Хедър Греъм
Смътна заплаха (13)

Тринадесета глава

Разкопките бяха започнали наскоро. Находището бе открито по една случайност едва преди година. Турист намерил по време на излет недалеч от планините стърчаща от земята кост. Проявил любопитство, показал го на приятели и за късмет попаднал на специалист, който знаел към кого да го насочи, преди нещо да бъде унищожено.

Отпуската на Манди току-що беше свършила, но тя не знаеше дали това я натъжава, или радва. Копнееше да се прибере у дома. Толкова много бе искала да дойде тук, далеч от всекидневието си, за да размисли, а всъщност изобщо не бе мислила по вълнуващите я проблеми. През деня къртеше с длетото, номерираше, картотекираше, опаковаше, правеше гипсови отливки. През нощта лежеше сама и си мечтаеше да не е сама. Това, което най-много я плашеше, бе, че макар Шон да не беше споменал нищо за истинска връзка, тя знаеше, че това е неговото желание и като дете се плашеше от тази мисъл.

Но пък от друга страна и през ум не й бе минало, че ще може да се люби с него, а ето че това бе станало с такава лекота, с такава неописуема красота. Може би всичко останало ще си дойде на мястото по същия начин. Може би тя трябва просто да затвори очи, да се гмурне, пък да става каквото ще става.

В края на деня още седеше пред изкопания скелет на тиранозавър и грижливо чистеше с четчица от меки косми пясъка, за да го подготви за пренасяне. Зад гърба й имаше гигантски дъб, отпред й няколко големи скални отломъка и макар че разкопките гъмжаха от работници, тя бе практически сама. Откритието беше невероятно — десетина тиранозавъра и огромен брой по-малки животни, служили им за прехрана. Самотата я радваше, но щом я нападнеха мисли, обземаше я паника и изпитваше желание да бъде сред многолюдна тълпа.

Над скелета изведнъж падна нечия сянка и тя инстинктивно вдигна очи.

Беше толкова изненадана, че дъхът й секна.

Пред нея стоеше Шон в обичайния костюм с жилетка. Висок, мургав и красив, с очи зелени като ливада напролет. Стоеше и мълчеше, после бавно се усмихна.

— Здравей, Манди.

Тя се поуспокои. Наведе глава и си каза, че не така си е представяла срещата им. Тя беше по работен комбинезон и прашна лабораторна престилка, половината от прахта по тиранозавърските кости се бе преместила върху лицето й.

Манди поклати глава и се намръщи, преди да намери сили да проговори:

— Какво правиш тук?

— Донесох едни документи, които трябва да подпишеш.

Тя пак се намръщи. От ФБР й се бяха обаждали от време на време през седмицата, но никой не бе споменал, че трябва да подписва документи.

— По работа ли си тук?

Шон се колеба една секунда повече от необходимото.

— Да.

Манди се усмихна и прехвърли погледа си върху тиранозавърския скелет. Бе доволна, че вижда Шон. Искаше й се обаче да разполага с малко повече време.

Той извади от джоба на сакото си плик и клекна до нея.

— Ето. Нали каза, че искаш да дадеш показания в полза на senora Гарсия. В този документ са предадени разговорите ти с ФБР и полицейския отдел на Маями. Трябва да го отнеса в прокуратурата. Процесът започва през септември.

— О — промърмори Манди.

Изчете внимателно документа. Беше съставен много точно и изразяваше достоверно мислите й. Започна да се подписва, после вдигна очи и попита:

— Senora Гарсия в затвора ли е?

— Не. Пуснаха я под гаранция. — Той се поколеба, после сви рамене. — И бащата на Хулио е вече на свобода. Питър упражни влиянието си.

— Ами Хулио?

Шон поклати глава.

— Той е в затвора. Може би така е по-добре. Със сигурност ще го осъдят да излежи известен период от време и ще му приспаднат сегашния престой.

Манди кимна.

— А Роберто?

Устата на Шон мрачно се изкриви.

— Не знам какво ще реши съдът, но той е замесен в какво ли не — наркотици, обири, убийства. Ако прокуратурата си свърши добре работата, може да му лепнат десетина доживотни присъди.

Манди наведе глава и леко потрепери. Тя бе все така убедена, че Роберто си е заслужил съдбата.

— Аз… ъ… получих телеграма от Питър.

Тя вдигна рязко глава и се намръщи.

— Ти? Защо?

Шон се усмихна и пак бръкна в джоба си, после й подаде лист хартия. Имаше изписани само четири думи: „Ожени се за нея“.

Ръката й се разтрепери. Тя прехвърли телеграмата в другата и сви устни.

— Изглежда е подразбрал нещо — каза най-накрая.

— Така изглежда.

— Е, не си бил прав. Той няма нищо против.

— Сигурен съм, че не му е безразлично. — Той помълча, преди да попита: — Ти имаш ли нещо против работата, която върша?

Тя го загледа, после сви рамене.

— Полицейската професия не е от най-безопасните.

— Но аз се занимавам с разследване на убийства. Имам работа с хора, които вече са мъртви… и безопасни.

— Но онези, които са ги убили, съвсем не са безопасни.

Той въздъхна.

— Манди, отделът за наркотици е опасен, не моят. Последният път, когато съм стрелял с пистолет, ако не броим случая на пристанището, беше преди четири години на учебното стрелбище. Гледаш прекалено много полицейски сериали.

Тя се усмихна.

— Всъщност изобщо не ги гледам.

— О!

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

Тя отметна глава назад. Беше твърдо решила, каквито и да са последствията, да не плаща за чужди грехове.

— Аз съм руса. Пълнокръвна щерка на Америка. Богата при това.

— Да, знам. Склонен съм да си затворя очите пред тези твои недостатъци.

— Нима? И кое те накара изведнъж да решиш, че може и да не съм расистка?

Той наведе глава, като едновременно сви рамене и разпери ръце.

— Манди…

— Ей!

— Какво?

— Стъпил си на бедрото му!

— Какво?

— Дръпни се назад! Бързо! Стъпил си на костта!

— О!

Изчервен от смущение, Шон отскочи встрани, а Манди се наведе над стърчащата от земята кост и се зае да проверява дали не е пострадала. После въздъхна облекчено.

— Ъъъ… Що за звяр е това?

— Тиранозавър — разсеяно отвърна Манди.

— Онзи, големият и злият, за когото японците направиха цял филм?

— Да. Само че не е бил чак толкова зъл. Ето, виж.

Тя стана да му покаже целия скелет.

— Погледни предните му крайници. Виждаш ли колко са малки в сравнение с туловището? Всъщност не е бил в състояние да сграбчи нещо и да го разкъса на парчета. Едва е можел да си набавя храна. Вече сме убедени, че е бил лешояд-месояден, но се е нахвърлял върху вече убито животно.

Тя вдигна очи и се изчерви, изненадана от обичта в погледа му.

— Обичаш си работата, нали? — попита Шон.

— Да, много.

— И аз. Би могла да ме научиш на много неща.

Тя не знаеше какво да отвърне. Вятърът духна и развя косите й около лицето. Знаеше, че трябва да каже нещо, но просто не можеше.

В този момент доктор Тео Уинтър, ръководителят на разкопките, се появи иззад големия дъб, следван от група работници, готови да започнат гипсовите отливки. Манди им представи Шон, но доктор Уинтър явно не бе в състояние да се впечатли от нещо друго, освен от купчина отдавна мъртви кости. Единственото му желание бе Шон да се разкара от разкопките.

Добре че не го видя как тъпче по скелета, помисли си Манди.

— Време е да тръгвам — каза Шон.

Тя се изненада и не можа да си изясни дали изпита облекчение, или разочарование.

Един от асистентите я попита нещо и тя знаеше много добре, че не е редно да стои и да води странични разговори, докато всички останали се трудят. Но просто не бе в състояние нито да помръдне, нито да отговори.

Шон реши проблема. Каза й довиждане с крива усмивка и си тръгна. А тя остана да стои там и да гледа подире му, като усещаше само полъха на вятъра по лицето си.

Защо не я покани на вечеря или нещо такова? Продължаваше да се пита тя непрекъснато, докато денят клонеше към залез. Но всъщност не бе необходимо да си блъска главата над този въпрос. Много добре знаеше отговора. Той искаше всичко или нищо. Повече нямаше да има срещи. Нямаше да се виждат за вечеря или на чашка, нямаше да ходят на кино или да се разхождат по плажа. Може би нормалната връзка бе невъзможна, като се има предвид начинът, по който бяха започнали.

Тя вече започна да го разбира. Може би и той вече я разбираше. Не мислеше, че е коравосърдечен и не проявява разбиране към причините, които я караха да се въздържа от цялостно отдаване. Той просто смяташе, че тя може да ги преодолее… и трябва да го стори.

Манди си помисли, че той може би ще се обади на другия ден, но не позна. Нито позвъни в хотела, където бе отседнала, нито се появи на разкопките. Попита се дали не се е прибрал вече в Маями и се изненада, че тази мисъл я раздразни.

Последната вечер колегите й дадоха вечеря в нейна чест и тя някак прекара добре. И изведнъж си даде сметка, че всъщност е живяла по инерция. Докато не срещна Шон.

Можеше да изтъкне хиляди уважителни причини да се омъжи за него, две, от които бяха от изключителна важност. Първо, тя го обичаше. Второ, ако тестът за бременност, който бе купила от аптеката, не лъжеше, Манди очакваше дете.

Единственият аргумент против бе паниката в душата й при перспективата отново да обича някого.

Проблемът не беше просто емоционална реакция и това именно Шон не желаеше да проумее. Реакцията бе чисто физическа. Ръцете й започваха да се потят, сърцето й забиваше оглушително. Само при мисълта за това усещане настъпваше пълно душевно объркване.

Мисълта… Преди време беше решила, че просто никога вече няма да има деца, защото ужасът от загубата бе тъй непреодолим. Разбира се, ако не бяха обстоятелствата, тя нямаше да допусне това да я връхлети повторно.

Обаче сега… Сега тя знаеше, че нищо няма да й попречи да има това дете.

Мислите не я оставяха на мира дори за минутка. Дори докато си вземаше довиждане с колегите по време на закуска, така се увлече, че за малко да изпусне самолета. Просто не бе в състояние да прави каквото и да било както трябва. Пъшкаше от яд, докато препускаше към летището и изведнъж си каза, че или ще се омъжи за Шон (той го искаше сериозно, нали?), или ще се премести да живее в най-отдалеченото селище на Аляска.

Настани се в почти безлюдното отделение на първа класа и взе в ръка някакво списание. Дълго гледа снимката на елегантна трапезария, преди да осъзнае, че й се струва толкова нелепа само защото е обърнала списанието наопаки. Въздъхна и изведнъж замръзна.

Защото и Шон беше в самолета, препречил пътя на опитващите се да се качат след него, ококорил се изумен насреща й.

— В първа класа ли си?

— Какво?

— По дяволите!

Той продължи напред, за да пусне пътниците да минат. А Манди остана да седи, загледана тъпо в предната седалка. След минути всички се бяха качили и препасали с предпазните колани. Стюардесата произнесе словото си относно мерките за безопасност и самолетът излетя.

Манди си свали обувките и подви крака, твърдо решила да се чувства удобно по време на полета, въпреки бясно препускащото си сърце. Не знаеше да плаче или да се смее. Той явно бе решил да не я оставя на мира.

Стюардесата й предложи шампанско и тя прие, след което надигна чашата и я изпи на един дъх.

Стюардесата, естествено, веднага се върна и, прикривайки шокираното си изражение, предложи да й налее още.

— Няма от какво да се страхувате — зауспокоява я хубавото момиче. — Честна дума. Капитан Ходжис е пилот от двайсет години. Много е опитен. Няма да усетите дори поклащане през целия полет.

Манди поклати глава и се усмихна:

— Не ме е страх. Обичам да летя.

— О!

Смутено, момичето се усмихна и бързо се прибра.

Манди се загледа през прозореца. Вече се бяха издигнали високо над облаците. Сякаш бяха застанали неподвижно над море от пухкав памук. Само ако можеше да се съсредоточи. Ако можеше да мисли за нещо друго, освен че и Шон е в самолета.

Стомахът й се присви. Какво й ставаше? Той наистина я обичаше. Трябваше да я обича, иначе защо би си правил толкова труд?

Пое си дълбоко дъх и усети, че трепери. Нима наистина беше решила да бъде самотна до края на живота си? Животът е изпълнен с рискове, а… любовта си е риск, няма защо да се заблуждава. И какво е животът без любов, освен една дълга поредица от самотни години?

Сега, когато Шон бе докоснал живота й, без него той наистина й се виждаше празен и студен.

Но би ли могла да обича повторно? Да се притеснява за него, ден подир ден? Да се моли всяка вечер да се върне у дома здрав и читав? Ами… би ли могла отново да прегръща дете, след като знае колко бързо може да угасне един малък живот?

— Отмести си краката.

Манди вдигна глава към гласа, задави се, разля шампанското и го загледа виновно.

— Хайде, отмести ги.

Тя ги свали от седалката и той се отпусна до нея.

— Какво правиш тук? Нали пътуваш в туристическата класа?

— Подкупих стюардесата.

— Стюардесите не приемат подкупи.

— Всички вземат подкупи.

Като по поръчка, стюардесата се появи насреща им, мина покрай тях и ги огледа свойски.

— Какво й каза? — попита Манди.

Той вдигна рамене.

— Шон!

— Нищо важно — каза с усмивка. — Само я осведомих, че си престъпник-психопат, когото съм длъжен да отведа в Маями. Казах, че не искам да ти слагам белезници и да плаша останалите пътници… а само да те държа под око.

Той се усмихна мило, пресегна се към списанието, обиколи с поглед кабината.

— Много е приятно.

— Шон, нали не си казал…

— Казал съм.

— Ще те убия! — кресна Манди точно когато стюардесата минаваше пак покрай тях. Сините очи на момичето така се ококориха, че щяха да изхвръкнат.

— Успокойте се, госпожо Блейн — каза той с професионален глас, усмихна се на стюардесата и й направи с палец знак, ще всичко е наред.

— Шон Рамиро…

— Може да се споразумеем за по-умерено обвинение, госпожо Блейн. Само се успокойте и аз ще ви помогна с каквото мога.

— Не съм престъпник!

— Ц-ц. За съжаление правосъдието гледа неблагосклонно на факта, че сте сипали арсеник в кафето на чичо си.

Стюардесата, която наливаше шампанско на един бизнесмен пред тях, преглътна мъчително и за малко да полее човека.

— Шон, наистина ще те убия!

— Моля ви, госпожо Блейн. Много ще ми е неприятно, ако се наложи да използвам белезници.

— О, Господи! — простена Манди, отпусна се назад и се предаде. — Сега вече се убедих в ирландската ти кръв. През живота си не бях чувала нещо по-нелепо.

— Дръж се прилично — каза той закачливо — и ще ти издействам малко шампанско. Тук много ми харесва. Първа класа. Жалко, че отделът е толкова стиснат.

— Наистина ли убеди отдела да те изпрати чак в Денвър?

— Разбира се. От мен се очаква да поговоря с теб за процеса.

Манди изпъшка отново и обърна лице към прозореца. Вече не се виждаха облаци, само отражението на неговото лице. И въпреки всичките му сухи закачки, тя видя отразена и болка върху това хубаво лице.

Сърцето й заби учестено. Странно усещане. Той бе тук и заедно с него я споходиха смехът и любовта. От нея се искаше само да се пресегне, но тя все още не можеше, все още правеше две крачки назад след всяка напред.

Затвори очи, после подскочи, като го чу да вика стюардесата.

— Може ли още шампанско? — После снижи глас почти до шепот: — Ако я понапия, ще мога по-добре да я контролирам.

— Да, да, разбира се.

— Божичко, не беше ли по-лесно да доплатиш разликата до първа класа?

Той понечи да й отговори, но млъкна и глухо благодари на стюардесата, която досипа на Манди и предложи една чаша на Шон.

— Наздраве! — каза той и чукна чашата си в нейната.

Тя сви упорито устни и отказа да откликне.

— Хайде де, къде е онази Манди, която познавах?

Устните й се отпуснаха.

— Представа си нямам. Последното, което чух за теб, е, че отвеждаш престъпник в Маями.

Той отвори уста да каже нещо, но в този момент се появи стюардесата с подносите с обяда. И за голямо учудване на Манди, той изобщо не й обръщаше внимание, съсредоточил се изцяло върху стюардесата.

Хубавото момиче беше крайно притеснено и Манди обвини за това Шон, успял да я убеди, че Манди е опасна престъпница.

Момичето за малко да изтърве подносите, но успя да се успокои. Шон продължи да я следи с поглед, после се отпусна назад, озадачен.

— Какво има?

— Моля?

— Какво става?

Не й хареса видът му. Тя не беше излъгала, когато каза, че обича да лети, но изведнъж взе да си мисли за всякакви катастрофи. Някой е забравил инструмент в мотора и сега самолетът им ще аварира. Или нещо подобно.

Само че полетът бе рядко спокоен. Все едно, че стояха на едно място и не помръдваха.

— Шон — прошепна Манди и сграбчи притеснено ръката му, — смяташ ли, че на самолета му има нещо?

Той се ококори насреща й.

— На самолета? От къде на къде?

— Тогава какво…

— Няма ли да си ядеш пържолата?

— Какво?

— Яж!

Той самият обаче не обърна внимание на храната си. Хапваше от време на време, но цялото му внимание бе погълнато от стюардесата.

Момичето още не се беше съвзело, когато се върна и мина покрай тях с количката. Но се опитваше да запази самообладание. Усмихваше се, разменяше любезности с пътниците. Но в държанието й имаше някаква промяна и тя не беше само по отношение на тях двамата.

Манди се опита да разпита Шон веднага щом отнесоха подносите, но той промърмори:

— Извини ме за малко.

— Шон!

Но него вече го нямаше. Изчезна в малката кухня веднага след стюардесата. И остана там цяла вечност, поне така се стори на Манди.

Най-накрая се върна на мястото си до нея, но приличаше на сомнамбул, напълно изключил от всичко наоколо.

— Шон…

— Не мога да повярвам — каза разсеяно.

— Какво не можеш да повярваш?

— Шт! Не си си допила шампанското. Пий!

Пий! Каза го с такъв тон, сякаш това щеше да й помогне.

— Шон! — удари го тя с юмрук по рамото.

— Шт!

— Нали каза, че на самолета му няма нищо.

— Така е. Кълна се.

Стюардесата се приближи забързано, наведе се и прошепна в ухото на Шон:

— Елате, лейтенанте.

Той кимна и стана, готов отново да я последва. Тя се спря изведнъж и погледна притеснено към Манди.

— Всичко наред ли ще бъде с нея?

— Какво? А, да, разбира се. Стига да нямате арсеник на борда.

И двамата изчезнаха в предната част на самолета. На Манди й идеше да закрещи.

Стори й се, че цяла вечност ги нямаше, макар че според часовника бяха изминали само двайсет минути.

— Шон, какво, по дяволите, става?

— Ей! — обади се някой зад тях. — Аз постоянно летя по тази линия. Какво става? Отдавна трябваше да са обявили, че се приземяваме. Освен това под нас трябва да има суша, а не вода!

— Проклет да си, Шон Рамиро! — прошепна разтревожената Манди. — Кажи най-сетне!

Той се обърна към нея.

— Не исках да те тревожа…

— Не си искал да ме тревожиш?

— Шт! На самолета му няма нищо. Честна дума. Просто сме отклонени леко от маршрута.

— Как така?

— Ами така.

Точно тогава се чу гласът на пилота по високоговорителя. Звучеше изключително спокойно. Започна с това, че онези пътници, които често ползват тази линия, явно са разбрали, че това не е обичайният маршрут. Увери ги, че всичко е наред. Просто на борда се намирал един „господин“, който настоявал да кацнат на летище Хосе Марти… в Хавана.

Манди хлъцна и се загледа в Шон.

— Отвличат ни към Куба!

— Да, знам — каза той неспокойно. — Опитах се да го убедя да се откаже.

Пилотът в този момент даде микрофона на „господина“, който обясни на развален английски, че никому не желае да стори зло и в никой случай на капитан Ходжис, но вече осем години не си бил в родината и твърдо бил решил да се завърне.

— Не, просто не мога да повярвам — каза Манди. После погледна към Шон. — Можеш ли да направиш нещо?

— Боя се, че не. Държи нож до гърлото на капитана, а в другата си ръка има ръчна граната.

— Но как са го допуснали да се качи на самолета?

— Откъде да знам?

Разговорът им приключи в този момент, тъй като стюардесата започна спокойно да им разяснява какво се прави при принудително кацане в случай, че имат проблеми с приземяването. Сред пътниците не се забелязваше паника, може би защото пилотът отново заговори в микрофона и увери всички, че им е разрешено да кацнат на Хосе Марти.

— Просто не мога да повярвам! — притеснено шепнеше Манди, докато се подготвяше за слизане.

— Съжалявам, Манди. Честна дума.

— За какво съжаляваш?

— Ами все се опитвам да те убедя, че ние кубинците сме чудесни хора, а ти налиташ само на типове, които отвличат хора и самолети.

Тя стисна силно ръката му.

— Не си прав. Налетях и на един великолепен полицай.

Самолетът потръпна при свалянето на колесника.

— Призна ли си го най-сетне! Откога ти разправям, че съм страхотен.

Колелата докоснаха пистата и спирачките задействаха със скърцане. Манди отправи мълчалива молитва пистата да е достатъчно дълга за реактивен самолет.

Молитвата й беше чута.

След секунди самолетът спря напълно. И само секунди след това в него нахлуха кубинци в униформи.

Манди почти веднага бе разделена от Шон. Стюардесата го бе повикала да превежда.

Манди имаше чувството, че с часове вече седи на едно място. Нищо не се случваше с нея, нищо не се случваше с никого, а наоколо цареше пълен хаос. В самолета имаше прекалено много хора, а климатичната инсталация бе изключена.

Жегата бе непоносима, но тъкмо когато си каза, че вече не издържа, по радиоуредбата бе съобщено, че автобуси ще извозят пътниците до терминала, където, ако желаят, могат да обменят пари и да си купят храна и сувенири.

Манди проточи врат, опитвайки се да зърне Шон, но никъде не го видя. Чувстваше се нещастна, докато се приготви да слиза заедно с останалите.

На стълбата я спря строен офицер с мустаци а ла Кларк Гейбъл. Нищо не разбра от думите му, нито пък той я разбра. Единствено й стана ясно, че настоява тя да остане последна и изведнъж отново бе обхваната от познатия ужас. Защо именно тя? О, Господи! Дали и те не я бяха взели за убийца?

Обаче я придружиха само до средата на самолета, където Шон водеше задълбочен разговор с няколко мустакати военни. Разговорът продължи безкрайно, съпроводен от ожесточени ръкомахания.

Най-накрая единият офицер, явно старши, вдигна рамене, останалите се разсмяха, после всички я загледаха с многозначителни усмивки.

Чак тогава Шон се обърна към нея и я улови за ръката.

— Бързо! — прошепна в ухото й. — Да тръгваме. Долу ще ни чака кола. Влизай вътре и се прави, че лудо ме обичаш!

— Какво?!

— Шт! Прави каквото ти казвам.

— Ама…

— Манди! Моля те!

Не й даде да продължи, а я побутна да тръгне между седалките и я поведе надолу по стълбата.

Там наистина имаше спряла кола — голяма дълга лимузина. Манди се качи отзад заедно с Шон и се изненада, когато офицерът с мустаците а ла Кларк Гейбъл ги последва.

Дълго пътуваха и накрая спряха пред внушителна на вид сграда с гербове върху красивите врати от ковано желязо.

— Къде сме, по дяволите, и какво става? — успя тя да прошепне в ухото на Шон.

— Това е швейцарското посолство — отвърна той също шепнешком. — Пилотът трябва също да е вътре. Трябва да уреди въпроса с горивото, за да можем да се приберем.

Слязоха от колата и кубинският офицер бе посрещнат учтиво от висок рус мъж, но всички продължаваха да говорят на испански, нищо че бяха в швейцарското посолство. Тя все още нищо не разбираше.

— Шон, не ме интересува пилотът. Ние защо сме тук?

— Ами… опитват се да ме задържат — отвърна той.

— Какво!

Той взе ръцете й в своите и я загледа в очите.

— Просто ми помогни, Манди. Прави каквото те моля. Те знаят кой съм.

— Кой си?

— Ами… стара история. Нали не искаш да остана в тази страна завинаги?

Тя го погледна сериозно.

— Продължавай.

— Омъжи се за мен. Ако се оженя за американска гражданка…

— Та ти си американски гражданин!

— Да, ама нали ти казах, че знаят кой съм. Баща ми беше участник в някои събития, които…

— Виж този! Държи се така, сякаш сте стари приятели.

— Такива сме си. Бяхме в един клас до нощта, когато избягах от Куба.

— Нали каза, че си роден в Ирландия.

— Да, там съм роден. Това е една дълга история. — Той положи ръце върху раменете й и я придърпа с много жар към себе си. — Е? Те ми предоставят една възможност да отърва кожата. Швейцарците ще ни предоставят разрешително за брак и свещеник. Манди! Моля те! Трябва да ме измъкнеш от тази ситуация.

Тя се втренчи в очите му и дълго, дълго мълча. После загледа цветята наоколо, слънцето, красивите планини в далечината.

Не беше очаквала нещата да се развият по този начин. Останалите пътници бяха заети с пазаруването на дреболии за спомен, а тя стоеше тук с Шон и слушаше най-невероятната измишльотина, която бе чувала през целия си живот.

Наведе глава, усмихна се бавно, леко огорчено. След толкова години най-сетне се бе завърнал към кубинските си корени, а най-ярко се бе проявила ирландската му склонност да разправя врели-некипели.

Цялото й минало премина пред очите й. И тя разбра — макар че то щеше да бъде с нея до края на земните й дни, дошло бе времето кротко да му затвори вратата.

— Значи ако не се съглася, ще те задържат в Куба, така ли?

— Може да ме хвърлят в затвора.

— О!

— Е?

— Не мога да допусна да ти се случи такова нещо. Нали така?

— Би било много подло, като се има предвид какво аз направих за теб.

Тя помълча. Той погледна нетърпеливо часовника си.

— Манди! Трябва да приключим, преди да уредят въпроса с горивото!

Тя сви рамене.

— Хайде тогава.

Швейцарците се държаха очарователно. Осигуриха нужните документи, вкараха ги в малък параклис, прилепен до сградата на посолството. Церемонията се проведе на френски и бе претупана, защото всички бързаха.

Манди през цялото време се усмихваше и се питаше как ли е успял Шон да убеди кубинските власти да се хванат на глупавия му детински номер.

Но когато нейното „да“ бе последвано от страстна целувка, тя си каза, че поне ще има за какво да си говорят през идните години.

Бързо ги върнаха на летището. Самолетът бе зареден и пътниците отново се качиха на борда, натоварени с ром, пури и какво ли не.

Вече бяха във въздуха, когато Шон се обърна към нея със смутена усмивка:

— Трябва да ти призная нещо. Помолих капитан Ротейо да ни даде специално разрешение за женитба. Излъгах, макар че наистина сме съученици от едно време. И той действително знае за баща ми. Бащите ни бяха приятели.

— О! — каза Манди.

— Мразиш ли ме?

Тя го изгледа царствено, с високомерна усмивка на устните.

— Всъщност не. Аз също трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— През цялото време знаех, че лъжеш. Може да не говоря испански, но не съм вчерашна.

— О! — каза той.

— Но имам намерението да науча езика като хората. Да пукна, ако допусна двамата със сина ни да си говорите за мен, без да разбирам една дума!

— Сина ни?

— Или дъщеря ни.

— Ама… очакваме ли?

— През декември. Или може би ноември.

Той преглътна, после додаде сковано:

— Омъжи се за мен, защото си… бременна?

— Кълна се, че ще те ударя! Омъжих се за теб, защото те обичам! Не заради нелепата ти измислица и не защото съм бременна. Като си помисля, впрочем, ти май наистина ме заплаши с това, но…

Той се усмихна широко, прегърна я и я прекъсна:

— Обичаш ме значи?

— Да, и ти много добре го знаеш.

— Е, да, но е приятно човек да чува такива думи от време на време. Започвай да тренираш, защото ще искам да ги слушам много често отсега нататък.

— Ей, гладна кокошка…

— Обичам те, госпожо Рамиро! Отчаяно. Страстно. Обичам те, обичам те, обичам те…

За жалост, точно в този момент отпред им се появи стюардесата.

— Тя ме обича! Тя се омъжи за мен! — осведоми я Шон.

— Но нали тя е… Вие сте се оженили за убийца!

— А, това ли… Лейтенант Рамиро, как не ви е срам! Веднага марш обратно, където ви е мястото — в туристическа класа!

Но тя се шегуваше. В края на краищата, такъв полет не се случва всеки ден. Затова момичето просто им издейства допълнително шампанско.

Манди се смя на шегите му, докато двамата отпиваха от изстуденото шампанско, после изведнъж стана сериозна:

— Да не би да сънувам?

— Не, не сънуваш.

— Шон… може би понякога ще имам нужда от твоята помощ.

— Всички се нуждаем понякога от нечия помощ.

— Аз наистина те обичам. Много! Мисля, че още там, на острова, започнах да се влюбвам. Не искам да живея без теб.

— Манди…

Чашата му се чукна в подноса, докато я оставяше. Ръцете му я обгърнаха, пръстите му се вплетоха в косата й. А когато устните му докоснаха нейните, тя бе гладна за тях, толкова гладна, че се остави да бъде погълната от прегръдката му и забрави, че се намират в пълен с хора самолет.

Той се откъсна от нея, простена тихо, възбудено, и се долепи до бузата й.

— Госпожо Рамиро, внимавайте с ръцете си.

— Никой не ни вижда.

— Нищо чудно да ме видят обаче! Господи, как ще дочакам да слезем от този самолет! При теб или при мен?

— В моята къща. Твоята ще се наложи да продадем.

— А според мен трябва да се отървем от твоята — усмихна се той. — По дяволите, изобщо не ме интересува къщата, стига веднъж да се доберем до нея!

 

 

Минаха още два часа, преди да се доберат докъдето и да било. Накрая той отиде с нея в дома й, защото беше по-близо до летището. И макар че Манди бе готова да се обзаложи, че такова нещо е невъзможно, той успя да разсъблече и двама им, докато се изкачваха по стълбите, като ръсеше дрехи по стъпалата. Така че се озоваха в леглото за рекордно кратко време.

Тя бе тъй щастлива. Тъй невярваща, че е негова съпруга, че правят любов през брачната си нощ. Че са се обвързали един с друг изцяло, всеотдайно, за цял живот.

Беше бързо, трескаво, както се и очакваше. Но пред тях имаше една цяла нощ. Време, достатъчно да го предупреди, че е собственичка на една от най-грозните котки на този свят. Време, достатъчно той да я уведоми, че партньорите му понякога може да им досаждат до смърт. Време, достатъчно да обсъдят болезнени проблеми, да поговорят за миналото и пак да се любят.

И пак. Време имаше.

— Te amo — каза Манди, за да изпрактикува наученото на испански.

Той се усмихна и в очите му припламна нежност, а тя отново повтори испанските думи:

— Te amo… тук — целуна го по гърдите, — Te amo и тук. — И с всяко повтаряне на думите се плъзгаше все по-надолу по него, търсеше все по-ерогенни зони. — Te amo и тук…

Той я сграбчи, задъхан, за косата. Изстена, положи я под себе си и застина само колкото да прошепне:

— Госпожо Рамиро, никога, ама никога не съм чувал по-изразителен испански.

— Querido! — простена тя и сключи ръце зад тила му. А в ръцете й той намери нов живот. И я дари с нов живот и всичко, което тя искаше.

— Querida! Любов моя, любов моя…

Целуна я по корема и се усмихна, когато тя се изви нагоре към него.

И тогава Манди разбра окончателно, че отново ще може да обича.

Да обича свое дете, да обича свой съпруг. Нищо че е склонен да я командва и е доста особен… и ох… страстен… и ох!

— Шон…

Повече не издържаше.

Такива бяха… обстоятелствата.