Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Forty Rules of Love, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 199 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sonnni (2012 г.)
- Форматиране
- Xesiona (2012 г.)
- Източник
- spiralata.net
Издание:
Елиф Шафак. Любов
ИК „Егмонт България“, София, 2010
Редактор: Вихра Василева
Коректор: Танка Симеонова
ISBN: 978-954-27-0501-7
История
- — Добавяне
Ела
„Бдете: по-добре да сте наясно, отколкото после да съжалявате — се казваше в сайта в интернет. — Проверете дали по ризите му няма червило, вижте дали, когато се прибира, не мирише на непознат парфюм.“
Нортхамптън, 31 май 2008 година
Това беше първият път, когато Ела Рубинстейн правеше тест в интернет, озаглавен „Как да разберете дали вашият мъж ви изневерява“. Макар че въпросите й се струваха глупави, тя вече знаеше, че понякога животът прилича на голямо клише.
Въпреки резултата от теста Ела не искаше да се разправя с Дейвид. И досега не го беше попитала къде е бил нощите, когато не се е прибирал вкъщи. В такива дни тя почти през цялото време се занимаваше със „Сладко богохулство“ и използваше романа като повод да си мълчи. Беше толкова разсеяна, че четеше книгата по-дълго от обикновено. Въпреки това тя й харесваше и след всяко ново правило на Шамс Ела разсъждаваше върху живота си.
Когато децата бяха наблизо, тя се държеше нормално. Двамата с Дейвид се държаха нормално. Но останеха ли сами, Ела забелязваше, че мъжът й я гледа заинтригувано, сякаш се питаше що за съпруга е, след като избягва да го пита къде е прекарал нощта. Истината обаче беше, че на Ела не й се научаваха неща, с които нямаше да знае какво да прави. Тя смяташе, че колкото по-малко знае за увлеченията на съпруга си, толкова по-малко ще мисли за тях. Да тънеш в неведение наистина си беше блаженство.
Това блаженство беше нарушено един-единствен път, миналата Коледа, когато от местен хотел се получи анкета, адресирана само до Дейвид. От управата на хотела питаха дали е останал доволен от престоя си там. Ела остави писмото на масата, най-отгоре върху купчинката, която се беше получила по пощата, и същата вечер загледа как мъжът й вади писмото от отворения плик и го чете.
— А, социологическо проучване сред гостите! Само до това ми е сега — каза той и успя да се подсмихне. — Миналата година проведохме там конференция на стоматолозите. Явно са прибавили към гостите, отсядали в хотела, и всички участници в конференцията.
Ела му повярва. Най-малкото онази част в нея, която не искаше да клати лодката. Другата част обаче беше цинична и недоверчива. Именно тя я тласна на другия ден да намери телефона на хотела и да го набере колкото да чуе онова, което вече знаеше: нито тази, нито миналата година в хотела не се бяха провеждали никакви конференции на стоматолози.
Всъщност Ела винеше себе си. Не остаряваше красиво и през последните шест години беше напълняла доста. С всеки нов излишен килограм сексуалното й желание намаляваше все повече. Заради готварския курс й беше още по-трудно да отслабне, макар че в групата имаше жени, които готвеха по-често и по-добре, а пак си бяха наполовина на нейното тегло.
Върнеше ли се назад, в миналото, Ела си даваше сметка, че бунтарството никога не й е било в кръвта. Никога не беше пушила трева на скришни места заедно с момчетата, никога не я бяха изхвърляли от заведения, тя никога не беше взимала хапчета против забременяване, никога не беше устройвала скандали, никога не беше лъгала майка си. Никога не беше бягала от училище. Докато не навърши двайсет, не знаеше що е секс. Нейните връстнички правеха поголовно аборти или даваха новородените си деца за осиновяване, а Ела ги наблюдаваше отстрани, сякаш гледаше по телевизията предаване за глада в Етиопия. Натъжаваше се, че по широкия свят стават такива трагедии, ала истината беше, че не си представяше да споделя една и съща вселена с хората с по-малко късмет.
Дори в гимназията не беше ходила по купони. Предпочиташе в петък вечер да си стои у дома и да чете хубава книга, вместо да върши с някакви непознати дивотии по шумни партита.
— Толкова ли не можеш да си като Ела? — натякваха на дъщерите си майките от квартала. — Ето, виж, тя никога не си навлича неприятности.
Майките я обожаваха, а децата им я смятаха за смотанячка без чувство за хумор. Нищо чудно, че в гимназията нямаше много приятели. Веднъж един от съучениците й подметна:
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Гледаш прекалено сериозно на живота. С теб човек може да си умре от скука.
Тя го изслуша внимателно и каза, че ще си помисли.
През годините дори не беше променяла особено прическата си: дълга права коса с цвят на мед, която прибираше на непослушен нисък кок или сплиташе на плитка до кръста. Почти не слагаше грим, ако не броим кафеникавото червило и тревистозелената очна линия, с която според дъщеря й по-скоро скривала, отколкото да откроява сиво-сините си очи. При всички положения Ела все не успяваше да направи чертата еднаква и над двете очи и над едното тя винаги беше по-дебела.
Подозираше, че в нея има нещо сбъркано. Тя или се месеше и притискаше околните (например Джанет, когато реши да се омъжи), или беше прекалено вяла и хрисима (по отношение на изневерите на мъжа си). Сякаш имаше две Ели: едната искаше да държи под контрол всичко, а другата беше отчайващо мекушава. И тя не можеше да каже никога коя от двете ще надделее и кога.
Освен това имаше и трета Ела, която наблюдаваше безмълвно всичко и чакаше да й дойде времето. Точно тази Ела й каза, че е спокойна до степен на вцепенение, но че под повърхността дреме потисканото й „Аз“ и бързо се трупат гняв и бунт, които всеки момент могат да се отприщят. Третата Ела предупреди, че ако и занапред продължава така, някой прекрасен ден тя неминуемо ще се взриви. И че е само въпрос на време.
Последния ден на май, докато обмисляше всички тези въпроси, Ела направи нещо, което не беше вършила от доста време. Замоли Бога или да й даде любов, която да я погълне изцяло, или да я превърне в пълна непукистка, на която й е все едно дали в живота й има любов.
— Избери каквото решиш, но много Те моля, побързай — допълни тя така, сякаш се беше сетила чак сега. — Може би си забравил, но вече съм на четирийсет години. И както виждаш, възрастта не ми се отразява добре.
Пустинна роза блудницата
Коня, 17 октомври 1244 година
Без дъх тичах и тичах по тясната уличка и нямах сили да се обърна назад. В белите ми дробове пареше, сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, още малко, и щях да се свлека, когато накрая стигнах на оживения пазар и се скрих зад един зид. Чак тогава набрах смелост да погледна назад. За моя огромна изненада и облекчение след мен тичаше само един човек: Сусама. Той спря запъхтян до мен с ръце, които се клатушкаха непохватно отстрани при хълбоците му, и с изумено сърдито лице — не проумяваше какво ме е прихванало, та съм хукнала като луда по улиците на Коня.
Всичко се разигра толкова бързо, че чак на пазара успях да разбера какво всъщност е станало. Седях в джамията и прехласната, поглъщах бисерите мъдрост на Руми. Бях се залисала толкова, че не съм и забелязала кога момчето до мен случайно е настъпило края на шала, с който бях покрила лицето си. Докато се усетя, шалът се разхлаби и тюрбанът се плъзна встрани, при което се показаха лицето и малко от косата ми. Побързах да наместя шала и продължих да слушам Руми, убедена, че не е забелязал никой. Но когато вдигнах очи, видях, че от предния ред в мен се е вторачил един младеж. Квадратно лице, лениви очи, остър нос, присмехулно ухилена уста. Познах го. Беше Байбарс.
Той бе от досадните клиенти, с които никое от момичетата в бордея не желаеше да легне. Някои мъже уж искат да преспят с проститутка, а в същото време я обиждат. Байбарс беше от тях. Вечно пускаше мръснишки шеги и беше много избухлив. Веднъж наби едно от момичетата толкова жестоко, че дори шефката, която обича повече от всичко парите, му каза да се маха и никога вече да не се връща. Той обаче се появяваше отново и отново. Най-малкото следващите няколко месеца. После по причини, които не са ми известни, престана да посещава бордея и ние не го видяхме повече. А сега същият мъж седеше пред мен — беше си пуснал дълга брада като благочестив човек, но в очите му проблясваше същата ярост.
Извърнах поглед. Ала вече беше късно. Байбарс ме беше познал.
Той пошушна нещо на мъжа до него, после двамата се обърнаха и ме зяпнаха. След това ме посочиха на трети мъж и всички в редицата погледнаха един по един към мен. Усетих как се изчервявам и сърцето ми бие като обезумяло, но не можех и да се помръдна. Вместо това се бях вкопчила в детинската надежда, че ако стоя мирно и затворя очи, мракът ще ни погълне всички и няма да остави нищо, заради което да се безпокоя.
Когато се осмелих да отворя отново очи, Байбарс си проправяше път през гъмжилото към мен. Стрелнах се към изхода, но беше невъзможно да избягам, бях заобиколена от плътно море от хора. Байбарс ме настигна в миг и беше толкова застрашително близо, че усетих миризмата на дъха му. Сграбчи ме за ръката и изсъска през зъби:
— Какво търси тук една блудница? Нямаш ли срам?
— Много те моля… пусни ме — изпелтечих, но той май изобщо не ме чу.
При него дойдоха приятелите му. Груби, страшни, самоуверени, надменни, те воняха на гняв и оцет и ме обсипаха с обиди. Всички наоколо се обърнаха да видят каква е тази олелия и няколко души изцъкаха неодобрително, но никой не се намеси. С тяло, безжизнено като буца тесто, се оставих покорно да ме изтикат при изхода. Надявах се, че когато излезем на улицата, Сусама ще ми се притече на помощ, а в най-лошия случай ще избягам. Ала още щом се озовахме навън, мъжете станаха още по-войнствени и агресивни. Осъзнах ужасена, че в джамията са внимавали от уважение към проповедника и богомолците да не повишават глас и да не ме блъскат, докато навън, на улицата, вече нямаше какво да ги спре.
Изживявала съм и по-страшни неща, но се съмнявам някога да съм се чувствала толкова обезсърчена. След като години наред се бях колебала, днес бях направила крачка към Бога и как ми беше отвърнал Той? Беше допуснал да ме изритат от Неговия дом!
— Не биваше изобщо да ходя там — казах на Сусама с глас, пресеклив като напукан лед. — Знаеш ли, прави са. Една блудница няма какво да търси в джамия, в църква, в никой от Божиите домове.
— Бива ли да говориш така!
Обърнах се да видя кой го е казал и направо не повярвах на очите си. Беше странстващият дервиш без косми по главата. Сусама се усмихна до уши, радостен, че го вижда отново. Аз се спуснах да му целуна ръка, ала той ме спря още преди да съм го достигнала.
— Много те моля, недей.
— Но как да ти се отплатя? Задължена съм ти — рекох аз.
Дервишът сви рамене, явно не проявяваше интерес.
— Не ми дължиш нищо — възрази. — Не сме задължени на никого, освен на Бога.
Представи се като Шамс от Тебриз, а после каза най-странното нещо, което съм чувала някога:
— Някои хора започват живота със съвършена сияйна аура, после обаче губят цветовете си и помръкват. Ти май си от тях. Навремето аурата ти е била по-бяла и от крем, на жълти и розови точици, ала с годините е помръкнала. Сега е светлокафява. Не ти ли е мъчно за първоначалните ти цветове? Не искаш ли да се съединиш с истинската си същност?
Погледнах го, не знаех какво да кажа.
— Аурата ти е изгубила блясъка си, защото през всичките тези години си си втълпявала, че си мръсна отвън и отвътре.
— Но аз наистина съм мръсна — възразих и прехапах устна. — Толкова ли не знаеш с какво се прехранвам?
— Нека ти разкажа една история. И ми разправи ето какво:
„Веднъж една блудница минала покрай улично псе. Животното се задъхвало от прежурящото слънце, било жадно и безпомощно. Без да губи и миг блудницата си изула обувката и я напълнила от най-близкия кладенец с вода — да напои кучето. След това си продължила по пътя. На другия ден срещнала един суфист, много мъдър човек. Още щом я видял, той й целунал ръцете. Блудницата се изумила. Той обаче й казал, че е проявила към кучето чистосърдечна доброта и затова всичките й грехове са били опростени още на мига.“
Разбрах какво се опитва да им каже Шамс от Тебриз, но дълбоко в себе си не му повярвах. Затова рекох:
— Можеш да бъдеш сигурен, че и всички кучета в Коня да нахраня, пак няма да бъде достатъчно за изкуплението ми.
— Няма откъде да знаеш, това го знае само Бог. Пък и какво те кара да мислиш, че някой от мъжете, изтикали те днес от джамията, е по-близо до Бога?
— И да не са по-близо до Бога, кой ще им го каже? — отвърнах, понеже Шамс не ме беше убедил. — Ти ли?
Дервишът обаче поклати глава.
— Не, тези работи не стават така. Не аз, а ти трябва да им го кажеш.
— Нима смяташ, че ще ме послушат? Те ме мразят.
— Ще те послушат — отсече решително дервишът. — Понеже няма такова нещо като „те“, както няма и „аз“. Единственото, което трябва да сториш, е да помниш, че всичко и всички във всемира са свързани помежду си. Ние не сме стотици хиляди различни неща. Всички ние сме Едно.
Зачаках да ми обясни, но той продължи:
— Това е едно от четирийсетте правила: „Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателна за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози“ — известно време дервишът мълча, сетне добави: — Не можеш да виниш другите, че не се отнасят към теб с уважение, при положение че самата ти не се смяташ достойна за уважение.
Стоях и не можех да промълвя и дума — усетих как действителността, за която се бях вкопчила, бавно се изплъзва и отдалечава. Спомних си всички мъже, с които бях спала: как са миришели, как са ме галели с мазолести длани, как са крещели, докато са свършвали… Бях виждала как добри момчета се превръщат в чудовища, а чудовищата — в добри момчета. Преди време имах един клиент, който заплюваше проститутките, докато спеше с тях.
— Мръсница — ето какво повтаряше, докато ми плюеше в устата и по лицето. — Мръсна пачавра.
А този дервиш седнал да ме убеждава, че съм по-чиста и от планински извор. Възприех го като безвкусна шега, но когато се насилих да се засмея, звукът не мина през гърлото ми и накрая аз се разхлипах пряко волята си.
— Миналото е водовъртеж. Ако допуснеш да властва над сегашния миг, то ще те засмуче — каза Шамс, сякаш прочел мислите ми. — Времето е илюзия. Живей за мига. Само това е важно — след като го изрече, извади от вътрешния джоб на наметалото си копринена кърпичка. — Задръж я — подкани. — Подари ми я един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Да ти напомня, че сърцето ти е чисто и носиш в себе си Бога — след тези думи дервишът грабна тоягата и се изправи, готов за път. — Просто се махни от бордея.
— Къде? Как? Нямам къде да отида.
— Нека това не те спира — отвърна с блеснали очи Шамс. — „Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.“
Аз кимнах. Не се налагаше да питам, и така бях наясно, че това е поредното правило.
Сюлейман пияницата
Коня, 17 октомври 1244 година
Беше малко преди полунощ, когато изпих на един дъх последната чаша и си тръгнах от кръчмата.
— Не забравяй какво ти казах. Мери си думите — предупреди ме Христос, докато ми махаше за довиждане.
Кимнах — чувствах се късметлия, задето имам приятел, който държи на мен. Но веднага щом излязох на тъмната безлюдна улица, усетих, че едвам се държа на крака от изтощение, каквото не бях изпитвал никога дотогава. Съжалих, че не съм взел със себе си шише вино, нямаше да ми дойде зле да си пийна малко.
Докато вървях предпазливо по разбития тракащ калдъръм, за миг си спомних мъжете от шествието с Руми. Заболя ме при спомена за ненавистта, мярнала се в очите им. Ако имаше нещо, което мразех най-много на този свят, това беше фарисейщината. Разни педанти и морализатори ме бяха упреквали толкова често, че само при спомена за тях ме побиваха тръпки.
Докато се борех с тези мисли, завих по една пресечка. Там беше по-тъмно от огромните дървета, надвиснали отгоре. Сякаш това не беше достатъчно, изведнъж луната се скри зад облак и аз бях обгърнат от плътен непрогледен мрак. Иначе все щях да забележа двамата пазванти, които се приближаваха към мен.
— Селямюн алейкум — поздравих прекалено весело в опит да прикрия тревогата си.
Но пазвантите не отвърнаха на приветствието. Вместо това ме попитаха какво търся по улиците в такава късна доба.
— Просто си се разхождам — промърморих аз.
Стояхме лице в лице, бяхме застинали в неловко мълчание, нарушавано само от воя на кучетата в далечината. Един от мъжете пристъпи към мен и ме подуши.
— Тук вони — избълва той.
— Да, смърди на вино — потвърди другият.
Реших да не задълбавам.
— Няма страшно. Вонята е само метафорична. Щом на нас, мюсюлманите, ние разрешено да пием само метафорично вино, значи и миризмата е метафорична.
— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изръмжа първият пазвантин.
Точно тогава луната се подаде иззад облака и ни покри с мека слаба светлина. Сега вече видях мъжа отпред. Беше с квадратно лице, с издадена брадичка, леденосини очи и остър нос. Можеше да мине и за красив, ако не бяха ленивите очи и постоянно свъсеното лице.
— Какво търсиш по улиците в такава късна доба? — повтори мъжът. — Откъде идваш и накъде си се запътил?
Не се сдържах.
— Сериозни въпроси, синко. Ако знаех отговорите, щях да разбуля загадката защо сме се родили на този свят.
— Подиграваш ли ми се, боклук такъв? — подвикна смръщен пазвантинът и още преди да съм се усетил, извади камшик, с който изплющя във въздуха.
Направи го толкова зрелищно и превзето, че се изкисках. Следващото, което той стори, бе да стовари камшика върху гърдите ми. Удари ме толкова внезапно, че изгубих равновесие и паднах.
— Сега вече може би ще се научиш как да се държиш — заяви пазвантинът и прехвърли камшика от едната в другата си ръка. — Толкова ли не знаеш, че пиенето е голям грях?
Усетих топлата си кръв, главата ми се завъртя в море от болка, а пак не бях в състояние да повярвам, че този мъж, който можеше да ми бъде син, е стоварил върху мен бич насред улицата.
— Ами тогава давай, накажи ме — подметнах. — Ако Божият рай е запазен за такива като теб, предпочитам да горя в ада.
В пристъп на ярост младият пазвантин започна да ме налага с все сила с камшика. Затулих лицето си с длани, но това не ми помогна особено. В паметта ми изникна весела стара песен, която сякаш сама си излезе от разкървавените ми устни. Решен да не показвам колко ми е зле, с всеки удар на бича пеех все по-силно и силно:
„Целуни ме, любов моя,
сърцето ми вземи,
устните ти сладки като мед са,
дай да пия още от тях.“
От това пазвантинът се разлюти още повече. Колкото по-силно пеех, толкова по-силно ме удряше. И през ум не ми беше минавало, че в някого може да се натрупа такава злост.
— Стига, Байбарс! — каза ужасен другият пазвантин. — Спри бе, човек!
Побоят бе прекъснат точно толкова неочаквано, както и беше започнал. Исках да имам последната дума, да се заям, но кръвта в устата заглуши гласа ми. Присви ме стомах и още преди да съм се усетил, повърнах.
— Ти си развалина — укори ме Байбарс. — Сам си си виновен, заслужаваше си го.
Те ми обърнаха гръб и се отдалечиха в нощта.
Не знам колко съм лежал там. Може и няколко минути, а може и цяла нощ. Времето изгуби тежест, а заедно с него и всичко останало. Луната се скри зад облаците и ме остави не само без светлина, но и без представа кой съм всъщност. Не след дълго вече се носех из преизподнята, между живота и смъртта, и нехаех къде ще се озова накрая. После излязох лека-полека от вцепенението и от всички синини, от всички следи от камшика и рани по тялото си усетих безумна болка, която ме плискаше на талази. Виеше ми се свят, крайниците ми бяха изтръпнали. Стенех в това състояние като ранен звяр.
Сигурно съм изпаднал в несвяст. Когато отворих очи, шалварите ми бяха наквасени с пикоч и всичко ме болеше ужасно. Замолих се на Бога или да притъпи болката, или да ми даде нещо за пиене и точно тогава чух приближаващи се стъпки. Сърцето ми замря. Можеше да е някое бездомно хлапе, а можеше да е и крадец или дори убиец. После обаче си помислих — от какво толкова ме е страх? Бях достигнал точка, когато, каквото и да донесеше нощта, то вече не беше страшно.
От сумрака излезе висок и строен гологлав дервиш. Той приклекна до мен и ми помогна да седна. Представи се като Шамс от Тебриз и ме попита как се казвам.
— Сюлейман, пияницата на Коня, на твоите услуги — отвърнах и изплюх един избит зъб. — Радвам се да се запознаем.
— Тече ти кръв — пророни Шамс и се зае да ми бърше лицето. — Не само отвън, но и отвътре — след тези думи той извади от джоба на наметалото си сребърно шишенце. — Намажи си раните с този мехлем — рече ми дервишът. — Подари ми го един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Знай все пак, че раната вътре е по-дълбока и трябва да се притесняваш именно от нея. Това тук ще ти напомня, че носиш в себе си Бога.
— Благодаря — чух се да фъфля, трогнат от добротата му. — Наби ме онзи пазвантин… Каза, че съм си го заслужил.
Още щом изрекох думите, бях смаян от детинския хленч в гласа си и от това, че ми се иска някой да ме утеши и да прояви състрадание.
Шамс от Тебриз поклати глава.
— Нямат право да постъпват така. Всеки търси сам божественото. Има си правило за тези неща: „Всички сме създадени по Божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различията и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл.“
— Звучи добре — казах, изумен от лекотата, с която съм го изрекъл. — Но вие, суфистите, съмнявате ли се някога в нещо, свързано с Бога?
Шамс от Тебриз се усмихна уморено.
— Съмняваме се, как да не се съмняваме, и съмненията са хубаво нещо. Те показват, че си жив и не си спрял да търсиш — говореше напевно, сякаш четеше от книга. — Пък и никой не е станал вярващ за една нощ. Човек си мисли, че е вярващ после в живота му се случва нещо и той става невярващ след това отново става вярващ сетне — пак невярващ. Докато не достигнем определено равнище, се колебаем постоянно. Това е единственият начин да вървим напред. С всяка стъпка се доближаваме още малко до Истината.
— Ако те чуе какви ги говориш, Христос ще ти каже да си мериш думите — предупредих го аз. — Твърди, че не всяка дума е предназначена за всички уши.
— Е, прав е — позасмя се Шамс от Тебриз, после скочи на крака. — Хайде, ела да те отведа у вас. Трябва да се погрижим за раните ти и да те сложим да поспиш.
Той ми помогна да се изправя, аз обаче едвам вървях. Без да се колебае и миг, дервишът ме вдигна, сякаш съм лек като перце, и ме сложи на гърба си.
— Предупреждавам те, воня — промърморих засрамен.
— Чудо голямо, Сюлеймане, не се притеснявай.
Така, без да се стряска от кръвта, пикочта и вонята, дервишът ме помъкна по тесните улици на Коня. Минавахме покрай къщи и колиби, потънали в непробуден сън. Иззад дуварите силно и стръвно ни лаеха кучета, за да съобщят на всички за присъствието ни.
— Винаги ми е било любопитно защо в стиховете на суфистите се говори за вино — подхванах аз. — Какво прославяте, истинско или метафорично вино?
— Не е ли едно и също, приятелю? — попита Шамс от Тебриз точно преди да ме свали от гърба си — вече бяхме пред нас. — Има правило, което го обяснява. Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря трето око — окото, което вижда вътрешните селения.
Когато след онази тежка изтощителна нощ останах сам у нас, се замислих над случилото се. Колкото и нещастен да се чувствах, дълбоко в себе си долавях блажен мир. Зърнах го за стотна от секундата и закопнях да остана навеки в него. В онзи миг разбрах, че Бог все пак има и че Той ме обича.
Колкото и да е странно, уж целият бях в рани и цицини, а вече не ме болеше нищо.