Елиф Шафак
Любов (25)

Ела

Нортхамптън, 12 август 2008 година

Беше най-обикновен августовски ден, мек и слънчев. Ден като всички други. Ела стана рано, приготви закуска на мъжа си и на децата, изпрати ги, когато те тръгнаха кой на работа, кой на шахматен и тенис клуб, после се върна в кухнята, отвори готварската книга и избра менюто за деня:

„Спаначена супа с пюре от сметана и гъби

Миди с майонеза и горчица

Сушени миди с маслен сос и естрагон

Градинска салата с червени боровинки

Тиквички с ориз на фурна

Сладкиш с ревен и крем ванилия“

Готви цял следобед. След като приключи, извади най-хубавия порцелан. Подреди масата, сгъна салфетките и наслага цветя. Нагласи часовника на печката на четирийсет минути, така че тиквичките с ориз да са топли и в седем часа. После приготви крутоните, сложи на салатата оцет и повечко олио, както я обичаше Ави. Хрумна й да запали свещи, но помисли малко и се отказа. Беше по-добре да остави масата така. Като съвършена картина. Недокосната. Неподвижна.

После грабна куфара, който вече беше приготвила, и излезе от къщата. Докато се отдалечаваше, повтори през шепот едно от правилата на Шамс: „Никога не е късно да се запиташ: «Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?» Наистина е много жалко, ако и един-единствен ден в живота ти е същият, както предишния. Във всеки миг, с всяка нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.“

Аладин

Коня, април 1248 година

Блъскаше ме ту топлина, ту студ, през минута променях решението си как да се държа и три седмици след смъртта на Шамс най-после набрах смелост да отида да разговарям с баща си. Заварих го в библиотеката, седеше застинал като статуя от алабастър сам край огъня и по лицето му подскачаха сенки.

— Може ли да поговоря с теб, татко? — попитах.

Той ме погледна бавно и разсеяно, сякаш бе изплувал от морето на унеса, и не каза нищо.

— Знам, татко, че според теб имам пръст в смъртта на Шамс, но искам да те уверя, че…

Най-неочаквано той вдигна ръка и ме прекъсна.

— Думите пресъхнаха между нас, синко. Нямам какво да чуя от теб и да ти кажа в отговор — изрече баща ми.

— Много те моля, не приказвай така. Нека ти обясня — рекох с разтреперан глас. — Заклевам се в Бога. Не съм аз. Познавам хората, които са го извършили, но не съм аз.

— Синко — пак ме прекъсна баща ми и скръбта му беше изместена от вледеняващото спокойствие на човек, който най-после е приел ужасната истина, — твърдиш, че не си ти, но по полите на дрехата ти има кръв.

Трепнах и тутакси проверих края на дрехата си. Дали беше вярно? Дали от онази вечер по мен беше останала кръв? Погледнах пешовете, после и ръкавите, дланите и ноктите си. Всичко изглеждаше чисто. Когато вдигнах отново глава, се взрях в очите на баща си и чак тогава схванах какъв малък капан ми е заложил.

Бях се издал, като неволно бях проверил дали по дрехата ми няма кръв.

Вярно е. Наистина отидох онази вечер при тях в пивницата. Именно аз казах на убиеца, че Шамс има навика да се усамотява вечер на двора. И по-късно същата нощ докато Шамс разговаряше под дъжда със своя убиец, бях сред шестимата, които подслушваха при градинския зид. А когато решихме да нападнем, понеже вече нямаше връщане назад и убиецът протакаше, им показах как да проникнат в двора. Но нищо повече. Ограничих се с това. Не съм участвал в побоя. Шамс беше нападнат от Байбарс, а Иршад и другите му помагаха. И когато те се уплашиха, Чакалова глава довърши започнатото.

По-късно изживявах наум отново и отново случилото се толкова пъти, че вече ми е трудно да кажа кое е истина и кое — плод на въображението ми. Един-два пъти си съчинявах спомен как Шамс ни се изплъзва и изчезва в непрогледната нощ и образът бе толкова ярък, че аз бях на път да повярвам.

Уж Шамс вече го няма, а следите му са навсякъде. Танците, поезията, музиката и всички неща, за които си мислех, че ще изчезнат, след като той се махне, си останаха, сякаш бяха пуснали корен в живота ни. Баща ми стана поет. Шамс беше прав. Счупи ли се едно от гърнетата, се чупи и второто.

Татко ми винаги си е бил обичлив. Прегръщаше хора от всякаква вяра. Държеше се добре не само с мюсюлманите, но и с християните, юдеите и дори езичниците. След като Шамс се появи в живота му, кръгът от хора, които той обичаше, се разшири дотолкова, че обхвана и най-изпадналите: блудници, пияници и просяци, най-голямата паплач.

Убеден съм, че е в състояние да обикне дори убийците на Шамс.

Имаше и досега има само един човек, когото той не успя да обикне: родния си син.

Султан Валад

Коня, септември 1248 година

Блудници, просяци, пияници, сираци и крадци… Той раздава на престъпници всичкото си злато и сребро. След онази ужасна нощ баща ми вече не е същият. Всички твърдят, че от скръб е обезумял. Попитат ли го какво прави, разказва за царя на арабите Имр ал-Каис, когото всички обичали и който бил баснословно богат и красив, но един ден най-неочаквано се отказал от съвършения си живот. Облякъл се като дервиш, раздал цялото си богатство и тръгнал да обикаля от място на място.

— Ето какво става, когато загубиш любим — обяснява баща ми. — Такава загуба заличава царското в теб и ти носи дервишкото. Сега, след като Шамс си отиде завинаги, аз също си отидох. Вече не съм книжник, не съм и проповедник. Аз съм олицетворение на нищото. Тук е моята фанаа^[1], тук вътре — моята бака^[2].

Завчера на вратата ни почука един риж търговец, изглеждаше като най-големия лъжец на земята. Каза, че познавал още от Багдад Шамс от Тебриз. После сниши съзаклятнически глас и се закле, че Шамс бил жив и бил добре, бил се укрил в един ашрам в Индия, където медитирал и само чакал да стане време да се появи отново.

Докато говореше всичко това, в гласа му нямаше и следа от почтеност. Но баща ми бе на седмото небе от щастие. Попита мъжа какво иска в замяна на чудесната новина. Без да му мигне окото, търговецът отвърна, че като малък все мечтаел да стане дервиш, но тъй като животът го бил тласнал в друга посока, му се искало да притежава поне кафтана на такъв прочут книжник като Руми. Щом чу това, баща ми извади кадифения си кафтан и му го даде ей така, без нищо.

— Но, татко, защо даде скъпия кафтан на този тип, знаеш много добре, че те излъга? — попитах веднага щом мъжът си тръгна.

И ето какво отговори баща ми:

— Смяташ, че с кафтана съм му платил скъпо и прескъпо за неговата лъжа? Но, скъпи ми синко, представи си само, ако той ми беше казал истината и Шамс наистина беше жив, аз щях да му дам живота си!

Руми

Коня, 31 октомври 1260 година

Болката се превръща с времето в скръб, скръбта — в мълчание, а мълчанието — в самотия, необходна и бездънна като тъмните океани. Днес се навършват шестнайсет години, откакто ние с Шамс се срещнахме пред Шекерджийския хан. Всяка година последния ден на октомври аз се усамотявам и от ден на ден тази самота ми тежи все повече. Прекарвам четирийсет дни в чим^[3] и размишлявам върху четирийсетте правила. Припомням си всяко от тях и разсъждавам върху него, но в най-съкровените кътчета на съзнанието ми е само Шамс от Тебриз, който сякаш сияе.

Мислиш си, че за теб няма вече живот. Мислиш си, че светлината на душата ти е била угасена и винаги ще тънеш в мрак. Но когато си погълнат от такава непрогледна тъмнина, когато и двете ти очи са затворени за света, в сърцето ти се отваря трето око. И чак тогава осъзнаваш, че зрението ти влиза в сблъсък с вътрешното познание. Няма око, което да вижда толкова ясно и остро, както окото на любовта. След скръбта идват друго годишно време, друга долина, друго „ти“. И започваш да виждаш навред онзи, когото обичаш и за когото си смятал, че не можеш да откриеш никъде.

Виждаш го в капката вода, която пада в океана, в прилива след нарастването на Луната, в сутрешния вятър, който разнася свежото си ухание, виждаш го в символите, по които гадаем на пръст по пясъка, в мъничките късчета скала, проблясващи на слънцето, в усмивката на новородено и в туптящата си вена. Как можеш да твърдиш, че Шамс си е отишъл, при положение че той е навред и във всичко?

Дълбоко в бавните въртопи на скръбта и бляна аз съм заедно с Шамс всеки ден, всяка минута. Гърдите ми са пещера, където почива той. Точно както планината пази вътре в себе си ехото, аз нося гласа на Шамс. От книжника и проповедника, какъвто бях навремето, не е останала и прашинка. Любовта зачеркна всичко, което правех, всичките ми навици. И ме изпълни с поезия. И макар да знам, че няма думи, които да изразят духовното ми пътешествие, аз вярвам в словото.

В най-тежките дни ми помогнаха двама души: големият ми син и един светец — златарят на име Саладин. Докато го слушах как работи в малкия си дюкян и изковава до съвършенство листовете варак, бях споходен от неописуемото вдъхновение да внеса последните уточнения в танца на въртящите се дервиши. Ритъмът, кънтящ откъм работилничката на Саладин, беше същият като пулса на всемира, като божествения ритъм, за който Шамс беше говорил и на който бе държал толкова много.

След време големият ми син се ожени за дъщерята на Саладин Фатима. Будна и любопитна, тя ми приличаше на Кимя. Обучавах я на Корана, Фатима ми стана толкова скъпа, че започнах да я наричам дясното си око, а сестра й Хедия — лявото си око. Ето какво ми доказа много отдавна милата Кимя: че като ученички момичетата са точно толкова схватливи, както и момчетата, че и повече. Обучавам на сема и жени и препоръчвам на сестрите суфистки да продължат тази традиция.

Преди четири години започнах да декламирам „Маснави“. Първият стих ми хрумна един ден на зазоряване ей така, съвсем случайно, докато гледах как светлината на слънцето разрязва мрака. Оттогава стиховете се леят сякаш сами от устните ми. Не ги записвам. Затова пък Саладин записа най-старателно онези първи стихове. А синът ми направи преписи на всички. Именно благодарение на тях стиховете са се съхранили, защото, честно казано, помолят ли ме да ги повторя днес, едва ли ще успея. И в проза, и в стихове, думите идват при мен на ята, а сетне си тръгват точно толкова внезапно, като прелетни птици. Аз съм само речното корито, където те спират да починат на път за по-топли земи.

Започна ли да съчинявам стихотворение, никога не знам предварително какво ще кажа. То може да е дълго, може да е и късо. Не го обмислям. И когато стихотворението е готово, отново замлъквам. Живея в тишина. И подписвам совите газели^[4] именно така, с Тишина, Khamush. Или с Шамс от Тебриз.

Светът се движи и се променя с бързина, над която ние, човеците, нямаме власт и която не можем да проумеем. През 1258 година Багдад беше превзет от монголците. Бе разгромен градът, който се гордееше с издръжливостта и блясъка си и твърдеше, че е център на света. Същата година умря Саладин. Ние с моите дервиши устроихме голямо празненство: минахме с тъпани и свирки през града, като танцувахме и пеехме от радост, защото именно така трябва да се погребва светец.

През 1260 година беше ред на монголците да загубят. Разгромиха ги мамелюците от Египет. Който вчера бе надделял, днес бе сломен. Всеки победител е склонен да смята, че ще тържествува за вечни времена. Който загуби пък, е склонен да мисли, че отново ще го победят. Но и едните, и другите грешат по една причина: променя се всичко, освен Божието лице.

След смъртта на Саладин ученикът Хусан, който бе възмъжал и напредваше по пътя на духовността толкова бързо, че сега всички го наричаха Хусан Челеби, започна да ми помага да записвам стихотворенията. Именно той е писарят, на когото продиктувах целия „Маснави“. Скромен и великодушен е, попита ли го някой кой е и какво прави, той ще отговори, без дори да трепне:

— Аз съм смирен последовател на Шамс от Тебриз. Ето кой съм.

Малко по малко ставаш на четирийсет години, после на петдесет, на шейсет и с всяко ново десетилетие се чувстваш по-съвършен. Длъжен си да продължиш по пътя, макар че няма къде да стигнеш. Вселената се върти постоянно и неумолимо, а заедно с нея и Земята, и Луната, но всичко се движи единствено заради една тайна, заложена в нас, човеците. С това познание ние, дервишите, ще продължим да танцуваме в любов и сърдечна болка, дори и никой да не разбира какво правим. Ще танцуваме и при свади, и в голяма война. Ще танцуваме и в обида и скръб, и в радост и въодушевление, сами и заедно с други, бавно и бързо като течението на вода. Ще танцуваме в кръвта си. Във всичко, което е било и е във всемира, има съвършена хармония и тънко равновесие. Точките се менят непрекъснато и се заместват една друга, кръгът обаче си остава непокътнат. Правило номер трийсет и девет: „Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя.“

И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

Нашата религия е религия на любовта. И всички ние сме свързани с верига от сърца. Ако и когато някоя от брънките се повреди, някъде се добавя друга. На мястото на всеки Шамс, който си е отишъл от този свят, ще се появи друг — в различна епоха и с различно име.

Имената се менят, идват и си отиват, но същността остава непокътната.