Хедър Греъм
Смътна заплаха (5)

Пета глава

На сутринта се събуди със странното чувство, че всичко е минало, макар и белязано от горчиво разочарование.

Какви номера са способни да играят възприятията върху ума! Беше се пробуждала безброй слънчеви утрини сред плясъка на вълните, плавното полюшване на океана под себе си и солта във въздуха. Беше се пробуждала засмяна, топла, с чувство за сигурност, доволна, обгърната от ръката на своя съпруг, далеч от деловия бръмтеж на големия град.

Върна се и споменът за всичко, съпътстващо тези усещания: подвиквания до „поспаланковците“ да стават, мирисът на цвъртящ бекон… и шепот. Шепот, когато Питър казва на Миранда, че е време децата да стават, а Миранда му шътка, че „децата“ са още младоженци, а младоженците не скачат веднага от леглото. Обичат да се излежават.

Разбира се, всичко това отдавна е разбудило Манди и Пол, те се гледат в очите, кикотят се и си шъткат един на друг, за да не ги чуят загрижените му родители. После така или иначе се налага на бърза ръка да наскачат от леглото, защото Джонатан се е пробудил, а те все още гледат на родителската си роля с такова страхопочитание, че скачат на секундата, в която той отваря мъничките си устенца, за да нададе оглушителен вой.

Миг по-късно се пресягат трескаво за халатите си, тъй като бащата на Пол и майка му нахлуват в стаята. Те също скачат на секундата и действат, без да се замислят, при най-малък звук от страна на техния внук.

Беконът, разбира се, прегаря и приготвянето на закуската трябва да започне отначало. Всичко това е без значение, то се знае, тъй като те имат на разположение целия уикенд да се гмуркат с шнорхели, да плуват, да ловят риба и да се забавляват, а реалността е на много мили от тях. „Флаш Пойнт“ е техният измислен свят до момента, в който им се налага да се върнат към своите отговорности…

Манди отвори очи и усети как я залива вълна на пълна безнадеждност. Онези времена безвъзвратно бяха отминали. Миранда я нямаше, нямаше го Джонатан, нямаше го и Пол. Тя премигна, ужилена от жестокостта на реалността. Много отдавна не се беше чувствала по този начин, беше се приучила да се откъсва от света около нея, да си спомня само хубавото от миналото, да търси нови неща, заради които си струва да живее. Съумяваше дори да се смее, когато беше на борда на „Флаш Пойнт“, да носи цветя на гробовете и да се усмихва при спомена за милия смях на своя невръстен син.

Всичко беше заради този кораб, този смрадлив кораб. Беше тъй грозен на фона на всичко красиво. Тя бе затворничка, а не любима съпруга и обожавана снаха, над която трепереха щастливите родители на мъжа й. Това бе гниещ корпус, а не грациозният „Флаш Пойнт“. Всичко тук бе една подигравка, една недостойна имитация. В усещанията й нямаше и зрънце правдивост.

Като изключим факта, че гниещ или не, този съд се поклащаше на вълните като всеки друг. Морето, небето, соленият въздух — те не се променяха. Каквото и да идваше и да си отиваше в живота, те все си оставаха същите. Само топлината…

Манди бързо се обърна. Мигел беше взел прогизналата роба, когато я положи върху леглото. Сега бе едва-едва покрита от изтърканото одеяло, което бе метнал върху нея. Тя бе все още топла, топла от излъчваната от неговото тяло топлина, макар вече да го нямаше. Образът му продължаваше да преследва мислите й, както съня й до преди малко.

Аманда придърпа одеялото нагоре към брадичката си и взе да се пита защо този човек поражда у нея такъв несекващ поток от чувства. Усещаше как я привлича както светлината на свещта нощна пеперуда. Но изпитваше и някакъв срам. Беше я влачил полугола… какво ти полугола, направо чисто гола! Беше я овързвал, удрял… Но й бе спасил живота. Знаеше точно какво мисли за нея. Беше го изразил недвусмислено с думи. Беше си съставил предварителното мнение, че е продажна расистка. Той трябваше да си плати за това. Въпреки всичко обаче по характерния си абсурден начин бе надхвърлил рамките на служебния дълг в опитите си да я спаси и несъмнено бе най-изключителният мъж, когото някога бе срещала.

Това всъщност бе основната причина да изпитва неприязън към него, призна си Манди. През последните три години от живота си бе станала напълно независима. С Питър бяха прекрасни приятели, но не се облягаше на него, не разчиташе на закрилата му. Всеки имаше своята работа и именно мисълта за нея ги предпазваше да не изгубят разсъдъка си.

Ала миналата нощ й поднесе урок, който тя не желаеше да научава. Пол го нямаше вече, любовта я нямаше вече. Случвало се бе двамата с него да се карат, да си крещят. Кой не го прави? И двамата не ги биваше две яйца да изпържат, тя искаше да си вземе куче, той смяташе, че едно дете им стига. Дребни неща, важни неща. Като живота. Не можеш да минеш през него в пълно съгласие с околните. Но въпреки всичко между тях имаше любов. Любов, на която Манди успя да се радва само две години, но затова пък тя бе истинска, прекрасна, надеждна. Проумя го, когато погреба сърцето си заедно със съпруга си и сина си. Никога няма да се съгласи на нещо по-малко. Болката от загубата бе тъй непоносима, все едно, че в нея бяха забили два ножа и постоянно въртяха остриетата.

Тя затвори очи и започна да вдишва и издишва дълбоко, равномерно.

Не. Повече не искаше любов. Пък и със сигурност не я заплашваше опасността да се влюби в този непознат. Но бе поразена от откритието, че не е загубила първичната си чувствителност подобно на вечността на небето и морето. Да, основната човешка необходимост от близост не бе изчезнала. Необходимостта някой да те притиска с обич към себе си, да усещаш нечия сила, когато падаш стремглаво, и сигурност, когато те обгръща мракът. Да се възхищаваш, да уважаваш някой мъж, да усещаш потръпващи мускули под пръстите си, стипчивия мирис на море и мъж, нежния допир на пръсти до лицето си.

Разтърси се гневно, с надеждата да прогони натрапчивите фантазии. Трябваше да се приучи да живее ден за ден. Трябваше да прояви най-обикновено благоразумие. Само ако си бе направила труда вчера да бъде по-наблюдателна, щеше да забележи акулите във водата и да не рискува с този нелеп опит за бягство. Трябваше да свикне да бъде нащрек и да помни, че трябва да му помага в усилията да я спаси, че трябва да действат като екип.

Стресна се, нечула звук, но усетила нечие присъствие на прага. Вратата беше отворена — на прага стоеше Мигел. Наблюдаваше я със странно, мрачно изражение. Тя се намръщи и изражението му омекна. Отново бе същият загадъчен мъж, когото вече започваше да опознава.

— Оставих те да поспиш — каза той и влезе.

Косата му беше мокра, миришеше на сапун и макар пак да бе обут в отрязани над коленете джинси, тези бяха други, явно взети назаем от някой. Носеше увит в хавлия вързоп, който й подаде или по-скоро подхвърли на леглото и той се приземи някъде над корема й.

— Дрехи. На Мария са. Не беше много доволна, че ти ги заема, но senora Гарсия й каза, че не може да се развяваш наоколо както те е майка родила.

Манди не можа да не се усмихне горчиво.

— Благодаря — каза тихо. — Благодари от мое име на senora Гарсия. Няма ли начин да се намери отнякъде и четка за зъби?

— Всъщност, да. Под мивката в банята има няколко чисто нови. Хулио се оказа маниак на тема поддържане на зъби. Каза ми, че когато пристигнал в САЩ, зъбите му били целите проядени от кариеси. Оттогава все се опитва да спаси каквото му е останало.

— Ами ти? — промърмори Аманда.

— Какво аз?

Тя държеше очите си полупритворени и недоумяваше какъв е този интерес у нея към този мъж.

— След като си избягал от Куба…

— Не съм от Куба.

— Но ти сам каза…

— Е, да, кубинец съм. Наполовина. Но не съм раждан там.

— Тук ли си роден? — вдигна тя поглед към него.

Той се усмихна и в очите му проблесна весела искра.

— Тук? Дали съм роден на кораб? Не, не съм роден в морето, нито на Бахамските острови, където съм почти сигурен, че се намираме.

— Исках да кажа…

— Роден съм в Дъблин.

— Дъблин? Ирландия?

Той бързо поднесе пръст към устните си.

— Не можеш ли да говориш по-тихо? Да не би твърдо да си решила да ме окачиш на бесилото?

— Не. Извинявай, честна дума.

Докато говореше, Манди седна в леглото и одеялото се свлече до кръста й.

Тя го придърпа смутено и погледна отново Мигел.

Онова странно изражение отново се бе появило на лицето му. Напрегнато, мрачно. И изгладняло. Изведнъж проумя какво точно означава. Може да беше полицай, но беше мъж, който явно я намираше за привлекателна. Може да нямаше високо мнение за нея като човешко същество, но мнението му като за жена бе на висота. За него тя бе изкушаващо сексапилна.

Тази мисъл не й достави удоволствие. Отметна коса назад, донякъде възмутена, донякъде развълнувана.

Внезапно й се прииска да го подразни. Това би й предоставило възможността да си го върне отчасти и мисълта й допадна. В края на краищата, нали я имаше за продажна жена, омъжила се за старец заради богатството и общественото му положение. И беше твърдо убеден, че възгледите й са расистки. Заслужаваше си всички мъчения, на които би могла да го подложи, нищо че се бе гмурнал при акулите.

— Ох… — промърмори тя, преструвайки се на смутена. Придърпа одеялото към гърдите си, но му позволи да се смъкне от гърба й. След това наведе глава и се усмихна дискретно, защото реакцията му бе точно такава, каквато желаеше да предизвика. Той стоеше като истукан. Стисна челюсти и до слуха й достигна скърцане на зъби.

Аманда се прокашля.

— Вярвай ми — прошепна, — изобщо не искам да те обесят. Благодарна съм ти за всичко, което направи за мен.

— За теб и за съпруга ти, нали така?

Тя отново наведе очи, давайки си отлично сметка, че той прави и непосилното, за да стои на разстояние от нея, тъй като за него тя бе омъжена жена. Бе преценил това. Горкичкият! Да си принуден от чувството за дълг да скачаш при акулите заради някого. Да си принуден да спиш в едно легло с някого, за да не бъде завързан отново.

Дълбоко в себе си тя високо оценяваше това чувство за дълг. Но не и постоянните му прибързани преценки, отнасящи се до нея, нито повечето му мъжкарски номера. Бе си изпатила от него, нека и той си поизпати от нея. Прекалено дълго се бе забавил, преди да я осведоми, че е ченге, а накрая я бе нападнал под душа, за да й го съобщи.

Отново го дари с невинен поглед на широко отворените си очи.

— Имаш ли представа какво представлява островът? Имам предвид кой къде ще спи в къщичката?

— Ще трябва пак да се примириш с неотлъчното ми присъствие. Били са приготвили стая за съпруга ти, която сега ще е твоя… и моя.

— О!

— Не се притеснявай, Манди, любов моя. Ще бъдеш в пълна безопасност, все едно, че спиш с плюшеното си мече. Не си падам по омъжени жени. Особено…

— Расистки? — мило допълни тя. — Млада расистка, омъжена за дъртофелник заради парите му.

— Ти го каза.

— Ах, Мигел! Това несъмнено те плаши до смърт. Ами ако историята се доближава до истината? Горкичката аз, млада и омъжена за старец! В края на краищата, анализирай създалото се положение. Отначало ти почти ме нападна, а после аз ненадейно открих, че си мой спасител. — Като повлече одеялото след себе си, тя стана и се приближи към него, без да спира да се усмихва мило. — И ето те тук… Млад… мускулест като пантера. Та аз мога да си изгубя ума по теб! — И Аманда го потупа леко по бузата.

Той не помръдна. Не помръдна нито мускул на лицето му. Не помръдна, докато не се усмихна широко и не обгърна с ръка лениво като питон раменете й. Толкова неочаквано, че тя се усети за намерението му чак когато бе осъществено. Придърпа я, пръстите му се плъзнаха ниско под талията й и по бедрата.

— Госпожо Блейн… Манди, скъпа! — провлече той, пародирайки нейния маниер. — Нима забравяш, че мъжът ти е превъзходен, ах, превъзходен любовник?

— Пусни ме — рязко се дръпна тя. Предизвикваше я да стигне докрай с блъфирането си.

Той я отблъсна.

— Както казах вече, госпожо Блейн, аз съм безопасен като плюшено мече.

Тя се посъвзе и отново се усмихна хладно.

— Чудесно. — Отново блъфираше. Беше постъпила необмислено, докосвайки го. Прекаленото доближаване до него беше като подклаждане на огъня. Осъзна го твърде късно. — Дъблин — промърмори под нос. — Как не! Ченге… Кой знае?

— Наистина съм ченге.

— От телевизионния сериал „Ченгетата на Маями“ по всяка вероятност. — Тя въздъхна артистично. — Хм… Къде е любимият ми герой от серията „Сони Крокет“, когато ми е необходим?

— Аз съм от главното управление на Маями. Разследвам убийства. На нас се пада и разследването на отвличания и заплахи за убийство. И много се извинявам, не съм Сони Крокет. Такъв късмет си извадила, какво да те правя?

— Истината винаги радва слуха.

— Това е истината.

— Че си ченге, наполовина кубинец, роден в Дъблин?

Той се засмя.

— Струва ми се, че прекалено ви интригува моята особа, госпожо Блейн.

— Самовлюбени хора като теб винаги интригуват. — Думите излязоха от устата й прекалено бързо и тя веднага съжали за тях, както и за глупавите си постъпки. — Извинявай — Имаше чувството, че го произнася за стотен път. — Наистина съжалявам! Все пак съм жива. Признателна съм ти. — Не можа да се стърпи да не погледне към него и да не свие рамене. — И щом казваш, че си плюшено мече, така да бъде.

— Такъв съм.

Той още се усмихваше широко. Даваше си сметка, че интересът й към него е огромен. И макар да бе предубеден заради нейното така наречено расистко отношение, то донякъде го и забавляваше. Смесица от чувства, които тя не одобряваше особено, но имаше ли значение? Бяха попаднали по неволя в тази ситуация заедно — тя, не по своя воля, той — само защото се бе поувлякъл в изпълнението на служебните си задължения. Пък и нека й се смее колкото си иска! И тя имаше повод да му се изсмее. Не беше съпруга на сенатора Питър Блейн.

Усмивката му изведнъж се стопи, докато я наблюдаваше, а когато заговори, в гласа му прозвуча напрежение:

— Можеш да вземеш един душ и да се облечеш, ако искаш. Закуската е сервирана, а след това ще слезем на острова.

Манди кимна уморено. Казаното й напомни, че е пленница и тя произнесе шепнешком:

— Наистина ли знаеш къде се намираме?

— Мисля, че да.

Той се скова внезапно и тя разбра, че някой се приближава по коридора. Следващите му думи бяха произнесени с тежък испански акцент:

— Хайде, обич моя! Под душа! Щом хапнем, и тръгваме!

Вратата се затвори. Тя се уви във все още мократа хавлия, събра накуп дрехите, които й бе донесъл и тръгна към банята.

С удоволствие откри четките за зъби под умивалника. Радостта й бе толкова голяма, че чак извика от възторг. После млъкна и се замисли, осъзнала потресено, че може да открива радост в такива дребни неща при подобни обстоятелства. Обаче, додаде тя на себе си, докато все още диша, явно ще е в състояние да открива приятни емоции в дребни неща и най-добре ще е да ги търси съзнателно.

Този път никой не прекъсна къпането й, макар че тя не затвори докрай завесата и току поглеждаше напрегнато към вратата, решена да не се остави да бъде изненадана, ако някой нахълта. При тази мисъл потрепери и отново пламна, недоумявайки относно противоречивата палитра от чувства, които Мигел пораждаше у нея. Стисна зъби, докато си изплакваше лицето от сапуна, и си напомни за сетен път, че той е просто едно ченге, което си изпълнява служебния дълг така, както намира за добре, и има не особено добро мнение за нея.

Това не можеше да продължава дълго. Просто не можеше. Ако се бяха запознали на светски коктейл, тя спокойно би приела враждебното му отношение и веднага би го забравила. Единствено ужасното положение, в което бе изпаднала, и страхът я караха да се осланя на този непознат и да не е безразлична към мнението му. Все пак не знаеше нищо за този човек. Дори не знаеше пълното му име. Не знаеше дали е женен или ерген, нищо чудно да се окажеше баща на четири-пет отрочета…

Спря душа и бързо се избърса, после скоростно навлече дрехите, предоставени й тъй неохотно от Мария. Мария да си гледа работата — дрехите никак не допаднаха на Манди. За блуза й беше дала някакъв невъобразим фланелен корсаж с презрамки и гол гръб в яркочервено, каквито се носеха в началото на седемдесетте. Срязаните като шорти джинси бяха избелвани и й бяха прекалено големи, но поне имаха колан. Ефектът беше ужасен и Манди си помисли кисело, че явно такова е било и изричното намерение на Мария. За бога, какви бяха тези ревности от страна на момичето! Колко се радваше, че вече не е осемнайсетгодишна. Трудна възраст, когато жените по всякакъв начин се домогват към чувството за сигурност.

И веднага си зададе въпроса какво я интересува как е облечена, стига да е облечена, защо се впечатлява от душевността на Мария, след като момичето прави всичко в рамките на ограничените си възможности да се чувства нещастно.

Горе главата, малката, ободри тя сама себе си. Всичко се свежда до нагласата на човека. Акулите вчера бяха сръфали куража й, днес щеше да се опита да си го възстанови. Беше подхваната от кошмарен водовъртеж, но и кошмарите рано или късно избледняват. Всичко това ще отмине, както всичко на този свят.

Взела това решение, тя рязко отвори вратата на банята и новонапомпаното й самочувствие тутакси бе сритано, тъй като не Мигел я чакаше в коридора, а Роберто. Не й допадна начинът, по който я гледаше, не й хареса и начинът, по който се пресегна да улови ръката й. Рязко се отдръпна и заяви, че и сама може да ходи, след което забърза нагоре по стълбите, усещайки присъствието му плътно зад гърба си.

Първото нещо, което видя, бе островът — ако можеше да се нарече така. Всъщност не беше нищо повече от рядка горичка с мангрови дървета, помежду които бяха нахвърляни няколко шепи пясък, та се образуваше подобие на плаж. Манди примигна срещу слънцето и различи нещо като разнебитена постройка.

Роберто я побутна отзад.

— Мърдай.

И тя побърза да заеме място до Мигел, който вече ядеше.

Храната миришеше апетитно. Бяха приготвили омлети. Дори кафето излъчваше силен, наситен аромат.

Мария, докато доливаше чашата на Хулио, наведе гъстите си черни клепки и изгледа косо Манди, като изсумтя недоволно. Хулио рязко й рече нещо, което веднага даде повод за напрегнат спор. Мария тропаше с крак, намусено крещеше и ръкомахаше. Хулио не ръкомахаше по-малко, вбесен до крайност, и за свое собствено раздразнение Манди се усети, че се присламчва по-плътно към Мигел и почти не обръща внимание на ръката, обгърнала раменете й, освен колкото да си даде сметка, че това й вдъхва сигурност.

Нямаше и най-малката представа за какво е този спор, само знаеше, че и тя е замесена в него и че ако Мария контролираше положението на борда, Манди би била застреляна още тук, на място.

Внезапно senora Гарсия се изправи на крака, затисна ушите си с ръце и кресна една-единствена дума. Хулио и Мария млъкнаха като облени със студена вода. Мария безмълвно отметна глава и демонстративно слезе долу, а Хулио прегърна майка си през раменете и започна да й говори нещо кротко, с извинителен глас.

Мигел се възползва от тази възможност да прошепне на Манди:

— На Мария й е неприятно, че трябва да ти прислужва. Според нея трябва да те накарат да работиш. Хулио й каза, че не си виновна за некадърността на мъжа си.

— Питър не е некадърен! — възмутено го отряза Манди.

Той я изгледа особено, после се извърна.

— Това сега не е съществено, нали така? Ето я Мария. Вземи си храната.

Мария, все още нацупена, се приближаваше към Манди, като балансираше чаша кафе в едната ръка и чиния в другата. Манди пое кафето и го остави на масата с едно сковано „Graciac“, после се пресегна да вземе чинията.

Мария — нарочно, Манди бе убедена — пусна чинията на милиметри от ръцете й.

Горещите яйца се изсипаха върху голите й колене и я изгориха. Манди скочи, за да изтръска от себе си топлата храна, Мария също отскочи, все едно, че е била стресната, и се заизвинява.

Изведнъж Манди почувства, че й идва до гуша. Вбесена, тя направи две крачки, улови нахаканото момиче за раменете и го разтърси.

— Слушай, пикло! Вземи, че порасни. Не съм молила да ме доведат тук, идиотка такава! Ако само ме нараниш още веднъж, да знаеш, че ще намеря начин да ти го върна тъпкано!

Мария тутакси се разкрещя, сякаш Манди я душеше за гърлото. Мигел скочи между двете, като издърпа рязко Манди и я притисна към гърдите си. Хулио също се развика ядосано, а Манди изведнъж осъзна, преглъщайки, че той единствен не бе извадил оръжието си. Защото Роберто и Хуан вече бяха насочили пистолети към гърдите й.

За секунда очите й се разшириха от страх, но после тя разпери ръце и извика:

— Искате да кротувам? Добре, ще кротувам, но дръжте това лигаво хлапе на разстояние от мен!

И се извъртя толкова рязко, че дори Мигел се изненада, върна се мястото си, засърба кафето и взе да бърше колене, които, слава богу, не бяха изгорени сериозно.

Известно време мълчанието остана ненарушено. Сетне Манди чу Хулио да се обръща на английски към Мария:

— Почисти, Мария.

— Аз? Американската курва го разсипа! Хулио, тя щеше да ме удуши! Мен — братовчедка ти! А ти заставаш на нейната страна!

Манди вдигна поглед и видя, че огромните бадемовидни очи на Мария се пълнят със сълзи.

— О, за бога! — ядоса се тя, стана, събра разсипаните яйца в падналата чиния и я побутна към Мигел с такова озлобление, че той повдигна едната си вежда, но само се усмихна, незабелязано вдигна победоносно палец, да й покаже, че се справя добре, и се обърна да подаде чинията на Мария.

Мария не посегна да я поеме, отвори уста, но веднага я затвори. Накрая рязко грабна чинията и хукна ядосано надолу да изхвърли храната.

Манди не беше забелязала кога senora Гарсия е станала от мястото си, но възрастната достолепна жена вече й подаваше втора чиния. Манди се поколеба и Мигел, плъзнал се на мястото до нея, прошепна:

— Вземи я.

Манди я пое, като благодари на майката на Хулио, а последната се усмихна и отпочна монолог, от който Манди нищо не разбра.

— Senora Гарсия ти се извинява за поведението на Мария — обясни Мигел. — Тя й е племенница, а не дъщеря. Ако била отгледана от нея, щяла да е по-възпитана.

Манди не знаеше какво да каже, само кимна. Senora Гарсия й харесваше, но не можеше да се изкаже по въпроса що за майка е. В края на краищата, беше отгледала Хулио, а Хулио несъмнено отвличаше хора.

— Хапни — подкани я Мигел. — Тръгваме към острова.

Манди с учудване откри, че изпитва вълчи глад. А и храната беше превъзходна. Допи чашата кафе, а senora Гарсия веднага се приближи да й налее втора. Зададе някакъв въпрос на Мигел и той се засмя.

— Какво каза? — попита веднага Манди.

— Попита ме дали не предпочиташ кубинско кафе. Казах й, че не го предпочиташ.

— Така ли? — доста хладно рече Манди. — Ако искаш да знаеш, много дори харесвам кубинското кафе.

— От време на време, нали? За да направиш добро впечатление на някой кубинец?

— О, Господи! — въздъхна Манди. — Ти с нищо не си по-добър от останалите. Всъщност ти си расистът между нас двамата!

— Замълчи — прекъсна я той.

— Няма да…

Пръстите му стиснаха ръката й над лакътя и той се наведе към ухото й, за да прошепне напрегнато:

— Манди, скъпа, не звучим като двама греховни любовници, докато спорим за кафето!

Тя хвърли бърз поглед на Хулио и видя, че той ги наблюдава с подозрение. Затова наведе бързо глава и продължи да спори шепнешком, като внимаваше да бъде чута и от другите.

— Извинявай, Мигел, наистина. — Прокара пръст по гърдите му. — Просто умирам от страх. А и Питър сега вече няма как да не научи за нас двамата…

Очите на Мигел я гледаха изумено, но той бързо прикри чувствата си, като я прегърна през раменете.

— Винаги можеш да му кажеш истината. Ще поискаш развод.

— Но, Мигел! Аз не мога без парите му! Помисли си само какво ще правим без тях! Приятно ми е да се любим в топлата вана, между копринените чаршафи, да пием шампанско… и да се усамотяваме в градината…

Чу как той преглътна рязко и наведе виновно глава, потрепервайки леко. Какво й ставаше? Би трябвало да се засрами, но единственото, което й минаваше през ума, бе, че във всяка ситуация, колкото и да е отчайваща, винаги се намира поле за отбелязване на червени точки.

Когато отново вдигна глава, откри, че всички мъже я гледат втренчено.

Притисна се по-близо до Мигел и го чу да преглъща мъчително. Този път постигнатият ефект не й достави особено удоволствие.

— Е — сковано каза Хулио и стана от масата, — Хуан, ти се заеми с припасите, Роберто, приготви лодката, Хуан — ние с теб ще откараме първо senora Блейн, после ти ще се върнеш за останалите. Хайде, живо. Ще ти трябва време, за да се справиш с всичко.

Хуан стана и се подчини на заповедта като дресирано куче.

Манди откри в този момент, че никак не й се иска да се раздели с Мигел. Беше притеснена, но и доволна, че ще бъде с Хуан и Хулио, а не с Роберто. Дребна утеха, но друго не й оставаше.

— Хайде, senora Блейн — подкани я Хулио и протегна ръка. Тя се поколеба, но Мигел леко я побутна. Манди стана, но не улови ръката на Хулио. Той само сви рамене. — Откъм десния борд, senora Блейн. Лодката е готова. Мамо, ела и ти.

Манди тръгна пред него към въжената стълба и прекрачи парапета, без да се огледа назад. Хуан вече беше в лодката, готов да й помогне. Тя се сви, усетила ръцете му на кръста си, но той бързо я пусна и тя отново въздъхна облекчено, че не е Роберто.

Senora Гарсия я последва долу. Хуан помогна и на нея, с най-голямо уважение. Хулио се спусна последен и лодката се отдели от корабчето.

Манди се загледа напред към острова.

 

 

Шон не можеше да повярва на късмета си — на борда с него останаха само Роберто и Мария. Ако само можеше да се увери, че и двамата са залисани с нещо, би могъл да рискува един опит със старото радио на кораба. Още първата нощ го откри много лесно къде се намира, докато седеше с тримата мъже, пиеше бира и им доверяваше тъжната история на своята безумна и страстна любов с тази омъжена жена, тази богата американска кучка, толкова сладка обаче…

— Ей, Мигел, помогни ми! — повика го Роберто.

Мъкнеше кашони с храна от кухненските шкафове и ги струпваше на палубата.

— Si, si — добродушно се съгласи Шон и заслиза надолу към кухнята.

Там завари Мария. Тя се обърна и се облегна на кухненския плот, дарявайки го с широка усмивка.

— Здравей — произнесе с тих морен глас.

Той се усмихна, защото тя беше такова хубаво дете. И имаше още много да расте. Обстоятелствата обаче не бяха в нейна полза. Беше израснала сред политически дисиденти. Майка й и баща й бяха умрели, чичо й бе хвърлен в затвора първо в старата, а после и в новата си родина.

Шон би могъл да я разбере — и нея, че дори и Хулио Гарсия по начин, който би бил недостъпен за една госпожа Питър Блейн. Хулио не знаеше, че постъпва неправилно. Та той през целия си живот бе воювал по един или друг начин, бе обвързан с опасни протестни движения, непознаващи правила — всичко бе позволено. Беше прекалено млад, за да помни революцията, когато Кастро бе свалил от власт Батиста. Знаеше само, че едно потисничество бе сменило друго потисничество.

Искаше да бъде американец. Само че не знаеше как. Също като Мария, която искаше да бъде жена. Искаше да бъде свободна и освободена от задръжки. Но не знаеше как да осъществи желанията си, също като него.

— Здравей — отвърна той небрежно.

Хулио и на нея беше дал малък пистолет. Беше го затъкнала зад колана на чисто новите си скъпи американски джинси.

Шон се изкушаваше да се пресегне и да й го отнеме. Щеше да му е толкова лесно да я прелъсти и после да я надвие.

Но сега не беше моментът. Хулио и Хуан държаха Аманда Блейн на брега и макар Шон да беше убеден, че Хулио никога няма да я убие предумишлено, би могъл да изпадне в паника и да стане опасен именно поради своята нервност. Когато надупчи пристана с куршуми, не беше се колебал нито миг.

Мария пристъпи кокетно към Шон и прокара маникюриран нокът по голите му гърди.

— Колко си глупав! — каза дрезгаво. — Тя не е за теб. Ще ти омръзне в най-скоро време, а помисли какво рискуваш заради нея.

Би трябвало да размисли над тези думи. Тя не е за теб…

Вярно, не беше. Беше омъжена. И макар да му се носеше славата, че си пада по нощния живот и че оставя след себе си диря от разбити сърца, винаги, когато ставаше дума за омъжени жени, се беше въздържал.

От него се очакваше да бъде хладен професионалист. А ето че тя го подлудяваше. В момента отчаяно му се искаше да не беше се увличал и да не беше се гмурвал след моторницата. Никога да не му беше хрумвала тази история с градинаря и жената на господаря… Да не бе зървал никога лицето й. Безупречното, красиво, изтънчено, лице на потомка на английски аристократи. Златистите очи, златната коса, знойната… плът. Позлатена от слънцето, закръглена, чувствена. Искаше му се никога да не я беше виждал, докосвал, познавал, наблюдавал, слушал…

Това обезсилваше професионализма. Мразеше факта, че я харесва. Харесваше му нейната решителност, тъй всеотдайна, че бе решена да преплува няколко мили в здрача, за да получи свободата си. Тъй пламенна, че отказваше да сведе глава пред всекиго — дори когато срещу й имаше насочени дула.

Тръсна леко глава, взе и двете ръце на Мария и ги върна внимателно долу, покрай тялото й.

— Chica^[1], и без това играя върху тънко въже. Или искаш братовчед ти да ме убие заради твоята чест?

— Хулио ли? — Тя изпръхтя. — Ако Хулио беше истински мъж, нямаше да изпадне в това положение. Щеше да отвлече когото трябва, а не тази puta.

— Мария! Донеси храната! — нареди отгоре Роберто. Тя направи гримаса, но прецени за неблагоразумно да не се подчини. Явно всички се плашеха от злобата на Роберто.

Мария изчезна на горната палуба. Шон се пресегна под шкафа и започна с една ръка да събира продукти, докато другата протегна към радиото, без да откъсва очи от стълбата и люка над нея.

Отначало нищо. Наложи му се да изостави продуктите и да посвети цялото си внимание на допотопния апарат. Най-накрая чу глас и с огромно облекчение и изумление установи, че се е свързал с Крайбрежната охрана.

Опита се шепнешком да опише къде се намира корабът и установи с изненада, че още от момента на изчезването им са били разпратени екипи да ги издирват. Предупреди гласа, който идваше по радиото, че може да бъде внезапно прекъснат. Осведоми го за броя на хората, които ги бяха отвлекли и че Хуан вероятно ще се върне в Маями, за да оповести претенциите и условията си. След това увери човека, че съпругата на сенатора е добре.

Последва мълчание, което го учуди.

— Лейтенант Рамиро, съпругата на сенатора почина преди, повече от година.

— Какво? — изкрещя Шон, но веднага се сепна. Побърза да сниши глас: — Тя е тук, с мен. Те я отмъкнаха, а аз я последвах.

— А не, тя действително е госпожа Блейн, само че не е женена за сенатора, а е вдовица на неговия син. Той обаче наистина се съсипва по нея. Запазете спокойствие, лейтенант. Може да ни отнеме време откриването ви.

— Спокоен съм аз — сухо отвърна Шон. — Не съм от вчера в полицията, а вече десет години. И внимавайте как ще нахлуете тук. Гарсия е нервен като препатила котка.

— Ще съобщим на ФБР. А вие си дръжте очите на четири. Вече сте извън териториалните води на Щатите, но съм убеден, че бахамските власти ще ни окажат пълно съдействие. Ще съобщя на сенатора, че снаха му се чувства…

Шон чу Роберто да вика нещо на Мария, докато се приближаваше към стълбата. Загаси бързо радиото и отново се зае да складира консерви върху плота.

— Стига! — рязко го прекъсна Роберто, насочил пистолета си към гърдите му. Шон знаеше, че Роберто му няма доверие. Той никому нямаше доверие, такъв си беше по природа. Странни съюзници бяха Хулио и Роберто. Хулио идеалистът, Роберто главорезът.

Шон се изправи. Роберто му махна с пистолета.

— Качвай се горе. Лодката се върна.

Шон послушно се качи на палубата. През парапета Мария подаваше на Хуан провизиите долу в лодката.

— Дай да ти помогна — предложи Шон.

— Gracias, Мигел — измърка тя.

Той пое задачата от нея, като вършеше всичко машинално, ухилен доволно.

Значи не е съпруга на сенатора. Той се е тормозел за този, дето духа. Нарочно и преднамерено го е влудявала, ама сега вече беше негов ред.

— Мигел! Слизай в лодката! — нареди Роберто.

Хуан оставаше на платнохода, за да се върне в Маями. Той помаха на Шон, който се спусна в лодката.

Шон се загледа в островчето пред себе си. Измъкването от цялата тази каша все още криеше опасности. Роберто беше една голяма опасност сам по себе си.

А той си беше ченге, докато тя бе гражданин на страната и като такава, се бе клел да я закриля. Само дето не можеше да избърше от лицето си тази широка усмивка.

Защото Манди щеше да му плати.