Елиф Шафак
Любов (8)

Ела

Нортхамптън, 22 май 2008 година

Будна под бялата завивка, Ела преглътна — болеше я гърло и тя се чувстваше капнала. Няколко вечери поред беше стояла до късно и бе пила повече от обичайното и това си казваше думата. Все пак слезе долу да приготви закуска и след като седна на масата заедно с близнаците и мъжа си, се постара да изглежда заинтригувана от разговора им за най-хубавите автомобили в училище, въпреки че единственото, което искаше, беше да си легне пак и да спи.

Най-неочаквано Орли се извърна към майка си и попита:

— Ави твърди, че сестра ни нямало да си дойде никога вече вкъщи. Вярно ли е, мамо?

В гласа й се долавяха подозрение и укор.

— Разбира се, че не е вярно. Както знаете, ние със сестра ви се скарахме, но се обичаме — отвърна Ела.

— А вярно ли е, че си се обадила на Скот и си му казала да зареже Джанет? — ухили се Ави, явно темата му харесваше страшно.

Ела погледна с разширени очи мъжа си, той обаче вдигна вежди и разпери ръце, за да покаже, че не им го е казал той.

С обиграна лекота Ела заговори назидателно, както винаги, когато даваше указания на децата си:

— Не е точно така. Наистина разговарях със Скот, но не съм му казвала да изостави сестра ви. Казах само да не избързва със сватбата.

— Аз пък изобщо няма да се женя — заяви убедено Орли.

— Да бе, да, кой ли ще те поиска за жена! — тросна се Ави.

Докато слушаше заяждането на близнаците, Ела усети как по неразбираеми за нея причини върху устните й играе нервна усмивка. Тя я потисна. Но усмивката пак си беше там, беше се врязала под кожата й, когато Ела ги изпрати до вратата и им пожела приятен ден.

Чак след като се върна и седна на масата, успя да се отърве от усмивката и го постигна просто като си позволи да се намръщи. Кухнята изглеждаше така, сякаш е била нападната от цяло войнство плъхове. Плотът беше задръстен с недоядени бъркани яйца, с купички мюсли и мръсни чаши. Спирит обикаляше напред-назад, чакаше си разходката, но и след две чаши кафе и напитка с мултивитамини Ела успя да го изведе само за няколко минути до градината.

След като се прибра, видя, че се е включила червената лампичка на телефонния секретар. Натисна копчето и за нейна огромна радост стаята се изпълни с напевния глас на Джанет.

— Там ли си, мамо? Е, сигурно не си, иначе щеше да вдигнеш — тя се засмя. — Добре де, бях ти толкова ядосана, че не исках да те виждам повече. Но сега се успокоих. Е, да, това, което направи, е гадно, съмнение няма. За какво ти трябваше да звъниш на Скот? Но те разбирам. Слушай, не е нужно да ми трепериш през цялото време. Вече не съм преждевременно роденото дете, което трябва да се държи в кувъоз. Стига си ме пазила като квачка! Остави ме да си живея живота, чу ли?

Ела се просълзи. В съзнанието й изникна образът на Джанет като новородено бебе. С огненочервена тъмна кожа, със сбръчкани, почти прозрачни пръстчета, с бели дробове, прикачени към тръбичка: Джанет беше съвсем неподготвена за този свят. Ела беше прекарала много безсънни нощи в това да я слуша как диша, за да се увери, че момиченцето е живо и ще оцелее.

— И още нещо, мамо — допълни Джанет, сякаш чак сега й беше хрумнало. — Обичам те.

При тези думи Ела въздъхна дълбоко. Мислите й се прехвърлиха към имейла на Азис. Дървото на желанията беше изпълнило желанието му. Най-малкото първата част. Джанет й се беше обадила и така беше изпълнила своята част. Сега се падаше на Ела да направи останалото. Звънна на мобилния телефон на дъщеря си и разбра, че тя отивала в университетската библиотека.

— Получих съобщението ти, скъпа. Слушай, съжалявам. Искам да ти се извиня.

Настъпи мълчание, кратко, но напрегнато.

— Не се притеснявай, мамо.

— Как така няма да се притеснявам! Трябваше да покажа повече уважение към чувствата ти.

— Хайде да го забравим, искаш ли? — попита Джанет, сякаш тя е майката, а Ела — непокорната дъщеря.

— Добре, скъпа.

После Джанет зашушука съзаклятничейки, сякаш се страхуваше от онова, което смяташе да попита:

— Малко се разтревожих от думите ти онзи ден. Истина ли е? Наистина ли си нещастна!

— Разбира се, че не — отвърна доста бързо Ела. — Отгледах три красиви деца, как мога да бъда нещастна?

Но това явно не убеди Джанет.

— Имах предвид с татко.

Ела не знаеше какво друго да каже, освен истината.

— Ние с баща ти сме женени отдавна. Трудно е след толкова години да останеш влюбен.

— Разбирам — отвърна момичето и кой знае защо, Ела изпита чувството, че наистина е така.

След като затвори, тя си позволи да поразмишлява за любовта. Свита на кълбо, седеше на люлеещия се стол и се питаше дали е възможно, каквато е наранена и цинична, да изпита отново любов. Любовта беше за хората, които търсеха в този шеметно въртящ се свят симетрия и разум. Ами онези, които отдавна се бяха отказали да търсят?

Преди да се е свечерило, Ела написа още едно писмо на Азис.

„Скъпи Азис (ако мога да Ви нарека така),

Благодаря за милия, топлещ сърцето отговор, който ми помогна да преодолея кризата в семейството си.

Ние с дъщеря ми успяхме да загърбим онова ужасно недоразумение, както вие го нарекохте тактично.

Бяхте прав за едно. Постоянно се люшкам между две крайности: ту съм агресивна, ту съм пасивна. Или се бъркам прекалено много в живота на хората, които обичам, или се чувствам безпомощна пред лицето на постъпките им.

Колкото до смирението, никога не съм изпитвала ведрото смирение, за което пишете. Честно казано, май не притежавам качества да бъда суфистка. Но не мога да не Ви призная: колкото и да е изумително, нещата между мен и Джанет се наредиха така, както исках, чак след като престанах да искам и да се бъркам. Дължа ви едно голямо «благодаря». И на мен ми се ще да се помоля за Вас, но не съм чукала на Божията врата много отдавна и не съм сигурна, че Бог още живее на същото място. Охо, май започнах да говоря като ханджията от разказа ви. Не се притеснявайте, не съм чак толкова огорчена. Поне засега. Поне засега.

Ваша приятелка в Нортхамптън, Ела“

Писмото

от Багдад за Кайсери, 29 септември 1243 година

Бисмилляхи р-рахмани р-рахим

„Братко Саид Бурпанедин,

Мир на теб и Божия милост и благодат,

Много се зарадвах на писмото ти и на това, че си все така отдаден на пътя на любовта. Но писмото ти ме постави и в трудно положение. Веднага щом научих, че търсиш спътник на Руми, разбрах за кого говориш. Виж, какво да предприема оттам насетне, не знаех.

Разбираш ли, под покрива ми има един странстващ дервиш, Шамс от Тебриз, който отговаря на описанието в писмото ти. Шамс смята, че има по-особена задача на този свят, и затова иска да просвети някой просветен човек. Не търси ученици и последователи, но е поискал от Бога съратник. Веднъж ми каза, че не е дошъл за обикновените хора. Дошъл е да сложи пръст върху пулса на онези, които водят света към Истината.

След като получих писмото ти, разбрах, че Шамс е орисан да се срещне с Руми. Въпреки това, за да съм сигурен, че всичките ми дервиши са получили еднаква възможност, ги събрах и без да навлизам в подробности, им разказах за книжника със сърце, което трябва да бъде отворено. Макар и да имаше доста желаещи, единствен Шамс продължи да упорства и след като чу колко опасна е задачата. Това стана още през зимата. Същото се повтори през пролетта и после през есента.

Сигурно се чудиш защо съм чакал толкова дълго. Мислих много по този въпрос и да ти призная, виждам само една причина: с времето обикнах Шамс. Беше ми болно при мисълта, че го изпровождам на опасен път.

Разбираш ли, Шамс не е лек човек. Докато е живеел като странстващ дервиш, криво-ляво се е справял, но се опасявам, че веднъж установи ли се в някой град, смеси ли се с жителите му, ще настрои доста народ срещу себе си. Затова се опитах да отложа възможно най-дълго заминаването му.

Вечерта преди Шамс да поеме на път, се разхождахме дълго сред черниците, където гледам буби. Старите навици умират трудно. Болезнено крехка и изненадващо издръжлива, коприната прилича на любовта. Разказах на Шамс как, докато излизат от пашкулите, бубите разрушават коприната, която са направили. Затова селяните трябва да избират между коприната и бубата. Най-често убиват бубата още докато е в пашкула, за да извадят коприната цяла. Един копринен шал коства живота на стотици буби.

Вечерта отминаваше. Срещу нас се изви леден вятър и аз потреперих. Вече съм стар и измръзвам лесно, но знаех, че треперя не от напредналата си възраст. А защото си давах сметка, че това е последният път, когато Шамс ще стои в градината ми. Ние с него няма да се видим повече. Най-малкото на този свят. Той, изглежда, също го усети, защото в очите му се появи скръб.

Днес сутринта, щом се пукна зората, той дойде да ми целуне ръка и да ми поиска благословията. С изненада видях, че е отрязал дългата си тъмна коса и е обръснал веждите си, но не ми обясни защо и аз не го попитах. Преди да потегли, каза, че неговото участие в историята прилича на бубата. Те двамата с Руми ще се оттеглят в пашкула на Божествената Любов, за да излязат оттам чак когато стане време и безценната коприна е изтъкана. Но накрая, за да се запази коприната, бубата трябва да умре.

И така, той замина за Коня. Бог да го пази. Знам, че съм постъпил правилно, ти също, но сърцето ми е натежало от тъга и вече ми е мъчно за най-необикновения и най-непокорен дервиш, посрещан някога в братството.

В крайна сметка всички принадлежим на Бога и при Него ще се върнем.

Дано Бог бди над теб. Баба Заман“

Послушникът

Багдад, 29 септември 1243 година

Безумно трудно е да си дервиш. Предупреждаваха ме всички. Виж, забравиха да споменат, че за да стана дервиш, трябва първо да мина през ада. Още откакто съм дошъл тук, бъхтя като добиче. Повечето дни се скъсвам от работа и когато накрая легна на сламеника, сън не ме лови от болката в мускулите и туптенето в ходилата. Питам се дали някой изобщо забелязва колко ужасно се държат с мен. А и да забелязват, със сигурност не проявяват никакви признаци на съпричастност. И колкото повече се старая, толкова по-тежко сякаш става. Не знаят дори как се казвам. Наричат ме „новия послушник“, а зад гърба ми шушукат „червенокосия глупак“.

Дотук най-страшното е да работя в кухнята, под надзора на готвача. Този човек носи в гърдите си не сърце, а камък. Щеше да му приляга повече да е кръвожаден пълководец във войската на монголците, а не готвач в дервишко братство. Не помня да съм го чувал да каже на някого и една добра дума. Съмнявам се изобщо да знае да се усмихва.

Веднъж попитах един дервиш дали всички послушници минават през това изпитание — да работят при готвача в кухнята. Той се усмихна тайнствено и отвърна:

— Не всички, само някои.

Защо тогава точно аз? Защо учителят иска да страдам повече от другите послушници? Дали защото моето себелюбие е по-голямо от тяхното и подлежи на по-сурово отношение, за да се научи на ред?

Всеки ден именно аз ставам пръв от сън, за да донеса вода от потока наблизо. После паля печката и пека сусамовите питки. Пак мое задължение е да сготвя супата за закуска. Не е никак лесно да нахраниш петдесет гърла. Всичко се готви в казани, не по-малки от вани. И познайте кой после ги търка и мие! От тъмно до тъмно мия подовете, чистя повърхностите, бърша стълбите, мета двора, цепя дърва и с часове седя на четири крака, за да изтъркам скърцащото старо дюшеме. Приготвям мармалади и пикантни сосове. Мариновам моркови и тиква, като проверявам дали съм сложил точно колкото трябва сол, достатъчно, та яйце да остане на повърхността. Ако сложа повече или по-малко, готвачът изпада в пристъп на ярост и чупи всички буркани, а после аз трябва да правя всичко отначало.

За капак от мен се очаква, докато върша всичко това, да повтарям молитви на арабски. Готвачът иска да се моля на глас, за да проверява дали не съм пропуснал някоя дума или не съм я произнесъл погрешно. Затова се трудя и се моля, моля се и се трудя.

— Колкото по-добре понасяш несгодите в кухнята, толкова по-бързо ще съзрееш, синко — твърди мъчителят ми. — Докато се учиш да готвиш, душата ти ще къкри.

— Но докога ще продължава това изпитание? — попитах го веднъж.

— Хиляда и един дни — гласеше отговорът. — Щом Шехеразада е успяла толкова дълго да измисля всяка вечер нова приказка, значи и ти ще издържиш.

Това е безумие! Нима изобщо приличам на онази дърдорана Шехеразада? Пък и тя не е правела друго, освен да си лежи на кадифени възглавници, да мърда палците на краката си и да си съчинява небивалици, докато храни жестокия си господар с грозде и измислици. Тук не виждам никакъв тежък труд. Шехеразада нямаше да издържи и седмица, ако трябваше да свърши и половината от онова, което правя аз. Не знам дали някой брои. Но аз със сигурност го правя. И ми остават още 624 дни.

Първите четирийсет дни от изпитанието прекарах в килия, толкова тясна и ниска, че не можех ни да легна, ни да седна, та се налагаше през цялото време да стоя на колене. Наредиха ми, ако се размечтая за хубава храна или някакви удобства, ако се уплаша от тъмното и самотата, или, не дай си, Боже, сънувам мокри сънища за женско тяло, да поискам със сребърните камбанки, окачени на тавана, духовна помощ. Не го направих нито веднъж. Това не означава, че не са ми минавали мисли, които да отклонят вниманието ми. Но какво лошо има да се поразсееш малко, когато не можеш и да се помръднеш?

Щом времето на усамотение приключи, ме пратиха обратно в кухнята, за да страдам от готвача. И само как страдах! Но истината е, че колкото и да се бях озлобил срещу него, не съм нарушил нито веднъж правилата му — до вечерта, когато пристигна Шамс от Тебриз. Онази нощ, когато накрая ме хвана, готвачът ме наби, както не ме е бил никой през живота ми, и счупи не знам колко върбови пръчки в гърба ми. После сложи пред вратата обущата ми с носовете навън, за да ми покаже, че е време да се махам. В братствата на дервишите никога не те изритват и не ти казват в очите, че си се провалил, вместо това те принуждават мълком да се махнеш.

— Не можем да те направим против волята ти дервиш — оповести готвачът. — Можеш да заведеш магарето на реката, но няма как да го накараш да пие от водата. Магарето трябва да се сети само. Няма друг начин.

Аз, разбира се, бях магарето. Казано честно, отдавна да съм се махнал от това място, ако не беше Шамс от Тебриз. От любопитство към него се бях закотвил тук. Никога през живота си не бях срещал човек като него. Той не се страхуваше от никого, не се подчиняваше на никого. Уважаваше го дори готвачът. Ако в братството имаше човек, който да ми служи като пример за подражание това беше Шамс с неговото обаяние, достойнство и непокорство. Не смиреният стар учител.

Да, Шамс от Тебриз ми беше кумир. След като го видях, реших, че не ми трябва да се превръщам в хрисим дервиш. Ако прекарвам достатъчно време с Шамс, и аз мога да стана дързък, непоколебим и непокорен като него. Затова, щом дойде есента и разбрах, че Шамс си отива завинаги, реших да се махна заедно с него.

Отидох при Баба Заман и го заварих да чете на светлината на газеник стара книга.

— Какво искаш, послушнико? — попита ме той изнурено, сякаш само видът ми го уморяваше.

Отвърнах възможно най-прямо:

— Доколкото разбрах, учителю, Шамс от Тебриз си тръгва скоро. Искам да отида с него. Може би му трябва компания за из път.

— Не знаех, че държиш толкова на Шамс — рече подозрително учителят. — Или просто търсиш начин да се измъкнеш от задълженията си в кухнята? Изпитателният ти срок още не е приключил. Едва ли можеш да бъдеш наречен дервиш.

— Може би моето изпитание е да тръгна на път с човек като Шамс — споделих. Знаех, че е дръзко да го казвам, но въпреки това го изрекох.

Учителят сведе поглед и потъна в размисъл. Колкото повече мълчеше, толкова по-убеден бях, че ще ми се накара за безочието и ще повика готвача, за да му каже да ме държи по-изкъсо. Той обаче не го направи. Само ме погледна безнадеждно и поклати глава.

— Вероятно не си създаден за живот в братство, синко. Ами да, от седем послушници, поели по този път, остава само един. Имам чувството, че не си годен за дервиш и трябва да си потърсиш късмета другаде. Колкото до това да придружаваш Шамс по пътя, по-добре питай него.

След като ми даде разрешение, Баба Заман кимна любезно, но твърдо, за да ми покаже, че въпросът е изчерпан, и продължи да си чете книгата.

Натъжих се и се почувствах малък, но и странно освободен.

Шамс

Багдад, 30 септември 1243 година

Борейки се с халите, ние с коня тръгнахме на път веднага щом се зазори. Спрях се само веднъж, за да погледна назад. Дервишкото братство приличаше на птиче гнездо, сгушено сред черниците и храстите. Известно време в мислите ми току изникваше умореното лице на Баба Заман. Знаех, че се тревожи за мен. Но не виждах основателна причина. Бях поел на духовно пътешествие към Любовта. Какво лошо можеше да ми се случи? Такова беше десетото ми правило: „Изток, запад, юг, север — все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.“

Не че не предвиждах беди, но те не ме безпокояха особено. Каквато и участ да ме чакаше в Коня, за мен тя беше добре дошла. Като суфист бях научен да приемам бодила заедно с розата, трудностите заедно с красотите на живота. Оттук следва друго правило: „Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново «Аз», се искат мъки. Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.“

Вечерта, преди да напусна дервишкото братство, отворих всички прозорци в стаята си, за да пусна вътре звуците и миризмите на мрака. Отрязах на трепкащата свещ косата си. Тя падна на дебели кичури върху пода. После си обръснах брадата и мустаците и се отървах от веждите си. След като приключих, се огледах в огледалото, сега лицето ми беше по-будно и младо. Без косъмче по него, то беше изчистено от име, възраст и пол. Нямаше ни минало, ни бъдеще, беше запечатано навеки в този миг.

— Пътуването вече те променя — каза учителят, когато отидох да се сбогувам в стаята му. — А още не е започнало.

— Да, знам го — промълвих тихо. — Това е поредното от четирийсетте правила: „Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.“

Баба Заман се усмихна едва-едва и извади кадифена кутийка, която ми подаде. Вътре намерих три неща: сребърно огледало, копринена носна кърпа и стъкленица с мазило.

— Тези неща ще ти помогнат по пътя. Използвай ги при нужда. Ако загубиш някога уважение към самия себе си, огледалото ще ти покаже вътрешната ти красота. В случай че бъде опетнено доброто ти име, носната кърпа ще ти напомни колко чисто е сърцето ти. Колкото до балсама, той ще изцери раните ти, вътрешни и външни.

Погалих едно по едно нещата, затворих кутийката и благодарих на Баба Заман. Нямаше какво друго да кажа.

Щом птиците запяха и с първата утринна светлина по клоните заблещукаха капки роса, яхнах жребеца. Отправих се към Коня, не знаех какво да очаквам, но се уповавах на съдбата, приготвена ми от Всемогъщия.

Послушникът

Багдад, 30 септември 1243 година

Бях откраднал един кон и яздех зад Шамс от Тебриз. Колкото и да се опитвах да съм на безопасно разстояние от него, скоро видях, че е невъзможно да го следя, без той да ме забележи. Щом Шамс спря на един пазар в Багдад, за да се поосвежи и да купи едно-друго за из път, реших да му се покажа и се проснах пред коня му.

— Я, червенокосият глупак! Какво правиш тук, защо си се проснал на земята? — възкликна от коня Шамс, изглеждаше развеселен, но и изненадан.

Коленичих, допрях длани, извих врат, както съм виждал да правят просяците, и се примолих:

— Искам да дойда с теб. Много те моля, разреши ми да те придружа.

— Имаш ли представа къде отивам?

Известно време мълчах. Изобщо не ми беше хрумвало да се запитам.

— Не, но за мен е безразлично. Искам да ти стана ученик. Ти си ми пример за подражание.

— Винаги пътувам сам, не ми трябват ученици и последователи, благодаря! И със сигурност не съм пример за подражание на никого, камо ли на теб — отвърна Шамс. — Затова си върви по пътя. Но ако и занапред продължиш да търсиш учител, много те моля, не забравяй едно златно правило: „По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинският духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си «Аз» и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.“

— Много те моля, дай ми шанс — продължих да упорствам аз. — Всички прочути пътешественици водят със себе си човек, който да им помага по пътя, нещо като чирак.

Шамс се почеса замислено по брадичката, все едно потвърждаваше, че е така.

— Имаш ли сили да издържиш на компанията ми? — попита той.

Скочих на крака и закимах от все сърце:

— Имам, имам, и още как. И силата ми идва отвътре.

— Много добре тогава. Ето първата ти задача: отиди в най-близката пивница и си купи кана вино. Ще я изпиеш тук, на пазара.

Е, бях свикнал да търкам с дрехата си подовете, да лъскам тенджери и тигани, докато те блеснат като тънко-претънко венецианско стъкло, каквото бях виждал в ръцете на един занаятчия, избягал от Константинопол преди много време, когато кръстоносците плячкосали града. Можех да седна и да не стана, докато не нарежа сто глави кромид лук и не обеля и накълцам скилидки чесън, всичко това в името на духовното си развитие. Но пак заради него да пия вино насред оживен пазар, вече беше извън моите възможности. Погледнах ужасен Шамс.

— Не мога да го направя. Научи ли баща ми, ще ми счупи краката. Пратил ме е в дервишко братство, за да стана по-добър мюсюлманин, а не езичник. Какво ще си помислят за мен семейството и приятелите ми?

Усетих върху себе си палещия поглед на Шамс и потреперих, толкова напрегнат се почувствах, точно както в деня, когато го бях шпионирал иззад затворената врата.

— Ето на, не можеш да ми бъдеш ученик — оповести убедено той. — Прекалено свит си за мен. Обръщаш много внимание какво ще кажат другите. Но знаеш ли? Понеже даваш мило и драго да спечелиш одобрението на околните, никога няма да се отървеш от нападките им, колкото и да се стараеш.

Усетих, че възможността да го придружа ми се изплъзва, и се хвърлих да се защитавам.

— Откъде да знам, че не ми задаваш нарочно този въпрос? Ислямът забранява престрого да се пие вино. Мислех, че ме подлагаш на проверка.

— Ако го бях направил, щях да се приравня на Бога. Не ни е работа да съдим и мерим благочестието на околните — отговори Шамс.

Огледах се отчаян, не знаех как да разтълкувам думите му, умът ми препускаше като обезумял.

Шамс продължи:

— Твърдиш, че искаш да тръгнеш по пътя, но не искаш да жертваш нищо. Пари, слава, власт, разкош, плътски наслади — първо трябва да се разделиш с онова, което ти е най-мило в живота — Шамс потупа коня и заключи така, та да разбера, че няма какво повече да казва: — Според мен е най-добре да си останеш в Багдад, при семейството. Намери почтен търговец и му стани чирак. Имам чувството, че някой ден от теб може би ще излезе добър търговец. Но не бъди алчен! А сега с твое разрешение трябва да вървя.

След тези думи той ми махнала последно, пришпори коня и препусна, а светът се плъзна под чаткащите копита. Аз се метнах на коня и гоних Шамс чак до покрайнините на Багдад, ала разстоянието помежду ни ставаше все по-голямо, докато накрая той не се превърна в тъмна точка в далечината. Дълго след като точката изчезна от хоризонта, усещах върху себе си тежкия поглед на Шамс.