Елиф Шафак
Любов (22)

Ела

Нортхамптън, 29 юни 2008 година

Бъди готова за необичайното и неочакваното и ще започнат да ти се случват странни неща, надхвърлящи и най-невероятните мечти — ето какво казваше Азис. Но и една-едничка костица в тялото на Ела не бе готова за странното нещо, случило се тази седмица: Азис З. Захара беше дошъл да се види с нея в Бостън.

Беше неделя вечер. Семейство Рубинстайн тъкмо бяха седнали да вечерят, когато Ела забеляза, че е получила на мобилния си есемес. Реши, че сигурно е от някого от Готварския клуб „Фюжън“, затова не побърза да го прочете. Поднесе специалитета на вечерта: патица с мед, картофи соте и карамелизирани кръгчета кромид лук върху кафяв ориз. Когато тя сложи патицата на масата, всички заточиха зъби. Явно умираше от желание да я опита дори Джанет, въпреки че беше потисната, защото бе видяла Скот с новата му приятелка и бе разбрала, че още го обича.

Вечеряха дълго и бавно, отпиваха от виното и както обикновено, си говореха. Ела се включваше във всички разговори около масата. Обсъди с мъжа си дали да не повикат някого да боядиса беседката в яркосиньо, побъбри с Джанет за натоварената й програма в колежа, а с близнаците — дали да не вземат няколко нови дивидита, включително последните „Карибски пирати“. Чак след като сложи в миялната машина мръсните чинии и поднесе крем брюлето с бял шоколад, й хрумна да си прочете есемеса.

„Здравей, Ела, в Бостън съм, в командировка от списание «Смитсониън». Току-що слизам от самолета. Искаш ли да се срещнем? Отседнал съм в «Оникс» и ми се ще да те видя.

Азис.“

Ела остави телефона и леко замаяна, седна да си изяде десерта.

— Есемес ли си получила? — попита Дейвид, след като вдигна глава от чинията.

— Да, от Мишел — отговори без миг колебание Ела.

Дейвид извърна измъчено лице, избърса си устата със салфетката, после я сгъна изумително бавно и точно на съвършен квадрат.

— Ясно — каза.

Ела знаеше, че той изобщо не й е повярвал, въпреки това обаче почувства, че трябва да продължи да твърди именно това, но не за да убеди съпруга си и да измами децата, а заради себе си, за да намери сили да отиде от дома си до хотела на Азис. Ето защо продължи, като претегляше всяка дума:

— Мишел ми съобщава, че утре сутрин в агенцията има заседание, ще обсъждаме каталога за догодина. Иска да отида и аз.

— Е, в такъв случай не е зле да отидеш — каза Дейвид и очите му блеснаха, от което се разбра, че и той се е включил в играта. — Дали да не те откарам, тъкмо ще пътуваме заедно. Мога да преместя някои ангажименти.

Ела го погледна смаяна. Какво се опитваше да направи той? Нима смяташе да вдигне скандал направо пред децата?

— Ще бъде чудесно — насили се тя да се усмихне. — Но трябва да тръгнем преди седем. Мишел искала да поговорим преди заседанието.

— О, тогава няма да стане — изчурулика Орли, която знаеше, че баща й направо ненавижда да се буди рано. — Изключено е татко да тръгне навреме.

Ела и Дейвид се загледаха втренчено над главите на децата — всеки от двамата искаше другият да направи първата крачка.

— Така си е — съгласи се накрая мъжът й.

Ела кимна облекчено, макар и да се позасрами от дързостта си, понеже точно тогава й хрумна нещо още по-смело.

— Да, ужасно рано е. Всъщност защо не взема да отида още сега? — каза тя.

Мисълта, че утре сутрин ще бъде в Бостън и ще закусва заедно с Азис, беше достатъчна, та сърцето й да затупти по-ускорено. Но тя искаше да види Азис още сега, а не чак утре, което изведнъж й се стори прекалено далеч. От дома й до Бостън бяха близо два часа с кола, това обаче не я плашеше. Азис беше дошъл заради нея чак от Амстердам. И тя можеше да пошофира два часа.

— Мога да съм в Бостън преди десет тази вечер. И утре ще отида рано в агенцията, за да се видя с Мишел преди заседанието.

По лицето на Дейвид се мярна сянката на болката. Мина сякаш цяла вечност, докато той успее да каже нещо. В онзи дълъг миг очите му бяха очи на човек, на когото не са останали нито сили, нито чувства да спре жена си и тя да не отиде при друг мъж.

— Ще отида още сега с колата в Бостън и ще пренощувам в апартамента ни — каза Ела уж на децата, но всъщност само на Дейвид.

Това беше нейният начин да го увери, че няма да има физически допир между нея и човека, с когото, както той се досещаше, жена му ще се срещне.

Дейвид стана от стола с чаша вино в ръка. Направи широко движение по посока на вратата, усмихна се на Ела, за да я насърчи, и добави прекалено въодушевено:

— Добре, скъпа, щом искаш, върви сега.

— Но, мамо, мислех, че днес вечерта ще ми помогнеш с математиката — възрази Ави.

Ела усети как лицето й пламва.

— Знам, миличък. Хайде да го оставим за утре.

— О, пусни я — заяде се Орли с брат си. — Толкова ли не можеш малко без майка си? Кога ще пораснеш?

Ави се смръщи, но не каза нищо повече, Орли подкрепи майка си, на Джанет й беше все едно, затова Ела просто грабна мобилния си телефон и хукна по стълбите към горния етаж. Веднага щом затвори вратата на спалнята, се хвърли на леглото и изпрати есемес на Азис: „Не мога да повярвам, че си тук. След два часа ще бъда в «Оникс».“

Загледа все по-уплашено как съобщението заминава. Какво правеше? Но нямаше за кога да мисли. И да съжаляваше за тази вечер — а тя подозираше, че ще съжалява — можеше да го направи и по-късно. Сега трябваше да побърза. Отне й двайсет минути да се пъхне под душа, да си изсуши със сешоара косата, да си измие зъбите, да избере рокля, да я съблече, да опита друга, после трета, да се среши, да сложи малко грим, да потърси обичките, подарък от баба Рут за осемнайсетия й рожден ден, и отново да смени роклята.

Пое си дълбоко въздух и си сложи малко парфюм. „Итърнити“ на „Калвин Клайн“. Шишенцето чакаше в шкафа в банята от цяла вечност. Дейвид не обичаше парфюми. Твърдеше, че жените трябвало да миришат на жени, а не на кифли с ванилия или на канела на пръчки. Но Ела предположи, че европейците може би имат други вкусове. Нали всички в Европа бяха луднали по парфюмите?

След като беше готова, огледа жената в огледалото. Защо Азис не й беше казал, че ще идва? Ако Ела знаеше, щеше да отиде на фризьор, на маникюр и на масаж, може би щеше да опита нова прическа. Ами ако Азис не я харесаше? Ами ако между тях не се получеше привличане и той съжалеше, че е бил толкова път чак до Бостън?

Изведнъж Ела се опомни. За какво й беше да променя външния си вид? Не беше ли все тая дали между тях има привличане? И да се впуснеше в авантюра с този мъж, тя щеше да бъде мимолетна. Ела имаше семейство. Имаше свой живот. Тук беше нейното минало, както и бъдещето й. Подразнена от самата себе си, че се е впуснала в такива неправдоподобни сценарии, тя престана да мисли, което винаги беше по-лесно.

В осем без петнайсет целуна за лека нощ децата си и излезе. Дейвид не се виждаше никъде.

Докато вървеше към колата, като подрънкваше с ключовете от апартамента в Бостън в ръката си, съзнанието й още бе вцепенено, затова пък сърцето й препускаше като обезумяло.

Султан Валад

Коня, юли 1246 година

Баща ми дойде при мен в стаята — дишаше тежко и едвам се държеше на крака, приличаше на сянката на човека, който беше навремето. Под очите му имаше торбички, тъмни и зловещи, сякаш той будуваше по цели нощи. Но онова, което ме изненада най-много, бе, че брадата му беше побеляла.

— Помогни ми, синко — каза той с глас, който не приличаше на неговия.

Изтичах и го сграбчих за ръката.

— Каквото поискаш, татко, само кажи.

Той мълча към минута, сякаш смазан от бремето на онова, което смяташе да каже.

— Шамс си отиде. Изостави ме.

За стотна от секундата се обърках и ме плисна странно облекчение, но не казах нищо. Колкото и тъжен и стъписан да бях, ми хрумна, че всяко зло е за добро. Нима сега животът нямаше да бъде по-лесен и спокоен? Напоследък баща ми си беше спечелил много врагове, и то все заради Шамс. Исках пак да стане така, както беше, преди да дойде дервишът. Дали Аладин не беше прав? Не живеехме ли всички по-добре без Шамс?

— Не забравяй колко много значи той за мен — рече татко, сякаш доловил мислите ми. — Ние с него сме едно. Луната има и светла, и тъмна страна. Шамс е моята непокорна страна.

Кимнах, засрамен. Сърцето ми се сви. Не се налагаше баща ми да говори повече. Никога дотогава не бях виждал в очите на човек толкова мъка. Езикът в устата ми сякаш беше вързан. Известно време не можех да кажа и дума.

— Намери Шамс, ако той иска да бъде намерен. Доведи го обратно. Кажи му колко ме боли сърцето — гласът на татко се сниши до шепот. — Кажи му, че отсъствието му ме убива.

Обещах му да доведа обратно Шамс. Той ме сграбчи за ръката и я стисна с такава благодарност, че се видях принуден да извърна поглед, понеже не исках татко да вижда нерешителността в очите ми.

Цяла седмица обикалях из улиците на Коня с надеждата да открия следи от Шамс. Всички в града вече бяха чули, че той е изчезнал, и бяха плъзнали какви ли не догадки къде е отишъл. Срещнах един прокажен, който го обичаше неописуемо. Той ме насочи към отчаяни несретници, на които странстващият дервиш беше помогнал. И през ум не ми беше минавало, че мнозина обичат Шамс — те бяха от хората, които дотогава бяха невидими за мен.

Една вечер се прибрах уморен и объркан. Кера ми донесе паница сутляш, който дъхтеше на розова есенция. Седна до мен и ме загледа как ям. Усмивката й беше обрамчена от полумесеците на страданието. Нямаше как да не забележа колко се е състарила последната година.

— Чух, че се опитваш да доведеш обратно Шамс. Знаеш ли къде е отишъл? — попита тя.

— Мълви се, че може би е заминал за Дамаск. Но чух да се говори и че се е отправил към Исфахан, Кайро и дори към родния си град Тебриз. Трябва да проверим навсякъде. Ще отида в Дамаск. Някои от учениците на баща ми ще се запътят към другите три града.

Лицето на Кера помръкна и тя пророни, сякаш мислеше на глас:

— Маулана пише стихове. Красиви са. Отсъствието на Шамс го превръща в поет.

С влажни страни и свита кръгла уста, Кера свали поглед към персийския килим и въздъхна, после изрецитира следното:

„Видях царя с лице на Слава,

небесното око и слънце.“

Сега във въздуха се носеше нещо, което допреди малко го нямаше.

Виждах, че Кера е разкъсвана отвътре. Беше достатъчно да я погледнеш в лицето, за да разбереш колко се мъчи заради терзанията на съпруга си. Беше готова на всичко, само и само той да се усмихне отново. И в същото време й беше олекнало, тя едва ли не се радваше, че най-сетне се е отървала от Шамс.

— Ами ако не го намеря? — чух се да питам.

— Тогава няма да имаме особен избор. Ще продължим да живеем както преди — отбеляза Кера и в очите й проблесна надежда.

В онзи миг разбрах пределно ясно и неоспоримо за какво ми намеква. Че може и да не издирвам Шамс от Тебриз. Може дори да не ходя в Дамаск. Може утре да поема от Коня, да попътувам малко, да си намеря хубав крайпътен хан, където да отседна, и след няколко седмици да се върна, уж съм търсил под дърво и камък Шамс. Баща ми щеше да повярва на думите ми и въпросът щеше да бъде забравен завинаги. Така вероятно щеше да бъде най-добре не само за Кера и Аладин, които открай време се бяха отнасяли с подозрение към Шамс, но и за учениците и последователите на баща ми и дори за мен.

— Какво да правя, Кера? — попитах.

И тази жена, която се беше отказала от вярата си и бе приела исляма, само и само да се омъжи за баща ми, която се грижеше като истинска майка за мен и брат ми и обичаше съпруга си дотолкова, че запаметяваше наизуст стиховете, посветени от него на друг, ме погледна с болка в очите и не каза нищо. Изведнъж не й бяха останали думи.

Трябваше сам да намеря отговора.

Руми

Коня, август 1246 година

Без слънце е светът, пуст и гол е, откак си отиде Шамс. Градът е тъжно студено място, а душата ми е празна. Нощем сън не ме лови, денем само се скитам. Уж съм тук, а ме няма, призрак сред хора. Не намирам сили да не съм сърдит на всички. Как изобщо продължаваха да живеят така, сякаш не се е променило нищо? Как животът можеше да бъде същият без Шамс от Тебриз?

Всеки ден от тъмно до тъмно седя сам-самичък в библиотеката и не мисля за друго, освен за Шамс. Помня какво ми каза той веднъж с едва доловима суровост в гласа: „Някой ден ти ще бъдеш Глас на любовта“.

Не знам дали съм станал такъв, но е вярно, че напоследък ме боли от тишината. Думите ми дават изход, помагат ми да се отскубна от мрака в сърцето си. Нали точно това искаше през цялото време Шамс? Да направи от мен поет!

Животът не е друго, освен стремеж към съвършенство. Всичко, което ни се случва, колкото и значимо или дребно да е то, всяка трудност, която понасяме, са проявление на божествения промисъл, подчинен на тази цел. Борбата е изначално заложена в човека. Затова в Корана се казва, че който се бори по Божия път, Аллах ще му укаже Своя път. В Божия промисъл няма съвпадения. И не е съвпадение, че в онзи октомврийски ден преди близо две години на пътя ми се появи Шамс от Тебриз.

— Не съм дошъл при теб заради вятъра — ми каза тогава той.

А после ми разправи ето какво:

„Имало едно време един учител суфист, който знаел толкова много, че му бил даден духа на Иса. Той имал само един ученик и бил повече от доволен с онова, което му било дадено. Ученикът му обаче бил на друго мнение. В желанието си да види как всички са изумени от способностите на учителя, той все го молел да вземе още последователи.

— Добре тогава — съгласил се накрая учителят. — Щом това ще те направи щастлив, ще направя каквото искаш.

Същия ден двамата отишли на пазара. На една от сергиите имало захарни птички. Веднага щом учителят духнал по тях, птичките оживели и отлетели заедно с вятъра. От този ден нататък всички в града възхвалявали учителя. Не след дълго той имал толкова последователи и поклонници, че първият му ученик почти не можел да го види.

— О, учителю, сглупих. Преди беше много по-добре — оплакал се той покрусен. — Направи нещо. Много те моля, направи така, че те да си идат.

— Добре тогава. Щом това ще те направи щастлив, ще ги отпратя.

На другия ден, докато проповядвал, учителят изпуснал газове така, сякаш се е извил вятър. Последователите му се възмутили. Един по един се обърнали и си тръгнали. Останал само първият ученик.

— Защо не си тръгна с другите? — попитал учителят.

А ученикът отвърнал:

— Не съм дошъл при теб заради първия вятър, няма да си тръгна и заради последния.“

Каквото и да правеше Шамс, го правеше за моето съвършенство. Ето какво не проумяваха хората в града. Той съвсем преднамерено раздухваше пламъците на сплетните, засягаше болни въпроси, изричаше думи, които за обикновените уши звучаха като богохулство, стъписваше и предизвикваше хората, дори онези, които го обичаха. Хвърляше книгите ми във водата, за да ме принуди да забравя каквото знам. Макар и всички да бяха чували какви нападки отправя към шейховете и книжниците, малцина знаеха колко способен беше в тафсира^[1]. Имаше дълбоки познания в алхимията, астрологията, астрономията, богословието, философията и логиката, но държеше познанията си скрити от невежи очи. Беше факих^[2], а постъпваше като факр^[3].

Отвори дома ни за една блудница и ни накара да се храним на една маса с нея. Прати ме в пивницата, за да ме насърчи да разговарям с пияниците. Веднъж ме накара да ида да прося срещу джамията, където проповядвах, за да се поставя на мястото на един нищ, прокажен. Откъсна ме първо от моите поклонници, а сетне и от големците, за да намеря допир с обикновените хора. Благодарение на него се запознах с хора, които иначе нямаше да срещна. Заради убеждението си, че трябва да се унищожат всички идоли, застанали между човека и Бога, включително славата, богатството, общественото положение и дори религията, Шамс унищожи всичко, което ме държеше свързан в живота, какъвто го познавах. Видеше ли каквито и да било душевни ограничения, предразсъдъци и табута, грабваше бика за рогата и се изправяше срещу него.

Заради него преминах проверки и изпитания, различни състояния и етапи, след всеки от които изглеждах в очите и на най-верните си последователи още по-умопобъркан. Преди имах куп поклонници, сега се бях отървал от необходимостта да имам публика. Удар след удар Шамс успя да съсипе доброто ми име. Заради него научих колко струва безумието и с времето познах вкуса на самотата, на безпомощността, сплетните, усамотението и накрая разбитото сърце.

Видиш ли изгода, бягай!

Отрова пий и живата вода лисни!

От сигурността се откажи, на страшни места ходи!

Зачеркни доброто си име, стани опозорен и безсрамен!

В крайна сметка всички сме подложени на изпитание. Всеки ден, всяка минута Бог ни пита: „Помниш ли какъв завет сключихме, преди да бъдеш пратен на този свят? Разбираш ли ролята си в това да разкриваш Моите несметни богатства?“

Обикновено не сме готови да отговорим на тези въпроси. Те ни плашат прекалено много. Ала Бог е великотърпелив. Той пита отново и отново.

И ако тази душевна болка е част от изпитанието, искам само едно: накрая да намеря Шамс. Книгите, проповедите, семейството, богатството, доброто име — готов съм да се откажа от всичко и всички, само и само да зърна още веднъж лицето му.

Преди ден Кера каза, че почти против волята си се превръщам в поет. Макар и никога да не съм имал добро мнение за поетите, не се учудих, че го чувам. По всяко друго време сигурно щях да й възразя, но не и сега.

Устата ми бълва стихове — постоянно, без да го искам, и ако ги чуе човек, сигурно ще отсъди, че наистина ставам поет. Султан на Езика! Но доколкото знам, истината е, че тези стихове не ми принадлежат. Аз съм само проводник на букви, сложени в устата ми. Подобно на писалка, която пише каквото й е наредено, или на флейта, свиреща нотите, които са й вдъхнали, аз също просто изпълнявам ролята си.

Бляскаво слънце тебризко! Къде си?

Шамс

Дамаск, април 1247 година

Бях открит от Султан Валад, когато пролетта в Дамаск беше в разгара си, десет месеца, след като си тръгнах от Коня. Играех под ясното синьо небе шах с един отшелник християнин на име Франсис. Беше човек с вътрешно равновесие, което трудно се нарушаваше, човек, който знаеше що е смирение. И тъй като ислямът всъщност означава душевен мир, който идва от смирението, за мен Франсис беше повече мюсюлманин от мнозина, които твърдят, че са такива. Понеже едно от четирийсетте правила гласи: „Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фатализъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила — сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.“

Преместих царицата, за да накарам Франсис да промени положението на царя си. С бързо дръзко решение той премести топа. Вече подозирах, че ще загубя партията, и точно тогава вдигнах глава и съгледах Султан Валад.

— Радвам се да те видя — казах му. — Значи все пак реши да ме потърсиш.

Той ми се усмихна тъжно, после стана мрачен — изненада се, че знам за душевните му терзания. Но нали беше честен човек, не започна да отрича истината.

— Вместо да те търся, тръгнах да се скитам. Но след известно време вече не можех да го правя. Нямах сили да лъжа баща си. Дойдох в Дамаск и се заех да те издирвам, но ти си трудно откриваем.

— Ти си честен човек и добър син — отвърнах. — Някой ден в близко бъдеще ще станеш отличен съратник на баща си.

Султан Валад поклати тъжно глава.

— На него му трябва само един съратник — ти. Върни се с мен в Коня. Баща ми има нужда от теб.

Щом чух поканата, главата ми пламна от какви ли не мисли и в началото никоя от тях не беше ясна. Моето себелюбие посрещна уплашено мисълта да се върна на място, където очевидно не бях добре дошъл.

„Не го слушай. Ти приключи със задачата си. Не си длъжен да се връщаш в Коня. Не забравяй какво ти каза Баба Замая. Прекалено опасно е. Върнеш ли се в този град, никога вече няма да излезеш от него.“

Исках да обикалям света, да срещам нови хора и да виждам нови градове. В Дамаск също ми харесваше и можех да остана тук до следващата зима. Отидеш ли на ново място, често те застрашава ужасното чувство на душевна самота и тъга. Но с Бог до мен бях доволен и щастлив в самотията си.

И все пак знаех прекрасно, че сърцето ми е в Коня. Беше ми толкова мъчно за Руми, че ме болеше дори да изрека името му. В края на краищата не е ли все едно в кой град ще остана, щом Руми не беше до мен? Моята кибла беше там, където живееше той.

Преместих царя върху шахматната дъска, Франсис се ококори — беше съгледал пагубното положение. Но в шаха, както и в живота, има ходове, които правиш, за да победиш, а има и такива, които правиш, защото така трябва.

— Ела с мен — примоли се Султан Валад, прекъсвайки мислите ми. — Който е злословил за теб и се е държал лошо, вече се разкайва горчиво. Този път всичко ще бъде по-добре, обещавам.

„Не можеш да даваш такива обещания, момчето ми — ми идеше да му кажа. — Никой не може.“

Но вместо това кимнах и рекох:

— Иска ми се да видя още един залез над Дамаск. Утре можем да поемем към Коня.

— Наистина ли? Благодаря ти — грейна от облекчение Султан Валад. — Нямаш представа колко много означава това за баща ми.

Сетне погледнах Франсис, който чакаше търпеливо да продължим партията. След като насочих към него цялото си внимание, върху устата му се мерна закачлива усмивка.

— Зле ти се пише, приятелю — оповести той победоносно. — Мат.

Кимя

Коня, май 1247 година

Блажен е този ден. Шамс от Тебриз се завърна в живота ми с тайнствен поглед в очите и отчужденост, с каквато преди не се беше държал. Изглежда преобразен. По-млад и хубав с косата, която е порасла толкова, че му влиза в очите, и със загара от дамаското слънце. Но в него има и още нещо, някаква промяна, която не мога да опиша. Очите му са си както винаги бляскави и безразсъдни, ала в тях се долавя нова искра. Подозирам, че Шамс има очите на човек, който се е нагледал на какво ли не и не иска да се бори повече.

Според мен обаче Руми се променя още по-дълбоко. Мислех, че щом Шамс се върне, той ще престане да се безпокои, ала случаят явно не е такъв. В деня, когато дервишът си дойде, Руми отиде да го посрещне с цветя пред градските стени. Но щом радостта от първите дни се попритъпи, Руми стана още по-напрегнат и затворен отпреди. Май знам причината. Веднъж вече е губил Шамс и се страхува да не го изгуби отново. Разбирам го както никой друг, защото и мен ме е страх да не изгубя Шамс.

Единственият човек, с когото споделям чувствата си, е Джевер, покойната съпруга на Руми. Е, тя не е точно човек, но аз не я наричам и, призрак. Джевер не е толкова отнесена и отчуждена, като повечето призраци, на които съм се натъквала, и откакто съм дошла в къщата, се движи като бавно течение около мен. Въпреки че двете си говорим за какво ли не, напоследък обсъждаме само едно: Шамс.

— Руми изглежда много нещастен. Жалко, че не мога да му помогна — споделих днес с Джевер.

— Не е изключено и да можеш. Напоследък съзнанието му е заето с нещо, но засега той не го е споделил с никого — рече тайнствено Джевер.

— С какво? — полюбопитствах аз.

— Руми смята, че ако Шамс се ожени и се задоми, хората в града няма да са толкова настроени срещу него. Няма да го одумват толкова и Шамс няма да се види принуден да се махне отново.

Сърцето ми трепна. Шамс да се ожени ли? Но за кого?

Джевер ме погледна с крайчеца на окото и допълни:

— Руми се пита дали имаш желание да се омъжиш за дервиша.

Вцепених се. Не че мисълта за брака ми минаваше за пръв път.

Бях на петнайсет години и знаех, че съм навлязла във възраст за женитба, знаех обаче и че което от момичетата се омъжи, се променя завинаги. В очите му се появява нов поглед и то се държи по нов начин до степен и другите да се отнасят към него различно. И малко дете ще ви каже коя жена е омъжена и коя — мома.

Джевер се усмихна нежно и ме хвана за ръката. Беше забелязала, че се притеснявам от самия брак, а не от брака с Шамс.

На другия ден следобед отидох при Руми и го заварих погълнат от „Опровержение на опровержението“^[4].

— Кажи ми, Кимя, с какво мога да ти бъда полезен — попита той с обич.

— Когато татко ме доведе при теб, ти му каза, че от едно момиче ще излезе по-лоша ученичка, отколкото от момче, защото момичето трябва да се омъжи и да отгледа деца, помниш ли?

— То оставаше да не помня — отвърна Руми с очи с цвят на лешник, блеснали от любопитство.

— Онзи ден си обещах да не се омъжвам никога, за да остана завинаги твоя ученичка — продължих с глас, разтреперан от бремето на онова, което смятах да кажа. — Но вероятно е възможно да се омъжа, без да се налага да напускам къщата. Например ако се омъжа за някого, който живее тук…

— Какво ми казваш, че искаш да се омъжиш за Аладин ли? — попита Руми.

— За Аладин ли? — повторих стъписана.

От къде на къде мислеше, че искам да се омъжвам за Аладин? Той ми беше като брат.

Руми явно долови изненадата ми.

— Преди известно време Аладин дойде при мен да ти иска ръката — поясни той.

Ахнах. Знаех, че не е редно едно момиче да подпитва за такива неща, но умирах от любопитство.

— И ти какво му каза, учителю?

— Казах му, че първо трябва да питам теб — отговори Руми.

— Учителю… — подхванах със заглъхващ глас. — Дошла съм да ти съобщя, че искам да се омъжа за Шамс от Тебриз.

Руми ме погледна почти невярващо.

— Сигурна ли си?

— Ще бъде добре в много отношения — потвърдих, а вътре в мен желанието да говоря още се бореше със съжалението, че съм се разприказвала излишно. — Шамс ще стане част от семейството ни и вече няма да се налага никога да си тръгва.

— Заради това ли искаш да се омъжиш за него? За да му помогнеш да остане? — полюбопитства Руми.

— Не — отговорих. — Всъщност да, но това не е всичко… вярвам, че Шамс е моя съдба.

Така се доближих възможно най-много до това да призная пред някого, че обичам Шамс от Тебриз.

Първа за сватбата научи Кера. Тя посрещна новината с вцепенено мълчание и крива усмивка, но веднага щом останахме сами в къщата, започна да ме подпитва.

— Сигурна ли си, че го искаш? Нали не го правиш, за да помогнеш на Руми? — рече тя. — Толкова си младичка! Не мислиш ли, че трябва да се омъжиш за човек, който е по-близо до твоите години?

— Шамс твърди, че в любовта всички граници са размити — отвърнах аз.

Кера въздъхна шумно.

— Де да беше толкова просто, детето ми — отбеляза тя и пъхна под забрадката къдрица бяла коса. — Шамс е странстващ, дервиш, непокорен човек. Мъже като него не са свикнали на семеен живот и от тях не стават добри съпрузи.

— Нищо, може и да се промени — отсякох в заключение аз. — Ще му дам толкова любов и щастие, че волю-неволю ще се промени. Ще се научи да е добър съпруг и добър баща.

Това беше краят на разговора ни. Каквото и да виждаше върху лицето ми, Кера нямаше други възражения.

Онази нощ спах като къпана, чувствах се преизпълнена с решителност, на седмото небе от щастие. И през ум не ми минаваше, че допускам най-разпространената и най-болезнена грешка, която жените правят, откакто свят светува: да си мислят лековерно, че с любовта си могат да променят мъжете, които обичат.

Кера

Коня, май 1247 година

Бурен вятър сякаш се опитваш да уловиш, отвориш ли дума за нещо толкова дълбоко и толкова крехко като любовта. Чувстваш, че той ще нанесе щети, а няма как да го спреш. Не след дълго престанах да разпитвам Кимя — не защото бях убедена от отговорите й, а защото видях в очите й влюбена жена. Отказах се да оспорвам тази сватба, приех я като едно от странните неща в живота, над които нямам власт.

Месецът на Рамазана отмина бързо и бях толкова заета, че нямах кога да мисля за това. Ейд се падна в неделя. След четири дни оженихме Кимя и Шамс.

Вечерта преди сватбата се случи нещо, което промени изцяло настроението ми. Бях сама в кухнята, седях пред поръсената с брашно дъска с точилка в ръка и точех питки за гостите. Най-неочаквано, без изобщо да се замислям, се заех да оформям една топка тесто. Изваях малка мека Майка Мария. Моята Майка Мария. С нож й изрязах дълга дреха и лице, ведро и състрадателно. Бях погълната от това и не забелязах, че зад мен стои някой.

— Какво правиш, Кера?

Сърцето ми подскочи в гърдите. Обърнах се и видях, че Шамс е застанал на вратата и ме гледа изпитателно. Мина ми през ума да скрия тестото, но вече беше късно. Шамс се приближи до тепсията и погледна фигурата.

— Това Мария ли е? — попита, а когато не му отговорих, извърна към мен грейнало лице. — Охо, красива е. Липсва ли ти Мария?

— Преди много време приех исляма. Мюсюлманка съм — отсякох.

Ала Шамс продължи да говори така, сякаш не ме беше чул:

— Вероятно се чудиш защо в исляма няма жена като Мария. Със сигурност има Айша, има и Фатима, но ти вероятно ще кажеш, че не е същото.

Притесних се, не знаех какво да отвърна.

— Искаш ли да ти разкажа една история? — попита Шамс.

И ми разправи ето какво:

„Имало едно време четирима пътници, един грък, един арабин, един перс и един турчин. Стигнали те в един малък град и решили да си купят нещо за ядене. Но понеже не разполагали с много пари, можели да изберат само едно. Всеки заявил, че предлага най-вкусното нещо на света. Когато ги попитали какво е то, персът рекъл «angoor», гъркът — «staphalion», арабинът поискал «aneb», а турчинът настоял за «uzum». Тъй като разбирали само своя език, четиримата се скарали. От минута на минута се изпълвали с все по-голямо негодувание и огорчение, докато накрая не ги прекъснал един суфист, който минавал край тях. С парите, които четиримата били събрали, той купил чепка грозде. После я сложил в един съд и я натиснал с все сила. Накарал пътниците да изпият сока, а люспите изхвърлил, понеже важна била същността на плода, а не обвивката.“

Християните, евреите и мюсюлманите са като тези пътници. Карат се за обвивката, докато суфистът търси същността — уточни Шамс с усмивка, толкова развълнувана, че нямаше как да не се усмихна и аз. — Опитвам се да ти кажа, че няма причина Майка Мария да ти липсва, защото изобщо не се налага да се отказваш от нея. И като мюсюлманка можеш да се чувстваш привлечена от Мария.

— Аз такова… не мисля, че е редно — изпелтечих.

— Че какво нередно има! Религиите са като реки: всички се вливат в едно море. Майка Мария олицетворява състраданието, милостта, обичта и безусловната любов. Тя е личностна, но принадлежи и на всички. Нищо че си мюсюлманка, пак можеш да я обичаш и дори да наречеш дъщеря си Мария.

— Аз нямам дъщеря — напомних му.

— Ще имаш.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам.

Развълнувах се от тези думи, но не след дълго вълнението беше пометено от друго чувство: съпричастност. Двамата гледахме заедно фигурата на Майка Мария и споделяхме необичаен миг на ведрост и хармония. Шамс ми стана мил на сърцето и за пръв път, откакто беше дошъл у нас, проумях какво вижда в него Руми: човек с голямо сърце.

Въпреки това се съмнявах, че от Шамс ще излезе добър съпруг на Кимя.