Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forty Rules of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 199 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)
Източник
spiralata.net

Издание:

Елиф Шафак. Любов

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0501-7

История

  1. — Добавяне

Ела

Нортхамптън, 19 май 2008 година

Без да чака слънцето да залезе и децата да се приберат, Ела отбеляза докъде е стигнала с ръкописа и остави „Сладко богохулство“. Беше й любопитно що за човек е написал романа, затова включи компютъра и провери в Google „А. З. Захара“ — питаше се какво ли ще изскочи, но не очакваше много.

За нейна изненада се появи личен блог. Върху страницата преобладаваха аметистовият и тюркоазният цвят, а в горния край имаше мъж в дълга бяла дреха, който кръжеше бавно. Ела не беше виждала никога дотогава въртящ се дервиш, затова се взря внимателно в картинката. Блогът беше озаглавен: „Черупката на име живот“, а отдолу имаше стих със същото название:

„Нека се изберем за спътници, нека, и седни в нозете ми!

Носим вътре в себе си много съзвучия, ала не мисли,

че сме каквото се вижда от нас.“

Страницата беше пълна с пощенски картички от градове и местности от цял свят. Под всяка имаше впечатления от мястото. Именно докато ги четеше, Ела се натъкна на три неща, които на мига привлякоха вниманието й: първо, че „А“-то в „А. З. Захара“ е съкратено от „Азис“. Второ, че Азис се смята за суфист. Трето, че сега той е на пътешествие из Гватемала.

В друга част от блога бяха поместени някои от снимките, които той беше правил. Повечето бяха портретни, на хора с всякакъв цвят на кожата. Колкото и различни да бяха, те си приличаха по една любопитна подробност: на всички хора от всички снимки видимо им липсваше нещо. При някои това беше някаква обикновена вещ, например обица, обувка или копче, докато на други им липсваше нещо много по-съществено като зъб, пръст и понякога крак. Под фотографиите пишеше:

„Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно сме загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.“

Ела се зае да разглежда цялата страница: кликваше върху всяка снимка, за да я увеличи, и четеше какво е написал под нея Азис. В долния край на страницата имаше имейл адрес: [email protected], който тя преписа върху лист хартия. До него намери стих на Руми:

„Любовта избери, Любовта!

Животът без нея е бреме, ти вече видя.“

Именно докато Ела четеше стиха, й хрумна твърде необичайна мисъл. За стотна от секундата тя изпита чувството, че всичко, което Азис З. Захара е включил в личния си блог: снимките, бележките към тях, цитатите и стиховете, е предназначено само за нейните очи. Мисълта беше странна и донякъде самонадеяна, но й се виждаше напълно логична.

 

 

По-късно същия следобед Ела седеше при прозореца, уморена и леко потисната, слънцето напичаше гърба й, а в кухнята ухаеше на шоколадовите сладки, които правеше. Беше отворила пред себе си „Сладко богохулство“, но съзнанието й беше толкова претоварено, че тя не можеше да се съсредоточи върху ръкописа. Хрумна й, че вероятно също трябва да състави списък с основни правила. Можеше да го нарече Четирийсетте правила на много улегналата, здраво стъпила на земята жена домакиня.

— Правило номер едно — пророни Ела. — Престани да търсиш любов! Престани да тичаш след невъзможни мечти! Със сигурност в живота на една семейна жена, наближаваща четирийсетте, има по-важни неща.

Но кой знае защо, й докривя от собствената й шега и това й напомни по-големите неприятности. Сега вече Ела не се сдържа и се обади по телефона на голямата си дъщеря. Включи се телефонният секретар.

— Джанет, скъпа, знам, че не биваше да се обаждам на Скот. Но го направих за добро. Просто исках да се убедя, че…

Тя замълча и съжали ужасно, че не се е подготвила предварително. Чуваше като фонов звук тихото жужене на телефонния секретар. Изнерви се при мисълта, че лентата се върти и времето изтича.

— Джанет, извинявай, не трябваше да го правя. Знам, не е хубаво да се оплаквам, при положение че всичко ми е наред. Но просто съм много… нещастна…

Щрак. Телефонният секретар спря. Сърцето на Ела се сви и тя се стъписа от онова, което току-що е казала. Какво я прихващаше? Самата тя не знаеше, че е нещастна. Беше ли изобщо възможно да си потиснат и да не го знаеш? Колкото и да е странно, Ела не се чувстваше нещастна, задето е признала, че е нещастна. Напоследък не чувстваше почти нищо.

Погледът й падна върху листа хартия, където тя беше записала електронния адрес на Азис З. Захара. Той изглеждаше най-обикновен, непретенциозен и сякаш я приканваше да го използва. Без да се замисля особено, Ела отиде на компютъра и се зае да съчинява писмо:

„Скъпи Азис З. Захара,

Казвам се Ела. Като рецензент към литературната агенция чета вашия роман «Сладко богохулство». Още съм в самото начало и ми харесва изключително много. Това обаче е само лично мое мнение и не отразява становището на шефа ми. Независимо дали романът ми харесва, или не, почти не мога да влияя върху окончателното решение дали ще Ви вземем за клиент.

Вие явно смятате, че любовта е същност на живота и че е важна само тя. Нямам намерение да влизам с Вас в безплоден спор по този въпрос. Достатъчно е да кажа, че не съм докрай съгласна. Но не Ви пиша за това.

Пиша, защото, докато чета «Сладко богохулство», се появиха съвпадения, които ми се струват повече от странни. Точно сега се опитвам да убедя голямата си дъщеря да не се омъжва толкова млада. Онзи ден помолих приятеля й да отложи плановете за брак. Сега дъщеря ми ме мрази и не ми говори. Имам чувството, че двамата с нея ще се разбирате прекрасно, понеже, както личи, и Вие имате сходни възгледи за любовта.

Извинявайте, че Ви занимавам с личните си проблеми. Нямах такова намерение. В личния Ви блог (именно там намерих електронния ви адрес) пише, че сте в Гватемала. Сигурно е много вълнуващо да обикаляте света. Ако случайно дойдете в Бостън, вероятно можем да се срещнем и да поговорим на чаша кафе.

С най-добри пожелания, Ела“

Първият й имейл до Азис беше не толкова писмо, колкото покана, вик за помощ. Ала Ела нямаше откъде да го знае, докато седеше в тишината на кухнята и пишеше на непознат писател, когото не се надяваше да срещне на живо сега или някога в бъдещето.

Учителят

Багдад, април 1242 година

Багдад така и не забеляза, че е пристигнал Шамс от Тебриз, аз обаче няма да забравя никога деня, когато той дойде в скромното ни дервишко братство. Онзи следобед имахме важни гости. При нас заедно с неколцина от хората си се беше отбил кадията и аз подозирах, че е дошъл не само от топли чувства. Беше известен с неприязънта си към суфизма и искаше да ми напомни, че ни държи под око, както държи под око всички суфисти наоколо.

Беше амбициозен човек. С валчесто лице, увиснало шкембе и къси месести пръсти, всеки окичен с пръстен със скъпоценен камък. Не биваше да яде толкова много, аз обаче се съмнявах, че на някой, дори на лекаря му, стиска да му го каже. Беше потомък на стар род книжници и бе сред най-влиятелните големци в околията. Само с един-единствен указ можеше да те качи на бесилото и със същата лекота да помилва обвинения и да го измъкне и от най-тъмния зандан. Ходеше облечен само в кожи и скъпи дрехи и се държеше надуто, като човек, сигурен във властта си. Не одобрявах неговата самовлюбеност, ала заради братството правех всичко възможно да запазвам добри отношенията с този влиятелен човек.

— Живеем в най-великолепния град на земята — оповести кадията, докато мяташе в устата си една смокиня. — Днес в Багдад е препълнено с бежанци, потърсили спасение от войската на монголците. Ние им даваме сигурно убежище. Това е центърът на света, нали така, Баба Заман?

— Градът безспорно е истинска перла — отвърнах предпазливо. — Но да не забравяме, че градовете са като хората. Раждат се, минават през детството и младостта, остаряват и накрая умират. Точно сега Багдад е в късната си младост. Не сме така богати, както по времето на халифа Харун ар-Рашид, въпреки че и досега можем донякъде с основание да се гордеем, че сме средище на търговията, занаятите и поезията. Но кой ли знае как ще изглежда Багдад след едно хилядолетие? Всичко може да се промени.

— Бива ли такова черногледство! — поклати глава кадията и се пресегна към друга купа, за да си вземе от фурмите. — Абасидите ще запазят властта си и ние ще се радваме на благоденствие. Ако, разбира се, сегашното положение не бъде променено заради предателите сред нас. Срещат се и такива, които се представят за мюсюлмани, а тълкуват исляма по начин, който е много по-опасен от заплахите на неверниците.

Предпочетох да си замълча. Не беше тайна, че според кадията мистиците с тяхното индивидуалистично и езотерично тълкуване на исляма само създават неприятности. Обвиняваше ни, че не обръщаме внимание на шариата и така показваме неуважение към облечените във власт хора — хора като него. Понякога имах чувството, че той май предпочита всички суфисти да бъдат изритани от Багдад.

— Братството ви е безобидно, но не мислиш ли, че някои суфисти прекрачват всички граници? — попита кадията, като си гладеше брадата.

Не знаех какво да отговоря. Слава Богу, точно тогава на вратата се почука. При нас влезе рижият послушник. Той дойде право при мен и ми пошушна на ухото, че имаме гостенин, странстващ дервиш, който настоявал да ме види и отказвал да разговаря с друг.

При обичайни обстоятелства щях да помоля послушника да отведе новопристигналия в тиха уютна стая, да му даде топла храна и да го накара да почака, докато гостите си тръгнат. Но тъй като кадията ме притискаше, ми хрумна, че един странстващ дервиш сигурно ще разсее напрежението в стаята, като ни разправи за далечни живописни земи. Ето защо заръчах на послушника да доведе мъжа.

След няколко минути вратата се отвори и при нас влезе мъж, облечен от глава до пети в черно. Възслаб, изпит, с възраст, която не можеше да се определи, той имаше орлов нос, дълбоко поставени гарвановочерни очи и тъмна коса, паднала на гъсти къдрици върху тях. Беше заметнат с дълго наметало с качулка, носеше вълнена дреха и ботуши от овча кожа. На врата му бяха накачени талисмани. Мъжът държеше в ръка дървена купа, каквито пътуващите дервиши носят, за да преодолеят личната си суета и високомерие и да приемат подаянията на другите. Дадох си сметка, че този мъж не обръща много-много внимание на обществените условности. Изобщо не се притесняваше, че някой може да го помисли за скитник и дори за просяк.

Почувствах, че е различен, още щом го видях да стои там и да чака разрешение да се представи. Долових го от очите му, от изтънчените му движения, беше написано във всичко. Подобно на жълъд, който за невежото око може да изглежда скромен и уязвим, но който вече носи в себе си гордия дъб, в какъвто ще се превърне, този мъж ме погледна с пронизващи черни очи и кимна, без да казва нищо.

— Добре дошъл при нас в братството, дервишо — рекох и го поканих с ръка да седне на възглавниците отсреща.

След като поздрави всички, той се разположи и огледа хората в стаята, като не пропускаше и най-малката подробност. Накрая очите му спряха върху кадията. Без да изричат и дума, двамата се гледаха цяла минута и аз неволно се запитах какво ли всеки от тях мисли за другия, тъй като изглеждаха пълна противоположност.

Предложих на дервиша топло козе мляко, захаросани смокини и пълнени фурми, той обаче отказа любезно всичко. Когато го попитах как се казва, се представи като Шамс от Тебриз и обясни, че е странстващ дервиш, който търси навред Бога.

— И успя ли да Го намериш? — полюбопитствах аз.

По лицето на дервиша мина сянка, сетне той кимна и отвърна:

— Всъщност Бог беше през цялото време с мен.

Кадията ни прекъсна със самодоволна усмивка, която не си направи труда да скрие.

— Така и не проумявам защо вие, дервишите, си усложнявате живота. Щом Бог е бил с теб през цялото време, защо си обикалял толкова да Го търсиш?

Шамс от Тебриз сведе замислено глава и известно време мълча. Когато отново вдигна очи, лицето му беше спокойно, а гласът — премерен.

— Защото, макар и да е истина, че Той не може да бъде намерен с търсене, Го намира само който търси.

— Игра на думи — изсумтя презрително кадията. — Какво се опитваш да ни кажеш, че не можем да намерим Бога, ако през целия си живот стоим на едно място ли? Пълна безсмислица. Не всички изпитват потребност да се обличат като теб в дрипи и да обикалят немили-недраги.

Звънна смях — мъжете в стаята искаха на всяка цена да покажат на кадията, че са съгласни с него, като нададоха този писклив, неуверен и нещастен смях, както се смеят всички блюдолизци. Стана ми неудобно. Май не биваше да събирам на едно място кадията и дервиша.

— Вероятно съм бил разбран погрешно. Не съм искал да кажа, че не можеш да намериш Бога, ако си стоиш в родния град. Това със сигурност е възможно — съгласи се дервишът. — Има хора, които не са ходили никъде, а пак са видели свят.

— Именно! — ухили се тържествуващо кадията, усмивка, която изчезна, щом той чу следващото, изречено от дервиша.

— Имам предвид, че няма как да намериш Бога, ако стоиш в кожи, копринени дрехи и скъпи-прескъпи накити, с каквито си окичен ти днес.

В стаята се спусна смаяно мълчание, звуците и въздишките наоколо се разпаднаха на прах. Всички затаихме дъх, сякаш очаквахме да се случи нещо по-голямо, макар че не знаех какво може да бъде по-стъписващо.

— Езикът ти е прекалено хаплив за дервиш — заяви кадията.

— Когато трябва да се каже нещо, аз ще го кажа, дори и целият свят да ме сграбчи за врата и да ми заповяда да мълча.

Тези думи бяха посрещнати от кадията със свъсено лице, после обаче той сви нехайно рамене.

— Е, както и да е — рече. — При всички положения ни трябва човек като теб. Точно обсъждахме великолепието на нашия град. Сигурно си се нагледал на какви ли не места. Има ли някое, което да е по-прелестно от Багдад?

Шамс обясни благо, като местеше поглед от човек на човек:

— Спор няма, Багдад е забележителен град, ала няма по земята хубост, която да е вечна. Градовете се крепят на духовни стълбове. Те отразяват като огромни огледала сърцата на жителите си. Ако тези сърца помръкнат и изгубят вяра, градовете също губят блясъка си. Случва се, и то през цялото време.

Не се сдържах и кимнах. Шамс от Тебриз се извърна към мен, за миг отклонен от мислите си, в очите му блещукаше дружелюбност. Усетих ги така, сякаш ме беше лъхнала топлината на палещо слънце. Ето кога видях ясно, че той заслужава името си. Този мъж излъчваше сила и жизненост, вътрешна плам, все едно беше огнено кълбо. Наистина беше Шамс — „слънцето“.

Кадията обаче беше на друго мнение.

— Вие, суфистите, усложнявате всичко. Също като философите и поетите! За какво са ви толкова много думи? Човеците са прости твари с прости потребности. На водачите е отредено да виждат тези потребности и да се стараят хората да не се отклоняват от пътя. Това изисква безупречно приложение на шариата.

— Шариатът е като свещ — каза Шамс от Тебриз. — Дава ни много ценна светлина. Но да не забравяме, че свещта ни помага да се придвижим в тъмното от едно на друго място. Ако забравим накъде сме тръгнали и вместо това се вторачим в свещта, каква е ползата?

Кадията се смръщи и лицето му помръкна. Усетих как като вълна ме плисва тревога. Който влезеше в спор за значението на шариата с човек, чиято работа е да съди и често да наказва хората според него, все едно плуваше в опасни води. Толкова ли не го знаеше Шамс?

Точно когато търсех удобен повод да изведа дервиша от стаята, го чух да казва:

— Има едно правило, приложимо при такива обстоятелства.

— Какво правило? — попита подозрително кадията.

Шамс се изправи — гледаше така, сякаш четеше от невидима книга, и оповести:

— Всички, които четат Свещения Коран, го разбират на различно равнище, в зависимост от задълбочеността на разума си. Има четири равнища на прозрение. Първото равнище — това е привидното значение и повечето хора се задоволяват с него. После идва батин — скритото, съкровено равнище. Трето е съкровеното на съкровеното равнище. А четвъртото е толкова дълбоко, че не може да се изрази с думи и затова е обречено да остане неописано — Шамс продължи с блеснали очи. — Книжниците, които са насочили вниманието си към шариата, познават привидното значение. Суфистите пък знаят съкровеното значение. Светците знаят съкровеното на съкровеното. Колкото до четвъртото равнище, то е разкрито само на пророците и на онези, които са най-близо до Бога.

— Нима твърдиш, че един нищо и никакъв суфист разбира Корана по-добре, отколкото книжника, познаващ шариата? — попита кадията, като барабанеше с пръсти по паницата.

Устата на дервиша се изви в едва доловима ехидна усмивка, той обаче не отговори.

— Внимавай, приятелю — предупреди кадията. — Тънка е чертата между мястото, където стоиш ти, и чистото богохулство.

И да имаше закана в думите му, дервишът сякаш не я забеляза.

— Какво точно е „чисто богохулство“? — попита той, а после добави, като си пое дълбоко въздух: — Разреши да ти разкажа една история.

И ни разказа ето какво:

„Един ден Муса[1] се разхождал сам-самичък из планината, когато видял в далечината пастир.

Мъжът бил паднал на колене, бил разперил ръце към небето и се молел. Муса се зарадвал много. Но щом се приближил, бил не по-малко изумен от молитвата на пастира.

— О, любими Боже, аз Те обичам, повече, отколкото можеш да знаеш. За Теб съм готов на всичко, само кажи. И да ме помолиш да заколя за Теб най-тлъстата овца в стадото си, ще го сторя, без да се колебая. За Теб ще я опека и ще сложа в ориза Ти лойта на опашката — да Ти е вкусно.

Муса се приближил още малко до пастира и продължил да слуша внимателно.

— После ще Ти умия краката, ще Ти изчистя ушите и ще Те опощя. Ето колко много Те обичам.

След като чул достатъчно, Муса прекъснал пастира с вик:

— Спри се, невежи човече! Какво правиш? Нима си въобразяваш, че Бог яде ориз? Нима си въобразяваш, че Бог има крака, които да умиеш? Това твоето не е молитва. Това си е чисто богохулство.

Стреснат и засрамен, пастирът почнал да се извинява отново и отново и обещал да се моли като благочестивите люде. Същия следобед Му са го научил на няколко молитви. После си продължил по пътя, донемайкъде доволен от себе си.

Но вечерта чул глас. Бог му казал:

— О, какво направи, Муса? Накара се на клетия пастир и не разбра колко мил Ми е той може и да не говореше верните неща по верен начин, но беше искрен. Сърцето му беше чисто, а помислите — праведни. Говореше богоугодно. За теб думите му може и да бяха богохулство, но за Мен те бяха сладко богохулство.

Муса тутакси разбрал грешката си. На другия ден още на ранина се върнал в планината да се види с пастира. И този път го заварил да се моли, само че както му било казано. Бил толкова решен да не сбърка, че пелтечел и от предишното му вълнение и страст нямало и следа. Муса съжалил за онова, което му бил причинил, потупал го по гърба и рекъл:

— Сгреших, приятелю. Много те моля, прости ми. Моли си се, както знаеш. За Бога това е по-ценно.

Пастирът се учудил на тези думи, ала облекчението му било още по-голямо. Той обаче не искал да се моли както преди. Нито пък да изрича молитвите, на които го бил научил Муса. Сега бил намерил нов начин да общува с Бога. Макар и доволен, и блажен в простодушното си благочестие, вече бил надживял този етап — бил надскочил сладкото си богохулство.“

— Разбра ли сега, недей да съдиш начина, по който другите общуват с Бога — каза в заключение Шамс. — Всеки си има свой начин и своя молитва. Бог не приема думите ни за чиста монета. Той се вглежда дълбоко в сърцата ни. Важни са не церемониите и обредите, важно е дали сърцата ни са достатъчно чисти.

Погледнах кадията в лицето. Видях, че макар и да се правеше на много уверен и овладян, очевидно е подразнен. Въпреки това обаче си беше и хитър като лисица и беше разбрал в какво деликатно положение е изпаднал. Ако избухнеше след разказа на Шамс, щеше да се види принуден да направи и следващата крачка и да го накаже за безочието му, при което нещата щяха да станат сериозни и всички щяха да разберат, че някакъв си дервиш е дръзнал да се опълчи срещу кадията. Затова беше за предпочитане кадията да се престори, че няма нищо обезпокоително, и да спре дотук.

Слънцето навън залязваше и беше обагрило небето в десетина оттенъка на аленото, по които от време на време плъзваха тъмносиви облаци. Подир малко кадията се изправи и каза, че имал да върши нещо важно. Кимна ми едва-едва и изгледа студено Шамс от Тебриз, после си тръгна. Неговите хора го последваха безмълвно.

— Опасявам се, че кадията не те хареса много — казах, след като всички излязоха.

Шамс от Тебриз вдигна усмихнат косата от лицето си.

— О, и какво от това! Свикнал съм хората да не ме харесват много.

Неволно се развълнувах. Бях учител в братството от доста време и знаех, че такива посетители не идват всеки ден.

— Я ми кажи, дервишо — подканих, — какво е довело човек като теб в Багдад?

Изгарях от нетърпение да чуя отговора, но кой знае защо, и се страхувах от него.

Бележки

[1] В някои преводи на тази притча се среща и като Мойсей. — Б.ред.