Хедър Греъм
Смътна заплаха (3)

Трета глава

Cerveza…

Той лъхаше на бира и макар тя да се извиваше и опитваше да се измъкне, намираше се в положение на ужасяваща безпомощност, сграбчена от силна ръка, и уста, затъкната от неговата.

Но като се изключи ужасът, яростта и отвратителната безпомощност, целувката не беше толкова лоша. Не била толкова лоша!

Господи, та тя се поддаваше на… Това бе безумие, сигурно бе изгубила разсъдъка си. Толкова по въпроса за вътрешните сили. Не била толкова лоша! Беше ужасна, беше унизителна!

Ала може да стане далеч, далеч по-зле, напомни си тя и това бе последната й мисъл. Внезапно всички неприятни усещания я връхлетяха и цялото й същество се превърна в изгаряща кинетична енергия. Усещаше стърженето на небръснатото му лице, топлата плът на устните му, влагата, досущ като разтопена лава, напрегнатите мускули на гърдите му, притиснали смазващо нейните. Усещаше задъханото му дишане. Отнякъде изплува нелепата мисъл, че мирисът му е доста приятен, пък и лекият привкус на бира съвсем не е толкова лош, би могла да го понесе. Всъщност имаше ли избор?

Мъжът на прага за пореден път се изкикоти и каза нещо, наричайки зеленоокия Мигел.

Най-сетне Мигел се отдръпна от нея, ала зелените очи останаха втренчени в нейните, ярки като светещи изумруди, пронизващи с такова мощно предупреждение, сякаш изписано във въздуха.

Продължи да я гледа пронизващо, докато отговаряше на другия. Не разбра какво му каза, просто продължи да се взира в тези зелени очи и да желае с цялата си душа и сърце да е свободна, а не овързана тъй унизително. Искаше й се също да може да се пресегне, да изскубне кичури от тази абаносово тъмна коса и да го просне на пода!

След което отново я заля вълната на страха. На първичния примитивен страх. Защото всеки мъж на този платноход можеше да дойде при нея по всяко време и да й причини каквото му хрумне, а тя — единствено да се съпротивлява, докато китките й закървят от жестокия стържещ допир с въжето.

Извърна очи и внезапно осъзна, че не е нощ, а ден. Грозни стари пердета закриваха миниатюрните люкове, но въпреки това през тях се процеждаше мътна светлина.

Беше проспала тук цялата нощ и, разбира се, по закона на всемирната гадост, изведнъж усети естествена нужда и вече нищо друго не бе в състояние да пробие в съзнанието й. Двамата мъже още си говореха нещо, но тя рязко ги прекъсна:

— Трябва да отида до тоалетната!

Млъкнаха и я погледнаха.

— Bano! — опита тя да си припомни недоучения си испански. — Трябва да… отида!

Мъжете се спогледаха и за сетен път избухнаха в смях. Мигел каза нещо, другият — наричан Хулио, сви рамене и се извърна.

Тя се намръщи, когато Мигел побутна настрани краката й, за да може да седне на койката и да се надвеси над нея. След като изруга недоволно, той я прониза отново с очи и започна да отвързва едната й китка.

Тя задиша малко по-спокойно, затвори очи и отправи молитва Господ да я дари със сила, след което тихо попита:

— Кой сте вие?

Той хвърли бърз поглед през рамо към вратата и прошепна:

— За бога, доверете ми се! Правете каквото ви кажа!

Хулио се върна и тя замълча. Нищо не й пречеше да каже нещо, защото нямаше и капка вяра на Мигел, но предпочете да си затваря устата.

Той се опитваше да разхлаби възела на ръката й. Тя погледна над рамото му към Хулио.

— Senora^[1] Блейн — каза той, — ние наистина не искаме да ви причиним зло. Ако се държите добре, всичко ще е наред. Мигел каза, че ще може да се справи с вас…

Тук тя вече не можа да се сдържи:

— Ах, така ли! — изсъска и изгледа с омраза Мигел.

— И за ваше собствено добро, senora, надявам се да казва истината.

Дясната й ръка вече беше свободна. Мигел я улови и започна да духа състрадателно протритата от въжето плът. Тя опита да се отскубне, но той не я пускаше, а очите му отново излъчваха предупреждение.

Манди стисна зъби, за да възпре сълзите. Мигел се зае да развързва втората й ръка. След това се прехвърли на глезените. Тя заразтрива китките си и извърна глава към Хулио.

— Защо правите това? Много грешите, ако си въобразявате, че Питър Блейн е голям богаташ. Не е. Ако поискате огромен откуп, той няма откъде да го набави.

— Senora, ние не искаме пари. Пари, пфу! Какво са парите! Ако човек иска пари, какво по-лесно от това? Работи и ги получава.

Значи не искаха пари. Тогава. Хулио внезапно се удари в гърдите.

— Свобода! Вие сте нашият билет към свободата!

— Ама…

Краката й вече бяха свободни. Мигел отново се надвеси над нея и улови ръцете й.

— Пусни ме! Сама мога да стана.

Погледна я колебливо, но пусна ръцете й. Тя свали дългите си голи крака на пода, после прекалено бързо понечи да се изправи.

Ала залитна напред, право в ръцете му. Усети как те я задържат.

— Махни се!

Хулио се изхили.

— Най-добре ще е да се сдобрите с Мигел, senora. Няма нужда от притеснения… нито от преструвки. Ние дума няма да кажем на сенатора за вашата любовна историйка. Току-виж решил, че невярната съпруга нищо не струва.

— Аз не съм…

— Нали искаше да отидеш до тоалетната — рязко я прекъсна Мигел. Английският му отново бе със силен акцент.

Тя реши, че полудява след всичко, което бе преживяла.

Той промърмори нещо на испански, адресирано до Хулио, после се пресегна, улови я за ръцете и я изправи рязко на крака. Хулио се отдръпна и Мигел я блъсна грубо през тясната врата по коридорчето към друга малка врата.

— Тоалетната! — каза и я бутна вътре.

С пламнало лице, тя хлопна вратата.

Вече дори не изпитваше нужда. Притисна длани към слепоочията си, замаяна, с пристъпи на повдигане. Мигел каза, че може да му се довери. Как да го стори? Пък и кой беше той?

Опита се да диша дълбоко и накрая се поуспокои, вече не й се повдигаше толкова. Тогава забеляза, че помещението е доста чисто и успя да се възползва от удобствата му. Водата, която течеше в мивката, току спираше и пак тръгваше, но бе бистра, и тя дълго си плиска лицето. Колко е приятно да отмие лепкавата соленост! Вгледа се в отражението си в огледалото. Оттам я гледаха две огромни като златни дублони очи. Страните й под силния загар бяха твърде бледи.

Отново й се зави свят и тя се улови за малката мивка. Най-сетне успя да отвори очи и се загледа с копнеж през люка. Парапетът на платнохода скриваше гледката към водата, но видя небето — бе прекрасно синьо, тук-там с пухкави като памук облачета.

Какъв великолепен ден! Понеделник. Трябваше вече да е на работа, при колегите си, заровила ръце в пръстта да дири съкровищата, погребани под пластовете на времето.

Защо не идваше помощ? Целият пристан беше обърнат с главата надолу. Неминуемо са извикали полиция. Сто на сто всички вече знаеха, че е изчезнала. Трябва да са го разбрали веднага щом я отвлякоха, та наоколо беше пълно с очевидци!

— Senora Блейн!

Името й, произнесено рязко от женски глас, бе последвано от силни удари по вратата.

— Какво?

— Отворете вратата! Ще ви дам халат, ще може да вземете и душ.

Манди погледна неволно миниатюрното заграждение за душа. Копнежът да се усети чиста бе непреодолим. Не знаеше колко часове е прекарала в морето. Не знаеше къде се намира, нито какви са шансовете й да се завърне жива в лоното на цивилизацията. Така че не биваше да се отказва от душа.

Отвори вратата и видя пред себе си млада жена, между осемнайсет и двайсет и една годишна.

Но липсата на зрялост се компенсираше от всичко останало. Беше хубава по един екзотичен начин, с бляскави черни очи и пищна фигура, добре подчертана в плътно прилепналите джинси и червен пуловер. Черната й коса се виеше на гъсти къдрици.

Беше по-ниска от Манди, висока метър и седемдесет, което, неизвестно защо, я накара изведнъж да се почувства по-добре. Явно вече се ловеше и за сламката.

Латиноамериканката вдигна глава и изгледа царствено Манди, сетне пъхна сивкав халат в ръцете й.

— Аз съм Мария. На, вземете. Банският костюм не ви скрива задоволително, нали така? — изрече момичето и отново обгърна Манди с презрителен поглед. После се засмя, демонстрирайки хубави ситни бели зъби зад плътните устни с розово червило. — Не че има какво толкова да криете! — После поклати глава: — Какво ли вижда Мигел във вас… Сигурно не е имало друга наоколо.

Манди тъкмо да я осведоми, че пет пари не дава какво вижда Мигел в когото и да било и че единственото й желание е да се махне час по-скоро от цялата им смрадлива компания, но прецени за по-благоразумно да си затваря устата, макар че нямаше никакво доверие на Мигел.

— Благодаря за халата — рече рязко и затръшна вратата, а сетне се усмихна горчиво, когато момичето избухна в ядна тирада на испански. Мария не беше част от властимащите на платнохода, това поне беше ясно. Беше само едно младо момиче — неуверено, недорасло, но боготворящо хубавия снажен Мигел.

Манди пусна водата, която потече студена, но пък и тя не очакваше нещо по-добро. Подложи се на слабата струя и още докато си сваляше банския, започна да трепери неудържимо — но не от студ. Страхът я сграбчи с нова сила и тя за кой ли път се запита какво става. Кой беше Мигел? И кой беше Хулио? И, като е започнала да си задава въпроси, коя бе Мария? И ако целта им е постигането на „свобода“ вместо пари, как, според тях, смятаха да я постигнат?

Преглътна конвулсивно и намери в сапуниерата почти неизползван сапун. Остави водата да тече върху него, докато стоеше зад найлоновата завеса, изпаднала в някакво вцепенение. Не й се искаше да използва каквато и да е тяхна вещ, но накрая реши, че на сапуна няма да му има нищо, ако остави водата да отмие от него пласт сапунена пяна.

И изведнъж започна да се чувства по-добре. По-сърдита, но и по-добре. Щеше да се съпротивлява. Нямаше да им се остави покорна жертва. Ще се бори с каквито средства прецени за най-подходящи. Почти детинската неувереност на Мария бе оръжие, което трябваше да използва.

Щеше да се добере до дъното на тази история. Щеше да открие какво точно искаха и тогава щеше да се погрижи никога да не го получат! Все някъде по маршрута щеше да й се удаде възможност да избяга. Трябваше да има такава възможност!

Затвори очи и пъхна глава под едва струящата вода, за да си измие косата, все тъй трепереща, но вече по-спокойна, по-добре контролираща себе си. Удивителни са способностите на студената вода!

И точно тогава, тъкмо когато беше убедила себе си, да се бори, чу името си произнесено съвсем близо:

— Госпожо Блейн…

Изпищя от ужас, осъзнала, че прегракналият нисък глас без следа от акцент е на зеленоокия Мигел.

— Бъди проклета! — изруга той и тя отново изпищя, защото ръцете му внезапно я сграбчиха, заедно с розовата завеса. Пое си дълбоко дъх, за да извика трети път, но широката загоряла ръка изведнъж затъкна устата й и за свой неописуем ужас тя установи, че той е зад гърба й в тясното затворено пространство на кабинката за душа.

Придърпа я рязко към себе си. Цялата гола дължина на гърба й бе притисната към гърдите и бедрата му. Беше облечен само в чифт отрязани над коляното джинси и тя усещаше с болезнена яснота играещите мускули по раменете и ръцете му, късите тъмни косъмчета по целия му гръден кош. Манди се заизвива, състоянието й бе близко до истерия, ала единствено успя да заклещи голите си бедра още по-плътно между неговите.

— Престанете, чувате ли! — замоли шепнешком, доближил устни до ухото й. — Ще ви обясня, ако само…

Той поотслаби хватката си. С внезапен прилив на сила тя се отскубна от него и отвори уста да си поеме дъх за поредния животински писък, прекалено уплашена, за да си даде сметка, че единственото нещо, което би постигнала, би било дотърчаването и на останалите.

— По дяволите, хлъзгава сте като змиорка! — изръмжа Мигел и ръцете му отново я стиснаха, само че този път стана още по-зле. Защото в опита си да я озапти, едната му ръка се сключи на гърдите й, преди да я улови отново за кръста, а и вече бе успял да й запуши устата с другата.

Като продължи да ругае приглушено, той я извъртя така, че да бъде с лице към него и това се оказа не по-малко ужасно, защото гърдите й бяха прилепени към неговите, бедрата й към бедрата му и тя си даде сметка както никога досега, че мъжът си е мъж, само дето този тук беше от стомана. Манди почти изгуби съзнание, но добре че водата, студена и струяща върху гърба й, я охлади. Тя отметна глава и срещна невероятните му зелени очи. Забеляза с малко закъснение, че той е ядосан и огорчен, но същевременно напрегнат, сериозен, и — както личеше — без никакво намерение за сексуално насилие. Поне не повече от това, което вече бе направил!

— Чуйте ме! Няма да ви причиня нищо лошо. Трябваше да дойда тук, защото това е единствената възможност да поговорим, без другите да ни чуят. Госпожо Блейн, моля ви, обещайте, че няма да се разкрещите пак и тогава ще си сваля ръката.

Да обещае, че няма да крещи…

Не беше сигурна, че ще спази такова обещание. Писъците се надигаха инстинктивно в гърлото й. Стоеше гола в кабинка половин на половин метър, смазващо притисната към полугол непознат с мускули на професионален боксьор.

— Моля ви — настоя той повторно.

Манди не разбра защо кимна в знак на съгласие. Може би защото нямаше избор. А може би и защото искаше да му вярва, искаше да се довери някому. Или нещо в очите му обещаваше искреност, обещаваше, че ще зачита достойнството й. Може би защото щеше да изгуби съзнание и безпомощно да се отпусне в ръцете му, ако много скоро не си поемеше дъх…

Той бавно свали ръка от устата й. Очите му се отклониха от нейните, плъзнаха се надолу, после отново се върнаха и я загледаха втренчено.

— Госпожо Блейн — зашепна той, — аз съм полицай. Ако желаете да се измъкнете от тази каша, трябва да ми помагате. Аз съм единственият, който стои между вас и…

— Полицай! — изхълца тя, неможеща да повярва. Полицай! Как не! Къде му е значката? Къде му е пистолетът? Полицаите не се забъркват в отвличания. Не нападат жертвите!

— Госпожо Блейн, аз съм от…

— Щом като сте полицай, къде ви е значката? — прекъсна го тя, трепереща, съзнаваща за кой ли път, че е гола с него в това миниатюрно пространство.

— Изхвърлих я. А пистолета си изтървах, докато…

— Махнете се веднага оттук! — рязко го прекъсна тя и отново усети как истерията се надига в гърлото й. — Полицаите не се пъхат под душа при жертвите? Те не…

Не си беше дала сметка, че гласът й започва да се извисява, докато ръката му за пореден път не затъкна устата й.

— Шт! Да не искате да убият и двама ни? Ако дори заподозрат кой съм, ще ида за храна на акулите. И проклет да съм, ако го заслужавате!

Очите й се облещиха невярващо. Нима беше възможно? Испанският му бе безупречен, английският му, когато разговаряше насаме с нея, без следа от акцент. А докато разговаряше с Хулио на английски, сякаш едва се оправяше с езика. Същински хамелеон, променящ се за част от секундата.

— Ей! Мигел!

Двамата замръзнаха. Някой повторно почука на вратата и отново го повика. Последва словесен порой на испански. Мигел остана неподвижен известно време, после отвърна нещо, от което тя не разбра нито дума.

Стъпките се отдалечиха от вратата. Манди бе така плътно, смазващо притисната до гърдите му, че усещаше експлозивния му дъх и учестеното биене на сърцето му.

В следващия миг той я погледна почти с ненавист в очите и с едва овладян гняв. Без да я пуска, се пресегна зад гърба й и спря водата. Невероятните му очи бяха остри като бръснач.

— Чуйте ме сега, госпожо. Добре ме чуйте. Аз съм ченге, независимо дали това ви харесва, или не. Така че ще играете моята игра. Предупреждавам ви един-единствен път, защото, миличка, аз лично много лесно ще се измъкна от цялата тази каша. Прекарах нощта да ги убеждавам, докато ми пресъхна гърлото от приказки, че и аз съм емигрант като тях, че съм бил ваш градинар, че сте омъжена за мъж два пъти по-стар от вас и затова сте завързали с мен страстна любовна връзка. Не са ви отвлекли, за да ви убият или изнасилят. Хулио Гарсия е отчаян мъж, но доста етичен за похитител. Но не бих имал голямо доверие на спътниците му. Хулио реши да ме остави на борда, защото смята, че мога да се справя с вас, да ви контролирам. Ако ме провалите, и с двама ни е свършено! Още едно номерче от ваша страна и кълна се, скачам във водата и се спасявам с плуване. Нямам нищо против да остана, за да си свърша работата, но да пукна, ако си въобразявате, че ще рискувам живота си по ваша вина, вместо заради вас.

Тя го загледа, разтърсена от гнева му, разтърсена от напрежението в думите му. Дали наистина е ченге? Или е един от тях, само че малко по-образован и доста по-добър актьор? Ама че начин да се държи под контрол пленник — като я убедят, че с нея, на нейна страна има ченге!

Той неочаквано я разтърси.

— Разбрахте ли ме?

Манди бързо сведе очи. Забеляза само мускулести и космати мъжки гърди, плъзгави и корави, притиснати до нейните. На всичкото отгоре усети как зърната на гърдите й настръхват от този допир.

— Да — отвърна тя задъхано и се опита да се измъкне от хватката му, но той не я пускаше. Тялото й се разтресе от внезапен прилив на страх и объркване. — Да! Не! Нищо не разбирам. Аз…

— Просто правете каквото ви казвам. Хулио току-що каза да се махаме оттук, обядът е готов. Няма за кога да продължавам да ви убеждавам.

Пусна я и излезе от кабинката на душа. Пресегна се към хавлиена кърпа и се зае да бърше раменете и гърдите си. Не погледна повече към Манди, но й подаде кърпата, после намери сивкавия халат и също й го подаде.

Трепереща и объркана, Манди побърза да приеме кърпата, макар да не си направи труда да се избърше, само се напъха в халата. Беше протрит и стигаше до петите й, но въпреки това не се почувства много безопасно в него. Уви го колкото можеше по-плътно около себе си и завърза колана на възел.

Той все така беше с гръб към нея, но само на сантиметри разстояние. Под силния му тен Манди забеляза лунички, пръснати по раменете му и това я учуди, като се имаше предвид природната му мургавина.

Божичко! Кой всъщност беше този мъж?

— Ставате ли вече за гледане? — попита той.

Тя понечи да се засмее, но бързо се овладя от страх, че започне ли, няма да може да спре.

— Преди малко, като нахлухте под душа, не се интересувахте дали ставам за гледане!

— Проклятие! — прошепна мъжът яростно и се извърна рязко към нея, с ръце на хълбоците.

Устните й затрепериха, но тя се стегна. Отметна назад глава и го погледна със съмнение.

— Полицаите винаги ли търчат наоколо в изпълнение на служебния си дълг без оръжие, без документ за самоличност и без обувки?

Той изръмжа нетърпеливо:

— Казах вече…

— Знам какво ми казахте. Просто не съм сигурна, че вярвам на нито една ваша дума.

Той затвори очи и въздъхна, сетне я загледа с отчаяние.

— Тогава правете като комарджиите. Риск печели, риск губи. Или залагате на мен, или не. Но помнете, ако тръгнете срещу мен, аз изчезвам.

— Изчезвате? Къде?

— Някъде около Кат Кей сме, ако не се лъжа. Като плувец нямам равен себе си. Гмурвам се в морето и толкоз. Мен няма да ме следят така, както вас.

— И защо, по дяволите, ви имат доверие?

— Защото знам как се играе тази игра, госпожо — мрачно отвърна той.

— Или сте един от тях.

Той се усмихна с някакъв злобен хумор, пристъпи напред, обхвана раменете й и тя почти изкрещя, защото допирът му й подейства като електрически ток.

Никога преди не бе се сблъсквала с нещо по-напрегнато, по-подчиняващо на волята си, по-плашещо, по-опасно от зеления пламък в очите му. Манди застина онемяла, не би могла да извика дори ако от това зависеше животът й. Можеше единствено да се взира в него безмълвно.

— Госпожо, побързайте със залагането. Трябва да тръгваме, освен ако не желаете Хулио да се присъедини към нас двамата. Макар че на ваше място бих сменил плочата и то много бързо. Най-добре да признаете унизителната любовна история и да се лепнете за мен, все едно, че от години ни свързва изпепеляваща страст. Иначе — наклони той глава и я предизвика с поглед — алтернативата може да не ви допадне. Хулио е свястно момче, но онези двамата цял ден ги слушам да се разправят какви senos сте имали.

— Какви…

— Цици, госпожо Блейн. Доста са запленени от… тях.

Тя понечи да се изтръгне рязко, а той се засмя, но невесело.

— Както вече казах, има известни граници, в които ще рискувам живота си за вас. Така че изборът е ваш. Може да се крия от закона като тях, може да съм убиец и изнасилвач. Избирайте!

Манди преглътна, наведе очи и отчаяно се опита да реши дали да му се довери. Не, нямаше… избор.

Той я бе целувал, удрял, унижавал. Но не бе извършил и половината от онова, което би могъл, напомни си тя.

А мъжът вече се пресягаше към дръжката на вратата. Тя го улови за ръката и той се обърна пак към нея, извил нагоре вежда.

— Ако наистина сте полицай, защо не се справите с тях? Защо не ги арестувате?

— О, Господи! Помогни ми! — вдигна той очи нагоре. — Госпожо Блейн, нима наистина предлагате да им се представя като полицейски служител? И да ги арестувам? Ще им кажа: „Хайде с мен в затвора!“ и готово! Нищо, че не съм въоръжен, те ще отвърнат: „Да бе, хайде да вървим, щом като ще ни опандизваш“.

Манди се изчерви.

— Но би трябвало да опитате…

— Нали това правя! — ядоса се той и изруга. — Опитвам се да ви опазя живота! И да предявя претенции към вас, та да не решат онези, че какво пък, така и така са ви пипнали, по-лошо не може да им се пише… Ако разбирате за какво става дума, госпожо Блейн. Макар че вие ми се виждате доста особена. Може и да ви допаднат техните ухажвания. Заради парите ли се омъжихте за Блейн? Да, може би не съм прав по отношение на вас. Може предизвикателствата да ви допадат.

— Какво? — изумена изкрещя тя.

Вече трябваше да се е научила да не крещи. Той рязко й запуши устата и изплашено я придърпа към себе си, загледан в лицето й. В погледа му се четеше опасен блясък.

— Ще млъкнеш ли!

Да млъкне? Манди премигна, давайки си сметка, че този мъж… това ченге си мисли, че тя е съпруга на сенатора, така както го допускаха и останалите. Той дори си мислеше, че се е омъжила за по-възрастен мъж заради парите му. Ама не, как смее!

Ръката му се отдръпна от устата й. Тя се усмихна мило и присви очи:

— Не, Мигел. Омъжих се за Питър Блейн, защото е фантастичен в леглото и не се нуждая от никакъв допълнителен дразнител. Така че поеми юздите. Само не ме докосвай и аз ще бъда кротка и тиха като мишле.

Той се усмихна накриво и тя бе поразена от въздействието, което тази усмивка оказа върху изражението му. Беше хубав мъж, неподправено хубав. Тъмнокос, мургав, широкоплещест, мускулест, сексапилен и със силно, налагащо се присъствие. Бе поразителен с тези невероятни очи. А когато я поглеждаше със суха многозначителност, тя неволно усещаше особено парене и особени топли вълни. Което незабавно побърза да отрече пред себе си. Та тя бе все още влюбена в един спомен, все още убедена, че само дълбокото и всеизпълващо чувство е в състояние да предизвика подобни горещи приливи.

Затвори очи, замаяна. Ами ако не е ченге? Ами ако е?

Беше на път да полудее. Или вече полудяваше? Усещаше се толкова безсилна, че й се искаше да се притисне към някого… особено към някой силен мускулест мъж… Защото е уплашена? Не, не беше. Не беше!

Мирисът му бе навсякъде около нея, както и твърдият му допир, онова усещане за стомана. Толкова искаше да му се довери.

— Госпожо Блейн — тихо заговори той с лека усмивка, — няма да ви докосвам, но ви предлагам вие да ме докосвате от време на време. Все пак не забравяйте, че нас двамата ни свързва страстна плътска връзка.

— Защо… — прошепна тя, навела глава. — Защо допускате, че ще повярват? Защо ще повярват, че ще рискувате живота си, за да бъдете до мен?

Той се засмя сухо.

— Защото латиноамериканците са хора на страстите, госпожо Блейн. Те обичат всеотдайно, мразят до дъното на душата си… и бранят жените си с преданост и жар, с каквато бранят и своята гордост.

Тя го загледа втренчено, търсейки отговор някъде зад чертите на това лице, молейки се да спре да бъде жертва на тази стряскаща хубост, на тези покоряващи очи.

— Латиноамериканец ли сте?

— Наполовина — кратко отговори той.

— Мигел!

Името му прозвуча отвъд дървената врата, съвсем близо до нея. Дали бяха чули думите им? Манди отново се разтрепери. Ако той наистина беше тук, за да й помогне, а тя стане причина за неговата смърт, би ли могла изобщо някога да си прости? Нищо че е кучи син…

Проклет да е! Нямаше да му каже, че не е женена за Питър.

— Да тръгваме!

Тя кимна. Той я улови за ръката и Манди не се съпротивлява този път, но малко преди да отвори вратата, раздразнено обърна към нея хубавата си глава и почти беззвучно зададе въпрос:

— За малко да забравя. Как ти е името?

— Блейн! Знаеш…

— Малкото ти име!

— Аманда.

— Манди ли ти викат?

— Само приятелите — натърти тя.

Той се усмихна.

— И възлюбените, госпожо Блейн. Да вървим.