Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (9)

Глава девета

— Уестгейт, за къде си се разбързала?

В сърцето й се прокрадна надежда.

— Какво искаш, Джон? — обърна се тя.

Той прекоси паркинга, небрежно преметнал на рамо кашмиреното си палто.

— Вдругиден тръгваме на зимен преход, а още не сме обсъдили нищо.

— О, това ли било… — рече видимо разочарована тя.

— Е, готова ли си? — усмихна се Джон.

— Ако не си забелязал — отвърна почти сърдито Анджела — напоследък имах доста други грижи. Но не се безпокой. Ще бъда на линия.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Сама ще се справя.

— Ако искаш, можем да отидем да пазаруваме заедно…

— Не!

— Добре, добре. Няма да ходим. Знаеш ли, Уестгейт, държиш се доста странно. Утре ще ти се обадя, за да проверим списъка с необходимите неща.

Беше вбесена. Днес се бе справила блестящо с една от най-трудните задачи в живота си, а той и дума не обели, за да я похвали. Тя се качи в колата и завъртя ключа на стартера.

 

 

Във вторник сутринта Джон пристигна у тях, зареден с ентусиазъм.

— О, купил си си нов екип?

— Оказа се, че старият изобщо не ми става. — Анджела погледна умърлушено овехтелите си вълнени дрехи, купени преди цяла вечност. — Спокойно, никой няма да ни гледа, важното е да предпазва от студа. — Като го гледаше как оправя красивия си ярък анорак пред огледалото, Анджела не се стърпя и се изплези зад гърба му. — Коя флейта ще вземеш?

— Старата, с която свирех в гимназията.

— Аз пък взех корна под наем. Носиш ли допълнителен чифт чорапи? — Тя кимна. — А дъждобран?

— Да — изсумтя Анджела. — Вчера вече говорихме за това. Имам всичко необходимо.

— В такъв случай изглежда, че сме готови.

Тя огледа тъжно топлия си дом и за кой ли път си зададе въпроса защо тръгва на това изкачване. Не можа да намери разумен отговор, освен че Джон бе поискал от нея да го направи, както едно време. И тя се бе съгласила, въпреки нежеланието си.

— Ще трябва да отида да си прегледам главата — измърмори тя, докато заключваше.

След два часа и половина пътуване с кола пристигнаха в долината Рандолф в Северния планински район. Намеренията им бяха да изкатерят отново Маунт Адамс, втория по височина връх в Нова Англия.

Колкото пъти бе идвала по тези места, Анджела винаги бе оставала поразена от естествената красота на величествените борове и грациозните брези, буйните потоци и покритите с блестящ сняг поляни. А върховете, безмълвните, обвеяни върхове… През зимата предпочиташе да се наслаждава отдалече на смразяващата им красота. Знаеше колко много смелчаци бяха намерили смъртта си в ледените им пазви. Опитни планинари, объркали пътя във виелицата, направили погрешна стъпка на ръба на заледена скала, или застигнати от снежна буря. С температури, често падащи под минус двайсет градуса, и ветрове със скорост над сто метра в секунда, този връх бе едно от местата с най-ужасния зимен климат в света.

Джон отби встрани от магистралата. Слънцето се показваше иззад облаците като бял диск. Анджела погледна към натежалия небосклон, а после и часовника си. Показваше единайсет часа. Преходът траеше около три часа при положение, че човек е в добра форма. В противен случай можеше да продължи и шест. Като се вземеше предвид, че дните в момента бяха най-кратките в годината, само при много добър късмет щяха да стигнат до мястото за нощувка, преди да се стъмни. Защо не се записах в курса по аеробика, ядосваше се тя.

— Хайде, обувай гетите, Ейнджъл — отвори вратата на колата Джон и тя се зае да го стори. После сложи вълнената шапка и ръкавиците си. Ръцете й трепереха. Той й помогна да качи раницата на гърба си. — Прекрасен ден за изкачване, нали? — Анджела дори не се опита да прикрие притеснението си и Джон се подсмихна дяволито. — Връщам се веднага. Само да платя таксата за паркинг.

Докато се върне, студът бе започнал да щипе страните й.

— Джон, термометърът на онзи гараж показва минус десет градуса. А сме едва в подножието. — Дори окото му не трепна.

Поеха нагоре покрай релсовата линия и скоро навлязоха в гората. Анджела имаше чувството, че се движат в тунел от ледени клонки. Въпреки студения въздух, не след дълго трябваше да спрат, за да свалят дебелите си пуловери. Иначе рискуваха дрехите им да се овлажнят от изпотяването.

Снегът ставаше по-дълбок, пътят — по-труден. Тя забрави за тежката раница и просто вървеше и вървеше, вдишвайки аромата на смърч и ела. Доста пред нея Джон си подсвиркваше весело. След миг се обърна и като я видя така изморена, предложи да направят почивка и да изпият по чаша горещо какао от термоса.

— Джон, защо трябваше да предприемаме тази авантюра? — попита Анджела, когато отново потеглиха.

— Защото преди десет години си бяхме обещали да го направим. Освен това, имаме нужда от подобно предизвикателство. Когато човек работи много и живее дълго време в големия град, усеща как духът му се уморява. Всичко е толкова динамично, че в един момент си задаваш въпроса: кое е същественото в този живот? Тогава се налага да опростим нещата и да ги сведем до най-важните. За да отсеем зърното от плявата.

Анджела се замисли. Като че ли и нейният мотив бе същият…

Вече се бяха изкачили доста високо. Температурата бе значително по-ниска. Отново облякоха пуловерите си, вдигнаха предпазните маски пред лицата си и продължиха да вървят.

Целият гръб я болеше. Главата й бе замаяна от продължителното дълбоко дишане, от студения сух въздух очите й щипеха. Но най-много я притесняваха стъпалата — имаше чувството, че стъпва върху въглени и се питаше докога ще издържи…

— О, не! — забеляза, че небето бе започнало да притъмнява. — Джон, досега трябваше да сме пристигнали.

— Снегът ни забави — усмихна й се той. — Чудесно се справяш.

Питаше я за разни неща, а тя отговаряше. Известно й беше, че на този етап е особено важно да поддържат разговор, за да не изгубят ориентация вследствие хипотермията. След няколко минути Джон спря и впери поглед първо в една, а после в друга посока. Накрая се взря в компаса и картата.

— Какво има? — Сърцето й се сви в ужасно предчувствие.

— Нищо.

— Лъжеш.

— Не, просто искам да съм сигурен, че се движим по маршрута.

Бяха се изкачили над дървесния пояс. Наоколо бе дива пустош, навсякъде само покрити със сняг гранитни зъбери.

— Изгубили сме пътя, нали?

— Не, по дяволите! Спри да хленчиш и ме остави да помисля.

Джон изключително рядко повишаваше тон и това само потвърждаваше опасенията й.

— О, не! Ще умрем…

— Няма да умрем! — разтърси раменете й той.

— По тези места непрекъснато загиват хора…

— Ей, ти наистина си изплашена! — Най-сетне забеляза, че цялата трепереше. — Ела тук, Ейнджъл.

Аноракът му бе леден, ала за нея важното бе да усеща ръцете му около себе си.

— Джон, това място ми е напълно непознато — заговори трескаво. — Вече трябваше да сме стигнали заслона. Значи сме се отклонили. Извинявай, трябваше да се огледам по-рано…

— Шшт… Права си. Наистина сме се отклонили, но не много. Знаеш къде сме — вдигна лицето й и тя видя спокойните му очи. — Ето там е пътят Грей Ноб. Само на един хвърлей оттук. — Притисна я към себе си, за да я предпази от острите снежни кристалчета, които вятърът запрати към тях. Опря устни до шапката над ухото й и извика: — Готова ли си?

Този хвърлей й се стори безкраен. Снегът не спираше да се сипе, а тъмнината — да се сгъстява. Крачеше и крачеше, поверила живота си в ръцете на Джон и неговия навигаторски инстинкт. Единствен лъчът на фенерчето му пронизваше непрогледния мрак.

О, небеса! Насреща се виждаше малката хижа.

— Успяхме! — отвори вратата й с победоносен възглас Джон.

Анджела изпитваше неудържимо желание да закрещи от щастие. Макар в дървената барака да бе студено почти колкото и навън, поне бяха защитени от напорите на вятъра. Бе сигурна, че пръстите на краката й са премръзнали.

Заотупваха снега от дрехите си. На полицата имаше газов фенер, който след миг вече разпръскваше мрака. Джон се засуети наоколо и не след дълго в печката вече гореше огън.

— Сега разбирам защо пещерните хора толкова много са се радвали на огъня! — благоговейно грееше ръце Анджела.

Чаят, който си направиха, беше манна небесна за изтерзаните им сетива.

— Изглежда ще оживеем. Е, жено, къде е печената ми динозавърска плешка?

— Какво, жено ли?!

— Какво да правя, дивото в мен се пробужда — смееше се Джон.

Анджела отбягваше погледа му, чувстваше се неловко при мисълта, че двамата са просто два индивида от мъжки и женски пол. Джон й помогна да си свали гетите и разтри пръстите й. Слава богу, кръвообращението им се възстановяваше.

Извадиха спалните чували и ги разстлаха на две от дървените скари в бараката. Скоро на миниатюрния газов котлон къкреше пилешка супа, а на печката се затопляха замръзналите филийки хляб.

Анджела излезе за малко и бе ужасена от студа и мрака, които царяха навън. Нито една звезда не светеше на мастиленосиньото небе. Но най-зловещ от всичко бе воят на вятъра. Тя потрепери от ужас и бързо влезе вътре.

Не можеше да повярва, че тук бе толкова хубаво и уютно — огънят весело бумтеше, две купички супа вдигаха ароматна пара, а две коледни свещи горяха празнично в средата на масата.

— Ела да вечеряме. — Джон извади от раницата си пакетче захаросани сладки, повечето изпочупени, и миниатюрен касетофон. Батериите още не се бяха затоплили и в барачката съвсем тихо прозвуча „Адесте Фиделес“ на Бинг Кросби.

От изумление Анджела притисна ръце към устата си. Очите й бяха пълни със сълзи.

„О, Джон, колко много те обичам! И колко съм щастлива, задето оживяхме и сме заедно на този забравен от бога връх!“

Тя мълчаливо вкуси от супата.

— Възхитителна е! Никога не съм яла нещо по-вкусно.

— Можем да се поздравим. Току-що преживяхме най-рискованото катерене в живота си.

— Дявол да те вземе, Джон! Знаех си.

— А ти спечели една от наградите — способността да се наслаждаваш на обикновените неща. Благодаря ти, че дойде с мен, Ейнджъл. Сам не бих се справил. — На светлината на свещите лицето му изглеждаше болезнено красиво. — А не бих го направил с никой друг.

Макар да се разтапяше от погледа му, тя успя да свъси недоволно вежди.

— Не ми благодари, Джон. Това е най-глупавата постъпка в живота ми и винаги ще ти имам зъб за това. — Погледна го и продължи по-меко: — Най-голямата лудост обаче е, че тук се чувствам в безопасност.

— Ти наистина си в безопасност. Имаме добра екипировка и опит, а освен това съм уведомил доста хора за маршрута ни.

Анджела се усмихна и му подаде малък пакет, увит в златно фолио. Джон примигна от изненада.

— Мога ли да го отворя сега, или ще трябва да чакам до утре?

Тя кимна и след малко той се радваше като дете на чифт яркочервени боксьорски шорти, щамповани с малки златни валдхорни. Традицията да си поднасят весели подаръци за Коледа датираше още от началното училище и бе продължила до годината, в която се бяха разделили. Анджела не бе сигурна дали Джон още си спомня за това.

— Наистина ли очакваш да ги нося? — смееше се той. — Ето и за теб нещо, за да изравним резултата — и той й връчи малка кутийка, в която се оказаха чифт слънчеви очила с изрисувани петолиния върху стъклата. Естествено, бе почти невъзможно да се вижда през тях.

Последваха сребърни обеци във формата на ключа сол и игла за вратовръзка със седефена корна. Анджела се радваше от сърце, доволна, че Джон също бе помислил за нея.

Ала той имаше още нещо за нея. Тя усети, че е нещо по-специално, но онова, което видя, я накара да онемее…

Върху малка розова поставка от палисандрово дърво един ангел от планински кристал свиреше на флейта. Изящните му фасетки пречупваха светлината от свещите и той целият сияеше.

— Това е музикална кутийка — каза тихо Джон. — Навий я. — В следващия момент в невзрачната барака се разнесоха нежните звуци на Бетховеновата „Ода на радостта“, едно от любимите й музикални произведения.

— О, Джон… — Думите с мъка излизаха от гърлото й. Сълзи напираха в очите й.

Двамата слушаха мелодията и наблюдаваха кристалната статуетка.

— Благодаря ти, Джон — промълви накрая Анджела. — Винаги ще го помня.

В помещението бе твърде топло и Анджела отдавна мислеше как да се отърве от дебелите дрехи. Тя свали ботушите си и тихо ги постави до печката. После се качи на дървената скара, пъхна се в спалния чувал и започна да се бори първо с пуловера, а после и с панталона и ризата си. Джон бе стъкнал огъня и я наблюдаваше с интерес.

— Скъпа, има много по-лесен начин.

— Вече се справих — отвърна тя и побърза да се обърне към стената, защото той бе започнал най-безцеремонно да се съблича. Анджела се осмели да го погледне, едва след като бе легнал.

Тъй като леглата им бяха разположени едно спрямо друго под прав ъгъл откъм стъпалата, погледите им веднага се срещнаха. Гърлото й пресъхна, докато гледаше отблясъците от светлината на свещите върху мъжествените черти на лицето му.

— Да не ти е студено? — попита я той.

— Не — побърза да го увери.

Джон не сваляше поглед от нея. Очите му бяха като два пламтящи оникса.

— Знаеш ли, Ейнджъл, това е най-хубавата Коледа в живота ми.

— Не е лоша — усмихна се тя.

— Означава ли това, че вече не ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя? За какво?

Той се подпря на лакът и сбърчи леко вежди.

— Да ти кажа честно, не зная с какво те ядосах в неделя.

Анджела се поколеба, ала като си спомни колко я бе заболяло, думите сами намериха пътя си.

— Слушай, Джон, на концерта се представих добре, но ти изобщо не се зарадва.

— Според теб успехът ти не ме е зарадвал, така ли?! — Отговор не последва. Той бързо се измъкна от чувала и седна на скарата. Господи, бе привлекателен дори по наполеонки! — Как си могла да го допуснеш? Ти наистина беше чудесна! — Джон закрачи из помещението.

— Тогава не ми обърна никакво внимание. Прекара вечерта, бъбрейки свойски с дамите от Съвета…

— Какво намекваш, дявол да го вземе? — присви очи той.

Анджела вдигна рамене и погледна встрани.

— Ами… Може би си помислил, че съм спечелила прекалено голяма преднина в надпреварата за диригентското място…

След секунда Джон седеше на ръба на скарата й. Всяка клетка от тялото й усещаше близостта му.

— Да ти подливам вода е последното нещо, което бих направил. Просто ми беше приятно да разговарям с жителите на Уинстън. Обсъждахме данъците, хокейния отбор… Изобщо не сме говорили за теб или диригентския пост. — Обгърна лицето й с длани и я погледна в очите. — Ейнджъл, аз не съм твой враг!

— Извинявай, Джон — преглътна с усилие тя. — Аз просто…

Той приглади един кичур над челото й и я погали по страната.

— Исках да бъда повече време с теб, но не знаех дали ти го желаеш. По-предишния ден ми бе заявила да не те безпокоя.

— Това се отнасяше за времето, когато се готвех за концерта.

— Но аз не бях сигурен. Освен това… Имаше и друг проблем. Ти беше толкова привлекателна, че се страхувах да бъда близо до теб. Нямах доверие на ръцете си.

— Я не се занасяй, Джон. — Страните й пламнаха.

— О, Ейнджъл, изглеждаше като… Като коледна фея! — Усмивката му я разтопи.

— Мисля, че трябва да си отидеш на твоето легло.

— След малко. Сега имам да ти кажа някои неща. Би ли ми направила малко място? — И преди да успее да му възрази, пъхна ръце под спалния й чувал и я премести към стената.

— К-какво правиш?

— Шшт — изпъна се на скарата до нея и сложи ръка под главата си. — Зная, че не обичаш да разговаряме за онова, което се случи между нас преди девет години. — Той я погали с външната страна на пръстите си по бузата, от което дъхът й секна. — Трябва да се върна към него още веднъж, защото от години ме измъчва мисълта, че си изтълкувала погрешно причината, която ме накара да се любя с теб. — Анджела лежеше по гръб и гледаше в тавана, за да избегне парещия му поглед. Какво имаше за тълкуване, държанието му впоследствие го бе обяснило… — Ейнджъл, за мен това не бе проява единствено на физическа потребност, както изглежда си мислиш. — Палецът му обезпокоително бавно се местеше по устните й. — Бе нещо много по-различно. Ако си спомняш, тогава разговаряхме за предстоящото ни заминаване за колежа и за новите познанства, които ни предстояха…

— Да — облиза изпръхналите си устни тя. — Спомням си.

— Едва ли обаче си могла да знаеш колко дълбоко страдах, че трябва да се разделим. За мен ти бе моята неразделна приятелка, моята Ейнджъл… — Прошепна името й със същата благоговейна страст, както в онази нощ. Тя затвори очи под томителния му поглед. — Самата мисъл, че ще трябва да те деля с някого или дори, че може да те изгубя, ме влудяваше. А когато започнахме да говорим за… бъдещите ти сексуални връзки, внезапно ми се прииска да те скрия в джоба си и да те отведа далеч от всички бездушни грубияни в този свят. Изпитвах желание да те запазя за себе си, макар да знаех, че ще трябва да се разделим.

Анджела не можеше да повярва на ушите си.

— Защо ми казваш всичко това?

— Първоначалното ми намерение бе да ти обясня какво съм изпитвал тогава. Мислех, че ще се почувстваш по-добре, ако знаеш, че не съм действал под напора на хормоните си. Впоследствие обаче осъзнах, че този разговор е тясно свързах с моите сегашни чувства към теб. И мисля, че от всичко казано дотук, би трябвало да си наясно колко много те желая. — Анджела не знаеше да се смее ли или да плаче. — Ейнджъл, не твърдя, че ти си единствената причина да се върна в Нова Англия. Беше ми дошло до гуша от пътуване и ужасно ми липсваше дома.

— Ами Синтия, сигурно и тя има дял в това…

Подигравателният му смях не се нуждаеше от коментар.

— Живеех с чувството, че съм загърбил нещо важно и исках да разбера какво е. — Джон се надвеси над нея. — Искам да разбера защо никога не престанах да мисля за теб и защо нищо от онова, което съм преживял, не може да се сравни с онази божествена нощ, в която се любихме на същия този връх преди девет години!

— Джон, недей… — Опита се да го възпре с ръка, ала устните му вече бяха намерили нейните. Разумът заговори отново — той ще утоли жаждата си за авантюри и отново ще те захвърли! Помисли как ще страдаш тогава! — Моля те, обещахме си да не го правим. Приятелство ни е твърде скъпо, за да го подлагаме на такъв риск!

Топлите му устни се спуснаха по нежната й шия. Усещаше сетивата си опънати като струна.

— Когато разумът ми говори, съм съгласен с доводите ти. Боя се обаче, че в този момент не може да се разчита на него. Сега съм само интуиция и сетива. — Погледът му я опияняваше. — Хайде, Ейнджъл! Последвай ме още веднъж! Поне тази нощ спри да анализираш и остави чувствата да те водят!

Анджела усети как се разтърсва до дъното на душата си, гледайки в омайващите очи на Джон, когото познаваше открай време. Той бе толкова важна част от нея. Противоположностите се привличаха. Тя се усмихна. „Толкова много те обичам, Джон!“

— Ела — прошепна тя. Протегна ръце и последната й съпротива се стопи. Тялото му сякаш застина и за миг й се стори, че се е отказал…

Отблизо очите му бяха още по-тъмни. Бе по-зашеметяващо от най-смелите й фантазии. Вкусваше устните му, рошеше с пръсти косата му, пръстите й галеха тила му… Сякаш искаше да не остави и капка съмнение у себе си, че до нея наистина е Джон.

Някъде с периферията на съзнанието си долови звук от отваряне на цип… И Джон беше до нея, преодолял бариерата на спалния чувал. В мига, в който я взе в прегръдките си, Анджела почувства как всяка фибра от тялото й ликува и благодари на съдбата за подаръка — най-хубавата коледна нощ в живота й.