нека засега не обсъждаме въпроса. Щом се запролети, ще поговорим отново.

Сърцето ми се разбунтува. Уж Баба Заман знаеше, че тази задача е единственото, заради което съм дошъл в Багдад, а ме лишаваше от възможността да срещна съдбата си.

— Защо, учителю? Защо да чакам, след като съм готов да тръгна още сега? Само ми кажи името на града и на книжника, и поемам веднага! — възкликнах аз.

Ала той отвърна студено и угрижено, с глас, с какъвто не бях свикнал да го чувам:

— Нямаме какво повече да обсъждаме. Срещата приключи.

Зимата беше дълга и люта. Градината беше скована от лед, устните ми също. Следващите три месеца не казах и дума на никого. Всеки ден се разхождах дълго извън града с надеждата да видя цъфнало дърво. Но след снега идваше още сняг. На хоризонта не се виждаше пролет. Ала колкото и унил да бях привидно, дълбоко в себе си бях признателен и изпълнен с надежда, понеже не забравях едно друго правило. Правило, отговарящо на настроението: каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да си останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, а и за нещата, които са му отказали.

Накрая една сутрин зърнах ослепителен цвят, прелестен като сладка песен — беше се подал от преспите. Бе стрък детелина, покрита с лилави цветчета. Сърцето ми се преизпълни с радост. Докато се връщах към братството, на пътя ми се изпречи рижият послушник и аз го поздравих весело. Той беше свикнал да ме вижда потънал в мрачно мълчание и зяпна от учудване.

— Усмихни се, момче! — викнах аз. — Толкова ли не виждаш, че във въздуха витае пролет?

От този ден нататък всичко наоколо се променяше със забележителна бързина. Стопи се и последният сняг, дърветата напъпиха, врабците и мушитрънчетата се завърнаха и не след дълго въздухът се изпълни с дъхава миризма.

Една сутрин чухме медната камбана да бие отново. Този път бях първият, отишъл в голямата стая. Отново насядахме в широк кръг около учителя и заслушахме как ни говори за изтъкнатия книжник на исляма, който знаел всичко, освен капаните на любовта. И този път никой не поиска да отиде при него.

— Виждам, че единственият желаещ е Шамс — оповести Баба Заман с глас, който стана по-силен и писклив като воя на вятъра. — Но първо ще почакам есента и чак тогава ще взема решение.

Бях изумен. Не можех да повярвам, че се случва такова нещо. Ето, бях готов да тръгна след три дълги месеца на протакане, а учителят ми казваше да отложа пътуването с още половин година. Със свито сърце възроптах, възнегодувах и го замолих да ми съобщи името на града и на книжника, той обаче отказа и този път.

Сега обаче знаех, че ще ми бъде по-лесно да чакам, тъй като занапред нямаше да има отлагане. Бях издържал от зимата до пролетта, все щях да почакам и от пролетта до есента. Отказът на Баба Заман не ме беше обезсърчил. Обратното, беше повдигнал духа ми и беше засилил решимостта ми. Друго правило гласеше: „Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението! То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.“

Когато през есента медната камбана зазвъня за трети път, отидох уверено, без да бързам, убеден, че сега вече нещата най-сетне ще се уредят. Учителят изглеждаше по-блед и немощен от всякога, сякаш не му бяха останали никакви сили. Въпреки това, щом ме видя да вдигам ръка, той нито се извърна, нито заобиколи въпроса. Обратното, кимна решително.

— Така да бъде, Шамс, няма съмнение, че именно ти трябва да поемеш на това пътуване. Утре сутрин тръгваш, иншаллах^[3].

Целунах му ръка. Най-после щях да срещна своя спътник.

Баба Заман ми се усмихна сърдечно и замислено, както баща се усмихва на единствения си син, преди да го прати на бойното поле. После извади от дългата си кремава дреха запечатано с восък писмо и след като ми го подаде, излезе мълком от стаята. Всички го последваха. Щом останах сам, счупих восъчния печат. Вътре ми съобщаваха две неща, бяха написани с красив почерк. Името на града и на книжника. Както разбрах, трябваше да отида в Коня и да се запозная там с някой си Руми.

Сърцето ми трепна. Никога дотогава не бях чувал името. Този човек можеше да е и прочут учен, за мен обаче той беше пълна загадка. Произнесох една по една буквите в името му: мощното ясно Р, кадифеното У, дръзкото самонадеяно М и тайнственото И, което трябваше тепърва да се разгадае.

След като обединих буквите, заповтарях името отново и отново, докато думата се разтопи като сладък бонбон върху езика ми и стана позната като „вода“, „хляб“ и „мляко“.