Хедър Греъм
Смътна заплаха (12)

Дванадесета глава

Шон отново седеше в миниатюрното заграждение на петия етаж, което наричаше свой кабинет. Пиеше кафе и преглеждаше досието относно убийството на Макинли, когато при него нахълта Харви Андерсън, облегна се на тънката преграда с вестник в едната ръка и пластмасова чаша с кафе в другата.

Лицето му бе цъфнало в такава широка усмивка, че Шон се облегна назад, скръсти ръце и въпросително изви нагоре вежда.

— Блазе ти, бе човек! — подсвирна Харви. — На това му се вика късмет.

— Хайде, Харви, изплюй камъчето? Какъв късмет? До този момент положението е по-скоро ад, ако питаш мен. Нямаше ме една седмица, а вие как ме посрещате? С бумаги до тавана.

— Ами… — сви невинно рамене Харви. — Ти така ни липсваше, какво друго да кажа?

— Благодаря, много ви благодаря.

Усмивката се стопи от лицето на Харви. Той посочи с пръст най-горната папка върху бюрото.

— Докладът от балистичната експертиза. Пистолетът, с който е било извършено убийството, е „Смит & Уесън“. Изстрелян е един куршум — този, с който е била убита жертвата.

— От същия пистолет, който е намерен в къщата?

Харви кимна.

— По всичко изглежда, че е жена му.

— С „по всичко изглежда“ не можем да се явим пред прокурора, Харви. Сам знаеш. И според мен е жена му, но ще ни трябва мотив. Тя продължава да твърди, че са влезли отвън с взлом. И никой, освен заварените деца не споменава и дума за лоши отношения между двамата. Нека проучим още малко тази страна на въпроса.

— Парите му са достатъчно основателен мотив — изпръхтя Харви.

— Да, ама…

— Знам, знам, ще ни трябват необорими доказателства за пред съда. Ще ги набавим. Имам предчувствие и то няма да ме излъже. — Той се захили наново. — Не всеки го наричат „герой“ по вестниците.

Шон присви очи.

— Хайде, Харви, казвай какво има.

— Аз да казвам? — Лицето под чорлавата кестенява коса бе самата невинност. — Какво ти става, бе човек? Откога спря да четеш вестници?

— Проспах ги. Дай насам.

— Ама ти върви… Една седмица на Бахамите и блондинка за награда.

— Вестникът, Харви!

Шон го изтръгна от ръката му. Харви беше прав. Името му плюс „герой“ бяха изписани с огромни букви на първа страница, заедно със снимка на Аманда Блейн на прага на къщата й.

Снимката би трябвало да я загрозява — размазана, моментална, черно-бяла, а и тя тъкмо затваряше вратата. Въпреки това беше прекрасна. Косата падаше свободно около лицето й, но дори на черно-бялата снимка той сякаш виждаше цвета й, усещаше я между пръстите си, надушваше аромата й.

Шон вдигна очи от статията и заскърца със зъби. Репортерът бе посветил писанието си предимно на него. Манди го бе обрисувала само в суперлативи.

— Проклета да е! — изруга той и светът внезапно почерня пред очите му. Какво се опитваше да направи тази жена? Да се откупи?

Захвърли вестника върху бюрото си.

— Ей! Какво ти става? — възмути се Харви. — Ако мен ме възхваляваха така, нямаше да стъпвам по земята от щастие. Шефовете не са на себе си от радост. При всички разкрития за корупция в полицейските среди напоследък, най-сетне малко положителни отзиви в пресата за нашата работа.

Шон само клатеше глава.

— Цялата тази реклама е добре дошла за управлението, но не желая да пишат за мен по вестниците.

Харви не си тръгна, ами седна на ръба на бюрото.

— Как беше тя?

— Учтива — лаконично отвърна Шон.

После поомекна. Харви всъщност не му беше партньор. Тод Бриджес бе неговият партньор. Но в отдела за убийства се действаше на екипи, разследващи едновременно няколко случая, та тримата, а понякога и четиримата с партньора на Харви, Джил Сантини, работеха заедно.

Бяха приятели и Харви проявяваше по-скоро любопитство, отколкото нещо друго.

— Тя е… приятна жена. Много висок дух, доста е храбра. Защо не станеш свръзка между полицейския отдел и ФБР? Така ще можеш да се запознаеш с нея.

— Не, Шон. Този случай си е само твой.

— Нали сме екип? Поеми го.

— Наистина?

— Наистина.

И Харви си тръгна, като остави вестника. Шон го гледа известно време, взе го, хвърли го, пак го вдигна. Побарабани с пръсти по бюрото, после набра номера на информацията. Погледна часовника си. Минаваше седем.

По дяволите. Набра нейния номер.

— Ало? — чу тих, сънлив глас.

— Какви ги вършиш?

— Моля? А… Шон.

— Да, Шон.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не получаваш ли вестника?

— Чета го след като се събудя. Защо? — попита тя, изведнъж будна и нащрек. — Какво съм направила? Обидила ли съм те?

— Не, възхваляваш ме.

— Тогава какъв е проблемът?

— Прекалено ме превъзнасяш, госпожо Блейн. Това няма да промени цялостното ми отношение.

Тя помълча, после се изсмя с горчивина в гласа.

— Всъщност представа си нямам какво е отношението ти. Ако с нещо съм те засегнала, много моля да ме извиниш. Не е било нарочно. Прощавай. Ако си се накрещял вече, трябва да тръгвам. Имам часове в колежа.

И като не му даде възможност да каже още нещо, затвори телефона.

Той остана така, загледан в слушалката. Харви се върна, метнал сако през рамо.

— Готов ли си?

— За какво?

Онзи само въздъхна.

— Ти ми се обади снощи… в полунощ, ако ми позволиш да ти припомня… за да ми кажеш, че сутринта първата ни работа е да отидем в лабораторията.

— А, да. Изчакай ме само секунда, моля те.

Харви кимна и изчезна.

Шон отново загледа телефона. Вдигна слушалката, но сам не знаеше какво възнамерява да прави.

— Ало?

Този път гласът й беше по-бодър.

— Искаш ли да те водя на парти в петък вечер?

— Шон ли е? — попита тя скептично.

— Да, аз съм.

— И ми се обаждаш да ме питаш дали искам да ходя на парти?

— Да. Е, може да ти е малко скучно… То е просто… етническо събиране. Ако искаш… такова… покани и Питър.

— Той не е в града — отвърна тя, след което и двамата млъкнаха. — Не мога да повярвам — добави тя най-сетне.

— Ще дойдеш ли?

— Ами…

— Моля те.

— Ти си луд.

— Нищо чудно.

— Аз…

— Ще те взема в седем.

И побърза да затвори, за да не може да му откаже.

— Шон! — извика го Харви.

Тод също се беше появил и двамата го чакаха.

Шон си грабна сакото и отиде до тях, ухилен до уши. През цялата нощ не беше мигнал, а сега имаше чувството, че би могъл да изкара три смени, без да подвие крак.

Тод мрачно наруга лошото време, докато слизаха с асансьора. Шон го прекъсна.

— Нали всички ще бъдете на годишното празненство в петък?

— Не бих го пропуснал за нищо на света — живна Тод.

— Чудесно — усмихна се Шон. — Най-сетне ще ви запозная с нея.

— Блондинката? Тя ще бъде ли?

— Ами да, така мисля.

Харви внезапно се захили и подбели очи.

— Май в тази история има много повече, отколкото пише по вестниците.

— Така е! Внимавай! — предупредително изрече Шон.

— Добре бе, дадено — обеща Харви и се загледа замислено в гърба на Шон, докато вървяха към паркинга. Гласът на Шон беше крайно сериозен и Харви се изненада.

Двамата с Шон се познаваха още от полицейската академия. Навремето беше адвокат на Шон и използва доста връзки, за да го измъкне от затвора. Всичко това… просто не беше възможно.

Запита се кой ще си изпати повече от цялата работа — блондинката или Шон Рамиро.

Аманда още не се беше съвзела напълно, когато пристигна в колежа. Не беше на себе си, защото той първо й се обади, за да й крещи, след като тя го бе обсипала с всички похвали, за които можа да се сети, макар да й се крещеше само при споменаването на името му. После почти веднага се обади, за да я кани на парти.

Не беше на себе си, задето не му отказа.

След няколко минути си наложи да се стегне. Радваше се, че пак е тук. В кабинета я чакаха огромна торта, десетина от студентите и половината преподаватели. Всички искаха да я прегърнат, да й кажат колко се радват, че е добре, че пак е сред тях.

Приятно беше да се чувства толкова обичана.

Тази сутрин имаше встъпителен час за начинаещи и веднага след него друг, за по-напреднали. Обичаше преподавателската работа колкото и предмета си и й беше приятно, че пак е на работа. Беше толкова… нормално.

Но когато часовете свършиха, мислите й се върнаха към Шон… и собственото й безумие. Защо, по дяволите, не му каза, че не е с всичкия си, че е напълно откачен и че никъде няма да отиде с него? Не желаеше да завързва сериозна връзка с когото и да било и най-вече с мъж, който се менеше пред очите й като хамелеон!

Тъкмо седна зад бюрото си в кабинета и в стаята влезе Валери Гонсалес, нейна колежка.

— Искаш ли да обядваме заедно?

— Не съм гладна.

Валери набърчи нос.

— И аз не съм, но Ед Тейлър се яви с умрял и вмирисан алигатор, който е решил на всяка цена да балсамира, и миризмата на формалдехид направо ме побърква. Да се махаме оттук.

Манди се облегна на стола си и се усмихна широко.

— Всъщност искаш да научиш всичко от първоизточника.

— Което си е вярно… Няма ли да ми кажеш?

— Няма.

— Ще те черпя нещо за пиене. Това би трябвало да ти развърже езика.

— Не се надявай.

Двете тръгнаха към един от близките търговски комплекси, където имаше и добри ресторанти. Поръчаха си храна, но Манди отказа коктейла, с който Валери така се надяваше да й развърже езика, и си поръча само чаша червено вино.

И макар да не се разприказва истински, изведнъж за голяма собствена изненада се чу да споделя, че в петък ще излезе с „ченгето герой“, както Валери нарече Шон. Манди реши, че има нужда от нечий съвет и че Валери би могла да й помогне.

— Вал, той спомена само, че е етническо събиране. Какво да облека? Да не би да предстои някакъв кубински празник?

Валери отпи от бирата си и се замисли.

— Не знам за такова нещо, затова се облечи неофициално. Ако имат повод, може да опекат прасе.

— Е, и?

— Ами пекат ги цели, в изкопана в земята яма. Това продължава цял ден, а вечерта е готово за ядене.

— Би ли ме научила на малко испански? Страх ме е да не се чувствам като риба на сухо.

Валери са засмя.

— Та ти разбираш испански. Аз не спирам да ругая и ти винаги знаеш какво съм казала.

— Това едва ли ще ми послужи за светски разговор.

— Добре. — Валери се поколеба. — Buenas noches.

— Добър вечер или лека нощ?

— И двете. Como esta usted? Как сте? Bien, gracias. Благодаря, добре. Ммм… Donde estd el bano? Това трябва да го знае всяка жена.

— Защо?

— Защото означава „Къде е тоалетната?“ — Валери се изкикоти. — И да не забравяме „Te amo“.

— Което означава…

— Обичам те.

— Валери!

— Не си ли влюбена в него? Поне мъничко?

— Не. В никого не съм влюбена.

— Значи, е само секс.

— Разбира се, че не е само секс!

— Аха! Значи сте правили любов!

— Валери, сложи малко храна в тази уста и млъкни.

— Тогава как ще те уча на испански?

 

 

Петъчният ден се влачеше мъчително. Манди ту копнееше да го види до такава степен, че почти изпитваше физическа болка, ту изпадаше в ужас и бе на ръба да вдигне телефона и да откаже да излезе с него.

Той не се обади. Тя дори започна да се пита дали поканата е била сериозна. Нито й поиска адреса, но пък от друга страна беше убедена, че може да го научи съвсем лесно.

По едно време си каза, че макар той да е обезумял, всъщност тя страдаше от ужасяваща болест. Не желаеше да се обвърже сериозно, а всъщност се бе обвързала. И това правеше дилемата й още по-плашеща. Знаеше много добре, че ни бива да се виждат. Срещите им щяха да донесат само допълнителни спорове и скандали, още страдания. Тя така и не беше сигурна дали той я харесва, или мрази… или просто я използва.

Но всичко това нямаше никакво значение. Тя просто трябваше да го види. Дори споменът за трагичното минало не можеше да се пребори с това първично желание.

Седмицата минаваше бавно и в колежа. Наближаваше пролетната ваканция. Тя си уреди отпуска за разкопките в Колорадо от понеделник, първия ден на ваканцията. Нямаше да може да вземе пълноценно участие в експедицията поради липса на време, но с нетърпение очакваше заминаването и работата.

Колкото и да бе нетърпелива — ужасена и очарована — да види отново Шон, толкова се и радваше, че ще се качи на самолета и ще отлети… ще избяга… идния понеделник.

Петък вечер все пак настъпи, както неизбежно настъпва всичко. Той беше казал седем часа. В пет тя бе под душа — изми си косата и дълго, с наслада се къпа. Напомни си, че той я е виждал само с мръсни и изпокъсани дрехи и искаше да бъде безупречна… Доколкото това бе възможно. Ако наистина дойде да я вземе.

Никога през живота си не бе изпитвала нещо дори малко подобно на емоционалната и физическа възбуда, която я обзе, неканена, тази вечер и ставаше все по-силна с наближаването на уречения час. Изгаряше от нетърпение и същевременно бе изплашена до смърт, а ръцете и се тресяха толкова силно, че първия път нанесе повече туш на лицето си, отколкото по очите. В стомаха й петдесетина жонгльори подхвърляха по осем топки наведнъж. Дланите й бяха влажни, тялото й гореше. И за голям свой срам не можа да си спомни как изглежда той облечен — паметта й извикваше единствено голото му тяло във всичките му подробности. Отиде да си налее чаша вино и тогава на вратата се позвъни.

Изтърва чашата и тъпо я загледа как пада на пода и се разбива на хиляди парчета. Взе трескаво да мете, после хукна към вратата… спря, оправи си косата, преди да отвори.

Щом го зърна, и горещите вълни отново я обляха. Беше загорял, гладко избръснат, с още влажна от душа коса. Беше облечен в лек костюм, кроен по мярка, така че подчертаваше широките му плещи и тънкия кръст. Но най-забележителната му черта, както винаги, бяха очите. Тъй зелени, тъй необикновени, открояващи се на това лице с правилни черти. Тяхната неповторимост му придаваше нещо, което издигаше външния му вид над определението „хубав“.

И тогава тя осъзна с потрес, че той е с костюм, а тя — по джинси.

— Ох — изпъшка тихо.

— Това ще рече ли, че ме каниш да вляза?

— Да, разбира се. Влез.

Тя отстъпи назад, малко неловко. Той я последва. Няколко секунди я гледа — само нея, после обиколи с поглед къщата.

На първия етаж нямаше кой знае какво за гледане — всекидневна, от която се влизаше вляво в кухнята, остъклена веранда в дъното и стълбище вдясно. Килимите бяха в наситено кремаво, мебелите — издържани във френски провинциален стил. Параванът, разделящ трапезарията от останалата част на стаята беше китайски.

— Хубаво — каза той. Имаше предвид „богато“.

Тя сви рамене.

— Благодаря. Искаш ли нещо за пиене? Май ще се наложи да се преоблека.

Той се направи, че едва сега забелязва облеклото й. После се намръщи.

— Къде си помисли, че ще те водя?

— Една приятелка ми каза… няма значение. Защо не се обслужиш сам? Кухнята е на твое разположение. Ей сега се връщам.

И изтича нагоре по стълбите, като се препъна на последното стъпало и се замоли дано не е забелязал. Преоблече се в зелена полуофициална рокля, като в бързината за малко да я разпори. Изведнъж й се стори крайно нередно да се намира разсъблечена в една къща с него. Полуоблечена, разтреперана, преследвана от натрапчивата мисъл, че с най-голяма радост би го съборила върху леглото, на пода, навсякъде…

За да прогони тези мисли, хукна задъхана надолу. Той си беше налял вино и щом я видя, напълни една чаша и за нея. Подаде й я, втренчил поглед в нея. Тя благодари и двамата млъкнаха.

— Как беше… ъ… в службата? — попита най-сетне тя.

— Всичко наред. А при теб?

— Също.

Отново млъкнаха.

— Имам страхотни студенти — опита се тя да наруши тишината.

Той кимна. После каза:

— Хайде да тръгваме.

— Добре.

Тя с учудване откри, че колата му е лимоненожълто ферари. Той се усмихна, забелязал изумлението й, и се пресегна през рамото й да отвори вратата.

— Не, не вземам подкупи — прошепна закачливо. — Баща ми навремето беше крал на хаванските пури и ми остави пари, които успях да инвестирам доста сполучливо.

— Нима съм казала нещо?

— Очите ти го изрекоха.

Манди не разбра дори накъде тръгнаха. Той караше мълчаливо. Когато стигнаха магистралата и излязоха на междуградското шосе, тя се осмели да попита и получи отговор:

— Маями Шорс.

След което Шон отново потъна в мълчание.

— Взех няколко урока по испански — осмели се Манди да се обади.

Той срещна погледа й в огледалото.

— Така ли? Защо?

— Ами за да мога да разменя няколко думи с хората тази вечер.

Той се усмихна.

— Много мило от твоя страна.

Нещо в тази усмивка не й допадна.

Шон включи радиото. Манди се отказа от опитите си да го заговори и се облегна назад. Така беше по-добре, отколкото да гледа ръцете му върху кормилото и да си спомня други места, където те са били.

Най-сетне напуснаха магистралата и тръгнаха по странични пътища, по малки улички, докато свърнаха в алеята за коли на красива голяма къща от началото на века. На Манди й се искаше да попита чия е къщата, но той не й даде тази възможност. Помогна й да слезе и тръгна към вратата толкова забързано, че тя щеше да се препъне, опитвайки се да го настигне.

Не позвъни на вратата, а просто влезе. И тогава Манди разбра значението на онази усмивка.

Наистина имаше парти. Дори беше етническо. Половината хора бяха облечени в зелено, а върху красивия дъбов бар в дъното на голямата стая имаше масивно стъклено буре със зелена бира.

— Днес е Свети Патрик^[1]! — ахна тя.

— Седемнайсети март — каза Шон.

— Не те е срам!

Това бе единственото, което й дойде на ум.

— Шон! Успя да дойдеш! Влизай, скъпи, и ме представи на госпожа Блейн.

Нямаше защо да я представя на майка си. Госпожа Рамиро бе предала на сина си смарагдовите очи. Беше съвсем дребничка, не повече от метър и петдесет и пет, стройна и елегантна, с великолепна посребрена коса и усмивка, способна да разтопи и айсберг.

Беше очарователна. Тих и кротък глас с подчертано ирландски акцент.

— Казвам се Шивон, госпожо Блейн. Елате с мен.

Тя й намигна съзаклятнически, улови я подръка и тръгна с нея из стаята да я запознава с гостите, които бяха от какви ли не националности. Някои разговаряха на испански, но винаги млъкваха учтиво, щом Манди се приближеше към тях и тя бе впечатлена от интереса, проявяван към нея.

Накрая госпожа Рамиро я заведе на бара, където й бе връчена халба зелена бира.

— Имаш вид на шокирана, дете мое. Какво има? — попита Шивон.

Манди изведнъж се разоткровеничи:

— Мислех, че ще ям печено прасе. — Шивон се засмя. — Освен това цяла седмица учих испански.

— Е, все ще ти потрябва. Някои от гостите ми тук са кубинци и колумбийци.

— На деня на Свети Патрик?

— На този ден всички са ирландци — засмя се Шивон. — Ти, например, не се ли чувстваш мъничко ирландка?

Манди видя над ръба на чашата си, че Шон се приближава към тях, и каза много отчетливо, за да чуе:

— Откровено казано, не знам, Шивон. Доколкото знам, аз съм обичайният американски помияр и никой досега не е успял да проследи корените на рода ми.

Шивон отново се засмя:

— Гарантирам ти, че имаш ирландска кръв.

Шон се усмихна на майка си и си наля от зелената бира.

— Нищо чудно да си права, мамо. Веднъж я нарекох „БАСП-ка“, а тя ми рече, че била католичка. Така че като нищо може да се окаже, че в рода им е имало ирландски свещеници.

— Какво си я нарекъл? Шон!

— Ужасен съм, нали?

— Повече от ужасен. Чудя ти се как изобщо си го изтърпяла толкова време, Аманда! — Шивон поклати глава. — Трябва да се връщам при другите гости. Моля те, Аманда, забавлявай се добре. А аз ти обещавам следващия път печено прасе — добави със закачливо блеснали очи.

И Манди отново се озова лице в лице с Шон. Тя отпи от бирата си и го загледа, без да мигне.

— Ти си наистина ужасен.

— Защо?

— Знаеш какво си помислих.

— Извинявам се за липсата на прасе. Всъщност, има, но е сготвено с бекон и зеле.

— Ъмм…

Той остави халбата си на бара, после взе и нейната, остави я, прегърна я и я притисна плътно до себе си. Тя се скова напрегнато, но той като че ли не забеляза.

— Отвън на двора свири музика и има танци. Потанцувай с мен, Аманда.

Всъщност не й даде възможност да откаже, а веднага я поведе към задния двор, където свиреше оркестър от трима души и под разноцветните светлини се въртяха щастливи двойки.

— Защо излезе с мен? — попита той най-сетне. Лицето й бе долепено до рамото му, ръката й стисната от неговата. Усещаше ритъма чрез тялото му, мекотата на косата му, която я галеше, когато той навеждаше към нея глава.

— Ами… не знам.

— Радваш ли се, че дойде?

— Не знам.

— Мразиш ли ме?

— Аз… Не.

— Ухаеш страхотно.

— Благодаря.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Трябва ли да знам?

— Не съм сигурен. — Той помълча, преди да продължи: — Мислех си колко ще е хубаво, ако внезапно някой палав ирландски гном накара всички тези хора да изчезнат и аз да се нахвърля начаса отгоре ти.

Тя се запита как е възможно тези негови думи да имат такова огромно въздействие върху нея. Добре, че я бе притиснал към себе си, иначе щеше да се олюлее.

Затвори очи, преди да отговори.

— Знаеш, че не мислех онова, което ти наговорих. — Тя се поколеба. — Относно латиноамериканците. Дето казах… Ъъъ… Последният американец да не забрави знамето.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Би ли се омъжила за един Рамиро?

— Не това беше въпросът. Ти никога не си ми правил предложение.

— Май си права. Ако го направя… условно… ти как би ми отговорила… условно?

— Ами… не мисля, че…

Той я прекъсна, а шепотът му погали ухото й като с кадифе.

— Но една любовна история не ти пречи, така ли?

Тя не отговори.

— Би спала с мен, но нищо повече, така ли?

Изведнъж Манди осъзна, че вече не е облегната на рамото му, че той я е отдалечил от себе си и очите му се опитват да надникнат в нейните.

И отчаяно си зададе въпроса какво търси тук. Хамелеонът отново бе променил цвета си.

Той понечи да каже нещо, но в този момент строен тъмнокос младеж го потупа лекичко по рамото, усмихна се на Манди едновременно смутено и с възхита и чак тогава си прочисти гърлото, сякаш едва сега си е спомнил за какво са го изпратили.

— Шон, търсят те по спешност по телефона. Освен това обеща да ме запознаеш.

— Харви Андерсън, Аманда Блейн. Защо се обаждат? — попита раздразнено.

— Госпожа Макинли е била откарана в болницата. Опит за самоубийство. Извинете, госпожо Блейн, но ще трябва да тръгнем веднага.

Раменете на Шон се отпуснаха, докато гледаше Аманда. Тя разбра, че е истински разстроен, задето не може да продължи спора.

Тя също. Той така и не успя да я разбере, за което вината бе предимно нейна. Но пък от друга страна всяко зло за добро.

— Трябва да тръгвам — каза Шон. — Мама ще се погрижи да се прибереш у дома. Извини ме.

— Няма нищо.

— Ще ти се обадя.

Тя кимна, но знаеше, че той няма да я открие. Тя щеше да промени полета и да замине за Колорадо още рано сутринта.

Той сякаш искаше да каже още нещо. Сякаш искаше да я докосне още веднъж.

Но не го направи. Само затвори за миг очи, тръсна глава и тръгна.

Може би наистина беше за добро. Защото колкото и да твърдеше Манди, че може да се прибере с такси, Шивон Рамиро настоя сама да я откара с колата си. През цялото време, докато прекосяваха града от север на юг, си бъбриха приятно и тя дори се съгласи да изпие едно кафе, преди да си тръгне обратно към къщи.

Манди много бързо научи защо.

Докато Шивон си пиеше кафето, тя изведнъж се отказа от всякакви преструвки, че води безгрижен светски разговор, загледа се в Манди с ясните си зелени очи и заяви:

— Синът ми май е влюбен в теб.

Манди усети, че не може да се скрие от втренчения изумруден поглед. Нито бе в състояние да каже нещо друго, освен това, което мислеше:

— Понякога имам чувството, че ме мрази.

Шивон наведе очи и се усмихна кротко.

— Не, просто не умее да се контролира добре. Знаеш ли… — Тя се поколеба, после сви рамене и продължи: — Дойдох, за да ти кажа нещо. Знам, че мога да ти се доверя. Шон представа си няма, че аз съм в течение. Един негов приятел ми разказа всичко, защото видя, че не съм на себе си от тревоги по него. Преди няколко години имаше един период, през който сменяше приятелките си всяка седмица. Сякаш извличаше някакво удоволствие от това да започне една история и почти веднага да я приключи. И всички до една бяха… блондинки. — Шивон се облегна назад в стола си и въздъхна. — Доста бързо му мина този период, но никога не се съвзе напълно. Жестокостта не е черта от характера му. Аз трябваше още от самото начало да се досетя. Разбираш ли, той бил влюбен в едно момиче… Всъщност много, много влюбен. Искал да се ожени за нея. Вече била уредена среща с родителите й, тя също щяла да дойде да се запознае с мен. И изведнъж — край! По-късно научих, че била бременна… и родителите й я принудили да постъпи в пансион в чужбина, след като я убедили да направи аборт.

— Но защо? — учуди се Манди, поразена от тази история.

Шивон се усмихна и Манди различи в усмивката й нещо от горчивината на сина й.

— Били много богати. И тъпкани с расови предразсъдъци. Името Рамиро просто не пасвало на тяхната представа за бъдещето на дъщеря им.

— О! — тихо възкликна Манди.

Шивон стана.

— Е, това е всичко. Дано… съм помогнала с нещо. Забелязах искрите, които прехвърчаха тази вечер край бара, и реших, че заслужаваш да получиш обяснение.

Манди прехапа устна и стана да изпрати гостенката си до вратата.

— Ти наистина ми помогна, Шивон — каза импулсивно. — И се надявам, че не допускаш аз да страдам от подобни предразсъдъци. Шон… Шон не е на това мнение обаче. Аз си имам някои проблеми, които той не разбира.

— Знам — тихо промълви Шивон. — Знам за мъжа ти и бебето. И много ти съчувствам. Но пред теб има дълъг живот и никой от тях не би искал да го прекараш в страдания.

— Страх ме е — простичко каза Манди.

— Да обичаш отново? Че кой не го е страх?

— Шивон — отново спонтанно сподели Манди, — заминавам за известно време. По работа.

— И за да размислиш, нали?

— Да.

— Е, каквото и решение да вземеш, желая ти всичко добро.

— Благодаря.

Шивон я целуна по бузата, усмихна се насърчително и тръгна забързано по алеята към колата си.

Манди гледа след задните светлини, докато те се изгубиха в нощта, после замислено затвори вратата.