Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Christmas Angel, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ангелина Иванова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- Дани (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Шенън Уейвърли. Мелодия за влюбени
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-11-0415-0
История
- — Добавяне
Глава втора
Анджела даде мигач и мина под каменната арка по празнично осветената уличка на елегантния квартал. Показаха се наредени една до друга двуетажни къщи в имитация на колониален стил, една, от които обитаваше тя. Нейните прозорци контрастираха рязко на фона на ярките коледни светлини.
Джон паркира до форда й и слезе от колата си. Сложил ръце на хълбоци, той бавно се обърна към нея. В погледа му се четеше нескрита изненада.
— Не се занасяй, Уестгейт! Наистина ли живееш тук?
— Заедно с всичките си партакеши — отвърна тя.
— Нали се бяхме зарекли да не правим като еснафите?
— Това беше твърде отдавна — подхвърли Анджела и отпраши по пъртината към входната врата. Нямаше намерение да поддава на тема „възпоминания“.
Влезе, изчисти снега от ботушите си и включи осветлението в хола. После се обърна към Джон:
— Дай да ти закача якето.
Той заоглежда с интерес спретнатата стая с традиционна мебелировка.
— Шегата настрана, как се озова тук?
— Идеята беше на майка ми. До гуша й беше дошло да се разправя със старата къща, особено след смъртта на баща ми. Все имаше нещо за поправяне — просто не се издържаше.
— Така е, но онази къща имаше свой облик. Както и всички останали съседни къщи.
Анджела вдигна уклончиво рамене.
— Да отидем в кухнята. Можем да си говорим, докато слагам кафето.
— Не ти ли липсва старата къща?
— Тук е толкова уютно и комфортно — каза с убедителен тон тя и се пресегна за кафето.
— На мен много ми липсва нашата. Жилището на родителите ми е много приятно, но далеч не е същото. — Взе от ръцете й кутията и докато Анджела наливаше водата, той отмери от смляното кафе и го сложи в кафеварката. — Извинявай, че не дойдох на погребението.
— Не съм те и очаквала. Кой знае в кой край на света си бил.
— Въпреки това ми е мъчно, че не дойдох. Майка ти беше прекрасен човек и аз много съжалявам, че вече не е между живите. — Анджела се взря в тъмните му кадифени очи и кимна с благодарност. — Сигурно ти е много тежко, особено сега около Коледа.
— Да, понякога. — Преглътна с усилие тя. — Измина почти половин година, но все още…
— Ако имаш нужда от нещо, можеш да разчиташ на мен.
Как би могла да повярва в искреността му? Дори да не бе я наранил толкова жестоко преди време, деветте години раздяла неминуемо биха ги отчуждили. Каквото и да говореше Джон, двамата вече не бяха приятели.
— Хайде да седнем оттатък в хола, кафето ще стане след малко — предложи сдържано тя, а той я последва.
— Е, как вървят нещата ти, освен че свириш при стария Бийч?
Анджела седна в един от люлеещите се столове и реши да даде подобаващ отговор на пренебрежителния тон, с който бе зададен въпросът му.
— При нас, разбира се, не е като в Бостънския симфоничен оркестър, но както видя, и ние познаваме нотите. — Джон изглеждаше леко смутен и тя доволно продължи: — Повечето време съм заета с преподаване в гимназията и колежа в Уинстън.
Вместо да седне, Джон крачеше из стаята.
— В колежа? В такъв случай сигурно си взела научна степен?
— Да, по музикология.
Той отстъпи леко назад, за да може да обхване в полезрението си всички рафтове с книги, разположени от пода до тавана.
— Винаги си била много добра в училище — произнесе с лека нотка на подигравка Джон.
— Сам не знаеш колко си прав — отвърна тя. Всъщност той нищо не знаеше за нея. Не беше тук, за да види как завършва, като първенец на випуска!
Джон прекоси стаята, мина покрай камината и се запъти към музикалния кът.
— Как беше в университета в Ню Хампшир? — Изглежда музикалната й сбирка го интересуваше повече от етапите в кариерата й.
— Чудесно! — Не се стърпя и го жилна: — Разбира се, далеч не беше като в Джилиард… — Той я погледна през рамо и леко сбърчи вежди. — Джон, ела и седни. Така ме изнервяш.
— Извинявай. — Преди да последва съвета й обаче, натисна бутона и от уредбата се понесе стара нежна рок балада на Керън Карпентър. — Чух, че Бийч се оттегля след концерта. — Седна на фотьойла срещу нея, опря лакти на коленете си и затактува неспокойно с пръсти.
— Да, той прекара лека сърдечна криза през лятото.
— Много неприятно. Трудно ще му намерят подходящ заместник.
— Така е. — Сърцето й затупка от вълнение. Искаше й се да сподели с него, че е подала документите си за мястото, но си спомни за намеренията си да не го допуска в живота си. Пък и Джон едва ли би разбрал мотивите й. — Какво ще кажеш за жилището ми? — промени темата тя.
— Бива си го. Монолитно и уютно, навява усещане за непреходност. А може би това впечатление се дължи на мебелите от старата ви къща.
— Ти ги помниш? — погледна го трогната Анджела. За момент й се прииска да му покаже и другите стаи. В следващия момент обаче се сети, че използва стаята на майка си, като кабинет й, освен че вътре бе доста разхвърляно, на стената бе залепен голям плакат на любимата й диригентка, Катрин Комет. Не желаеше Джон да си помисли, че страда от болезнени амбиции и да започне да й задава въпроси. Затова бе благодарна на аромата, който долетя откъм кухнята.
— Ето че вече ухае на току-що сварено кафе.
Дори в кухнята не я напусна чувството на неспокойство. Искаше й се Джон да не се бе връщал, или да бе отсъствала от репетиция тази вечер. И най-вече да беше държала голямата си уста затворена и да не го бе канила тук!
— Ето го и кафето — постави стария сребърен поднос на масичката. Докато беше оттатък, Джон бе сменил станцията и сега в ефира звучеше Майлс Дейвис. — Още ли го пиеш с една лъжичка захар?
— Не, без захар. Кой е този мъж? — Като видя снимката на Айвън в ръката му, лъжичката се изплъзна от пръстите й и шумно изтрака.
— Името му е Айвън Дилейн.
— Айвън ли? — направи гримаса той.
— И той като мен е преподавател в колежа.
— Той ли е временното ти увлечение?
— Някога да съм имала склонност към кратките авантюри? — За малко да му каже, че те бяха негов специалитет.
— О, извинявай, бях забравил, че от десетия си рожден ден си в търсене на идеалния мъж. Да не би да е той?
— Може би. Притежава почти всички необходими качества — за по-голяма убедителност тя се усмихна, но споменът за следобедния им спор леко помрачи ефекта.
— Хм… Не знаех, че си падаш по непринудения професорски тип мъже.
— Какво пречи? Имаме толкова общи неща — работата, познати, и двамата държим на традиционните семейни ценности, дори имаме еднакви любими занимания. И двамата обичаме да прекарваме спокойно вечерите си у дома.
— Хм… На колко години е той?
— Само на трийсет и две. Брадата го прави по-възрастен.
Джон остави снимката на масичката и седна отново.
— Какво преподава?
— Руски език и литература.
— Така ли? Сигурно е интересна личност.
— Такъв е. — Загледа се в кафето си. Чудеше се как да го попита за неговия личен живот. — А ти? Имаш ли си приятелка?
— Да. — Той се усмихна. — Казва се Синтия Гарднър. Запознахме се в Бахая преди една година, докато се снимаше за „Мадмоазел“.
— Фотомодел ли е? — Той кимна. Бе очаквала подобно нещо. Онова, което я изненада обаче, бе неприятното чувство, което изпита при думите „от една година“. — Значи ходите сериозно?
— Може и така да се каже — отвърна след кратко колебание.
Анджела заби поглед в масичката.
— А как се виждате? Щом е модел, навярно живее в Ню Йорк.
— Да, когато работи. През останалото време се връща при родителите си в Бостън.
— Колко… удобно наистина. — Направи опит да отпие от кафето си, но на гърлото й сякаш бе заседнала буца. Значи затова бе кандидатствал за мястото в Бостън. За да е близо до Синтия… — Искаш ли боровинков кейк? — Забеляза, че треперенето на ръката й се предава на чинията и побърза да я постави на масата. — Сестра ми Пеги го е правила.
— Не, благодаря. Тя как е?
— Много добре. Представяш ли си, вече очаква внуче?
— Така ли? — усмихна се Джон. — Не забравяй, че тя е с деветнайсет години по-голяма. Къде живее?
— Във Върмонт, близо до Стоу.
— Неприятно… — присви очи той.
— Какво искаш да кажеш?
— Надявах се, че не си била сама след смъртта на майка си. — Джон поклати съчувствено глава.
— О, това ли било? Наистина Пег не е на един хвърлей оттук, но често си ходим на гости. Освен това имам Айвън, студентите, оркестъра — компаньони дори в излишък.
Изведнъж й стана неловко заради снимката. Тя я взе и я занесе обратно на лавицата с книги.
Вече бяха изчерпали всички обичайни теми за хора, които не са се виждали отдавна — семейство, работа, личен живот. Време беше Джон да си тръгва, но неизвестно защо той продължаваше да стои. А веждите му бяха свъсени, дори когато се усмихваше.
— Е, май е време да потеглям. — Анджела остави снимката и се обърна. — Ала, преди да си тръгна…
— Какво? — Сърцето й се сви от болезнено предчувствие.
— Докато разглеждах книгите, без да искам забелязах, че имаш видео записите от юношеските ни години.
Винаги се бе отличавал с наблюдателност, но този път си бе позволил да нахлуе в личната й територия. Тя хвърли поглед към редицата грижливо надписани видео касети.
— Прав си, тук са дори старите домашни филми, които баща ми е правил. Преди няколко години ги дадох да ми ги прехвърлят на касети. — Погледна го умоляващо. — Сигурна съм, че не би искал да ги видиш сега. Ще са нужни около осем часа.
— О, не! Разбира се, че не. — Гласът му звучеше искрено, макар да отбягна погледа й.
Не я беше грижа дали го е разочаровала. Не желаеше никакви съвместни пътешествия по проклетата алея на спомените. Приятелството им бе отнесено от оня бриз, който обветряше лицата им в лятната утрин, когато се бяха събудили на Маунт Адамс преди девет години.
— Може би ще ми позволиш да ги взема някой път?
— Разбира се. — Стоеше права, за да го подсети, че е време да си тръгва.
— Макар че, да си призная честно, изгарям от любопитство да видя оня номер с буфосинхрона. — Джон й се усмихна подкупващо.
— Сигурно се шегуваш.
— Хайде, Ейнджъл! Само нашето изпълнение. Едва ли ще отнеме повече от три-четири минути.
Тя се засмя, но остана непреклонна.
— Съжалявам, ще трябва да почакаш, докато ги вземеш. И освен това трябва да те предупредя, че вероятно ще останеш разочарован. Миналото е по-красиво в спомените ни.
По лицето му премина сянка.
— Ейнджъл — вгледа се в нея той, — какво има?
Неподправената му загриженост й подейства успокояващо.
— Нищо — погледна встрани тя и преглътна с мъка. Усещаше проницателния му поглед в последвалата тишина.
— Извинявай, предполагам, че съм твърде настойчив.
— Какво искаш от мен, Джон? — изстреля тя.
— Аз… Не зная. — Стана от дивана и закрачи възбудено из стаята, притискайки с ръка тила си. Когато отново се обърна към нея, бе възвърнал обичайната си усмивка. — О… Трябва да си тръгвам. Чака ме дълъг път.
Без да каже нито дума, Анджела донесе якето му.
— Благодаря за кафето.
Тя импулсивно хвана ръката му.
— Джон, почакай. Съжалявам, ако срещата ни не излезе такава, каквото си очаквал. Но… — Пусна ръката му и се загледа през остъклената врата в блестящите снежинки върху стъпалата отвън. — Измина много време от последния път, когато се видяхме. Ние сме се променили, имаме други интереси и нови приятели. А това — кимна към ъгъла с видеокасетите — е само минало. И на мен са ми скъпи спомените, ала приятелите се отчуждават. Това е неизбежно, както идването на края на детството.
Джон гледаше навън през замъгленото стъкло.
— Дори и най-добрите приятели ли?
— Особено те. — Усети, че сърцето й се свива.
Той само поклати глава и излезе.
Анджела затвори вратата веднага, след като чу шума от включения двигател и бързо се зае да прибере чашите от кафето. Бе постъпила правилно. По всяка вероятност двамата вече нямаха нищо общо. А дори и да имаха, споменът за безчувственото му отношение правеше всеки опит за близост немислим. Пък и животът й течеше доста по-спокойно без него и непрестанните му глупави приумици като онази буфонада. Тя се прозя и изключи осветлението в хола, твърдо решена да изхвърли Джон от мислите си и да се наспи добре.
И точно тогава я привлече като магнит малкото червено око на видеото. След кратко колебание постави касетата, натисна бутона и придърпа близката табуретка. Бе любопитна да види въпросното състезание.
Пусна първата част от годишния преглед на театралните клубове в гимназията на бързи обороти. Ето ги и тях. На екрана се появи председателят на класа им и ги представи като „Ролинг Стоунс“ — Джон, нейна милост и още трима техни приятели. Тя тръсна глава. Трудно й бе да повярва, че е била там. Последваха ръкопляскания и подсвиркване. После зазвучаха звуците на „Сатисфекшън“ и публиката подивя.
Анджела примигна, удивена от имитаторските способности на Джон, умело вживяващ се в ролята си на Мик Джагър. От разстоянието, от което Пеги бе снимала, нямаше никакво значение липсата на прилика с рок звездата. Джон бе дълъг и слаб и това бе напълно достатъчно. Целият ефект се дължеше на змиевидните движения на тялото му и невероятните фурори, които правеше с микрофона по цялата сцена. Беше страхотен и това докарваше публиката до екстаз. Камерата вече следеше другите членове на състава, ала Анджела нямаше желание да се вижда в ролята на Кийт Ричардс и да си спомня колко млада и глупава е била по онова време. Превъртя лентата отново. На екрана бе Джон, вече зад кулисите, прегръщаше сияещата си приятелка, тоест нея, и я завърташе в екзалтиран танц.
Ето и връчването на наградите. Първото място, естествено, е за Джон. Както винаги.
После екранът стана бял и свистящ, ала тя не откъсваше очи от него. След миг започваше следващият запис.
Беше лято. Бе изминал месец от завършването на гимназията, а след още толкова щяха да бъдат в колеж. Двамата с Джон качваха нещата си в колата му, готови да поемат на един от обичайните си походи из Уайт Маунтинс.
„Ето ги и световноизвестните алпинисти… — Прозвучава гласът на Пеги в документален стил. Анджела седна на ръба на табуретката, завладяна от болезнения спомен. — Имайки предвид тежкия терен, изключително важна за успеха на експедицията е екипировката — продължава сестра й. Чува се подвикване — Хайде, Анджи, направи нещо!“
В отговор тя затяга с обигран жест връзките на туристическите си обувки и с небрежна походка прекосява улицата, където Джон рови нещо, приведен над двигателя на колата и го боцва с пръст в ребрата. От рязкото изправяне той удря главата си в капака и изругава.
Тази част от записа я накара да се смее с глас. Миг по-късно от гърдите й се откъсна дълбока въздишка и едри сълзи опариха страните й.
Камерата следеше как двамата с Джон се въртят във вихъра на танго. Гъстите му черни къдрици рязко контрастират с нейната къса и права светла коса.
Наблюдаваше откритите им лица и безхитростните им очи. Кой би могъл да предположи, че на следващата сутрин двамата вече нямаше да бъдат приятели…