Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (3)

Глава трета

Беше три и половина следобед, а вече се смрачаваше. Утъпканата пътека в двора на факултета бе заледена и Анджела внимаваше да не се подхлъзне.

Чувстваше се ужасно изморена. Придърпа яката на топлото си бяло палто и за стотен път изруга наум Джон Стодард, задето бе провалил плановете й за здравословен сън.

След като си бе заминал, часове наред във въздуха се усещаше присъствието му. Дълбокият му глас звучеше наоколо, пред очите й бяха красивите му мъжествени черти, упойващият аромат, който излъчваше, изпълваше ноздрите й… Една кратка визита — и бе я омаял.

Слава богу, че всичко мина. Наистина щеше да се наложи да се срещнат на оставащите две репетиции и на концерта, но нямаше да повтори снощната си грешка. Всъщност след думите, с които го бе изпратила, би се изненадала, ако изобщо я поздрави.

— Анджела!

Айвън почти я настигаше. Когато се изравни с нея, извади лулата от устата си и леко я целуна. Тя инстинктивно се отдръпна. Не одобряваше подобни прояви на обществени места.

— Нагоре ли се качваш?

Тя кимна и двамата влязоха в приятно затоплената сграда.

— Трябва да взема някои неща за лекцията си от четири часа.

— В такъв случай ще ти правя компания.

Запътиха се по стълбището към втория етаж, където бе малкият кабинет на Анджела. Когато Айвън затвори вратата зад себе си, стаята сякаш още повече се стесни. Всъщност той не бе особено висок, по-скоро бе плещест и набит. Айвън разкопча палтото си, внимателно свали астраганения си калпак и го постави върху бюрото на Анджела. Фината му пепеляворуса коса леко изпука от статичното електричество. Тя премести с жест на извинение шапката му на един от столовете и отвори куфарчето си.

— Какви са плановете ти за вечеря? — усмихна се мило Анджела с надеждата да разсее напрежението от вчерашния разговор.

— Ами… — Той се зае с лулата си. — В пет имаме събрание на отдела. Сигурно по някое време ще изпратим някой да купи пици.

— Надявах се да вечеряме заедно, но може би утре вечер?

— Да, разбира се.

В петък винаги си вземаха видео касета под наем и храна за вкъщи от китайския ресторант, след което отиваха в жилището на Анджела. Неизменно.

Мина покрай Айвън, за да се добере до шкафа с материалите.

— Защо не ми се обади снощи, както обикновено след репетиция?

Стомахът й се сви. Съвсем беше забравила. След като Джон си отиде, бе толкова разстроена, че изобщо не се сети.

— Извинявай, но… — Поколеба се дали да не му каже за снощното си посещение, но разумът я съветваше да не го прави. — Бях толкова уморена, че си легнах веднага.

— Анджела, Анджела — въздъхна той, сякаш тя бе дете, което непрекъснато правеше бели. — Знаеш колко се притеснявам, когато вечер излизаш сама. Следващия път ще се обадиш, нали? — Тя кимна и извади от едно чекмедже търсената папка. — Нали обещаваш да се обадиш? — Повтори настойчиво Айвън.

Загрижеността му бе едно от качествата, които най-много ценеше у него, ала този път тонът му я подразни.

— Да, разбира се. — Тя затвори куфарчето, погледна часовника си и се запъти към вратата. Той обаче я хвана за ръката.

— Мислиш ли по въпроса, за който говорихме вчера?

Буцата в стомаха й се появи отново.

— Да, както ти обещах. — Опита да се измъкне, но без успех.

— Този път говоря сериозно. От доста време сме заедно и никой не би ни упрекнал, ако отношенията ни станат малко по-свободни. Защото сега те са направо пуритански. Представям си колко изненадани биха били повечето ни познати, ако знаеха колко целомъдрена е връзката ни.

Анджела потри точката между веждите си. Започваше да я боли глава.

— Казах, че ще си помисля, а ти се съгласи да не говорим по този въпрос до неделя. — Той я пусна и поклати глава.

— Какво толкова има да мислиш? За Бога, става дума за романтична връзка, а не за военна стратегия! Ако не си безразлична към мен, не би се колебала. Отдавна щяхме да спим заедно. Започвам да си мисля, че има нещо, което криеш от мен.

— К-какво например? — отстъпи назад с поруменяло лице тя.

— Нарушена функция на половата система. — Очите й се разшириха. — Ала това не бива да те тревожи — продължи той. — Можем да се подложим на терапия заедно.

— Много ти благодаря! Точно от това се нуждаех. „Нарушена функция…“ — Тя пое решително към вратата.

— Добре. — Айвън застана на пътя й. — Как тогава да си го обясня? Всичките ни познати, които излизат заедно, са в интимни отношения.

— Така ли? А откъде си толкова сигурен?

— Не ме подлагай на разпит, Анджела, аз само искам да ти помогна.

— Зная, зная — въздъхна тя. — Може би и ние… Наистина, ще помисля, но сега ми предстои урок и трябва да се подготвя за него. — Пое към вратата, ала внезапно Айвън я сграбчи и я целуна. Анджела се дръпна инстинктивно, което според него сигурно бе доказателство за нарушените й функции. С усилие на волята си наложи да стои спокойно. Не желаеше да го обиди още повече. Айвън бе доста приятен мъж и тя държеше на приятелството им. И макар напоследък отношенията им да бяха по-обтегнати, бе убедена, че скоро всичко отново ще бъде наред.

Стори й се, че измина цяла вечност.

— Ето, че вече имаме напредък — усмихна се той. Понечи отново да я целуне, но Анджела го отблъсна.

— Съжалявам, наистина имам работа!

Въпреки протеста й обаче той продължи да я държи в прегръдките си здраво. Неудобството й прерасна в гняв.

— Пусни ме, за бога!

Силно почукване на вратата ги накара да подскочат. Анджела се възползва от ситуацията и се отскубна от него. Бързо приглади косата си с ръка и отвори рязко вратата.

Последният човек, когото бе очаквала да види тук, бе Джон.

— Здравей, Ейнджъл — поздрави той. Присвитите му очи пронизаха Айвън.

— К-какво правиш тук? — успя да изрече накрая тя.

— Кой е този човек? — сложи ръка на рамото й Айвън.

— А вие кой сте? — отвърна подобаващо на въпроса му Джон.

— Струва ми се, че трябва да ви представя — преглътна с усилие Анджела. — Джон, това е приятелят ми Айвън Дилейн. Айвън, това е Джон Стодард, гостуващ солист за коледния концерт на Уинстънския оркестър. — Мислеше да спре дотук, ала сивите очи на Айвън я гледаха доста озадачено. За какъв дявол би я посещавал тук гостуващ солист? — Освен това той е мой стар приятел, с когото не сме се виждали отдавна, тъй като доста дълго беше в чужбина и съвсем скоро се върна в Щатите. — Преди да си подадат ръце, двамата се измериха взаимно с поглед.

— Надявам се, че не съм попречил на нещо — каза Джон. Макар Анджела да бе убедена, че я бе чул. — Просто се отбих да те видя.

На езика й беше да му напомни, че я видя снощи, но лъжата й за ранното лягане щеше да излезе наяве. Вместо това рече:

— Много мило. Наистина вчера на репетицията нямахме време да си поговорим.

Погледът му се премести въпросително от нея към Айвън.

— И аз така си помислих. — Взе от ръката й куфарчето и като я хвана над лакътя, леко я побутна към вратата.

— Ти излизаше, нали?

— Да, до копирния апарат на партера. — С крайчеца на окото си видя как Айвън се изчерви от яд.

— Жалко, че идвате в толкова неудобен момент, господин Стодард. Анджела има урок в четири.

— О, така ли? — усмихна се Джон. — А вие? Нямате ли урок?

— Не, аз приключих за днес — хвана я за другата ръка Айвън.

— А консултацията ти в четири? — погледна го изненадано Анджела. — Забрави ли за нея?

Вече бяха стигнали до стълбището.

— Е, в такъв случай да се сбогуваме. За мен беше удоволствие да се запознаем, Айви — с удивителна безцеремонност рече Джон.

— Името ми е Айвън. А вие току-що ме нарекохте Айви — изпухтя той.

— О, така ли? Извинете ме.

— Ще ти се обадя довечера, Анджела. Всъщност, ако нямаш нищо против, мога да се отбия у вас. Ангажиментът ми сигурно ще свърши до седем. — Погледна предизвикателно към Джон.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Довиждане — извика след него Джон, ала той не му обърна внимание и продължи нагоре по стълбите. — Сговорчиво момче е твоят Айвън.

Анджела не се сдържа и се засмя. После обаче каза сериозно:

— Не си прави такива шеги.

— Какви шеги? — усмихна се невинно той.

— С Айвън. Той не ми е случаен познат.

В отговор Джон вдигна леко рамене.

Влязоха в ярко осветеното работно помещение на ксерокса и Анджела се насочи към апарата.

— Е? — попита директно тя. — Какво те води насам?

Той се облегна на масата, скръстил небрежно ръце върху меката кожа на якето си. Анджела забеляза нескрития интерес, с който го наблюдаваше секретарката от другия край на стаята. Не я упрекваше, той бе толкова привлекателен, че тя самата едва се сдържаше да не го зяпа.

— Ако ти кажа, че си ми липсвала, сигурно няма да ми повярваш — провлечено отвърна Джон.

— Позна.

— А как ти звучи това: свиря в един джаз оркестър в Кеймбридж и искам да те поканя да ни чуеш в неделя вечер.

— Джаз?!

— Да, знаеш, че винаги съм се увличал по джаза. — Тя заподрежда готовите фотокопия. — Групата е малка, но момчетата са доста добри. А и мястото е много приятно.

Анджела се чудеше на себе си. Защо се ядосваше? Джон не я засягаше. И без него си имаше достатъчно проблеми.

— И на какво свириш в този оркестър?

— Пиано, както едно време.

Тя отметна кичур от дългата си руса коса, сякаш за да пропъди спомена, и каза хладно:

— Аз вече не участвам в подобни неща. Програмата ми и без друго е ужасно натоварена, а предполагам, твоята още повече. — Джон кимна. — Какво всъщност правиш за кариерата си? — Анджела пъхна нов текст за копиране и затвори капака.

— Какво искаш да кажеш?

— Че свириш в един от най-престижните оркестри в света и вместо да съсредоточиш силите си изцяло там, ти се разпиляваш наляво и надясно. Зная, че никога не стоиш мирен, но не е ли време да станеш по-сериозен?

Чертите на лицето му се изпънаха.

— Едно време подобна мисъл дори не би ти минала през ум, камо ли да я изречеш. Какво е станало с теб, за бога?

Анджела сложи още топлите фотокопия в куфарчето си.

— Може би просто съм пораснала.

— О, благодаря! — отвърна почти обидено той.

— Ако целта ти бе да ме поканиш в Кеймбридж, защо не го направи по телефона? Защо всъщност си тук?

Джон погледна надаващата ухо за разговора им секретарка, вдигна куфарчето и поведе Анджела към коридора.

— Да го кажа кратко и ясно. Липсваше ми нашето приятелство, Ейнджъл. И сега, когато съм тук, го искам отново.

Тя трепна от допира му.

— Ей така? — Анджела щракна с пръсти. — Искаш си го?

— Да. Не е толкова сложно, скъпа. Не разбирам защо това толкова те безпокои?

Тя притисна пръсти към слепоочията си.

— Мисля, че снощи ясно ти го показах.

— Да, но за разлика от теб, аз не зная как да изтрия от паметта си осемнайсет години спомени. Ти си здраво вплетена в живота ми, Ейнджъл.

— Ако наистина е така — отвърна под очакващия му поглед Анджела, — защо не ме потърси през август, когато си пристигнал в Бостън, а изчака да дойде декември?

— Бях ужасно зает. Програмата на Бостънския симфоничен оркестър е изтощителна. По пет, а понякога и по шест представления на седмица при непрекъснато променящ се репертоар.

— Но за Синтия и джаза си намерил време. — Идваше й да си отхапе езика!

— Е, добре. Истината е, че се страхувах да ти се обадя.

— Страхувал си се?!

— Да, че ще стане точно така.

Не знаеше какво да каже. Че съжалява? Не, не и след онова, което я бе накарал да изстрада.

— Трябва да влизам в час — предпочете да каже тя.

— Може ли и аз да дойда?

— Не! — Какво искаше от нея Джон?

— Но защо? Обещавам да бъда примерен! — Сложи ръка на сърцето си той.

— Ще… се притеснявам в твое присъствие и няма да бъда на ниво.

Той се засмя и я потупа свойски по рамото:

— Убеден съм, че ще бъдеш страхотна!

С това въпросът беше решен и двамата поеха към залата. Джон се настани на последната редица, както едно време. Студентите му хвърляха любопитни погледи, ала скръстил ръце на гърдите, с крака, стърчащи между редовете, той оставаше безучастен.

Анджела стоеше пред катедрата и се чувстваше като изследвана под микроскоп. Колко ли обикновена му изглеждаше със скромното си вълнено сако и бежова пола, с малките си златни обеци и ботуши с нисък ток? О, да върви по дяволите, каза си тя. Погледна възпитаниците си и като събра целия си запас от кураж, започна. Както обикновено, бе добре подготвена. До края на часа обаче оставаха петнайсет минути и Анджела реши да накара и Джон да се поизпоти.

— А сега искам да ви представя нашия специален гост… — Джон подскочи като ужилен на мястото си. Когато разбраха каква е професията му и къде свири, интересът на студентите бе неописуем. — Сигурна съм, че господин Стодард ще бъде любезен да отговори на въпросите ви.

И те буквално заваляха. Като се започне от това дали е обичал да се упражнява като дете и се стигне до колко печели в момента. Не спряха, дори след като удари звънецът.

Когато и последният студент напусна залата, Джон се провикна:

— Бяхте неотразима, госпожице Уестгейт!

Тя се обърна, за да изтрие дъската. Ако някой бе неотразим, това беше той. Бе отговорил и на най-неудобните въпроси с удивителна лекота и чувство за хумор.

— Е, сега къде ще отидем на вечеря? — И понеже тя го гледаше изненадано, той се плесна по челото. — Тази бе другата причина да дойда. Да те заведа на ресторант.

Не й бе никак забавно.

— Джон, единственото, което искам, е да се прибера вкъщи.

— Добре, и така става. Ще си купим по един хамбургер по пътя.

— Значи не се отказваш, така ли? — усмихна се накрая тя. Джон кимна решително. — Е, добре. Ще вечеряме тук наблизо. — Не желаеше да отидат на ресторант, където рискуваше разговорът да стане твърде личен. — Така ще е… по-бързо.

— Бях забравил, че Айви ще те посети към седем. — Той закопча ципа на якето си. — Да действаме тогава! — Бързо започна да омотава шала около врата й. — Винаги съм мечтал да запуша устата на учителка!

Навън небето бе индиговосиньо, а на приказния му фон сияеше сребърният сърп на луната. В почти всяко прозорче блещукаше коледна свещичка.

— Какво хубаво училище! — рече Джон.

— Типичен колеж в Нова Англия — с тухли и бръшлян.

— Щастлива ли си тук, Ейнджъл?

— Разбира се — без да се замисли, отвърна тя.

— Значи всичко при теб е наред?

— Да — погледна го подозрително Анджела. — Животът ми е интересен, смислен.

Между веждите му се появи обезпокоителна черта.

— С какво друго, освен с преподаване, се занимаваш?

— Диригент съм и на хора.

— Дирижираш? — забави стъпка той. — И кога ти хрумна да… — Джон се смееше и клатеше невярващо глава.

— През първата година от следването ми в колежа. И не е нужно да изглеждаш толкова изумен.

— Извинявай, но ми трябва малко време, за да свикна. Винаги си била толкова тиха…

— Тиха не означава безлична, Джон.

— Изненадан съм, че не проявяваш интерес към мястото на Бийч.

— Кой казва, че не проявявам интерес? — Напразно очакваше реакцията му с пламтящи от вълнение страни. Когато се обърна към него, той гледаше пред себе си с непроницаемо изражение. Смята ме за самонадеяна глупачка, помисли си с болка Анджела. Не вярва, че наистина съм способна да го направя…

Вървяха мълчаливо, а топлият им дъх се издигаше във вид на бели облачета.

— Толкова е особено… — заговори пръв Джон.

— Кое по-точно?

— Това, че съм тук с теб и отиваме заедно на вечеря. Не мога да се отърся от усещането, че така щеше да бъде, ако бяхме учили в един и същи колеж… — Гласът му заглъхна. — Тогава скъсахме нишката, нали, Ейнджъл?

— Беше неизбежно — бяхме приети на различни места, имахме отпуснати стипендии…

— Зная, но продължавам да си мисля, че пропуснахме нещо важно. Спряхме да споделяме, между нас се появи празнота.

— Съжалявам, вината за това не беше моя. — В същия миг съжали за казаното. Въздухът сякаш натежа от спомени.

— Всъщност къде ме водиш? — Беше му благодарна за въпроса.

— В ресторант на самообслужване.

— Божичко!

— Казах ти, че ще бъде бърза вечеря. — И безопасна, добави наум.

Още с влизането ги заля вълна от музика, която се носеше откъм джубокса. От тавана се спускаха празнични сребърни и златисти гирлянди, от стените се усмихваха картонени Дядо Коледи и Снежанки, а във въздуха се носеше апетитно ухание на пържени картофки.

Двамата се наредиха на опашката — първо Анджела, зад нея Джон. От време на време усещаше дъха му в тила си, по гърба й пробягваха тръпки и тя правеше крачка напред, за да увеличи дистанцията. Най-после дойде редът им. Взеха си ядене и седнаха на една маса.

— Кажи ми нещо за твоя Айви — наклони се към нея Джон.

— Излизаме от шест месеца. И престани да го наричаш Айви.

— Разбрано. Изненадан съм от него. Очаквах, че ще бъде точен и сдържан.

— Той е такъв — каза Анджела.

— Не мислиш ли, че е прекалено ревнив?

— Не се заяждай, Джон. И какво, ако е? Това дори ме ласкае.

— А аз го намирам за признак на слабост.

За миг изпита неистово желание да затъкне голямата му всезнаеща уста с няколко пържени картофа.

— Айвън е зрял и улегнал. И не се страхува от сериозен ангажимент. Ценя това качество у мъжете.

— А не те ли смущава фактът, че прекалено силно желае да се обвърже и установи на едно място? Не виждаш ли в това проява на несигурност и слабост?

— Напротив! Мисля, че е проява на сила. Той знае какво иска от живота — дом и семейство. И това ми харесва. До гуша ми е дошло от мъже, които не желаят да се обвързват!

Джон остави чинията с наполовина изядена храна.

— Свърши ли? — Анджела не бе сигурна дали имаше предвид вечерята или тирадата й, ала кимна утвърдително. — Тогава да тръгваме.

Когато се озоваха навън, остави куфарчето си на тротоара, сложи ръкавиците си и преднамерено хладно изрече:

— Джон, беше мило от твоя страна да ме заведеш на вечеря.

Той обаче се престори, че не я е чул.

— Ами тогава да тръгваме. Накъде си?

— Не е необходимо да ме изпращаш — натърти тя.

— Зная, но въпреки това, ще повървя с теб.

Объркана и дори ядосана, Анджела реши да тръгне към учебната сграда. Нямаше никаква работа, но все нещо щеше да измисли.

Вървяха мълчаливо, само стъпките им отекваха в тихата вечер.

— Ейнджъл, трябва да ти призная нещо… — Присви я под лъжичката. Тембърът му се променяше така, когато споделяше твърде лични проблеми. — Истинската причина да дойда днес… Чувствах, че трябва… Да ти се извиня и да се опитам да ти обясня.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

— Н-не разбирам за какво говориш?

— Мисля, че разбираш. Очаквах, че годините са заличили случилото се между нас, ала явно съм го подценил.

Анджела се завъртя на пети.

— О, накрая си разбрал?! Каква проницателност и интелигентност! — Идваше й да си отхапе езика! Това бе явно признание за наранената й гордост. — Какво искаш от мен, Джон?

Той забави крачка.

— Казах ти, че изпитвам необходимост да ти се извиня и че искам отново да бъдем приятели. Това обаче е невъзможно докато между нас стои препятствието на онзи… инцидент.

— Не желая да говоря по този въпрос.

— Ейнджъл, изминали са девет години, а споменът за това все още е като жива рана в теб. И в мен. Нямаме друг изход, освен да поговорим.

Тя се взря в прозорците на факултета. Защо сега не беше там?

— Може би придаваш прекалено голямо значение на случилото се и неговото влиянието върху мен. — Надяваше се да звучи убедително.

Той се обърна към нея.

— Погледни ме в очите, Ейнджъл, и ако можеш да повториш думите си, ще ти повярвам. — Лицето му бе напрегнато, силно и изключително красиво. А от черните му очи струеше топлината на онзи юлски ден, в който бе познала нежността на дланите му. И въпреки, че температурата бе около десет градуса под нулата, усещаше как в кръвта й отново бушува огън.

Тъжна усмивка повдигна леко ъгълчето на устните му.

— Ейнджъл, искам да знаеш колко много съжалявам за онова, което стана тогава!

— Знаеш ли от какво най-много ме заболя, Джон? Че след това изобщо не разговаряхме! През всички онези дни и седмици аз престанах да съществувам за теб!

Той прокара трескаво ръка в косата си.

— А ти знаеш ли колко уплашен бях аз? Постоянно си повтарях: Какво, по дяволите, направих с нашето приятелство?! Как можах да постъпя като мръсник! Двамата бяхме преживели толкова много неща заедно, но това… — Присви очи, сякаш от болка. — Беше прекалено объркващо дори за зрял човек, камо ли за един осемнайсетгодишен хлапак. Отбягвах те, защото просто не знаех какво друго да сторя.

Влагата в очите й заплашваше да стане сълзи. Винаги бе знаела, че Джон не бе искал това да се случва. Защо толкова я заболя, когато й го каза?

— Това ли е единствената причина?

— Да. Честна скаутска! — вдигна дясната си ръка Джон.

— Ти никога не си бил скаут. — Извади от джоба си кърпичка и си изтри носа.

— А ти какво мислеше?

Тя погледна встрани. Как би могла да му каже.

— Нищо, наистина.

Вървяха в неловко мълчание. Накрая Джон каза:

— И до днес не мога да си обясня защо го направихме.

— Няма нищо странно. Твърде много неща се променяха в живота ни. Бяхме на път да се разделим с всичко познато и сигурно. Затова се вкопчихме един в друг, сякаш за да спрем за малко бъдещето…

— Може би си права — кимна Джон. — Винаги ти се е удавало да анализираш нещата. Ала аз все пак мисля, че всичко тръгна от разговора, който водехме, че си девствена и колко неловко ще се чувстваш в колежа без никакъв сексуален опит…

— Джон! Моля те! — В гласа й се долавяше паника. — Нека прекратим този разговор.

— Но ако не си кажем тези неща, не виждам как отново ще бъдем приятели?

— Кой е казал, че ще бъдем? — Тя стисна очи. — Не исках да прозвучи толкова грубо, но… двамата сме твърде различни. Вече не сме на осемнайсет. А ако една жена е почти сгодена, приятелската връзка с друг мъж е доста… комплицираща. Това подлага на риск отношенията с годеника й.

Между веждите на Джон се появи дълбока резка.

— Признавам, че не съм разглеждал нещата в тази светлина.

— Тогава го направи.

— Искаш да кажеш, че си сгодена?

— Ами, на практика — да.

— Хм… — Продължи да крачи замислено. — А относно онзи инцидент…

— Стига за това!

— Но ние не сме приключили с проклетия проблем!

— И какво от това? — И в този момент се спъна в стълбите на учебната сграда, която бяха наближили неусетно.

— Виж ти! Това нова танцова стъпка ли беше? — Джон я гледаше ухилен до уши.

— Аха! Искаш ли да видиш следващата? — Изкушаваше се да го ритне в пищяла. — Слушай, разбирам добрите ти намерения, но нищо няма да излезе. Просто не желая да си усложнявам живота точно сега. Защото там, където се появиш ти, усложненията никнат едно след друго като гъби. — Погледна го, за да види дали я е разбрал.

— Ясно.

— Наистина ли?

— Да. Ти все още си в шок от внезапното ми появяване тук. Давам ти няколко дни да си помислиш и тогава ще говорим отново — невъзмутимо й се усмихваше той.

— О, няма ли да ме оставиш на мира! — С мъка се сдържаше да не прихне. В следващия момент вече и двамата се смееха.

Точно тогава вратата се отвори и оттам излезе Айвън.

— О, здравей — каза сконфузено Анджела. — Събранието свърши ли?

Той заслиза по стъпалата преднамерено бавно, гледайки ту в нея, ту в Джон.

— Мислех, че отдавна си вкъщи.

— Айвън, вината е изцяло моя. Замъкнах я почти насила да вечеряме. — Този път произнесе името му безупречно. Все пак Айвън би могъл да каже нещо, за да разсее неловкото мълчание, мислеше си тя. — Радвам се, че отново те виждам — продължи бойко Джон. — Споменах на Анджела, че свиря в един джаз бенд в Кеймбридж в неделя вечер, но тя, разбира се, искаше първо да чуе твоето мнение.

Тя го изгледа под око. Защо повдигаше отново този въпрос? Вече му бе отказала. И защо я нарече Анджела? Имаше нещо странно в държанието му…

— Неделя вечер е доста неудобно време — промърмори Айвън.

— Зная, но това е единствената вечер, в която свиря. Освен това започваме доста рано, така че ще можете да си тръгнете навреме.

— Дотам има доста път.

— Да, около час. Затова пък ще имаме възможност да се опознаем — вие с Анджела и ние двамата със Синтия. — Направи пауза, за да подействат думите му и ефектът не закъсня.

— Вие… Женен ли сте, господин Стодард? — видимо се отпусна Айвън.

— Не. Още не. — Ала тонът му оставяше впечатление за скорошна възможност. — Ще бъдете мои гости. Ще можем да поговорим, да се опознаем.

Айвън се поколеба за момент.

— Какво ще кажеш, Анджела. Би било интересно. — Реакцията му никак не я изненада. Той бе изключително чувствителен на тема пари и при споменаването на думите „като мои гости“, бе забелязала как очите му светнаха.

— Идеята не е лоша — каза сдържано любезно тя.

— За колко часа се уговаряме? — Айвън бе изтълкувал отговора й като знак за съгласие.

— В шест. За по-удобно ще ви чакаме направо в клуба. — Продължи с описание как да стигнат дотам. Накрая протегна ръка към Айвън: — Очаквам с нетърпение да се срещнем отново. — След едва забележимо колебание и той подаде своята.

Анджела гледаше встрани, прехапала вътрешното ъгълче на устната си. Колкото по-твърдо бе намерението й да не допуска Джон в живота си, толкова по-подмолни пътища за сближаване измисляше той. Ето, че току-що бе успял да я заклещи за цяла вечер в компанията си.