Хедър Греъм
Смътна заплаха (6)

Шеста глава

Същинско райско кътче. Едно от онези девствени малки островчета, до които могат да се доберат само собствениците на яхти. Неопетнен къс божествена ненакърнена природа.

Островът беше направо красив, неохотно призна пред себе си Манди, усещайки побутването на ръката на Хулио, който я караше да бърза напред. Малката ивица на плажа бе тъй невероятно бяла, че сякаш бе покрита със сняг, а не с пясък. Отляво на пясъчната ивица имаше издадени скали и коралово рифче, в което коренищата на мангровите дървета се бяха преплели във фантастичен мотив. Вдясно скали и мангрови дървета се издаваха напред в морето, създавайки естествен пристан. Островчето бе прекалено миниатюрно, за да подслони хотел, само една точица в океана, но Манди през живота си не бе виждала по прелестно място.

— Senora Блейн, por favor^[1]!

Хулио отново я побутна и тя си даде сметка, че спира почти на всяка крачка, за да се огледа. Той я водеше напред към постройката, която бе зърнала между дърветата, и тя се запита защо ли е толкова настойчив. Нямаше къде да избяга, а и той едва ли допускаше, че ще премери сили с него и ще го надвие — особено като се има предвид пистолета в ръката му.

Тя сви уморено рамене и продължи напред. Senora Гарсия вече беше вътре в паянтовата постройка, която вместо врата имаше дървена рамка с опъната мрежа против комари. Манди я последва и любопитно се заоглежда наоколо.

Беше стара дървена къща, в която се влизаше в кухнята, и оттам в нещо като всекидневна. В дъното на второто помещение се виждаха две врати. Някой беше чистил и Манди допусна, че това е дело на senora Гарсия. Но дори и чиста, къщата бе в плачевно състояние. Между кухнята и всекидневната имаше двустранно огнище, предназначено да служи и на двете помещения, разнебитена стара маса в кухнята, още по-разнебитен диван във всекидневната. На пода бяха метнати два дюшека, изравнени покрай стената до лявата врата в дъното. Встрани имаше масички от приспособени за целта бъчвички, от тези, в които се съхраняват кисели краставици — една до дивана, една между дюшеците и една до огнището. Никъде не се виждаха електропроводници (какво ли друго можеше да се очаква?) и единственото отстъпление пред съвременния начин на живот бе малкия хладилник на батерии, поставен до кухненския плот.

— Влезте вътре — каза Хулио.

Майка му вдигна към нея тъжен поглед и понечи да каже нещо, но Хулио я сряза:

— Нали видя, че може да причинява главоболия!

Манди продължи напред. Хулио й посочи лявата врата и тя я отвори.

Беше спалня или поне приличаше на спалня. Дюшек на пода, още една врата в дъното.

— Това баня ли е или не ми е позволено да питам? — горчиво се обади тя.

Хулио сви устни и кимна. Манди се улови, че го разглежда с любопитство. Беше млад мъж, хубав, с чуплива тъмна коса и стройно мускулесто тяло. Ала тъмните му очи горяха с такъв трескав напрегнат огън! Тя не можеше да повярва, че той действително ще я нарани. Беше много различен тип от Роберто.

При мисълта за Роберто по гръбнака й премина студена тръпка и макар често да й се искаше да удуши Мигел, изведнъж отчаяно й се прииска да е тук, с нея.

— Да, баня е. Стара и не особено добре функционираща. А и водата е възсолена. Не я пийте! Ясно ли е?

Тя кимна.

Хулио се усмихна някак особено, малко тъжно.

— Това е всичко, госпожо Блейн. Настанете се колкото можете удобно. Боя се, че ще ни отнеме време, докато се свържем със съпруга ви и удовлетворят исканията ни.

И се обърна да си тръгне.

— Почакай! — спря го Манди, макар да не беше сигурна какво всъщност иска. Просто изведнъж й се дощя да вкара младия мъж с добрата майка в правия път. — Хулио! Senor Гарсия! Чуй ме. Досега не си ми причинил нищо лошо. Ако ме върнеш у дома, няма да предявя обвинения. Допускам, че все нещо ще ти сторят и няма да те пуснат да си вървиш безнаказано, защото стреля по кея, но мисля, че никого не нарани, нали така? Нали не искаш да бъдеш престъпник, Хулио? Можеш да пледираш временна невменяемост, прекомерно напрежение. Хулио, положението на баща ти ще се изясни. За това трябва само време. Нали не искаш той да бъде пуснат на свобода, докато ти влизаш в затвора? Тази история няма да ти се размине. Помисли. Какво толкова ще постигнеш, като се свържеш с Питър? Ако сложим край на всичко още сега, ще направя всичко във възможностите си да ти помогна. Питър ще…

— Госпожо Блейн — прекъсна я Хулио.

— Да?

— Млъкнете!

И тя млъкна. Той се усмихна накриво, обърна се и излезе. След като затвори вратата, тя чу острия категоричен звук на резето.

— По дяволите! — изруга Манди и отчаяно прокара пръсти през косите си. — Върви по дяволите, глупак такъв!

Отчаяна и потисната, тя се отпусна върху дюшека. Няколко минути поседя така, притиснала глава между ръцете си. После се отпусна назад и се огледа наоколо. Нямаше нищо за гледане. Само четирите стени и вратата на първобитната баня. Имаше само едно прозорче, и то заковано с дъски. Нищо, освен полумрак.

Прииска й се да може да заспи. Прииска й се да й бяха оставили поне едно квадратно сантиметърче от прозореца, за да може да гледа навън. Времето се влачеше със слонски тътен. Всяка секунда й се струваше колкото час, а затворничеството й едва започваше. Единственото, което й оставаше, бе да лежи в полумрака насаме с мислите си, които не бяха особено утешителни.

От време на време до слуха й достигаха гласове иззад вратата. Бяха слаби и тя почти не различаваше думите, още повече че говореха на испански.

Къде, по дяволите, се губеше Мигел?

Подразни се, че копнее да го види. Наистина отчаяно копнееше да го види, но само защото не понасяше да стои повече в сенчестия полумрак и самотата си.

Опита се да мисли за своята работа. Опита се да мисли за онези дребни досадни нещица, които я чакаха след завръщането й. Опита се да мисли за морето, морно и спокойно. Дори се опита да види във въображението си овце, прескачащи ограда, както когато човек се опитва да заспи, та белким се унесе в сън и попречи на мислите си да препускат бясно на хиляди мили оттук. Нищо не се получи. Никога не бе допускала, че едно най-обикновено затваряне в стая може да бъде тъй плашещо, тъй изнервящо. Помисли си, че много скоро ще полудее, ще се втурне към залостената врата, ще запищи, заплаче и ще заудря глава в дървото.

И тъкмо когато реши, че е вече на прага да го стори, вратата внезапно се отвори. Манди премигна от рязката светлина, закривайки очи с ръка.

За миг се смръзна — беше Роберто. Той отново я гледаше с похотливата си многозъба усмивка. Тя потрепери вътрешно и усети как изстива като ледена шушулка. Беше сама в тази стая, съдържаща само един покрит с бял чаршаф дюшек, и нямаше накъде да бяга. Нямаше сили, нямаше надежда и си даваше пределно ясна сметка за намеренията на този мъж спрямо нея.

Не, Хулио не би го допуснал. Мигел не би го допуснал. Но къде, по дяволите, беше Мигел?

— Аманда!

Тя си пое дълбоко дъх и усети как кръвта отново се раздвижва във вените й.

Мигел мина покрай Роберто и я загледа, подавайки й ръка.

Без да се замисли, тя скочи от дюшека, хвърли се право към него, сграбчи подадената ръка и се притисна към силните му голи гърди, свела глава.

Усети, че свободната му ръка докосва косата й, отначало колебливо, после успокояващо. Обгърна я и я поведе през всекидневната. Роберто ги следваше по петите.

В кухнята Хулио играеше карти с Мария. Senora Гарсия се бе надвесила над тигана, поставен върху газов котлон на плота. Пържеше кюфтета.

Мигел понечи да се отдалечи от Манди, но тя се присламчи към него, което предизвика подигравателното подсмихване на Мария. Манди се скова, а Мигел пое две чинии с храна от senora Гарсия и ги побутна към Манди със странно изражение на лицето. След това се върна да вземе и две бири в кутии.

— Dos horas^[2], не повече — предупредително каза Хулио на Мигел, без да вдига очи от картите си.

— Дадено — съгласи се Мигел и Хулио чак тогава се откъсна от играта, но за да погледне Роберто, който упорито държеше пистолета си насочен към Мигел.

— Скоро ще те сменя, amigo — каза.

Роберто се ухили на Манди и сви рамене. Стори й се, че Хулио леко потръпна и тя се запита как тези двамата са се събрали — идеалистът и… лешоядът.

— Хайде — обърна се рязко към нея Мигел с испански акцент. — Dos horas!

Тя представа си нямаше за какво става дума, но го последва навън.

Денят преваляше. Морето се простираше безкрайно пред тях, докосвано от отраженията на умиращото слънце, искрящо и назъбено от леки вълнички като вълшебна огнена сфера. Дори белият плаж като че блещукаше с цветовете на настъпващата нощ, златист и розов, нежно виолетов, диамантено искрящ…

Мигел вървеше редом с нея. Роберто ги следваше на разстояние.

— Насам — каза Мигел и се насочи към онази част от плажа, където скалите и мангровите дървета образуваха закътано местенце, засенчено сега от здрача.

Тя се озърна назад. Роберто бе спрял. Седеше на пясъка и ги наблюдаваше, но от разстояние. Манди изпусна дълбока въздишка, която накара Мигел да я изгледа остро.

— Този ме изнервя — промърмори тя.

Ако беше очаквала той да я успокои, остана разочарована.

— И на мен не ми доставя радост — съгласи се Мигел. — Но да го забравим засега. Няколко часа убеждавах Хулио, че ще полудееш и ще бъдеш много по-неуправляема, ако не излизаш навън.

Поведе я възможно по-далеч от Роберто към мястото, където корените на дърветата се губеха в камънаците.

— Седнете, госпожо Блейн — каза й с широка усмивка. Тя седна на един дънер, като балансираше двете чинии с кюфтета, докато той се настани на пясъка до нея. Отвори двете бири, подаде й едната и пое своята чиния.

— Благодаря — промърмори Манди и наведе глава, защото си мислеше за него, а не искаше той да разчете мислите в очите й. Тя седеше на дънера, той пред нея, широките му рамене и гърбът до коленете й, тъмнокосата му глава бе леко сведена, удивителните му зелени очи, вперени в морето.

Тя изведнъж си даде сметка, че всичко в него й харесва — ръста, телосложението му, тези очи, дори квадратната челюст, силна под наболата брада. Беше тъй чаровен… и толкова я привличаше. Презираше се заради това, защото се имаше за зряла и здравомислеща жена и си мислеше, че знае достатъчно за човешката психология, за да се контролира напълно. Познаваше го едва от четирийсет и осем часа, а вече открито се радваше на присъствието му, готова бе да хукне, щом чуе гласа му, имаше му повече доверие, отколкото на самата себе си.

Естествено. Та той бе единствената пречка, изправяща се между нея и Роберто. Но пък беше полицай — това му влизаше в задълженията. Нямаше никакви основания да чувства подобна… тръпнеща признателност. Особено като се имаше предвид какво бе мнението му за нея!

— Яж — подкани я той и едва тогава тя видя, че се е извърнал към нея. И че в очите му проблясват особени искрици, сякаш се забавляваше от някаква своя тайна мисъл.

Машинално и някак предпазливо тя поднесе кюфтето към устата си. То залепна към сухото й небце и тя отпи от бирата, за да го прокара.

Мигел обаче явно нямаше нейните проблеми. Хранеше се със здрав апетит, после се облегна на краката й, отпуснат и спокоен, същински плажен безделник, отпиващ от бирата си.

Тя се скова, готова да отдръпне рязко краката си. Спря се само защото знаеше, че Роберто ги гледа от петдесетина метра разстояние.

Водата, простираща се пред тях, бе замайващо красива, също както и бялата чистота на пясъка, дивото и първично смесване на дървета и корали, вечното небе, здрачът…

И те двамата. Той я докосваше, отпуснат и ленив, сякаш бяха единствените човеци на тази земя, мъж и жена…

Тя остави нахапаното кюфте в чинията и повторно отпи от бирата. Беше щастлива, че не е в онази стая, че е далеч от мислите си.

И все пак беше притеснена, защото тъй силно го усещаше — загорялата плът, гладките играещи мускули по гърба и раменете му, косата, абаносовочерна на спускащата се нощ, неговия мирис, свеж и солен като нощния въздух тук, в това диво великолепие, тъй мъжествен, че тя се усещаше почти зашеметена от неговото присъствие…

Всичко това се дължеше на факта, че бе принудена да се осланя на него. Какво нещо са обстоятелствата! Ако го беше срещната на светски прием, щеше просто да го отмине.

Тук обаче нямаше как да го отмине. Близостта му играеше опасни номера на чувствата и усещанията й и тя го знаеше.

От какво тогава се страхуваше? Той смяташе, че е омъжена за Питър и твърдеше, че гледа да стои настрана от женените жени. Беше й го казал с нескрита решителност в гласа.

Може би това трябваше да я радва, да бъде благодарна, че инстинктите и чувствата й все още са живи. От много време насам тя работеше, общуваше с хора, смееше се, но всъщност нищо не чувстваше. Може би дори страхът и ядът са полезни за нея. Все пак реагираше. Понякога й се струваше, че всичко е за предпочитане пред ужасната претръпналост. Това обаче…

Питър се бе опитал да я представи на няколко млади мъже. Тя не почувства и най-слаб интерес, само познатото равнодушие и претръпналост. А сега се мислеше за предателка, предала Пол и — което беше по-зле — себе си. Как изобщо е възможно да я привлича мъж, който тъй зле се отнасяше с нея?

Служеше й за буфер. И това бе всичко, абсолютно всичко. Не може да се каже, че бе единствено привлечена от него. Бе също така възмутена и потресена от начина, по който действаше. На всичкото отгоре все още не беше сигурна дали може да му вярва, защото беше страхотен актьор, прехвърлящ се от акцент на акцент, без дори да се замисли.

— Ти наистина си невероятно красива. Знаеш го, нали?

Манди се стресна, задави се с бирата и неволно се втренчи в искрящите зелени очи с натежали клепачи, които сега чувствено я опипваха. Преглътна напрегнато.

— Благодаря — промърмори. После попита: — Наистина ли си ченге?

Той се засмя тихо.

— Да.

Манди се загледа отново в морето. Бе объркана. Този глас, прегракналостта му, дрезгавостта… Какво му стана изведнъж? От деловия му маниер нямаше и следа. Нямаше го непоколебимият мъж, който се бе клел, че не би докоснал омъжена жена, който я презираше, задето се бе обвързала с много по-възрастен мъж.

Прочисти гърлото си и потърси по-неутрална тема.

— Какво общо има Хулио с Роберто? Двамата са толкова различни.

Той сви рамене.

— Така си е. Хуан е с него, защото са втори братовчеди или нещо такова. Според мен Роберто е склонил за пари.

— За пари?

— Да. Семейство Гарсия имат близки в Испания, а също и богати приятели в Колумбия. Ако правилно съм разбрал, Роберто е просто наемник. Нает е, защото е опитен. Затова именно му нямам доверие. Господи, колко си хубава…

— Престани! — рязко го прекъсна Манди. Той така бързо промени тона си, че тя известно време не можа да реагира, но сега знаеше, че е пламнала, също като залеза.

— Не мога да се контролирам — заяви той и допи бирата си, а после смачка кутията с една ръка, без да откъсва очи от нея.

Тя също преглътна последната капка, принудена да отвърне на погледа му, ужасена и в същото време запленена.

Той пое консервата от ръката й, като докосна леко пръстите й, повдигна се на колене, на сантиметри от нея.

— Нали мразиш омъжените жени! И най-вече мен. Аз се ожених за Питър Блейн заради неговото богатство. Нали не си забравил? — попита тя бързо. Прекалено бързо. Задъхано…

— Знам — тихо се съгласи той, а ръката му бавно я обви. Лицето му беше почти долепено до нейното. Тя усети силата на гърдите и рамене му, видя искрящата зеленина на очите му. — Всичко това ми е известно. Но нима не усещаш какво става? Морето, ветрецът, нощта, ти… и аз?

— Не, не! — бързо се възпротиви Манди. — Нищо не усещам. Освен, че ме мразиш. Нима си забравил?

Той поклати глава.

— Не те мразя, Манди, макар че имам всички основания за това. Не забравям и причините, поради които трябва да стоя далеч от теб. Все си повтарям, че си омъжена. Че аз съм полицай. Че ти си забраненият плод. Но, Манди… Казвам ти, не мога да се преборя със себе си. Каквото и да си мисля, все ти си пред очите ми. Виждам тези твои златисти очи, тази лъвска грива. Виждам тялото ти… О, Господи! Виждам тялото ти! Голо и бронзово, лъскаво, гъвкаво и съблазнително…

— Престани! — изхриптя Манди и се опита да се отдръпне от пръстите му, посегнали да докоснат лицето й. Но загуби равновесие и се прекатури върху пясъка.

Той беше вече над нея, надвесен, опрян на двете си ръце, дланите му от двете страни на главата й. Готов да я покрие, краката му, преплетени в нейните.

— Махай се… — изсъска тя панически.

— О, Манди! Не мога! — страстно възкликна той и тя усети излъчването на цялата му сексуалност, силата на бедрата му, лекото докосване на покритите му с косъмчета гърди до кожата й, нелепо сладостното притискане на бедрата му към нейните.

— Роберто! Роберто ни гледа — запротестира тя.

— Но аз трябва да го убедя, че сме любовници — прошепна Мигел, премести тежестта на тялото си и легна странично до нея, подпрял глава на лакът, за да я гледа в очите. — Аманда, не понасям повече това положение. Да бъда с теб денем и нощем. Да спя до теб. И душата си ще продам, за да те имам. Не ми пука, че си женена. Не мога да мисля за нищо. Трябва да те имам!

Гореща вълна като течен огън избухна в нея — успоредно с надигащата се паника. Беше прекалено мъжествен. Не знаеше как да постъпи, как да му се изплъзне. Усети се тъй изгубена и отчаяна!

— Чакай! Чакай!

— Прегърни ме, Манди! Просто ме прегърни.

Да го прегърне? Ръцете му бяха като менгеме около нея, тялото му — пъкъл от лава. Тя трепереше като притиснат в дупка заек, напрегнала цялата си сила, за да му се съпротивлява… напразно.

— Мигел…

— Господи, колко страдах, докато те слушах! Завиждах на нас двамата в топлата вана, на шампанското, което си отпиваме, едва докосващи се, все по-близки, докато най-сетне си моя!

Той се премести леко и я докосна. Връхчетата на пръстите му погалиха лицето й, шията й, плъзнаха се по ключицата, на милиметри от линията на деколтето. Връхчета на пръсти… танцуващи опасно около гърдите й, запленени от голата плът на талията й. Нежни, плавни, еротични, пулсиращи от вибриращата топлина на тялото му, от тежестта му, от грапавия допир на краката му.

— Шампанско… Ти и аз. Топлите води на ваната около нас. Манди, ти имаше най-прекрасните гърди, които съм виждал.

— Мигел, недей…

— Господи, колко си хубава! Великолепна! Шампанско и пица. Съвършено голи… ние… заедно.

— Върви по дяволите! Само да се измъкнем от тази ситуация и ще те удуша с голи ръце!

— Помниш ли, когато ме докосна тази сутрин? Аз усетих желание в този допир. Знам, че Питър Блейн е старец. Знам, че ти си млада и чувствена и не виждам причина да не можем двамата…

— Има хиляди причини!

Той се усмихна. Не вярваше на думите й. После пръстите му отново се задвижиха. Просто леко галеха ребрата й… Плъзнаха се нагоре, докосвайки едва гърдите. Зърната им се втвърдиха и той го почувства, от което усмивката му стана още по-широка.

— Ще се оплача официално. Ако оживеем, ще подам официално оплакване до твоите началници. До всички! Ще искам уволнението ти.

— Само си приказваш, Манди. Знам си. Знам също, че тази сутрин ти ме желаеше.

— Не е вярно!

— От нищо не ми пука! Оплаквай се колкото искаш. Давам си и службата, и живота за една нощ с теб!

О, не! Какво толкова беше направила тази сутрин? Заплахите не вършеха работа, те изобщо не го стряскаха.

— Моля те — зашепна тя, но и това не подейства.

— Ти ме омагьоса — дрезгаво изрече той. — Няма да те оставя да ми се изплъзнеш. Само за това съм в състояние да мисля — ти и аз, преплели тела, горещи, изпотени, напрегнати…

— Мигел, ти си полицай! Аз съм омъжена жена.

Изведнъж той избухна в смях — гледаше я и се смееше.

После се претърколи встрани и седна, обгърнал колене с ръце, забил поглед в морето.

— Госпожо Блейн, вие сте най-смешната лъжкиня, която познавам.

— Какво?

Изумена, тя се изправи и го загледа с ръце на хълбоците. Почувства облекчение, ярост… разочарование. Той вдигна очи, все така усмихнат.

— Аманда Блейн, ти си снаха на Питър Блейн, а не съпруга.

— Откъде знаеш?

— Ами успях да се свържа по радиото с Бреговата охрана.

— Какво?!

— Нали все това ти повтарям — че съм ченге? Дал съм клетва да закрилям гражданите и прочее. Съжалявам, че засега не ми се е удала възможност да спра с гърди куршум, предназначен за теб, но поне се свързах по радиото.

Тя се вбеси. Трябваше да подскача от радост, че властите са били уведомени за ситуацията, но той така се бе подиграл с нея! Без да се замисли, тя внезапно се метна напред и заудря с юмруци гърдите му.

— Копеле такова! И не си направи труда да ми кажеш, а ми разиграваш разни сценки! Ще те убия! Ще ти извия тъпия врат!

— Олеле! — възкликна той, удивен от яростта й, и падна назад по гръб върху пясъка, съборен от силата на ударите й. Бързо се съвзе обаче и улови размаханите й юмруци, после се претърколи, подкоси с крака коленете й, улови ръцете й и я притисна, задъхан.

— Не ме докосвай! Кълна се, че ще подам оплакване! Как смееш!

— Роберто ни гледа!

— Хич не ми пука!

— А би трябвало… Освен ако не го предпочиташ него в тази поза.

— Каква разл…

— Голяма! Аз няма да те изнасиля, докато Роберто душа дава да го стори.

Манди направо се вкочани, стисна зъби и вдигна очи към него, все още задъхана.

— Ах ти, кучи…

— Ей! Ти ме излъга! Аз си рискувах живота, като ти казах, че съм полицай, а ти ме лъга…

— Не е вярно! Ти сам предположи, че съм съпруга на Питър! Ти ме осъди, преди да…

— А ти можеше да ме поправиш.

— От какъв зор, ако смея да попитам?

— От най-обикновена любезност. От най-обикновена учтивост. Особено в тази ситуация.

— Учтивост! Ами че…

— Тихо!

Тя отново стисна зъби. Той я гледаше със смарагдови отблясъци в очите. Просто се забавляваше.

А Манди отново го усещаше прекалено силно. Пръстите му, вплетени в нейните. Бедрото му, прехвърлено върху нейните бедра. Топлината му. Всичко в него, излъчващо мъжа, събуждаше в дълбините й вълнение… въпреки съпротивата на разума. Потръпваше при всеки негов допир.

— Моля те, Мигел, пусни ме — прошепна тя.

Той я погледа още малко, а очите му внезапно потъмняха и напрежение изведнъж набразди лицето му. Въздъхна и я пусна, като се претърколи и легна до нея.

— Да знаеш, че сама си го изпроси.

— Това сте вие, мъжете! — рязко извика тя. — Казват, че сте еднакви, и вече го вярвам! Ти ме затрупа с какви ли не намеци и измишльотини и аз ти играх по свирката, защото си го изпроси!

Той се засмя отново и тя пак се усети, че усмивката му й харесва. Прекалено много.

— Шампанското и топлата вана бяха на висота — каза той.

Тя се скова.

— Играех роля заради тези, които ни отвлякоха и ти го знаеш!

Той сви рамене.

— Просто се оказа много добра актриса.

— Престани, ако обичаш.

И не стой толкова близо до мен, не толкова близо, примоли се наум, още по-объркана. Това се дължи само на обстоятелствата, успокои се веднага.

После затвори очи.

— Слава богу, че си се добрал до радиото. Кога да очакваме помощ?

— Не знам.

Очите й отново се отвориха и тя се подпря на лакът, приближавайки лице към неговото.

— Как така не знаеш? Нали току-що ми каза…

— Не знам и туй то! Опитах се да им обясня къде се намираме, но аз самият не съм сигурен. До Кат Кей има само един ден път, а ние прекарахме в онова старо корито две нощи. Според мен се въртяхме в кръг и нарочно се връщахме обратно. Все още смятам, че сме в околностите на Кат Кей. Но наоколо има стотици островчета. Ще им отнеме време. И освен това трябва много да внимават. Бреговата охрана не може просто да се появи и хайде! При наличие на заложници не се действа по този начин. Може да те…

— Застрелят?

Той сви рамене.

— Няма да го допусна, Манди. — Когато беше разсеян я наричаше с малкото й име, а не с язвителното „Госпожо Блейн“.

Тя отмести очи от профила му към океана, загреба в шепа пясък и го пусна да изтече между пръстите й. Мигел рязко се изправи и й подаде ръка.

— Дай да се поразходим по брега. Двата ни часа почти изтекоха.

— Откъде разбра?

— От небето — тихо рече той. — А и Хулио излезе да смени Роберто от поста му.

Манди хвърли поглед през рамо. На мястото на Роберто наистина откри Хулио.

Вдигна очи към подадената силна ръка, поколеба се, после я пое. Той я изправи, прегърна я през рамо и двамата тръгнаха лениво покрай брега.

Манди вървеше, защото нямаше кой знае какъв избор. Приятно бе да се движи, да бъде вън на открито, а не в мрачната задушна стая. Приятно бе да усеща силната ръка на раменете си. Да знае, че той е с нея, нищо че й идеше да го удуши. Много добре съзнаваше, че без него е загубена. Той бе нейната сигурност, нейното спасение срещу загубата на разсъдъка. Това рано или късно щеше да свърши, но засега… Вечерното небе бе прекрасно, морският повей й доставяше неимоверно удоволствие. Той вървеше редом с нея и това бе далеч за предпочитане пред похотливите усмивки на Роберто.

Вървяха по самата линия на водата и тя охлаждаше приятно краката им. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е просто на излет за един ден, някъде в първобитен островен рай, пристигнала на крилатата „Флаш Пойнт“…

Тя хвърли кос поглед към Мигел и каза с кисела усмивка:

— Аз дори не знам фамилното ти име.

Той я погледна, поколеба се и отвърна:

— Рамиро.

— Мигел Рамиро — произнесе тя.

Странно, но той пак се поколеба.

— Не съвсем.

— В какъв смисъл?

— Ами недей да казваш на момчетата тук. Всъщност името ми е Шон. Шон Майкъл Рамиро.

— Какво? — Манди не се сдържа и се засмя. А може би просто я обземаше истерия. Погледна го с недоверие в очите.

— Шон Майкъл Рамиро? — отдръпна се от него и се запревива от смях, толкова невероятно й прозвуча това име. — Сега вече знам, че си лъжец!

— Нали ти казах, че съм роден в Дъблин!

— Каза също така, че си кубинец.

— Казах, че съм наполовина кубинец. Баща ми беше от Куба, а майка ми е ирландка.

Манди продължи да се смее.

— Ама че комбинация!

— А, да! Забравих. Ти си госпожа „Расов предразсъдък“. Щерка на стария „Мейфлауър“.

Тя толкова примираше от смях, че дори не можа да се засегне.

— Шон значи?

— Да. Искаш ли да си изкараш нещо?

— Не, не! — Тя вдигна ръка, но много късно. Той доцапа до нея, сграбчи я за ръцете, прекара крак зад глезена й и я изпрати с плясък във вълните, после цопна край нея.

— Извинявай! Извинявай! — изпищя тя, когато той понечи да натопи главата й.

Но не я натопи. Само докосна бузата й, а тя отново усети топлината и тежестта му, докато хладките морски води нежно се плискаха покрай тях. Усети силата на ръцете му, видя напрежението в очите му и се почувства като омагьосана.

Главата му се надвеси, устните му докоснаха нейните… Само ги докоснаха. Изпиваше я властно с очи. Като морето край тях, докосвано от изгряващата луна. Очите му питаха и търсеха… А тя явно им отговори.

Защото устните му отново срещнаха нейните, но този път с настървение. Целувката му я изпълни с глад, завладя я до последната фибра. Тя вкуси море и сол, и страст, и горещина, усети помитащата властност на езика му… дълбоко в устата си. Той я изпълни, навлезе в нея с набираща скорост топлина, която изпрати вълни от тръпки по цялото й тяло. Всъщност не я докосваше, само устата му… Само гъдела на наболата брада върху кожата й, огъня на устните му, треската на устата му…

— Ей! Двата ви часа изтекоха! Тя да се връща в стаята си!

Стреснати, те се откъснаха един от друг, все още треперещи.

Манди се взираше в Шон Майкъл Рамиро с неподправен ужас. Не прие протегнатата му ръка, дори не забеляза Хулио, застанал наблизо.

Хукна към къщата, жадуваща този път за затвора си, отчаяно желаеща да остане насаме със себе си.