Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forty Rules of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 199 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)
Източник
spiralata.net

Издание:

Елиф Шафак. Любов

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0501-7

История

  1. — Добавяне

Ела

Нортхамптън, 26 юни 2008 година

„Безподобни, любими Азис,

Реших този път да ти напиша писмо. Както са се пишели едно време, с мастило, парфюмирана хартия и плик в същия цвят, върху който има пощенска марка. Днес следобед ще го пусна за Амстердам. Трябва да го пратя незабавно, защото, забавя ли се, вероятно няма да намеря сили да го направя никога.

Първо срещаш някого, човек, който е съвсем различен от хората наоколо. Той разглежда всичко в различна светлина и те кара да промениш, да изместиш ъгъла си на зрение, да видиш всичко наново — отвътре и отвън. Мислиш си, че можеш да стоиш на безопасно разстояние от него. Мислиш си, че все ще намериш пътя в тази красива буря, докато изневиделица не осъзнаеш, че си изтласкан в открито море и вече нямаш власт над нищо.

Не мога да кажа кога точно бях пленена от думите ти. Единственото, което знам, е, че нашата кореспонденция ме прави друга. Още от самото начало. Вероятно ще съжалявам, че съм го казала. Но тъй като цял живот съм съжалявала за неща, които така и не съм направила, не виждам нищо лошо в това поне веднъж да направя нещо, за което да съжалявам.

Откакто «се запознахме» покрай романа и кореспонденцията ни, мисля постоянно за теб. Прочета ли някой от имейлите ти, усещам как нещо вътре в мен се понася на вихрушка и си давам сметка, че от доста време не съм вкусвала такова доволство и вълнение. По цял ден не ми излизаш от главата. Разговарям с теб наум и се питам как ли би посрещнал всеки нов стимул в живота ми. Ако отида на хубав ресторант, искам и ти да си с мен. Видя ли нещо интересно, се натъжавам, че не мога да ти го покажа. Преди ден по-малката ми дъщеря попита дали съм правила нещо с косата си. Косата ми си е същата, както и преди! Но е вярно, че изглеждам различно, защото се чувствам различно.

После си напомням, че дори не сме се срещали. И това ме връща в действителността. И истината е, че не знам какво да правя с теб. Прочетох романа ти и предадох рецензията. (О, да, пишех издателска рецензия за него. Понякога ми се е искало да споделя мнението си с теб или поне да ти пратя рецензията, която предадох на литературния агент, но си казвах, че не е редно. Макар и да не мога да споделя подробности от рецензията, знай, че романът ми хареса страшно. Благодаря ти за удоволствието. Думите ти ще останат завинаги с мен.)

При всички положения «Сладко богохулство» няма нищо общо с решението ми да напиша това писмо или може би обратното, пиша го именно заради романа. Правя го заради онова, което става между нас, каквото и да е то, а също защото то ми оказва огромно влияние и аз нямам власт над него. Нещата стават сериозни и вече не мога да се справя с тях. В началото обичах въображението и разказите ти, после си дадох сметка, че всъщност обичам мъжа зад тях.

И сега не знам какво да правя с теб.

Както казах, трябва да изпратя това писмо незабавно. Не го ли направя, ще се наложи да го накъсам на парченца. Да постъпя така, сякаш в живота ми няма нищо ново, нищо необичайно.

Да, бих могла да постъпя както винаги и да се преструвам, че всичко е наред.

Бих могла да се преструвам, ако не беше тази сладка болка в сърцето ми…

С обич, Ела“

Кера

Коня, май 1246 година

Болезнено кръщение с огън. Не знам как да изляза от положението. Днес сутринта като гръм от ясно небе у нас дойде една жена, търсеше Шамс от Тебриз. Казах й да намине по-късно, понеже него го нямаше вкъщи, тя обаче отвърна, че нямало къде да отиде и предпочитала да почака на двора. Тогава вече се усъмних и започнах да я разпитвам коя е и откъде идва. Жената се свлече на колене, разбули лицето си и аз видях, че то е отекло и от много удари цялото е в рани. Въпреки синините и подутините жената беше много хубава и стройна. Със сълзи и хлипове и по изумително ясен начин тя потвърди подозренията ми. Беше блудница от бордея.

— Но аз си тръгнах от онова ужасно място — рече ми. — Отидох в банята и си умих лицето четирийсет пъти с четирийсет молитви. Зарекох се да не припарвам до мъж. Оттук нататък животът ми е посветен на Бога.

Не знаех какво да кажа, затова се взрях в наранените й очи и се запитах как е възможно жена толкова млада и крехка, да е намерила смелост да изостави единствения живот, който познава. Не исках в къщата си паднала жена, ала нещо в нея сломи сърцето ми, някаква непринуденост, едва ли не непорочност, каквато не бях виждала у никого. Кафявите й очи ми приличаха на очите на Майка Мария. Не намерих сили да я отпратя. Разреших й да чака на двора. Не можех да направя нищо повече. Тя седна при стената и неподвижна като мраморна статуя, се втренчи пред себе си.

След един час, когато Шамс и Руми се върнаха от разходка, се втурнах да им кажа за неканената гостенка.

— Казваш, че в двора ни има блудница ли, така ли? — изуми се Руми.

— Да, и твърди, че е напуснала бордея, за да намери Бога.

— О, това сигурно е Пустинна роза — възкликна Шамс не толкова учудено, колкото радостно. — Защо я държиш навън? Доведи я тук!

— Но какво ще си кажат съседите, ако разберат, че имаме под покрива си блудница? — възразих с глас, пресипнал от притеснение.

— Нима така и така всички ние не живеем под един покрив? — посочи той небето горе. — Царе и нищи, непорочни девици и блудници, всички сме под едно небе!

Как можех да споря с Шамс? Той имаше готов отговор за всичко.

Поканих блудницата вътре в къщата и се замолих да не ни видят любопитните съседи. Още щом влезе в стаята, Пустинна роза се спусна с хлипове да целува ръцете на Шамс.

— Много се радвам, че си тук — грейна той, сякаш разговаряше със стара приятелка. — Никога вече няма да се върнеш на онова място. Този етап от живота ти е приключил окончателно. Дано Бог направи плодотворно пътуването ти към Истината!

Пустинна роза се разплака още повече.

— Но съдържателката няма да ме остави никога на мира. Ще прати Чакаловата глава да ме намери. Не знаеш как…

— Изчисти мислите си, дете — прекъсна я Шамс. — Запомни още едно правило: „Докато всички на този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някакви, а след смъртта да оставят всичко това след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременяваш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имаме сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.“

Късно същата вечер показах на Пустинна роза леглото, на което щеше да спи. Тя тутакси потъна в сън, а аз се върнах в гостната, където заварих Руми и Шамс да си говорят.

— Ела на представлението ни — рече Шамс, щом ме видя да влизам.

— Какво представление? — попитах.

— Духовен танц, Кера, какъвто не си виждала никога.

Погледнах учудена мъжа си. Какво ставаше тук? За какъв танц ми говореха?

— Ти, Маулана, си уважаван книжник, не ти приляга да забавляваш хората. Какво ще си помислят за теб? — попитах и усетих, че лицето ми пламва все повече.

— Не се притеснявай — отговори Руми. — Ние с Шамс го обсъждаме отдавна. Искаме да представим за пръв път танца на въртящите се дервиши. Нарича се сема[1]. Всички, които бленуват за Божествена Любов, са добре дошли да се присъединят към нас.

Получих страшно главоболие, но тази болка не беше нищо в сравнение с душевните ми терзания.

— Ами ако на хората не им хареса? Не всички имат добро мнение за танците — казах на Шамс с надеждата да го спра и той да не изрече онова, което се канеше да каже. — Ако не друго, поне помислете дали да не отложите представлението.

— Не всички имат добро мнение и за Бога — отвърна той, без да трепне. — И вярата в Бога ли да отложим?

Това беше краят на препирнята. Нямаше какво повече да си кажем, а къщата се изпълни със звука на вятъра, който проникваше през пукнатините по стените и блъскаше в ушите ми.

Султан Валад

Коня, юни 1246 година

Благодатната красота е в очите на гледащия — все повтаряше Шамс. — Всички ще видят един танц, а ще го възприемат различно. Защо да се притесняваме? На някои ще им хареса, на други — не.

Но вечерта на сема споделих с Шамс опасенията си, че няма да дойде никой.

— Не се притеснявай — повтори той убедено. — Хората в града може и да не ме харесват, не е изключено вече да не обичат дори баща ти, но няма как да ни пренебрегнат. Ако не за друго, ще дойдат от любопитство.

И наистина, вечерта на представлението видях, че откритата зала е препълнена. Бяха се стекли търговци, ковачи, килимари, селяни, каменари, производители на бои, продавачи на лекове, занаятчии, писари, грънчари, пекари, оплаквачи, гадатели, ловци на плъхове, търговци на благовония, беше дошъл дори шейх Ясин с неколцина свои ученици. Жените седяха отзад.

С облекчение видях на предния ред султан Кай Хосрой с царедворците си. Щом такъв големец подкрепяше баща ми, хората нямаше да се осмелят да го одумват.

Мина много време, докато публиката се успокои, и дори след това шумът не стихна докрай и някой продължиха да шушукат разпалено. Искаше ми се да седна до някого, който няма да злослови за Шамс, затова се разположих до Сюлейман пияницата. Той вонеше на вино, но на мен не ми пречеше.

Краката ми бяха изтръпнали, дланите ми бяха плувнали в пот и макар да беше топло и да си свалихме връхните дрехи, зъбите ми тракаха. Това представление беше изключително важно за помръкващата слава на баща ми. Замолих се на Бога, но понеже не знаех какво точно да искам, освен всичко да мине добре, молитвата ми звучеше спънато.

Не след дълго се чу звук — първо отдалеч, сетне от по-близо. Беше пленителен и трогателен, затова всички затаихме дъх и заслушахме.

— Какъв е този инструмент? — пошушна Сюлейман с нещо средно между благоговение и наслада.

— Казва се ней[2] — отвърнах, спомнил си един разговор между татко и Шамс. — И звучи като въздишка на влюбен, затъжен за своята любима.

След като неят заглъхна, на сцената се появи баща ми. С лека премерена стъпка се приближи и приветства публиката. Подир него излязоха шестима дервиши, все ученици на татко, всичките в дълги бели широкополи дрехи. Те кръстосаха върху гърдите си ръце и се поклониха на баща ми, за да получат благословията му. После засвири музика и един по един дервишите започнаха да се въртят първо бавно, сетне с бързина, от която ти спираше дъхът, а полите на дрехите им се разтвориха като лотос.

Бяха невероятна гледка. Неволно се усмихнах от гордост и радост. С крайчеца на окото погледнах присъстващите. Дори най-злобните сплетници наблюдаваха представлението с видима възхита.

Дервишите кръжиха и кръжиха сякаш цяла вечност. Сетне музиката се извиси: иззад завесата екна звукът на ребаба[3], който се сля с нея и барабаните. Точно тогава като необуздан пустинен вятър на сцената излезе Шамс от Тебриз. Беше с по-тъмна дреха от останалите, изглеждаше по-висок и освен това се въртеше по-бързо. Ръцете му бяха разперени към небето, лицето му беше извърнато нагоре и приличаше на слънчоглед, който търси слънцето.

Чух как мнозина от публиката ахват изумени. Дори онези, които мразеха Шамс от Тебриз, бяха във властта на този вълшебен миг. Погледнах баща си. Докато Шамс кръжеше като обезумял, а учениците се въртяха в орбитите си, татко стоеше, застинал като вековен дъб, мъдър и спокоен, с устни, които не спираха да мърдат и да отправят молитви.

Накрая музиката стана по-бавна. Не щеш ли, дервишите застинаха и всеки от лотосите се затвори. Баща ми приветства тихо и благослови хората на сцената и в публиката и за миг всички сякаш се съединиха в съвършена хармония. Внезапно се спусна заредена с очакване тишина. Никой не знаеше какво да прави. Никой не беше виждал дотогава такова чудо.

Тишината беше нарушена от гласа на баща ми.

— Това, приятели, се нарича сема, танцът на въртящите се дервиши. От този ден нататък ще я танцуват дервишите на всякаква възраст. С едната ръка, насочена към небето, с другата — към Земята, ние получаваме всяка прашинка Божия любов и даваме обет да я раздаваме на хората.

Хората в публиката се усмихнаха и зашушукаха в знак на съгласие. В цялата зала се възцари сърдечна дружелюбна суетня. Бях толкова трогнат от този положителен отклик, че се просълзих. Най-после баща ми и Шамс започваха да получават уважението и любовта, които със сигурност заслужаваха.

Вечерта можеше да приключи с тази сърдечна нотка и аз щях да се прибера щастлив, с увереността, че нещата се оправят, ако после не се случи нещо, опропастило всичко.

Сюлейман пияницата

Коня, юни 1246 година

Бесове и мълнии! Още не съм дошъл на себе си. И от всичко, което видях днес вечерта, най-смайващ беше краят.

След сема великият Кай Хосрой II стана на крака и огледа царствено помещението. Приближи се донемайкъде самодоволно до сцената и след като прихна в звънък смях, рече:

— Браво на вас, дервиши! Вашето изпълнение ми направи голямо впечатление.

Руми му благодари любезно, същото направиха и всички дервиши на сцената. После музикантите станаха на крака и приветстваха с изключително уважение султана. С лице, грейнало от доволство, Кай Хосрой даде знак на един от стражата, който тутакси му връчи кадифена кесийка. Султанът я подхвърлил няколко пъти върху дланта си, за да покаже колко са тежки жълтиците вътре, след това я метна на сцената. Хората наоколо ахнаха и изръкопляскаха. Толкова трогнати бяхме от щедростта на владетеля.

Доволен и уверен, Кай Хосрой се обърна да си ходи. Ала тъкмо пристъпи към изхода, същата кесия, която беше хвърлил на сцената, полетя обратно към него. Жълтиците западаха в краката му и задрънчаха като гривни на невеста. Всичко се разигра толкова бързо, че цяла минута стояхме сащисани — не проумявахме какво става. Ала най-изумен безспорно беше самият Кай Хосрой. Обидата бе съвсем очевидна и определено много лична, за да бъде простена. Султанът погледна невярващо през рамо — да види кой е извършил такова ужасно нещо.

Беше Шамс от Тебриз. Всички глави се извърнаха към него, а той продължи да стои с ръце на хълбоците и с диви кървясали очи.

— Ние не танцуваме за пари — ревна гърлено Шамс. — Сема е духовен танц, изпълняван само и единствено за любов. Затова си прибери златото, султане! Тук парите ти не вършат работа.

Над залата се спусна тягостна тишина. По-големият син на Руми изглеждаше толкова разтърсен, че по младото му лице не бе останала и капчица кръв. Никой не смееше и да гъкне. Да изпъшка или да ахне — всички бяхме затаили дъх. Небето сякаш само беше чакало този знак — изведнъж закапаха капки дъжд, тежки и жилещи. И удавиха всичко и всички в равномерното си трополене.

— Да вървим! — кресна на хората си Кай Хосрой.

Султанът се насочи към изхода с бузи, които мърдаха от унижение, с неудържимо разтреперани устни и рамене, които се бяха смъкнали видимо. Мъжете от стражата и сановниците се изнизаха един по един след него, като тъпчеха с тежки обуща разпилените по пода жълтици. Хората се юрнаха да събират монетите, като се блъскаха и тикаха.

Веднага щом султанът си тръгна, през публиката се пронесе вълна на неодобрение и разочарование.

— Тоя за какъв се мисли? — избухнаха някои.

— Как смее да обижда нашия владетел? — присъединиха се други. — Ами ако сега Кай Хосрой реши да накара целия град да си плати?

Неколцина се изправиха и след като поклатиха невярващо глави, се насочиха с ясен знак на несъгласие към изхода. Най-отпред вървяха шейх Ясин и учениците му. За голяма изненада забелязах, че сред тях са и двама някогашни ученици на Руми, както и родният му син Аладин.

Аладин

Коня, юни 1246 година

Бог ми е свидетел, никога през живота си не съм бил толкова смутен. Не стига, че умирам от срам, задето баща ми се е сдушил с един еретик, ами трябваше да изживея този ужас — да го гледам как ръководи танцово представление. Бива ли да се излага така пред целия град? За капак бях възмутен от дън душа, когато научих, че в публиката има и блудница от бордея. Докато седях и се чудех колко ли още безумие и разруха ще ни навлече баща ми с любовта си към Шамс, за пръв път през живота си пожелах да съм син на друг.

Според мен цялото представление си беше чисто кощунство. Но онова, което се разигра после, бе направо невъобразимо. Бива ли такова безобразие — този наглец да се осмели да се държи презрително с нашия владетел? Пак извади късмет, че Кай Хосрой не нареди да го задържат под стража и да го качат на бесилото.

Щом видях, че шейх Ясин тръгва да излиза след султана, разбрах, че трябва да сторя същото. Последното, което исках, бе хората в града да си помислят, че заставам на страната на един еретик. Всички трябваше да проумеят веднъж завинаги, че за разлика от брат си не съм подлога на баща си.

Онази вечер не се прибрах у нас. Отидох заедно с няколко приятели у Иршадови. Развълнувани, започнахме да обсъждаме събитията от деня и да умуваме какво да правим.

— Този тип влияе ужасно на баща ти — отсече Иршад. — А сега е довел у вас и проститутка. Трябва да изчистиш името на семейството си, Аладине.

Докато седях и ги слушах, лицето ми гореше от пърлещ срам и ми беше ясно едно: Шамс не ни беше донесъл нищо, освен злочестини.

Всички стигнахме до единодушното заключение, че той трябва да се махне от града — ако не по своя воля, то със сила.

На другия ден се прибрах, преизпълнен с решимост да поговоря мъжки с Шамс от Тебриз. Заварих го сам на двора, беше затворил очи и свиреше с наведена глава и с гръб към мен на ней. Беше напълно погълнат от музиката и не ме забеляза. Приближих се тихо като мишка, за да се възползвам от възможността да го огледам хубаво и да опозная по-добре врага си.

След няколко минути музиката заглъхна. Шамс понадигна леко глава и без да поглежда към мен, промърмори глухо, сякаш на себе си:

— Ей, Аладине, мен ли търсиш?

Не казах и дума. Знаех, че той умее да вижда и през затворени врати, и не се изненадах, че има очи и на тила.

— Е, хареса ли ти вчерашното представление? — попита Шамс вече след като се обърна към мен.

— Според мен си беше пълен позор — отвърнах на мига. — Нека сме наясно. Не ми харесваш. И никога не си ми харесвал. Няма да допусна да петниш повече доброто име на баща ми.

В очите на Шамс блесна искра — той остави нея и каза:

— Това ли било? Ако доброто име на Руми бъде опетнено, хората вече няма да гледат на теб като на син на големец. Това ли те плаши?

Бях решен да не допускам той да ме притиска до стената и не обърнах внимание на хапливата му забележка. Но пак трябваше да мине известно време, докато кажа нещо.

— Защо не си вървиш и не ни оставиш на мира? Бяхме толкова добре, преди да дойдеш — не му останах длъжен. — Баща ми е уважаван книжник и семеен човек. Вие двамата нямате нищо общо помежду си.

Шамс си пое дълбоко въздух — беше извил напред врат и от съсредоточаване беше сбърчил чело. Изведнъж ми се стори стар и уязвим. Внезапно ми мина през ума, че мога да го пребия от бой, да го смачкам на пихтия още преди някой да му се е притекъл на помощ.

Тази мисъл беше толкова ужасна и злостна, но същевременно тъй стряскащо примамлива, че се видях принуден да отклоня очи.

Когато се извърнах отново към Шамс, видях, че той ме проучва с блеснал ненаситен поглед. Дали ми четеше мислите? Изтръпнах целият, от глава до пети, сякаш ме бодяха хиляда игли, а коленете ми се подкосиха — не искаха да ме държат. Явно беше черна магия. Не се и съмнявах, че Шамс няма равен в най-страшните магии.

— Ти, Аладине, се страхуваш от мен — заяви след кратко мълчание той. — Знаеш ли на кого ми приличаш? На разногледия чирак!

— Какъв чирак? — рекох аз.

— От един разказ. Обичаш ли разказите?

Свих рамене.

— Не ми е до тях.

По устните на Шамс трепна снизхождение.

— На когото не му е до разкази, не му е и до Бога — заяви той. — Толкова ли не знаеш, че Бог е най-сладкодумният разказвач?

И без да чака да му отговоря, ми разправи ето какво:

„Имало едно време един занаятчия и при него работел зъл чирак, на всичкото отгоре бил и разноглед. Виждал всичко двойно. Веднъж занаятчията го пратил да донесе от килера гърне мед. Чиракът се върнал с празни ръце. «Но, господарю, там има две гърнета с мед — оплакал се той. — Кое да донеса?». Тъй като познавал добре чирака, занаятчията отвърнал: «Защо не счупиш едното гърне и не ми донесеш другото?». Уви, чиракът бил прекалено несхватлив, за да разбере поуката в тези думи. Постъпил както му били казали. Счупил едното гърне и много се изненадал, когато се счупило и второто.“

— За какво намекваш? — попитах аз. Не биваше да показвам пред Шамс гнева си, но не се сдържах. — Стига с тия разкази! Да му се не види дано! Толкова ли не можеш да говориш без недомлъвки?

— Но не е ли пределно ясно, Аладине? Казвам ти, че и ти като разногледия чирак виждаш всичко раздвоено — отвърна Шамс. — Ние с баща ти сме едно. Счупиш ли мен, ще счупиш и него.

— Вие с баща ми нямате нищо общо — възразих аз. — Счупя ли второто гърне, ще освободя първото.

Бях толкова разгневен и възмутен, че не видях последиците от думите си. Нито тогава. Нито след време.

Прогледнах за тях чак когато вече беше късно.

Шамс

Коня, юни 1246 година

Било светотатство да танцуваш, ето какво разправят тесногръдите на де когото срещнат. Те смятат, че Бог първо ни е дал музиката — не само онази, която създаваме с глас и инструменти, но и музиката, съпътстваща всички форми на живот, колкото после да ни забрани да я слушаме. Толкова ли не виждат, че цялата природа е песен? Всичко във всемира се движи в ритъм: кръвта, която сърцето изхвърля, крилете на птицата, вятърът в бурна нощ, ковачът, който кове желязо, звуците, с които още нероденото дете е заобиколено вътре в утробата… Всичко участва със страст, непринудено, в една великолепна мелодия. Танцът на въртящите се дервиши е брънка в тази непрекъсната верига. Точно както капката морска вода носи в себе си целия океан, по същия начин един-единствен танц отразява и обгръща тайните на Вселената.

Няколко часа преди представлението ние с Руми се усамотихме в стаята. При нас дойдоха шестимата дервиши, които щяха да се въртят вечерта. Заедно се очистихме и се помолихме. После облякохме дрехите. Преди това бяхме обсъдили надълго и нашироко какво да е облеклото и се бяхме спрели на най-обикновен плат в цветовете на пръстта. Шапката с цвят на мед олицетворяваше надгробния камък, дългата бяла дреха — плащаницата, а черното наметало — гроба. С танца изразявахме как суфистът смъква от себе си цялото си „Аз“ все едно сваля стара кожа. Преди да излезем на сцената, Руми каза едно стихотворение:

„Гностикът избягал е от петте сетива

и от шестте посоки, за да ти покаже какво има отвъд тях.“

Преизпълнени от тези чувства, вече бяхме готови. Първо се чу звукът на ней. След това Руми излезе на сцената, нали беше семазенбаши[4].

Свели смирено глави, дервишите го последваха един по един. Последен трябваше да се появи шейхът. Колкото и да се съпротивлявах, Руми настоя тази вечер аз да изпълня ролята.

Хафизът[5] каза един стих, от Корана:

„На земята има знамения за вярващите,

има знамения за хора убедени.“

После задумка кудюмът[6] — като съпровод на пронизителния звук на нея и ребаба.

„Слушай тръстиката и разказа, който разказва,

как за разлъка пее:

Откак отрязаха ме от стъблото,

за мен ридае мало и голямо.“

Първият дервиш се остави в Божиите ръце и започна да се върти, а полите на дрехата му засвистяха тихо, сякаш си имаха свой живот. Към него се присъединихме и ние, закръжихме, докато около нас не остана друго, освен Единението. Каквото получавахме от небето, го предавахме на земята: от Бога на хората. Всеки от нас — до последния човек — се превърна в брънка, свързваща Влюбения и Възлюбения. След като музиката заглъхна, се поклонихме всички заедно на основните сили във всемира: огън, вятър, земя и вода, както и на петата стихия, пустотата.

Не съжалявам за онова, което се случи в края на представлението между мен и Кай Хосрой. Виж, неприятно ми е, че поставих Руми в неудобно положение. Като човек, който винаги се е радвал на привилегии и закрила, той никога дотогава не се беше сблъсквал открито с владетел. Сега доби поне мъничка представа на какво се натъква през цялото време обикновеният човек: на дълбока и широка пропаст между големци и простолюдие.

Предполагам, че така съм приближил края на престоя си в Коня.

Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали сме същите, значи не сме обичали достатъчно.

След като Руми бе посветен в поезията, музиката и танца, той до голяма степен се преобрази. Навремето строг книжник, отхвърлял поезията, и проповедник, наслаждавал се на собствения си глас, докато е поучавал другите, сега Руми сам се превръща в поет и става глас на чистата пустота, макар че едва ли още го е осъзнал докрай. Колкото до мен, аз също се промених и продължавам да се променям. Отдалечавам се от битието си, приближавам се към нищото. От едно годишно време на друго, от един етап на следващия, от живота към смъртта.

Приятелството ни беше благословение, дар Божи. Ние цъфтяхме, радвахме се, растяхме, ликувахме, че сме заедно, вкусвахме абсолютната пълнота и щастие.

Помнех какво ми е казал веднъж Баба Заман. За да пребъде коприната, бубата трябва да умре. Седях сам-самичък в залата, където се бяхме въртели и откъдето всички се бяха разотишли, олелията вече беше стихнала и аз осъзнах, че времето ми с Руми наближава своя край. Чрез дружбата си ние с него бяхме изживели изключителна красота и бяхме разбрали какво е да срещнеш безкрайността чрез две огледала, които непрекъснато се отразяват едно в друго. Но и досега важи старата поговорка: „Където има любов, неминуемо има и болка“.

Бележки

[1] Духовен танц на въртящите се дервиши. — Б.а.

[2] Разновидност на флейтата, тръстиков инструмент, на който свирят главно дервишите. — Б.а.

[3] Традиционен еднострунен инструмент като гъдулката. — Б.пр.

[4] Водач на танца. — Б.а.

[5] Човек, който знае наизуст Корана. — Б.а.

[6] Два малки барабана, основен инструмент в турската народна музика. — Б.пр.