Хедър Греъм
Смътна заплаха (7)

Седма глава

Мракът, който се спусна над тъмницата й, бе непрогледен.

Манди се изплаши, че ще полудее. Не можеше да различи дори ръката си, вдигната пред лицето. Не бе подозирала, че се страхува от тъмнината, но пък от друга страна не бе попадала в такъв пълен мрак.

Часове вече лежеше на дюшека, все още мокра от къпането в морето и трепереща, после се сковаваше напълно, за да се разтрепери отново. Понякога умът й като че не раждаше нищо, друг път бе мравуняк от мисли, пъплещи една подир друга.

Мислите й се заключаваха в две неща. Мракът. Преследващ, задушаващ, абаносов мрак. И Мигел. Не, не Мигел. Шон Майкъл Рамиро.

Нейните чувства, неговият допир… Неутолимата нужда, която започваше да изпитва от близостта му. Моралният ужас, че е възможно да бъде тъй уязвима, тъй зависима.

И тъй ненаситна. Да бъде държана в прегръдките му, да бъде обичана. Да се смее, да играе, да се радва на играта…

Копнежът й по него граничеше с болка. Помисли си, че би понесла тъмнината, ако той бе до нея. Тук, в този ад насред рая, той се бе превърнал в нейно спасение, но и в нещо повече. Всичко изглеждаше нелепо усложнено: емоционалното и физическото, желанието и необходимостта. Тъй първично и изначално. Искаше просто да се сгуши удобно в него, така, както природата го искаше, без мисъл, без думи.

Нямаше къде да избяга от чувството, че е изневерила, нямаше как да лежи в тази съвършена тъмнина и да не мисли за Пол, за невръстното си дете. Нямаше какво да прави, освен да лежи, обладана от болка, глождена от непрестанен страх, пораждан не само от обстоятелствата, но и — също като желанието — от инстинкта.

Замръзна неподвижно, когато вратата най-сетне се отвори. Тънкото снопче светлина, което нахлу, бе като болка, не по-малко заслепяващо от мрака. Манди затвори очи, за да се предпази и закри лице.

Светлината бързо изчезна. Цялото й същество внезапно се съсредоточи върху другите й възприятия.

В стаята й имаше някой.

Присъствието на този някой се усещаше тъй силно. Логически допусна, че може да е Хулио, Мария или senora Гарсия. Вътрешно потръпване обаче й показа, че със същата вероятност може да е и Роберто.

Ала светът й бе чужд на логиката. Нямаше защо да се бои, това бе Шон. Знаеше го от присъствието, изпълнило стаята, от соления мирис, от неговото дишане.

Той остана няколко секунди до вратата, докато очите му свикват с мрака. После много бавно запристъпя към дюшека. Опря о него, опипа края му, приглади чаршафа.

Тя се отмести, за да му стори място. Той се сепна, стреснат от движението й.

— Будна ли си?

— Да.

— Божичко, тук е по-тъмно от рог!

— Не намерих ключа за лампата — опита Манди да се шегува, но нямаше представа как реагира той, тъй като не виждаше лицето му.

Той не отвърна, само се изтегна до нея. Не смееше да го докосне, но знаеше точно в каква поза е легнал. С ръце преплетени на тила, кръстосал глезени, с крака по всяка вероятност провесени извън ръба на дюшека.

— Добре ли си? — чу след малко шепота му.

— Разбира се. Защо?

Представи си, че той може би се усмихва.

— Изглежда не се боиш от тъмното.

— Напротив, изпитвам ужас. Но какво мога да направя?

— Поискай фенер.

— Ще ми дадат ли?

— Сигурно. — Шон се поколеба. — Не мисля, че Хулио умишлено проявява жестокост. Той просто не си дава сметка колко е тъмно тук. Не че има някакво значение, ако спиш, но си тук от доста време. Утре ще се погрижа за фенер.

Тя не отговори. Не знаеше какво да каже. Беше смазващо щастлива, че той е тук и тя го усеща като своеобразен ориентир в борбата с мрака.

Освен това със същата смазваща сила усещаше самия него… и последните мигове, които споделиха на плажа. Изпита страх — не от него, а от себе си, и такава превъзбуда, че никога нямаше да може да заспи. А бе нещастна и копнееше само за пълна забрава.

Мълчанието нарастваше лавинообразно в мрака и се спусна над двамата като тъмен облак, заплашващ да се изсипе в пороен дъжд. Не се докосваха, макар да знаеха, че ги делят сантиметри. Тогава Манди внезапно кихна и с това сложи край на тишината.

— Наздраве — промърмори той и се обърна към нея. Ръката му леко докосна нейната и изведнъж тя разбра, че се е надвесил над нея, че тъмните му вежди са сключени загрижено, че хубавите му черти са сковани в намръщена гримаса.

— Цялата трепериш и си ледена като шушулка!

— Така ли? — промърмори тя.

— Да, така. — Той се изправи бързо и взе да дърпа непохватно чаршафа в тъмното. Изруга, когато си удари пръста на крака в нещо. — Стани. Нали можеш?

— Разбира се, че мога. — Бе объркана. — Но защо?

— Ще те увия в чаршафа. Свали си дрехите.

— Какво?

— Престани, Манди! Нищо няма да видя в тази тъмнина. Пък и вече съм те виждал. Дрехите ти са вир-вода и ще пипнеш пневмония, ако заспиш с тях. И тогава, ако се наложи да се действа бързо, няма да можеш. Сваляй дрехите!

— Предпочитам пневмонията!

— Пред мен?

Как е възможно един глас да постигне толкова много? Да проникне през мрака и като кадифе, да гали, да топли…

— Ммм…

— Още ли ми нямаш доверие?

— Никакво.

— Тогава всичко е наред. Аз също ти нямам доверие.

— Да, ама аз не те карам да се събличаш.

— Засега. Но и това ще стане. Вие жените си приличате.

Тя се претърколи от дюшека и се засмя, изненадана. По някакъв начин той бе донесъл светлина и топлина в стаята. А също и чувство за сигурност, на което така разчиташе, дори жадуваше… И поради това бе крайно опасно. По-опасно може би от Хулио и неговите съучастници.

— Надсмивате ли ми се, госпожо Блейн? — тихо и заканително попита Шон и тя разбра, че е тръгнал към нея. Надвеси се по посока на гласа й и я затърси с ръце. Тя не знаеше какво точно търси, но усети какво намери — гърдите й.

— Ей! А ме караше да си свалям дрехите!

— Извинявай, мислех, че е лицето ти.

— Как не! Ще си получиш един ден заслуженото.

— Само ми обещаваш. Хайде, госпожо, дрехите!

— Това според мен не е стандартна полицейска процедура.

— Сваляй!

— Тогава се отмести!

Той я послуша. Манди съблече прогизналите си дрехи с чувството, че е стриптийзьорка посред бял ден. Сви на топка мокрите джинси и фланелката, после затърси пипнешком чаршафа.

Той беше там, в ръцете му, готов да я увие с него. Усети, че й се смее.

— Аз вече съм спал с… истинската, нали се сещаш?

— Я млъкни!

Тя още трепереше, но се почувства по-добре. Не си беше дала сметка колко студени са били мокрите дрехи. Дори сега, увита в сухия чаршаф, продължаваше да зъзне.

— Легни — дрезгаво рече той.

— Ама че отношение имате към жените, господин Рамиро! „Съблечи се! Легни…“

Той се засмя тихо в тъмнината и тя отново усети този звук като копринено кадифе по кожата си.

— Когато един номер върши работа, използвай го. Лягай.

Скърцайки със зъби, тя легна, увита като какавида в чаршафа. Миг по-късно се напрегна. Той я последва върху дюшека. Този път обаче не запази разстоянието между тях, а долепи гърди до гърба й, обви ръце около кръста й и я придърпа, за да я стопли.

Трябва да е била скована и напрегната като бетон, неподатлива на допира му, макар нищо да не каза.

— Успокой се! Само искам да те стопля.

Тя не си беше дала сметка, че е затаила дъх, докато не изпусна една дълга въздишка.

— Аз не съм лошият Кумчо Вълчо.

— Сигурен ли си?

— Стопроцентово. Защо толкова те притеснявам?

— Не съм притеснена.

— Притеснена си.

— И напълно основателно! Откакто те срещнах за първи път, първо ме събори на земята, после ме заподхвърля наляво-надясно…

— Че нали затова са мъжете — подразни я той. — Манди… Госпожо Блейн, много се извинявам за грубия си подход.

— А за по-нежния си подход? — промърмори тя, без да се замисли.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — побърза да отвърне. Откъде й хрумна да изрече подобно нещо?

Но знаеше отговора още докато си задаваше въпроса. Целувката. Истинската, в солената пяна на прибоя, прекъсната от появата на Хулио.

В мрака усещаше всеки негов дъх, всяко движение, колкото и да бяха леки. Усещаше го, жив и дишащ до нея.

Тишината отново се разстла из стаята, всеобсебваща като мрака около тях. А тя си мислеше колко лесно би било да се обърне към него, да се поддаде на изкушението под булото на мрака.

Винаги бе съзнавала, че един ден пак ще се люби. Ала „един ден“ винаги бе означавало някакво неопределено бъдеще. Никога не се бе замисляла над това, не си го бе представяла истински. Би било неловко и трудно, би се усетила притеснена и уплашена и — несъмнено — би сравнявала. Беше стигнала дотам, че да си помисли колко трудно би се съблякла или би наблюдавала някой мъж да се съблича, съзнавайки намеренията му.

Сега обаче тя беше без дрехи и наоколо бе тъмно. А в мрака не й се налагаше да вижда лицето на мъжа. Не й се налагаше да се замисля дали му носи удоволствие или досада, нито че всичко това изобщо не би я вълнувало, че дори изпитва отвращение…

Вълнуваше се! От погледа му, от смеха му, от думите му, от ръцете му, които така умееха да я докосват, от твърдото дълго тяло, напрегнато и топло до нейното.

Лесно бе да забрави поради обстоятелствата. Лесно бе да си представи, че тъмнината ще я обгърне и ще може да се скрие от истината, светлината и мисълта. Лесно…

Никога нямаше да го направи. Дори мракът не можеше да й отнеме спомените. И не ставаше дума само за Пол. Пол и детето. Ако единият от тях бе оживял — само единият! — тя нямаше да има чувството, че е лишена насилствено от всичко. Всичко, което означаваше нещо за нея. Нямаше да се бои до такава степен от чувствата, от опита да протегне ръка и да потърси някого. А тя вече знаеше, че удоволствието носи болка.

Не усети, че плаче. Сълзите й бяха тъй безшумни в нощта. После изведнъж усети палец до бузата си, бършещ влагата.

— Кога се случи? — попита той много тихо. Тя знаеше какво точно иска да знае.

— Преди три години.

— Какво стана?

Наложи се да подиша дълбоко, преди да е в състояние да прошепне отговора.

— Пиян шофьор — каза беззвучно. — Бебето умря на място. Пол живя няколко часа след това.

— А шофьорът?

— И той загина. Нямаше дори кого да мразя.

Той нищо повече не каза. Само нежно, разсеяно прокара длан по бузата й, после по косата. И остана така до нея. Топлината му я обгръщаше цялата.

След малко тя заспа.

Когато се събуди, откри искрящите му зелени очи, приковани в нея.

От онази абсолютна тъмнина нямаше и следа. През затворения с дъски прозорец се процеждаше мътна светлина, подобна на сива мъгла. Сега вече Манди виждаше и него, и себе си. Прекалено добре.

През нощта явно се бе обърнала към него. Обърнала, извъртяла и оставила половината чаршаф зад гърба си. Краката им бяха преплетени, нейният ляв крак под неговия, десният преметнат върху бедрото му. Беше използвала ръката му като възглавница и той не би могъл да я помръдне, без да я оскубе. Това именно бе причината за насмешливия му поглед, докато тя отваряше все по-широко очи, осъзнаваща позата, която бе заела.

— О! Пусни ме, ти…

— Ей! Вие сте всъщност отгоре ми, госпожо Блейн!

Което си беше самата истина. Стиснала зъби и ругаеща тихо, Манди отдръпна краката си и сграбчи яростно чаршафа. Не поддаде. Чак когато Шон се премести със смях, тя можа да го издърпа. Изпъшка, омота го около себе си и се втренчи ядосано в тавана, което отново предизвика тихия му смях.

— Не можеш ли да отидеш някъде, да правиш нещо… Да се махнеш оттук? Като ми трябваш никакъв те… — Тя рязко млъкна.

Той, естествено, веднага се хвана за думите й, подпирайки се на лакът, за да я вижда по-добре.

— Какво?

— Нищо. Просто си мислех.

— Не е вярно. Искаше да кажеш, че когато ти трябвам, никакъв ме няма.

— Не ми трябваш. — Тя замълча и сведе клепачи. — Ти си просто за предпочитане пред някои от другите възможности на това място.

— Господи! Каква гореща препоръка!

— Мога ли да те помоля да вървиш по дяволите?

— А! Много ти отива да ревнуваш.

Манди въздъхна с преувеличена търпеливост.

— Не ревнувам.

После се обърна рязко, придържайки чаршафа около гърдите си, учудена, че всъщност й беше приятно да се събуди и да го намери до себе си усмихнат… Макар в първия миг страшно да се притесни.

— Просто съм любопитна — промърмори, като си спомни какво всъщност смяташе да каже. — Аз съм напълно безобидна, а те ме държат затворена и заключена. А теб — поне деветдесеткилограмов мъж — те оставят да се развяваш на свобода както намериш за добре. Защо?

— Защото съм лудо влюбен в теб. Затова ми позволяват да правя каквото искам, стига да те държа под контрол. Аз съм сроден дух на техния, емигрант или поне те така мислят. Аз съм един от тях — градинар, вмъкнал се в спалнята на господарката. А вие, госпожо Блейн, сте всичко друго, но не и безобидна, ако питате мен.

— Моля?

— Онази вечер за малко да ме убиеш.

— Аз за малко да те убия?!

— Ами да. Дращи ме, размахва юмруци… Безобидна си колкото кълбо пепелянки.

— Така било значи? Като те гледам, не съм ти причинила кой знае какви вреди!

— Заради теб нищо чудно да съм изгубил месеци сексуална активност.

— Какво? — възкликна тя, изумена от това обвинение.

— Сигурно Брус Ли те е учил да риташ. Пък и моралните рани, които ми нанесе… Майка ми никога няма да ти прости. Тя очаква внуци от мен в най-скоро време.

Чак тогава тя видя широко ухиленото му лице.

— О, я се махай оттук! Върви при твоите приятели емигранти!

Смехът моментално изстина в очите му.

— Емигрант, госпожо Блейн, е човек, който търси убежище от нещо. Аз съм роден в Дъблин, но и двамата ми родители са американци. Така че не съм търсил никакво убежище.

Той се претърколи надалече от нея и стана, като я остави да се мръщи и да се пита какво толкова каза, че го накара да се отдръпне от нея с такова отвращение.

Беше с гръб, с ръце на хълбоците.

— И това не е мръсна дума, за ваше сведение.

— Кое?

— Емигрант, госпожо Блейн. Малка принцесо „Мейфлауър“. Тази страна съществува, защото хората са търсели по-добър живот. Затова е създадена. Тук са пристигали ирландци, англичани, италианци, немци и какви ли не още. Това е една от причините, поради която сме неповторими като народ, госпожо Блейн. Какво толкова правя там ли? Ами разговарям с тях… на испански. Опитвам се да разбера накъде духа вятърът, опитвам се да разгадая мислите на хората. Заради вашата безопасност, госпожо Блейн. Ако си бяхте направили труда да понаучите малко испански…

— От къде на къде? — сряза го Манди просто защото трябваше да се защити по някакъв начин. Той определено я нападаше. — Аз живея в страна, в която официалният език е английският!

Тогава той се извъртя и за голяма нейна изненада коленичи върху дюшека, а зеленият пламък в очите му излъчваше такова напрежение, че тя потрепери.

— Да, госпожо Блейн! Официалният език наистина е английският! И вие сте права — търсещите убежище трябва да го научат! Но що за изолационист сте? Деветдесет процента от европейците научават поне два чужди езика. За да могат да разговарят със съседите си. Нима никога не ви се е приисквало да учите нещо заради самата радост от учението? За да общувате? Нима сте толкова самодоволна, толкова доволна от самата себе си, че не изпитвате никаква необходимост да давате?

— Какво, по дяволите, ти става? — ядоса се Манди. — За твое сведение, аз съм учила чужд език. Но просто това бе немски, а не испански. Пък и не ме бива много за езици. Ако наистина ме имаш за лицемерна расистка, много съжалявам, но това си е твоя работа. — Манди се разпали, грабна чаршафа и се изправи на колене, за да бъде с лице към него. Бе не по-малко ядосана. — Нека погледнем някои от фактите, господин Рамиро! Немалко истински престъпници ни бяха изсипани в страната! Като полицейски служител ти поне би трябвало да знаеш това! И не ми пука дали убиецът е немец, французин, англичанин, японец или чист американец със смесена кръв! Мястото му не е на свобода по улиците!

— Какво се опитваш да кажеш? Че всички кубинци са убийци?

— Не съм казала такова нещо и ти много добре го знаеш!

Ръцете му изведнъж се стовариха върху голите й рамене. Тя усети камшичното изплющяване на силата му и ураганът от чувства, които сякаш я покосиха. И тогава, тъкмо когато очакваше да я разтърси яростно или да й се разкрещи, или и двете, той я пусна с ядно възклицание и се изправи на крака.

Насочи се право към вратата, без дори да погледне назад и я хлопна след себе си.

— Тъпо копеле такова! — промърмори Манди подире му. Но в следващия миг установи, че сълзи щипят очите й, без да знае защо.

Препъвайки се, грабна дрехите си и хукна към банята. Възсолената вода, ръждива от тръбите, запръска със съскане от крана. Тя притвори очи, за да не вижда цвета й, и си наплиска лицето. Защо постоянно се караха? Защо той не разбере най-сетне… И от къде на къде тя се притесняваше за него, след като бе жертва на отвличане?

Манди въздъхна и изведнъж осъзна, че всъщност не е истински изплашена. Вече не. Хулио беше повече заблудено дете, отколкото реална заплаха. Като изключим факта, че знаеше да използва пистолета.

Тя обаче не вярваше, че той ще й причини зло. Единственият, от когото се страхуваше до мозъка на костите си, бе Роберто, но нямаше защо да се тревожи, защото Хулио явно бе решил нищо лошо да не й се случва.

— Това е безумие! — прошепна тя на глас.

Вярваше твърдо, че всичко това скоро ще свърши. И странно — тази мисъл се отрази чудотворно на духа й. Странното беше също така, че дори спорът с Шон я накара да се почувства по-силна — сърдита, но оптимистично настроена.

— Притрябвал си ми!

Отрязаните джинси и фланелката бяха още влажни, но поради липса на друг избор след жълтеникавия душ, който взе, отново ги навлече. Тъкмо се облече и долови апетитен аромат да прониква в тъмницата й.

Шон просто беше излязъл. Защо пък тя да не може да стори същото?

Отиде с решителна крачка до вратата и натисна дръжката. Тя не поддаде. След излизането на Шон някой беше пуснал резето.

— Сигурно той самият го е направил — промърмори тя. — Ей! — заблъска с юмруци по вратата.

За голяма нейна изненада, тя се отвори. На прага застана Хулио, гладко избръснат, спретнато облечен в чисти джинси и риза.

Същинско добро момченце — само дето все така имаше пистолет, затъкнат отзад.

— Добро утро, senora Блейн. До края на деня днес се надяваме да имаме новини от вашия съпруг.

И той се усмихна, сякаш очакваше да получи пощенски запис, който ще я отърве от големи неприятности.

— Чудесно — промърмори тя.

— Кафе?

— Ако обичаш — прие с лека ирония тя.

Той я подкани с жест да тръгне към кухнята. Майка му вече беше там и се усмихна на Манди с обичайното извинително съчувствие, щом я видя. В тигана се пържеха яйца и бекон, на печката се варяха два вида кафе — гъсто и сладко кубинско, и — съдейки по кутията — американско, марка „Максуел Хаус“.

Хулио проследи погледа й.

— Мама го вари специално за теб.

Чудесно, помисли си Манди. Глези отвлечената жертва.

Само дето не беше съвсем така и тя го знаеше. Senora Гарсия беше очевидно много разстроена, задето Манди бе взета като заложница и вареше двата вида кафе като искрен опит да направи за нея каквото може.

Манди се приближи, пое от ръцете й чашата кафе и благодари. Senora Гарсия се усмихна и Манди се загледа през прозореца на кухнята към плажа.

Мария, Роберто и Шон… Мигел! Не биваше да забравя това, колкото и да е ядосана! Тримата седяха, оставили настрана картонените чинии, смееха се и бъбреха, докато си пиеха кафето.

Мария, както личеше, доста се бе привързала към Шон. Докато му говореше, току слагаше ръка с лакирани червени нокти върху неговата, гола и силна, а тъмните й очи бяха прекрасни в смеха си.

А Шон… И той се смееше.

„Върви по дяволите!“ — войнствено си каза Манди.

— Senora, por favor…

Тя се извърна. Senora Гарсия беше придърпала за нея стол до масата, върху която бе поставила чиния с яйца и бекон. Манди й благодари отново и седна.

До нея Хулио сърбаше кафето си. Тя взе вилицата, защото бе гладна, но след малко се обърна и го заговори.

— Знаеш, надявам се, че това, което вършиш, е крайно нередно.

Той рязко я погледна. После повдигна ръце и тупна върху масата.

— Баща ми е вече стар и болен. От прекалено много години, прекарани по затворите. Няма да живее още дълго. Като използвам всички средства, на които съм способен, ще му издействам свобода, преди да умре.

— Но…

— Госпожо Блейн — кротко я прекъсна той, — аз бях само на три години, когато Батиста бе свален от власт. Той не беше цвете за мирисане, но ние попаднахме от трън, та на глог, от един диктатор на друг. В Щатите кубинските емигранти се молят за нова революция. В Куба онези, чиито мозъци не са промити от новия режим, също я подготвят. Когато бях дете, около мен се стреляше, умираха хора. Нуждата поражда средствата, не мислите ли? Шпионирането е почтен занаят… Ако шпионираш за собствената си страна, разбира се. Ако обаче заловиш чужд шпионин, той трябва да бъде обесен. Това е животът. Насилието е грозно, но то може да бъде и начин на живот. Тайни, насилие, отвличания — всички са средства за постигане на набелязаната цел. Ще видя баща си свободен! Това е простата истина.

— Не и тук! — възкликна Аманда. — Хулио, това е огромна страна. Питър Блейн не я управлява, той просто изпълнява своите задължения. Съдилищата може да са тромави и справедливостта да възтържествува със закъснение, но по-добри нямаме. Хулио…

— Не мога да се върна назад! — решително изрече той и стана. — Ако искате да прекарате известно време извън стаята си, сега е момента. Денят е прекрасен, водата е топла. Идете на плажа.

Тя стана заедно с него, готова да отнесе чинията си, но senora Гарсия я взе от ръцете й усмихнато.

Манди излезе навън заедно с Хулио. Другите млъкнаха, докато те минаваха покрай тях. Манди улови погледа на Шон, но очите му отразяваха слънцето и тя не можа да разчете изражението в тях.

Изгледа го също тъй безизразно и продължи с Хулио към водата.

— Какво ще стане — попита тихо, — ако Питър Блейн не удовлетвори искането ти. Казвам ти отсега, че той няма властта да отиде във федерален затвор и да поиска освобождаването на баща ти.

Хулио я изгледа втренчено.

— Най-добре ще е да намери изход.

— Ще ме убиеш ли в противен случай?

Той седна на пясъка и протегна крака, за да могат вълничките да мият краката му. Манди последва примера му.

— Следващата стъпка ще е да му изпратя част от вас.

— Част… от мен?

— Един ваш пръст, госпожо Блейн.

Тя за малко да падне във водата. Не, това няма да се случи, бреговата охрана вече е по дирите им. Шон…

Шон се заливаше от смях в компанията на сладострастната Мария.

Манди наведе глава и си помисли, че каквото и да е мнението му за нея, Шон няма да допусне тя да бъде… разчленена.

— Не бих искал да ви сторя подобно нещо — додаде Хулио.

— Благодаря — издума Манди с горчивина.

Обърна се и погледна назад към къщата. Шон все така я наблюдаваше прикрито.

Също и Роберто, по онзи същия начин, от който студени тръпки полазваха по гръбнака й. Нещо в хиленето му напомняше за бясно куче. Манди имаше чувството, че почти чува как точи зъби, готов да я разкъса.

Тя потрепери и извърна поглед към водата. Морето се простираше докъдето поглед стига, сякаш бяха сами на този свят. Манди стана и навлезе във водата.

— Къде отивате? — рязко попита Хулио.

Тя се обърна и го изгледа, после се засмя.

— Къде мога да отида, senora Гарсия? Ще поплувам, нищо повече. Нямам намерение да плувам до Маями, ако от това се боите.

Той се засмя смутено и Манди продължи напред, докато водата стигна до гърдите й, после заплува.

Акулите бяха все още в мислите й, затова не се осмели да навлезе много навътре, но беше толкова приятно да чувства, че се движи. Заплува срещу течението, после по течението. Отпусна се по гръб и остави слънцето да напече лицето й.

Когато се върна на брега, Хулио го нямаше. Беше се присъединил към другите при къщата. Бяха преминали от кафе на бира, за да се разхладят от вече припичащото слънце.

Манди полежа на пясъка, после пак влезе в морето. Знаеше, че физическата умора ще й помогне да заспи и ще й попречи да мисли.

Когато пак излезе на брега, другите се бяха прибрали в къщата. Само Роберто я чакаше отвън. Роберто, който обичаше да държи пистолета си навън, на показ, и да го милва, без да откъсва очи от нея. Галеше оръжието така, сякаш бе жена.

Манди все гледаше да е на разстояние от него. Отметна глава назад и изстиска водата от косата си. От променената посока на погледа му разбра, че мократа фланелка е прилепнала плътно към гърдите й.

Пое си рязко въздух, кръстоса ръце пред себе си и мина покрай него към къщата. Той не я последва… Освен с поглед.

Вътре се оказа, че Мария е пуснала високо транзистора. Момичето седеше в голямата стая, провесило небрежно крак през облегалката на дивана, заслушано в музиката. Тя изгледа Манди от глава до пети и се усмихна презрително.

Манди не й обърна внимание, тя и така знаеше, че е мокра и че косата й прилича на четка за миене на под. Какво значение?

Неизвестно защо обаче по някакъв досаден, дразнещ начин това все пак имаше значение. Още я сърбяха ръцете да зашлеви Мария. Не й беше приятно да й се присмиват презрително, не й беше приятен начинът, по който това момиче изпиваше с поглед Шон. Онова, което желаеше, бе изписано по хубавото й лице и чувствените сочни устни.

Горката, тийнейджърските години не са никак лесни. Горката… Как не!

Манди отвърна на погледа на Мария със свиване на рамене и огледа кухнята. На масата беше сервиран обядът. Хулио и Шон се хранеха, Мария явно бе приключила.

Senora Гарсия й поднесе нейната чиния. Манди седна да хапне. Шон и Хулио вдигнаха очи към нея, после възобновиха разговора си.

Тя отново се подразни, че полицаят Шон Рамиро все така нищо не върши. После забеляза, че и по време на обяда Хулио не се разделя с пистолета си и държи едната си ръка в скута, готова да посегне към него.

Когато Хулио се нахрани, той отиде при майка си, прегърна я през кръста и й каза нещо. Шон се надвеси над масата към нея:

— Искаш ли да излезем пак навън?

Тя не можеше да си обясни какво я прихвана, та му отвърна рязко:

— Не, благодаря. Ние, лицемерните расисти, предпочитаме да сме сами!

Той се облегна назад, клепачите му прикриха очите, устата му се стегна мрачно.

Манди стана и мина кръшно покрай Мария и нейното радио. Изненада я глас с приятен бахамски акцент, който обяви, че часът наближава четири.

От плуването все пак имаше полза — времето бе минало бързо. А тя, глупачката, се бе затворила в стаята, когато можеше да е на свобода.

Манди въздъхна и се отпусна на дюшека. Изведнъж се стресна като видя на пода газов фенер и кибрит. Шон бе удържал на думата си.

С потреперващи пръсти запали фенера. Помисли си, че би могла да запали къщата. Помисли си също така, че може да я оставят да изгори, а тя не беше чак толкова отчаяна — поне засега — за да рискува живота си.

В осветеното пространство откри току до фенера някаква книга. Вдигна я от пода и прочете заглавието. Беше за видовете риби, които се въдят в Карибско море. Може да не беше увлекателна, но бе по-добре от нищо. Явно Шон не бе открил друго четиво в къщата.

Тя се усмихна леко и я запрелиства. После се прозя и за голямо свое учудване откри, че се унася. Изгаси фенера и остави сънят да я обори.

По-късно, може би много по-късно, тъй като навън бе вече тъмно, тя се събуди рязко. Озадачена се надигна на лакът и напрегнато се втренчи в мрака, изплашена до смърт, незнайно защо.

И тогава разбра. Нямаше шум, нямаше движение — но тя разбра. В стаята имаше някой. И този някой не беше Шон.

В стаята имаше някой и той се движеше безшумно. Тя отвори уста да извика, но нечия ръка се спусна и я затвори. Жилава тежест се облегна отгоре й и тя дочу напрегнат шепот на испански.

Обзе я лудост. Не можеше да извика, затова се опита да хапе. Опита се да рита, да размахва ръце, да се бори, но жилавата ръка бе силна и непоколебима.

Усещаше дъха му. Виждаше отново в мислите си онези скърцащи зъби, онзи животински глад.

Опита всичко, но не успя да се освободи от ръката върху устата си нито от тежестта, която я притискаше.

Чу рязко разкъсване на материя и разбра, че свободната му ръка е върху фланелката й. Усети горещата му напрегната длан върху кожата си.

Точно тогава успя, в последен отчаян изблик да освободи с рязко извъртане глава. Пое си въздух и извика с все сила, пронизително.

Юмрукът му се стовари върху лицето й и светът се завъртя. Но това нямаше значение, нямаше никакво значение. Защото вратата рязко се отвори.

Не й трябваше светлина, звук или движение. Веднага разпозна присъствието, изпълнило стаята.

Шон.