Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (4)

Глава четвърта

Анджела се настани пред тоалетната масичка и въздъхна. За кой ли път репетираше какво да каже на Айвън, когато дойде да я вземе за вечерята в Кеймбридж. „Благодаря ти за търпението и разбирането, които проявяваш към мен. — Взе кутийката със сенките за очи. — Доста мислих по въпроса за съвместното ни съжителство. Давам си сметка колко много държа на нашата връзка и колко ми е приятно да бъда с теб. — Върна грима на мястото му и въздъхна. Как мразеше цялата тази словесна еквилибристика! Ако можеше просто да му каже: Не искам да се местиш при мен точно сега. Може би по-нататък, но не сега.“

Ала бедата бе там, че вече доста пъти го бе изричала. Освен това Айвън искаше ясен отговор — да или не. Ако не измъдреше някоя чудодейна фраза, връзката им отиваше към провал.

Анджела приключи с нанасянето на грима и се огледа доволно. Бе положила специални грижи за външния си вид, дори бе сложила ролки на косата си. Възнамеряваше да облече сребристосивата рокля, с която Айвън я харесваше най-много. Макар и семпла, тя придаваше на стройната й фигура класическа женственост. Това обаче едва ли щеше да й помогне. Сигурно щеше да чуе отново диагнозата му: „Нарушена дейност“… Разреса с пръсти къдриците си. Защо я притесняваше точно сега? След няколко седмици всичко щеше да се успокои. Щяха да отминат коледните празници и конкурса за избор на нов диригент. Тогава щеше да се заеме с личните си проблеми.

Ала в дълбоките й сапфиреносини очи се четеше безпокойство. Спомни си нощта на Маунт Адамс. Тогава не бе имала никакви нарушени функции… Неочаквано по тялото й премина тръпка. Притвори очи. Колко естествено беше станало всичко тогава. Никога след това не й се бе случвало подобно спонтанно преживяване.

През този горещ юлски ден бяха изкачвали няколко нови маршрута, после бяха опънали палатките си и приготвили вечерята. Анджела бе уморена, но изпълнена с чувство на задоволство от това, че успешно се е справила с предизвикателствата на върховете. От мястото, което бяха избрали за лагеруване, се разкриваше изключително красива гледка. Когато слънцето наближи хоризонта, двамата с Джон легнаха по корем, за да наблюдават приказния залез. Продължаваха да разговарят непринудено, а пред очите им се сменяха причудливи картини на позлатени зъбери и клисури. Из въздуха се носеше упояващ мирис на борова смола.

Разговорът се въртеше около проблемите, които ги вълнуваха по онова време — колежа, предстоящата раздяла с близките и новите неща, които им предстояха. Джон очакваше с нетърпение всичко да започне, докато Анджела гледаше на промените в живота си със страх. През тази година бе починал баща й, а сега и родителите на Джон се местеха да живеят далеч оттук. Тя не желаеше нищо да се променя и тези прекрасни години с Джон да не свършват никога. Не й трябваха нови познанства и преживявания. Онова, от което имаше нужда, бе до нея…

Осемнайсетгодишната Анджела бе в пълно неведение по въпросите на секса. Никога не би се осмелила да пита майка си за нещата, за които разговаряха с Джон през онази вечер. Подозираше, че скромната шестдесетгодишна госпожа Уестгейт просто би припаднала. Със сестра си също не бе достатъчно близка, поради голямата разлика в годините.

Виж, Джон бе съвсем различен — търпелив и някак бащински загрижен. Чувстваше се толкова добре до него и успокояващия му глас, че дори не забеляза, че е пропуснала залеза. Притесняваше я фактът, че няма никакъв опит с момчетата, а сексът й се струваше някаква ужасна мистерия. Изглежда тъкмо това бе причината в един момент очите на Джон да заблестят със странна топлина. Бе я притеглил нежно към себе си, нашепвайки: „Ела при мен, Ейнджъл…“.

Тя отвори очи и видя отражението си в огледалото. Въздъхна и разтри чело. През онази нощ горе на върха Джон я бе въвел в храма на блаженството. Леко и без никакво усилие. Бяха прекарали заедно цялата нощ в палатката му, отдадени на страстта. На няколко пъти заспиваха от изтощение, ала след минути отново се събуждаха, открили, че пламъкът в тях отново се разгаря, по-силно отпреди…

Това беше най-силното преживяване в живота на Анджела и дори сега, девет години по-късно, споменът за него бе толкова ярък, сякаш бе станало вчера. Още усещаше меката материя на спалния чувал върху краката си, чуваше песента на щурците, а устните й пазеха соления вкус на кожата му. Спомни си колко влюбена бе в Джон тогава. И как бе очаквала, че и той чувства същото… Мислеше, че са на прага на голямата любов, която ще продължи, докато смъртта ги раздели…

Какво друго би могла да си мисли след всичко, което се бе случило, и след като го бе чула да изрича името й в съня си!

Но на сутринта я очакваше жестока изненада. Явно бе изтълкувала поведението на Джон напълно погрешно. Той беше необичайно мълчалив и след закуската бе предложил да си тръгнат за вкъщи, макар плановете им да предвиждаха да останат още два дни. Сърцето й беше разбито. Бе очаквала след тази нощ Джон да пожелае да останат тук завинаги…

Чак преди да разтовари нещата пред дома й, бе казал:

— Е, двамата с теб доста бродихме из планините. — Беше се засмял някак невярващо. — Но този излет излезе нещо съвсем… различно. — И почти без да я погледне, бе попитал: — Добре ли си?

— Да, разбира се. — Едва бе сдържала сълзите си.

После си бе тръгнал. Спомняше си колко зле се чувстваше и как едва бе успяла да се добере до банята.

— Анджела, лошо ли ти е? — бе дотичала изплашена майка й.

— Струва ми се, че… е някакъв стомашен вирус.

— О, Божичко! Значи затова се върнахте по-рано.

Бе се вкопчила отчаяно в това извинение, благодарение на което двата дни, през които не излезе от стаята си, не събудиха никакво подозрение. Когато се посъвзе и реши да излезе, откри, че славното им приятелство е приключило.

Анджела си припомни разговора с Джон преди три дни в колежа в Уинстън. Той беше оправдал постъпката си със своята неопитност, ала това не бе цялата истина. Той я беше харесвал като приятел, но не и като любима. Тя не бе отговаряла на неговите критерии — не беше достатъчно умна, красива или талантлива, за да бъде достойна за него. Как бе могла да си въобрази, че е по-различна от останалите момичета! Очевидно и тя се бе превърнала в едно от многото му скучни завоевания или дори по-лошо — потенциална котва, която би спъвала кариерата му, задържайки го в Уинстън.

Беше й нужна повече от година, за да се съвземе след този удар. Чувстваше се глупава, ненужна, грозна и невзрачна. После се бе посветила на музиката, която изцели раните й и осмисли живота й.

А Джон бе отдавна приключена история и тази вечер Анджела възнамеряваше недвусмислено да му го покаже. Макар животът й да не се въртеше с такива бързи обороти и да не беше толкова ярко оцветен като неговия, на нея той й харесваше. Макар и обикновен и скучен, животът й бе смислен и целенасочен. Джон трябваше да разбере, че тя има свои собствени мечти и че е намерила смисъла на живота си в диригентството. А докато го бе търсила, за щастие, беше попаднала на мъж, който я ценеше и обичаше. И нямаше намерение да се отказва от тях.

 

 

Облечен в най-хубавия си костюм и в прекрасно настроение, Айвън звънеше на входната врата. Анджела се почувства ужасно. Дано поне остави въпроса за в края на вечерта. Искаше на всяка цена Джон и Синтия да останат с впечатлението, че са идеалната двойка.

Ала още щом излязоха на магистралата, Айвън я попита дали е взела решение и тя с треперещ глас издекламира репликата си.

— Добре — отвърна хладно той.

— Значи нямаш нищо против да изчакаш? — гледаше каменното му изражение Анджела.

— А нима имам друг избор? — И подкара с пълна газ.

Тя се сгуши в седалката, питайки се дали щеше да се цупи така през цялата вечер.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Бе благодарна на тонрежисьора на радиостанцията, за успокояващите стари песни на Рей Чарлз.

Джаз клубът се оказа малко ресторантче, което идеално се вписваше сред околните къщи от миналия век. Тухлените зидове и обвитите в бръшлян улични лампи придаваха на пейзажа дикенсова атмосфера.

Двамата влязоха и оставиха дрехите си на закачалката до входа. Коледни венци и лаврови клонки украсяваха стените, а червените им копринени панделки бяха досущ като цвета на покривките. На всяка маса гореше масивна червена свещ.

Анджела веднага забеляза Джон, който седеше на бара. Той също я видя и я огледа от горе до долу. Това леко я смути. Дали не бе объркала нещо с дрехите си?

Когато приближиха, Джон направи няколко крачки към тях, за да ги посрещне, държейки непринудено чаша в ръка. Бе облечен в тъмно сако от туид върху бяла фланелка и противно на всяка логика съчетанието им с изтъркани джинси и черни маратонки изглеждаше дори елегантно.

— Закъснели ли сме? — Бе ядосана, че мисли за подобни неща.

— Не, и ние току-що пристигнахме. — Забеляза, че Анджела се заоглежда и поясни: — Отиде да си оправи грима.

— И вече е тук… — долетя зноен глас. Миг по-късно една гъвкава като змиорка красавица обви ръка около кръста му.

— Да ви представя приятелката си Синтия.

Анджела се усмихна и подаде ръка на младата особа, която веднага побърза да върне своята върху колана на Джон, сякаш бе вързана с ластик за него. Бе приятно изненадана, че Айвън също се усмихна, докато подаваше ръката си. Седнаха на масата до оркестъра, която домакинът бе резервирал.

Предположението, че Синтия е красавица, се оказа абсолютна истина. Като я сравняваше със своите сто и шестдесет сантиметра височина, тя бе не по-малко от метър и осемдесет. Кожата й бе гладка като порцелан, гримът — лек и поставен с вещина, парфюмът — екзотичен. А косата й! Оранжево-златистите й къдри падаха като водопад до средата на гърба. Бяла копринена блуза с рязана бродерия подчертаваше изненадващо пищния й бюст, а плътно прилепналата пола с тропически зверове сякаш бе създадена за такива дълги крака.

В своята скромна рокля Анджела се чувстваше като бедната братовчедка. Слава богу, че поне Айвън я забелязваше!

През цялото време, докато поръчваха напитките, разглеждаха менюто и водеха разговор за благоприятната промяна във времето, Синтия не махна ръка от бедрото на Джон. В отговор той й посвещаваше цялото си внимание. Нямаше съмнение, че двамата с живата му кукла Барби водеха в състезанието за влюбена двойка.

Анджела премести стола си по-близо до Айвън, но ръцете й упорито стояха скръстени в скута.

— Радвам се, че си тук — усмихна й се ослепително Синтия. — Джон много ми е говорил за теб.

— Така ли? — отпи от водката Айвън и ги заоглежда с интерес.

— Къщите ви са били една срещу друга, нали? А вярно ли е, че като малки двамата сте участвали в някакъв индиански ритуал за побратимяване с кръв и така нататък?

— Боя се, че да. — Погледът й се спря на Джон. Не желаеше да се впуска в подобни разговори. — Аз обаче предпочитам да ви разкажа колко интересно нещо ни се случи вчера. — Синтия примигна от внезапната промяна в разговора. — Както всяка събота отидохме на разпродажбата на стари вещи. Айвън има чудесна колекция от оптически уреди от началото на века. И представяте ли си? Попаднахме на съвсем запазен прожекционен апарат!

— Наистина ли? — възкликна Джон. Този път със съвсем истинска усмивка Айвън се зае с описанието на колекцията си от началото на века. Бе доволна, че намери начин да го включи в разговора. Не след дълго обаче забеляза, че слушателите му изгубиха интерес. Не защото не им беше интересно, а поради факта, че Айвън наблягаше повече на техническите подробности на уредите. А самото хоби сякаш не му доставяше удоволствие.

След като сервитьорът взе поръчката им, Джон заразказва как се запознали със Синтия, докато обикалял един ден из открития пазар в Бахая. Бе прехвърлил ръка през рамото й, а тя го гледаше с нескрито обожание. Анджела си играеше нервно с покривката. Дали бе намерил търсената жена? Като външност Синтия беше безукорна, в професионално отношение вероятно също бе сред най-добрите, а характерът й бе открит и приятен.

Анджела се заслуша в разказа й за жегата в Бразилия. В това време се появи сервитьорът с вечерята и тя забеляза как Джон си пое дъх с облекчение.

— М-м-м! Изглежда вкусно! — въпреки липсата на апетит възкликна Анджела.

— Наистина готвят чудесно. Аз редовно се храня тук, особено в дните, в които имам по две репетиции.

— Анджела ми спомена, че свирите в Бостънския симфоничен оркестър — обърна се към него Айвън.

— Да, така е.

— Знаете, че тя кандидатства за диригентския пост в Уинстън. Бихте й направили неоценима услуга, ако й напишете препоръчително писмо.

Джон мълчеше.

— Айвън! — Анджела бе пребледняла като мъртвец. — Не занимавай Джон с тези неща, той е прекалено зает!

— Сигурен съм, че той не би имал нищо против.

Джон отвори уста, за да каже нещо, но се отказа.

— Разбира се, че не — обади се вместо него Синтия.

Ала изглежда той не бе на това мнение. И Анджела знаеше защо: не вярваше в способностите й.

— Ще видя какво мога да направя — смънка накрая Джон и побърза да промени темата. — Гледали ли сте интересни филми напоследък?

Въпреки, че се чувстваше обидена, Анджела нямаше желание да разваля вечерта и с готовност се включи в разговора. Оказа се, че двамата с Джон бяха харесали почти едни и същи филми.

— Защо я наричаш Ейнджъл? — полюбопитства Синтия.

— Тъкмо се канех да попитам за същото — обади се и Айвън.

— От начало й казвах така на шега — засмя се Джон, — защото винаги бе изрядна в училище, никога не си цапаше дрехите, не обиждаше, държеше се мило с всички… Беше толкова добра, че направо ме влудяваше. А след това продължих да я наричам така по навик.

Айвън изглеждаше видимо доволен от обяснението.

— А моят сладур? — Синтия обви ръце около Джон. — Що за птица беше той?

— Твоят сладур бе самият дявол! Ще ти разкажа само за една от лудориите му и ще разбереш всичко. — На Анджела й хареса приятната атмосфера, която се възцари след вечерята. — Директор на гимназията ни беше господин Кели, голям симпатяга, само дето никак не умееше да разказва шеги. — Донесоха им кафето, ала тя бе толкова погълната от разказа, че дори не се сети да си сложи захар. — Но на едно събрание, когато заедно с оркестъра бяхме зад сцената, ми направи впечатление, че учениците съвсем истински се заливаха от смях. Не можех да повярвам на ушите си. След четвъртото кикотене се огледах да видя дали и Джон се блещи в недоумение като мен. И какво мислиш, видях? — наведе се към Синтия тя. — Ей това чудовище тук държеше табела с надпис „Смях“ и след всяка плоска шега я вадеше от корната си! И то на крачка от господин Кели!

— А учителите? Нали и те са виждали? — попита през смях Синтия.

— Да, но нищо не казаха. Бедата бе там, че Джон бе толкова чаровен, че можеха да му простят и убийство!

Анджела забеляза, че Айвън почукваше нервно с лъжичка по чашката си. Изведнъж се усети, че повече от час двамата с Джон разговаряха или помежду си, или един за друг.

А тя бе дошла тук с намерението да покаже на Джон, че е забравила миналото и че в живота й няма място за него. А всъщност се държеше с Джон като с пръв приятел!

Погледна към Айвън, който се бе нацупил отново и ги поглеждаше подозрително. Протегна ръка и докосна неговата с усмивка, ала изразът на лицето му остана непроменен.

В този момент дойде един от членовете на джаз бенда и каза на Джон, че е време да започват. Той се извини и се отправи към сцената.

Анджела не усети как минаха следващите четиридесет минути. И петимата бяха музиканти от класа, ала Джон се открояваше над всички. Соловите импровизации на пианото му поразяваха със своя замах и оригиналност. Как можа да й хрумне, че джазът би го разфокусирал? Та той черпеше енергия от него! Спомни си, че открай време бе изпитвал необходимост да свири тази музика, за да се изяви докрай.

Анджела се чувстваше съпричастна към радостта, с която Джон свиреше. Гъстата му черна коса бе разрошена, всеки мускул от тялото му се движеше в такт с музиката. Лицето му излъчваше спокойствие. Той сякаш не свиреше, а галеше нежно клавишите, докосваше ги любовно и те му се отплащаха с красива мелодия!

Анджела седеше облегната на стола, притиснала с пръсти устните си. Бе изненадана и разтревожена от себе си. Никога досега не бе обръщала внимание на неща, които нямаха пряко отношение към музиката: блясъка на косата му под светлината на прожекторите, магията, струяща от очите му през гъстите ресници, решителната извивка на долната устна… Толкова дълги ли бяха и преди пръстите му?

Погледна към Синтия и за първи път призна пред себе си, че й завиждаше. Как ли би се чувствала интимно с Джон сега, когато бе зрял и опитен мъж?

Вече звучаха заключителните акорди на музикалната пиеса. Заедно с възторжената публика и Анджела аплодира бурно изпълнението на групата. Чувстваше се леко замаяна от изпитото вино и не повярва на ушите си, когато чу гласа на Джон да казва в микрофона:

— Тази вечер имам удоволствието да бъда в компанията на моята отдавнашна приятелка… — Анджела подскочи като ужилена. — Макар да не сме се виждали от години, мога да се закълна, че е сред най-добрите майстори на флейтата. — Стискаше до болка дръжките на стола, почти без да диша. Не, Джон! Не си прави подобни експерименти с мен, молеше се тя. — Зная, че след тази вечер ще ме намрази, но… — Той се пресегна и взе иззад пианото предварително оставената там флейта. — Ейнджъл, какво ще кажеш? — Гледаше право към нея.

Публиката усети колебанието й и започна да ръкопляска. Сърцето й биеше до пръсване от притеснение. Не бе свирила джаз повече от десет години, да не говорим, че това далеч не беше нейното амплоа. Тя се усмихна и направи опит да откаже учтиво. Като че ли не познаваше Джон!

— Дами и господа, самата тя дори не подозира колко е добра. — Ръкоплясканията станаха по-настойчиви. Анджела погледна безпомощно към Айвън, ала той продължаваше да се мръщи. С треперещи колене се запъти към осветената сцена.

— Няма да те намразя! — просъска в ухото му. — Ще те убия!

В отговор той й връчи флейтата с леко намигване. За малко да го тупне по главата с нея, но в последния момент я поднесе към устните си и прекара пръсти по клавишите. Усещаше вперените погледи на публиката, а сърцето й биеше до пръсване. Не можеше да свири джаз, особено импровизации. Винаги бе изпитвала страх да свири по слух, или ако не е репетирала преди това! За разлика от Джон, на когото сякаш импровизациите му бяха в кръвта.

Той даде тон за мелодия, която й бе добре позната и след секунда джаз бендът я поде. Свиреха ясно и разбираемо, ала Анджела бе като в шок — само стоеше и слушаше. От време на време Джон поглеждаше към нея, а в очите му нямаше нито изненада, нито съмнение. Като почерпи кураж от погледа му, Анджела вдигна флейтата, но в последния момент се отказа. Вместо с недоумение, в отговор той я озари с прекрасна усмивка, сякаш казваше: „Всичко е наред. Спокойно, цялото време на света е пред теб!“. Тя усети прилив на самоувереност, вдигна инструмента и засвири. Искаше музиката да заструи от нея, както от Джон — леко и непринудено, ала не се получаваше. По лицето й избиха капчици пот. Ненавиждаше го, задето я бе насадил на тези пачи яйца, но не смееше да откъсне очи от него. Сякаш това й помагаше да намери верния тон. Косата й бе мокра на тила, краката едвам я държаха. Изпълнението й обаче ставаше все по-уверено, пръстите й — по-сигурни. Сякаш визуалният им контакт беше проводник, по който Джон й предаваше от силата си и отнемаше страховете й.

Ето, че саксофонът поде мелодията и я понесе като ефирна лента на фона на оркестъра. Миг — и тя бе променена до неузнаваемост от импровизаторското му умение.

Внезапно я заля нова вълна от паника. Анджела опря флейтата в брадичката си.

От нея също очакваха соло импровизации!

Ето, саксофонистът й показваше, че е неин ред. Въпреки недвусмислените знаци за отказ, които му правеше!

Стоеше вцепенена под светлината на прожектора. Впери отчаян взор към Джон, очите й молеха: „Не ме оставяй сама!“. Той начаса отвърна с поглед: „Тук съм, няма страшно. Всичко е наред“.

Пиано и флейта подеха танц, чиито стъпки до този миг й бяха непознати. Звуците се носеха като вълни, кръжаха около тях или се рееха в тъмната зала като красиви помисли.

Джон я бе въвел в магията на своя свят. И макар да се съпротивляваше на изкушението, за миг Анджела изпита непознато удоволствие от онова, което правеше…

Дуетът им завърши изпълнението си, съпроводен от овациите на публиката. С изумление установи, че се смее, че от нея просто струи радост! Джон заобиколи пианото и я прегърна силно. Тя се притисна към него, безкрайно горда от себе си.

— Беше страхотна! — каза в ухото й той. — А сега, красавице, кажи на публиката „лека нощ“.

Като продължаваше да се смее, тя кимна към морето от лица и забърза надолу към масата им.

Чу Айвън да казва нещо и го помоли да повтори.

— Казах, че трябва да заведа този кучи син навън, за да получи онова, което заслужава!

Изведнъж цялата магия се развали.

— Айвън, моля те!

— За какво ме молиш? Та той си го заслужава! Безотговорен тип! Да направи такова зрелище пред толкова хора!

— О?! Толкова зле ли се представих?

— Не, разбира се, че не — отвърна, като гледаше встрани той.

Анджела се замисли над случилото се. Айвън беше прав. Нямаше право да я замъкне насила там горе и да я подлага на подобни психотестове! Едва дочака почивката на оркестъра, обзета от едно-единствено желание: да си тръгне.

Джон и Синтия ги изпратиха до вратата.

— Благодарим ви, че дойдохте. — Джон потупа приятелски Айвън по рамото. Понеже той не отговори, Анджела се почувства задължена да каже нещо от учтивост.

— Ние също ви благодарим. Затова, че ни поканихте.

Синтия не пропусна да се увие около Джон като гущер около топъл камък. Защо просто не му се метне отгоре, помисли си Анджела с раздразнение.

— Хубаво ще бъде пак да се съберем тук — провлече тя.

Как ли пък не, помисли си Анджела и хвана Айвън под ръка в последен опит да изглеждат като щастлива двойка.

Когато вече бяха до колата, отново погледна към тях. И макар Синтия да бе все така плътно прилепена до него, почувства за втори път съвсем ясно, че е свързана с Джон.

— Влизай вътре, Анджела — подкани я Айвън, нетърпелив да затвори вратата й. — Искам да се прибера вкъщи. От този шум ме заболя глава.

 

 

В два без десет телефонът й иззвъня. Тя грабна слушалката в просъница.

— Ейнджъл, здравей.

— Джон? Откъде се обаждаш?

— Току-що се прибрах вкъщи. — Гласът му бе тъжен и уморен.

— Какво се е случило? — Анджела включи нощната лампа.

— Нищо. Всъщност, трябва да ти кажа нещо… — Тя изтръпна. — Тази вечер, докато се хранехме… Айвън ме помоли да ти напиша препоръчително писмо.

— А, да… — Устата й пресъхна.

— Не исках да развалям вечерта.

— Хайде, изплюй камъчето, Джон!

— Ейнджъл, не ми се сърди, но не мога да го направя.

— Ъ-ъ-ъ… Разбирам… — Сърцето й се сви от болка.

— Не мисля, че разбираш, Ейнджъл. Не върви да ти пиша препоръки, защото самият аз кандидатствам за това място.