Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (5)

Глава пета

— К-какво?! — стъпи на пода, вече окончателно разбудена тя.

— Аз също подадох документите си. През август, когато прочетох обявата. Това притеснява ли те? Ако трябва, ще оттегля кандидатурата си.

Идеше й да закрещи. Какво да му отговори? Да, притеснява ме! Не мога да разчитам на шансове за успех срещу човек като теб, който винаги печели.

— И защо ти беше да кандидатстваш за диригент тук? Не ти ли стигаше, че свириш в престижен оркестър като Бостънския? — Гласът й трепереше забележимо.

— Ами… — Джон се поколеба. — Тогава още не бях получил отговор оттам. Писах до няколко места, без да имам нещо конкретно предвид.

Стори й се, че не е съвсем искрен.

— А сега продължаваш ли да проявяваш интерес към това място?

— Ами… Би било забавно.

Тя скочи като ужилена и закрачи из стаята, доколкото й позволяваше кабелът.

— А кое те кара да мислиш, че можеш да ръководиш симфоничен оркестър? — Забавно му било! Сякаш ставаше дума за някоя лудория.

— И аз като теб съм от години в този бранш. Усещам музиката и зная какви качества са нужни, за да бъдеш добър диригент.

— За твое сведение, моята квалификация включва нещо повече от дълъг стаж като музикант. — Бе вбесена.

— Казах — продължи след дълга пауза, доловил яростта в гласа й, — че съм готов да се оттегля.

— Я не ме обиждай, Джон! Ако го направиш, никога повече няма да ти проговоря!

— Какво значи това?

— Не е ли очевидно? Според теб, ако останеш, аз нямам никакви шансове да спечеля. — Надяваше се да възрази, ала той замълча.

— Защо си толкова разстроена? Аз дори не искам тази работа.

— Току-що твърдеше обратното. Че щяло да бъде забавно! — Гласът й стържеше от язвителност.

— Ей, слушай! Обадих ти се само за да ти кажа, че и аз участвам в конкурса. Не исках да го научиш от другаде и да решиш, че съм те мамил. Последното нещо, което желая, е да се караме. Честна, дума, Ейнджъл, струва ми се, че си най-противоречивата личност, която някога се е раждала!

— А ти — най-самомнителната! Джон, ти си музикант, а не диригент.

— Ей, ей, чувам те как крачиш из стаята. — Анджела се почувства дребнава и свадлива и се ненавиждаше за това. — Имам чувството, че има още нещо, което премълчаваш. Усетих го още първата вечер у вас. За какво е всичко това, Ейнджъл? Сякаш сме изправени един срещу друг на ринга.

Тя изпъшка и се тръшна на леглото.

— Дори да ти кажа, няма да го разбереш.

— И какво е това загадъчно нещо, което не мога да проумея?

— Мен — изстреля тя. — Не знаеш що за човек съм, какво е важно за мен… Нищо.

— Допускам, че си права. Хората се променят.

— Искам да кажа, че никога не си ме познавал. Винаги си пренебрегвал желанията ми, моята индивидуалност. Когато бяхме деца, например, винаги правехме това, което искаше ти.

— Не е вярно.

— Я си спомни на какви игри играехме и с кого. Мисля, че вината не беше само твоя. Всички се държаха с теб като с по-специален и затова ти вероятно си решил, че никой не е по-важен от теб.

— Задръж за секунда! Да не би да се опитваш да ми кажеш, че осемнайсет години си се чувствала потискана от мен?

— По-точно — мачкана.

— Много ти благодаря. Ще ми посочиш ли някой пример?

— Няма да ми стигне времето. Припомни си онова тъпо изпълнение с мърдането на устните, сякаш пеем. Да не мислиш, че ми харесваше?

— Да, бях убеден в това.

— Ненавиждах го! Само дето не припаднах от притеснение, преди да излезем на сцената. Мразех и проклетото висене на безмоторния самолет, яденето на пица с маслини, зимните излети, тъпите ти номера с разните влечуги и насекоми и повечето от филмите, които гледахме! Но никога не се бях чувствала така ужасно, както снощи с твоя джаз бенд!

Джон се засмя невярващо.

— Но ти беше свободна да избереш дали да го направиш. Добре го знаеше. А ако ме нямаше през първите осемнайсет години от живота ти, той щеше да закърнее, както сега в компанията на тоя сухар Айвън, когото наричаш свой приятел!

— Ах ти, надут егоист такъв! Закърняла съм била! Това е същото себелюбие, за което говоря! Животът ми е чудесен и аз си го харесвам. Но понеже на теб не ти допада, заявяваш, че е закърнял. Върви по дяволите!

— Похвален език за една учителка!

Ала тя изобщо не му обърна внимание.

— Да ти кажа ли още нещо? — Спря, цялата трепереща. Бе посред нощ, цял Ню Хампшир спеше, а тя се дереше като продавачка на риба на пристанище… — Джон, искам да ти припомня, че не аз, а ти напусна Уинстън. Устроила съм живота си тук и не съм съгласна да нахълтваш в него след толкова години и да правиш каквото си искаш.

— А аз не съм съгласен да ме смяташ за егоистичен неандерталец!

— Ето ти доказателство. Имаш прекрасна работа, за която повечето музиканти биха дали едното си око. Но не, това не ти е достатъчно. Винаги си бил такъв, Джон. За теб е важно да спечелиш още едно състезание, да докажеш още веднъж, че си най-добрият, без значение дали няма да нараниш някого по пътя към целта си. Неутолимата ти амбиция…

— Стига! — Анджела подскочи от вика му. — Няма да търпя повече да ме заливаш с помия! Обади се, когато се успокоиш!

— Ще има да чакаш!

Затръшнаха си слушалките почти едновременно.

 

 

Бе вече сряда, а в главата й още продължаваше да цари безпорядък след нощния телефонен разговор с Джон. Днес имаше два часа по „История на музиката“ с пети клас и един „Струнни инструменти“ с осми.

Когато в края на деня и последният ученик напусна кабинета по музика, Анджела бе твърдо убедена, че само човек, който не е с всичкия си, може да се разкъсва между три сериозни сценични изяви през декември. Този петък бе концертът в гимназията, следващия вторник — този на колежа, а в неделя предстоеше коледният концерт на Уинстънския симфоничен оркестър. А тя имаше да урежда още цял куп неща.

Не й вървеше тази седмица.

Наля си вода и глътна един аспирин. Част от нея копнееше да си остане у дома, да направи курабийки с цветна захар, да украси вратата си с истински борови клонки, а не с изкуствения пластмасов венец. Искаше й се да има някой, за когото да създаде тази празнична атмосфера. Съпруг, деца…

Всъщност мечтите й за семейство не бяха недостижими. Айвън на няколко пъти бе отварял дума за брак, намеквайки, че преместването му при нея би било само прелюдия към него. Анджела знаеше, че не е склонен след евентуална женитба тя да продължи да работи. Поне не на този натоварен режим. Той искаше хубав дом, добре гледани деца, спокойни обеди и вечери вкъщи. Неща, които и тя самата желаеше. От нея се искаше само да каже „да“…

Главата още повече я заболя. Реши да вземе втори аспирин. Тази вечер й предстоеше репетиция и неприятна среща с Джон. Той нямаше да отсъства. Всичко й бе станало ясно — и отзивчивостта, с която се бе съгласил да свири като гостуващ солист, и идването му по средата на репетицията. Искал е присъствието му да се почувства не само от музикантите, които се надяваше скоро да ръководи, а и от господин Бийч, чийто глас може би бе решаващ в Съвета.

Възрастният диригент обаче бе неин приятел и наставник. Той я обичаше и ценеше и нямаше да я остави.

Ала като си представи четирите дами на средна възраст, чиято липса на реална представа за проблемите на оркестъра и надменно държание неведнъж бяха подлагали на изпитание търпението й… Бе убедена, че квалификацията и опитът й като асистент нямаха да струват и пукнат петак в мига, в който зърнеха Джон Стодард: хубав, чаровен, истинска знаменитост за градче като Уинстън.

Ако можеше, би прескочила репетицията, но за неин късмет бе организатор на коледното парти и имаше да събира пари от колегите си. Тя въздъхна, взе куфарчето си и… Изгуби и ума, и дума от изненада.

Скръстил ръце, на вратата стоеше Джон. Хубавото му лице се открояваше на фона на вдигнатата яка на якето. Бе облечен с пуловер в златисти тонове и кафяви кадифени джинси. Топли и скъпи дрехи, мина й през ума, преди да се намръщи.

— Какво правиш тук?

Блестящите му тъмни очи огледаха тъмнолилавия костюм, плътно прилепнал по тялото й, и се задържаха на обувките с висок ток в същия цвят. След което бавно се върнаха на лицето й. Каква ли я виждаше, запита се Анджела. Изискана млада дама или закърняла сухарка?

Той се отдели от вратата и закрачи бавно към нея.

— Имам репетиция.

— И си дошъл с цели пет часа по-рано?

— Така ли се оказва! — Изглеждаше спокоен и отпочинал. Явно среднощната им разпра не се отразяваше зле на съня му.

— Как ме намери? — с раздразнение попита тя.

— Лесно. Просто отидох в канцеларията и казах, че трябва да говоря с теб за по-малкия си брат, на когото преподаваш. Секретарката веднага провери в програмата и ми каза къде си, дори предложи да ме доведе лично до тук.

— Не се и съмнявам. А не ти ли мина през ума, че може да не желая да те видя?

— Не. Освен това, вече свикнах.

Анджела едва се сдържаше да не избухне. Облече набързо палтото си и се засили да мине покрай него, ала той я хвана за ръката.

— Ейнджъл, почакай. Знаеш прекрасно защо съм тук. Не ми създавай допълнителни трудности.

— Не зная за какво говориш — изгледа го унищожително тя.

— Не се преструвай. Откакто се познаваме, никога не сме се карали така, както по телефона онази нощ. Честна дума, това никак не ми харесва!

— Съжалявам, но не мога да се отрека от казаното, защото на теб не ти харесва.

— Да, но поне можеш да приемеш извинението ми.

— Не виждам причина да го правя.

— Ейнджъл, причината е, че не желая да бъдем скарани.

— Чудесно — метна чантата си на рамо тя. — Няма да сме скарани.

— Тогава — закрачи редом до нея Джон, — отиваме да пием кафе.

— Не желая да пия нищо — изпуфтя Анджела.

Джон отвори външната врата на гимназията и декемврийският следобед я посрещна с хладния си влажен дъх. Тя се сви в палтото си.

— Ейнджъл, спри за момент. — Тя се обърна и го погледна. Вятърът рошеше косата му и Анджела за сетен път се изненада колко много го харесва.

— Какво има? — Гласът й прозвуча рязко и нетърпеливо.

— Ей, какво става с теб? Не можеш ли да приемеш извинението ми? Извинявай, че като моя приятелка съм правил живота ти непоносим. Че съм те карал да свириш музика, която не си харесвала. Извинявай, че имах наглостта да кандидатствам за диригентския пост, въпреки, че не знаех за твоя интерес към него! Извинявай дори за това, че обичам пица с маслини!

— Виждаш ли — вдигна рамене Анджела. — Дори не можеш да се извиниш като хората. — Обърна се и забърза към колата си, ала след третата крачка се спря. Поколеба се за миг и се приближи на няколко крачки до форда. — Боже мой!

Цялата задна част на колата й бе изпълнена с красиви цветни балони. Ярките им лица весело се притискаха към стъклата.

— Ейнджъл, какво има? Да няма нещо нередно с колата ти? — съвсем невинно попита Джон.

Тя бавно заобиколи. Не биваше да се поддава на емоции. Не й трябваха балони. Това бяха детинщини, които с нищо не променяха техните отношения. А може би бе дело на Айвън? Тя бързо отпъди тази мисъл. Той бе твърде практичен, за да харчи парите си за подобни скъпи неща.

— Не оставяй колата си отключена, всеки може да влезе. — Джон отвори вратата с немирен блясък в очите.

— Ти го направи, нали? Какво пилеене на пари! — Опита да се покаже равнодушна. Дали да не пусне балоните навън и да му покаже, че не я интересува? Не, не можеше да постъпи така. Никой не й бе подарявал балони, при това толкова красиви!

Джон се пресегна и издърпа за връвчицата един червен.

— Хайде, засмей се, Ейнджъл! — заувещава я той и я докосна с него по носа.

— Стига, Джон!

— Съгласен съм, това е детинщина. — Балонът изглеждаше не на място в отпуснатата му ръка. — Явно си ми сърдита по-сериозно, отколкото предполагах.

— Браво, откри Америка! — Тя разкопча палтото си и се приготви да влезе в колата, ала Джон й препречи пътя.

— Понеже съм тук цели пет часа по-рано… — Той занавива връвчицата на балона около пръста си. — … и няма къде да отида, би ли ми позволила да дойда с теб?

Близостта му й действаше смущаващо.

— Джон, имам да върша куп неща и не мога да зарежа всичко ей така, за да си общувам с теб.

— Аз и не очаквам подобно нещо… — Той отвърза балона, който изпусна хелия със свистене и Анджела подскочи уплашено. — Надявах се — преправи гласа си като на заека Бъни Джон — да ми позволиш да постоя у вас. — Искаше да се покаже строга и сериозна, но с мъка се сдържаше да не се разсмее. — Е, какво ще кажеш? — продължи в същия дух той. — Дори ще изприпкам за пица и бира.

— Уф! Какво ще правя с теб, Стодард? — изпъшка тя.

В отговор той я погледна със загадъчна усмивка.

 

 

На червения светофар след училището Джон натисна клаксона и й даде знак да го пусне пред нея. Вместо да кара направо, даде мигач и зави наляво.

— Сега пък какво правиш, Джонатан? — Движеха се по старата им улица, Елм Стрийт. Ето го, вече бе спрял встрани и в момента слизаше от колата си.

— Само за малко, Ейнджъл, искам да видя старата ни къща. Не съм идвал тук, откакто се преместихме.

Джон се загледа в хубавата сграда във викториански стил, домът, който помнеше от детство си.

— Това е глупаво, Джон. — Анджела спря до него, без да изключва двигателя. Разговаряха през отворения прозорец на колата. — Навява скръб. Сякаш съм на гробище…

Той като че ли не я чу и продължи отвъд оградата. Огледа задния двор, качи се на терасата… Входната врата бе облепена със златно фолио, върху което имаше широка червена лента, завързана на панделка, като коледен подарък.

— Не се е променило много, нали? — Анджела погледна към отсрещната страна на улицата, където потънала в зеленина, се виждаше обкованата с дъски къща, в която бе израсла.

— Джон, да си тръгваме — преглътна с усилие тя.

— Виж каква голяма елха! — Преди да е успяла да я види, последва новото му възклицание: — О, небеса!

— Сега пък какво?

— Къщата на семейство Търгуд се продава!

Анджела изключи двигателя и като мърмореше недоволно, тръгна след него. На фона на останалите къщи за хора от средната класа, тази бе истински замък. Джон стоеше пред един от прозорците откъм улицата. Там бе библиотеката, спомни си Анджела. Той засенчи очите си с шепи и надникна през стъклото.

— Няма никой.

Анджела също бе любопитна да хвърли едно око. Прекоси замръзналата морава, промъкна се през живия плет и погледна през прозореца на приемната. Насреща й се виждаше огромна каменна камина, една от четирите в къщата.

— Къде ли са отишли? — промърмори Джон.

— Не ме интересуват. Скръндзи такива! Помниш ли полускапаните ябълки, които раздаваха за Хелоуин? — Тя направи неприятна гримаса и той се засмя.

— Да, но за Коледа правеха три елхи. Спомняш ли си онази, четириметровата в приемната? Беше прекрасно… Е, хайде да тръгваме, Уестгейт, имаш много работа.

Обядваха на малката кръгла маса в кухнята, заобиколени от балоните, и гледаха през прозореца как снегът се сипе полека навън. Анджела бе предоставила на Джон инициативата да води разговора.

Чудеше се какво се бе случило помежду им. На пръв поглед нищо не се бе променило. И сега, както и преди, имаше всички основания да му бъде обидена. Ала за беда не можеше да се сърди на човек, който се държеше толкова приятелски с нея.

— Всъщност една от причините да дойда по-рано, бе да те питам какво ще кажеш за един уикенд в Бостън.

— Не, благодаря. Вече бяхме там.

— Имах предвид — почеса се по брадата той — пристигане в петък вечер, в събота разходка из града, а вечерта — на концерт. И чак в неделя — пътуване обратно.

— О, звучи прекрасно! — подпря замечтано глава тя. — Но не зная какво ще каже Айвън за толкова дълъг престой…

Той направи гримаса.

— А не би ли могла да дойдеш сама?

— Джон!

— Добре, добре. Предполагам, че не.

— Дори и да не е заради него, какво ще каже Синтия?

Той предпочете да не го коментира.

— Все пак попитай Айвън. — Но Анджела знаеше, че нямаше смисъл да го прави. Той мразеше пътуванията през почивните дни.

— Е, време е да тръгваме за репетиция.

Тя развърза скришом един балон и като го държеше най-невинно се приближи до Джон, който в този момент си обличаше якето. Пусна балона и освободеният хелий изсвистя с рязък звук. Джон подскочи стреснат, а Анджела се запревива от смях.

— Ти си непоправима, Уестгейт! — Усмихна се доволен Джон.

— Благодаря. Дължа го изцяло на теб!

Репетицията продължи до късно, но Анджела остана и след нея, за да уреди някои въпроси около коледното парти.

Беше се прибрала от около половин час и вече се прозяваше. Чу, че пред къщата й спира кола и погледна през прозореца. Беше Джон. Тя отвори вратата и попита по-скоро от учтивост:

— Ще влезеш ли да пийнеш нещо топло — кафе, мляко с какао? — Изглеждаше й уморен и не очакваше да приеме.

— С удоволствие бих изпил чаша горещо какао.

— Ами… Тогава заповядай.

— Ей, да не ти създам проблеми?

— Не ставай глупав — смъмри го тя.

Всъщност проблем вече имаше — това, че искаше Джон да влезе. Както и да се убеждаваше, че е по-добре да го държи настрана от себе си, сърцето й бе на друго мнение.

— Тази камина може ли да се пали или е само за декорация? — извика Джон от хола.

— Да, защо? — Тя сложи млякото на котлона в кухнята.

— Ами, тук е доста студено.

Когато Анджела се върна, огънят вече беше обхванал цепениците. Тя седна на канапето до Джон и двамата се загледаха мълчаливо в пламъците.

— Извинявай, че избухнах през онази нощ — гледаше встрани, изненадана от себе си. — Не че се отказвам от думите си, но…

Той сложи ръка на тила й. Стана й топло и приятно.

— Шшт… Да не говорим за това.

Анджела кимна и се опита да не обръща внимание на тръпките, предизвикани от лекия масаж на пръстите му.

— Все пак, имам един въпрос.

— Какъв? — Подпрял глава на облегалката, той я гледаше през полуотворените си клепачи.

— Какво ще правиш с кандидатурата си?

— Да не съм луд да ти отговоря — усмихна се сънливо Джон. — Каквото и да ти кажа, няма да ти хареса и ще си намериш повод да ми се разсърдиш.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да прекарам три седмици в напрегнато очакване?

— Точно така. — Той остави празната чаша в края на масичката и се обърна към Анджела, която потропваше нервно с крак. — В колко часа ставаш сутрин, Ейнджъл?

— Защо?

— Защото в девет трябва да съм на работа.

— Джон, не можеш да останеш тук — преглътна смутено тя.

Той събу ботушите си и легна на една страна.

— Събуди ме в седем, ако обичаш.

Анджела скръсти ръце и се замисли. Както бе затоплен край огъня на камината, едно излизане в студа навън със сигурност би означавало да настине.

— Е, добре — въздъхна тя. — Можеш да се преместиш в другата стая, тук ще ти се схване врата.

 

 

На следващата сутрин Анджела миеше зъбите си в банята на втория етаж, когато телефонът иззвъня.

— Ейнджъл? — Викна от долу Джон. — Ще вдигнеш ли слушалката?

— Обади се ти, аз идвам след секунда. — Тя изплакна устата си от пастата и заслиза по стълбите.

Джон я гледаше с красноречиво изражение на лицето.

— О, не! — промърмори тя. Пое от ръката му слушалката и изрече с треперещ глас: — Ало?

— Анджела, скъпа. Забрави да ми позвъниш снощи.

— Добро утро, Айвън. Как си?

— Боя се, че не особено добре. Защо не ми се обади снощи? Притесних се. — Въпреки загрижените слова, усещаше металните нотки в гласа му. Погледна към госта си, който седеше умислен в кухнята. Явно се налагаше да каже няколко думи по въпроса.

— Снощи Джон остана да преспи у дома. Репетицията свърши късно, а той бе толкова уморен, че се опасявах да не заспи зад волана. Затова настоях да пренощува тук — постара се да говори съвсем естествено Анджела.

— Зная — отвърна Айвън. — Идвах до вас към полунощ и видях колата му.

Сякаш я заля с вряла вода. Значи просто я бе изпитвал?!

— З-защо не се обади?

— На този въпрос трябва да си отговориш ти.

— Надявам се — кръвта й нахлу в главата, — че нямаш предвид онова, което си мисля, че имаш!

Смехът му бе като повей на леден вятър, понесъл сухи листа.

— Ами, само за седмица този твой приятел успя да преспи у вас. А аз от половин година се мъча безуспешно. Така че, извини ме за любопитството.

Задушаваше се от възмущение.

— Между вас няма никакво място за сравнение. Джон и аз сме само приятели. — Приятели ли каза? Това ли бе истината?

— Сигурно ще ми кажеш, че всички мотели в района са били препълнени…

— Слушай — притисна с пръсти челото си Анджела, — може ли да продължим друг път? Просто не зная какво друго да ти кажа.

— Чудесно. Извинявай, че ви прекъснах заниманията. — Айвън дори не се постара да завоалира намека си.

Джон миеше съдовете от вечеря в кухнята.

— Остави това, Джон. Предстои ти дълъг път.

Той се обърна и я прониза с тъмния си поглед.

— За какъв дявол излизаш с този глупак?

— Въпросът ти — вирна брадичка тя — е неучтив и неуместен.

— Така ли?

— Да. Не зная какво си мислиш, но Айвън само се интересуваше дали нещо не се е случило, че си останал. Всичко е наред. — Понечи да остави чашата от кафето си в мивката, но я изпусна. Усети неочаквано парене в очите.

— Чудесно — въздъхна с горчивина Джон. — Всичко е наред, като изключим факта, че в негово присъствие се превръщаш в сноп от опънати нерви. Познавам доста мъже с подобно собственическо отношение към приятелките си като Айвън. Горките, дори не могат да кихнат, без да им се наложи да дават писмено обяснение за случая! Това ли искаш, Ейнджъл?

Тя се завъртя на пети и изстреля с нарастващо негодувание:

— Поне го е грижа за мен!

Тишината тегнеше от неизречено обвинение.

— Само така ти изглежда, скъпа.

— Джон, би ли си гледал своята работа?

— Точно това и правя. — Гледаше я право в очите, докато тя не отмести нейните. Обърна се и отиде за якето си. — Благодаря ти, че ми позволи да пренощувам у вас.

Тя отметна косата си назад и не каза нищо. Ала в момента, в който излезе, запрати с ярост една възглавница към вратата.

Не можеше да си намери място от яд. Виж го ти! Не стига, че се вмъкна в живота й и развали статуквото, а отгоре на всичко седнал да дава преценки за този и онзи! Истината бе, че не можеше да разбере мъжете като Айвън, които обичат живота в малкия град и не се страхуват от сериозни ангажименти.

Ала когато след малко гневът й се уталожи, отстъпи място на по-трезви мисли.

Ако наистина всичко в отношенията й с Айвън бе наред, защо не желаеше физическа близост с него?