Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forty Rules of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 199 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)
Източник
spiralata.net

Издание:

Елиф Шафак. Любов

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0501-7

История

  1. — Добавяне

Ела

Нортхамптън, 9 юни 2008 година

Без някога да е обичала самотата, напоследък Ела установяваше, че я предпочита. Беше погълната от това да внася последните щрихи в рецензията си за „Сладко богохулство“ и помоли Мишел за още една седмица отсрочка. Можеше да приключи и по-рано, но не искаше. Работата й даваше повод да се усамоти и да отложи семейните задължения и отдавна назрелия сблъсък със съпруга й. Тази седмица за пръв път пропусна Готварския клуб „Фюжън“ — не й беше до това да готви и да бъбри с петнайсет жени със сходен живот точно когато самата тя не знаеше какво да прави със своя. В последната минута се обади да предупреди, че е болна.

Смяташе общуването си с Азис за тайна, най-неочаквано се бе сдобила с твърде много тайни. Азис не знаеше, че Ела не само чете книгата му, но и пише рецензия за нея, в литературната агенция не знаеха, че тя флиртува тайно с автора на романа, който й бяха възложили за рецензия, децата и мъжът й пък изобщо не знаеха за какво е романът, не знаеха нищо и за автора му и за нейния флирт с него. Само за няколко седмици Ела се беше преобразила от жена с живот, прозрачен като кожа на новородено, в човек, затънал в тайни и лъжи. Но ако тази промяна я изненадваше, още по-учудващото бе, че тя изобщо не я смущаваше. Ела сякаш чакаше уверено и търпеливо да се случи нещо изключително важно. Тази ирационална надежда беше част от очарованието на новото й настроение, което въпреки всички тайни наистина бе очарователно.

Сега вече имейлите не й стигаха. Именно тя се обади първа по телефона на Азис. Въпреки петте часа разлика във времето двамата разговаряха почти всеки ден. Азис й беше казал, че гласът й е нежен и крехък. Ако тя се засмееше, смехът й идваше на талази, прекъсвани от кратки въздишки, сякаш Ела не бе сигурна колко още да се смее. Това беше смехът на жена, която така и не се е научила да не обръща особено внимание на мнението на другите.

— Просто се носи по течението — каза Азис. — Отпусни се!

Но течението около нея бе непостоянно и накъсано, защото точно тогава в дома и се случваха много неща. Ави беше тръгнал на частни уроци по математика, а Орли ходеше на консултации за смущенията в храненето си. Сутринта беше изяла половин омлет — първата истинска храна от месеци — и въпреки че бе попитала веднага колко калории има в него, беше малко чудо, че не се почувства виновна и не се самонаказа като повърне омлета. Междувременно Джанет беше хвърлила бомба, като бе оповестила, че е скъсала със Скот. Не беше обяснила друго, освен че и двамата имали нужда от пространство. Ела се запита дали „пространство“ всъщност не означава нова любов, в случай че Джанет и Скот не си бяха губили времето и вече си бяха намерили други.

Бързината, с която между хората възникваха отношения, които после се разпадаха, изумяваше повече отвсякога Ела, която обаче вече не се опитваше да съди другите. Ако имаше нещо, което беше научила от кореспонденцията си с Азис, то това бе, че колкото по-спокойна и сдържана е, толкова повече децата споделят с нея. След като беше престанала да тича подир тях, те бяха престанали да бягат от нея. Сега нещата се получаваха по-гладко, така, както и харесваше повече, в сравнение с времето, когато Ела се беше опитвала неуморно да помага и да поправя.

И само като си помислеше, че не прави нищо, за да го постигне! Вместо да смята, че играе в къщата ролята на своеобразна спойка, на невидима, но основна брънка, свързваща всички, тя се беше превърнала в безмълвен наблюдател. Гледаше не непременно студено и безразлично, но с видима сдържаност как събитията се разгръщат и дните отминават. Беше приела, че не е нужно да се напряга за неща, над които няма власт, и забеляза, че се е превърнала в друг човек: по-мъдър, по-спокоен и далеч по-разумен!

— Петата стихия — нашепваше си тя по много пъти на ден. — Просто приеми пустотата!

Не мина много време и мъжът й усети, че в нея има нещо странно, нещо, което не е в стила й. Дали заради това изведнъж му се прииска да прекарва повече време с нея? Напоследък се прибираше по-рано и Ела подозираше, че сега той не се среща с други жени.

— Добре ли си, скъпа? — току я питаше Дейвид.

— Никога не съм била по-добре — отвръщаше тя и всеки път отвръщаше на усмивката му.

Това, че се беше оттеглила в някакво свое спокойно пространство, сякаш беше смъкнало любезното благоприличие, зад което бракът й е дремел необезпокояван години наред. Сега вече ги нямаше преструвките и Ела виждаше съвсем оголени недостатъците и грешките и на двамата. Беше престанала да се преструва. И имаше чувството, че Дейвид ще направи същото.

На закуска и вечеря двамата говореха за случилото се през деня сдържано, като зрели хора, все едно обсъждаха годишните приходи от акциите си на фондовата борса. После потъваха в мълчание и признаваха неоспоримия факт, че нямат за какво да си говорят. Вече.

Понякога Ела усещаше, че мъжът й я гледа напрегнато и чака тя да каже нещо, какво да е. Имаше чувството, че ако го попита за извънбрачните му връзки, той с удоволствие ще й разкаже всичко от игла до конец. Но не беше сигурна, че иска да знае.

Преди се беше преструвала, че не подозира нищо, за да не разклаща лодката на брака си. Сега обаче вече не се държеше така, сякаш не знае какво прави Дейвид, когато не си е у дома. Даде да се разбере недвусмислено, че знае и й е все едно. Мъжът й се стресна именно от това ново равнодушие. Ела го разбираше, защото дълбоко в себе си също бе уплашена от него.

Ако преди месец Дейвид бе направил и най-малката стъпка, за да подобри брака им, Ела щеше да изпитва признателност. Щеше да се зарадва на всеки опит от негова страна. Вече не беше така. Сега тя подозираше, че животът й всъщност не е съвсем истински. Как беше стигнала дотук? Как удовлетворената майка на три деца беше открила в каква задънена улица се намира? И по-важното, ако наистина беше нещастна, както бе споменала веднъж пред Джанет, защо не правеше онова, което правят през цялото време нещастните? Защо не плачеше на пода в банята, защо не хлипаше над мивката в кухнята, защо не излизаше на тъжни разходки далеч от дома, защо не мяташе разни неща по стената… защо не вършеше всичко това?

Ела бе обзета от странно спокойствие. Чувстваше се по-устойчива отвсякога, въпреки че бързо се отдалечаваше от живота, който познаваше. Сутрин се гледаше дълго и съсредоточено в огледалото, за да провери дали в лицето й има видима промяна. Дали изглежда по-млада? По-хубава? Или може би по-изпълнена с живот? Не откриваше никаква разлика. Не се беше променило нищо и в същото време нищо вече не бе същото.

Кера

Коня, 5 май 1245 година

Белееха се доскоро клоните пред прозореца ни от натежалия по тях сняг. Сега вече те са покрити с цвят, а Шамс от Тебриз още е у нас. През това време наблюдавах как мъжът ми се превръща в друг човек и от ден на ден се отчуждава все повече от мен и от семейството си. В началото си мислех, че двамата бързо ще се отегчат, но не се случи нищо такова. Обратното, привързват се все повече един към друг. Когато са заедно, или са странно мълчаливи, или не спират да си шепнат и от време на време да се смеят звънко, а аз се питам откъде намират толкова много думи. След всеки разговор с Шамс Руми се преобразява, ходи умислен и погълнат от нещо, сякаш опиянен от вещество, което аз нито съм вкусвала, нито съм виждала.

Връзката, която ги обединява, е гнездо за двама, където няма място за трети. Те кимат, усмихват се, смеят се и се въсят по един и същ начин и по едно и също време, а между думите се гледат дълго и многозначително. Сякаш зависят един от друг дори в настроението си. Някои дни са по-спокойни и от приспивна песен, не слагат и залък в уста, не казват нищо, а друг път се въртят и въртят толкова въодушевено, че и двамата приличат на безумци. И в двата случая направо не мога да позная съпруга си. Човекът, за когото съм омъжена от над осем години, човекът, чиито синове отгледах като свои и на когото родих дете, се е превърнал в непознат. Чувствам го близък само когато е потънал в дълбок сън. От няколко седмици лежа нощем будна, слушам равномерното му дишане, чувствам нежния шепот на дъха му върху кожата си и утехата на пулса му в ушите си колкото да си припомня, че той и досега е човекът, за когото съм омъжена.

Повтарям си, че и това ще отмине. Все някога Шамс ще си иде. Нали уж е странстващ дервиш! Руми ще остане тук с мен. Той принадлежи на този град и на учениците си. Не е нужно да правя друго, освен да чакам. Но от ден на ден ми става все по-трудно да съм търпелива. Падна ли духом, се опитвам да си припомня отминалите дни, особено времето, когато напук на всичко Руми остана до мен.

— Кера е християнка. И да приеме исляма, никога няма да стане една от нас — бяха шушукали, щом се разчу, че скоро ще се женим. — Не е хубаво водещ книжник ислямист да се жени за друговерка.

Но Руми не им обръщаше внимание. И тогава, и по-късно. Винаги ще му бъда благодарна за това.

Анадола се състои от какви ли не религии, народи и кухни. Щом ядем една и съща храна, щом пеем едни и същи тъжни песни, щом вярваме в едни и същи суеверия и нощем сънуваме едни и същи сънища, защо да не можем да живеем заедно? Знам невръстни деца християни с мюсюлмански имена и невръстни деца мюсюлмани с кърмачки християнки. Нашият свят е като река: всичко тече и се смесва. И да има вододел между християнство и ислям, той трябва да бъде по-гъвкав, отколкото си мислят книжниците и в двата лагера.

Понеже съм жена на прочут книжник, си мислят, че имам добро мнение за книжниците, но истината е, че всъщност не е така. Книжниците знаят много, дума да няма, но дали толкова знания са добри, когато става въпрос за вяра? Дай им да говорят гръмки неразбираеми слова. Книжниците мюсюлмани критикуват християнството, задето приема Троицата, а книжниците християни нападат исляма, задето смята Корана за съвършена книга. Ако ги слуша човек, ще остане с впечатлението, че между двете религии няма нищо общо. Мен ако питате обаче, в основното обикновените християни и обикновените мюсюлмани имат помежду си повече допирни точки, отколкото със своите книжници.

Твърди се, че на мюсюлманин, приел християнството, му е най-трудно да признае Троицата. А на християнин, приел мюсюлманството — да се откаже от нея. В Корана Исус казва: „Раб съм аз на Аллах. Даде ми Той Писанието и ме стори пророк“.

На мен обаче не ми беше трудно да повярвам, че Исус не е син, а само раб Божий. Много по-трудно ми беше да се откажа от Мария. Не съм го споменавала на никого, дори на Руми, но понякога копнея да видя добрите й кафяви очи. Погледът й винаги ми е вдъхвал спокойствие.

Истината е, че откакто в къщата ни влезе Шамс от Тебриз, съм толкова нещастна и объркана, че усещам как повече от всякога копнея за Мария. Подобно на треска, плъзнала бясно по жилите ми, потребността да се помоля на Мария ме връхлита със сила, над която почти нямам власт. В такива времена ме пие чувство за вина, сякаш мамя новата си вяра.

Не го знае никой. Дори съседката Сафия, моя довереница във всичко. Тя няма да ме разбере. Иска ми се да споделя с мъжа си, но не виждам как. Той е толкова отчужден, че се страхувам да не го отблъсна още повече. Доскоро Руми бе за мен всичко. Сега е чужд човек. И през ум не ми е минавало, че е възможно да живееш с някого под един покрив, да спиш в едно легло и пак да чувстваш, че той всъщност не е до теб.

Шамс

Коня, 12 юни 1245 година

Бива ли вярващите да сте толкова заблудени! Защо изобщо си давате труда да постите по Рамазан в Божието име и на Ейд да принасяте в жертва овца или яре като изкупление за греховете си, цял живот да се стремите да отидете на поклонение в Мека и по пет пъти на ден да падате на колене върху молитвеното килимче, щом в сърцето ви няма място за любов? Ако в сърцевината на вярата няма любов, тя не е нищо повече от дума, безжизнена и вяла, неясна и куха, нещо, което не можеш да усетиш истински.

Нима си въобразявате, че Бог пребъдва в Мека или в Медина? Или в някоя джамия? Как изобщо ви минава през ума, че Бог може да бъде вместен в някакво ограничено пространство, при положение, че Той казва съвсем недвусмислено как пребъдва не на Своето небе ни на Своята земя, а в сърцето на любимия раб.

Горко на глупците, които си мислят, че границите на тленния им ум са граници и на Всемогъщия Бог. Горко на невежите, които смятат, че могат да се пазарят и да разчистват дългове пред Бога. Нима тези хора си представят Всевишния като бакалин, който се опитва да претегли на везни добродетелите и злодеянията ни? Като писар, който прилежно записва в счетоводна книга нашите грехове, та някой ден да ни поиска сметка за тях? Така ли си представят те Единосъщния?

Бог не е нито бакалин, нито писар, Той е велик Бог. Жив Бог! За какво ми е мъртъв Бог? Жив е Той. Името Му е ал-Хайй: Вечно живия. Защо да се давя в несекващи страхове и притеснения и вечно да съм спъван от забрани и ограничения? Той е безгранично милостив. Името Му е ал-Уадуд. Достоен за хвала е Той. И аз Го възхвалявам с всичките си думи и дела, естествено и леко, както дишам. Името му е ал-Хамид. Как изобщо мога да богохулствам и да злословя, след като дълбоко в себе си знам, че Бог чува и вижда всичко? Името му е ал-Башир. Невъобразимо красив.

Ал-Джамал, ал-Кайюм, ал-Рахман, ал-Рахим. В глад и наводнение, изтерзан и жаден, ще пея и ще танцувам в Негова прослава, докато нозете ми се подкосят, докато се свлека и сърцето ми престане да бие. Ще направя на пух и прах себелюбието си, докато не се превърна в прашинка, в нищо, в пътник из чистата пустота, в прах от прахта на великото Му съзидание. Прославям с признателност и радост, без умора Неговото величие и всемилост. Благодаря Му за всичко, което ми е дал и което ми е отказал, понеже единствен Той знае кое е най-добро за мен.

Спомних си още едно правило в своя списък и усетих нов прилив на щастие и упование. Човекът има неповторимо място в Божието творение. „Вдъхнах му от Своя дух“, казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници на земята. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си божествения дух и да живее според него.

Вместо да се оставят на Божията Любов и да обявят война на себелюбието си, религиозните фанатици се опълчват срещу другите и отприщват вълна след вълна на страх. Понеже гледат на целия всемир с очи, замъглени от страх, не е чудно, че виждат все неща, от които да се плашат. Каквото и да ни сполети, било то земетресение, суша или друго бедствие, те го тълкуват като знамение за Божия гняв, сякаш Бог не е казал недвусмислено, че милостта Му е по-голяма от Неговия гняв. Те вечно негодуват заради едно или друго и сякаш очакват Всемогъщия Бог да се застъпи и да отмъсти за тях, окаяните. Животът им не е нищо повече от несекващо огорчение и враждебност, недоволство, толкова огромно, че където и да отидат, то ги следва като черен облак, помрачаващ и минало, и бъдеще.

В религията се наблюдава следното: от дърветата не виждаме гората. В своята съвкупност религията е много по-велика и дълбока от отделните части, от които се състои. Отделните правила трябва да се четат в светлината на цялото. А цялото е стаено в същността.

Вместо обаче да търсят същността на Корана и да го възприемат в неговата цялост, слепите фанатици открояват един-два стиха и дават предимство на божествените заповеди, които според тях са в съзвучие с плашливите им умове. Все напомнят на де когото срещнат, че в Деня на Страшния съд всички ще бъдат принудени да минат по Моста Сират, по-тънък и от косъм, по-остър и от бръснач. Понеже не могат да минат по моста, грешниците ще паднат в трапа на ада отдолу, където ще бъдат обречени на вечни мъки. Който е живял праведно, ще се добере до другия край на моста и ще бъде възнаграден с екзотични плодове, сладка вода и девственици. Ето как накратко си представят те живота след смъртта. Толкова са обсебени от ужаси и отплата, от пламъци и плодове, от ангели и бесове, че в стремежа да се доберат до бъдеще, оправдаващо ги днес, забравят за Бога. Толкова ли не знаят едно от четирийсетте правила? „Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаш право в адския огън.“ Ето какво гласи Правило двайсет и пет.

Мигар има по-страшен ад от мъченията на онзи, който дълбоко в себе си знае, че е причинил зло, ужасно зло? Попитайте го. И той ще ви каже какво е ад. Има ли по-сладък рай от блаженството на онези редки мигове, когато всемирът се разтваря и човек има чувството, че знае всички тайни на вечността и се е слял напълно с Бога? Попитайте го. И той ще ви каже какво е рай.

Защо да се притесняваме толкова за последиците, за въображаемото бъдеще, при положение че този миг е единственото време, когато истински, докрай изживяваме и присъствието на Бога, и Неговото отсъствие в живота си? Суфистите не се ръководят нито от страха пред наказанието в ада, нито от желанието да бъдат възнаградени в рая, те обичат Бога просто защото Го обичат — безусловно, докрай.

Любовта е причината. Любовта е целта.

А когато обичаш толкова силно Бога, когато обичаш всичко, сътворено от Него — заради Него и благодарение на Него, всички външни категории изчезват като дим. От този миг нататък вече не може да има „Аз“. Всичко, до което се свеждаш, е една нула, толкова голяма, че закрива цялото ти битие.

Преди ден ние с Руми размишлявахме върху тези въпроси, когато той най-неочаквано затвори очи и изрече следните редове:

„Не съм християнин, ни юдеин, нито индуист и будист, не съм и суфист. Не съм от никоя религия и култура. Ни от Изтока, ни от Запада… Без място е мястото ми, безследна — следата ми…“

Руми смята, че никога не може да бъде поет. Ала носи в себе си поета. И то какъв поет! А сега той се разкрива.

Да, Руми е прав. Той не е нито от Изтока, нито от Запада. Той принадлежи на Царството на Любовта. Принадлежи на Възлюбения.