Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (27)

Двадесет и седма глава

В петък си тръгнах от офиса около четири и се прибрах вкъщи, за да си опаковам багажа.

Отне ми петнадесет минути. За да убия още малко време, отидох да проверя списъка в компютъра.

1. Да направя резервация за самолета. (Вече беше сторено, дори го бях потвърдила. Два пъти.)

2. Да си резервирам стая в хотел. (Също потвърдено два пъти.)

3. Да опаковам багажа. (Току-що го направих.)

4. Да си напиша реч. (Сторено, въпреки че бе крайно незадоволителна и твърде дълга.)

5. Да произнеса речта. (Предстои.)

6. Да си върна Ник. (Предстои.)

— Мамка му — прошепнах аз, като потиснах конвулсията от обзелия ме страх. Бях решила да приключа със закърнялостта… отворих сърцето си за Бевърли… започнах да разбирам баща си по-добре…, но нямах и бегла представа дали Ник щеше да ми даде още един шанс. Преди да се качи в таксито, каза, че не може повече така.

Ах, тези равносметки. Всички онези моменти в миналото, когато го отблъсквах достатъчно, така че да се опитам да съхраня най-съществената част от себе си, когато го изтиквах от сърцето си, за да мога да си спестя пораженията, в случай, че ме напусне… наранявах себе си, наранявах и Ник. Бевърли беше права. Толкова се страхувах хората да не ме зарежат, че дори не ги допусках близо до себе си.

Към този факт трябва да добавя, че дори нямах представа дали Ник беше на американска земя. Сякаш си спомнях пътуване до Дубай (или Лондон, или Сиатъл) в календара му. Бях твърде голяма страхливка, за да се обадя в офиса и да попитам за графика му — не че някой щеше да ми го каже, разбира се — и още по-притеснена, за да позвъня на него. Не, по-добре щеше да бъде, ако се появя на прага му. Ако ми затръшнеше вратата, винаги ми оставаше опцията да крещя под прозореца, докато не дойде полиция.

Тео се беше хванал за сърцето, когато поисках почивка, но след като чу за мисията ми, очите му се озариха.

— Вземи си колкото дни ти трябват — каза той бързо. — Луд съм по истинската любов. Женил съм се четири пъти, все пак.

Планът ми… е, не струваше, но поне беше нещо. Дори и да се наложеше да се отбивам до апартамента му на всеки четири часа, бих го сторила.

Това разбира се, бе последната стъпка от кампанията „И Харпър има сърце“. През изминалата седмица се грижих за децата на Ким — сдобих се с две синини на пищяла и следи от зъби на китката, но също така научих какво е Пикачу^[1]. Заведох Томи на вечеря и платих сметката, купих плакат на Дъстин Педориа за Керъл. Дори сготвих и поканих Бев, Уила и Ким на вечеря по женски.

Изпратих извинително писмо на Джак и Сара Костело, в което казвах как винаги ми е било приятно, когато са ме включвали в семейните им сбирки и колко съжалявах, задето причиних такава болка на Денис. И да, обадих се и на Ден. Изглежда, че се справяше добре. Добрият ми Денис, който бе приятно изненадан, че не бях отново с Ник.

Все още не, но щях да опитам. И ако Ник не ми простеше, или не ме приемеше обратно… мисълта ми причини още една конвулсия.

— Значи заминаваш, а? — долетя глас. Ким и малкият Дезмънд в ръцете й ухаеха на слънцезащитен крем и солена вода.

— Да. — Направих гримаса и затворих куфара.

— Браво, Харпър. Доста е романтично, всъщност.

— Сигурно. Въпреки че ми мирише на ограничителна заповед, предполагам, че си струва да опитам.

— Направи, или прави не. Опитвам няма. — произнесе монотонно тя.

— Кой го е казал това? Уинстън Чърчил?

— Йода, разбира се. Имам четири сина, „Междузвездни войни“ е моят живот.

— Значи вече Мъпетите ми дават съвети?

— Радвай се, можеха да са и Телетъбисите. — Тя се наведе и неочаквано ме целуна по бузата. Дезмънд ме изрита в ребрата и се усмихна ангелски. — Ще се видим като се прибереш — каза приятелката ми.

— Благодаря, Ким — отвърнах аз. Погледнах към нея и я дарих с измъчена усмивка, която само след секунда се превърна в истинска. — Благодаря!

— Отивай да си го върнеш, сестро! — извика тя, докато излизаше от стаята. — Няма да ти струва нищо. В най-лошият случай, ще се озовеш отново, където си сега.

Точно в това беше проблемът. Тук вече не беше както едно време. Задоволството — самодоволството, нека бъдем откровени, което изпитвах от живота си се изпари като утринна мъгла и аз просто бях като всички останали, клета и жалка глупачка, разнебитена от бурите на любовта. Пълно затъмнение.

Погледнах часовника, опитах се да не повърна, успях и станах, за да намеря клетката на Коко. При вида й, тя незабавно се преобрази на чихуахуа-сираче. Пристъпи към мен и ми подаде предната си лапичка, сякаш беше ранена.

— Нищо ти няма — казах й аз. — Какъв е проблемът? Не искаш ли да се видиш с Ник? Ти го харесваш, не помниш ли? Това знак ли е? Да не би да се опитваш да ми кажеш, да не правя това? Кажи, Коко, ти си много по-умна от мен, Бог ми е свидетел.

Тя приклекна и размърда леко опашка, сякаш ми казваше: Виждаш ли? Толкова съм сладка, забрави ли? Не ме карай да влизам в този дяволска клетка! Аз не съм градско момиче!

Кой би я обвинил? Полетите бяха достатъчно наказание, дори без да си затворен. А и тя толкова се стресира в Ню Йорк… тези клаксони и сирени, вечният рев. Въздъхнах и седнах до нея.

— Добре, може да останеш. Но аз трябва да тръгвам, бебче, разбрахме ли се? Искаш ли да те заведа при Ким?

Сетих се за нейното котило от мъжки деца и потреперих.

— Какво ще кажеш за Уила?

Самолетът ми излиташе след час и половина. Имах предостатъчно време да се отбия до нея, с Крис си бяха наели жилище в Оук Блъфс. Видях ги преди два дена, все още чакаха мебелите от Ню Йорк, но къщичката беше сладка. Крис изглеждаше добре, спомена сдружението на анонимните алкохолици и успокоението от постоянната работа. Уила от своя страна се беше записала за онлайн клас по анатомия. Искаше да става медицинска сестра. Изглеждаше подходящо за слънчевата й натура.

Обадих се на сестра ми.

— Хей — казах аз. — Нуждая се от услуга.

— Разбира се! — отвърна тя.

— Може ли да се грижиш за Коко за няколко дни? Всъщност, може и да е за по-дълго време. — Краката ми се разтрепериха. — Седмица, дори.

— Няма проблем. Къде ще ходиш?

— Ню Йорк — едва преглътнах аз.

— Я повтори?

— Ню Йорк. — Поех си дъх. — Аз… отивам да се видя с Ник.

— Ъм… Харпър, Ник е тук.

— Какво? — изпищях аз. — Тук? Какво искаш да кажеш с това „тук“? Къде тук? В къщата ти?

— Успокой се — каза тя. На острова е.

— Какво прави тук? — сърцето ми подскочи.

— Крис нае камион вчера, отиде до града, за да донесе нещата ни. Ник се върна с него и му помогна да разтоварят. Така се озова тук. Но, Харпър, той си тръгна току-що, преди десетина минути. Искаше да се качи на ферибота, който тръгва от Оук Блъфс в седем часа. После сигурно ще наеме кола до летище Лоугън и мисля, че заминава за Сиатъл, или нещо от сорта.

Погледнах часовника си. Беше шест и двадесет и две.

— Тръгвам — избръщолевих аз.

— Да му се обадя ли? Какво да му кажа?

— Не! Не, ъм… той може да не иска да ме вижда.

Изхвърчах от къщата, оставих кучето си, което изджавка в упрек, че не го взех. Потеглих със свистене на гуми и край колата се разхвърчаха парчета миди. Засякох един чудовищен Хамър с регистрация от щата Вирджиния и си спечелих няколко разярени крясъка. Не им обърнах внимание, вече дишаха прахта на малката ми жълта кола. Пътят от Менемша до Оук Блъфс обикновено отнемаше около половин час, повече ако имаше задръстване. Тъй като беше Денят на Колумб и такова съществуваше, никога нямаше да успея ако прекося тази част на Мартас Винярд както подобава, затова поех надолу към фермата на Фидълхед, през Тисбъри. Ръцете ми бяха сграбчили здраво волана. Подминах летището и на Барнс Роуд и заседнах зад един мини ван с регистрация от Ню Джърси.

— Хайде, хайде, давай, нямате ли си собствено крайбрежие? — измърморих аз, докато си дъвчех кожичките край ноктите. Когато брегът се разчисти ги задминах с максимална скорост. Хей, аз съм от Масачузетс, ако не знаете. Ограниченията за скоростта бяха за останалите щати.

Но когато пристигнах в Оук Блъфс изобщо не очаквах движението да бъде толкова натоварено. Ако не тръгнех през тревните площи, — сериозно го обмислях — или не превърнех пътя в касапница — нямах чак такова намерение — нямаше да успея. Туристи се мотаеха наоколо, пътят бе претъпкан с коли.

Погледнах часовника, седем без четири минути.

Нямаше да успея. Не и без нечия помощ.

Извадих телефона и избрах номера на човек, който всички на този остров познаваха и харесваха, човек с приятели на важни постове.

— Отговори, моля те, моля те, моля те — повтарях монотонно аз. Молитвата ми бе чута.

— Пич, к’во става?

— О, Денис, слава на Бога! Слушай, спешно е. Трябва да спра ферибота.

— Защо?

Поколебах се.

— За да настигна Ник. Опитвам се да се събера отново с него.

— Супер — каза Денис искрено и аз изпитах внезапен прилив на обич към него, защото в сърцето му нямаше място за злоба.

— Но попаднах в задръстване и няма да успея. Мислех си да се обадя с предупреждение за бомба…

— Лошо.

— … знам, а и не искам да ме арестуват. Така че, можеш ли да ми помогнеш? Моля те! Трябват ми само няколко минути.

— Момент. — Настана дълбока тишина. — Мисля, че Гери е на смяна тази вечер. Нека да се обадя.

— Наистина ли? — Надеждата, това пернато същество, изпърха с криле.

— Ще опитам.

— О, благодаря ти! Много ти благодаря!

— За нищо, пич.

— Денис, ти си най-добрия!

— Да, щом казваш. Хей, Харп, слушай… ти сигурно си чула вече… събрахме се с Джоди.

— Джоуди с у? — казах аз механично, като заобиколих един мерцедес, чийто шофьор явно не различаваше задник от лакът и се опитваше да завие в погрешната посока на еднопосочна улица.

— Да, излязохме преди няколко вечери и беше точно както едно време.

Аз се засмях.

— Покани ме на сватбата, става ли, Ден?

— Абсолютно, пич. — Отново настана мълчание. — Успех, Харпър.

Гърлото ме стегна внезапно.

— Благодаря, Денис.

След може би цяла вечност, най-сетне пред погледа ми се разкри мястото, от което тръгваше ферибота. За нещастие имаше концерт в близката беседка на Оушън парк и движението едва помръдваше. Но поне фериботът бе още там, въпреки че беше седем часа и девет минути. Може би щях да успея в крайна сметка, благословен да е Денис Патрик Костело. Щях да платя за медения им месец с Джоуди, заклех се, че ще го сторя.

Звукът от свирката на ферибота разкъса въздуха.

— Не! — изстенах аз. — Проклятие! — Все още бях на две преки разстояние, нямаше къде да паркирам на всичко отгоре и скърцах със зъби от ярост. Но пък ако днес не успеех да настигна Ник, което беше твърде вероятно, винаги можех да го направя някой друг път.

Само че вариантът друг път изобщо не ми се нравеше в момента. Сега. Трябваше да стане сега.

Отбих, спрях насред улицата до едно червено порше и изхвърчах от колата.

— Не можете да паркирате тук! — извика един полицай.

— Спешно е! — казах аз и се втурнах да пресичам. Рампата до ферибота беше дълга, направена от греди, а тази вечер беше пълно с изпращачи. — Извинете, извинете! — виках аз и се промъквах през тълпата. — Спрете ферибота! Задръжте го, моля ви! — Краката ми топуркаха по дървените летви, докато тичах. Прескочих купчина намотано въже. Някъде свиреше радио и пренатовареният ми мозък различи текста на Sweet home Alabama. Това беше знак от Бог, или от Бев, или от вселената.

Свирката изпищя отново.

— Спрете ферибота! — изкрещях аз. — Моля ви!

— Закъсняхте, госпожо — каза служителят, докато хвърляше въжето на един от мъжете на борда. — Никой да не преминава от тук нататък.

Тогава видях Ник. Стоеше на долната палуба, гледаше към Мартас Винярд, докато фериботът се отдалечаваше, а неизменният вятър рошеше косата му. Циганските му очи бяха безизразни и… тъжни.

Е, повече нямаше да бъде тъжен, по дяволите.

— Ник! — изкрещях аз. — Ник!

Не ме видя.

— Ник! — Обърнах се към един от работниците. Над джоба на униформата му беше избродирано името Ленърд. — Ленърд! — извиках. — Спри ферибота.

— Само ако е спешен случай — каза той с плътен ню бедфордски акцент — или ако сте омотана с експлозиви, иначе не, съжалявам.

— Спрете го, или скачам на него!

— Не си помисляйте дори, ясно? — отвърна той и натисна нещо на контролното табло. — Може да ви арестуват заради това. А ако се приближите до перката, веднага ще ви засмуче.

Перката беше отзад на лодката. Прицелих се отстрани.

Направи, или прави не. Опитвам няма.

Подстрекавана от Йода и безпогрешния факт, че обичах Ник Лоури повече от всичко на света, се затичах към ръба на пристанището с все сила. Когато стигнах до края, продължих да тичам и за секунда се озовах във въздуха, летях като в безтегловност.

Когато се потопих във водата, светът около мен замлъкна. Мехурчетата фучаха край ушите ми. Мамка му, водата беше ледена! Изтласках се към повърхността и изплувах, плюех, солената вода пареше очите ми, кожата ми настръхна. Изкашлях се и погледнах нагоре към лодката. Не виждах Ник, само масивния корпус на водния съд на около пет метра пред мен. Хората на пристанището крещяха и ме сочеха. Порех водата и махнах мократа коса от очите си.

— По дяволите! — изкрещя Ленърд, служителят на пристанището. Погледнах назад към него, докато изваждаше радиостанцията си и извика: — Хюи, има една откачена във водата! Спри моторите! — Той ме погледна. — Луда!

Чу се плясък. От ферибота хвърлиха спасителен пояс. Отново погледнах нагоре към лодката. Беше се събрала тълпа, дузини лица зяпаха към мен.

— Ник? — изкрещях аз. Ревът на мотора секна внезапно и изведнъж настана пълна тишина. — Ник Лоури? — извиках отново.

Ето го и него, беше сграбчил парапета с две ръце.

— Исусе, Харпър, добре ли си?

— Ъм… да — казах аз, въпреки че зъбите ми започнаха да тракат.

— Хвани пояса, идиотке! — нареди Ленърд.

Не му обърнах внимание.

— Харпи, какво правиш? — попита Ник. — Полудя ли?

— Малко. — Продължих да поря водата, но вече треперех от студ. — Ник… трябваше да те видя.

— Да, това го разбрах — каза той.

— Госпожо, моля ви, излезте от водата.

Чудесно, това беше ченгето, което ми каза да не паркирам на улицата.

— Виж Ник… — Всъщност вече плувах малко по-близо. Замълчах, така и не запомних онази ужасна реч, върху която работих.

Той чакаше. Хората край него чакаха.

— Мамо, може ли да хапна нещо? — попита някакво дете.

— Шшшт — изсъска майка му.

— Госпожо, ако се наложи да скоча там, за да ви спася, няма да ми хареса — каза полицаят.

Погледнах към Ник, към разрошената му коса, прекрасното му лице, тези цигански очи, които винаги влудяваха сърцето ми.

— Ожени се за мен — казах аз.

Предполагам, че не очакваше да му кажа точно това, защото просто стоеше там, гледаше към мен с леко отворена уста, сякаш не разбираше думите ми.

— Ожени се за мен, Ник — казах аз, а гласът ми се сподавяше от сълзите. — Ожени се отново за мен. Не ме е грижа как ще протече, или какъв ще бъде планът, нито къде ще сме, стига само да сме заедно. Обичам те, Ник. Винаги съм те обичала, обичам те и винаги ще те обичам!

Той все още не казваше нищо. Тълпата гледаше.

— Сър? — обади се полицаят. — Бихте ли отговорили на лудата жена, за да можем всички да се приберем по домовете си?

Тълпата зяпаше ту към мен, ту към Ник и през този безкраен, изтръгващ сърцето миг, Ник изглежда бе готов да се обърне и да ме остави във водата.

Но не го направи. С бързо и премерено движение той скочи през парапета. Тълпата ахна, служителят на пристанището изруга, а Ник цопна с плясък във водата на около метър встрани от мен.

— Определено си една на милиони — каза той, хвана спасителния пояс с една ръка, мен с другата и ме целуна силно и страстно. Преметнах ръце през врата му и му отвърнах с цялото си сърце.

— Идиоти — извика някой.

Не ми пукаше. Ник отново беше с мен. Първият мъж, когото съм обичала, единственият мъж, когото съм обичала. Зъбите ми тракаха твърде силно, за да успея да го целуна както исках, затова се отдръпнах, погледнах го в очите и се усмихнах.

— Ще приема това за „да“.

 

 

Епилог

 

Сватбеният ни ден, всъщност вторият ни сватбен ден, беше студен и дъждовен. Вятърът удряше по дървената конструкция на унитарианската църква, прозорците със стъклописи потракваха леко. Докато баща ми и Бевърли ме изпровождаха по пътеката към олтара, вятърът засвистя с пълна сила.

— Звучи ми като предупреждение — каза Ник и се усмихна.

— Съжалявам приятел, твърде късно е да се разколебаваш сега — отвърнах аз, натиках букета в ръката на Уила и сграбчих двете ръце на Ник.

— Страх ли те е? — попита той тихо.

Погледнах го в очите.

— Не, никак дори. А теб?

Той се усмихна и сърцето ми подскочи.

— Как мислиш?

— Мисля, че си много сладък със смокинг.

— А аз мисля, че ако двамата успеете да млъкнете, може би ще можем да започнем — каза отец Брус.

Тъй като католическата църква дори не би ни помирисала, отец Би успя да издейства правото той да извърши церемонията. Епископът му не беше доволен, но добрият отец каза, че си струва да го направи. Ужасно мило от негова страна.

Крис беше кумът. Хей, познайте какво? Напалецът бе избран от някаква компания, от онези, които се заемаха със странни продукти и излъчваха рекламите си късно през нощта. До сега беше спечелил около четиринадесет долара, но знае ли човек. Той ми намигна, красивият дявол, а аз му отвърнах с усмивка.

— Скъпи влюбени — поде отец Брус. — Събрали сме се тук, за да станем свидетели на съюза между Ник и Харпър, които ще се врекат в любов и вярност един на друг, да се надяваме за последен път, защото не знам за вас, но аз не смятам, че някой от нас заслужава да премине през всичко това отново.

— Днес всеки е комик — казах аз.

Ник се ухили.

Погледнах към гостите ни. Ръката на баща ми беше обхванала Бевърли, тя плачеше със сини сълзи и в същото време се усмихваше широко. Тео беше дошъл с най-новата си бивша съпруга. Керъл, Томи и останалите адвокати от фирмата ми, както и няколко клиенти, — няма по-добро място от сватбите, където можеш да срещнеш потенциален партньор, нали така? Денис, Джоуди и малкият й син седяха отзад до Ким, Лу и четирите момчета, които се бутаха един друг. Джейсън Круз беше тук… Ник настоя, а аз проявих толерантност. Питър Кемдън също беше дошъл, както и други хора от фирмата. Пийт не изглеждаше щастлив, но не ме и интересуваше.

Около необичайното ми предложение се надигна сериозен фурор. Разбира се, всеки присъстващ имаше фотоапарат или мобилен телефон, и вестникът на Мартас Винярд публикува монтаж как двамата се целуваме във водата с очарователното заглавие: „Бракоразводен адвокат рискува всичко, за да спечели мъжа на живота си“. Ник сложи заглавната страница в рамка и от време на време ми я посочваше, ако се случеше да се скараме за нещо.

Но препирните ни бяха безобидни и за неща от рода на колко време да прекарваме в Бостън и колко във Винярд. Ник проведе дълъг разговор с Питър, намали пътуванията си и отвори клон в Бостън. Удоволствието от това да имаш собствен бизнес, казваше той, се крие в гъвкавостта. И така, след като бе прекарал толкова време в Голямата Ябълка, Ник се премести в Бостън, където приятелски се подиграваше на заплетените улици, създаваше си врагове, като носеше шапката с логото на Янкис на възможно най-много места и си призна, че морската храна тук е несравнима. Всеки месец прекарвахме няколко дни в така нареченият от него „истински град“. Но иначе свикваше. Дори превиши скоростта на една от магистралите. Паметен ден.

Колкото до мен, щях да работя за бостънския офис на Бейнбрук и Хауи от понеделник до четвъртък, а през останалите дни да се прибирам у дома на острова. Взехме си приятен малък апартамент в Бек Бей, но щяхме да си запазим къщата в Менемша — разбира се! Когато имаме деца, което се надявахме да стане скоро, щяхме да го измислим. Нищо не беше сигурно, но имах вяра, че ще се получи.

Казахме клетвите си и този път… този път знаех, че ще успеем.

— Ник? У теб ли е пръстена? — попита отец Брус.

— Да, Ник. У теб ли е? — повторих аз. Ник не ми беше позволил да видя пръстена, който ми беше избрал, което според мен беше ужасно несправедливо. — Трябваше да ми го покажеш, след като ще го нося до края на живота си.

— Господи, никога ли не млъква? — попита Ник. — Да, у мен е. — Той повдигна вежда.

Кристофър го даде на брат си, а Ник се усмихна, пое ръката ми и го сложи на пръста ми.

Беше сватбеният ми пръстен. Първият.

— О, Ник — прошепнах аз и очите ми се насълзиха.

— Искам да знаеш, че се върнах за него след деня, в който ме напусна — каза Ник. — Наложи се да се спусна в шахтата и да пълзя по тръбата. Не можех просто да го зарежа там. — Той замълча. — Предполагам, че е имало причина, за да го запазя.

— Явно да — прошепнах аз и го целунах, и още веднъж, и още веднъж.

— След като никой не чака наставления — отец Брус въздъхна драматично, — обявявам ви за съпруг и съпруга. Ник, може да продължиш да целуваш булката.

Бевърли хлипаше, баща ми се подхилкваше, Уила се смееше с цяло гърло, всички ръкопляскаха, викаха и дюдюкаха.

Колкото до мен, най-сетне бях там, където ми беше мястото. А щом погледнах усмихнатите очи на съпруга си, най-накрая разбрах какво означава щастливи завинаги.