Робърт Улман
Бързата ръка

1.

Тъкмо ковяха оковете за колата на фермера Роример. Клей стоеше пред огнището. Беше гол до кръста и тялото му блестеше от пот. До него огромната ръка на Джоунъс МакКълоус въртеше чука и ехото отекваше звънливо надалеч. Личеше си обаче, че МакКълоус не бе съсредоточен в работата си. Неговите очи следяха Клей, който бе обхванат от странно неспокойствие. Смениха местата си. Клей извади нажежен до бяло къс желязо от жаравата, докато Джоунъс натопи огъваното досега с чука парче метал в една каца с вода. Пара и съскащо цвърчене бяха последицата от това движение на МакКълоус, но помощникът му Клей като че ли не виждаше и не чуваше нищо. Той се ослушваше за нещо навън, а може би се вслушваше в себе си. Изглеждаше като болен. Дори и сега, когато положи нажеженото парче метал върху наковалнята, оставяйки го да се оформя под ударите на нечовешки силната ръка на ковача, Клей сякаш не беше тук.

По челото на Джоунъс се появиха дълбоки бръчки. Клей бе изпаднал пак в обичайното си състояние. Нещата не вървяха добре! Демоните продължаваха да измъчват това момче и неговите вътрешни терзания не го напускаха! Това изпъкваше още по-ясно на фона на тяхното мълчание. Всеки от тях — и Дорис, и той, и Клей — се стараеше да покаже едно привидно спокойствие, но това правеше нещата още по-лоши. Няколко думи щяха да променят може би нещичко! Въпросът бе кой да ги произнесе пръв. Навън се простираше необятният и привлекателен свят. В обора пръхтеше конят на Клей. А в чекмеджето лежеше, хванал прах, револверът на този млад мъж, който бе станал неговата зла орис…

От улицата долиташе шумотевицата на ежедневието.

Робърт Пиърс тъкмо бе отворил вратата на магазина си и протягаше ръце, за да се разсъни. Прозявката му бе толкова звучна, че се дочу чак в ковачницата.

А Роки Стоув бършеше стъклата на прозореца на кръчмата си. Със същия парцал почистваше и финия кристален прашец, останал от чашите по тезгяха, а от него прозорците потъмняваха, което бе причина Стоув да ругае всяка сутрин търговеца, който му беше продал стъклата. Така и не му бе дошло наум досега да използва друг чист парцал за прозорците…

И тъкмо когато се случваха всичките тия неща, в селцето се появи чужденецът. Ездачът имаше брутално, остро изсечено лице с малки, недоверчиви очички. Устните му бяха като резка, драсната като че ли с кръв. Мъжът носеше два револвера и скочи от коня си, щом спря пред ковачницата. Разкрачен, той свали черните ръкавици от ръцете си. За разлика от потъмнялото му от слънцето лице, ръцете му бяха мъртвешко бледи и костеливи.

— Десният заден крак. Подковете го веднага! — изръмжа той заповеднически.

— Добро утро! — отговори МакКълоус и се изправи пред наковалнята. Извиси се почти с една глава над непознатия.

Чужденецът го огледа със своя пронизващ поглед, но това не смути ковача. Той бе преценил светкавично от какъв сорт е човекът, появил се тук. МакКълоус погледна предпазливо към Клей, който продължаваше да държи желязото с клещи в ръка и като че ли не бе забелязал непознатия. Държането му можеше да се приеме като незачитане на клиента. Лицето на непознатия започна да потъмнява.

— Не ви ли казах, че бързам? — със застрашителна грубост продължи той.

МакКълоус отпусна чука си и се обърна към Клей:

— Да прекъснем за малко — и хвърли поглед към копитото на коня. — Трябва ни една малка подкова, мистър! Момент, може би имам такава в склада!

Чужденецът не го изчака да се отдалечи и се обърна към помощника:

— Ей, ти! Я да напоиш коня!

Троснатият тон върна моментално Клей в действителността. За частица от секундата той обхвана с погледа си натрапника и установи опасните подробности по него. Веждите му се свиха навъсено, а около устните му се издълба упорита бръчица.

— Кладенецът е точно до къщата!

Непознатият се разкрачи. По лицето му не трепна нито едно мускулче.

— Казах да напоиш коня ми! — злобно процеди той.

МакКълоус тъкмо се връщаше в ковачницата. Една мисъл владееше съзнанието му, когато дочу острите думи на непознатия и видя застиналите черти на помощника си: да не допусне Клей да бъде въвлечен в свада, защото щеше да стане страшно.

— Аз пък ти отговорих, че кладенецът е до къщата, чужденецо!

МакКълоус застана бързо между двамата.

— Аз ще напоя коня ви! Мисля, че тази подкова ще стане. След десетина минути ще можете да потеглите!

В този момент високо над тях се чуха пронизителните крясъци и удари с крила на стотици птици. Ковачът погледна към небето. Точно над главата на непознатия, в синевата на безкрая, под формата на непрекъснато променящо се огромно ветрило летяха на юг хиляди диви патици. Чужденецът каза нещо, но нито Клей, нито ковачът успяха да го дочуят.

Клей стоеше като прехласнат и МакКълоус обърна бавно глава към него. По гърдите на Клей отчетливо се виждаха зараснали рани от нокти на ягуар, а точно в средата червенееше белегът от страхотна рана от пушка. Ръката на Клей, продължаваща да стиска тежките клещи с нажеженото желязо, започна да се повдига бавно, като със същата бавна отмереност се обърна и лицето му към чужденеца. Той никога в живота си не беше виждал подобни очи! Юмрукът на Клей се издигаше все по-високо, а заедно с него и клещите, и огненото парче метал между зъбците като заплашителен ореол, готов да се стовари върху главата на непознатия.

— Каза ли нещо? — прошепна дрезгаво Клей.

Непознатият преглътна слисано.

— Попитах дали каза още нещо? — направо изригна Клей.

Роки Стоув от другата страна на улицата изпусна парцала, с който бършеше прозореца си и погледна към ковачницата… И Харолд Фарлей, който се бе запътил към банката си, се спря като вкоренен на пътя…

Клей Слоън живееше от две години в този град.

Но никой не го познаваше отблизо. Никой не го бе видял да влиза в бар и да пие. Той не беше се появявал на нито една от танцовите забави. Не носеше оръжие, беше мълчалив и любезен…

Но чужденецът имаше чувството, че се е изправил пред хищник! Стоеше като парализиран, не можеше да помръдне нито ръка, нито крак и студените му очи станаха неспокойни. С върховно усилие той успя да се обърне и да продължи по улицата нагоре. МакКълоус го дочу да подвиква през рамо:

— След десет минути ще се върна за коня!

Ковачът въздъхна с облекчение.

— Извини ме, Джоунъс — покашля се Клей, — но този тип, изглежда, е свикнал да стъписва хората с револверите си!

Ковачът кимна замислено с глава.

— Ще ми подадеш ли ножа, Клей?

И докато ковачът изрязваше деформираната роговица на копитото, за да направи място на подковата, Клей гледаше след дивите патици. Това бяха първите ята. След тях щяха да прелетят хиляди, десетки хиляди. В продължение на дни техните пронизителни крясъци и удари с криле щяха да звучат над градчето.

С рязко движение Клей се обърна и тръгна към сумрачния ъгъл на ковачницата. Там имаше втора наковалня. Клей постави нагорещеното желязо върху нея, взе най-тежкия чук и започна да удря. Удряше с цялата си яростна сила и капчиците пот блестяха по него като перли. Изглеждаше, като че ли води непримирима битка с непокорен, твърдоглав противник, докато желязото се огъваше и изтъняваше под мощта на гнева му.

„Ще си го изкара на наковалнята — мислеше си Джоунъс МакКълоус, — това е реакцията му след срещата с един стрелец и човек, който си изкарва прехраната с помощта на оръжието.“

Джоунъс МакКълоус видя дъщеря си Дорис, която тъкмо влизаше в ковачницата през вратата, свързваща работилницата с къщата им. Тя хвърли продължителен поглед към ъгъла, в който така бучеше и трещеше, като че ли там дузина пияни мъже бяха почнали да трошат инструментите…

А през това време чужденецът бе достигнал до банката. Той изчака, докато Харолд Фарлей извади ключ и отключи вратата. Харолд го забеляза и поздрави учтиво. Рядко се случваше клиент да се появи толкова рано и да търси услугите му.

— Името ми е Фред Слокъм — думите идваха от непознатия като изстрели. — Искам да обменя малко пари!

Фарлей повтори името му на глас и го покани в банката.

— Нещо му стана май на тоя Клей Слоън! Не бях го виждал никога в такова състояние. Мога дори… — Фарлей се обърна към непознатия и думите секнаха в гърлото му.

Очите на Слокъм излъчваха омраза. Той измъкна пачка банкноти от джоба си и ги подхвърли на банкера.

— За тия песос искам долари!

— Но разбира се! Момент само! Ей сегичка ще ви обслужа! Само да сваля кепенците.

— Това можете да свършите и след това!

Фарлей погледна крадешком към мрачното лице на чужденеца. И на него му бе станало ясно какъв човек се намира пред него. Започна да кима угоднически с глава и побърза да отвори трезора. Там преброи банкнотите и се обърна към чужденеца:

— Ще получите 120 долара, мистър Слокъм. Курсът тук, на север, е малко по-неблагоприятен от този на…

— И това е добре! Хайде, дайте ми доларите!

„Какъв неприятен тип“ — помисли си Фарлей.

От друг на негово място той би научил със сигурност какво се е случило в ковачницата. Как можа да попадне на такъв пън? Най-невероятното бе, че Клей Слоън се бе осмелил да се противопостави на един явен убиец и се бе измъкнал безнаказано. Не! Това просто не беше за вярване!

Фарлей отключи трезора, като открехна едва-едва вратата му. Този чужденец определено не му харесваше! Но въпреки предпазните мерки, Фред Слокъм успя да хвърли едно око към вътрешността на стоманената каса. Това бе достатъчно, за да светне целият. Трезорът просто пращеше от пачки банкноти. След няколко дни приближаваше търгът на добитък. Щяха да пристигнат търговци отвсякъде, за да изкупят говедата. Те не носеха пари в наличност със себе си. Плащаха само с чекове и за Фарлей тези дни бяха върхови за годината. Фактически, банката му изпълняваше предназначението си два пъти по за пет дни в годината. През останалото време работата почти замираше. Фарлей започна да брои доларите пред чужденеца.

— Кога ще започне родеото? — попита Слокъм.

— След четири дни. Ще вземете ли участие в него? Най-добрият стрелец с револвер ще получи награда от 500 долара.

Студените очи на чужденеца останаха безизразни. Той нави банкнотите на руло, без да ги брои, задържа ги в ръка и каза като че ли на себе си:

— Че това не са никакви пари!

— Положително! Но конкуренцията просто липсва! Нашето градче е малко изолирано. Не идват много гости. Родеото го правят само местните хора. И те носят револвери, но надали някой от тях е застрелял нещо друго, освен някой чакал или лисица. Тези петстотин долара могат да се спечелят много лесно.

— Напълно възможно. Как казахте, че се казва помощникът на ковача?

— Клей Слоън.

Чужденецът повтори името, като че ли искаше да го запамети завинаги.

— Какво друго знаете за него?

— Много малко неща! Знам, че е сгоден за дъщерята на ковача. Те пристигнаха заедно — чакай да си помисля малко, точно така — преди две години и се установиха тук. Спокойни, благонадеждни хора. Направо симпатични!

— Този Слоън ще направи ли опит да спечели петстотинте? — в гласа на Слокъм се бе появило нещо дебнещо.

Фарлей махна с ръка.

— Положително не! Аз не съм го виждал никога с оръжие. Мисля си дори, че той изобщо не може да стреля!

Слокъм сбърчи вежди.

— Да няма оръжие ли? Не познавам досега мъж, който да не носи оръжие.

— Напротив! Аз, например, също не нося.

— Ами оня колт под мишницата ви? — попита иронично непознатият.

Фарлей трепна и дясната му ръка инстинктивно подскочи към същото място.

— Не трябва да носите тясно сако! За колта няма нужда от кобур. Достатъчна е само презрамка от по-мека телешка кожа!

— Благодаря ви — промърмори слисаният Фарлей, — само че аз нося револвер просто по предписание. Застрахователните агенции изискват това.

С равнодушно изражение Фред Слокъм напусна банката.

 

 

Фарлей гледаше със смесени чувства жилавата, отдалечаваща се фигура. Много по-приятно бе да виждаш гърба на подобни типове, отколкото да са с лице срещу теб, особено когато трезорът ти е пълен с банкноти! Въздъхвайки облекчено, Фарлей излезе навън. Той свали железните решетки от прозорците и размишляваше над думите на чужденеца, докато отваряше капаците. Така и не забеляза кога до него се изправи шерифът Макс О’Рурк, който също се бе загледал след непознатия. А точно в този момент чужденецът влизаше в хотела на Алън Ферхълс отсреща.

— Добро утро, Фарлей! Кой беше този човек?

— Фред Слокъм. Обмени песос за долари.

— Значи е пристигнал от юг. Изпитвам антипатия към хора, които носят по два револвера, идват от юг и използват ръкавици като оня там.

Шерифът О’Рурк беше висок на ръст, с коса, побеляла на слепоочията. Всички в градчето знаеха, че тази служба не му е по сърце, защото при всяка възможност той подхващаше все историята как от двайсет години мъкнел тази значка, а хората били все неблагодарни. Толкова дивотии вече не се случвали в градчето. И наистина всички считаха шерифа си за твърд мъж, бяха свикнали да го срещат с все същия стар служебен револвер по улиците, по които досега не бе се случвало нещо особено.

— Клей Слоън се нахвърли срещу оня приятел с клещите в ръка, а нагорещеното желязо почти опря до носа му! Той избухна така, че си помислих дали няма да започне да се стреля на секундата!

Шерифът обърна учудено глава към Фарлей.

— Слоън ли казваш? — попита той, невярващ на ушите си.

Банкерът поклати няколко пъти глава.

— Точно той! И Стоув го видя. Но знаете ли кое беше най-интересното? Че Слокъм не предприе нищо! Съвсем нищичко! Не помръдна нито сантиметър. Само се обърна и се отдалечи от ковачницата!

— Типове като Слокъм нямат страх. Ако Клей носеше оръжие, той щеше да бъде застрелян светкавично. Хм, значи Клей Слоън направи това! Странна история!

— Слокъм ме попита какво знам за него.

— Ето че идва неприятното! Тия, които си изкарват хляба с револвери, са по-чувствителни и от примадоните танцьорки. Благодаря ти, че ми каза, Фарлей! Работата е наистина много сериозна!

О’Рурк продължи обиколката си. Това той правеше всяка сутрин и вечер. Имаше хора, които сверяваха часовниците си с неговата поява. Той патрулираше из града по съвсем определен план, който не беше променен нито веднъж в продължение на дълги години.

О’Рурк чу отдалеч следващите един след друг удари на чук от ковачницата, видя покрития с прах кон на чужденеца пред нея, както и Джоунъс МакКълоус, занимаващ се с подковата.

Звездата на шерифа проблесна на слънцето и ковачът вдигна глава.

— Здравей, Джоунъс! Какво прави Клей вътре? Изглежда, иска да разбере докога ще издържи чукът на ударите му?

Ковачът знаеше, че в градчето умират за някоя нова клюка. Той прикова с последен пирон подковата към копитото на коня и пускайки крака му на земята, го плесна с ръка по задницата.

— Превъзходно животно! Не трепна през цялото време!

Необузданите удари вътре в ковачницата секнаха изведнъж. И двамата вън чуха как парчето желязо изхвръква от строшения чук и се удря в стената.

Голото тяло на Клей бе обляно в пот. Кожата му бе мургава като на индианец. Добре оформените му и твърди като стомана мускули се повдигаха от учестеното дишане. Тежкият чук в ръката му бе със счупена дръжка. Нагорещеният къс желязо, който бе удрял, бе станал на тънка пита и все още блещукаше, поел гнева на ковача. Изглежда, Клей бе изпитал някакво жестоко удовлетворение, което го бе успокоило отчасти. И когато се приближи към двамата, той се усмихна почти приятелски на шерифа.

— Здравей, Клей! Ако не се лъжа, с чука е свършено!

— Не се лъжеш, Макс!

Клей и Джоунъс се засмяха от сърце и О’Рурк съвсем се обърка.

— Смейте се, смейте се — изръмжа той, — а в града обикаля ли, обикаля един побеснял никаквец с два револвера на кръста и се осведомява наляво и надясно какво представлява някой си Клей! Но нали затова си има шериф — той да изсърба накрая попарата!

Клей избърса с опакото на ръката си потта, която се стичаше по гърдите му. Той постави остатъците от чука на наковалнята и погледна остро О’Рурк в очите.

— Този стрелец беше вече тук. Твърде много го мързяло да напои коня си сам. Убедих го, че един добър стопанин трябва сам да се грижи за коня си.

По лицето на шерифа се появиха хиляди бръчици. Те се появяваха, когато той бе особено загрижен.

— Не искам произшествия в града си! Ти ще си единственият мъж в Дивия запад, осмелил се да излезе срещу един убиец с чук в ръка! Вероятно не ти е съвсем ясно колко опасни могат да станат тия хора, щом някой им полази по нервите…

— Сърдечна благодарност за загрижеността ви, шерифе! Но аз нямам нужда от помощ!

Един изпитателен поглед се насочи към Клей. МакКълоус побърза да се вмъкне в разговора:

— Не се притеснявай, шерифе! Този чужденец бърза и ще напусне съвсем скоро града.

— Стига да не го привлече наградата за най-добрия стрелец на родеото! Клей, ти трябва да ми обещаеш нещо! Ако Слокъм предизвика свада, да не тръгнеш по свирката му и да го раздразниш докрай! Ще спестиш и на себе си, на мен, пък и на града ни много неприятности!

Клей се взря в сините очи на шерифа. Те го накараха да се усмихне смутено и да кимне с глава в знак на съгласие:

— Да! Добре, добре! Сигурно е така! Та аз не съм откачен! Нали така, Джоунъс? Клей Слоън не е полудял, проклятие!

— Добре! — промърмори шерифът и чувство за превъзходство се появи в изражението на лицето му.

Ето че бе дошъл и неговият миг — да приложи уменията си на място! Един млад мъж се бе подчинил безусловно на стратегическата мисъл на шерифа и бе повярвал безпрекословно, че звездата и револверът на О’Рурк ще спасят живота му!

О’Рурк махна величествено с ръка и продължи по обичайния си път.

Пред широко отворената врата на хотела шерифът се сблъска с Фред Слокъм, който забеляза веднага излъсканата до блясък значка и несъзнателно се спря на мястото си. Слокъм хвърли втори бърз поглед към револвера на шерифа, а после втренчи безизразните си очи в мършавото му лице. Той светкавично си беше изработил мнение за него и нагло се захили.

— Тръгнал съм към ковачницата, шерифе! Препречили сте ми пътя!

Очите на шерифа трепнаха неспокойно. Леденият тон в гласа на Слокъм не предвещаваше нищо добро. По съвсем друг начин си бе представял срещата с този нехранимайко. Той даже бе разиграл мислено сцената как ще се появи в хотела и с назидателно вдигнат пръст ще му каже на тоя тук, че няма да търпи в града си стрелби. Гласът му трябваше да звучи остро и категорично — така, че да достигне до Алън Ферхълс, който клечеше по цял ден в кабинката до таблото с ключовете на стаите. После целият град щеше да знае с най-големи подробности как шерифът се е справил с един наемен убиец…

— Името ми е О’Рурк — заекна шерифът. — Макс О’Рурк.

— Много интересно, шерифе! Радвам се, че се запознах с вас, но сега ми направете път!

Слокъм спокойно би могъл да премине край шерифа. Между него и рамката на вратата имаше място поне за двама мъже. Но, изглежда, той знаеше точно какво иска. Усмивката му беше студена и цинична, когато О’Рурк му направи път. Слокъм мина така, че почти изблъска шерифа и щеше да го събори на тротоара, ако в последния момент ръката на О’Рурк не бе намерила опора в перилата на верандата.

Макс се огледа бързо наоколо и облекчено въздъхна. Никой не беше видял случилото се. Той тегли едно проклятие наум.

Това си беше чисто поражение. По-срамно поражение от това не можеше да се случи. Да не говорим за това къде би отишъл целият му авторитет, ако някой бе видял всичко отстрани.

Шерифът продължи загрижено пътя си, но стъпките му не отекваха вече така сигурно и категорично, както преди.

2.

Фред Слокъм бе новата атракция на градчето, колкото и отрицателна да беше оценката за него. Бяха слушали много за тия пословично бързи, върховни стрелци, но никога не бяха виждали никого от тях. А ето че той беше пристигнал и докато спеше в хотела си, мъжете изпълниха кръчмите, а жените го обсъждаха, събрали се на кафе и допрели глави една до друга. Имената на знаменити стрелци като Кинг Фишер, Вес Хардин, Дивият Бил Хичкок, Клей Алисън се чуваха отляво и отдясно. Оказа се внезапно, че в градчето имало мъже, които някога и някъде са срещали поне един от тези стрелци. Например Пол Жавит твърдеше, че е присъствал лично на престрелките на Вес Хардин. Като пресметнаха годините, се оказа, че това трябва да е станало, когато Пол тъкмо е прохождал… Но всички разговори все пак си имаха един реален фон и това бе случилото се с Клей Слоън. Изведнъж целият град заговори за този млад мъж. Никой не можеше да проумее неговата дързост. Всички бяха единодушни, че на бедното момче за няколко секунди му е изскочила чивията… Тоест, че си е загубил разсъдъка.

— Че как иначе! Та нали аз лично видях миналата година как стори път на един каубой на тротоара, когато оня търсеше повод, за да се сбие с него! Всички момчета му се смяха тогава. Приемам го като човек, но знам, че е страхливец — това бе мнението на Джак Крокър и можеше да му се вярва, защото бе все там, където се случва нещо.

И наистина, Клей бе предизвикван поне дванадесет пъти през тези две години. И то не само от хъшлаци, чиято грубост бе наплашила всички околни. Между тях имаше и слабаци, които по всеобщо мнение не биха издържали под ударите на якия ковач. Но Клей не бе се оставил да го въвлекат в бой. На никого не беше направило впечатление, че в повечето от тези случаи Клей бе с Дорис и може би бе избягвал свадите заради нея. Напротив! Това, че не се показваше като мъж в нейно присъствие, правеше вината му още по-тежка. Та имаше ли някой друг, който ще се остави да го обиждат и нагрубяват в присъствието на избраницата му, на любимото момиче? Нима можеше да се радва на уважение мъж, който не реагира мъжки на обидите и подигравките! Клей беше избягнал всеобщото презрение само заради това, защото бе учтив и любезен, винаги готов да помогне, като оставаше скромен и мълчалив. Към всичко това се прибавяше и фактът, че е пришълец, а в градчето бяха привикнали да знаят с пълни подробности кой какъв е. За Клей не се знаеше нищо, освен това, че всяка свободна минута прекарва на реката, седнал на брега и опрял замислено глава на ръцете си. Или пък другата му странна привичка: да язди неоседлан кон между хълмовете дотогава, докато конят се покрие с пяна и спре с треперещи крака, изчерпал силите си докрай.

 

 

В градчето имаше само една църква. Там проповядваше пастор Хенри Декстър, който след дълъг размисъл бе решил да посети ковачницата и да разговаря с Джоунъс МакКълоус за съдбата на Клей… След това отчето бе направило опит да говори с новия гост в хотела на Алън Ферхълс. Когато чужденецът се бе появил в гостилницата на хотела и си бе поръчал стек, гарниран с фасул и домати, Хенри Декстър се бе обърнал към него със звучния си глас, излизащ сякаш от ерихонска тръба. Такова гласище можеше да озвучи цяла катедрала. И така Фред Слокъм бе чул, че някой иска да говори с него.

— Чест и почитания, свещенико, защо не! Седни и нека не те безпокои това, че ще кльопам пред теб! Но си падам само по горещия стек.

— Обръщайте се към мен с името Декстър, мистър Слокъм, Хенри Декстър!

Слокъм бе набучил парче от стека и след като го бе поднесъл към устата си, бе кимнал с глава.

— В градчето се говори за това, че Клей Слоън си е изпуснал нервите.

— Така ли?

— Клей Слоън не е участвал досега в никакви свади. Дори когато са го обиждали в присъствието на годеницата му, той е избягвал насилието.

— Ами тогава той е страхливец!

— И хората са убедени в това, мистър Слокъм. Но то не зависи от самия човек.

— И по-добре! Защото в противен случай по глобуса щяха да подскачат само герои.

— Позволете ми един въпрос, мистър Слокъм! Бихте ли влезли в конфликт с човек, който във всяко отношение е под вашето ниво?

— Зависи от случая. Но си мисля, че не.

— Това очаквах и аз. Защото преди малко разговарях тъкмо по тия въпроси с ковача и неговата дъщеря и трябва да споделя с вас, че ги намерих безкрайно разтревожени за Клей.

— Така значи!

— Точно така! Наистина, те не ме упълномощиха за това, но ми се струва, че очакваха от мен да ви помоля за извинение и да забравим тягостната случка, разиграла се рано тази сутрин.

Вилицата на Слокъм бе паднала с трясък на масата.

— Оня Слоън присъства ли на вашия разговор?

— Естествено, че не! Аз съм против това човек да бъде унижаван…

— Но знае ли той за вашето посещение тук?

— Убеден съм в това!

Слокъм бе започнал отново да дъвче, въртейки заплашително глава. Декстър го наблюдаваше с напрегнато очакване. Най-накрая Слокъм бе преглътнал и процедил:

— Е, добре! Благодаря ти, свещенико.

— Но за какво?

— Че ми спестяваш позора да застрелям този нещастник! Надали ще проумееш това, но в професионален кръг, така да се каже, бих загубил много от реномето си!

Свещеникът се бе надигнал, опитвайки се да се усмихне.

— Напротив! Дори съм убеден в това — бе промърморил смутено той.

 

 

— Това вече преля чашата! — извика Клей срещу ковача и започна да обикаля наоколо като тигър, хванат в клетка. — Кажи ми кой ви дава право на теб и на Декстър да се грижите за мен по тоя начин, да го вземат дяволите?

— Декстър ти мисли доброто — прозвуча гласът на Дорис от стаята й. Тя бе застанала до скрина и ръката й си играеше нервно с махалото на порцелановия часовник.

— Не съм молил никого да ми мисли доброто! — гневът просто струеше от Клей. — Не е ли достатъчно това, че не нося револвера? Не им ли стига, че се оставям да ме обиждат разните му пияндета и нахални хлапета? Че по три пъти на ден душата ми стене, смачкана в тая дупка, в която прахът лепне по дробовете? Кажи ми, Джоунъс! Трябва ли да се оставя да бъда унижаван от някакъв си мухльо с револвери? Да ставам за смях пред цял един град! Това ли е животът, който ти имаше предвид?

Очите на Клей бяха като свредели, когато спря пред ковача и се взря в лицето му. Гласът му стана малко по-тих:

— Не можеш да изискваш това от мен, Джоунъс! И Дорис не може да иска това! Аз ще поставя нещата на местата им!

С бързи крачки той стигна до вратата и я отвори с рязко движение. Дорис извика след него:

— Няма ли поне да ни изслушаш, Клей?

Отговорът му бе съпроводен с гневен смях:

— Да те изслушам ли, Дорис? И какво ще ме посъветваш ти? Да се оставя да ми одерат кожата като теле и да остана да лежа вън в праха, гледайки как негодникът си подсвирква доволно!

— Искам да ми отговориш честно: би ли приел предизвикателството на Слокъм, ако оня те предизвика на двубой с револвери? Би ли отхвърлил неговото изнудване?

— Този път не! Дори бих накарал да ми завържат очите и ще го улуча, още преди пръстът му да докосне спусъка!

— Тогава всичко досега е било напразно!

Безнадеждният й глас и примиреното й изражение накараха Клей да излезе окончателно от кожата си. Той се обърна рязко и се приближи към нея.

— Е, добре, Дорис! Да се изясним докрай! Да оставим настрани това, че щом си помисля за оня нещастник, и ръцете ми от само себе си искат да го направят на решето! Но ти наистина ли си на мнение, че за всички ни е по-добре аз да се свивам в дупката си при всяко предизвикателство?

— Не, Клей! Нито един истински мъж не би издържал това!

— Щом мислиш така, защо изпратихте свещеника при оня мухльо с револверите? Да се моли за мен ли?

— Ти знаеш какво правиш, когато те обхване гневът! Никой не може да те спре! И какво? Ще убиеш за секунда някой глупак, който се заяжда с теб. Знам колко много се промени ти през тези две години! И не съм предполагала, че днес ще се случи това! Все пак няма повече да ти давам съвети! Сам ще видиш, че щом юмрукът ти създаде респект, нещата ще се развият по съвсем друг начин. Но вярвай ми, Клей, колкото и да мразя сбиванията, аз бих се радвала да видя как просваш по средата на улицата оня нахален каубой. Юмручният бой е едно — стрелбата между теб и Слокъм ще бъде съвсем друго! И още нещо, Клей! Сам ти казваш, че си убеден в това, че Слокъм има много по-бавна ръка. Ще ти достави ли удоволствие да застреляш един по-слаб от теб? Това ще е чисто убийство!

— Убийство ли? — извика Клей.

— Ами как другояче да го наречем? Да предизвикаш някой да посегне към оръжието си, въпреки че предварително знаеш колко по-бърз си от него и че ще го разстреляш на място!

— Че да не се натискам аз да му дупча кожата! Ако ме остави на спокойствие, ще може да възседне коня си и да продължи нататък!

— Ти твърдиш, че е под достойнството за един мъж да избягва предизвикателствата. Но това са мисли, които не могат да напуснат кръга на миналото ти. Това са понятията за чест на оня върховен стрелец Клей Алисън, който се довлече с ужасната рана в гърдите до нашия дом… Вероятно днес си на друго мнение и се питаш защо си оставил да се измъкнат без отмъщение ония мъже, които са стреляли в теб! Както върви, скоро няма да остане жив нахалник в града!

— Много добре! Отлично дори! Значи да гледам как нахалникът ми прави гримаса в лицето и аз да му отвръщам със същата гримаса, вместо да му избия зъбите до един! Да се превръщам в огледалния образ на маймуна, която иска да види за първи път мутрата си с очи. Като стрелец аз не можех да живея спокойно, но като страхливец спокойствието ми изчезна съвсем! Ти не разбираш ли това, по дяволите?

— Напротив! Разбирам го много добре!

— Проклятие тогава! Сега можеш да ми отговориш на въпроса какво си имала предвид, като изпрати свещеника с набожните му благопожелания при Слокъм? Аз виждам вече презрителните гримаси! Чувам оня ужасен, унизяващ ме присмех и високомерието в очите им. Клей Слоън е страхливец! Клей Слоън се крие и търси защита зад женската престилка като безпомощно мъниче и скимти! Ето ти материал за разговори за цяла година! Да те замерват с гнили домати, а когато отидеш на танци — да ти стрелят около подметките на ботушите и да гледат сеир!… И ти очакваш с цялата си сериозност да участвам в този цирк, без някой ден всичко в мен да експлодира! Но моето предимство е, че знам какво става! Сега например ще си разменим няколко думи с тоя никаквец Фред Слокъм!

— За бога, не! — ужасена промълви Дорис.

Клей се беше обърнал вече към вратата. Чертите на лицето му бяха станали каменни.

— Изобщо не се тревожи, Дорис! Аз ще тръгна без револвера.

Ковачът и дъщеря му го видяха, когато премина под прозореца. Не се чу никакъв шум от стъпките му.

— Не знам вече кое е по-лошото — промърмори почти беззвучно ковачът, — дали, когато е с револвера, или е без него!

От една смехотворна, на пръв поглед напълно безобидна историйка пред очите им започваше началото на една трагедия.

— Слоън е тръгнал към хотела!

Оказа се, че доста хора веднага узнаха това и мълвата тръгна навсякъде. И шерифът О’Рурк проумя необикновеното в ситуацията.

Клей нямаше със себе си револвер!

Следователно нямаше предпоставки за страхове. Един стрелец, дори и чудовище по характер, не би стрелял никога по беззащитен човек.

 

 

Фред Слокъм, който продължаваше обяда си, чу тихото изскърцване на дъска зад гърба си и замръзна така — с вилица и нож в ръце.

Стекът ухаеше апетитно, но на Слокъм му беше приседнало. И той обърна глава. На две крачки зад него беше Клей. Гледайки го в очите, ковачът го заобиколи бавно и застана пред него, плътно опрял се на ръба на масата. Слоън носеше панталон от син дънков плат и гълъбовосива риза.

— Чух, че Декстър се е намесил в история, която не го засяга — проговори полугласно, почти нежно Клей.

Слокъм почувства отново как нещо стяга гърлото му, когато погледна в сивите очи на ковача. Колкото и да се съпротивляваше вътрешно, нещо не му даваше възможност да бъде спокоен. Той чу гласа си, който идваше като че ли от друг човек:

— Изглежда, ти не си съгласен с това!

— Изобщо не, Слокъм!

Слокъм отмести чинията си настрани и сви ръцете си в юмруци.

— Но ти ме предизвика, Слоън, това поне ти е ясно, нали?

— Това беше отговор на твоето предизвикателство! Предполагам, че не очакваш от мен да си замълча!

— Очаквам нещата да бъдат изяснени между нас двамата! — очите на убиеца гледаха лицето на Слоън. — Предполагам, че имаш револвер? — попита той остро. Макар и трудно, неговото хладнокръвие бе започнало да се възвръща.

Клей се наведе малко, ръката му посегна към ботушите и се появи на масата с нож, чието острие беше дълго, широко и си личеше, че ще реже като бръснач.

— Ти вземи ножа, Слокъм! Аз ще се бия с голи ръце!

Като стрелец Фред презираше ножовете. За един мъж с бърза ръка бой, при който липсва онова очарователно пушече дим, което да раздразни леко очите; при който го няма това дивно свистене на куршума, ехото от изстрела — такъв бой не струваше нищо. В безшумното впиване в тялото на един нож нямаше нищо героично, нищо мъжко. То бе подходящ начин на себеизява за един мексиканец или индианец! Но за върховен стрелец?…

— Аз не се бия като гладиатор, Слоън! Донеси револвера си! Или ако нямаш такъв, вземи един от моите!

Лицето на Клей потъмня от гняв.

— Твое право е да се откажеш от двубой с нож. Но да ти кажа ли мнението си за ония, които могат да се перчат само с револвер?

— Ще се върнеш ли с револвер или ще си играем на приказки? — изръмжа сърдито Фред.

В ъгълчето на устните на Клей се появи ехидна усмивчица. И той кимна с глава.

— Покажи ми един от пищовите си! Извади патроните! Искам да разбера дали с ютиите ти може изобщо да се стреля!

Слокъм измъкна колта от левия кобур и със заучено движение отстрани патроните от пълнителя. Постави оръжието до ножа. Посребреното удължено дуло, тежката дръжка, барабанът за шест заряда — всичко говореше, че револверът беше превъзходен, от най-новите модели и значи двойно по-опасен.

Слокъм наблюдаваше насмешливо ковача. Но усмивката му замръзна, когато забеляза светкавичната бързина, с която Клей започна да превърта колта в ръката си. За частици от секундата оръжието описа няколко дъги и палецът на този мним ковач беше вдигнал вече ударника, за да възпроизведе изстрел. Слокъм не бе виждал в живота си подобна ръка! Клей претегли колта в дланта си и започна да говори с една неподозирана нежност:

— Ръкохватката е неудобна, пружината на ударника е стегната малко повече. Предавката към спусъка трябва да е още по-твърда. Самият спусък трябва да е малко по-мек. При изстрел бие нагоре. Ръкохватката е малко по-дебела и пречи на захвата. Трябва да си суперстрелец, за да улучиш целта с тази играчка. Ако я задържиш още известно време, няма да се радваш дълго на тоя хубав свят! Не бих искал такъв боклук дори като сувенир!

Матово искрящото оръжие полетя отново към масата. Фред Слокъм го гледаше слисан, като че ли го виждаше за първи път. С невероятно усилие той вдигна глава и погледна спокойните очи на Слоън. Имаше чувството, че стоманен обръч е стегнал гърдите му. Не можа да каже нито дума.

И Клей остана мълчалив. Едва сега Слокъм забеляза белега от куршум на гърдите му. Погледът му залепна там и дрезгавият му глас процеди:

— А да имаш случайно по-хубаво оръжие от това?

Клей се наведе над масата и почти докосна лицето на Фред:

— Не прави опит да разбереш това, Слокъм!

Както бе наведен, Клей прибра ножа си и напусна помещението.

Стъписани и неразбиращи още нищо, хората навън вторачиха погледи след него. Клей Слоън вървеше с обичайната си пружинираща, безшумна походка и скоро се прибра в ковачницата.

Объркването беше пълно, когато няколко минути по-късно мъжът с двата револвера — Фред Слокъм — обязди коня си и изчезна от града.

Главата на шерифа не можеше да побере всичко това! Той продължи да стои на улицата, след като хората отдавна се бяха прибрали по домовете си. Вярно, че шерифът мислеше малко по-бавно и по-трудничко. Но колкото и да премисляше случилото се в този забележителен за градчето ден, видяното и чутото не можеше да даде отговор на всички въпроси! И шерифът реши да се осведоми в хотела. Но и съдържателят му, оня меланхоличен плешивец със зачервени очи, поклати със съжаление глава. Нищо не бил видял, нищо не бил чул! Че за какво му е да наднича в чужди дела? В главата му цял живот се бяха въртели цифри и баланси, а нали Фред Слокъм си беше платил за цели пет дни? Беше използвал леглото си само няколко часа и беше изчезнал, без да си иска парите!

Хенри Декстър майстореше табелка до църковната врата, чийто надпис умоляваше всички, влизащи в църквата, да оставят оръжията си в преддверието. Там на стената бяха поставили многобройни закачалки за тях. Тази молба не се отнасяше за редовните посетители, но нали в града се появяваха непознати? Табелката трябваше да им покаже какво да направят, преди да се помолят заедно с него.

 

 

А градчето като че ли бе потънало в спокоен, почти летаргичен сън. Слънцето напичаше дървените тротоари и като че ли всички спяха, изтощени от работата през седмицата. Беше неделя. Магазините бяха затворени. От занаятчийските работилнички не се чуваше никакъв шум. И почти никой не забеляза как откъм север в градчето се появи самотен ездач. Той бе облечен в дълъг жълт, покрит с прах шлифер, а лицето му бе скрито под широката периферия на каубойска шапка. Мъжът имаше неспокойните очи на невестулка, от които не убягва нищичко. Малката камбанка на църквичката започна да бие и се появиха първите хора, тръгнали за неделната служба.

В същия миг откъм юг в градчето влезе втори ездач, облечен също в жълт шлифер и скрил лице в сянката на широкопола шапка. И по неговия път се виждаха хора, поели към църквата.

Трети ездач с абсолютно същото облекло бе спрял коня си пред банката на Харолд Фарлей и равнодушно прехвърляше юздите около гредата за завързване, но без да направи обичайния здрав възел. Непознатите, които преминаваха през града по това време на годината, носеха подобни дрехи, така че пришълците не направиха първоначално никакво впечатление.

Харолд Фарлей се беше изправил на вратата на дома си и гледаше след богомолците, пъхнал палци в джобчетата на жилетката си. Фарлей беше баптист и по тази причина не ходеше на презвитерианските проповеди. Мъжът с жълтия шлифер се бе приближил до банкера, след като се бе огледал предпазливо наляво и надясно. От двете странични улици се приближаваха зловещо и бавно другите двама конници.

Чак сега погледът на Фарлей се спря на непознатия мъж. Беше неделя. Ако този човек беше клиент, той щеше да му каже любезно да го потърси утре. Всеки би искал поне в неделя да се радва на спокойствие. Фарлей почти бе отворил уста, за да уведоми непознатия, но устата му остана полуотворена, без от нея да се отрони звук! Право към корема му бе насочен огромен револвер, а същият този непознат му казваше почти приятелски:

— Хайде да влезем вътре, мистър Фарлей! Да си поговорим там малко за някои неща!

Другите двама ездачи с жълтите шлифери спряха точно пред банката. Те огледаха цялата улица и едва тогава свалиха от седлата си големи кожени чанти. На улицата не се виждаше никой, с изключение на пияницата, чиито крака стърчаха зад една бъчва до близкия бар. Бъчвата служеше да събира дъждовна вода, а търкалящата се наблизо бутилка и пронизителното хъркане показваха какво се беше случило със снощния герой. Пияният каубой не можеше да представлява никаква опасност. Единият от мъжете с жълтите шлифери кимна с глава. Без да бързат, двамата влязоха в къщата и заключиха вратата след себе си.

 

 

Дорис и баща й чакаха Клей. Още в ранни зори той бе възседнал коня и бе потеглил към близките възвишения.

Двамата чуваха как се отварят и затварят вратите на околните къщи. Хората отиваха на църква.

— Трябваше да не го молиш да идва с нас! — укорително подхвърли бащата. — Знаеш, че никога не е правил това!

Дорис бе застанала до прозореца и гледаше към хълмовете. Някъде откъм реката към кобалтово синьото небе се издигаше почти отвесна черта от дим.

— Не съм го молила за това, татко! Тази сутрин той ме съпроводи до реката, както всеки път. И внезапно сам поиска да дойде с нас. Не те ли радва това?

— Радва ме, но…

— Все твоето „но“! Не разбираш ли какво означава това? Та той е убивал хора! Досега е имал задръжки да влезе в църква. Най-после е преодолял себе си. Сега язди след последните ята диви патици и после ще се върне, за да дойде с нас в църквата! Ти разбираш ли какво значи това?

От усмивката широкото лице на ковача затрептя в бръчици. Той постави ръце на раменете на дъщеря си и я изгледа продължително и нежно право в очите.

— Изглежда, че и татко ти разбира, дъще! Естествено, че ще го изчакаме да се върне!

Минути по-късно Клей се появи на покрит с пяна кон. Чуха го как въвежда коня в обора, как го изтрива и му дава храна.

— Колкото по-упорито се бориш за нещо, толкова по-сигурно можеш да го задържиш, казваше майка ти. Няма да останем повече тук. Ще се преместим в Аризона.

Изненадана, Дорис обърна глава към баща си. Тя знаеше, че той е доволен от живота си. Той беше от тези хора, които веднага пускат корени, където и да се намират. Но тук ковачницата му бе добре подредена. Работа — колкото искаш! Уважаваха го всички. Два пъти досега бе сменял местожителството си. Бе започвал всичко наново, но никога не бе капитулирал пред някого. Първия път се бе противопоставил на крадливите команчи. Едва когато стрела бе улучила жена му и той я бе видял да умира в нозете му, бе поел към друго място. Вторият път беше след една безнадеждна битка с пясъчните бури, които засипваха по пътя си всичко засято, пресушаваха потоци и реки и бяха превърнали живота им в непрекъснат ад. Баща й не беше се примирил и тогава, а ето че сега сам вдигаше ръце. Но Дорис знаеше защо баща й иска да потеглят към Аризона. Тя можеше да предположи каква вътрешна борба му е струвало това решение.

 

 

Тротоарът бе тесен, затова Клей и Дорис вървяха зад широкоплещестата фигура на ковача. Клей размишляваше над думите на Джоунъс МакКълоус.

— В Аризона тревата била двойно по-висока от тукашната. Целият хоризонт бил просто червен от градински чай. Ти ще ловиш мустанги, а аз ще ги подковавам! Какво мислиш по въпроса, Клей? Какъв живот, а?

Двамата се бяха изгледали съвсем сериозно и избухнаха едновременно след това в облекчителен смях. В този живот имаше моменти, които като че ли пращаха лъч светлина. Над покривите продължаваха да се точат безкрайните клинове на дивите гъски. Клей гледаше след тях.

— Тия са от изостаналите — като че ли на себе си полугласно каза Клей. — Те няма да стигнат никога до Мексико. По техния път вече има толкова много орли…

От църквата се дочуваше песен. Тя идваше като че ли изпод земята. Преминаха покрай хъркащия пиян каубой. От църквата току-що бе излязъл шерифът и, опрял ръце на колана си, гледаше към тях. О’Рурк не би могъл да отговори сам кое го бе накарало да излезе навън. Когато разпозна Клей, той леко притвори очи.

И точно в този момент от банката се измъкнаха с развети шлифери трима мъже. Ръцете им придържаха с усилие претъпкани кожени чанти. С най-голяма бързина мъжете възседнаха конете си и ги пришпориха бясно. Харолд Фарлей се появи, крещейки отчаяно, на вратата на банката си, държейки в ръка револвер като детска играчка. Револверчето пукна два пъти и изстрелите отекнаха като жалостиво детско гласче. Фарлей стреляше за първи път в живота си и, както се оказа, за последен. Единият от бандитите се полуобърна на седлото и стреля само веднъж. Фарлей рухна на земята. Едва тогава бандитите забелязаха групичката на тротоара. Те чуха вика на Клей, с който той заповядваше на ковача да залегне незабавно. Видяха как Клей тласна момичето зад бъчвата с вода, а сам той се стрелна като огромна щука към спящия каубой и измъкна револвера от кобура му.

Бандитите веднага засипаха тротоара с куршуми. Макс О’Рурк бе успял с един скок да се скрие в църквата. С трескава бързина той бе измъкнал един револвер от закачените на стената, показа се навън и започна да стреля след конниците. А през това време Клей бе огледал спокойно и със заучени движения револвера на каубоя. И когато О’Рурк захвърли, проклинайки, празния револвер край себе си, Клей вдигна ръка. Бандитите бяха вече на повече от сто ярда от него. Той се прицели и стреля. Последният ездач подхвърли ръце във въздуха и излетя от седлото. Предпоследният, като че ли ударен с юмрук, се килна над шията на коня си.

Той успя да се задържи с усилие там. Оръжието в ръката на Клей произведе само тия два изстрела. Ударникът изчатка напразно. Каубоят бе оставил празни гилзи в барабана на колта си.

Улученият бандит не падна направо на земята. Кракът му се бе закачил в стремето и тялото му продължи да се влачи около петдесет метра и едва тогава изплашеният кон спря. Шерифът се приближи с широка крачка.

— Какъв изстрел само! — викаше той. — Браво, Клей! Това разстояние бе доста голямо за мен!

О’Рурк продължи да тича нататък. Той не беше видял, че и вторият от бандитите е улучен.

Фарлей лежеше по гръб с широко разперени ръце.

От църквата наизлизаха хора. Мъжете държаха револверите си в ръце. Клей бе клекнал до Дорис, чиято бяла риза бе започнала да почервенява. Пияният каубой продължаваше да си хърка кротичко.

Дорис потисна болката си и се опря на ръката на баща си. Опита се да се изправи на крака.

— Няма страшно, Клей! В ръката е. Аз съм просто уплашена! Моля те, остани тук!

— Ще се върна веднага! — успокои я Клей.

— Остани, моля те! Улучи един! Това е достатъчно!

— Това си е работа за О’Рурк, Клей! — намеси се и ковачът. — Ела! Трябва да занесем Дорис вкъщи! Раната кърви силно. Чакай, те са две! Чисти мускулни рани!

Двамата понесоха Дорис към къщи. През това време група доброволци бяха потеглили по прясната следа след бандитите. Един мъжки глас крещеше пронизително, че Фарлей бил само тежко ранен, докато бандитът е умрял на място, улучен в главата! Парите били спасени. Единият от бандитите изпуснал, изглежда от страх, чантите с ограбеното от банката. Друг глас питаше през прозореца в дома на ковача как е Дорис, ще се оправи ли от раната си или няма да я бъде. Най-после в този кошер от работливи пчелички се бе случило нещо необичайно!

Късно вечерта преследвачите се върнаха прашни и без успех. О’Рурк застана пред застреляния от Клей бандит и се почеса замислено по темето.

— Това лице ми се струва познато!

Той се прибра в канцеларията си и след като порови из книжата си, нададе тържествуващ вик:

— Точно както си мислех и аз! Ето го същия! Дъглас Пав — тридесет и четири годишен! Убийства, банкови грабежи, нападения на влак — издирва се жив или мъртъв! Ето го при нас, само че мъртъв! Има двама други братя — Джаки Пав — трийсетгодишен, и Дейвид Пав — четирийсетгодишен. Ето ти четирилистна детелина! Награда за всеки от тях по две хиляди долара! Я извикайте Клей при мен! Той не знае, че е спечелил двете хилядарки!

Клей пристигна заедно с ковача и Дорис.

— Не искам тези пари! — беше недоволната му реакция.

— Само без такива приказки! Спечелил си парите най-честно! Помисли само! След твоя изстрел бандитите изпуснаха своята плячка. Така че Фарлей не е изгубил нищо, като не смятаме раната му! Фарлей е казал, че ще прибави още два бона премия. Та това са четири хиляди долара, Клей! Ти ставаш изведнъж богаташ!

— Казах вече, че не искам тези пари!

Още преди шерифът да каже нещо, Дорис бе взела думата:

— Споделям мнението на Клей! Не искаме да имаме нищо общо с това! Искам да ви кажа само, че съм виждала убития тук! Това стана преди няколко дни. Той премина покрай нашата къща. Съвсем ясно помня гърбавия му нос!

— Бил е изпратен да разузнае. Мошениците от тоя сорт действат предпазливо. Но въпреки това не ви разбирам.

О’Рурк явно се беше разгневил:

— Не се прави на глупак, Клей! Всички сте от едно тесто! Я ми кажи, като си толкова чувствителен, защо изобщо стреля? Ами ако ония бяха убили Дорис? Щом можеш да се откажеш от четири хиляди долара, направи благодеяние! Вземи ги и ги остави на разположение на кметството! С тях бихме могли да построим един приличен затвор. На два пъти вече от моя хамбар бягат крадци, защото нямам даже решетки на прозорците.

— Вземи парите и прави с тях каквото щеш! — отсече Клей и се обърна да си върви.

— Тогава ще подпишеш документ, че се отказваш от парите.

— Няма проблеми!

Джак Крокър бе хванал възбудено Клей за ръката и питаше с широко отворени очи:

— Абе, човек! Ти наистина ли се прицели? Как го улучи от такова разстояние?

— Ами откъде да знам? Онова желязо просто ми подскочи в ръката и всичко стана от само себе си.

Когато Клей се отдалечи с ковача и Дорис, започнаха дискусиите:

— Да се улучи с колт от такова разстояние е направо невъзможно! Това си беше просто случайност!

— Невъзможно, но лицето му изглеждаше така, като че ли всеки ден е стрелял по живи цели, и то между закуска и обяд!

— Я стига бе! Всеки мъж би се учудил, ако улучи от такова разстояние, а на тоя не му трепна лицето!

Ето че се появи и пияндето, с чийто револвер бе стрелял Клей.

— Абе чух нещо за някакво възнаграждение. Помислих си, че и на мен ми се пада нещо от тия хартийки! Защото без моя колт нямаше да има нито погребение, нито пълен трезор!

— Идиот! — изруга О’Рурк. — Че нали ако не те бяха полели с вода, щеше да спиш и досега!

Брадясалият дребен мъж с криви крака пламна от яд:

— Я стига дрънканици! Сън ли е това — да спиш с чувството, че нещо ще се случи? Затова легнах на една страна, така че всеки да може да ползва револвера ми, ако потрябва! Я кажи ми с какво щеше да улучи Клей оня тип, отдалечаващ се с коня си? Може би щеше да хвърли по него лулата си?

— Абе ти да не си откачен?

— Точно обратното!

Човечецът извади револвера си и го повъртя малко с два пръста пред очите на О’Рурк и останалите.

— Ето че ви се удаде възможност да видите това произведение на изкуството! С него може да се улучи муха от двадесет крачки. Това се казва колт! В сравнение с него, вашите револвери са като детски тапешници! И според вас не трябвало да има премия? Схващате ли какво имам предвид?

Каубоят с кривите крака имаше в този момент само една мисъл в главата си: как да откопчи някой и друг долар и да го превърне в приказна пълна бутилчица! Неговото следващо излияние нямаше равно на себе си:

— Джентълмени, призовавам ви към размисъл! Дали наистина този Слоън е изкусен стрелец? Очевидно не! Аз вече съм осведомен за това. Даже трябва да го съдя за това, че опозори фантастичното ми оръжие, стискайки го с двете си ръце! Ами погледнете го сами! Станало е матово от срам! Но да проследим нещата нататък! Нима считате, че точно така се цели и улучва един професионалист? Ако самият Слоън твърди това, нека да докаже на родеото, че е върховен стрелец! Виждате сами, че не Слоън се справи с този хубавец тук, а кой?… Помислете само малко с превъзходните си куфалници!… Естествено, че този колт в ръчичката ми! И кой заслужава наградата?… Отново колтът! А на кого принадлежи той? На този сладък, жаден Джеси Требс, дето се е изправил пред вас! Но да помислим с кого ще я сподели тази наградичка Джеси Требс! Ами много просто — с ония невероятни трийсет мъже, които преследваха като истински дяволи някакви си бандити и които ще се превърнат в ангелчета, когато се наредят пред силните бутилчици. Е, човече, ти, който носиш с достойнство петоъгълната звезда на шериф! Кажи ми не съм ли напълно прав?

Требс беше се обърнал леко и бе хвърлил бегъл поглед върху лицето на убития. Изведнъж очите му се разшириха и той не успя да продължи. Беше се вторачил в гърбавия нос на мъртвеца, а в очите му се появи ужас. Настъпи гробна тишина.

— О… господи… не! Но това е… това е… Дъглас Пав!

— Е, и какво?

— Какво ли? Дъглас Пав! Единият от тримата братя Пав! Та те са най-безпощадните хора на земята! Аз изчезвам веднага, джентълмени! Разделете наградата помежду си! Боже, какви прекрасни мигове ви очакват — каубоят започна да се измъква с неподозирана бързина към вратата.

О’Рурк извика след него:

— Момент, Требс! Какво знаеш ти за братята?

— Какво знам ли? Достатъчно, за да не претендирам дори за един цент от това възнаграждение!

— Нещо конкретно!

Требс се обърна и първата му работа бе да плюе върху пода. Изведнъж бе изтрезнял и в очите му се четеше разум. Той извади колта си и го постави върху масичката, намираща се в близост до вратата.

— А това нещо ви го оставям на вас. Зареден е. Достатъчно за шестима.

О’Рурк пристъпи към него и с нетърпящ възражение глас го попита:

— Абе ще ни кажеш ли най-после каквото знаеш или не?

Требс отстъпи войнствено назад, отвори уста и изкуственото му чене изтрака леко така, че го чуха всички. Явно не му беше по мярка.

— Една малка история ще ви е достатъчна, за да помните и уважавате Джеси Требс! И така, действието се развива в щата Канзас. Джаки Пав се влюбва в едно момиче. При тях увертюри няма! Карат я по късата процедура. Ясно е, нали? Но момичето си имало брат. Той вади нож да пообръсне Джаки, само че на друго място. И докато Джаки лекува раните си, Дейвид и Дъг — другите двама братя — започват едно преследване на момчето, каквото не помни страната. Два месеца непрекъснато след него, а какво са направили с ножа, след като са хванали момчето… По-добре изобщо да не съществуват фабрики за производство на ножове! Все има отмъстителни хора, джентълмени, но тия… Пратете от мен много поздрави на Слоън! Кажете му да си осигури своевременно в гробищата едно хубаво сенчесто местенце. Все пак действа успокоително мисълта, че когато дойдат да се помолят за теб, слънцето няма да свети и напича главите на близките ти… Ако и те са останали живи! Предполагам, че си доволен от сведението, любими шерифе?

Вратата хлопна след дребния каубой и О’Рурк остана след малко съвсем сам. Изглежда, трябваше да се откаже от мисълта да обогати градчето със солиден затвор.

 

 

А родеото беше започнало и дните се нижеха с невероятна бързина. Битките се водеха при невиждан наплив от зрители. Победителите нямаха като че ли друга амбиция, освен да превърнат спечелените пари в течно състояние. Дъглас Пав, нападателят на банката, бе отдавна погребан. Свещеникът бе чел надгробното слово, само шерифът бе стоял до него с изражението на загрижен човек. Или по-скоро човек, когото очакват тежки изпитания.

Би следвало Клей Слоън да бъде в центъра на събитията. Един опасен, прословут с жестокостта си бандит бе застрелян при опит да обере банка. Целият Запад би трябвало да наостри уши при новината, че е бил осуетен един брилянтно подготвен грабеж. Но думите на каубоя Джеси Требс се бяха превърнали във възглавница, набодена с игли, върху която трябваше да седи цял един град. Кой можеше да остане спокоен, когато някъде наоколо в планината се бяха скрили двама безскрупулни бандити и изчакваха момента, за да си отмъстят.

О’Рурк не мислеше много-много за Клей. Защото той самият бе стрелял след бандитите. Ясно бе видял лицата им. Те бяха отвърнали на изстрелите му. „Няма начин да не се върнат — мислеше си О’Рурк, — ще дойдат да отмъстят за брат си. И тоя нещастник Клей! Защо му трябваше да се намесва!“ Никой средно разумен човек не би се разсърдил на шериф, ако той стреля след бягащи бандити. Но важното бе, че не шерифът бе улучил единия от братята. Целият град, какво ти градът — цялата страна знаеше вече, че Клей Слоън е оня стрелец, проснал Дъглас.

Шерифът влезе в офиса си и се отпусна тежко на походното легло. Винаги бе искал именно това: да се случи нещо вълнуващо и да им покаже на всички какво представлява. Ето че събитието бе дошло! Но точно на него ли трябваше да се паднат тия братчета Пав? Като че ли в страната липсваха други негодници, които не бяха чак толкова опасни!

О’Рурк просто нямаше покой. Надигна се и закрачи напред-назад в малкото помещение. Не! Така не можеше да продължава! Трябваше да си поговори с Клей! Това беше най-сигурното. Този момък трябваше да изчезне от града. Това беше най-доброто решение и за него. О’Рурк знаеше много добре, че е недостойно точно той да настоява за това, но нямаше друг изход. Скоро излезе пак на улицата. Срещна Робърт Пиърс, Кен Хаскил и Джак Крокър. Те изглеждаха така, като че ли са очаквали именно шерифа си.

— И какво ще последва сега? — подхвърли Крокър. — Утре родеото продължава със стрелби с револвер и пушка и после край!

— Знаеш ли, че Джеси Требс се изпари преди два дни? Изглеждаше непукист, а изчезна, и то само защото револверът беше негов. Заслужава си да се замислим върху това! — гласът на Хаскил изразяваше явна тревога.

— Трябва да вземем мерки, които да успокоят града — добави Пиърс. — Парите на Фарлей не ни интересуват изобщо. Още повече че имат осигуровка. Не можем да се противопоставим на братята.

Тази страхлива безпомощност разяри О’Рурк.

— Да не искаш Фарлей сам да им изпрати парите си, за да ни оставят на мира? — изръмжа той. — Съветвам ви да внимавате да не напълните гащите от страх. Та това си е работа на Клей. Какво толкова се е случило? Показахме на всички бандити, че в нашия град обирите не остават безнаказани!

„Ама какъв идиот съм! — мислеше си същевременно шерифът. — Става дума за главата ми, а съм седнал да дърдоря глупости! И все пак това беше възможност да им покажа твърдостта си. Че не ме е страх!“

О’Рурк изпита почти физическа наслада от възхищението в очите на тримата. Той се поизпъчи и сложи ръка на дръжката на револвера си.

— Мисля, че притесненията ви са излишни. В края на краищата аз все още съм тук. Освен това имаме много време. Двадесет и четири часа, докато свърши родеото. Оставете ме да помисля за това!

Крокър потисна една въздишка.

— Можеш да си говориш каквото си искаш, Макс! Щом човек като Джеси Требс си оставя револвера и изчезва като заек, само защото са стреляли с оръжието му, тогава какво остава за нас? Заявявам, че нямам нищо общо с цялата тази история тук!

— Аз също! — присъедини се веднага Пиърс. — И те моля да не ме гледаш така. Какво съм виновен аз, че…

— Нищо не си виновен ти — прекъсна го О’Рурк, — но щом всички сте на мнение, че те ще си отмъстят за смъртта на своя брат и ще търсят оня, който го е улучил, тогава става дума за отговорността на целия ни град! Не става дума дали искате, или не искате това! Този факт трябва да е ясен на всички ни!

— Като казваш „факт“, имаш предвид дулата на револверите им, нали? — бе недружелюбният отговор на Крокър. — И така, ще те изчакаме, за да видим какво ще измислиш, Макс. Ние също ще понапрегнем главите си. И вдругиден ще направим сравнение, като видим кой какво е решил.

3.

Тази вечер О’Рурк обиколи почти всички барове. Един от каубоите, който бе сочен предварително като фаворит в стрелбата с револвер, му подвикна от една от масите:

— Ало, шерифе! Крайно време е твоят стрелец-чудо да си нанесе името в листата на участниците в стрелбите! Който е улучил Дъглас Пав от такова разстояние право в китарата, не може да пропусне празната бутилка от тридесет крачки, нали?

— Оставете човека на мира! — изръмжа шерифът намръщено. — Улучил е случайно! Създадохме му достатъчно грижи с това!

— Той ли ти каза, че е било случайно? — намеси се в разговора и друг. — Какво? Нито дума ли не отрони? Това копеле е направо арогантно! Такива ми играят по нервите! Момчета, да тръгнем веднага към ковачницата! Този път Слоън няма да ни се изплъзне! Утре трябва да ни покаже на всяка цена как се стреля с револвер!

Див смях и крясъци огласиха кръчмата. Пияните каубои наскачаха като обезумели, събаряйки столове и маси, и потеглиха към ковачницата, крещейки възбудено.

„Само това ми липсваше още“ — помисли разколебан О’Рурк. Но и той се присъедини с уморени крачки зад беснеещата тълпа. Шерифът изобщо не забеляза облечения в сиво мъж, който водеше коня си за юздите и спираше пред хотела на Алън. Непознатият беше висок и строен. Под привидно равнодушните му очи се извиваше орлов нос. На бедрото му висеше широк колан без патрондаш. Тежък дългоцев револвер висеше отстрани така, че ръката докосваше ръкохватката му почти нежно и ласкаво.

О’Рурк точно в този миг намери своето решение. Той пресече улицата, изпревари викащите каубои и влезе в осветената къща на ковача.

Дорис го поздрави и го покани във всекидневната. Джоунъс МакКълоус бе седнал в едно кресло и държеше в ръката си лула. Клей се бе изправил до прозореца.

— Какво означават тези викове, Макс? — попита загрижено Дорис.

— Отнася се до теб, Клей! — започна припряно О’Рурк. — Ония настояват да вземеш участие утре в стрелбата. Повечето са пияни. Трябва непременно да им кажеш, че това е била чиста случайност.

Клей се обърна. По лицето му не бе трепнало нито едно мускулче.

— Трябва ли непременно да им кажа?

— Ами какво друго? Искат просто да се пошегуват с теб. Нима твърдиш обратното? Че си бил сигурен в ръката си?

— Аз не искам нищо друго, освен да бъда оставен на мира!

— Наивно желание! Та не ги ли познаваш тия навън? След всички подигравки, които си преживял тук, трябва да си по-внимателен с тях!

Клей се обърна бавно към него.

— Какво искаш да кажеш, Макс?

— Точно това, което разбра! Нямам намерение заради твърдоглавието ти да се заплитам в свада с тая пияна тълпа. Мога да се радвам само, че досега стреляха в небето! Нещата могат да се променят, ако някой ги раздразни докрай!

Тълпата бе стигнала вече до къщата на ковача. Много мъже викаха дрезгаво името на Слоън. О’Рурк побледня. Клей се изправи отново до прозореца и видя как някои от прииждащите се прехвърлиха през ниската оградка и щяха да прегазят доматите, насадени в градинката от Дорис. С един скок той се намери до вратата, грабвайки в движение двуцевката, висяща на стената. Той отвори едно чекмедже и вкара два патрона в цевите.

— Клей, моля те! — успя да извика Дорис.

Той се обърна към нея.

— Не разбра ли, че все някога щеше да се стигне до това? Те не ме оставиха да живея в мир! Аз имам право на отговор!

И той излезе навън.

— Патроните са за глиган — извика високо Клей Слоън — и който направи само крачка напред, ще стане на решето! Вън от градинката!

Моментално настъпи тишина.

Един от тълпата тъкмо бе вдигнал крак, за да стъпче доматеното стъбло пред себе си, но си остана така. Гледаше слисано към дулото на пушката, а доматите под краката му блещукаха, отразили светлината на лампите. Чувствайки другите зад гърба си, нахалникът намери сили да се усмихне подигравателно.

— Това истинска пушка ли е, герой?

— Имаш три секунди на разположение! — отряза ледено Клей. Всички чуха как ударникът на пушката отскочи назад.

Решителният тон на Клей бе направил впечатление, защото се чу друг глас:

— Върни се, Тед! Излез, защото тоя веднъж улучи изненадващо.

Буен смях огласи цялата улица.

Клей чакаше с пръст на спусъка. Когато всички напуснаха градинката, той опря пушката си до стената и се приближи до оградата.

— Кажете сега какво искате от мен?

Очите му пронизаха един от пришълците и израза в тях го накара да замълчи. Но ето че отстрани се обади друг подигравателен глас:

— Ами че ти си толкова известен мъж, Клей! Знаеш нашата слабост към добрите стрелци. Ти просто ни липсваш на състезанието. Или стреляш само по бандити, чиито глави са оценени за хилядарки?

— Ако изтрезнееш до утре и устата ти продължава да плещи, както сега, заповядай пак тук! Но сигурно ще разбереш дотогава, че трябва да си изберете друг човек за майтапи.

— Я му затвори балалайката, Пит!

От прозореца се провря цевта на далекобойна пушка и боботещият бас на Джоунъс МакКълоус изпълни улицата:

— Аз също ще затворя нечия балалайка оттук! Само посегнете, момци!

Нахалният каубой продължи пак:

— Слоън, я кажи на дядо си да си легне в легълцето!

Пушката изчезна, но ето че от къщата сякаш излетя огромното тяло на ковача. Най-близкият до оградата даже не разбра как бе издигнат във въздуха и захвърлен почти без усилие точно в средата на тълпата. Едновременно с това Клей докопа един от неканените гости за косата, наведе рязко главата му надолу и просто размаза лицето му с коляно. Прозвуча и пронизителният глас на О’Рурк:

— Само да си извадил оръжието, ще те направя на кайма!

Един от каубоите държеше револвер в ръка. С котешки скок Клей се озова до него, отне му оръжието с лекота и го насочи към купчината мъже:

— Изчезвайте веднага!

— Тази играчка ще си има продължение, Слоън! — изрева нечий гневен глас.

— Утре ще бъда на стрелбището и ще се бия срещу всеки от вас, който ми излезе! Ще се бия само с юмруци!

— И аз ще участвам в представлението — избоботи МакКълоус.

— Ние нямаме нищо против теб, ковачо!

— Аз направих предложението си! — напомни спокойно Клей.

От задните редици на групата се дочу нещо като ръмжене на звяр. Мъжете бяха разбутани и ето че пред тях застана горилообразен, брадат мъж.

— Вярно е, че момчетата бяха малко повечко жадни заради горещините, Слоън. Но шегата много често става сериозен въпрос. Чух нещо за юмручен двубой, Клей. Или вече си забравил за предложението си?

Клей се вгледа в огромния мъж с добродушни очи. Той познаваше този сорт добряци…

— Естествено, че държа на думата си, мистър…

— Тейсти, Джо Тейсти, момчето ми! — каза тихичко той, а в следващата минута гласището му отекна из целия град. — А вие да се разкарате веднага оттук, кривокраки нищожества!…

Мърморейки под носовете си, каубоите се изтеглиха незабавно от оградата на ковача. Пред нея остана само грамадният Тейсти.

— Аз съм играл бокс със самия шампион в тежка категория Съливан, момко! Изкарахме четиридесет и два рунда и може би щях да го победя, ако годеницата ми, която седеше на първия ред в залата, не бе флиртувала така безсрамно с един от състезателите. Така че помисли добре дали си заслужава да станеш за смях пред целия град. Виж това!

И великанът вдигна юмруците си пред лицето на Клей, все едно че му показваше най-огромните чукове.

— Кога ще бъдеш на стрелбището? — чу той спокойния глас на Слоън.

Сянка на невероятно учудване мина през лицето на мъжагата.

— В десет часа. Удобно ли е за теб?

Клей кимна с глава. Тейсти не можеше да повярва на ушите си. Той се засмя гръмогласно, обърна се, направи три крачки надолу и се върна обратно към Клей.

— Но защо, Слоън?… Та аз просто ще те размажа! Не те разбирам! Нито един мъж, който ме познава, не би се учудил, ако ми откажеш сега!

— Точно в десет часа ще бъда на стрелбището, Тейсти! Отспи си, за да си свеж!

Тейсти искаше отново да изрази учудването си, но се отказа, защото бе забелязал, че е облегнал ръката си върху някакво желязо, служещо за обковка на колелата. Желязото бе дебело около половин цол и петдесет сантиметра дълго. Той се усмихна подигравателно и наблюдавайки Клей, му каза почти приятелски:

— Виж сега!

После застана с разкрачени крака, постави желязото на главата си и започна да го огъва пред невярващите очи на тримата. Те гледаха смаяни как под нечовешката сила на мускулите на този мъж желязото започва да се огъва във формата на подкова. От усилието вратът на Тейсти бе набъбнал като шията на бик. Изпускайки свистящ дъх през зъби, той свали желязото от главата си, обхвана двата му края и ги огъна докрай така, че съедини краищата им. Поемайки дъх, Тейсти хвърли този невероятен пръстен на земята.

— Това е, Слоън! Но искам да ти кажа и защо го направих. Защото изобщо не ми доставя удоволствие да смачкам някой, който не отговаря на категорията ми!

Лицето на Клей остана абсолютно неподвижно. О’Рурк си помисли, че ще полудее, когато чу да произнася с почти нежен глас:

— И на мен това не ми доставя удоволствие, Тейсти! Лека нощ! Аз ще бъда точно навреме там!

Клей влезе в къщата и вратата се затвори след него. Тейсти гледаше с все още невярващи очи и почти извика към другите двама:

— Какъв глупак! На такива би трябвало да им зашиват големите усти, но специално на мен това изобщо не ми се нрави! Ковачо, моля те да поговориш с тоя ненормален младеж!

— Когато засегнат гордостта му, това е невъзможно! — твърдо отвърна МакКълоус.

 

 

Малкото гробище на града се намираше точно зад църквата. Шерифът правеше обичайната си обиколка рано сутринта и забеляза точно там, пред познатата от няколко дни прясна могила пръст, фигурата на непознатия мъж в сив измачкан шлифер. Шерифът проследи също така как дърводелецът Кен Хаскил забива с последен удар на чука табелката, на която бе написано името на покойника, и напуска със страхлив поглед гробището. О’Рурк бе като хипнотизиран от дългото дуло на тежкия револвер на непознатия. Отначало кръвта започна да се надига към главата му при мисълта, че това е единият от братята Пав, но по-късно шерифът решително отхвърли своето предположение. Дори и братята Пав не можеха да си позволят такава безумна смелост! Един час преди състезанието по стрелба да се появят в един враждебно очакващ ги град! Не, те положително щяха да поизчакат. След стрелбите следобед започваше прекарването на купените животни. Двуколките на търговците на добитък се виждаха навсякъде около хотела. Колите на фермери от близо и далеч бяха натоварени до ритлите с накупени провизии и стока. Щом отминеше нощта, в градчето щяха да се възстановят пак предишното спокойствие и тишина. И така щяха да протекат следващите шест месеца. До есенното родео… Но сега шерифът почувства, че се изпотява. Цяла нощ той бе будувал и пъшкал. Непрекъснато си бе представял само едно: как от върха на съседния хълм се спускат двама ездачи и наближават града…

— Кой е този човек? — попита О’Рурк дърводелеца, който си бършеше ръцете в омазнената престилка.

Хаскил хвърли продължителен поглед към звездата на шерифа, преди да му отговори.

— Уейд Хоман — изрече накрая той.

О’Рурк погледна отново към гробищата. „Уейд Хоман значи!“ — помисли си той. Точно така или приблизително така си бе представял винаги ония върховни стрелци! Хоман тъкмо се обръщаше и бавно бе тръгнал към него. О’Рурк почувства почти физическа неприязън от приближаващото се безпощадно сурово лице. Походката на този стрелец беше скована и вдървена. По-страшното бе, че Хоман се носеше право към него.

— Добро утро, шерифе! — дочу О’Рурк един спокоен глас и Уейд Хоман се изправи плътно пред него. — Току-що прочетох на табелката там едно прочуто име. Моето е Хоман, Уейд Хоман. Вероятно то ви говори нещо?

О’Рурк промърмори името още веднъж.

— Ами, изглежда, аз… аз съм чувал за вас…

— Ето това вече е добре, шерифе! Даже много добре! Може би сте дочули също така, че аз помагам на хора, които са изпаднали в затруднено положение.

О’Рурк погледна за първи път мъжа в пронизващите му очи.

— Какво имате предвид, мистър Хоман?

— Ами тъкмо това исках да ви кажа, шерифе! Всеки мъж трябва да има някаква професия, от която да разбира повече от останалите. Моята професия е да поемам определени трудности на другите хора и да ги отстранявам докрай. Срещу съответен хонорар естествено. Хонорарът се определя съобразно степента и сложността на трудностите.

— Разбирам, разбирам! — задъхано отвърна О’Рурк.

— Ето това е добре, шерифе! Даже много добре!

Изглежда, този израз бе един от любимите на непознатия. Но ето че той продължи:

— Градът очаква, както разбрах вече, посещение на двама мъже. Аз ги познавам, както познавах и третия, легнал за вечни времена ей там! Ах, какви негодници са те, шерифе! Само да знаете какви мръсници са!

На О’Рурк му хрумна, че не е изключено Уейд Хоман да е от ония ловци на престъпници, които ги преследваха докрай, за да получат възнаграждението, определено за главите им. По костеливото лице на Хоман пробягна усмивка, като че ли четеше мислите му.

— Аз ще остана няколко дни в прекрасното ви градче! Отседнал съм в хотела. Там можете да ме намерите по всяко време. Но искам да ви предупредя, че нямате много време на разположение.

Високата фигура се обърна и пое пътя си, но след няколко крачки поспря и шерифът дочу скърцащия глас, все едно че не се отнася до него:

— Този Клей Слоън е един много интересен млад мъж! Басирам се, че никой от вас още не знае това!

— Да нямате предвид боксовата му среща с оня бик Тейсти!

— Нея също, шерифе! Нея също! Кажете ми, има ли някой в града, който да заложи на това забележително момче?

О’Рурк поклати отрицателно глава:

— Нито един! Че кой ще изхвърли парите си просто през прозореца?

Професионалният стрелец само се усмихна под мустак:

— Ето как сивото ежедневие притъпява зрението на орлите!

Непознатият отмина, оставил шерифа в ново недоумение.

 

 

Малко преди десет часа О’Рурк беше приключил обиколката си и се запъти към мястото за стрелби, където вече се беше събрало куцо и сакато. Повечето бяха пристигнали не за да гледат двубой. Това не можеше да бъде истински двубой — всички бяха единодушни в мнението си! Бяха пристигнали, за да се насладят на това, как Джо Тейсти ще запуши устата на тоя горделивец, който не си намери даже един-единствен приятел за тия две години!

Клей Слоън напусна ковачницата десетина минути преди срещата. Беше облечен както винаги. Носеше сините си дънкови панталони и гълъбовосивата риза. Походката му беше същата — гъвкава и безшумна като на пантера, размахваше леко ръце и лицето му излъчваше същото онова съсредоточено спокойствие, което умножено с равнодушното изражение на очите му го правеше да изглежда различен от останалите. Клей не носеше оръжие. Нямаше и шапка. Ризата му беше широко разкопчана и по нищо не си личеше, че нещо го притеснява или го прави неспокоен.

Погледите, които го следваха, бяха изпълнени с презрение. Поне да беше показал мъничко напрегнатост! Поне да го бяха видели веднъж да се напие като тях! Да бъде нормален човек, като всеки друг в това градче! А той демонстрираше неподозирана арогантност, че видите ли, изобщо не му пука, че ще се боксира с Джо Тейсти, като че ли прави това всеки ден за загрявка!

Само ковачът следваше Клей. Хората направо го съжаляваха. Да даде дъщеря си на такъв никаквец! Вероятно Тейсти щеше да излекува МакКълоус от тази му странна и неразбираема симпатия.

 

 

На площадката за стрелба ги посрещна гробно мълчание. На Клей му се стори, че се появява като диво, екзотично животно, което очаква звероукротителя си. На издигнат предварително подиум между тълпата зрители стоеше и Уейд Хоман. Той се усмихна, когато погледът на Клей се спря на лицето му. За Клей бе повече от ясно какво е значението на тази полуусмивка и кой може да е непознатият мъж. МакКълоус проследи погледа на Клей. Веднага забеляза начина, по който чужденецът носеше револвера си. Промяната у Клей бе незабележима, но ковачът я усети почти инстинктивно.

От една от групите мъже се отдели мечешката фигура на Джо Тейсти и се приближи с бавни, тътнещи стъпки към тях. Направи десетина крачки и остана като огромен дънер в трамбованата земя. Той също изглеждаше обичайно: широкоплещест, мощен, излят като гранит, който не може да се помести.

Клей пристъпи към него.

— Сега знам, че си ненормален! — гневно прошепна Тейсти. — Казвам ти, че не си с всичкия си!

— Да си остане между нас! — отговори му усмихнато Клей.

„Трябваше да се басирам с някого!“ — помисли си наблюдаващият ги Хоман и даже се ядоса, че беше изпуснал този момент.

Джо поклати глава. А после лицето му стана решително и безпощадно. Великанът се бе ядосал истински. Той се гордееше с непобедената си досега сила, а ето че се бе появил някакъв момчурляк, на когото тя даже не бе направила впечатление.

Джо Тейсти отстъпи крачка назад, вярно — само половин крачка, но Клей го последва веднага, като че ли спазвайки дистанцията. Тейсти се считаше за задължен да добави още нещо, затова продължи:

— Е, добре! Да бъде както искаш ти!

И нанесе удар в същия миг. Той не искаше да смачка Клей, искаше просто да го улучи и болката да се пръсне като огнена лава по цялото му тяло, преди да го довърши окончателно. Затова и ударът не беше с извъртане на цялото рамо, а само от лакътя. Това не би могло да се нарече удар или шамар, това приличаше просто на тласкане. Но ето че ръката му се озова в празно пространство и Тейсти се измести полукрачка напред, увлечен от тежестта си. Той се огледа и видя слисан, че Клей го наблюдава от другата му страна. Беше заел бойна стойка и всяка фибра от тялото му вибрираше, докато в сивите му очи се бе появил пламък. Ето че и Уейд Хоман се наведе напрегнато напред. Това бе един от редките мигове в живота му, в които и той бе обхванат от странна възбуда.

Тейсти нанесе втори удар, този път с двете си ръце, като се целеше в тялото на Клей. И отново се олюля, попаднал в празно пространство, но сега се случи нещо неочаквано; ръката на Клей описа полудъга и юмрукът му изплющя по лявото око на великана. Ударът беше все едно боцкане с рапира — бърз и не особено силен. Но той улучи Тейсти точно под окото и исполинът усети бодването. Той не разбра откъде му дойде, защото Клей бе вече зад него, навивайки леко ръкавите на ризата си. Едва сега улученото място започна да наболява. Тейсти се обърна рязко назад, разярен, че е получил първия удар, но заедно с това и респектиран малко от тази невероятна бързина. Някакво си ударче! Гигантът се усмихна презрително и понаведе юмруците си. На всички беше ясно, че неговата цел е да улучи Клей в тялото. Той не правеше и най-малкото усилие да прикрие лицето си. Клей стоеше и изчакваше. Ето че Тейсти симулира ляв прав, спирайки движението си почти по средата, за да нанесе мощен удар с дясната ръка в стомаха на Клей. Но отново улучи въздуха! Този път движението му го изкара от равновесие и той даже подскочи нагоре. Щеше да се спъне и да падне сам, но преди това юмрукът на Клей описа същата саблена дъга и намери същото място — вляво под окото! Този път болката бе разкъсваща. Тейсти бе окончателно разгневен. Той наведе глава като бик и се спусна с широко разтворени ръце напред, като че ли да сграбчи Клей. Но Клей се гмурна под лявата му ръка и като че ли на шега юмрукът му излетя отново нагоре, но този път явно по-силно. Улучи пак същото място, което започна да се подува. Тейсти направо побесня.

— Я спри най-после на едно място! — изрева той и се понесе към Клей, който очакваше като че ли точно тази реакция на бика.

Удар и… отново напразно! Политайки напред, Тейсти бе улучен отново от юмрука на противника си. Все едно че го удари чук пак на същото място! Това бяха удари на рапира — остри и сигурни, от късо разстояние, но ужасяващо тежки — все едно че те жили оса, от която няма спасение!

Кожата под подутото око се пръсна и потече кръв. Тейсти издаде звук като парен локомотив. Настъпи такава тишина, че би могло да се чуе прелитането на муха. Тейсти направо се развилня. Никой не бе очаквал такава бързина от огромното тяло, стъпило здраво на тези къси крака. Юмруците му свистяха, но накъдето и да се насочеха, както и да подскачаше, Клей бе по-бърз от светкавица. Всеки знаеше, че ако Тейсти улучи само веднъж, юмрукът му просто ще сплеска ковача и ще го прати в безсъзнание най-малко за няколко часа. Но това не ставаше! Точно обратното! По-малкият, но стоманен юмрук се стрелкаше с неподозирана бързина и хората не можеха да проумеят как ударът попада все на едно и също място! След около две минути лявото око на гиганта бе окончателно притворено от огромната подутина.

— Ще спреш ли! Спри най-после! — викаше обезумял Тейсти.

А Клей изглеждаше така, като че ли едва сега започва боя. Тези саблени удари не бяха изчерпали ни най-малко силата му. Напротив! Те увеличаваха мощта си и всички чуха болезненото стенание на Джо, когато нов сигурен удар намери пак лявото му око, промъкнал се незнайно как между двете размахващи се ръце на гиганта… Лявото око се затвори окончателно, кървейки обилно. Никой не би могъл да познае в този мъж добродушния, убеден в превъзходството си допреди малко, Джо Тейсти. Пред хората все едно че танцуваше ревяща и опасна мечка, която има само една цел: да улучи поне веднъж, а после да разкъса противника си! Но, изглежда, очите на Клей долавяха движението на мечката, преди да започне то. Лявата ръка на ковача отклоняваше ловко насочения снаряд срещу тялото му, едновременно с това Клей се гмуркаше с неподозирана бързина под идващия отдясно юмрук, а крошето му мълниеносно намираше безпогрешно своята цел — окото! Джо направо ревеше от болка. Тя бе изместила гнева. Тейсти страдаше и това бе видно за всички. И внезапно Клей спря — прав като свещ и спокоен. Той искаше като че ли да подскаже, че биха могли да прекратят. Но ръмжейки като ранен звяр, Тейсти скочи напред. Клей се изви, все едно че спирала се огъва около оста си, обхвана с две ръце дясната става на Тейсти, опря светкавично десния си ботуш в областта на колана на гиганта и падайки по гръб, придърпа тежкото тяло със себе си, премятайки го далеч назад. Описвайки широка дъга, великанът прелетя над него, падайки с глух тътнеж на земята. Все едно че се беше сгромолясал от покрива на къща. Замаян, Тейсти започна да се изправя на крака. Разтърси глава, но крошето бе стигнало лицето му. Този път — дясното око. Десен свит, ляв свит, ново кроше — неотклонно под очите! Тейсти гъргореше и скимтеше, нанасяйки удари на всички страни. И ето че юмрукът му улучи Клей в рамото. Клей отлетя настрани като детски балон, но дори нечовешката сила не бе в състояние да го просне по очи. Той се приземи като котка на ръце и крака и се изправи, преди Тейсти да предприеме каквото и да било. Едва сега Клей започна да се бие истински. Този път нанасяше ударите с извъртане на рамото, мощно и безпощадно. Три, четири, пет крошета попаднаха в окото, непрекъснато в дясното око и все в една и съща точка. Тейсти не криеше своята болка и скимтеше като ранен звяр. Той бе вдигнал ръце, опитвайки се да защити лицето си. Но сега последваха удари по тялото му. С методична бързина те намираха ту стомаха му, ту сърдечната област. Тейсти започна да се клатушка и да залита настрани. Сега вече Клей прилагаше цялата си сила във всеки отделен удар. Очите на Тейсти бяха окончателно притворени, в главата му цареше пълен хаос, болеше го цялото тяло и всеки един мускул. Той започна да се върти насам-натам като чувал с пясък, който служи за тренировка на върховен боксьор. И ето че дойде страхотният удар в областта на черния дроб.

Тейсти размаха ръце и рухна в безсъзнание на земята. Всички бяха като онемели.

Погледът на Клей обиколи застиналите мъже. Той забеляза оня каубой, който го бе тероризирал в продължение на две години, и нахалникът се помъчи да се прикрие зад гърбовете на останалите.

— Покажи се, Ред! Може би все още си на същото мнение, че трябва да си поговорим насаме двамата!

Ред Майлс беше като умрял. Малки капчици пот се бяха появили по челото и устните му.

Клей бавно започна да идва на себе си. Ето че старото изражение се появи отново на лицето му. Нещо тъжно премина като сянка по него и той се загледа в неподвижно проснатото тяло на Тейсти.

— Това е един добър човек! — чуха го да казва като че ли на себе си. — Един наистина добър човек!

Клей пристъпи към МакКълоус, чието лице бе побледняло от напрежение, кимна му с глава и двамата тръгнаха към ковачницата си.

Първият ден след родеото започна като хилядите отминали подобни дни. Но този ден бе малко по-различен. Нещо бе станало в градчето. Нещо, което не бе се случвало досега. Вярно, че от ковачницата се чуваха пак същите удари на чук и Робърт Пиърс се протягаше пак по същия начин и се прозяваше на тротоара, а Роки Стоув бършеше пак със същия парцал стъклата на прозорците си, но всичко се беше променило.

Погледът, който плахо си позволи Пиърс в посока на ковачницата, издаваше страх. Мнението за Клей се бе променило окончателно, но това не означаваше в никакъв случай установяване на някакъв по-близък контакт между него и останалите! Напротив: пропастта между тях бе вече непреодолима. Ето например начинът, по който се биеше Клей. Той беше непознат за тях и ако преди появата на ковача предизвикваше неприятно чувство, то сега се бе превърнало в ужас. Мнозина бяха на мнение, че Клей би могъл направо да умъртви Тейсти, ако МакКълоус не присъстваше на двубоя. В някакъв бар споменаха и имената на братята Пав. Едни започнаха да твърдят, че те ще видят сметката на Клей, защото никой смъртен не би могъл да се противопостави на двамата бързи стрелци. За тази група смъртта на Клей вече беше стопроцентов факт и просто не си заслужаваше да се обсъжда нататък. Трета група — повечето мъже, които нямаха какво да губят, се оглеждаха и ослушваха към шерифа, който седеше мълчалив и дъвчеше мундщука на цигарето си. Според тях именно той беше човекът, който трябва да осигури ред.

— Трябва да поговорим с О’Рурк! — промърмори Пиърс. — Не можем да стоим така!

Стоув изтърси вечния си парцал и направи знак да го последват.

— И какво да предприемем според теб? Да не искаш да отидем при Клей с молба да си вдигне партушините, да излезе извън града и да чака някъде там ония приятелчета — двамата братя?

— Казах само, че трябва да поговорим с Макс О’Рурк!

— С шерифа! Според когото — не го ли чу вчера — Слоън бил най-опасният мъж, когото той е срещал в живота си! Мислиш ли, че Макс би си позволил да каже нещо, което пряко ще засегне авторитета му?

— Но защо той да не поговори с Уейд Хоман? Подръка му е: отседнал е в хотела и дебне братята Пав. Чака да се появят те, за да отнесе възнаграждението за главите им.

Очите на Стоув се закръглиха.

— Изглежда, този човек си го бива, за да се изправи сам срещу явна смърт. Чувал съм разни неща за него и не ми изглежда на самоубиец, полакомил се за четирите бона награда.

— Както и да е! Сега важното е да намерим Макс О’Рурк и той да направи предложението на Хоман.

— Предложението ли? Пак ми замириса на пари.

— Е, и какво от това? Не можем ли да му пуснем за стръв тия четири бона?

Стоув си помисли, че става дума за премията, обявена за главите на двамата братя Пав, и кимна с глава.

— Стръвта си я бива. Бети! — обърна се той към своята пъргава и дребна женичка със зачервени от миене ръце. — Затвори магазина! Така и така днес продажбата не върви.

Когато стигнаха до офиса на шерифа, там вече се бяха стълпили доста мъже. О’Рурк тъкмо говореше:

— Е, добре! Съгласен съм да предложа на Хоман тази сума. Но на вас ви е пределно ясно, че шерифът тук все още съм аз! За съжаление не съм от най-бързите стрелци. Само заради това прибягвам и до услугите на Хоман. За целта трябва да го назнача за помощник-шериф.

— Хубав помощник! С четири хилядарки заплата на месец! — извика подигравателно Вик Баркли. — Като се разчуе това, няма да се спасим от наплива на желаещите да заемат същото място!

Очите на О’Рурк хвърлиха светкавици.

— Ти си пълен идиот, Вик! Катър без капка мозък! Изчакайте ме тук, докато си изясня нещата с Хоман. Връщам се веднага обратно.

 

 

Уейд Хоман седеше пред покрита с бяла покривка маса в гостилницата на хотела и разлистваше някакво пожълтяло от старост списание. Забелязвайки звездата на шерифа, той направи отегчителен жест към съседния празен стол, който можеше да се изтълкува и като безмълвна покана за сядане. О’Рурк се отпусна на показаното му място. Обзе го пак старото неприятно чувство, което понякога стягаше гърлото на този иначе безстрашен мъж. Но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори с трясък и в помещението се втурна дребничък жилав мъж.

— Къде е докторът, по дяволите! Жена ми започна да пищи! Госпожа Дейвидс казва, че без доктор няма надежда!

— Джим е тръгнал на път вчера следобед. Докторът е възрастен човек, пък и двуколката му не е състезателна кола. Трябва да се въоръжиш с търпение, Пит!

Човечецът изглеждаше като мокра мишка, която тича насам-натам.

— Да се въоръжа… с търпение ли? — повтори той и напусна със същата бързина стаята.

Чуха го как тича навън, повтаряйки „Въоръжа… търпение…“. О’Рурк се обърна към върховния стрелец, който бе оставил списанието настрани.

— От пет години насам — все същата история. През това време Пит Хупър е ставал три пъти баща и всеки път целият град се побърква заедно с него. Искал да има 25 деца. И трябва да ви кажа, че вече е стигнал до 14!

— Крайно интересно! Но какво искате от мен?

Студеното безразличие на професионалния стрелец отрезви О’Рурк.

— Искам да ви направя едно предложение!

Шерифът бе обмислил по пътя, че четири хилядарки са твърде множко за сделката. Логично бе да се пазарят за две, нещо трябваше да остане в крайна сметка и за построяването на нов затвор. Така си беше най-справедливо!

— И така, на въпроса! Колко ще дадете вие?

— Колко искате?

Хоман гледаше през О’Рурк, все едно че пред него се намира стъкло. Той взе отново списанието и започна да го разлиства. На шерифа започнаха да му треперят ръцете от нерви. Какъв мръсник беше този човек! Най-после сивите студени очи благоволиха да погледнат над списанието! Гласът прозвуча най-спокойно:

— В нашия случай има само две възможности, шерифе! Да изчакам и да обмисля първо всичко на спокойствие. Цялата тая история със Слоън и после другата: какво ще предприемат ония двете братчета. Вашето мнение за това?

— Аз просто нямам мнение! — О’Рурк си позволи да преглътне.

— Разбирам ви. Мисля си, че самият факт, че имате шерифска значка на гърдите си, ви изнервя. Но това е нищо, в сравнение с яростта и състоянието на ония мъже, които носят името Пав! Бих сравнил отмъстителния им дух с кръвожадността на ранени глигани.

— А коя е втората възможност? — по-скоро изпъшка О’Рурк.

— Тя е по-кратка и по-безболезнена. Да се намеся аз и да предотвратя неприятностите. Но както виждате, аз се лишавам по този начин от известно удоволствие. Трябва да признаете, че това е наистина удоволствие. То си струва четирите хиляди долара!

— Четири хиляди долара ли? — повтори О’Рурк. От корицата на списанието му се усмихваше засмяното лице на разсъблечено момиче. Неговите очи бяха усмихнати като слънчев изгрев, но очите на професионалния стрелец бяха като ледени кристали. И шерифът преглътна за втори път: — Съгласен съм, мистър Хоман, обаче…

— Я остави това мистър настрани! Какво обаче?

— Бих искал да сложите значката на помощник-шериф. Само за тази операция… имах предвид…

Отговорът на Хоман беше рязък:

— В живота си никога не съм използвал предпазна мантия за това, което върша. Имам бърза ръка и разстрелвам с нея мъже. На практика не съм нищо повече от палач, с тази разлика, че на него му плащат петстотин долара хонорар да отсече на някого главата.

— Учудвам се на искреността ви! — промълви слисаният шериф.

— Я не се правете на божа кравичка! Та вие ме презирате!

— Не съм казал такова нещо, моля ви!

— Но си го мислите! И вероятно имате право. А сега да си избиете от главата тази работа със звездичката на помощник-шериф. Нямам нужда от нея и не искам да заблуждавам себе си. От десет години върша една и съща работа и слава богу — добре. Но както дочух, на Клей Слоън му се полагало двойно възнаграждение, така ли? Струва ми се, че само той можел да разполага с него — и никой друг. Вярно ли е това?

— Но моля ви! Слоън направо ще се зарадва, че…

— Я не бързай толкова, шерифе! Веднъж вече ти казах, че сивото ежедневие притъпява погледа на орлите. Ти видя сам как се бие това момче.

— Но да не си мислите, че той няма… Моля ви, това е невъзможно!… Та той изобщо не иска тези пари! Ами че той сам ми ги предложи за строеж на затвор! Аз мисля… Аз не виждам основание…

— Какво си мислиш и какво виждаш не ме интересува изобщо! Мен ме интересуват само ония четири хиляди долара. И то едва когато легнат тук пред мен на масата. А сега отидете при Слоън! Казах ви веднъж, че не разполагате с много време.

О’Рурк се надигна с тръпнещи колене. Интересно защо, през цялото време той беше изключил от паметта си името Слоън…

 

 

Доктор Джим Уилсън затвори голямата си чанта и излезе на улицата. Той беше възрастен, изкривен от подагра белокос мъж. Първият, когото видя, беше О’Рурк.

— Каква жена — почти възторжено протегна ръце докторът, — казвам ви, тази жена е направо чудо за медицината! Ах, май че исках да ви кажа още нещо, но какво беше то? Чакайте, чакайте! Спомних си! Май че трябваше да ви предам много поздрави. На вас и на кого още? Момент само… Ах, да! На Слоън… Клей ли беше или нещо подобно!

О’Рурк просто настръхна.

— Поздрави ли! И от кого бяха те?

— Право да ви кажа, не ги питах за имената. Ама ми изглеждаха на непознати. Единият имаше рана в гърба. С куршум от колт. Имал щастие. Изглежда, са го улучили от доста далеч, та куршумът е позагубил от силата си.

Шерифът просто сграбчи доктора за ръката.

— Рана от куршум в гърба ли каза? И двама непознати? Кога, беше това?

— Ами преди три дни, шерифе! Да знаеш само какви забавни хора! Събудиха ме точно посред нощ. И се правеха на толкова потайни!

— Какво точно казаха те? Имам предвид назоваха ли името ми?!

— Абе името ви не назоваха точно. Казаха да поздравя шерифа и тоя, как беше… Изхвърча ми от ума. Щели да си платят дълга точно навреме. Така че да не се притеснявате много. Хайде, довиждане засега! Бъдете така любезен да поздравите и другия. Оле боже, как ме върти ревматизмът в коленете!

Докторът тъкмо бе направил опит да се качи в двуколката си, когато О’Рурк го догони с един скок и го хвана за пеша на палтото.

— Докторе! Сега трябва да понапрегнете мозъка си и да си спомните ясно! Какво друго казаха непознатите?

Уморените очи на доктора се спряха изпитателно на шерифа.

— Май че нещо не е в ред. Вярно ли е предположението ми?

— Може и да е така! Но за бога, мистър Уилсън! Спомнете си още нещо! Какво чухте от простреляния например?

— Той беше направо в плачевно състояние. Раната му беше ужасна. Изглежда, бяха яздили продължително.

— Не ви питам за раната! Какво каза той? Произнесе ли нещо? Умолявам ви да си спомните всичко с подробности.

— Абе като че ли… скърцаше със зъби и повтаряше, че някой трябва да го очаква. Този приятел щял много да се учуди, че ще му платят за всичко с някакви лихви. Не знам защо, но останах с впечатлението, че техният приятел сте вие, шерифе!

— Боже Господи! Не каза ли, че са длъжници на Слоън? Имам предвид…

— О, не! За Слоън говореше другият непознат! Но какво значи всичко това, шерифе? През цялото време имах такива странни чувства. Не знам защо, но ония двамата ми приличаха на бандити.

О’Рурк отскочи настрани и капчиците пот заблестяха по челото му като перли. Трополейки, двуколката на доктора се отдалечи и напусна града, а мислите на шерифа се завъртяха с бясна бързина. Той даже притвори очи, за да реконструира цялата отминала ситуация. Нападението на банката… Ето ги тримата отдалечаващи се ездачи. Шерифът изтегля револвер из нечий кобур и стреля след тях. Клей още не се е намесил. Револверът в ръката му трещи… един, два, три… шест пъти… Шерифът стреля, почти без да се цели. И нищо естествено. В барабана вече няма патрони. Двама от бандитите се обръщат назад, шерифът хвърля револвера си на земята и едва тогава се чуват двата изстрела на Слоън. Виж ти! Единият от бандитите — улучен в главата, а другият — в гърба! Едва сега ставаше ясно защо той бе изпуснал чантата си с пари.

О’Рурк почувства как гърлото му се стяга и коленете му омекват като памук. Какъв глупак съм, изруга се той. Уилсън беше вече далеч извън града, а той не се сети да го попита от колко дни се нуждае бандитът, за да излекува раната си. Чакай, чакай! Все още можеше да поправи грешката си. Шерифът почти затича след доктора, но спря със зачервено лице по средата на пътя. Какво беше казал Уилсън? Че куршумът почти бил загубил мощността си. А колко е необходимо да заздравее рана, която не е причинила други увреждания? Една седмица със сигурност… Крачката на блюстителя на закона определено бе необичайна. С почти вдървени крака той влезе в близката кръчма. Зад бара седеше луничав слаб мъж и наблюдаваше муха, пусната вероятно от него в локвичка вода. Мухата се мъчеше да излезе на сухо, а мъжът я побутваше обратно с клечка за зъби и като че ли нищо друго не го интересуваше. Без да каже нито дума, той изпълни поръчката на шерифа, който гаврътна питието на един дъх.

— Още едно, Сам — изръмжа после дрезгаво той. — Само че двойно този път!

О’Рурк не забеляза учудения поглед, с който го изпрати луничавият кръчмар. Но това нямаше никакво значение за него.

Повече от час шерифът се въртя напред-назад в канцеларията си. Най-накрая свали значката от ризата си и я запокити към стената. Едва сега мислите му се изясниха.

Уейд Хоман! Спасението беше само в него!

Шерифът прихлупи шапка и тръгна към ковачницата. Беше точно по обяд. Пиърс и Крокър се мотаеха на тротоара и се загледаха след него.

— Просто не мога да го позная тоя човек — учудено възкликна Крокър. — Изглежда така, като че ли таралеж му е влязъл в гащите.

Клей и ковачът си бяха в работилничката. Шерифът изстреля нервно и на един дъх още с влизането си:

— Трябва да подпишеш незабавно документ, че се отказваш от наградата за главата на бандита!

Едва след това шерифът избърса с голяма носна кърпа изпотеното си теме под шапката.

— И за какво да направя това? В полза на затвора ли или заради този Уейд Хоман?

— За Хоман! — направо извика О’Рурк.

Клей поклати отрицателно глава.

— Няма да стане!

— Защо да не стане, ако смея да попитам? Абе ти направо ме побърка бе, момче! Не мога да разбера нито един твой ход! Вярно е, че не съм бил никога любопитен. Но трябва да ти призная, че откакто победи Тейсти, ти просто порасна в очите ми. Но може би още не ти е ясно съвсем, че до една седмица тия копелета Пав ще се появят наоколо и ще ни одерат живи.

— До една седмица ли? И кого ще одерат?

— Какво се правиш на ударен? Теб и мен! Защото аз съм улучил единия в гърба. Били са вече при доктор Уилсън и са ни пратили много поздрави по него. Абсолютно убеден съм, че ще ни посетят.

— Това е ясно. Но откъде знаеш, че си го улучил ти?

— Откъде ли? Ах, по дяволите, Джоунъс! Да влезем у вас, трябва да пийна нещо. Краката направо не ме държат.

Дорис постави шише и чаша пред шерифа и той започна да се налива като прежаднял. Клей го наблюдаваше мълчаливо и спокойно. Ето че най-после шерифът спря. Усетил, че е център на внимание, той изпъчи пак гърди и опря ръце върху масата. Възвърнал бе решителното си изражение.

— Слушай, Клей! Да сме наясно! Аз стрелях след теб и улучих втория бандит. Но сега се страхувам. Признавам си, направо ме е шубе. Но въпреки всичко ще изпълня задълженията си докрай. Несъмнено ония ще се появят. Дали ще бъде след една седмица или по-рано, те ще изникнат пред вратата ти и ще те направят на решето. И отговорността ще падне върху мен. Затова съм длъжен да взема предпазни мерки. Ето какви: В хотела се намира един професионален стрелец и стига да му предадем парите, които се падат като възнаграждение на теб, той ще ги посрещне… Така или иначе, ти не искаше тези пари. Следователно е безразлично кой ще ги получи накрая.

— И на мен не ми пука за това — остро отвърна Клей, — но искам да сме наясно, че нямам нужда друг да ми върши работата!

На О’Рурк направо му стана весело. И той се закикоти хрипкаво:

— Олеле, боже! Абе ти да не искаш да кажеш, че ще се оправиш сам с тия кръвопийци Пав? Много те моля, Клей. Работата е твърде сериозна, за да слушам глупостите ти. Трябва да се вземат решителни мерки! Джоунъс, заклевам се пред теб, че съм готов да рискувам и живота си. Но при пълно присъствие на духа и разума.

— Тогава защо не организирате всички мъже в града да очакват тия Пав с пушки в ръце? — попита спокойно ковачът.

— Защото мъжете ни са страхливци — извика О’Рурк. — Тази история не ги засягала. Това е тяхното мнение. Хоман просто им е паднал като подарък от небето. И аз мисля така. Вие не искате тези пари. Вече не ги искам и аз. Е, какво, по дяволите, пречи на Слоън да ги даде на Хоман?

— Ами попитай него! — продума тихо МакКълоус.

О’Рурк обърна глава и приближи плътно до Клей.

— Слушай, Клей! Казвам ти, че е престъпление, ако не дадеш тия пари на Хоман.

— Престъпление значи — почти нежно повтори Клей. И изведнъж гласът му се превърна в острие: — Да си шериф не е детска игра! Щом един мъж се ангажира със значката, той трябва да е наясно, че е възможно да плаща с кръв. Но шериф, който търси съдействие от убиец, върши престъпление. Такъв пазител на реда няма стойност. Той трябва да захвърли звездата си, която олицетворява справедливост и законност. Питам те защо не опаковаш вещите си и да се махнеш оттук? И само като си помисля, че си дошъл да ми даваш съвет как да спасявам именно вашето спокойствие. Я по-добре си мълчи, Макс! Познавам те по-добре, отколкото можеш да си представиш. Говориш уж за мен, а имаш предвид себе си.

— Но дори да е така — изпъшка нещастният шериф, — кажи ми мога ли да направя нещо друго? За кого е добре да напълня трапа без време?

— Не можеш да си сигурен в това! Най-напред ония симпатяги ще потърсят мен. Понапрегни се и разбери какво ти казвам сега! Аз ще бъда първият. Така че ти не знаеш още дали те ще имат възможност да се занимаят с теб след нашата среща.

О’Рурк отвори уста и остана така. Виждаха се пломбите на всичките му кътници. Той беше в това състояние почти минута, а после избухна в такъв смях, че се разтрепериха стъклата на прозорците. Шерифът се завъртя като ненормален из стаята и спря най-после пред МакКълоус.

— Чу ли го? Такъв майтап отдавна не си бяха правили пред мен. Нашият говори като професионален стрелец и си вярва при това! Абе той знае ли изобщо за какво служи револверът? Може би ще каже след малко, че не е улучил случайно единия Пав. Олеле, боже! Ха-ха-ха. Остава да изтърси, че е улучил и втория, за да ме срази напълно. Хайде, направи и това, Клей. Нали изстрелите ти бяха два. Аз или ти улучи втората цел?

— Аз, естествено — обясни спокойно Клей.

О’Рурк просто щеше да се задави от смях. Отпуснал се на един стол, той бе хванал глава и се тресеше на талази.

Клей изгледа Дорис и тя преглътна с усилие. Джоунъс МакКълоус се бе обърнал и гледаше през прозореца навън.

„Ето че отново са отрязани всички пътища за друг живот“ — мислеше си той. Клей щеше да ликвидира бандитите. В това не можеше да има никакво съмнение. Но какво щеше да се случи по-нататък? В града бе пристигнал професионален убиец, чийто живот се състоеше в това да преследва и убива хора. По този начин този човек си изкарваше хляба. А Клей повече от две години не бе хващал револвер в ръка. Ето че съдбата го караше да препаше отново колана с оръжието. Миналото изплува пак като зловеща сянка, която неотлъчно следва спътника си. МакКълоус забеляза, че дъщеря му си трие очите. И той приближи до Клей, който го наблюдаваше с цялата си сериозност.

О’Рурк се беше поуспокоил. Изкашля се и заговори пак:

— Нека всеки да мисли за себе си това, което иска! Но аз възприемам собствените си задължения присърце. За някои може да не съм идеалният шериф, но няма да позволя да се подиграват със звездата ми. Грижата за реда е моя и аз ще си върша работата. Нуждая се от парите, които отказваш, Клей, и ти ще ми ги дадеш!

Клей кръстоса ръце пред гърдите си.

— Съветвам те да се прибереш в дупката си и да не се правиш на чак толкова загрижен. Като му дойде времето, разиграй пак пред всички ролята на непоколебимия шериф. Но не ми дотягай повече! Разговорът ни приключи окончателно.

Тонът на Клей бе повече от категоричен. О’Рурк се надигна с провесени рамене. Той погледна с отчаяние към ковача.

— А като си помисля колко по-просто и безболезнено можеше да бъде всичко! По дяволите!

Почти сломен, шерифът тръгна навън. Преди да отвори вратата, той се обърна и този път думите му бяха спокойни:

— Ти си един маниак, който мисли само за себе си.

Клей излезе от къщата веднага след шерифа. Видяха го да пресича улицата и да тръгва към реката. Той стигна до едно възвишение, изкачи го и спря на върха. Фигурата му се открои ясно на фона на красивото небе.

Дорис го наблюдаваше през прозореца така втренчено, като че ли искаше да съхрани този миг за вечни времена.

— Татко, мисля, че не трябва да допускаме Клей отново да защитава живота си с револвер в ръка! Просто чувствам, че не трябва това да се случва! Говори с тях! С всички мъже в града, разбираш ли! Ние имаме срещу себе си бандити. Трябва всички да ги посрещнат и да ги застрелят като побеснели кучета.

Това бяха жестоки думи. Те просто не подхождаха на жена.

— Няма смисъл, Дорис! Страхът е засилил така човешкия егоизъм, че нито един няма да вземе пушка в ръка. Човешкият дух е колкото велик, толкова и мизерен.

— Но ти трябва да направиш поне опит! Чуваш ли! Да се опиташ да ги убедиш!

Ковачът се усмихна тъжно. Той кимна с глава, без да продума повече, и мълчанието им изпълни цялата стая.

Никога досега в своя живот Клей Алисън не бе чувствал самотата така силно, както в този момент. Лек ветрец си играеше с косата му, но сърцето му беше празно. Дълго стоя така, а накрая тръсна глава и се обърна решително назад. Дорис дочу как пантите на вратата скърцат тихичко и изведнъж й стана горещо. Баща й също се ослуша и двамата се спогледаха, когато дочуха от съседната стая шум от отваряне на чекмедже. Малко по-късно Клей напусна отново къщата и потегли пак към реката.

— Татко! Той е препасал револвера си!

Дорис изтича навън. Тя откри Клей на върха на същия хълм и застана до него, без да каже думичка. Вятърът си играеше и с нейната коса, а погледът й не можеше да обхване безкрая. Просто нямаше нужда от думи. Те бяха един до друг и засега единствената им възможност бе да изчакат. Да стоят и очакват, докато всичко се реши.

Неговата ръка потърси пръстите й, а после като че ли времето спря. Тя го чу да й говори и гласът му идваше някъде отдалеч:

— Не бих могъл да предвидя всичко докрай. Но едно е ясно отсега — тия двама престъпници ще лежат в праха пред краката ми и Хоман няма да се успокои, докато не се присъедини към компанията им. Неговата алчност ще го тласне срещу мен. И тогава ще се случи най-лошото. За хората ще е все едно кой ще падне сразен. Но за мен тия години с теб, Дорис, бяха най-щастливите от живота ми. Няма да ги забравя никога.

— Аз съм против — съвсем тихо проговори Дорис. — Вярно е, че оня е алчен до безумие. Но защо не му хвърлиш парите в краката? Той ще ги вземе и ще се махне оттук. Ще настъпи най-после мир и за нас. Защо не направиш така?

— Защото има неща, които не трябва да се правят от мъж, който все още вярва в себе си.

 

 

МакКълоус беше се изправил на входната врата и гледаше през масата към Пол Дейвидс. Дейвидс просто не му бе обърнал никакво внимание. Той даже не се бе помръднал, докато ковачът изсипа тежките си думи към него. Ето че най-после устата му се отвори:

— Знаех, че ще дойдеш при мен. И О’Рурк се отби вече тук. Още като се появи, знаех, че ще го последваш и ти. Може би ще ме сметнеш за страхливец, ако ти кажа, че не съм пипвал пушката си от пет години насам!

— Говори, говори! — подкани го спокойно ковачът.

— Е, добре! На тоя свят има разни хора и е добре да разчитаме един на друг. Но от никого не бива да искаш това, което той не може да ти даде! Знаеш например, че аз имам шест деца. Да приемем, че се изправя ей тук, до прозореца, и започна да стрелям. Че няма да улуча — това е сигурно. Но какво ще стане по-нататък, Джоунъс? Какво ще стане с децата ми? Кой ще се грижи за тях? Какво ще стане с жена ми? Години ни трябваха, за да посъберем нещичко, да изградим това, което имаме сега. Ти можеш ли да ми кажеш защо трябва да поставям на карта всичко това?

— Преди две години мълния улучи къщата ти, Пол. Не ме разбирай погрешно, но нека си спомним, че аз бях този, който измъкна две от децата ти от огъня. Аз не се питах тогава какво би станало, ако падаща греда ме бе улучила в черепа.

Дейвидс стисна устни.

— Знаеш, че съм ти задължен вечно за това.

— Вечно? Само думи! И то в момента, когато двама бандити са готови да влязат в града. Тук не става въпрос вече за един или друг! Мисля, че са засегнати всички!

Дейвидс се отпусна на стола си и положил ръце върху плота на масата, гледаше в тях като хипнотизиран.

— За мен има една възможност: Хоман! Но щом твоят Клей е такъв горделивец, то лично той трябва да плаща за последиците от това и да не прехвърля топката към нас. Това е моето мнение! Може би щях да ви помогна, ако нямаше друг изход, но аз ти казах, че има един.

— Изход за хленчещи страхливци, които се попикават само като чуят как вие вълкът. Нещастници!

Вратата изтрещя зад гърба на ковача. Навсякъде се повтаряше същото: Крокър не искал да има нищо общо с това, Хаскил се скрил като мишка и наредил да кажат, че отсъства от града.

Пиърс, Крокър и Баркли бяха в барчето на хотела, а на една маса Хоман редеше с отмерени жестове пасианс, хладнокръвен, както винаги.

— Всичко в природата е регулирано — философстваше той. — Например аз не съм виждал досега говедото да се противопостави на ягуар. Кравата просто се скрива зад бика. Ще пиете ли едно от мен, мистър МакКълоус?

Ковачът отказа рязко.

— Апетитът ми изчезва, като гледам тия мухльовци край вас!

Крокър нададе вой:

— Вярно е, че имаш причина да си толкова изнервен. И аз щях да бъда такъв, ако помощникът ми беше откачен! Че кой нормален човек не иска да му помогнат? Вече научихме от шерифа какъв тон му е държал. Кажи ни какво искаш ти пък от нас? Твоят Клей не ще тия четири хиляди долара. Ние също няма да се докоснем до тях. Защо е против това мистър Хоман да ги получи за ангажимента си? Да ти кажа ли защо? Защото е инат като катър. Иска да си блъска главата в стената, без да му пука какви лайна ще остави след себе си! Е, добре, ще го застрелят като яре — това си е негова работа! Но да играе по нервите на един шериф? При положение че ония бандити ще се развилнеят после и могат да подпалят целия град. И защо? Че някой си Клей Слоън се осрал така, че изцапал и нас… Не стига това, ами искаш още и да се застъпваме за него. Изглежда, и ти си превъртял като зетчето си!

МакКълоус се обърна, без да каже нито дума, и почти беше излязъл от помещението, когато го настигна суровият глас на стрелеца. Да кажел на Клей, че му давал още само два дни за размисъл!

Междувременно О’Рурк бе направил своите проучвания. Фактът, че не бе открил нито един човек, който да се изправи заедно с него срещу бандитите, го беше разтърсил до мозъка на костите. Шерифът се чувстваше в офиса си като лисица в дупка, пред която чакат настървените кучета. И скоро пред него се появи пълна бутилка. Когато се свечери, тя беше съвсем празна. О’Рурк се заклатушка навън, вдишвайки прохладния вечерен въздух. Да рискува живота си всеки ден за такива нищожества!

Вярно, че това заключение бе може би несправедливо — О’Рурк бе почти убеден, че се е поизсилил малко. Но крайно време беше вече да е наясно със себе си! Само след броени дни пред него щяха да се изправят двама безмилостни убийци и той щеше да умре. Шерифът се беше изпотил така, като че ли е излязъл от банята, без да се избърше. Видя светлината на входната врата на хотела и се отправи към нея като голяма нощна пеперуда.

Уейд Хоман беше единственият гост. Той стоеше в барчето. Пред него имаше шише уиски, а той продължаваше да реди пасианс. Мътната жълтеникава светлина на петромакса правеше обстановката още по-тягостна.

— Едно двойно за мен! — извика О’Рурк. Той не изчака да му подадат пълната чаша, а стигна на зигзаг до Хоман. — Предполагам, че сте убеден, че направих всичко възможно, за да получите тия четири хиляди — попита предизвикателно той. Беше го обхванал някакъв необясним гняв. Същевременно всичко му бе станало безразлично. Мятайки се от една крайност в друга, шерифът бе намерил спасението си в това засилващо се чувство да излееш яда си, за да се освободиш от страха. Но тонът му не направи никакво впечатление на Хоман. И той продължи да реди пасианса си. — Казахте, че уж сте преследвали братята Пав, мистър Хоман! Питам ви тогава: защо не им излезете веднага насреща?

Хоман го изгледа, както се гледа муха.

— Вие сте пиян, шерифе! Идете си вкъщи и се наспете добре!

— Аз ще заспя така, че няма да се събудя никога! Отговорете на моя въпрос!

— Отговора трябва да го знаете и сам.

— Точно така! — извика О’Рурк, стигайки вдървено до барчето. Обръщайки на един дъх двойното уиски, той се върна обратно. — Знам го вашия отговор! Четирите хиляди долара! За вас съществуват само парите и нищо друго! Нито град, нито мирни семейства, нищичко! Вие сте единственият мъж, който може да се противопостави на бандитите, но няма да го направите без пари. Е, добре, Хоман! Сега искам да ви кажа нещичко! Че именно аз ще ви объркам сметките!

О’Рурк крещеше така високо, че гласът му отекваше далеч навън.

— Да, да! Точно аз ще ви разваля игричката! И ще разбия планчето ви на пух и прах!

— Направо съм любопитен! — студено отряза Хоман.

О’Рурк го фиксираше с кървясали очи. Отначало мълчаливо. Изкиска се тихичко, но постепенно кикотът му премина в неудържим смях. Затресе се от пристъпи на хълцане и смях, като най-накрая успя да се успокои.

— Я ми кажи, Хоман, ако застреляш шериф, ти дълго ли ще бъдеш между живите, а? Хи-хи-хи… Каква физиономия направи само. Пък аз си мислех, че лицето ти е гранитно. Я го погледни, Джеф! На какво прилича само. Един шериф ще му легне на съвестта — той и съвест, ха-ха-ха. Но няма да търчиш повече и да гониш разни нехранимайковци заради наградите, обявени за тях. Леле-мале, как ще се извъртят нещата. Този път ще се криеш ти, преследван от колегите си ловци. Вярно ли е, че вие — ловците на хора — сте по-безжалостни и от най-кръвожадния звяр? Че когато гоните някого, за вас няма граници и разстояния? Какво ще кажеш, герой? Подскажи ми как да те раздразня, за да извадиш револвера и да застреляш шерифа О’Рурк.

— Тръгнете си към къщи! — повтори още по-остро Хоман.

Шерифът се засмя в отговор.

— Бих могъл да те нарека хиена, страхлива…

Уейд Хоман скочи побледнял от мястото си.

— Това вече преминава границите!

О’Рурк се стъписа като че ли за миг, но продължи да се смее.

— Я чакай, та аз тъкмо започвам. Ха-ха-ха. Мисли за кариерата си, Хоман! Ти си един мръсен лешояд. Какъв ти лешояд — ти си просто плъх.

Платеният убиец се беше разкрачил и скърцаше със зъби. Лицето му се беше изострило и станало още по-зловещо. О’Рурк отстъпи назад, разкопчавайки колана с револвера си. Той го запрати с рязко движение през отворената врата към тротоара навън.

— Гледай, Джеф! Хоман не може да твърди сега, че е стрелял при самоотбрана. Е, какво чакаш, юнак? Двама сме само: аз и барманът Джеф. Него можеш да го подкупиш или сплашиш. Хайде, застреляй един шериф де! Нали си велик? Ще те дразня дотогава, докато не издържиш и натиснеш спусъка. Можеш да избягаш и в стаята си. Да си запушиш ушите с картофи. Но ще ме чуваш непрекъснато. И целият град ще ме чуе. И ще разнесат мълвата навсякъде. Че Хоман е подвил опашка като койот и се е оставил да го обиждат или че той е застрелял шерифа. С теб е свършено, момче! Целият Див запад ще ти се присмива. И още нещо! Ще те преследва, докато те спипа накрая. Убийство на шериф се преследва по закон в цяла Америка. Чака те бесилка, Хоман. Ама какво е за теб някакво си въже! Може да имаш пък щастие, преди това да те пречука куршум. Нещастник! Поискало му се да стане зрител. Да наблюдава как ще пречукат един шериф! И ще ме кара да му пълзя в ботушите заради някакви си пикливи четири хилядарки! Няма да я бъде твоята! Ще си спомняш за мен, докато все още се влачиш по тая земя.

Барманът се бе спотаил в ъгъла на барчето и не смееше да диша. Уейд Хоман постоя още малко до масата си, после излезе навън и дълго гледа след клатушкащата се фигура на шерифа.

През тази нощ решителността на шерифа се бе възвърнала и на сутринта той крачеше, правейки обичайния си обход, но без да поздравява никого. Никой не направи опит да се доближи до него. Шерифът стигна така мълчаливо до ковачницата и спря пред нея.

— Значи си имал все пак револвер! — установи той. — Клей, чуй ме какво реших тази нощ. Щом се появят ония, ще им застанем насреща двамата. Може би ще успеем да пречукаме поне единия от тях. Ето за какво исках да си поговоря с теб.

— Тази работа не те засяга, Макс.

— Както кажеш, Клей. Не забравяй само, че аз съм все още шериф тук.

И О’Рурк продължи обиколката си. Сторило му се бе, че в очите на Клей е забелязал нещо като уважение и това го бе изпълнило с удовлетворение. „Аз ще поставя всичко в ред — помисли си той, — първо ще напиша рапорт за смъртта на Дъглас Пав, ще трябва да подредя фактите така, че наследникът ми шериф да навлезе в работата веднага.“

Минавайки край хотела, О’Рурк забеляза високата фигура на професионалиста ловец на хора, който очевидно дебнеше неговото преминаване. И не се излъга в предположенията си. Хоман го заговори още отдалеч:

— Вчера бяхте пийнали малко повече от обичайното. Спомняте ли си за това?

О’Рурк спря и изгледа Хоман от горе до долу с такова спокойствие, че сам се учуди на себе си.

— Даже много добре, мистър Хоман. Спомням си всяка казана дума от мен.

— Така значи! — беше реакцията на Хоман.

— Имате ли други въпроси?

— Това ли е всичко, което можете да ми отговорите на първия въпрос?

О’Рурк отвърна на втренчения, безмилостно леден поглед на убиеца.

— Абсолютно всичко!

И шерифът потегли нататък, обръщайки гръб на Хоман. Той премина покрай църквата, прекоси улицата и, стигайки офиса си, се обърна назад. Хоман продължаваше да стои на предишното си място и да гледа след него.

След като подреди всичко в бюрото си изрядно до педантичност, шерифът опакова личните си вещи, постави ги в едно сандъче, взе две кутии с патрони и излезе в двора зад къщата. Поставяйки консервена кутия на един кол, той започна да се упражнява в стрелба от хълбок — както стреляха всички професионалисти с бързи рефлекси. Цял ден околността се огласяваше от оглушителното ехо на изстрелите. Привечер шерифът се появи в оръжейния магазин на Вик Баркли.

— Опаковай десет кутии патрони калибър 45 милиметра — заповеднически му каза той.

Натъпкал кутиите в походна кожена чанта, шерифът напусна магазина без повече разговори. Баркли забеляза, че жена му наблюдава през прозореца отдалечаващата се фигура на О’Рурк.

— Даже не би ми минало през ум, че този човек ще излезе такъв чешит — промърмори търговецът.

— Какво каза? — обърна се остро назад жената.

— Че наблюдаваме отстрани саможертвата на шерифа. И не си помръдваме пръста за него.

— А, това ли било — разгневи се явно жена му. — Значи и в теб се събуди героят? Виж го ти него! Колко пъти да ти повтарям, че тая история не ни засяга нас двамата? Животът ми с теб и без туй е трагедия. Оставаше да ти хрумне и това: да ми се правиш на мъж! Запомни, че си нищо! Една нуличка, разбра ли това? Даже когато стоиш пред огледалото с пушка в ръка и правиш физиономии на филмов герой. Аз съм се примирила с теб, така че си налягай парцалите и си трай!

4.

Нощта спускаше своя черен воал над града. Хоман бе седнал в барчето на хотела и потънал в мрачни мисли, наблюдавайки опустялата улица пред себе си. Този Клей не се побираше в представите му за ковач. Особено днес — с револвера на кръста! Това бе толкова неподходящо за една ковачница. Все едно да видиш лъв, сврян в дупката на хамстер. Именно този револвер не излизаше от мислите на Хоман. Несъмнено Клей беше от най-невероятните и забележителни мъже, които професионалният убиец бе срещал по пътя си. Само да не беше револверът му! Хоман имаше ястребов поглед, трениран да вижда какви ли не оръжия и да ги разпознава веднага. Не му убягваше и най-малката подробност. В края на краищата с тях си изкарваше хляба! Малко се успокояваше от факта, че револверът на Клей не висеше така ниско на бедрото му — нещо типично за хора с бърза, убийствено бърза ръка. Но защо не го напускаше една коварна и тревожна мисъл? Хоман не се съмняваше нито за миг, че Клей можеше да го превъзхожда. Това беше просто абсурдно и все пак! Ами ако се окажеше истина, че именно той е прострелял братята Пав? При такива като него нямаше никакво значение дали са улучени от куршум или не. Мъже като тоя Слоън притежаваха такава нечовешка воля, че успяваха да ликвидират противниците си, дори и след като са получили смъртоносен куршум в собственото си тяло. Самият той се бе измъкнал веднъж с огромно усилие от подобна ситуация. Вярно, че оня мъж нямаше неговата бърза ръка. Той беше улучен в гърдите, но не искаше и не искаше да се строполи. Стоеше прав и концентрираше погледа си с последните остатъци на напускащия го живот, прицелвайки се право в него. И Хоман трябваше да отскочи встрани.

Ако Клей и шерифът успееха да се справят с тия двете братчета Пав, тогава излизаше, че е яздил стотиците мили след тях заради вятъра. Нямаше да получи и цент.

И Хоман пристъпи към барчето.

— Слушай, Джеф — обърна се той като че ли между другото към бармана. — Ти ми беше казал, че никога не си виждал Слоън с револвер на кръста. Вярно ли е това?

— До оня ден — да! Но ето че от вчера го носи.

— Знам, знам. Хората разправят още, че той избягвал всякакви свади. Не можеш ли да си припомниш поне един момент, когато той не е избягнал конфликта? Я се понапрегни малко! Може да е нещо дребно, което да ти се е сторило преди съвсем маловажно. Искам да знам всичко за този човек.

Джеф си наля някакво питие и вдигна чашата към устните си. Но внезапно отпусна ръка.

— Не знам дали това ще ви свърши работа, мистър Хоман, но май че имаше нещичко… Но по-добре да не ви занимавам с такива дреболии.

— Я говори!

— Ами преди родеото имахме гост. Носеше револвера си по същия начин като вас…

Хоман видимо се оживи и се наведе над барплота.

— И какво! Разказвай по-бързо!

— Е, добре! Непознатият си беше предплатил за пет дни. Може да попитате за това и Ферхълс. Най-напред гостът си поспа малко, а следобеда се появи в гостилницата и доколкото знам, просто си обядвал човекът. После разбрахме, че когато се появил в града, между него и Слоън имало някакво недоразумение. Слоън му скочил насреща с ковашките клещи в ръка, държейки, моля ви се, парчето нажежено желязо под носа на госта ни! Вярно е, че не бих могъл да ви опиша всичко с подробности, тъй като лично аз не съм присъствал на случката. Но бях очевидец как тук първо се появи свещеникът Декстър, а веднага след него този Слоън. Той просто нахлу в гостилницата и излезе след десетина минути като ураган. А гостът — забравил съм името му, но то стои вероятно в регистъра ни, — този мъж с револверите, си събра светкавично багажа и напусна на минутата града, без да си потърси депозираните в хотела пари.

Уейд Хоман се запъти към рецепцията и, хвърляйки кос поглед към воднистите очички на Алън Ферхълс, посегна към регистрационната книга. Разтвори я на последната страница и показалецът му спря на името Фред Слокъм.

Хоман остана за миг стъписан, не вярвайки на очите си, а после направо се втурна към барчето.

— Фред Слокъм ли се казваше оня мъж?

Барманът кимна с глава.

Уейд Хоман излезе веднага навън. Небето трепкаше от милиарди звезди, но на него не му беше до тях. Той затърси с нервни движения цигарите по джобовете си. Не можеше и не можеше да ги намери, защото името Фред Слокъм означаваше нещо за него. Фред беше в техните среди един от най-бързите стрелци. Ех, вярно, че не можеше да се мери с него, но разликата им беше, да речем, половината от секундата. В техния занаят това бе непростимо и твърде много. Но все още Слокъм се числеше към асовете и досега не беше намерил майстора си. Или тук беше се случило точно това?

Мъж от калибъра на Слокъм нямаше да подвие опашка току-така!

Хоман вдигна цигарата най-после към устните си и я запали, установявайки, че не е спокоен както преди. Просто не можеше да му излезе от ума фактът, че Слокъм е напуснал града веднага след посещението на този загадъчен Клей! Та Слокъм не би преклонил глава даже пред него, страхотния Уейд! Тогава изникваше логичният въпрос: Кой беше всъщност Клей Слоън?

Револверът му бе стар, а дулото — твърде дълго за един револвер! Нито един професионалист не би използвал подобно оръжие. И все пак! С бързи крачки Уейд Хоман се устреми към ковачницата.

 

 

Джоунъс МакКълоус и Дорис не бяха в къщата.

Уейд Хоман и Клей Слоън се изправиха за първи път един срещу друг. Хоман се чувстваше господар на положението, въпреки че невидимите заплашителни флуиди, които се излъчваха от Слоън, пробиваха ледената броня на ловеца на хора.

— И така, търсиш ли нещо, Хоман?

Клей се бе изправил срещу него, без да трепне. Гласът му прозвуча някак весело.

— Не е ли по-добре да седнем там?

— Но ще си държиш ръцете върху масата.

Виж ти! Неволно Хоман си припомни за Фред. Тук имаше нещо! Той се отпусна на един стол и положи ръце върху масата. Клей седна срещу него по същия начин. Нещо в стойката и на двамата показваше, че предстоят да се случват интересни неща.

Хоман се бе разположил като господар. Клей приличаше по-скоро на пружина, извита и напрегната като катапулт. Той бе готов да реагира на секундата. Хоман забеляза това и се замисли още по-сериозно. Окашля се и започна пръв:

— По петите съм на братята Пав вече точно три месеца, Слоън. Яздил съм повече от две хиляди мили непрекъснато по следата им. Хвърлил съм в тая работа пари. Имам разходи по нея, каквито прави всеки един бизнесмен. Така както Джаки и Дейвид ще ми паднат в ръчичките, по същия начин и Дъглас беше мой.

— Убеден съм в това — съгласи се добродушно Клей.

— Радвам се да го чуя от теб. Сигурно си разбрал вече някои неща за мен. И може би си мислиш като останалите хора: неговата работа е проста като фасул! Изстреля си куршумчето, обади се на шерифа, оня установи, че това са наистина търсените бандити и хоп, премийката за тях в джобчето. Немъчени пари, както обичат да казват. А забравят, че за да ги получиш, ръката ти трябва да е по-бърза от техните!

— Аз не мисля като другите, Хоман. Най-малкото пък за теб и хората като теб. Трябва да ти кажа, че мен ме занимават съвсем други неща.

— Въпреки това искам да ти разясня нещо, което все още не знаеш, Слоън. Когато тръгна след дадена цел, аз ставам като къртица. Изследвам основно всичко, което е важно и трябва да се знае за противника ми. Да вземем например начина, по който той извършва престъпленията си. Всеки си има свой почерк. Или, да речем, начина, по който моят човек носи револвера си. Как стреля и точно в кой момент. Темпераментът му, неговите наклонности и предпочитания, дали в момент на опасност той става по-спокоен, или се изнервя. Събирам всяка нишчица, която после ще ми помогне да си изплета собствено мнение по въпроса. Но тия братчета Пав малко ме поозориха. Трябваше да намеря хора, с които са започнали занаята си. Открих любовниците им и ги видях най-после самите тях. Седмици наред ги следвах като сянка, знаех походката на всеки от тях, можех да предвидя в кой момент стават лекомислени и не се съобразяват с никого около себе си. Бях съвсем близо до тях в една кръчма в Чейен…

— И защо не си разчисти сметките с тях там?

По лицето на Хоман не трепна нито мускул.

— Защото възнаграждението за тях се вдигаше просто през седмица. Отначало бяха хиляда долара, за да стигнат преди четири седмици по две на глава.

Клей кимна равнодушно с глава.

— А освен това аз съм от предпазливите в занаята. Срещу трима ще излезе човек, който не е съвсем наред. Аз открих например, че след всеки грабеж братята се разделят и всеки тръгва да пилее плячката си по свой начин. Джаки предпочиташе някоя кръчмарска хубавица. Дъглас се мотаеше няколко дни като вълк-единак из горите, а после се срещаше с Дейвид в предварително уточнено и избрано скривалище. На мен ми беше станало ясно, че те ще направят някакъв удар тук по време на родеото. Аз знам съвсем точно къде са те двамата в момента. Но ще ги чакам тук. Изненадата е най-добрият партньор. Както виждаш, Слоън, подготвил съм нещата си повече от добре.

— Може да се каже и така!

— Тогава няма да ти е трудно да стигнеш до мисълта, че всъщност възнаграждението за Дъглас се полага на мен. И ти ще трябва да ми предоставиш правата си върху тези пари. Тогава градът, шерифът и лично ти ще попаднете под моя защита и ще ви бъдат спестени маса неприятности. Моите права са несъмнени и не мисля, че би се появил някой, който би могъл да ги оспори. Като казвам „би могъл“, аз имам предвид същество, което ще се изправи срещу мен, за да ми каже „Не!“. Трябва да сме наясно, Слоън! Когато искам компенсация за усилията си, аз я получавам до цент!

Лицето на Слоън бе останало абсолютно безизразно.

— Чудесно! Аз нямам намерение да ти се бъркам в занаята. За мен би било най-добре, ако братята Пав изобщо не съществуваха. Но ти ще трябва да се откажеш от желанието да получиш възнаграждението за Дъглас. Казвам ти това, доколкото въпросът е свързан с мен.

— Виж ти! И защо?

— Защото това възнаграждение не съществува за мен.

— Това ли е последната ти дума?

— Абсолютно.

— Но ясно ли ти е, мистър Слоън, че аз ще разговарям по съвсем друг начин с човека, чието твърдоглавие ще ме накара да загубя тия хилядарки?

— Напълно! — отговори Клей и проклетата студена вежливо подигравателна нежност зазвуча пак в гласа му. Хоман си спомни незнайно защо оня Фред Слокъм и започна бавно да проумява, че има насреща си сериозен противник.

— Искам да попитам още веднъж: ясно ли ти е, че този разговор ще се състои, преди още да са се появили братята Пав? И че това ще се наложи като предпазна мярка. Защото късметът би могъл да ти се усмихне пак и да ликвидираш още един от тях.

Очите на Клей се бяха превърнали в късчета лед.

— Всичко е повече от ясно, Хоман!

Погледът на Хоман също замръзна. Теоретически невъзможното досега се бе случило за първи път с него. Един мъж приемаше предизвикателството му с пълно съзнание и запазваше спокойствие, което бе на пръв поглед абсурдно. Но Клей нямаше вид на блъфьор. Всеки можеше да блъфира донякъде, но не и да стигне като него дотук. Никога Хоман не бе чувствал така почти физически опасността, както в този момент. Не можа да издържи повече и се надигна от стола си. Слоън направи същото.

— Сега ми стана ясно, че ръката ти е бърза, Слоън! Проумях нещица, за които хорицата в това градче няма да загреят никога. Но знам също така, че си от породата на наивните глупаци.

Уейд Хоман обърна гръб и напусна стаята. Чуваше се как шпорите му отекват мелодично по дървения тротоар.

Когато ковачът и дъщеря му се върнаха вкъщи, те забелязаха, че Клей се е затворил още повече в себе си. Не го попитаха нищо, защото в последните дни се бяха случили толкова неща, че имаше за какво да се мисли. Дорис беше с бяла превръзка на рамото. Раната й не беше опасна и щеше да зарасне.

МакКълоус първи наруши мълчанието.

— Хора като Уейд Хоман са като пиявици. Ще се отлепят от теб, едва когато са се насмукали с кръв и са станали като балони. Аз мислих по въпроса какво би могъл да предприеме човек в такава ситуация.

— Аз също, Джоунъс! Но съм категорично против да откупя спокойствието си от един платен убиец.

— Това е така, но какво би станало, ако се откажеш от тия пари в полза на града? Нали отначало нямаше нищо против това? Остави ги да правят с тези пари каквото пожелаят. За мен е ясно едно: с тези хора не ни свързва нищичко. Абсолютно нищичко! Трябва да помислим за себе си. За три дни можем да опаковаме целия багаж. Ако им оставим тези пари, никой не може да ни укори за нищо, защото едва ли някой ще се осмели да изисква, след като сам не е пожелал да даде. Помогна на този град с изстрела си. Няма нужда да им помагаш повече. Направи този жест заради мен. Хвърли им тия пари в лицата. Не ми отговаряй веднага. Помисли над думите ми и ще разбереш, че не бих искал от теб нещо, което аз самият презирам. Тук изобщо не става дума за револверите.

— Вярно е, че не става дума за Пав, нито за Хоман, нито за това градче и този момент. Въпросът е, че където и да се появя, се повтаря все същото. И защо трябва да удължавам агонията? Може ли семейството да ме спаси от моята съдба? Не, Джоунъс, тя просто ме следва по петите.

— Правиш грешка, Клей! Изпадаш от едната крайност в другата! Мисля, че сега просто трябва да затегнеш колана си с две дупки навътре.

Клей поклати глава.

— Ех, ако всичко бе така просто, както искаш да ми внушиш ти! Но добре! Ще напиша, че се отказвам от възнаграждението, подписвам го и те моля да занесеш листа на О’Рурк.

5.

Шерифът прочете написаното върху хартията, изправи се и изгледа спокойно МакКълоус.

— Направо съм щастлив, че Клей се съгласи едва сега.

— Едва сега ли? — ковачът не можеше да проумее О’Рурк.

— Точно така. Това беше щастлив момент. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се!

— Кажи на Клей добре да смаже пушката си. Виждаш ли тази книжка тук? Това са законите. И знаеш ли какво пише в тях? Че всеки гражданин, който стане неволен свидетел на нападение с огнестрелно оръжие върху шериф, има право и е задължен да стреля срещу нападателите. Ясно ли ти е това? Ти и Клей ще държите пушките си в готовност, а когато видим да се появяват ония… разбираш ме какво искам да ти кажа, нали?

— Но, човече, аз мислех, че Хоман…

— Да не би Хоман да е шерифът тук? Разчитам напълно на вас двамата, Джоунъс! Точка! Сега ми предстои да обмисля как е най-добре да се построи този затвор. Мисля си дали да не предвидим в него зала за събрания. Естествено, че на прозорците ще ни трябват солидни стоманени решетки. Всичко трябва да говори за сигурност. Между другото, Джоунъс, аз тренирах през целия ден. Да ти кажа направо — не съм знаел, че имам такова точно око!

Ковачът си тръгна към къщи, клатейки учудено глава. Когато чу всичко, Клей не издържа и се разсмя от сърце:

— Тоя мистър Хоман е голям кутсузлия. Обзалагам се, че няма да получи нито цент. Но всичко влиза в играта. В този театър ролите са разпределени отдавна и всеки трябва да си изиграе своята.

Целият град слушаше грохота от къщата на шерифа. Той продължаваше да тренира. Понякога изстрелите следваха като удари на шевна машина един след друг. Друг път имаше промеждутъци. Чуваше се съвсем ясно кога шерифът улучва консервената кутия. Това не се случваше често.

— Би трябвало някой да му каже, че цялата тая дандания няма никакъв смисъл — измърмори МакКълоус.

Клей се наслаждаваше на хладния ветрец, подухващ от реката.

— Макс знае това. Но струва ми се, че трябва да променим мнението си за този човек!

А Уейд Хоман не беше сменил позицията си пред хотела. Той също се ослушваше след всеки изстрел на шерифа и ето че тръгна към него, запалвайки цигара по пътя си.

О’Рурк забеляза приближаването му. Той зареди празния барабан на револвера си, мушна го в кобура и закрачи към кола, за да сложи нова консервена кутия. Вървейки, той подритваше разпръснатите наоколо десетки гилзи. Хоман изчака, докато О’Рурк се върна обратно, измервайки тридесетина крачки от кола.

— Видях отдалеч, че ковачът беше при теб. За какво те потърси, ако мога да знам?

— Донесе ми писменото потвърждение, че Слоън се отказва от парите.

Шерифът изрече това по възможно най-равнодушния начин, пристъпвайки от крак на крак и трамбовайки леко земята под себе си. Беше си внушил, че така опората му става по-сигурна. И ето че дойде моментът да изкара револвера си и да стреля в целта. Улучи консервената кутия едва на четвъртия път.

— Така значи! — използва Хоман паузата. — Слоън е премислил. Направил е много добре, като се е отказал доброволно от парите. Аз направо съм доволен.

О’Рурк действаше така, като че ли присъствието на Хоман не го притеснява ни най-малко. Зареди отново, взе друга кутия, смени простреляната и се върна обратно на мястото си. Едва тогава погледна Хоман и изрече, все едно че говореше с въздуха:

— Без тези пари градчето ни никога нямаше да има нов затвор.

Затвор ли? Хоман наостри уши като ловджийско куче. О’Рурк бе разкрачил пак смешно крака и, придържайки лакътя на дясната си ръка, се опитваше да налучка оня ъгъл на прицелване, който би го направил по-добър стрелец. Знаеше предварително, че няма да стане нито по-добър, нито по-бърз. Хоман също виждаше това, но на шерифа му беше абсолютно безразлично. Устните на професионалиста убиец се бяха присвили в подигравателна гримаса.

— Момент само! — подвикна той и застана на стрелковата позиция на шерифа. Приближи се до купчината празни консервени кутии, които бяха натрупани малко по-встрани, и взе пет от тях. Постави ги една върху друга, и то върху кутията, която шерифът бе закрепил вече на кола. — Ето така се правят тренировки с револвер! Започваш да стреляш, като улучваш от горе на долу. С всеки изстрел трябва да улучваш по една кутия, и то така, че да не падне по-долната. Братята Пав го могат това и двамата!

О’Рурк изобщо не погледна към него.

— Аз няма да успея никога, но като идея не е лошо!

Хоман стоеше малко встрани и когато ръката на шерифа посегна към револвера, неговото оръжие вече трещеше. С такава бързина, че човек не можеше да различи последователността на изстрелите. След всеки куршум една от кутиите просто изчезваше. Шерифът не бе виждал никога в живота си такава сигурна и бърза ръка. Той наблюдаваше стъписан как професионалистът отива до един сандък и изважда от него една празна бутилка. С бавна стъпка Хоман приближи пак до кола и постави бутилката с гърлото към мястото за стрелба. Обърна се и закрачи към О’Рурк. Спря, почти опрял се в него.

— А сега брой до три!

Думата „три“ още не бе напуснала устните на О’Рурк, когато изстрелът дойде откъм хълбока на Хоман, но шишето на кола не помръдна изобщо! Шерифът започна да се подхилва снизходително и обърна лицето си така, че Хоман да забележи това. Но професионалният убиец беше отишъл вече до кола и се връщаше с бутилката в ръка. Подаде му я безмълвно и когато О’Рурк я пое, очите му се разшириха, а дишането му секна.

Бутилката беше без дъно!

Куршумът бе проникнал безпрепятствено през гърлото и бе избил само дъното.

— Ето какво не могат още братята Пав! Ето сега вече, струва ми се, разбра защо ще паднат покосени от моята ръка. Между другото споменах веднъж, че те са истински негодници.

Шерифът не можеше да откъсне поглед от липсващото дъно на шишето. А Хоман продължаваше да плете мрежата си:

— Би могъл да участваш и ти, шерифе! Да им излезем двамата на Пав! Целият Запад ще узнае, че единият от братята е паднал именно от вашата ръка.

— Я престани най-после! — изръмжа с пресъхнало гърло О’Рурк.

Погледът му бе като прикован в простреляната бутилка.

— Че защо, шерифе? Нещата са толкова прости. Дъглас Пав е идентифициран и остава само да получиш парите от банката на Фарлей. А после двамата с теб ще изчакаме само да се появят Джаки и Дейвид Пав…

О’Рурк хвърли шишето настрани и обърна глава.

— Ти няма да получиш и цент от тези пари! — отсече той.

— А ти, О’Рурк, ще пълзиш скоро в краката ми и ще се молиш на Уейд Хоман да ти помогне, но Хоман ще си седи на верандата, ще се припича на слънцето и ще гледа как един глупак става на решето.

О’Рурк стоеше вдървен, с восъчнобледо лице.

— Имаш пълно право, Хоман! Вярно е, че в началото се обърнах към теб, но сега разбрах, че това е било напълно погрешна стъпка. И тъй като съм убеден в това, няма да ти дам нито цент. Моята работа ще си я върша аз.

— Това последната ти дума ли е?

О’Рурк кимна решително с глава.

Професионалистът с най-бързата ръка го гледаше с високо вдигнати в почуда вежди.

— Е, добре тогава! — отсече той. — Да бъде засега, както искаш! Само че аз я играя тази игра от десет години насам и разбирам нещичко от нея. Не ми се е случвало досега да напусна селище като вашето, без да съм получил възнаграждението за целия си труд. Запиши си го на челото!

Високата фигура се обърна рязко и се отдалечи. О’Рурк гледаше със стиснати устни след нея, вслушан в мелодичното звънтене на шпорите. Последните думи на убиеца показваха ясно, че това, което предстои да се случи, просто вече витае във въздуха.

О’Рурк погледна още веднъж към половинката от шишето, прехапа устни и свивайки юмруци, се запъти към къщата си. Той никога нямаше да се научи да стреля така. Нито след десет часа стрелба, нито след десет години. Сега ставаше дума за съвсем други неща.

Шерифът се отпусна в леглото си и се загледа в тавана. В стъклото на прозореца се блъскаше голяма муха. Бръмченето й изпълваше като че ли целия космос. И въпреки това шерифът имаше чувството, че градът е напълно обезлюдял. Никакъв друг звук не нарушаваше тишината. Ако човек напрегнеше слух, би могъл да долови даже ромоленето на реката. А ония ще се появят между хълмовете, мислеше си О’Рурк. Все някой щеше да забележи тъмните им силуети. През последните нощи имаше пълнолуние. Може би те щяха да пристигнат през нощта? Напълно вероятно бе да си мислят, че ги очаква с оръжие в ръка поне половината град. При мисълта за това О’Рурк започна неволно да се подсмихва. Може би и ония бяха узнали вече, че всичко живо в града трепери като кучета пред камшик. И за тези хора той беше готов да влезе в огъня! Като на филмова лента пред очите му се занизаха спомени: той самият, а на коленете му децата на Кен Хаскил. Люлее ги насам-натам и им се радва. За едното от тях бе жертвал коня си. Жената на Хаскил бе започнала преждевременно раждане и той бе яздил като луд, само и само да доведе лекаря. Ако не беше той, родилката просто щеше да си отиде от загуба на кръв. Ами този белег на ръката му? Остана след схватката с побеснелия негър, подгонил с нож в ръка Роки Стоув. Когато гърмящата змия ухапа детето на Крокър, към кого се обърнаха за помощ те? Към шерифа! Той трябваше да среже кървящата рана и да изсмуче отровената кръв. И всичко се приемаше като нещо естествено. Има си шериф, плащат му се шестдесет долара заплата на месец — това му влиза в задълженията. От къде на къде да очаква от тях да вземат пушки в ръка и да дебнат заедно с него бандитите?

Нима звездата на шериф беше убежище, зад което може да се скрие човек? Какво бе искал О’Рурк досега? Сигурна заплата и спокойствие при това. Но можеше ли да съществува то при тоя напрегнат живот? Все някой ден на човек му се отваряха очите и той откриваше колко е измамна мечтата за спокоен живот. Спокойствие можеше да постигне само този, който вярва в нещо и държи на него докрай. В неговия случай звездата на шерифа бе тази вяра. Но тя се бе появила едва от няколко дни. Затова в този момент не му трябваха нито Слоън, нито Хоман. Шерифът бе длъжен да изясни първо на себе си какво е необходимо да се направи нататък, за да може тази вяра да се задържи.

Навън отекнаха нечии стъпки и О’Рурк разпозна шпорите на Уейд Хоман. Изправи се от леглото и се приближи до прозореца. Той видя как високата фигура на ловеца на хора прекоси улицата и влезе в магазина на Роки Стоув. Малко по-късно Джими Стоув изтича към Дейвид, а оттам към Хаскил и Пиърс, Крокър и Баркли.

Лицето на шерифа прие сурово изражение, когато ги видя да се събират един по един при Стоув. Това бяха все мъже, чиято дума се ценеше в градчето. Уейд Хоман бе взел инициативата. Шерифът знаеше за какво би могъл да ги събере той. След малко те щяха да потеглят като стадо слонове и да спрат пред неговата къща. Крокър щеше да заклати дебелата си глава и ще започне да го убеждава с писклив глас да откупят душевното си спокойствие за тия проклети четири хиляди долара.

— Но ще има да вземате, приятелчета! — каза на висок клас О’Рурк.

Той знаеше, че след родеото в градчето се понасъбраха доста пари. Но всички се страхуваха да ги внесат в банката на Фарлей и ги криеха под дюшеците си. Братчетата Пав трябваше само да се поразтършуват наоколо и всички долари щяха да излязат налице. На Хоман му оставаше само да подръпне тази струна. Да им подхвърли например, че ще си гледа безучастно отстрани. О’Рурк имаше чувството, че чува безличния му глас точно до себе си: „Я се поизтупайте малко, джентълмени! Всеки ще пусне нещичко и ще се получи една закръглена сумичка. Мисля, че тя ще компенсира моите усилия. Няма да допусна Пав да припарят в града. Сметките ще бъдат разчистени някъде в планината. Какво ще направя, след като си получа парите ли? Струва ми се, че никой в Дивия запад не би имал нещо против да поостана за известно време във вашето градче и да им се насладя тук на спокойствие.“

 

 

Клей Алисън стоеше пред вратата на къщата. Обгорялото му от слънцето лице беше спокойно. Дясната му ръка почиваше на ръкохватката на револвера. Клей гледаше към магазина на Роки Стоув. От другата страна бе къщата на шерифа и оттам се чуваше непрекъснатият трясък на револвера му. Клей равнодушно регистрираше попаденията. Джоунъс МакКълоус се бе облегнал тежко на парапета. Револверът на Клей го докосваше почти по рамото. И двамата проследиха високата фигура на Хоман, която изчезна в двора на шерифа. Малко след това последваха изстрелите с бясна бързина, като след всеки един дрънчаха улучените консервени кутии.

— Много е бърз! — дочу ковачът мърморенето на Клей. Много му се искаше да види в този момент как изглежда лицето му, но той остана неподвижен и с гръб към него.

Когато Хоман излезе от двора на шерифа, той видя срещу себе си Клей Слоън. Хвърли дълъг поглед към него и премина на отсрещния тротоар. Понечи да влезе в магазина на Стоув, но се обърна и изгледа още веднъж Клей.

— Струва ми се, че там ще обсъждат нещо! Има си хас Макс наистина да не му е дал парите! — в гласа на ковача се бе промъкнало учудване.

Клей се беше върнал обратно и се бе облегнал на стената на къщата. И двамата видяха как шерифът се появи на прозореца на къщата си и също наблюдава улицата.

Клей промълви:

— Вероятно на Макс О’Рурк все още не му е ясно, че Уейд Хоман е като лавина, чието срутване предизвика именно той. Но ако е разбрал това и е преодолял вътрешния си конфликт, сега шерифът ще заложи на честта и вярата си. Това е една стара песен. В мига, в който един мъж повярва непоколебимо в нещо, той става самотник. Шерифът е в същото положение: оставен е да се бие съвсем сам. И не вярвам да има някакъв шанс в тая битка.

Дорис, която се появи до баща си, изхлипа.

— Но трябва ли да има други битки въобще?

— Ще ги има винаги, докато парите представляват някаква цел. Хоман е от тоя тип мъже. И той няма да се спре. Сега препятствието за него е Макс. Но той е наясно, че звездата на шериф закриля О’Рурк. Затова ще търси друга възможност, обходен път да стигне до четирите хиляди долара, без да влиза в конфликт със законите.

— Имаш предвид, че ще измисли някакъв законосъобразен трик ли? — попита изненадан ковачът.

— Ако намери такъв, той ще го използва със стопроцентова сигурност! Но има и други методи. Действията на човек като Хоман са непредсказуеми. Всичко зависи от това докъде е решил да стигне в намеренията си. Вземе ли веднъж решение, той ще действа бързо и сигурно.

Не беше трудно да се предположи след думите на Слоън, че той някога е срещал в живота си подобен на Хоман „човек“. Ковачът напразно се опитваше да прочете още нещичко по безизразното лице на помощника си. С ужасяваща яснота той бе усетил промяната в Клей. Външно тази промяна се забелязваше трудно. Единственото, което биеше на очи, бе черният колан с револвера. Но за един добър наблюдател не беше трудно да установи, особено след като е живял с Клей, че зад това привидно спокойно изражение е спотаено високо напрежение, което е готово да се взриви на секундата. Ковачът и дъщеря му усетиха, че буйните изблици на Клей са нищо пред тази далеч по-застрашителна спокойна поза, която го бе завладяла. Той се беше изправил до стената и като че ли очакваше да чуе определен сигнал. Изглеждаше като човек, който знае предварително всичко до пълни подробности — това, което става в момента, и онова, което ще се случи напред. И въпреки че не помръдваше, той сякаш чуваше всяка дума, която се изговаря в магазина на Стоув. Клей чакаше като посветен в закономерния ход на историята, докато гласовете отсреща ставаха все по-високи и възбудени. Ясно се различаваха басът на Джак Крокър и тенорчето на Дейвидс. Между тях се врязваше овладяният, спокоен глас на Хоман.

Клей изчакваше. Извади кутия с цигари и докато палеше, продължи да наблюдава над пламъчето магазина на Стоув.

— Може би и аз трябваше да отскоча при тях? — промърмори ковачът.

— Човек трябва да се меси в чужди неща само ако бъде повикан — реагира почти нежно Клей. Той дръпна от цигарата си, наблюдавайки как огънчето изпепелява цигарената хартия. — Освен това изобщо няма да повлияеш на тяхното решение. Със страхливци не може да се разговаря по мъжки. Тях можеш само да ги принудиш на нещо.

МакКълоус трябваше да се съгласи с него.

Уейд Хоман беше първият, който се появи на тротоара. Той почти моментално извърна глава и спря погледа си на Клей. Студените му очи блестяха от задоволство. Беше застанал, висок и застрашителен, до вратата на магазина, от който започнаха да се измъкват като мишки останалите. Джак Крокър се шмугна край него, останалите се изнизаха мълчаливо и поеха в колона към къщата на шерифа. Уейд Хоман се присъедини последен към тях. Клей имаше чувството, че той просто ги кара като овчар.

Скупчиха се пред къщата на шерифа, а от прозорците и вратите наоколо занадничаха любопитни лица. Крокър извика името на шерифа.

О’Рурк се появи на прозореца. Той ги беше забелязал отдавна. Попита навъсено:

— Кажете какво има?

— Искаме да ти поставим няколко въпроса!

— Започнете с първия!

— Знаеш ли, че не сме съгласни с твоето самолично решение как да използваш парите от наградата?

— Знам.

— Смяташ ли, че си дорасъл да се справиш с тия бандити Пав? Имам предвид можеш ли да им попречиш да оплячкосат града?

— Ще се опитам да им попреча.

— Но това никак не ни устройва! Или си в състояние да ги спреш, или не си! Ние мислим, че не можеш. И ти сам знаеш това. Сваляме шапка на смелостта ти да им се противопоставиш при цялата си безпомощност.

— Говори каквото си искаш! — спокойно се обади О’Рурк.

Крокър си пое въздух и продължи, гледайки някъде настрани:

— Ние сме те избрали за шериф и само ние можем да те свалим от длъжността. Затова те молим да ни предадеш значката си, Макс!

Изглежда, само това не бе минало през ума на шерифа. С един скок той прескочи перваза на прозореца си и се намери почти надвесен над Крокър.

— А, така значи! — изрева бясно той. — Може би вече сте ми намерили и заместник?

— Не се ядосвай напразно! — изрече рязко Джак Крокър. — Като шериф трябва да имаш поне малко респект към кмета на града. Ти знаеше как смятахме да използваме тия пари. Но си позволи да пренебрегнеш мнението на всички ни — против благото на града. Искаш да си играеш на герой. Все едно ти е какво би могло да се случи след твоите неразумни действия. Ние обаче се интересуваме от сигурността си. Нали именно заради нея те назначихме за шериф? Ето защо решихме, че ти трябва да ни върнеш шерифската значка. Така че не ни създавай допълнителни трудности!

Лицето на шерифа трепереше. Пределно ясно му беше, че градският съвет притежава властта да му отнеме правомощията.

Уейд Хоман се бе изправил внушително до Крокър. Ето че се чу и неговият режещ глас:

— Я подайте звездичката насам, О’Рурк!

— Не! — отсече яростно Макс О’Рурк. Личеше си, че той потиска с последни усилия невероятната си възбуда. — В договора ми е упоменато изрично, че преди да бъда уволнен, имам четири седмици предупредителен срок.

Крокър извиси глас:

— Точно така! Ние също прегледахме договора. Ще продължим да ти плащаме заплатата още четири седмици. Но наше право е да се откажем веднага от службата ти на шериф. Това именно правим в Мол Тента.

О’Рурк знаеше какво означават тези думи. Цялата истина за трагичното му положение се стовари върху него като лавина. Той знаеше много добре, че на Уейд Хоман изобщо не му е до неговата значка. Целта на Хоман бяха парите, но той не искаше да забрави, че е обиден от някакъв си шериф. Дълбоко в ледено безжалостните му очи О’Рурк прочете присъдата си. И изведнъж нещо в него се преобърна. Изчезна дори последната капчица страх, за О’Рурк нямаше вече никаква опасност, която би могла да го спре. Той виждаше само омразното подигравателно лице на убиеца Хоман и тези непоносими, впили се в него ледено-парещи очи като свредели.

— Никога! — извика той. Беше свил ръцете си в юмруци и се беше изправил срещу всички. — Никога, докато нося тази звезда, няма да позволя тя да бъде окачена на гърдите на един убиец, който иска да спечели чрез нея кървавите си пари!

Крокър повдигна рамене, като че ли искаше да покаже с този си жест, че той е направил всичко, което зависи от него. И кимна с глава на Хоман. В очите му се появиха пламъчета, защото можеше да предположи какво ще се случи нататък.

— Предполагам, че нямате сериозно намерение да ми се противопоставяте да си получа звездата? — обърна се невъзмутимо Хоман към шерифа.

О’Рурк бе извън себе си от яд и думите просто се лееха от устата му:

— Вземи я сам, ако можеш! Стреляй в мен! Убий ме де! Но докато я нося, аз ще бъда шерифът тук!

— Достатъчно! — плю Хоман настрани. Дланта му почти бе опряла до дръжката на колта и О’Рурк знаеше какво ще се случи нататък. — Ти ще трябва да отговаряш за думите си, О’Рурк — отекна гласът на професионалния стрелец, — или ще те накарам пред очите на всички тук да напуснеш града, като се влачиш по корем!

Мъжете до Хоман започнаха да се споглеждат с ужасени очи. Пред тях ставаше нещо, което никой не беше искал. Не трябваше да се стига до смърт! Крокър вече бе отворил уста, за да каже нещо на Хоман, но безмилостният му поглед го накара да си преглътне думите. И Крокър се разтрепери неудържимо…

Точно в този миг непоносимата тишина бе разкъсана от ясен и силен глас. Той дойде някъде отзад.

— Хоман, ако само насочиш револвера към този човек, който изобщо не ти е в категорията, ще те просна в праха!

Високата фигура на професионалния убиец трепна и се обърна бавно назад. Пол Дейвидс отскочи бързо настрани, за да се освободи място за Хоман. И всички видяха Клей. Той се беше отлепил от стената и стоеше разкрачен на тротоара, наблюдавайки недружелюбно убиеца.

— Да приема ли думите ти като предизвикателство към мен, Слоън? — попита уж спокойно той, но си личеше, че гласът му трепти от възбуда.

— Приеми ги като смъртна присъда! — дойде отсеченият отговор.

И тогава целият град стана свидетел как Хоман кимна с глава и се обърна. Ръката на шерифа висеше като подкосена надолу. Огромното му негодувание се бореше с нарастващия ужас и той знаеше, че само трепкането на ръката му ще означава за него сигурна смърт.

— Чакам, О’Рурк! — чу той предизвикателните думи на Хоман.

— Остави го да чака, Макс! — провикна се Клей.

Хоман направи няколко крачки и шпорите му зазвъняха мелодично. Всички бяха притаили дъх и звънтенето бе просто непоносимо. Така че всички запомниха завинаги думите, които произнесе убиецът:

— Аз знаех, че очакваш някой да ти се притече на помощ, О’Рурк. Защото ти спадаш към оня сорт мъже, дето само си отварят устата и забравят, че някой друг може да им ги затвори завинаги.

— Запази спокойствие, Макс! — прозвуча отново гласът на Клей, но О’Рурк не възприемаше вече смисъла на нито една дума.

Той виждаше само омразната уста на убиеца, от която се белееха острите, вълчи зъби. И не се сдържа.

— Ах, мръсно куче! — изрева Макс О’Рурк и посегна към револвера си. — Ах, мръсен помияр! — добави той и се опита да извади колта от кобура му. Но ръката му даже не бе стигнала до ръкохватката, когато отсреща нещо изплющя и ужасен удар в рамото завъртя шерифа около собствената му ос. О’Рурк се строполи със стенание на земята.

Уейд Хоман стоеше пред него с все още димящ револвер в ръка.

— Спри, Макс! Не посягай към револвера! — бе извикал Клей, но викът му бе закъснял.

Измина една дълга, предълга секунда, после още една. Мъжете гледаха като уплашено стадо падналия шериф, а той си лежеше мирничко пред тях, все едно че е заспал. Димът от изстрела дразнеше небцата им, а в главите им цареше пустота. Тя бе разсеяна от новия вик на Слоън.

— Обърни се към мен, Хоман! Но първо постави колта си на неговото място.

Уейд Хоман едва проумя тези думи. По лицето му премина някаква тръпка — не страх, а по-скоро учудване, смайване, че някой може да му се противопостави точно сега.

Той постави тежкото оръжие в кобура си и се обърна назад. Всички мъже наоколо направиха същото движение, като че ли бяха свързани по невидим начин с него.

Клей тръгна към убиеца и спря на около десетина крачки от него.

— Ето че стигна до края на живота си, Хоман! — каза му той. — А сега ще чакам да посегнеш първи към револвера си!

Времето като че ли спря в този миг. В града не съществуваше нищо друго, освен тези мъже, които сега се измерваха с погледи. Мисълта на Уейд Хоман работеше по-бързо от всякога. Но той просто беше изпаднал в цайтнот. Трябваше да изтегли револвера и да стреля — по-бързо от всякога досега!

Нито един от присъстващите не можа да разкаже до края на живота си какво всъщност бе видял в този момент. Просто никой не беше забелязал движение на ръце — само бяха прозвучали два изстрела.

Клей стоеше като вкопан на мястото си с револвер, опрян ниско на бедрото му. От цевта на страшното му оръжие се виеше струйка дим. А Уейд Хоман започна да се клатушка. Ръката му, държаща револвера, се отпусна бавно напред. Тръпка премина през цялата му зловеща и висока фигура. Невероятно учудване разкриви чертите на лицето на убиеца. После револверът се изплъзна от пръстите му и глухо изтрополи на тротоара. Хоман намери сили да сграбчи с лявата си ръка яката на ризата си и после рухна с лице напред. Главата му се удари в бордюра и остана да виси като круша надолу.

— Уейд Хоман проигра шанса си! — прозвуча пак невероятният глас на Клей. — А сега се погрижете за Макс!

С уморено движение Клей мушна револвера в кобура си и се обърна с гръб към тях. На никого не направи впечатление, че походката му е някак си бавна и че той провлачва краката си.

— Боже Господи! — успя да промълви разтърсеният до дъното на душата си Джак Крокър. Едва сега лицето му възвърна обичайния си цвят.

Вик Баркли се бе навел над Макс О’Рурк и извика почти тържествуващо:

— Още е жив! Да го вдигнем и да го пренесем в къщата му!

Крокър си припомни, че Баркли бе единственият човек, противопоставил се на плана им.

— Този Клей Слоън! — почти шепнешком произнесе Кен Хаскил. Той не бе откъснал погледа си от отдалечаващия се Клей. — Да застреля един Уейд Хоман! Това беше най-фантастичното нещо, което съм виждал някога. Да знаете, че ковачът ни е професионален стрелец! — гласът на Хаскил ставаше все по-нисък: — Представяте ли си, джентълмени, какво трябва да му тежи на съвестта, за да се забие в някакво си затънтено селище, маскиран като ковач? Казвам ви! Хоман, пък и самите братя Пав са като палета срещу Слоън!

Баркли и Крокър пренесоха тежко ранения шериф в къщата. Другите продължаваха да обсъждат Слоън.

— Разбирате ли сега защо не се забъркваше в никакви свади? Защо се оставяше да го обиждат и подиграват? — продължаваше Хаскил. — Да подковава като роб две години коне! Защото е искал да скрие своето минало на стрелец. Но защо е направил това, търсейки жалката черупка на нашето градче? Понапрегнете си главичките, господа! Не можете да се досетите, нали? Тогава ще ви го кажа аз. Клей Слоън изобщо не се казва така! Стана ли ви ясно сега? Кой професионалист с такава бърза ръка като неговата ще е спокоен с истинското си име някъде по света? Помислете си колко ли са хората, които е изпозастрелял по пътя си! Може да има сред тях и някой шериф. Ето защо поведението му е било толкова странно и загадъчно за нас. Ето откъде са били ония необикновени чувства на взаимна неприязън, когато се намираме близо до него. Този вълк в овча кожа! Това кукувиче яйце, оставено в тихото гнездо на гугутката! Кой знае в колко градове виси снимката му за издирване. Питам се каква ли е общата бройка на жертвите му?

— Я си затвори най-после устата — подвикна Вик Баркли, който беше излязъл от къщата на шерифа. — Трябва да потърсим доктора колкото е възможно по-бързо.

Очите на дърводелеца се спряха замислено на говорещия допреди малко. И той продължи:

— Не дрънкай, че ще станем за смях на целия щат. Ковачът с най-бързата ръка сред стрелците! Професионален убиец! Абе аз не съм ли ти казвал на теб, че си най-голямото дрънкало в града? На теб ти се виждат призраци посред бял ден.

— Точно така! Хаскил има най-развинтеното чене! — допълни гневно Баркли и сграбчвайки Хаскил за яката, го разтърси силно: — Има ли някой, когото да не си предъвквал с гадната си уста? Ако всичко съвпадаше с приказките ти, то всеки един от нас щеше да е най-големият негодник и парцал. Само ти си невинното агънце!

Точно в този момент Клей беше прекрачил прага на ковачницата.

Баркли отблъсна кльощавото тяло на Хаскил от себе си и се обърна към останалите:

— Аз нямам кон. Ти си най-добрият ездач, Пол. Качвай се на коня и доведи бързо доктора.

— Моят кон куца! — Пол Дейвидс се чудеше как да се откопчи от тази коварна грижа. Той не забравяше, че братята Пав всеки момент можеха да се появят и да го срещнат по пътя. Уейд Хоман беше споменал, че ги очаква по изгрев-слънце утре сутринта, и то от югозапад, където се намираше докторът. Баркли се досещаше какво става в душата му.

— Добре! Аз ще взема „окуцелия“ ти кон и ще потърся доктора!

— Да не забравиш само, че Макс първи посегна към револвера — предупреди го Крокър.

— Е, да! Но след като го раздразнихте докрай. Та той вече не знаеше какво върши. Проклятие, Джак! Аз не съм по-добър от вас, но се срамувам. Да ни вземат дяволите за стореното с Макс!

Разгневен, той премина покрай Крокър, а Хаскил отскочи веднага встрани. Баркли изведнъж спря така плътно до него, че двамата почти опряха носове.

— Продължавай все в същия дух, Хаскил! Нали знаеш оная приказка — къде ще те заведе торният бръмбар, ако вървиш след него? Продължавай да водиш хората все така, а един ден ще си намериш майстора. Той ще ти запуши устата. Но бих искал и аз да присъствам на това събитие…

С широко отворени очи ковачът и дъщеря му проследиха всичко от прозореца на къщата си. Това, което се случи, те го изживяха като лош сън. Дорис замалко да изтича навън. Някаква буца бе заседнала в гърлото й и не й позволяваше да произнесе нито дума. Тя бе отпуснала ръце, изчерпана докрай.

— Проклятие, каква беда! — мърмореше до нея бащата с напукани от напрежение устни.

Клей премина точно под прозореца. Те чуха скърцането на вратата и после той влезе…

Дорис не издържа и извика. Тя беше забелязала голямото тъмночервено петно на ризата му, което се намираше точно в областта над колана и се уголемяваше с всяка секунда.

— Боже Господи, Клей!

Тя изтича към него. Мислеше само едно: прострелян! Клей беше ранен в областта на стомаха! Още в мига, когато ръцете на момичето го прегърнаха, Клей клюмна глава и се отпусна. Ковачът повдигна тялото на достойния мъж и го пренесе в неговата стая. Там за първи път погледна към раната. Виждаше се само малка закръглена дупчица в областта на диафрагмата. Раната бе наистина в стомаха!

— Не плачи повече, дъще! Сега нямаме време за това! Донеси бинтове! Ще се опитам поне да спра кръвоизлива.

— Но той ще кърви вътрешно, татко! — гласът на Дорис не можеше да скрие напиращите сълзи. — Доктор Уилсън винаги е казвал, че вътрешните кръвоизливи са много по-страшни! О, Господи! Кажи ми как да му помогна! Та той не може да остане тук и да си умре така! Трябва, трябва да се направи нещо за него!

— Успокой се! През войната съм виждал много подобни рани! Няма страшно! Кървенето е от някоя прекъсната веничка на диафрагмата. Марлята ще попие кръвта. По-важното е откъде е минал куршумът. И къде е заседнал.

МакКълоус си припомни времето, когато Клей се бе появил пак така пред тях — с тежка и почти неизлечима рана в гърдите. Но той бе превъзмогнал смъртта. Две години револверът бе лежал заключен в чекмеджето. Две години Клей не беше се докосвал до него. И никой не беше успял да го изведе от контрол — независимо как.

Но ето че отново се бе повторило същото: той лежеше с не по-малко опасна стомашна рана пред тях и като че ли тези две мирни години не бяха съществували. Стори му се, че се намира отново в ранчото си и вижда Клей за първи път. Оня куршум бе минал покрай гръдната кост, без да я закачи. Той бе спрял някъде близо до сърцето и вероятно си седеше още там. МакКълоус бе виждал доста мъже, които бяха оживели след куршум в гърдите. Но ако куршумът преминеше през стомаха и засегнеше някакъв вътрешен орган, нямаше никаква надежда за оцеляване. Ковачът просто не вярваше в чудеса. Въпреки това той грижливо превърза Клей.

— Повече нищо не може да се направи, Дорис! И самият доктор Уилсън щеше да изчака, за да види как се развиват нещата! На Клей не трябва да му се дава от този момент нищичко! Дори капка вода! Той скоро ще дойде на себе си. Остани до него, защото аз имам малко работа навън.

6.

Цялата улица кънтеше от пронизителния глас на госпожа Баркли. Мъжът й се подготвяше да тръгне на път, като оседлаваше коня си и поставяше на седлото най-необходимите неща. Жена му не спираше да кълне и реди обидни думи. Малко преди да възседне коня си, Баркли се обърна и цялата улица чу някакъв оглушителен плясък. Той отекна като хвърлена бомбичка. Женският глас секна, но затова пък сега избоботи познатото гласище на Баркли:

— Ако чуя още една дума от теб, ще ти нашаря задника така, че да не можеш да седнеш на него!

Госпожа Баркли нито се чу, нито се видя повече. Мъжът й пресичаше улицата, когато забеляза сериозното лице на приближаващия ковач.

— Кажи на доктор Уилсън, че Клей е ранен тежко в корема, Вик!

— Какво! Но това е невъзможно, Джоунъс.

— Напротив! Аз не мога да се отдалечавам сега оттук. Така че побързай!

Баркли разбра всичко.

Ако ония някак разберяха, че Клей е тежко ранен, тогава страхът щеше да обхване целия град. Нямаше да има нито един, който да се противопостави на Пав. А сега всички може би се надяваха тайно, че този, който е застрелял не кого да е, а великия Хоман, не може да няма шансове и срещу тия двама бандити. Но с вестта за състоянието на Клей щеше да изчезне и последната им надежда. Кръвта на Баркли се отдръпна от лицето му, като си помисли за последствията. Той бе прекарал живота си в този град и познаваше всички с подробности. За момент му мина през ума да принуди някого да докара вместо него доктора до града. Той самият би могъл да остане и да помогне на МакКълоус срещу бандитите. Но трябваше да отхвърли тази мисъл веднага. Дори ако успееше да накара някой да се качи на коня, този някой нямаше да пресече никога хълмовете отсреща, а щеше да се спотаи някъде и да изчака…

— Джоунъс, потърси Пит Хупър. Той е един от малкото справедливи и смели мъже.

Ковачът поклати отрицателно глава.

— Жена му още не е станала след раждането. И после всичките тия деца! Не, Вик! Аз стрелям по-бавно, но затова пък точно и сигурно. Тръгвай и не се спирай никъде. Ако щастието е на твоя страна, утре привечер ще си вече тук с доктора!

— Ще успея, Джоунъс! Опитай се да издържиш дотогава. Не се съобразявай с никого! И се пази от Хаскил, защото той насъсква останалите.

Ковачът дълго гледа след отдалечаващия се ездач. После изпусна една дълбока въздишка. До него продължаваха да долитат някакви приказки и той осъзна, че дочува пак Хаскил. Той обясняваше на някого, че Уейд Хоман бил порядъчен човек и че той щял да поеме разноските по погребението му тук. Ковачът се прибра бавно в къщата си и видя отворените очи на Клей.

— Боли ли те? — попита го той.

— Не особено — отрече веднага раненият, но ковачът видя фините капчици пот, които бяха покрили лицето му. Клей забеляза загриженото му изражение и направи опит да се усмихне. Удаде му се да изглежда почти радостен. — Какво ще кажеш за този Хоман, а? Дяволски бърз! Може да се каже, че не бях срещал такъв като него.

Колкото и бавно да работеше мисълта на ковача, той разбра какво се криеше зад установяването на този факт и би могъл да каже сам думите, които не изговори Клей.

Когато Дорис обърна глава и го погледна в очите, ковачът беше наясно, че и тя се е досетила за същото нещо.

Две години Клей не беше упражнявал ръката си. Бе се изгарял на огъня, а от въртенето на чука пръстите му се бяха покрили с мазоли. За миг МакКълоус изпита вина за това, че нещата са се развили именно така, а не по друг начин.

— Да ти помогна ли да се съблечеш, Клей? Докторът ще дойде едва утре. Ти трябва да останеш в леглото.

Клей поклати глава и оная странна, неразгадана досега усмивка се появи пак на устните му.

— Съблича се само мъртъв човек, Джоунъс! Още не е излят куршумът, който ще ме повали.

Ковачът закрачи напред-назад из стаята. Но изведнъж го спря гласът на Клей:

— Джоунъс!

— Да!

— Утре сутринта фермерът Роример ще дойде да си получи поправеното колело.

— Изобщо не ме интересува — сопна се ковачът.

— Но ти му обеща да е готово утре сутринта!

МакКълоус преглътна. А после излезе навън. След малко се чуха удари с чук и фученето на духалото. Клей дишаше спокойно и дълбоко.

— А сега, Дорис, искам да ме превържеш по-здраво с една широка превръзка. Вземи после две парчета кожа, от оная за юзди, и ми направи нещо като широк колан.

Дорис се изправи замислена до него и изви поглед настрани.

— Но татко ми е казвал, че при такива рани превръзката не трябва да е стегната! Той разбира от такива неща. Бил е на война. Видял е много.

— Вярно, че трябва да е хлабава! Но когато човек лежи. А когато язди…

Момичето остана като попарено. Думите, изглежда, не можеха да стигнат до нейното съзнание.

— Да язди ли? Но, Клей! Това е…

— Изслушай ме, Дорис! Дори още да не знаят, скоро всички ще разберат, че съм ранен. И тогава над този дом ще се спусне не буря, а смерч.

— Не! Те няма да посмеят!

— И още как! Тази игра ми е ясна от самото начало. Не я играя за първи път. Страхът от бандитите ще прогони и последната им капчица ум. Те имат един-единствен шанс: аз да напусна града и да изчакам братя Пав някъде между хълмовете.

Дорис заклати категорично глава:

— Никога! Никога няма да позволя това! Баща ми също, в това съм напълно убедена. Ние имаме пушки. Аз също мога да си служа с тях.

— Знам това. Но нима искаш да повалиш няколко от съгражданите си само и само Пав да ме открият тук, в къщата, и да имат по-голям шанс? Дорис! Аз трябва да се добера до хълмовете! Не разбираш ли това? Там ми е позната всяка пътечка, разпознавам и най-малкия шум. Сред природата имам по-голям шанс. Мога да намеря и най-точната позиция. А когато съм между четири стени, превъзходството ще е на тяхна страна. Тук те ще са в стихията си. Защото като мародери са свикнали на такава стрелба. Чуй ме добре! Раната ми не е толкова лоша, просто усещам това. Щастието пак беше на моя страна. При рана в корема, при която куршумът е разкъсал вътрешен орган, аз щях досега да полудея, виейки от болка.

— Знам, че ми говориш, за да ме успокоиш. Аз виждам потта по лицето ти. Ти просто умееш да се владееш.

— Браво на теб! Излиза, че човек с дупка в тялото изпитва едва ли не удоволствие. Щях ли да те лъжа, ако имаше някаква болка? Моля те да разбереш какво искам от теб. Ако остана тук, между нас тримата и братята Пав битката ще бъде до смърт. Но какво ще спечеля аз? Ще ги дочакам на легло, влязъл сам в този капан. Още щом разберат, че съм ранен, те ще нападнат през нощта. Ще подпалят къщата и докато изскачаме от нея, помисли какво може да се случи с баща ти и с теб. А когато ги причакам сред хълмовете, правилата за бой ще диктуват не те, а аз!

Дорис бе приседнала и на лицето й се четеше мъчителният ход на мислите й.

— И още нещо, Дорис — каза тихо Клей, като гледаше малко встрани, — всичко това беше писано да се случи — още тогава, когато се появих за първи път у вас. Човек не може да сменя кожата си. Когато някой притежава бърза ръка и е убил с нея даже веднъж — той е жигосан завинаги и няма такъв сапун, който да отмие белега. Дори човекът да иска да се променя след това. Трябва да го проумееш най-после, дете! Когато човек приеме нещо с разума си, му става по-леко да се примири. Аз се опитах да осъществя нещо, което беше илюзия от самото начало. Аз се провалих с опита си, мила Дорис! Донеси сега първо превръзката, а после широкия ремък и ми помогни да свърша тия неща. Скоро ще се стъмни, а дотогава аз искам да съм на позиция.

Дорис седеше на трикрако столче и го наблюдаваше безмълвно. Но ето че се надигна и излезе с уморени крачки от стаята. Върна се с широка ивица кожа, от която правеха хамути за конете.

Дорис я уви и я превърза около раната, без да каже нито дума. Клей се беше изправил и стоеше уверено на краката си, както винаги. Едър, с мургавееща кожа, той излъчваше предишната сила и спокойствие. Само стиснатите му зъби издаваха, че нещо не е наред. За секунда Дорис остана безпомощна пред него, а после му обърна гръб и изтича в обора. Клей избърса потта от лицето си, свали уинчестъра от стената и го прегледа дали е зареден. Оправи револвера на кръста си и тръгна вдървено към обора, внимавайки къде стъпва. Там Дорис оседлаваше коня му. Когато вдигна глава, очите й бяха мокри. Клей пъхна пушката в кобура, прикрепен към седлото, и бавно възседна коня си. Вече бе на седлото, когато болката преряза тялото му и го изкриви. Ръката му се вкопчи в предната извита част на седлото, а изумената Дорис видя как след малко лицето му се отпуска и стойката му възвръща самоуверения си вид. Девойката имаше чувството, че всичко, което се разиграва пред очите й, е само лош сън и че тя трябва да разтърка очите си, за да чуе пак уверените гласове на баща си и на мъжа, когото обичаше, да ги види как се надпреварват да удрят с чукове върху звънтящата наковалня. Гласът на Клей долетя до нея все едно от другия свят:

— Когато всичко се оправи, аз ще се върна!

Като в просъница Дорис видя как Клей излиза през високата врата на обора. Той изчезна като видение, а от ковачницата продължаваха да се чуват удари с чук. Отнякъде звучеше неприятният глас на Кен Хаскил. А после настъпи тишина, в която отекваше само ръмжащият бас на разгневения ковач.

— Не можеш да ни упрекнеш в нищо! — продължаваше да каканиже отровното гласче на Кен Хаскил. — Ти беше застанал до прозореца, когато говореше с Баркли, и се чу всичко: Слоън е тежко ранен! Улучен е в стомаха.

МакКълоус държеше като играчка в ръка огромния чук и гледаше мрачните лица на мъжете пред себе си.

— Но дори да е така, какво искате вие?

— Ние нямаме никакво вземане-даване с ония бандити — продължаваше пак неуморният Хаскил. — Цялата история засяга само Слоън.

Джак Крокър често-често преглъщаше до него.

— Утре ония двамата ще са изправени вече пред къщата ти. Затова искам да те попитам не е ли все едно къде се намира твоят дом? На шест мили от града има — знаеш я — една напусната овчарска колиба. Настояваме да изнесем Слоън чак там!

— Друго нещо? — извика ковачът и една вена запулсира на челото му.

Ето че между Дейвидс и Крокър се промъкна някаква мършава ръка, държаща револвер, готов за стрелба.

— Я се овладей, Джоунъс! — изгърмя басът на Пиърс. — Ако искаш да защитаваш Слоън, можеш да направиш това и в колибата. Между другото той едва ли ще оживее с този куршум в стомаха.

— Това ли е всичко? — изсъска ковачът, а после изрева с такъв глас, че всички отстъпиха неволно назад: — Ах, мръсни копелета! Дошли сте, за да прогоните един ранен. И то човек, който е помогнал на целия град! Имате наглостта да ми го кажете право в лицето! Изчезвайте! Чупете се моментално или ще ви размажа кратуните до една!

Огромната му ръка вдигна чука, все едно че е клечица. Пиърс закрещя, обзет от истерия:

— Остани на място, Джоунъс, или ще стрелям в теб!

— Ще стреляш друг път! Я хвърли револвера! — дочуха те суров глас и когато обърнаха глави, забелязаха Пит Хупър със заредена пушка в ръка. До него се бяха изправили още шест мъже с мрачни лица. Всички бяха с пушки. — Достатъчно гледахме тази игра отстрани! — продължи Хупър. — Досега не си мръднахме пръста, тъй като не бяхме пряко засегнати. Но ето че ножът опря до кокала!

— Теб пък какво те засяга всичко това! — извика Крокър. — Плати си първо дълговете и тогава си отваряй устата и се застъпвай за друг.

Мършавият човечец с избелелите дрехи втренчи очи в дебелака срещу себе си:

— И това ми било градски съвет! Ей това същество пред мен ще ми говори за благото на града и за бъдещето му — точно този, който е готов при първата опасност да се скрие в дупката си, а когато се наложи да помага — да остави тежко ранен човек на лешоядите! За такъв бих жертвал и последните си пари, за да му купя надгробната плоча. С такива като Крокър разговорите трябва да се водят, като им изпразниш два пълнителя в тиквите. И аз бих направил това незабавно, ако не мислех за децата му и жена му. Като се върнеш вкъщи, да им целунеш краката, защото на тях дължиш жалкия си живот!

Гласът на дребничкия мъж се извиси така, че го чуха до края на града:

— А сега да се измитате по къщите си! Имате само пет секунди на разположение.

Дулата на пушките се насочиха напред. Групата мъже се разпръсна, като между ругатните им се открои гласът на Крокър.

— Ще съжаляваш за това! Ще пълзиш по корем пред мен и ще скимтиш като кученце.

Пит Хупър плю в праха:

— Свине!

Той плю втори път и се обърна към МакКълоус:

— Не трябваше да се чудим толкова, Джоунъс. Но такъв е животът. Когато човек е смачкан от грижите, не можеш да очакваш от него геройства. Какво става с Клей?

— Не мога да кажа точно! — Джоунъс отпусна чука върху наковалнята. — Куршумът го е улучил в стомаха.

— Това е лошо. Остава ние да обмислим какво да предприемем. Нямаме много време. Скоро ще се стъмни.

— Дали ония ще предприемат нещо срещу нас? — попита някой.

Хупър се обърна към него:

— Кого имаш предвид — градските съветници или братята Пав?

— Съветниците.

— Те са твърде страхливи, за да предприемат нещо срещу нас. Сега ще се съберат при Стоув и ще обсъдят какво да направят с парите. Ех, дяволите да ги вземат! Само да не беше се случвало това с Клей! С какво удоволствие бих гледал развръзката!

МакКълоус огледа всеки един от мъжете. Това бяха хора с лица на наемни работници, каубои и ратаи, чийто хляб излизаше с много горчива пот. Трябваше да си признае, че точно от тях той не очакваше помощ. Най-малкото те биха защитавали търговците, които от години ги бяха притиснали и ги смучеха като кърлежи.

— Аз не знам кой всъщност е Клей. Не искам и да ми казваш това — обади се отново Хупър. — Знам само, че вие двамата сте ни помагали винаги. Кажи какво трябва да направим сега!

— Имате ли муниции?

— Достатъчно, за да направим братя Пав на решето.

— Тогава двама мъже да поемат от тази минута охраната на улицата. Да застанат на оня ъгъл отсреща.

— Мислиш ли, че те ще ни посетят през нощта?

— Няма нищо сигурно. Но ние нямаме право на пропуски. Щом се появят, ще ги оставим да наближат и ще стреляме в залп… Дорис, какво има, момичето ми? Защо си побледняла така? Нещо… нещо да не се е случило с Клей? — гласът на ковача се извиси и се пречупи.

— Клей се качи на коня си и замина… — промълви девойката.

— Какво! — МакКълоус излетя като хала навън, обиколи къщата и обора и се върна обратно. — Кога излезе той?

— Преди час!

Ковачът се превърна в стихия.

— Намерете коне! Трябва да го потърсим незабавно! Живо действайте, господа!

— Момент, татко. Клей ме помоли да ти кажа, че това е негов личен въпрос и не иска никой да тръгва след него.

Слисан, бащата гледаше дъщеря си.

— Но как се е качил на седлото? — попита учудено Хупър.

— Татко, аз мислих много досега и смятам, че Клей е имал друга причина да напусне града. Ти трябва да го потърсиш на всяка цена! Той направи това, тъй като не искаше да ни създаде трудности. Тръгна сам и ранен срещу… — Дорис не можа да довърши, задавена от сълзи.

— На конете, мъже! — извика ковачът. — Не търсете седла, да поемем бързо по следата, докато тя още си личи в тревата! Клей не може да е отишъл много надалеч.

Няколко минути по-късно конниците препускаха към хълмовете, следвайки тъничката диря, останала във високите треви.

Скоро се стъмни така, че не можеха да различат каквото и да е. Достигнаха до дълбока падина, оградена от гъсти храсталаци. Спряха и дочуха пръхтене на кон. МакКълоус се провикна радостно:

— Насам! Той трябва да е тук някъде! Клей, Клей! Чуваш ли ме?

Ковачът бе слязъл от коня си и обикаляше храсталака. И ето че скоро се натъкна на ранения си приятел, който лежеше в безсъзнание в една просека. Мъжете веднага отсякоха няколко здрави клона и направиха нещо като носилка, върху която положиха и завързаха Клей. Потеглиха обратно и не след дълго раненият отвори очи. Ковачът яздеше близо до него с горяща факла в ръка и забеляза, че Клей е дошъл на себе си. Гръмовният глас на ковача стресна останалите.

— Какво беше намислил бе, момче! Каква беше цялата тая глупост! Вече порасна и продължаваш да се държиш като непълнолетен. Човек не напуска своя дом по начина, който си избрал ти!

— Ама и ти си един глупак, Джоунъс! — опита се да се усмихне Клей, но гримаса изкриви лицето му. Той отново склопи очи. Отвори ги чак когато стигнаха къщата на ковача. Внимателно го положиха на леглото му.

— За да не скочиш пак — докосна го МакКълоус. — Ще ти кажа само, че ако се появи бандит наоколо, малко по-късно той ще е вече в гробищата.

— Жаден съм, Джоунъс!

— Намокри му устните, Дорис! Къде те боли?

— Отзад, в гърба!

— В гърба ли? — Ковачът веднага разбра, че това е от куршума. Той предизвикваше болката в гърба. — А друго нещо? Да усещаш парене в стомаха си или някоя друга болка по тялото?

— Нищо друго, Джоунъс! И този път имах щастие. Просто знам това. Куршумът не е засегнал нищо сериозно. Той е стигнал гърба ми и се е спрял в мускула отзад.

— Клей, ако това е истина, ще ме видиш за първи път пиян! Но да изчакаме. Най-доброто за теб сега е да заспиш!

— Подай ми колта!

Дорис му подаде с боязън тежкото оръжие. Клей превъртя с едно движение на палеца си барабана и той изтрака. Мъжете, които стояха до прозореца, се обърнаха и го изгледаха.

Отмина и тази нощ и слънцето се показа бавно зад хоризонта. Мъжете бдяха, сменяйки се на пост, а тия, които си почиваха, спяха на пода в къщата.

— Трябва да поставите човек горе на ей оня хълм — обади се по едно време Клей. — Ако застане до брезовите дръвчета, ще наблюдава цялата околност, без да го забележат.

МакКълоус беше първият, който стоя на пост до брезичките.

Скоро жаждата започна да мъчи Клей. Усилиха се и болките в гърба му. Дорис не се отделяше от неговото легло. През отворената врата някой извика: „Джеф“, и след секунда се появи мъж от тяхната група. Клей бе предупредил всички, които влизат в стаята или преминават покрай прозореца му, предварително да казват имената си. Напрежението бе достигнало своя предел. Зареденият колт беше непрекъснато в ръката на Клей. И никой от мъжете не се съмняваше в това, че животът му е поставен на карта, ако не извика името си като парола.

— Мисля, че кана горещо кафе ще ни свърши добра работа — обърна се мъжът към Дорис, която веднага стана и влезе в кухнята.

Към обяд постът на хълма с брезичките нададе вик:

— Виждам ездач!

— Трима мъже да отидат веднага на другия край на улицата — извика Клей. — Ония са се разделили и ще се появят от различни страни. Оставете ги да приближат съвсем и тогава стреляйте, докато зачервите цевите.

Ехото на отдалечаващите се стъпки заглъхна. Мъжете бяха заели позиция. Тишината беше непоносима.

— Дорис, вземи оная пушка и залегни тук в ъгъла!

Клей лежеше в леглото си, изправен от кръста нагоре, и тежкият колт се беше слял с ръката му. Дори и най-нищожното шумолене не се изплъзваше от слуха му на диво животно.

— Чувам тропот на конски копита. Който и да язди срещу нас, се приближава като ненормален.

— Те ли са?

— Твърде е вероятно да не са те!

И наистина не бяха братята Пав!

— Но това е Баркли! — извика един глас. — Хей, Вик! Къде е проклетият доктор?

Гласът на ездача беше одрезгавял от прах и възбуда.

— Уилсън ще бъде тук надвечер. Ела насам, Джоунъс! Имам важна новина за вас! Елате всички насам!

И Баркли се появи в стаята на Клей — напрашен, с възпалени очи, но с някакво вътрешно сияние. Изчака, докато се съберат всички.

— Радвам се, че изглеждаш добре, Клей! Искам да ви кажа да не се притеснявате повече за бандитите!

— Но как така! — неволно попита Хупър.

— Защото и двамата са вече мъртви! Доктор Уилсън е подписал съдебния протокол за тяхната смърт. Тя е настъпила след куршумите от служебното оръжие на шериф Дуайт Кой. Ти, Клей, си улучил Джаки Пав в лявото рамо. Братчетата си имали гнездо в някаква пещера, но нямали късмет при срещата си със споменатия шериф. Той също вървял по петите им от половин година насам, не можейки да им прости смъртта на своя приятел — шерифа на селището Чъкуотър. Тримата братя имали наглостта да го застрелят в центъра на града… А сега ще изляза малко навън и ще станете свидетели на невероятен цирк.

Стъпките на Баркли отекнаха шумно навсякъде. Вън на улицата той се провикна така, че затресе стъклата. Чуха го да вика имената на търговците поотделно. След всяко име си прибавяше по нещо свое. Съобщи им и невероятната вест за смъртта на братя Пав. После прибави нещо такова след техните имена, че на мъжете в стаята им беше неудобно да го слушат пред дама.

Но Клей се усмихна на Дорис и й подаде револвера си.

— Можеш да го поставиш пак в чекмеджето на твоя скрин. А когато доктор Уилсън ми извади куршума, ще потеглим за Аризона.

Момичето пое тежкото оръжие с нежната си ръка и когато го обърна, за да го постави в кобура, на барабана капна една малка сълза.