Хедър Греъм
Смътна заплаха (2)

Втора глава

Нямаше навика да прави грешки. Детектив, разследващ убийства, не може да си позволи да сбърка, ако държи да оцелее.

Ала при гмуркането в саламурено мътната вода пистолетът му бе избит от ръката при болезнено остър сблъсък с пристана и мигом изчезна в гъстите водорасли. Шон чу шума на мотора и разбра, че няма и миг за губене. Беше жизненоважно на всяка цена да се добере до моторницата и чак тогава да мисли какво да прави без оръжие.

Пръстите му се вкопчиха в ръба на лодката, когато тя вече потегляше. В лицето му плисна вода, ослепи го, задави го. Той обаче не пусна хватката си, въпреки смазващата сила на налягането.

„Задник такъв!“ — ядоса се той на себе си, но беше късно. Да се откаже сега би означавало да се изложи на убийствените остриета на витлото, така че ругаейки, той стисна зъби, за да пребори болката, и се опита да се добере максимално близо до борда.

Моторът внезапно заглъхна и Шон тъкмо навреме се сети да пусне във водата документа си за самоличност и кобура на пистолета.

— Que pasa? Que pasa?^[1] — чу той трескав въпрос, последван от цветисти испански ругатни.

Някой се пресегна през борда и го издърпа, полуудавен, вътре в лодката.

Беше замаян. Главата му клюмна, докато го полагаха да легне, подгизнал, между двете седалки, разположени покрай бордовете. Пое си мъчително дъх, а моторът отново забоботи. Усети вибрациите му с цялото си тяло.

Тримата мъже — Гарсия и двамата рибари — се караха помежду си, крещяха и ръкомахаха, а в испанските им тиради се примесваха тук-таме и английски думи.

— Какво стана? Кой е този, по дяволите?

— Не знам. Защо не го уби?

— Ние не сме убийци!

— Ама нали се разбрахме, че ако се наложи…

Нещо блъскаше с все сила главата му и Шон неволно изстена. Извъртя се и видя, че чувалът с жената е проснат върху седалката, а краката й висят над главата му. Виждаха се само ноктите.

От всичко, което минаваше през съзнанието му, единствено го впечатлиха тези нокти — изпилени, педикюрирани, лакирани в наситено виненочервено. Неизвестно защо това силно го подразни. Може би си даде сметка, че за малко да изгуби живота си заради някаква си продажна светска дама.

— А нея защо я взехме? — захленчи единият от рибарите.

— Тя ще ни свърши двойно по-добра работа от мъжа си! Ако иска да му я върнем, ще трябва да се погрижи да освободи баща ми! — заяви Гарсия.

— А тоз пък кой е? — попита вторият рибар.

Шон замига учестено повече за да си избистри главата, отколкото очите, и се повдигна на лакти. Ако само този смрадлив мотор можеше да замлъкне! За да се измъкне от това положение, трябваше да използва докрай умствените си възможности. През последните няколко минути слънцето явно съвсем бе залязло. Лодката нямаше светлини. Всичко бе обвито в непрогледна мъгла: морето, сливащо се с небето, мъжете, насядали в моторната лодка. По-скоро зловещи силуети, отколкото хора. Дори звезди нямаше по небосвода. Добре поне, че и други лодки не се виждаха.

Усети обаче, че и тримата мъже го наблюдават втренчено. И най-вече Гарсия, седнал най-близо до овързания гърчещ се чувал.

Пръстите на краката й се удариха в носа му, когато се опита да заеме по-удобна поза.

— Ме llamo^[2] Мигел Рамиро — започна Шон, стараейки се да надвика мотора, но тъкмо когато повиши глас, някой от тримата го изключи.

— Collate!^[3] — рязко излая Гарсия.

Шон чу плискащата се в лодката вода, сетне някаква жена извика недалеч и Гарсия бързо й отговори. Бяха се приближили до доста по-голям съд, нещо като моторизиран двумачтов платноход. Пуснаха подвижна стълба. Гарсия махна първо на двамата рибари, после, се обърна и се втренчи в Шон. Въпреки тъмнината Шон виждаше черните лъскави напрегнати очи.

— Кой си ти?

— Мигел Рамиро.

— И кой е Мигел Рамиро?

Отвлечената — госпожа Блейн — можеше да провали всичко само с една дума, ала той трябваше да даде някакво обяснение. Не можеше да признае, че е ченге. Наведе глава към чувала.

— Тя е моя — обяви на испански.

Гарсия повдигна черните си вежди, после насочи пистолета си към гърдите му.

— В такъв случай я изкачи по стълбата… И след това ще ми обясниш кой си.

Шон се изправи мъчително между двете дървени седалки. Наведе се над чувала и се опита да прецени как по-удобно да го вдигне. Явно обаче сбърка, защото ръката му се натъкна на нещо приятно закръглено и вързопът нададе възмутен писък, след което възобнови гърченето си.

— Престани! — рязко я скастри той на английски. Част от анатомията й, която не беше никак трудно да различи, замахна към него и силно раздразнен, той я удари рязко. Възмутеният й вик отново достигна слуха му, а той се опита да промърмори убедително:

— Аз съм Мигел. Тук съм, любов моя.

Веждите на Гарсия се извиха още по-нагоре. Шон реши да не рискува повече и да не обръща внимание с коя част от тялото й влиза в непосредствен досег. Наведе се, сграбчи тялото и го метна през рамо. Намръщи се, когато грубият чувал се допря до натъртеното място, което бе фраснал в пристана при падането си, за да избегне куршумите.

— Нагоре по стълбата — нареди Гарсия.

Шон кимна и се заизкачва. Гърчещият се вързоп за една бройка да го изстреля обратно назад.

Изруга на испански, за да впечатли Гарсия. После додаде сприхаво на английски:

— Моля те, любов моя. Това съм аз, Мигел.

Отговорът й бе нечленоразделен, но Шон много добре знаеше какво гласи: „Кой, по дяволите, е Мигел?“.

Май за него щеше да е по-добре тя да остане известно време овързана в чувала. Може би нямаше да се налага да я разнася прекалено дълго. Хари и Тод бяха там на пристанището. Всеки момент морето щеше да загъмжи от скутери, а небето — от хеликоптери.

Да, ама бреговата линия представляваше лабиринт от островчета, заливчета, плитчини… Приютявали безброй престъпници през вековете.

Сега не искаше да мисли за това. Трябваше да действа, всеки миг бе ценен.

Изкатери десния борд на платнохода и се озова сред четирима, които го оглеждаха изучаващо на светлината на гола крушка, висяща над корпуса. Видя ниска жена с прошарени коси, доста пълна, но си личеше, че на младини е била хубавица. Забеляза и една по-млада, двайсетинагодишна, с огромни бадемовидни очи и разкошни мастиленочерни коси. Тук бяха и двамата рибари. Нямаше начин да не са го забелязали на пристана през целия ден, така както и той ги беше забелязал. Е, ще трябва да извлече някаква полза от този факт. И двамата бяха двайсет и осем-девет годишни, обути в джинси и маратонки, тъмнооки. Единият имаше мустаци, другият беше по-строен и жилав като Гарсия.

Гарсия се качи по стълбата след него. Всички се гледаха известно време, след което по-възрастната жена избълва порой от въпроси: „Каква става тук?“, „Кой е този?“, „Кой се гърчи в чувала?“, „Къде е Питър Блейн?“, „Да не са им се разтропали дъските?“…

След което избухна в сълзи.

Гарсия я улови за раменете и я притисна към гърдите си.

— Мамо, мамо! Всичко ще се оправи! Сбъркахме. Сенаторът не беше на яхтата си. Обаче жена му беше — пипнахме жена му! И ако желае да му я върнем, ще трябва първо да освободи татко. По-добре стана.

Жената изгледа недоверчиво чувала, извиващ се върху рамото на Шон, сетне насочи пръст към гърдите му:

— А този кой е?

— Тъкмо се опитваме да си изясним въпроса — отвърна Гарсия, като потриваше брадичка и оглеждаше Шон с присвити очи.

Шон въздъхна дълбоко и заговори със силен испански акцент:

— Казах ти, amigo^[4] — аз съм Мигел Рамиро. И съм влюбен в нея.

Гарсия избухна в смях, а рибарите побързаха да се присъединят към него.

— А тя влюбена ли е в теб, amigo? — скептично попита Гарсия.

Шон го изгледа смутено, сетне изскърца със зъби, защото жената в чувала взе да крещи нещо и да се извива с още по-голяма ярост. Детективът се усмихна мрачно и решително я шляпна още веднъж, което й затвори устата за няколко жизненоважни секунди.

— Si, si!^[5] — извика той с много страст. Измърмори раздразнено няколко испански ругатни, сетне додаде: — Ама нали ги знаеш тези Americanas^[6]! На четири очи са луди по буйната латиноамериканска кръв, ама пред хората няма да ме удостои с честта дори да й почистя обувките.

— Тя е съпруга на сенатор и в същото време върти с теб любов, така ли? — продължи да разпитва Гарсия.

— Нали ти казах…

— Аз му вярвам, Хулио — внезапно се намеси по-младата жена. Шон млъкна и я погледна. В очите й се четеше нескрито одобрение, което силно го зарадва. Трябваше му някой, който да хване вяра на думите му.

— Мария, не съм те питал!

Ала Мария положи ръка върху рамото на Хулио Гарсия и му се усмихна прелъстително.

— Казвам ти, защото и аз съм жена, нали така?

— Да, ти си жена от главата до петите, малката ми — нежно й отвърна Хулио и тя се засмя доволно.

— Латиноамериканците са най-добрите любовници, нали, Хулио? — попита Мария през смях. — Представям си картинката! Омъжена е за някой дърт досадник, но на кого му се води такъв живот? Затова се спира на Мигел…

— Si! Аз им бях градинарят…

— А той е muy hombre^[7] — продължи засмяно Мария. — За това го привиква насаме, ама иначе не! Никога!

Рибарите също взеха да се смеят. Всички се хилеха като най-добри приятели.

Само дето Гарсия беше насочил пистолет към гърдите на Шон.

— Хуан — властно заповяда Гарсия, — пали мотора! Моторницата ще изоставим тук. Тръгваме към заливчето, както се уговорихме. Мама, Мария, слезте долу и двете.

— Ама… — започна Мария.

— Няма, няма! Веднага! — отряза Гарсия и момичето се подчини, след като дари Шон с една последна сластна усмивка.

Шон и Гарсия се изгледаха, без да обръщат внимание на пъхтенето и проклятията откъм чувала.

Шон чу скърцането на лебедката при издърпването на котвата и усети движението на потеглящия платноход.

— Приятелю — тихо изрече Гарсия, — имаш ли представа какво става?

Шон заклати енергично глава и излъга:

— Знам само, че тя е моя. Ти я взе и аз веднага я последвах.

Гарсия сви рамене и известно време продължи да го гледа втренчено.

— Не искам нещо да ти се случи. Никому не желая злото. Искам само свобода за баща си.

Шон нищо не каза, само си помисли, че сега не е моментът да обяснява на мъж с буйна кръв, че никоя цел не се постига, като осейваш многолюден пристан с куршуми и отвличаш млади жени.

— Не знам нищо за баща ти. Тук съм заради нея.

— Тогава си останете заедно. Но ако мъжът й не направи нужното за баща ми…

— Тогава?

— Тогава ще видим. Око за око. — И той размаха пистолет.

— Баща ти не е мъртъв — отбеляза Шон.

Гарсия сви повторно рамене и се усмихна.

— Да, но ти ще умреш. Също и жената, ако ни причини неприятности.

Шон наклони глава. Къде, по дяволите, бяха останалите? Наоколо като че ли нямаше друга лодка. Нито се чуваше шум от хеликоптер.

Нощта се беше спуснала. А Атлантикът беше дяволски огромен океан!

— Пусни я долу.

Шон се стегна, после я пусна на палубата.

— Свали чувала от главата й — продължи да нарежда Гарсия.

Досега бяха разговаряли на испански, макар че Шон беше убеден, че английският на Хулио Гарсия е безупречен. Той щеше да загази в момента, в който тя отвореше уста, въпреки убедителния си разказ.

— Чувала! — рязко повтори Гарсия.

Шон се наведе и понечи да го свали. Задачата не беше от леките, защото тя се съпротивляваше яростно. Най-сетне я освободи и жената се взря в него или по-скоро се опита да го изпепели с толкова безумен поглед, че му заприлича на истинска лъвица. Косата й бе разрошена и допринасяше доста за приликата с този звяр. Беше пребледняла, огромните кехлибарени очи бяха отворени широко, но от това не губеше и частица от войнствения си дух. Докато го гледаше втренчено, разпозна в него дългокосия небръснат и груб кубинец, който я бе съборил малко преди да започне цялата тази неразбория.

— Ти! — извика тя и го удари с все сила през лицето. Очите му се присвиха, докато съобразяваше бързо. Никой уважаващ себе си мъж в положението, което си бе приписал, не би приел подобно отношение.

Затова замахна и също я зашлеви, а тя сподавено извика… И побесня още повече. Хвърли се да го дращи и удря, наострила нокти, размахала юмруци. Лакътят й се заби в ребрата му и той изпъшка, но успя да я обгърне с ръце. Двамата се строполиха тежко на палубата. Шон бързо се изправи на колене, седна върху нея и прикова ръцете й назад.

Това ни най-малко не я озапти. Тя започна да го нарича с всички обидни епитети, които бе чувал през живота си, като се извиваше с все сила и се опитваше да се измъкне.

Гарсия, все така насочил пистолета си към тях, внезапно я накара да млъкне със силния си смях.

— Мигел — обърна се той на испански към Шон, — тя била голяма тигрица бе, мой човек! Може и да извадихме късмет, дето реши да ни правиш компания.

Шон забеляза, че тя се напъва да разбере смисъла на казаното, но явно познанията й по езика не се оказаха достатъчни, та отново се развика:

— Какво, по дяволите, става тук? Предупреждавам ви, че ще ви преследвам с цялата сила на закона! Ще изгниете в затвора! Веднага ме пуснете! За бога, какво…

— Млъквай! — изсъска Шон. — Аз съм на твоя страна!

Гарсия клекна до тях. Тя несъмнено вече си даваше сметка, че е загазила, дори ако преди това не го бе съзнала, тъй като Гарсия насочи пистолета си към слепоочието й.

— Майчице Божия! Ама и ти имаш една уста… — каза на английски. — И стига си ме заплашвала. По-добре помисли за собствените си грехове. Ако мъжът ти не извади баща ми от затвора, ще умреш! — Той се усмихна злорадо. — Двамата с твоя любовник ще умрете заедно.

Очите й се обърнаха отново към Шон. В тях се четеше ужас.

— Той не е…

На Шон не му оставаше голям избор. Ръцете му бяха заети да държат нейните. А трябваше да й запуши устата. Наведе се и я целуна.

Устата й беше отворена, та неговата срещна до дъно влажната сочност на устните й. Упражни целия натиск, на който беше способен, та белким смисълът на действието му достигне до съзнанието й като предупреждение.

Тя обаче продължи да се извива и гърчи.

Той стисна ръцете й с такава сила, че тя не посмя да извика. Гарсия отново се изкикоти и стана.

Шон направи опит да се възползва от тази възможност, за да я предупреди. Наведе лице до нейното и прошепна:

— Дръж се кротко! Затвори си устата и гледай какво правя. За бога, този човек е въоръжен и достатъчно разстроен, за да пусне пистолета в действие. Аз…

— Махни се от мен! — яростно изсъска тя в отговор. — Ще отвличаш хора!

— Аз не съм с тях. Аз съм…

— Махни се от мен!

— Тогава млъкни най-сетне!

Тя стисна устни, като не откъсваше от него изгарящ от омраза поглед. Той въздъхна вътрешно и съжали, задето импулсивно й се притече на помощ. Да върви по дяволите! Нека я застрелят.

Тя обаче отново заговори, този път на Гарсия.

— Вижте, все още нищо не мога да разбера. Ако ме пуснете сега, ще забравя всичко. Обещавам. Не можете да получите никакви пари от мен. Просто ги нямам. А що се отнася до него…

— Млък! — прекъсна я Шон с гневен поглед. Нямаше намерение да бъде застрелян и хвърлен на акулите заради опита си да спаси живота й, което надхвърляше рамките на служебните му задължения.

Тя обаче явно възнамеряваше да не му се дава. Затова той затегна хватката си, а очите му я пронизаха заплашително — само да е посмяла да го издаде пред Гарсия! Опита се да впрегне на помощ най-добрия си и най-оскърбителен испански, за да отвлича вниманието на похитителите и да заглуши нейните думи.

Изглежда, че през деня се беше мазала с плажно масло, защото едната й ръка се отскубна от яката му хватка и тя замахна рязко към лицето му. Търпението му взе да се изчерпва. Стигна дотам, че го доядя, задето не послуша навремето майка си и не стана адвокат. Дотук бе избегнал на косъм удавяне и бе подложен на оскърбления, синини и кървящи одрасквания от размахващи се нокти и юмруци. Нямаше да издържи още дълго.

Какво стана с класическите смразени от ужас жертви, питаше се той.

— Да не си ме докоснал! Пусни ме веднага! Свали от мен мръсните си лапи! Гадно копеле! Кой, по дяволите…

Трябваше да действа, преди и двамата да свършат с куршум в челото като храна на рибите.

Тя просто отказваше да прояви разум. С дълбока сподавена въздишка Шон бързо я обърна на една страна и стовари юмрук в тила й. С леко изскимтяване тя най-сетне, слава богу, млъкна.

 

 

Манди не се паникьоса, като чу изстрелите. Всичко стана прекалено бързо. Нито се изплаши истински, когато метнаха чувала отгоре й. И то стана твърде внезапно. Не изпита същински страх дори когато се озова в нелепа неравна схватка с грубия зеленоок и небръснат латиноамериканец на палубата.

Но когато съзнанието й взе да се възвръща, легнала на тясна койка някъде долу в каютата, тя изпита истинска паника, защото това, което я свести, бе ужасното стягане на въжето, протриващо китките й.

Беше завързана за таблата на тясна койка при това толкова стегнато, че не можеше дори да помръдне ръце.

За малко да изкрещи — за малко, защото веднага бе обзета от чувство за абсолютна безпомощност. Завързани бяха не само китките й, но и глезените. Някой бе метнал протрито войнишко одеяло върху полуголото й тяло, но то не покриваше краката, та можеше ясно да види мръсното въже, привързващо ги към долната табла на койката. Някой знаеше как се връзват моряшки възли — хубави, стегнати моряшки възли.

Дявол да го вземе! Като младите скаути, дето ги учат да връзват възли. В Куба дали имат скаутска организация?

Тя затвори очи и се опита да преглътне страховития писък, надигащ се в гърлото й. Опита се да прояви разум, но това май не й помагаше.

Какво, по дяволите, ставаше?

Фактите. Питър винаги я учеше да вниква във фактите. Добре… Беше излязла тази сутрин с няколко студенти да изучават различните видове корали. Един приятен отморяващ ден. Питър се погрижи да им бъде набавена храна за обяд. Поработиха, после си направиха пикник и се забавляваха. Всичко вървеше като по вода. Марк Грифин изнесе превъзходен доклад върху способността на акулите да оцеляват от праисторически времена до наши дни, а Кейти Лангтри успя да намери някои изключителни образци на вкаменели корали. Забавно, познавателно, приятно…

Единствената й отговорност — единственото й голямо притеснение за целия ден, можете ли да си представите! — бе да се погрижи яхтата „Флаш Пойнт“ да се завърне на пристана напълно изрядна, с чиста кухня, измита палуба и прочее. И дори това мина по мед и масло, защото студентите се заклеха да свършат цялата работа, а на тях можеше да се разчита. Освен това знаеха, че никога няма да могат да използват пак яхтата, ако не бъде върната в изправност. И така… факти!

Доплаваха в пристанището за яхти, привързаха „Флаш Пойнт“. Марк се зае да мие палубата, Кейти и Сю — да чистят кухнята, докато Хенри Фишър покриваше прибраните платна. Всичко беше тип-топ. Тя слезе от яхтата, обърна се да се увери, че младежите се трудят добросъвестно и тръгна лениво по дървения пристан, изпълнена единствено с желание за ледена газирана напитка от щанда със закуските.

Факти…

Секунда по-късно дъхът й секна и тя се озова по гръб, а над нея се извисяваше висок мургав мъж и не й обръщаше за пет пари внимание — макар че току-що я беше съборил по най-грубиянски начин. За миг възстанови в съзнанието си лицето му: небръснат, косата му въздлъжка, с цвят почти на абанос, носът му прав, ястребов, кожата му потъмняла от слънцето до лъскав бронз. А на фона на тази мургавина се открояваха шокиращо яснозелени очи. До последния си ден, дори ако живееше сто години, нямаше да забрави какво впечатление й направиха тези прозрачно зелени очи на фона на бронзовата кожа.

Факти!

Тя му просъска нещо… Нещо за неговата недодяланост и грубост. Той отново не й обърна внимание. Каза си, че трябва да е латиноамериканец — кубинец, колумбиец, никарагуанец. Испаноговорещ, каквито бяха повечето жители в този край.

Англо или испаноговорещ, никой нямаше правото да бъде толкова непоносимо груб!

Груб! Как, по дяволите, можеше да мисли сега за някаква си грубост!

Факт! Ръцете и краката й бяха завързани за койката, а някакъв откачен се развяваше нагоре-надолу с пистолет в ръка. Вече беше изстрелял сума ти куршуми по пристана и дано поне не е убил някого.

А тя се оказа целта на това нападение! Защо? Защо, по дяволите, е потрябвало някому да я отвлича? Та тя фактически нямаше пари. Справяше се нормално, но едно е да си плащаш навреме сметката за тока, друго — да разполагаш със стотици хиляди долари за откуп!

Не, не… Тези, дето отвличат, искат пари за откуп не от жертвата, а от други. Питър имаше пари. Не бяха милиони, но несъмнено спадаше към заможните. И заради голямото им приятелство несъмнено би платил, за да не я… Стига е мислила за това!

Убита…

— О, Божичко!

Кратка като въздишка молитва се откъсна от устните и тя отново изпадна в ужас, заскимтя и задърпа яростно въжетата. Единственото, което постигна, бе да затегне още повече възлите и да си охлузи кожата до кръв.

— Божичко! — повтори задъхана и притихна.

От гърченето одеялото се допря до носа й и едва не кихна.

— Защо?

Въпросът отново се върна в съзнанието й и започна да я измъчва. На юг от Флорида бяха съсредоточени огромни капитали. Хиляди истински богаташи живееха там. Тогава защо не отвлекат щерката на някой банкер или съпругата на пластичен хирург? Защо нея? Питър би платил, за да я освободят, това е вярно, но Питър изобщо не разполагаше с такива възможности.

И кой, по дяволите, беше зеленоокият кубинец? Или колумбиец, или какъвто там се явяваше…

Тя неволно навлажни устни с върха на езика си и потръпна от страх. Отново я обзе паника. Младият нервен тъмноок мъж беше този, който се стрелна към нея на пристана и метна чувала отгоре й. След това всичко се размаза в съзнанието й. Единственият по-ясен спомен бе ревът на мотор, процепил нощта, замлъкнал само за малко, колкото да чуе яростна испанска реч, после отново бе забумтял. Сетне някой я бе докоснал и тя, естествено, бе опитала да се измъкне. Тъмноокият мъж я бе взел пленница, но щом свалиха чувала, пленничеството й бе поето от същия зеленоок грубиянин, който я събори на пристана. Грубиянин! Той се оказа много повече от грубиянин! Беше направо брутален. Удари и, укроти я, целуна я… и я накара да изгуби съзнание. А онзи, другият, спомена нещо за Питър — че бил неин съпруг, а гадният латиноамериканец й бил любовник!

— О, боже!

Това възклицание, макар и прошепнато, бе единственото, което роди умът й, но пък от друга страна Всевишният бе единственият, към когото можеше да се обърне с молба да прогони нарастващото й объркване и ужас.

И отново паниката, едно изгарящо усещане дълбоко вътре и нея, нарасна, набъбна и я обсеби, карайки я да осъзнае пълната безизходица, в която бе попаднала. Тя се бори още малко с овързаните си крайници, ала постигна единствено повече болка. Какво злочестие! Възлите се дозатегнаха, а острият ръб на одеялото отново загъделичка носа й.

Тя духна, за да го отмести. Сълзи препълниха очите й, но реши твърдо да не се разреве.

След което се запита защо пък не. Там отвън имаше няколко щури латиноамериканци, решили да я убият… Или нещо по-лошо. Вече я бяха опипали и набили, като нищо можеха и да я застрелят, така че защо, по дяволите, да не поплаче?

Ала известно време полежа съвършено неподвижна, връщайки се в спомените си назад…

Преди три години изобщо нямаше да й пука за всичко това. Можеха да правят всичко с нея и да получат само безкрайното й безразличие. Спомни си как стоеше над ковчезите — на Пол и на бебето, и толкова я болеше, че копнееше единствено и тя да е мъртва, да ги придружи там, в отвъдното. Спомни си дори мисълта: „Вземи ме, Господи! Вземи и мен. Нищо не ми остана, нищо…“.

Тогава беше плакала. Плака, сълзите й пресъхнаха, докато изтръпна цялата, а единствената мисъл, която се въртеше в главата й, бе колко е несправедливо всичко. Но, разбира се, никой на този свят не би могъл да обясни защо животът може да бъде толкова смразяващо несправедлив, а след време, все още объркана, тя бе принудена да приеме този факт, защото единствената друга алтернатива бе полудяването.

А Питър през цялото време бе до нея.

Смазан и не по-малко сломен, той все пак бе там, за да се опре на него. Питър, нейните родители, брат й. Ала въпреки любовта на семейството й, Питър бе този, който й носеше най-много утеха. Може би защото и неговата загуба бе съизмерима: единственият му син, единственият му внук.

Огромни изгарящи сълзи взеха да парят в очите й. Тя замига често, опитвайки се да мисли за Питър. Той бе тъй силен, тъй благороден… Никога не се поддаваше на натиск, винаги вършеше това, което смяташе за правилно. Неизменно се ръководеше от принципите си. Нямаше да заплаче, нямаше да се остави да бъде сломена. Някак си, независимо какво щеше да се случи с нея, тя трябваше да се издигне над тези хора.

Напрегна се, защото някой беше слязъл долу. Започна да се извива и разбра, че се намира в носовата част на стария платноход. Втора койка, съвършено същата като тази, на която лежеше, бе разположена в противоположната част на помещението, а откъм носа имаше две малки гардеробчета досами таблите на койките. Забеляза дъсчена врата точно до главата й. Цялото помещение нямаше повече от шест квадратни метра.

Някъде зад вратата стояха двама души, които се смееха и разговаряха на испански. Напрегна се да проумее думите, но те разговаряха прекалено бързо.

Защо не обърна повече внимание на испанския език в училище! Защо? Защото учителката беше отвратителна дребна кокошка, която всички ученици дълбоко ненавиждаха. Имаше отвратителния навик да сочи с пръст и да изрича: „Repitan, por favor!“^[8] с най-гаднярския сладникав глас, ама никой не я вземаше насериозно.

Сега обаче и да съжалява, все тая. Цял живот беше слушала испански около себе си, би трябвало да схване нещо от казаното.

Така и стана. Най-сетне сполучи.

Cerveza.

Някой питаше някого дали иска бира. Ура! Тази нейна изобретателност току-виж й помогнала.

Но тутакси спря да се притеснява за испанския си. Към вратата се приближаваха стъпки. Мускулите й потръпнаха от напрежение, сърцето й замря.

Беше безпомощна, съвършено безпомощна. Овързана като животно на път за кланицата. Уязвима до крайност…

Вратата се отвори и тя се сети да стисне очи, но много късно.

Единият от мъжете прекрачи прага, като се наведе да не се удари в горния ръб на вратата. Но избърза с изправянето, тресна се и изруга. Обърна се към нея и тя се взря в очите му.

Зелени очи. Ярко, стряскащо зелени… Напрегнати като нейните.

Мъжът хвърли бърз поглед през рамо, после се приближи и коленичи до нея.

— Госпожо Блейн?

Заговори на английски и тя не долови никакъв акцент.

— Госпожо Блейн, добре ли сте? Хуан ме пази цяла нощ. Затова не можах да се свържа с вас. Сега вече май ми има доверие, но не съм много сигурен. Много е важно, затова ви моля да ме изслушате.

И се пресегна към нея. Тя неволно извика.

Господи, какво ставаше? Кой беше той? Как, по дяволите, можеше да е на нейна страна, след като беше също като тях?

Единият от похитителите с тъмните очи внезапно се появи на прага. Засмя се и каза нещо за amor^[9].

— Amor? — Манди поклати глава. — Ннн…

Устата й бе моментално притисната от ръка, удавила думите й, спряла дъха й. Зеленоокият изви глава към онзи на прага, засмя се и когато заговори, английският му имаше силен акцент.

— Amigo, да имаш тапа за уста?

Тъмноокият се изкикоти и отговори нещо на испански, после се обърна. А зеленоокият наведе над нея лице, излъчващо такъв бяс, че дъхът му, когато зашепна, щеше да я изпепели:

— Проклета да си! Следващият път, като кажа нещо, си затваряй устата и ме слушай!

Отново без никакъв акцент.

Изправи се и бавно отдръпна ръка. Все още стъписана от ужас, но и от объркване, Манди се взря мълчаливо в него.

— А така! — промърмори той мрачно. — А сега…

— Кой, по дяволите… — започна тя, но се смръзна. Той се наведе над нея, зарови пръсти в косата на темето й, приближи уста до нейната…

Тъмноокият отново беше се появил на прага, осъзна тя, и ги гледаше, докато зеленоокия я целуваше. Напрегнато, трескаво, пламенно притискаше уста към нейната, заглушавайки всяка дума, която би се осмелила да произнесе.