Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (6)

Глава шеста

Коледният концерт в Уинстънеката гимназия беше в разгара си. Току-що бе минало изпълнението на струнния оркестър, който Анджела ръководеше, и сега по-големите ученици подреждаха с тропот на сцената подиумите за хора. Тя им даваше наставления и се стараеше да потисне смеха си при вида на падащия изкуствен сняг, предназначен за изпълнението на „Тиха нощ, свята нощ“.

— Анджела?

— Да? — заозърта се тя.

— Моите поздравления за чудесното представяне! — Насреща й идваше усмихнат новопостъпилият диригент на духовия оркестър в училището с протегната ръка. В последния момент обаче се отказа и приятелски я прегърна.

— Благодаря, Боб.

— Ако моите питомци се представят наполовина като твоите…

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, Боб! Стискам ти палци! — усмихна се тя и го изпрати с поглед.

Тази вечер бе в особено приповдигнато настроение. Заслугата за това не бе единствено на заобикалящите я тълпи от развълнувани тийнейджъри. Бяха се сдобрили с Айвън. Когато бе влязла в кабинета си, на бюрото й имаше оставен букет карамфили и бележка, в която й поднасяше извинението си. После го беше направил и лично, а след последния час я бе завел на вечеря в ресторант.

След като я беше изпратил, Анджела дълго мисли за връзката им. Бяха се запознали непосредствено след смъртта на майка й. Тогава тя се чувстваше самотна и объркана. Айвън бе запълнил празнината в живота й, обграждайки я с внимание и грижи. Всяка вечер й се обаждаше по телефона, вземаше храна за вкъщи и се отбиваше, за да вечерят заедно. Как би се справила, ако не беше той?

Всъщност промяната в държанието му беше съвсем отскоро и може би вината за това бе у нея. Навярно не му обръщаше достатъчно внимание и по този начин го караше да се чувства основателно засегнат. Що се отнася до скарването заради преспиването на Джон, като се замисли, стигна до извода, че повечето мъже биха реагирали като Айвън. Накрая Анджела си бе легнала с твърдото намерение да положи усилия да оправи отношенията си с него.

Всички хористи вече бяха заели местата си. Нейната задача беше приключена.

— О, ти ли си? — засмя се тя. За малко да се блъсне в мощния гръден кош на Айвън. — Какво правиш тук?

Лицето му остана сериозно.

— Отбих се да те взема, за да пийнем по нещо. Нямаш повече работа тук, нали?

Тя отвори уста да възрази, после я затвори.

Зарея поглед в живописната празнична бъркотия зад кулисите. Ето ги ефирните елфи, снажният ученик, преоблечен като Дядо Коледа… Наистина нямаше повече ангажименти, ала искаше да остане. Щастливите лица на гимназистите й действаха чудодейно. Бяха я върнали към собствените й ученически години, които бяха преминали по същите тези коридори и на същата тази сцена. За първи път от години бе почувствала празничния дух на Коледа.

В този момент си спомни за решението си.

— Ще си взема палтото — промълви с помръкнало лице.

— Кой беше онзи мъж? — попита я Айвън, докато вървяха към изхода.

— За кого говориш? — отвърна разсеяно Анджела, заслушана в изпълнението на хора.

— За мъжа, който те прегръщаше пред всички.

— Боб ли имаш предвид?! — изгледа го с недоумение тя. — Сигурно не говориш сериозно… — В строгите му сиви очи нямаше и намек за шеговитост. — Та това бе съвсем обикновена невинна прегръдка между колеги! Поздрави ме за изпълнението на струнния оркестър.

Айвън продължаваше да я гледа навъсено.

— За бога, той е женен! При това бракът му е щастлив!

— Може би за теб тази прегръдка е невинна, но аз съм мъж и зная как действат подобни „невинни“ жестове на мъжете! Това е флирт, Анджела!

Би могла да му се извини, да го увери, че подобно нещо никога повече няма да се случи, но внезапно всичко това й стори ужасно обидно и унизително.

— Айвън, надявам се, че няма да възразиш, ако не дойда с теб.

— Значи се връщаш, така ли? — повдигна едната си вежда той.

Макар да изгаряше от желание да постъпи точно така, тя се запъти към колата си.

— Уморена съм и си отивам вкъщи.

— Чудесно, аз ще…

— Не. Прибирам се сама. Освен това мисля, че… — Тя преглътна. — … имаме нужда да си починем един от друг следващите два-три дни.

— Какво?! — изгледа я остро той. — Завинаги ли?

— Не, казах само за този уикенд. Сигурна съм, че така е по-добре и за двама ни. Ще можем да си дадем отговор на въпроса какво означаваме един за друг.

— Но какво ще правиш?

— Не се тревожи — вдигна рамене Анджела. — Ще пазарувам, ще си направя коледната украса, ще проверявам тестове…

— Това е абсурд!

Без да му обръща повече внимание, тя влезе бързо в колата и подкара към дома си.

Когато се прибра вкъщи запали всички лампи, пусна радиото и си наля чаша канелено бренди. Още трепереше. Надяваше се, че е постъпила правилно. Отпи голяма глътка от чашата си и обходи с поглед стаята. Какво ли щеше да прави през тези два дни? Някакъв шум откъм тавана привлече вниманието й. Вдигна глава и видя ярките балони, които се полюшваха от потока топъл въздух и се удряха лекичко в стената.

— О, Джон! — Гърлото й се сви в болезнена конвулсия.

Знаеше, че не бива, но той бе единственият човек на света, когото искаше да чуе в този момент. Не усети как се озова до телефона.

— Здравей, Джон. — Гласът й звучеше ужасно. — Не вярвах, че ще те намеря вкъщи.

— Ейнджъл, ти ли си? Утре имаме матине и се упражнявам.

— Какво ще свирите?

— Нещо вълшебно! „Алпийска симфония“ на Щраус.

— Чудесно. Утре и аз ще мога да й се насладя на вечерното ви представление. — Изчака малко, ала линията мълчеше. — Естествено, ако поканата ти още е в сила.

Дявол да го вземе, Джон усещаше, че нещо не е наред при нея!

— Разбира се. Колко билета да взема?

— Един. Айвън… е на банкет в колежа, но настоява аз да дойда и да се позабавлявам през уикенда.

За нейно облекчение той не каза нищо по въпроса.

— Ще останеш и за неделя, нали?

— Да. — Сърцето й биеше до пръсване.

— Страхотно! Вземай лист и молив и записвай.

От вълнение Анджела го изпъстри с такива йероглифи, че се чудеше дали някога ще може да ги разчете.

— Синтия също ли ще бъде?

— Не, тя е по работа извън града.

Анджела облиза изпръхналите си устни.

— Жалко. Хубаво беше да имам компания за концерта.

— Ейнджъл, всичко наред ли е?

— Да, разбира се. — С фалшиво приповдигнат тон отвърна тя. — Е, до утре.

 

 

Апартаментът на Джон бе на първия етаж в елегантна триетажна тухлена сграда близо до Харвард Скуеър. Вратата се отвори, преди още да е натиснала звънеца.

— Ето те и теб! — посрещна я Джон, облечен в сив панталон с ръб и черен ръчно плетен пуловер, гладко избръснат, с още влажна от сутрешния душ коса. От него се носеше ухание на сапун и хубав мъжки афтършейв. — Заповядай — покани я учтиво той.

Апартаментът бе невероятно светъл и просторен — впечатление, което се подсилваше от високия таван, белите стени и дъбовия паркет.

— Тук е прекрасно, Джон!

— Да, но професорът и семейството му се връщат след Коледа.

— Какво ще правиш тогава?

— Още не съм решил. Ела да оставиш нещата си в стаята за гости, а после ще ти покажа и другите стаи.

— Надявам се, че не съм прекъснала заниманията ти — рече Анджела, докато слагаше върху леглото пътната си чанта. — Ако трябва да се упражняваш за довечера…

— Не, вече свирих три часа. — Бе смаяна от усърдието му.

Джон предложи кафе, но тя отказа и той я разведе из апартамента. На една витринка в кухнята забеляза няколко снимки в рамки.

— О, родителите ти — усмихна се Анджела и взе една от тях. — Как са те?

— Както обикновено. Продължават да държат магазин за музикални инструменти. Майка ми има ново хоби — увлякла се е по леководолазния спорт.

— Изглеждат чудесно. — Анджела се вгледа в хубавия тъмнокос мъж, на когото Джон приличаше, и в лъчезарно усмихнатата госпожа Стодард, от която той бе наследил свободолюбивия дух. — О, виж ти! — Видя снимка на техния клас от гимназията и бе поласкана. — А кои са останалите хора тук?

— Приятели, с които се сближих по време на пътуванията ми, с които свирихме заедно. Тук сме във Виена, а там — в Япония.

— Не говориш много за това. Липсват ли ти турнетата, всички тези вълнуващи места?

Джон дълго мълча със зареян поглед.

— Имах чудесната възможност да пътувам и да науча много неща. Сигурно няма да ми повярваш, но в един момент започна да ми липсва Нова Англия. И по-точно Уинстън. Един ден се събудих и си дадох сметка, че нямам нищо. Само дрехите на гърба си и тези снимки. И което бе още по-лошо, не принадлежа на никое място.

Въпреки, че говореше съвсем сериозно, Анджела не знаеше колко време щеше да продължи това настроение. Джон нямаше представа какво значи да се установиш някъде за постоянно. Колко ли щеше да издържи? Две години? Или шест месеца? Отсега знаеше, че щеше да страда, когато си замине.

— Още ли искаш да се разходим из Бостън? — Попита той. От меката светлина на декемврийския ден изглеждаше по-привлекателен откогато и да било. За миг Анджела забрави за въпроса му.

— Н-нямам търпение да тръгнем.

Тя облече розовото си скиорско яке и извади от джоба си чифт ръкавици в същия цвят. Джон я погали с умиление.

— Е, розово зайче, къде желаеш да отидем?

Сигурна бе, че страните й станаха по-тъмно розови от якето. Боеше се физическото им привличане да не й създаде нови проблеми. Припомни си коя бе причината да бъде тук. Да си почине, за да влее нов живот във връзката си с Айвън.

— Избирай — отвори входната врата Джон. — Музея на изящните изкуства, търговския център „Фенъл Хол“ или Аквариума?

— Няма да ни стигне времето за всичко — усети ръката му на гърба си и потръпна. — Може би „Фенъл Хол“…

— Добре — съгласи се веднага той.

— Джон, сигурен ли си? Става въпрос за пазаруване.

— Зная — примигна той. — Въпросът е дали ще имаш търпение да ми помогнеш да намеря нещата, които съм отбелязал в списъка в задния ми джоб.

— Само ако и ти направиш същото за мен — усмихна се тя.

Качиха се на метрото и след половин час се оказаха сред празнично шумящата тълпа. Всичко наоколо блестеше и ухаеше почти като в детството й. На площада пред централната сграда на „Фенъл Хол“ група музиканти, облечени във викториански костюми, свиреше „Джингъл белс“ със звънчета.

— О, Джон! Толкова е хубаво! — смееше се Анджела. Той я погледна със странен блясък в очите. — Какво има?

— Нищо особено, просто изглеждаш щастлива.

Да, наистина беше щастлива. Толкова радостна и безгрижна не бе се чувствала от години.

Замисли се и съвсем честно призна, че бе предприела това пътуване не заради връзката си с Айвън, а заради себе си.

И за първи път си даде сметка колко много й бе липсвал Джон с неговата заразяваща жизненост през всички тези години!

От едно прелестно малко кафене си купиха арабски тестени банички с вкусен пикантен пълнеж. Анджела седеше, дъвчеше с наслада и си мислеше. Гостуването й тук бе повратна точка в отношенията им с Джон. Досега винаги той бе идвал при нея, а сега бе станало обратното…

 

 

Въоръжени със списъците си, двамата поеха смело към отрупаните щандове. Анджела усети странно затопляне при допира на Джон, докато се возеха в претъпкания асансьор. Стори й се, че той също го разбра и стана по-затворен и мълчалив. По дяволите, нямаше да преживее унижението, ако той разбереше колко силно я привлича.

Въздъхна с облекчение, когато отново се озоваха в апартамента на Харвард Скуеър.

Помогна му да сервира за вечеря италианските тортелини, които купиха пътьом. Разговаряха приятелски, отбягвайки директните погледи в очите. Веднага след като се нахраниха отидоха да се преоблекат за концерта.

Анджела приключи с тоалета си и излезе в хола. Завари Джон пред стерео уредбата в хола, заслушан в резултата от мачовете. Не искаше да го смущава и остана мълчаливо до вратата. Колко елегантен и стегнат беше в снежнобялата си риза, лъснатите черни обувки и смокинга! Не бе предполагала, че тази дреха може да стои толкова изящно.

Най-сетне и той я забеляза и гъстите му мигли трепнаха.

— Здрасти! — От топлата му усмивка краката й се подкосиха. Роклята, която бе облякла, беше в обичайния класически стил — черна, без ръкави, с кройка по тялото и изрязана по врата. Струваше й се обаче, че е възкъса и това я притесняваше.

— Добре ли съм? — обърна се тя към Джон.

Той стоеше, без да помръдне. Единствено очите му се движеха от свободно падащата по раменете й руса коса, по голите й ръце, надолу по черния копринен чорапогащник до обувките с висок ток.

— Да — преглътна с усилие Джон. — Изглеждаш чудесно.

После се обърна и отиде за палтата им.

 

 

Пристигнаха в Симфони Хол и той й подаде билета — първи балкон, първи ред.

— Ще се видим след около два часа — сбърчи леко чело. — Съжалявам, че се налага да седиш сама.

— Няма страшно, вече съм голямо момиче.

Джон се засуети и запристъпва от крак на крак. Изведнъж нещо й щракна и една еретична мисъл й мина през ума.

— Стодард, да не би да се притесняваш? — Анджела едва сдържаше смеха си.

Той погледна към върволицата празнично облечени хора, прииждащи по широките мраморни стъпала към залата и направи безуспешен опит да си придаде безгрижен вид.

— Не мога да повярвам! Ах, защо камерата ми не е тук!

— Няма нищо смешно… — усмихна се смутено Джон.

— Разбира се. — Анджела го прегърна с усмивка. — Знаеш, че ще бъдеш страхотен както винаги! — Целуна го по гладко избръснатата буза. И в същия момент усети, че е направила грешка. Под въздействието на уханието и топлината, които се излъчваха от него, от приятелския й жест на морална подкрепа не остана и следа. Тя погледна в очите му и прочете в тях цял куп неизречени въпроси. Понечи да се отдръпне, ала ръцете му бяха здраво залепнали за раменете й. Двамата стояха и се гледаха. Само няколко сантиметра деляха устните им…

— Благодаря, Ейнджъл — пусна я накрая Джон и смутено се прокашля. — Ще се видим отново във фоайето след концерта.

Тя кимна и с отмалели крака забърза към залата.

С вдигането на завесата впери поглед в групата на валдхорните. Очите й се навлажниха, а гърлото й се сви в конвулсия още след първите акорди. Не беше в стила й да реагира толкова емоционално на концерти. И това се дължеше не само на чудесното изпълнение и на божествената музика на Щраус. Причината бе, че там долу свиреше Джон и това я изпълваше с особена, извънмерна гордост.

Заглъхнаха и последните акорди на симфонията. Възторжената публика стана на крака. Анджела обаче остана седнала, по страните й се стичаха сълзи. Не би могла да обясни реакцията си, дори животът й да зависеше от това.

Накрая се хвана за облегалката на стола и се изправи. В този миг Джон я погледна от сцената. Бе успял да я открие, въпреки голямото разстояние и слабата светлина. Чувстваше погледа му като гореща връзка, която ги свързваше почти физически.

О, боже! Какво става с мен, питаше се тя.

Запъти се към най-близката дамска тоалетна. Страните й горяха, очите й бяха зачервени. Намокри кърпичката си и я допря до лицето си. Трябваше да се стегне. Нищо не се беше случило, просто бе дала воля на въображението си. Двамата с Джон бяха просто приятели. А правило номер едно при приятелите бе никога да не позволяват неща като физическото привличане да развалят отношенията им.

С тези мисли в главата Анджела заслиза по стълбите към фоайето. Съзря Джон да идва към нея с характерната си лека походка. В момента сваляше папийонката си и разкопчаваше горното копче на ризата си. Усмихваше й се по своя неподражаем начин.

В този миг Анджела си помисли, че може би най-трудната задача в живота й ще се окаже да държи този мъж на разстояние от себе си.