Бертрис Смол
Чаровнице моя (18)

Глава седемнадесета

Когато Уилям дьо Кобург стана на две седмици, родителите му отпътуваха за Ефлея. Уилям бе силно и здраво бебе и пътуването не му се отрази зле. Той пътуваше в преметната през врата на майка му люлка от дебел плат, която му позволяваше да се свива върху гърдите на Мейрин. Когато синът й огладнееше, Мейрин просто изваждаше едната си гърда през един от двата процепа, които бяха направени в туниката й, и пъхваше зърното си в устата на Уилям. Детето имаше страхотен апетит и люлеенето на коня, изглежда, не му влияеше лошо.

Мейрин не изпускаше сина си от ръцете си и го притискаше силно към гърдите си, когато Жослин беше близо до нея. Въпреки че тя не правеше скандали, държанието й нервираше съпруга й. Той не смееше да я укори пред други хора, защото пред тях тя беше най-добросърдечната жена и най-покорната съпруга. Поведението й беше скромно и тя не го заговаряше, освен ако той не я заговореше първи.

Но Мейрин не можеше да излъже Дагда. Тъмната страна на келтския й произход бе взела връх в нея и ирландецът знаеше, че Мейрин планираше отмъщение срещу Жослин дьо Кобург, който я беше наранил толкова дълбоко. През целия й живот на жена Дагда никога не я беше виждал изпълнена с такъв студен гняв към някого, какъвто изпитваше сега към съпруга си. Гигантът смяташе, че господарката му греши и че не беше честно от нейна страна да бе очаквала Жослин да не повярва на Ерик Лонгсуорд. Мейрин, изглежда, забравяше, че ако необходимите части от тялото на нейния похитител си бяха на мястото, тя наистина щеше да бъде изнасилена, а бащинството на сина й с основание щеше да бъде подложено на съмнение. Според Дагда самият факт, че Жослин толкова силно се бе опитвал да повярва на думите на жена си, извиняваше моментната му загуба на доверие. Ирландецът вероятно беше единственият човек, който можеше да промени мнението й, и той се опита да го направи.

— Ти се държиш с този човек по срамен начин — укори той Мейрин няколко дни след раждането на Уилям.

— А той не се ли държа срамно с мен?

— Не — отвърна искрено ирландецът. — Той публично прие думите ти, когато другите не искаха да ти повярват. Той ти беше добър и любящ съпруг. Понякога си мисля, че той е твърде добър за теб и ти не го заслужаваш.

— Той нямаше да признае сина ми за свой, ако не беше разкрито състоянието на мъжествеността на Ерик Лонгсуорд. Подложи на съмнение бащинството на Уилям и аз никога няма да му простя това! Една жена знае кой е бащата на детето й! Особено когато не е имала друг мъж, освен него — Мейрин гледаше гневно гиганта.

— Съгласен съм! — отвърна Дагда. — Но ти не можеш да бъдеш сигурна, че той е щял да отрече Уилям, Мейрин. Той просто се е поколебал за миг. Може би е искал да си прочисти гърлото. А може би не. Жослин дьо Кобург е човек от плът и кръв. Каквито и демони да са го преследвали, той ги държеше в себе си. Ти не беше на арената и не чу нещата, които му наговори Ерик Лонгсуорд. Аз обаче ги чух! Истинско чудо е, че съпругът ти не полудя, което доказва неговата любов към теб. Защо не му простиш?

— Знаеш ли на какъв живот щеше да обрече той сина ми, ако не го беше признал? Той щеше да направи от Уилям едно копеле, при това не дори и копеле като самия себе си. Раул дьо Роан поне е признал бащинството си по отношение на Жослин. Жослин беше готов да отрече Уилям само въз основа на подозренията си, да го осъди да прекара живота си като копеле без баща и да ме посрами, защото разказът ми не е от онези, които могат да бъдат повтаряни всеки път, когато е необходимо някакво обяснение. Жослин щеше да отрече на първородния си син мястото и наследството, които му се полагаха по право. Няма да му простя това!

— Тогава ти или си глупачка, или си откачила вследствие на този инцидент! — каза рязко Дагда. — Мер тир Конъл никога не би се държала така.

— Спести ми разказите си за майка ми! — отвърна също така рязко Мейрин и му хвърли смразяващ поглед. — Тя е починала петнадесетгодишна, а аз съм почти на двадесет.

Те се сбогуваха с крал Малкълм и кралица Маргарет и с многото си приятели в шотландския двор.

— Много съжалявам, че си тръгвате — каза Ангус Леели. — Надявам се следващата ни среща да не бъде в някоя проклета битка.

— Тогава нека да сключим договор — ухили се Жослин. — Ти ще стоиш настрана от английската граница, а аз — от шотландската.

Леърд Гленкирк се разсмя:

— Мисля, че си прав, Жос. Време е и аз като теб да взема жена си и да се прибера у дома си, където враждите между нашите две държави няма да ме застигнат.

Двамата сграбчиха ръцете си в знак на приятелство и се разделиха. Кралят и кралицата подариха на Мейрин сребърен бокал за кръщелника си. Чашата имаше много фина изработка и върху нея беше гравиран гербът на Кобург. Мейрин знаеше, че това беше първата от многото семейни вещи, които новосъздаденият английски клон на семейство Дьо Кобург, от което синът й беше първороден, щеше да получи. Кралицата прегърна Мейрин:

— Не ми отговаряйте сега, Мейрин, защото ще бъде прибързано, но вие все някога ще трябва да пречистите сърцето си от този гняв и да простите на съпруга си. Простете му, приятелко! Няма да бъдете щастлива, докато не го направите.

Мейрин си наложи да се усмихне и благодари на кралицата за любезността и добротата й, като не отговори на молбата на Маргарет, макар да се почувства виновна, като видя тъжния поглед в очите на кралицата, докато се сбогуваха. „Права съм! — помисли си упорито Мейрин. — Права съм.“

Сърцето на Мейрин подскочи от радост, когато пред нея се появи познатата гледка на Ефлея. Заради нея и бебето бяха пътували бавно и внимателно. Сега тя погледна надолу към дома си, който не беше виждала от десет месеца. Беше началото на октомври. От хълма, на който стоеше конят й, се виждаха буковете, дъбовете и брезите на Гората с техните кафяви, червени и златисти листа, които рязко контрастираха със зеленината на боровете. После очите й бяха привлечени от нещо на западния хълм и Мейрин зяпна от изненада.

— Алдфорд! — прошепна тя с удивление. — Завършен е!

— Не е още — каза Жослин. — Има още доста работа по интериора, но тя може да бъде извършена по време на есенните и зимните месеци. Въпреки това сега замъкът може да бъде отбраняван. Кралят обеща, че когато Алдфорд бъде завършен напълно, той ще дойде тук и нашият приятел Еадрик Дивия ще положи клетва за вярност пред него. Междувременно танът ми обеща да запази мира.

— Разбира се, че ще го запази! Той едва ли е пренебрегнал урока, който Уилям даде на Нортумбрия.

— Ще искаш ли да разгледаш замъка утре?

— Ако това ще ви направи удоволствие, милорд, тогава ще го направя — бе измамно покорният й отговор.

— Струва ми се, че би искала да го направиш, защото той скоро ще бъде твоят дом, а ти ще бъдеш негова домакиня. Семейните покои са доста просторни и аз наредих във всички по-големи стаи да се поставят камини.

— Аз никога няма да напусна Ефлея, за да живея в замъка ви! — отвърна любезно Мейрин. — Вашият Алдфорд беше построен, за да запази кралския мир. Въпреки че не ми беше приятно тук да има замък, който да показва на чужденците местоположението на това имение, като добра поданичка на краля аз не се възпротивих на построяването му, но никога не съм ви обещавала, че ще се преместя да живея в него.

— Аз съм барон Алдфорд — каза Жослин през стиснатите си зъби — и Уилям е мой наследник. Един ден Алдфорд ще бъде негов! И той ще живее в замъка, докато не порасне и не поеме управлението му.

— Вие никога няма да ми отнемете сина — каза тихо тя — и както аз не смятам да живея в Алдфорд, така и Уилям няма да живее там, милорд!

— Той е и мой син, Мейрин!

— Сигурен ли сте в това, милорд? — отвърна тя подигравателно. — Не бяхте толкова уверен в деня на раждането му. Тогава щяхте да отречете бащинството си, въпреки всичките ми уверения. Само видът на осакатеното тяло на горкия Ерик Лонгсуорд успя да ви убеди в противното! В мига, в който се усъмнихте в мен, вие се отказахте от Уилям, милорд!

— Не можеш да продължаваш така, Мейрин!

— Как, милорд? Аз ще ви бъда добра и вярна съпруга, каквато съм била винаги. Ще се грижа за къщата ви и ще отглеждам децата ви, но вие няма да получите Уилям! — преди Жослин да продължи да спори с нея, Мейрин посочи с пръст пред себе си: — Гледайте! Това е мама и Мод е с нея. Дъщеря ни е проходила! Когато я оставих, тя беше просто бебе, а сега вече ходи. Дяволите да го вземат Ерик Лонгсуорд! Какво ли още съм изпуснала?

Еада се разплака от щастие, че дъщеря й се беше върнала невредима и изпадна вън възторг, като видя Уилям.

— Гледай, Мод! — каза тя на внучката си, докато държеше бебето пред очите на момиченцето. — Това е братчето ти Уилям.

Мод хвърли неприязнен поглед на повитото дете:

— Уи… — каза тя. — Не! Не!

Мейрин се разсмя, слезе от коня си и прегърна дъщеря си.

— Ти сигурно ревнуваш от Уилям, кукличке — каза тя, като не спираше да целува момиченцето по вратлето. — Мама те обича, както те е обичала винаги.

Мод обърна глава и погледна Мейрин в очите:

— Мама?

Очите на майка й се насълзиха и сълзите заплашваха да започнат да се стичат по бузите й:

— Да, Мод, аз съм твоята майка и никога повече няма да те изоставя!

Мод се усмихна лъчезарно и каза:

— Долу!

— Иска да я свалиш на земята — каза Жослин. — Тя проходи, когато беше на тринадесет месеца, и от тогава не спира да се движи.

— Способна съм да разбирам нуждите на детето си, милорд! — каза Мейрин с леден глас, докато оставяше Мод и вземаше Уилям от Еада. После се обърна и влезе в къщата. Еада погледна към Жослин.

— Дъщеря ти е най-упоритото, непрощаващо и непоносимо същество, което съм срещал! — тросна й се той и последва жена си.

— Ще ти обясня — каза уморено Дагда, — но първо трябва да ми дадеш чаша ябълково вино, защото гърлото ми пресъхна от пътуването по прашните пътища.

Еада влезе в къщата заедно с ирландеца и го настани пред камината в залата с чаша ябълково вино в ръка.

— А сега ми кажи какво се е случило между тях! — каза тя и се настани срещу него.

Дагда отпи голяма глътка от сладката течност и започна да обяснява какво бе причинило проблемите между Мейрин и съпруга й. Когато свърши основната част от разказа си, той отбеляза:

— Знаеш я каква е, когато се почувства предадена от някого. Внезапно всичко започва да й се струва черно или бяло и за нея няма средно положение. Спомняш ли си какво стана, когато бе убит Василий? Тя си внуши, че той изобщо не я бил обичал. Изминаха няколко години, преди да промени мнението си.

— Но тогава тя беше още дете, въпреки социалното положение, което й даде бракът им. Сега тя е жена и трябва да се държи като такава!

— Ти си й майка — отвърна той. — Ти й го кажи! Аз направих всичко възможно, но тя не иска да ме слуша.

Еада не изчака да я подканят втори път и веднага отиде при дъщеря си, която се беше затворила в дневната и хранеше Уилям.

— Какво значи това, което ми разказа Дагда? — запита тя.

— И какво ти е казал той? — отвърна невинно Мейрин.

— Не смей да си играеш на котка и мишка с мен! — каза остро саксонката. — Вие с Жослин сте се скарали и Дагда ми каза, че ти не искаш да се сдобрите. Защо?

— Ако сме се скарали, мамо, това е само по негова вина, а не по моя.

— Разкажи ми — помоли я Еада. — Може пък да ти помогна.

— Сигурна съм, че Дагда вече ти е казал всичко, мамо, и аз нямам какво да добавя. Жослин отказа да признае Уилям за свой син при раждането му и аз никога няма да му простя това. Уилям е мой син, само мой!

— Не съм отказвал да го призная! — Жослин бе влязъл в дневната. — Това е плод на въображението ти.

— Аз го обявих за твой законороден син и те попитах дали ще го признаеш за такъв. Когато родих Мод, ти отговори на този въпрос, преди още да го бях изрекла, но за Уилям не каза нищо, докато крал Малкълм не дойде да ти съобщи за деформацията на Ерик Лонгсуорд. Едва тогава ти прие думите ми, че Уилям е твой син!

Обектът на този спор дочу високи и страшни гласове. Сърцето на майка му започна да бие по-бързо под бузата му. На всичкото отгоре и зърното й се изплъзна от устата му и той се видя лишен от храна. Този внезапен обрат на събитията накара Уилям дьо Кобург да извие от уплаха и гняв.

— Виж какво направи! — разбесня се Мейрин към съпруга си. — Ти тероризираш сина ми! Веднага ни остави! Мразя те! — тя притисна бебето до гърдите си и плъзна зърното си между устните му, което му затвори устата. Блестящите бебешки сълзици по розовите бузки на момченцето трогнаха Мейрин и тя погледна застрашително към Жослин.

Еада изведе зет си от дневната и двамата слязоха по стълбите в залата.

— Остави я засега, синко! Злият й келтски характер е взел връх в душата й и се страхувам, че никой не би могъл да я вразуми точно сега. Ако не се поддаваме на настроението й, гневът й ще се охлади.

— През цялото време, откакто сме женени, не съм я виждал такава.

Еада се разсмя:

— Жените променят настроението си по-често от времето. Ти преживя един необичайно дълъг период на сухо и слънчево време, Жослин, но всеки знае, че след слънцето идва бурята. В този случай бурята е особено силна, но и тя ще отмине и слънцето отново ще се покаже. Дотогава не можем да направим нищо, освен да потърсим подслон и да се надяваме на най-доброто.

— Някога ядосвала ли си се на съпруга си толкова много, колкото ми е ядосана Мейрин сега, мамо?

Еада се разсмя отново.

— Веднъж — отвърна тя — Алдуин ме ядоса толкова много, че аз избягах на хълмовете и се крих в една пещера в продължение на три дни. Страхувам се, че го изплаших почти до смърт. Когато се завърнах в Ефлея, той ми се закле на колене, че никога вече няма да ме нарани нарочно — на устните й заигра тъжна усмивка: — Той удържа обещанието си!

Въпреки очевидната си сдържаност Мейрин бе отишла да види Алдфорд на следващия ден. Тя бе удивена от гледката, която се разкри пред нея, защото замъкът беше практически готов. Господарката му премина през вратата и влезе във външния двор. Водач й беше един от малките синове на Дагда, десетгодишно момче на име Сканди.

— Лордът постъпи мъдро, като реши да строи върху скалата — каза момчето. — Така дворът не се разкалва, когато вали.

Те преминаха през стените на вътрешната завеса и влязоха във вътрешния двор. Тук Мейрин откри, че наскоро бяха завършени постройките от камък и дърво, които бяха прилепени по дължината на стените на целия вътрешен двор. В тях щяха да живеят слугите и служителите на замъка. Мейрин ги разгледа една по една.

Там имаше голяма зала с високи дъбови дъги, които в момента се украсяваха с резба от местни занаятчии. Голямата зала имаше три камини и един голям прозорец, на който още нямаше стъкло. Имаше и няколко по-малки прозореца, които също се нуждаеха от стъкла. Подобно на всички прозорци в голямата зала и жилищните помещения в Ефлея, на тях също щеше да има кепенци.

Кухненските помещения бяха великолепни и който бъдеше избран за готвач на замъка, щеше скоро да разбере, че работното му място няма никакви недостатъци. От цистерна в една от ъгловите кули излизаше тръба, през която водата от цистерната достигаше до каменните умивалници в кухнята. Имаше пещи за печене, готвене и опушване на месо и риба. Бирата и виното се съхраняваха в отделни помещения. Към кухнята имаше и мандра, която беше доста голяма и позволяваше да се произвеждат сирене и масло. Мейрин се заинтересува за предназначението на една малка стая, която й се стори странна.

— Какво е това място? — запита тя Сканди.

— Тази стая е за вас, милейди. Лордът каза, че ще се нуждаете от помещение, в което да съхранявате билките си.

Мейрин бе много доволна и влезе, за да огледа стаята. Вътре имаше малък каменен умивалник и Сканди й обясни, че щяла да разполага със своя собствена цистерна за вода. В стените имаше ниши с лавици. Мейрин си помисли, че вътре има достатъчно място дори и за дъбовата й маса. Тя вече беше решила с какво ще напълни всички тези ниши. После се сети, че нямаше да живее в Алдфорд, и усмивката на устните й бе заменена от гневна бръчка на челото й.

— Продължавай, момче! — нареди тя на Сканди.

Въпреки че кулите на замъка си приличаха — всяка имаше два етажа и таван, — две от тях се различаваха от останалите. Под едната беше разположена тъмницата, която бе издълбана направо в скалистата основа на Алдфорд. В северната кула на замъка щеше да се намира параклисът. Тази кула имаше само един висок таван вместо два етажа. Докато вървеше по голите дъбови подове, Мейрин си помисли, че Алдфорд щеше да бъде красив, след като бъдеше завършен.

Семейните покои на замъка бяха просторни и осветени. Те се намираха на втория етаж на Алдфорд и се състояха от семейна зала, дневна, стая за къпане, стаи за гости и специален апартамент за децата. Освен това към тях имаше голямо преддверие с камина и още няколко спални. В едно друго крило на замъка се намираха стаите на Дагда, който сега беше пристав на Алдфорд, на свещеника на замъка, на лекаря, бръснаря, на готвача и на техните семейства. Хлапето каза на Мейрин, че под кухнята имало складове за храна в случай на обсада. Под работилницата на ковача се намираше малка оръжейна. Нямаше съмнение, че инженерите бяха мислили доста по устройството на замъка и се бяха погрижили за всичко. На върха на скалата, до която водеше само една тясна пътека, Алдфорд беше непревземаем. Мейрин почувства, че се изпълва с гордост. Някой ден замъкът щеше да принадлежи на Уилям.

— Е? — попита Еада дъщеря си, когато Мейрин се завърна от замъка. — Какво мислиш за Алдфорд?

— Впечатляващ е — отвърна честно Мейрин. — Мисля, че кралят ще бъде доволен.

— Кога мислиш, че ще бъде обитаем?

— Със сигурност през следващата пролет. Ти смяташ ли да се преместиш да живееш там, майко?

— Ти би ли искала да остана тук, детето ми?

— Изборът е твой, мамо, но бих искала да останеш с мен и децата в къщата.

— Какво? — Еада изглеждаше озадачена.

— Не възнамерявам да се местя да живея в Алдфорд — каза спокойно дъщеря й.

— Дъще — възрази саксонката, — смятам, че отиваш твърде далеч. Ако продължаваш да се държиш по този начин, ще вкараш съпруга си в ръцете на някоя друга жена.

— Аз съм добра и вярна жена, мамо. Съпругът ми няма повод да се оплаква от мен.

— Освен от това, че тези дни си много зла. Ако не бях сигурна, че това не е вярно, щях да кажа, че си полудяла!

— Време е да нахраня Уилям — отвърна Мейрин и излезе от залата.

Еада се загледа след нея и въздъхна. Тя много добре разбираше, че Жослин бе наранил дъщеря й, но като странична наблюдателка можеше да разбере позициите и на двете страни. Според Дагда — а Еада вярваше на ирландеца, защото той бе присъствал на скарването — Жослин публично бил приел версията на жена си за отвличането, която в крайна сметка се оказала вярна, въпреки че звучала невероятно. Жослин все пак бе изпитвал съмнения, въпреки че ги задържал за себе си до фаталния момент. Еада смяташе, че поведението му е било достойно за възхищение при дадените обстоятелства. Тя не познаваше човек, който би повярвал на Мейрин, освен може би Алдуин.

Мейрин обаче очакваше пълно доверие от страна на съпруга си. Първият й брак с принц Василий очевидно бе оставил дълготрайни следи. През целия си живот Мейрин се бе радвала на големи грижи и много любов, като се изключеше времето между смъртта на Сиаран сен Ронан и пристигането й в Англия. Но онова, което Мейрин бе сметнала за предателство от страна на Василий, бе въздействало дълбоко върху Мейрин. Тя искаше невъзможното от Жослин и нямаше мъж на света, който да отговаря на непоклатимите й изисквания за вярност в любовта.

Еада искаше да помогне на Мейрин и Жослин да си върнат щастието, на което се бяха радвали преди отвличането на Мейрин от Йорк. Саксонката вярваше, че двамата все още се обичаха, но знаеше и това, че колкото по-дълго време им беше необходимо да се сдобрят, толкова по-трудно щеше да им бъде да го направят, защото с всеки изминал ден пропастта между тях се разширяваше.

Един следобед, когато Мейрин си седеше вкъщи, в Ефлея пристигна пратеник на кралица Матилда, която се беше завърнала обратно в Нормандия и бе донесъл съобщение за Мейрин. Мейрин предложи гостоприемство на пратеника. Когато разчупи печата на писмото и се зачете, виолетовите й очи се разшириха от изненада.

„На Мейрин от Ефлея от Матилда, кралица на Англия и херцогиня на Нормандия, поздрави.

Вашата полусестра Бланшет от Ландерно ме помоли да Ви попитам дали ще бъде добре дошла в Ефлея. Тя желае да се срещне с Вас и лично да Ви изрази благодарността си за Вашата щедрост и доброта, които проявихте към нея въпреки стореното Ви от майка й зло. Моето желание е да й предложите гостоприемството си до началото на следващото лято, когато тя ще бъде приета в моя манастир в Кан с малката ми дъщеря Сесилия. Тъй като знаех колко добро сърце имате, както и че не бихте отказали на тази молба от Вашата кралица, аз си позволих да изпратя лейди Бланшет в Англия. Тя се движи само на един ден след пратеника, който Ви е донесъл съобщението ми. Както винаги, аз си спомням за Вас в молитвите си. Често си мисля за Вас.“

Писмото беше скрепено с подписа и печата на кралицата.

Мейрин остана загледана в пергамента в продължение на няколко минути, след което го подаде на Жослин, който го прочете набързо и каза:

— Нямаме избор.

— Не беше ли достатъчно, че се погрижих щедро за дъщерята на онази жена? Трябва ли да отворя и вратите на дома си за нея?

— За какво става дума? — попита Еада.

— Кралицата ми изпраща моята полусестра на кратко посещение — отвърна саркастично Мейрин. — Не е ли чудесно? Трябва да я задържим тук до следващата пролет, когато ще влезе в манастира.

— Детето не носи отговорност за това, което майка й ти е сторила, дъще! — каза остро Еада. — Кога ще пристигне?

— Утре — бе краткият отговор и саксонката се разсмя високо:

— Тази кралица не ни дава голяма възможност да й откажем, а?

Внезапно на Мейрин също й се стори, че всичко това беше смешно, и тя се присъедини към смеха на майка си.

— Само да можеше да видиш кралицата, мамо. Тя е най-красивата жена, която се е раждала. Твърде е дребничка, но може истински да тероризира краля, ако нещо не стане както тя иска. Подочух, че веднъж дори му насинила окото. Е, не можем да направим нищо, за да попречим на дъщерята на Бланш дьо Брийо да ни посети, така че предполагам, че ще трябва да се приготвим и да я посрещнем с добре дошла в имението.

— Не забравяй, че и тя като теб е дъщеря на Сиаран сен Ронан, Мейрин — каза Еада. — Вярвам, че ако се опиташ да мислиш за нея повече като за дъщеря на баща ви, а не като за дете на онази жена, ще ти бъде по-лесно да приемеш сестра си. Ако сърцето й е отдадено на Църквата, тя не може да бъде зла и порочна като майка си. Струва ми се, че Бланшет дьо сен Ронан търси приятелството ти, Мейрин. Не се отвръщай от нея само заради майка й, а я прецени според собствените й качества. На колко години е?

— Трябваше да се роди през зимата след есента, в която бях изгонена от Ландерно. Сега е есента на 1070 година и аз скоро ще навърша двадесет. Следователно полусестра ми трябва да е на четиринадесет години.

Тя се обърна към Жослин, който не бе обелил нито дума през цялото време:

— Спомням си, че веднъж ми каза, че никога не си срещал Бланшет. Вярно ли е това, или и то беше една от лъжите ти?

— Никога не съм те лъгал, Мейрин — каза тихо съпругът й.

— Но и не беше напълно честен с мен.

— Никога не съм виждал детето на Бланш.

— Ще вземем децата да спят в нашата спалня, а Бланшет може да вземе старата стая на Бранд.

— Жалко, че Алдфорд още не е довършен — забеляза Еада, — защото стаите му за гости за чудесни. Ще ми хареса да живея там. В сравнение със замъка тази стара къща ми се струва примитивна.

— Досега не съм забелязала подобно нещо! — отвърна Мейрин остро и Жослин прикри усмивката си. — Ще трябва да се размърдаме, ако искаме стаята на сестра ми да бъде готова, когато тя пристигне, защото само Светата дева знае кога ще пристигне тя утре. Може да е преди пладне.

Бланшет сен Ронан не пристигна до късно следобед. Един поглед на Мейрин към полусестра й потвърди способностите й да вижда неща, които другите не можеха. Преди много месеци тя бе видяла в съзнанието си едно хубаво момиче и Бланшет бе точно лицето, което беше видяла тогава. Полусестра й имаше по-меки черти от тези на майка си, сини очи и ръждивочервена коса.

Мейрин се беше облякла внимателно тази сутрин, защото първите впечатления бяха важни. Тя бе облякла черната си тафтена пола и сива брокатена туника със златна бродерия. На гърдите й блестеше кръстът на кралица Маргарет, а на ушите й висяха обиците от едри перли и гранати. Мейрин реши да остави косата си да пада свободно, като я прихвана само с една златна лентичка, и Еада се усмихна весело на суетата на дъщеря си.

Бланшет бе пътувала с една английска монахиня на име сестра Фридесуайд — закръглена и засмяна жена, която имаше гърлен смях и се завръщаше в намиращия се на два часа път от Ефлея манастир. Добрата сестра не пожела да приеме гостоприемството на Ефлея, защото се страхуваше, че няма да може да се прибере в манастира, преди да се стъмни. Кралските гвардейци, които я придружаваха, не бяха възхитени от идеята да прекарат нощта пред манастирските врати, да ядат пушена риба и да пият горчиво вино, вместо да останат да пренощуват в имението. Жослин ги разбра и ги покани да отседнат в имението, след като оставеха сестрата в манастира й.

Капитанът на гвардейците благодари на Жослин и лордът на Ефлея си помисли, че сестра Фридесуайд щеше да стигне до манастира си за рекордно кратко време, за голямо съжаление на задника си. Монахинята и придружителите й отпрашиха и Жослин се обърна, за да наблюдава първата среща на двете полусестри. В продължение на дълго време Мейрин и Бланшет стояха и се гледаха. Бланшет беше облечена в скромни тъмносини дрехи, а косата й бе сплетена в две плитки. Главата й бе покрита от обикновен бял воал.

— Добре дошла в Ефлея, сестро — каза тихо Мейрин.

— Ти на баща ни ли приличаш? — запита я Бланшет. — Винаги съм се питала какъв е бил той.

— Да, аз приличам малко на него, но притежавам и някои от чертите на майка си. Баща ни беше красив мъж. Ти имаш неговите очи и косата му — Мейрин прегърна момичето, после я пусна: — Да влезем в къщата. Днес духа вятър и в долината е доста хладно. Не искам да се разболееш след такова пътуване.

— Татко много ли те обичаше? Мислиш ли, че щеше да обича и мен? — в гласа на Бланшет се долавяше горчивина.

— Майка ти не ти ли е разказвала нищо за баща ни? — попита я Мейрин.

Бланшет въздъхна и поклати глава:

— Тя говореше за него много рядко. Казваше, че спомените я разстройвали твърде много, но дойка ми Мелейн ми казваше, че татко е бил добър човек.

— Мелейн ли ти е била дойка? Тя беше и моя! Как е тя? Жива ли е още? Ами старата Кател? Познаваш ли се с нея?

— Вещицата ли? — Бланшет изглеждаше ужасена. — Тя беше осъдена на смърт чрез изгаряне, когато бях на четири години, но когато стражите отишли в Аргоат, за да я отведат, нея вече я нямало. Доколкото знам, никой не я е виждал след това. Говори се, че дяволът е дошъл и я е отнесъл.

— По-вероятно е тя да им е избягала и сега да живее в някоя друга част на гората — каза сухо Мейрин. — Тя беше една удивителна старица, която знаеше много неща за лечението.

— Ти си я познавала? — очите на Бланшет се разшириха от възхищение.

— Да, познавах я. Тя ме научи на много неща за билките и лечебните им свойства. Беше много интересна старица. Но какво все пак стана с Мелейн?

— Още е жива. Първо от нея научих за съществуването ти, въпреки че мама знаеше, че знам. Мелейн каза, че майка ми те е изгонила от имението преди моето раждане, като те е обявила за незаконородена. Кралицата ми каза, че ти си законородена и че Ландерно принадлежи на теб, а не на мен. Това ме зарадва толкова много! Аз никога не съм харесвала имението. Обградено от гората, то ме плаши. Ако Хуго не беше починал от заушка това лято, аз щях да бъда омъжена за него и щеше да ми се наложи да живея в Ландерно. Винаги съм чувствала вина, че са те изгонили от дома ти.

Мейрин заведе малката си сестричка в залата и я настани до огъня, защото й се стори, че на момичето му е студено.

— Донеси вино! — нареди тя на Нара, която се мотаеше наблизо. После седна в един стол срещу Бланшет и каза нежно: — Не е трябвало Мелейн да ти казва за мен. Това, което се случи между мен и майка ти, не стана по твоя вина. И ти като мен си напълно невинна.

— На колко си години? — попита я Бланшет.

— След шест дни ще навърша двадесет. Ти кога си родена, Бланшет?

— Ще навърша четиринадесет на следващия двадесет и трети февруари — отвърна момичето. После очите й се насълзиха и ръката й прикри устата й, за да потисне вика си: — Света майко! Ти си била само петгодишна, когато майка ми те е прогонила от Ландерно! О, колко се срамувам! Толкова се срамувам! — и тя се разплака.

За миг Мейрин остана изненадана от дълбокото чувство за вина, което момичето изпитваше поради поведението на майка си. После тя въздъхна, изправи се и притисна полусестра си към себе си.

— Не плачи, Бланшет! — каза тя тихо. — Ти нямаш никаква вина. Не забравяй, че тогава все още не си била родена.

— Тя не ме обичаше — изхълца Бланшет. — Тя изобщо не ме обичаше и когато Мелейн родила за втори път, мама я извикала от селото, за да ме кърми. Мама казваше, че никоя дама не трябва да позволява гърдите й да бъдат повредени от постоянното смукане на бебешките устни, но Мелейн казваше, че е нещо неестествено една жена да не иска да кърми собственото си дете — Бланшет заплака още по-силно.

„Дяволите да я вземат Мелейн!“ — помисли си Мейрин. Тя винаги говореше твърде много, и то без да я е грижа за чувствата на хората около нея. За своя изненада, Мейрин се чу да казва:

— Сигурна съм, че майка ти те е обичала, Бланшет. Не ти ли уреди тя брак в едно могъщо и влиятелно семейство? Струва ми се, че тя е искала най-доброто за теб, когато е правила това.

Бланшет вдигна обляното си в сълзи лице и погледна сестра си.

— Ти си толкова добра! — каза тя. — Как можеш да бъдеш толкова добра след всичко, което майка ми ти е сторила?

Мейрин свали ръцете си и нежно сложи сестра си да седне в стола си, след което тя също седна. Ясно беше, че момичето изпитваше отчаяна нужда да бъде обичано, защото никой никога не го беше обичал. Въпреки това Мейрин не искаше Бланшет да я превръща в светица, защото много добре познаваше недостатъците си.

— Аз не съм чак толкова добра, колкото си мислиш — започна тя. — Майка ми беше ирландска принцеса и келт до мозъка на костите си. Бретонците също са келтска раса, но близостта им до Европа ги е отдалечило от корените им повече, отколкото ирландците. Видя ли едрия мъж до съпруга ми? Той се казва Дагда и е бил натоварен с отглеждането на майка ми, а след смъртта й — и с моето. Някой ден ще ти разкажа цялата история, Бланшет, но засега трябва да знаеш само, че Дагда някога е бил един от най-страховитите войни в Ирландия. Той ме отгледа в духа на келтската традиция, а ние сме народ, който никога нищо не прощава. Аз никога не простих на майка ти за отношението й към мен. Копнеех да й отмъстя и когато ми се удаде такава възможност, аз се хванах за нея като удавник за сламка. Твърде скоро обаче действията ми нараниха теб. Ти си от моята кръв. С майка ти беше различно, макар че тя можеше да избегне отмъщението ми, ако в отчаянието си не беше направила фатална грешка. Майка ти срещнала съпруга ми няколко години преди той да дойде в Англия. Когато научила, че той е преуспял тук, тя си издействала мястото на една от придворните дами на кралицата, пътуваща към Англия за коронацията си. Майка ти намекнала на кралицата, че Жослин щял да я приветства като своя съпруга, след като вече бил уредил живота си. Съпругът ми се познава с кралицата още от детството си и тя е привързана към него, така че сметнала, че му прави услуга, като води Бланш дьо сен Брийо при него в Англия. Можеш да си представиш колко неудобно се е почувствала кралицата, когато научила, че е сбъркала. Жослин не ми беше казал за познанството си с майка ти, защото знаеше как тя ме бе лишила от наследството ми. Той си мислел, че няма нужда да ми казва, защото нямало голяма вероятност да се срещнем отново с майка ти. Когато я видял при кралицата, той дойде при мен и ми призна всичко и тогава аз реших да си отмъстя на тази жена. Както виждаш, Бланшет, аз не съм светица.

— Ти ме чу, нали? — попита тихо сестра й. — Чула си как те молех за помощ! Знам, че си ме чула!

— Какво? — Мейрин изглеждаше озадачена от напрежението в гласа на момичето.

— Мелейн ми каза, че ти притежаваш дарбата — обясни Бланшет. — Тя каза, че можеш да чуваш гласовете, които вятърът носи, и че ако съм те повикала, ти си щяла да ме чуеш, защото сме били сестри.

— А ти защо си искала помощ от мен, Бланшет? — Мейрин бе удивена, защото си спомни как образът на сестра й бе изникнал внезапно в съзнанието й след всички години. Можеше ли това момиче да разменя мисли с нея?

— Хуго умря от заушка и тогава аз осъзнах, че въпреки че трябваше да се омъжа за него, аз всъщност не исках да се омъжвам — каза Бланшет. — През целия си живот съм се чувствала привлечена от Църквата. Винаги съм била най-щастлива по време на молитва, но когато веднъж заговорих за това на майка си, тя ми каза, че съм глупава. Тя ми посочи колко щастлива съм, че ще се присъединя към влиятелното и богато семейство Монтгомъри. Аз никога не съм харесвала хората в това семейство. Те ме плашеха, защото бяха едри и шумни и никога не говореха спокойно, а постоянно спореха и се караха.

Бях изпратена да живея в дома им, когато бях на четири години и брачният договор беше подписан. Тогава Хуго беше петгодишен. Той имаше трима по-големи братя и сестра на име Исабел, която беше на моята възраст. Майка му беше постоянно бременна и всяка година семейството им се увеличаваше с още един член, докато майка му не почина по време на раждане. Тогава бях деветгодишна. Милорд Дьо Монтгомъри се ожени повторно почти веднага, но новата му съпруга беше едно крехко създание и умря след две години, без да успее да роди живо дете, въпреки че загуби три.

Бащата на Хуго се ожени за трети път, но този път си избра едра и здрава жена, която приличаше на първата му съпруга. Тя самата беше вдовица и имаше шест деца, които доведе със себе си в новия си дом, и в замъка стана още по-шумно. След по-малко от година лейди Ивон дари милорд Монтгомъри с петкилограмов син — Бланшет потръпна нервно от спомена за преживяванията си и отпи глътка вино, преди да продължи с разказа си. — Тогава в замъка избухна епидемия от заушка и Хуго, Исабел и три от децата на лейди Ивон умряха. Аз и още няколко от останалите оцеляхме.

Когато животът ни отново влезе в релси, лорд Монтгомъри осъзна, че Хуго е мъртъв и аз вече не бях свързана със семейството. Той беше готов да ме върне в Ландерно, защото нямаше други синове, които да не бяха сгодени, а и аз бях още едно гърло за хранене. Тогава лейди Ивон предложи да ме омъжат за втория й син, Жил, който все още не беше сгоден. Той беше едно ужасно момче, чиято глава беше твърде голяма за тялото му. Винаги се опитваше да спипа момичетата насаме. Казах на лейди Ивон, че въпреки че щях да спазя брачния договор, с който майка ми ме даваше за съпруга на Хуго дьо Монтгомъри, сега бях свободна и предпочитах да вляза в манастир и да посветя живота си на Бога. Тогава тя ме наби и ме заключи в една стая в кулата, като ме остави само на хляб и вода в продължение на седмици. Каза ми, че съм щяла да стоя там, докато не променя решението си.

Всеки ден тя идваше при мен и ме питаше дали ще се омъжа за сина й и всеки ден аз отказвах, за което ядях бой. Най-накрая ме пуснаха, след като бях престояла в кулата няколко седмици, но всички се отнасяха с мен като със слугиня. Тогава си спомних думите на Мелейн, Мейрин. Преди да напусна Ландерно, тя ми бе казала, че ти имаш дарба и че си магическо същество, може би дори магьосница като Вивиан, любовницата на великия магьосник Мерлин. Опитах се да се свържа с теб мислено и да ти разкажа за затруднението си и колко много исках да се отдам на Бога. Помислих си, че господ със сигурност няма да ме накаже за това, че търся помощ по единствения възможен начин. Чувствах, че ако грешах, господ щеше да ми покаже, че не съм права, но вместо това получих вест от главата на семейство Монтгомъри и от самата кралица, че ще бъда изпратена в манастир в Кан. Щеше да ми бъде позволено да посветя живота си на Църквата!

Тогава разбрах, че си ме чула, разбрала си ме и си ми помогнала. Кралицата ми каза, че майка ми е мъртва. Тя ми предаде първото нещо, което чувах от теб, и ми каза, че ти си знаела за желанието ми да се посветя на Църквата и си предложила да ми дадеш зестра, за да мога да вляза, в който манастир поискам. После тя ме попита дали искам да бъда приета в нейното абатство „Света Троица“ заедно с дъщеря й Сесилия. О, Мейрин! Никога дотогава не се бях чувствала толкова щастлива! Малката принцеса и аз трябваше да бъдем приети в манастира миналото лято, но тя се разболя и кралицата реши да изчака до следващото лято, преди да ни изпрати в абатството си. Когато научих за това, аз помолих кралицата да ми разреши да дойда в Англия и да те посетя. Нямам други близки роднини, защото семейството на баща ми вече го няма, а от семейството на мама познавах само смешния стар епископ, който почина отдавна. Надявам се, че не ми се сърдиш, че дойдох тук.

— Не — каза тихо Мейрин. — Не мисля, че можеш да направиш нещо, с което да ме разсърдиш, Бланшет — тя протегна ръка и погали сестра си по косата, като си мислеше колко странно бе, че това бедно малко момиченце бе успяло да се свърже с човек, когото изобщо не познаваше и за когото дори не знаеше дали е още между живите. — Когато ме повика, помисли ли си, че може и да съм умряла?

— О, не! Аз знаех, че си жива!

— Откъде знаеше? — запита Мейрин.

— Просто знаех — повдигна рамене Бланшет.

Мейрин се усмихна:

— Възможно е и ти също да притежаваш някаква дарба, сестричке.

— Не! Не би било хубаво и богоугодно да имам такава дарба.

Мейрин не можа да се въздържи да не се разсмее на отговора на сестра си. Това дете смяташе, че е нещо съвсем нормално да се свърже мислено с Мейрин, но отхвърляше мисълта, че като правеше това, може би, притежаваше някаква дарба, която караше по-голямата й сестра да я чува. Сега обаче не му беше времето да спорят за такива сложни неща, а и Мейрин подозираше, че Бланшет не бе получила добро образование. Момичето бе израснало като едно от многото деца в някакво норманско семейство, а това не беше начин за усвояване на знания. То все още имаше време да навакса пропуснатото, но засега Мейрин просто смяташе да помогне на сестра си да се почувства добре дошла в Ефлея.

— Радвам се, че си в Ефлея, сестричке Бланшет — каза тя. — Тук аз израснах, след като напуснах Ландерно, и тази лейди е майката, която ме отгледа — Мейрин протегна ръка и хвана ръката на Еада, която се приближаваше до стола на дъщеря си. Саксонката бе чула по-голямата част от разказа на Бланшет. — Това е лейди Еада.

— Мамо, как искаш Бланшет да се обръща към теб? — обърна се Мейрин към майка си.

— Бих искала да ме нарича „мамо“, както правите вие с Жослин. Горкото дете! Животът ти не е бил лесен, нали? Е, сега ти си в безопасност в истинското си семейство и ние ще се опитаме да те направим щастлива, докато си с нас.

Тя погледна към Мейрин и каза:

— Не съм ли ти казвала колко си щастлива, че си заобиколена от любов, дъще? Бедната Бланшет е била толкова самотна през живота си.

В ъгълчетата на устата на Мейрин се появи лека усмивка. Намекът на Еада беше прозрачен, но Мейрин изведнъж започна да се пита дали майка й всъщност не беше права. Може би наистина трябваше да прости на Жослин. Тя отхвърли тази мисъл и се обърна към сестра си:

— Ще ти бъде ли приятно да наричаш лейди Еада „мамо“?

— О, да! — отвърна Бланшет и очите й отново се насълзиха.

— Ами аз? — запита Жослин и се приближи до тях. — Няма ли да ме представиш на сестра си, магьоснице, или все още си ми твърде сърдита, за да го направиш?

— Милорд съпругът ми Жослин дьо Кобург — каза Мейрин.

Златистозелените очи на Жослин проблеснаха палаво.

— Милейди Бланшет — каза той топло и взе изящната ръчичка на момичето, за да я целуне. — Пожелавам ви добре дошла в Ефлея.

— Милорд — отвърна Бланшет и издърпа ръката си от неговата толкова ловко, че Мейрин едва не се разсмя.

После Мейрин извика Дагда, за да го запознае с момичето. Гигантът се присъедини към останалите и погледна Бланшет право в очите. Тя отвърна срамежливо на погледа му, но очите й не се отместиха настрани. Най-накрая Дагда се усмихна.

— Приличате много на баща си, милейди Бланшет — каза той одобрително с дълбокия си глас.

Бланшет се усмихна за първи път, откакто беше пристигнала в имението, и Мейрин си помисли колко красива бе сестра й.

— О — каза тя, — едва ли можеше да ми кажеш нещо по-хубаво от това, Дагда! Ти си познавал татко, нали? Моля те, разкажи ми за него.

— С удоволствие ще ти разкажа всичко, което знам за Сиаран сен Ронан, дете — каза ирландецът, — но открих, че вече започвам да огладнявам твърде много. Време е за вечеря, а аз не съм добър разказвач на празен стомах — той огледа Бланшет критично: — Струва ми се, че добрата храна няма да ти се отрази зле.

— Ела, дете, ще ти покажа къде можеш да се измиеш — намеси се Еада. — Приготвихме ти старата стая на сина ми. Ако беше жив, Бранд сигурно щеше да те хареса. Той харесваше всички красиви момичета — и саксонката отведе Бланшет.

— Е, магьоснице, съжаляваш ли, че тя е тук? — запита Жослин, който се беше настанил в стола, на който допреди малко бе седяла Бланшет.

— Не — отвърна Мейрин. — Горкото дете! Животът й не е бил никак лек. Изглежда, че Бланш дьо сен Брийо не е имала търпение да даде дъщеря си за отглеждане в семейство Монтгомъри. Колко различно щеше да бъде и за двете ни, ако баща ни не беше починал. Не мисля, че някой някога е казвал на Бланшет, че я обича. Спомням си, че веднъж обсъждахме интелигентността на Бланш и решихме, че тя не притежава такава. Сега знам, че сме били прави! Представяш ли си само, тя е дала дъщеря си на моята дойка, която ме обожаваше и въпреки че не можеше да бъде жестока, с когото и да било, не е могла да устои на изкушението да прошепне на Бланшет за мен. Сега се питам дали желанието на сестра ми да влезе в манастир се дължи на това, че иска да избяга от греховете на майка си, или защото иска да ги изкупи. Дали тя наистина е призвана да бъде монахиня?

— Ще имаш достатъчно време да разбереш това, докато тя е тук, Мейрин — отвърна той.

— Да, така е — каза тя замислено. — Жослин?

— Да, магьоснице?

— Жослин, съжалявам за скарването ни — започна да говори бързо тя. — Майка ми винаги ми повтаряше колко щастлива съм била, че съм заобиколена от любов, и дълбоко в сърцето си аз знаех, че е права, но не можех да изхвърля гнева от душата си. Аз все още не съм сигурна дали ще успея да се освободя от гнева, но като видях малката Бланшет и като осъзнах колко самотна е била… Това ме накара да осъзная, че не искам да се боря повече с вас, милорд.

— Мейрин, аз никога не съм искал да те нараня — каза той — и никога не бих направил нещо лошо на Уилям.

— Знам — отвърна тя и въздъхна дълбоко. — Не знам защо се ядосвам толкова много. Когато само за миг ми се стори, че се усъмняваш в мен, аз имах чувството, че си ме предал. Спомних си какво се беше случило преди… във Византия с Василий… когато той ме предаде.

— Василий те е предал? — това не го беше чувал преди. — Как? С друга жена ли?

— С мъж.

— С мъж ли? — Жослин изглеждаше потресен.

— Хората във Византия се различават от нас във възгледите си. Те са склонни да имат любовници от своя пол и никой не смята това за странно. Преди сватбата ни първият ми съпруг имал любовник. Той се казваше Велизарий и беше най-известният актьор на Византия по това време. Той убил Василий, или поне така ми казаха. Имаше обаче и хора, които твърдяха, че двамата мъже са се самоубили, за да бъдат завинаги заедно. Когато се омъжих за Василий, бях много малка. Той ми беше равен по красота, беше образован, учтив и имаше изключително чувство за хумор. Животът ми с него, макар и кратък, беше напълно щастлив. Василий се стараеше това да не се промени и нежно ме пазеше от света, както бяха правили и родителите ми. Представяш ли си колко бях шокирана, когато научих за смъртта му и клюките, които бяха разпространени след това! В продължение на няколко седмици не си спомнях нищо за него и за съвместния ни живот. Беше ужасно! Когато си възвърнах паметта, реших, че Василий никога не ме е обичал и че съзнателно и преднамерено ме е предал. По-късно осъзнах, че не е било така. Той ме е обичал и аз съм имала голям късмет, че ми се падна такъв нежен и грижлив съпруг. Никога обаче няма да знам със сигурност как е умрял той и съмнението ще ме преследва до края на земния ми живот. Вярвах на Василий напълно, така както вярвах и на теб, Жослин, защото дълг на жената е да вярва на мъжа си. Твоето съмнение ми се стори още по-голямо предателство от това на Василий, защото то застрашаваше повече детето ми, отколкото мен — тя се засмя мрачно: — Държах се като хлапе, а вече не съм детето, което бях, когато Василий умря.

Сега той разбираше всичко онова, което преди не му беше ясно. Жослин се наведе напред и взе ръцете й в своите:

— Аз не съм някакъв красив и умен принц, Мейрин. Не съм и светец. Аз съм само един прост рицар, един кралски слуга, един обикновен човек. Но аз те обичам, магьоснице, и винаги ще те обичам! Понякога, може би няма да те разбирам, а когато остареем, може би ще има моменти, в които няма да съм много търпелив с теб, но никога няма да спра да те обичам — той вдигна ръцете й до устните си и целуна нежно дланите, кокалчетата и меката кожа от вътрешната страна на китките. Изпълнените му с безмълвна молба златистозелени очи се втренчиха в нейните.

— Мир, милорд? — запита тихо тя.

— Мир — отвърна й той.

Еада се бе върнала в залата с Бланшет и видя как Жослин целуваше ръцете на Мейрин. Дъщеря й седеше мирно, без да се съпротивлява, и на устните й бе изписана усмивка, каквато Еада не бе виждала от завръщането на Мейрин в Ефлея. Саксонката се обърна към Бланшет с думите:

— Идването ти тук стори чудо, дете, и аз благодаря на Бога за това.

— Бих направила всичко за Мейрин! — каза момичето. — О, мамо Еада, мислиш ли, че тя ще ме обича въпреки всичко, което майка ми й стори?

— Познавам по-голямата си дъщеря — отвърна саксонката и сложи ръката си върху раменете на Бланшет. — Тя вече те обича, дете. Характерът на Мейрин си е чисто келтски, но такова е и сърцето й. Тя дава трудно, но веднъж дала, никога не си взема обратно даденото. Ти най-после намери дома си, Бланшет сен Ронан, и ние ти пожелаваме добре дошла от все сърце.

Момичето усети как сърцето му се изпълни с радост от думите на Еада. То внезапно осъзна, че през целия си живот беше търсило семейство и сега го беше открило по най-невероятния начин.

Бланшет бързо стана част от живота в Ефлея. Въпреки че изпитваше страхопочитание към по-голямата си сестра, тя не спираше да й се възхищава открито. Мод и Уилям я радваха така, както не я бе радвало никое от децата в замъка на семейство Монтгомъри. Може би това се дължеше на факта, че децата на Мейрин бяха част от семейството на Бланшет. Нейни кръвни роднини. Момичето откри, че за първи път в живота си е доволно от нещо.

— Питам се какво ли би казала майка й, ако можеше да я види сега? — подхвърли смеейки се Мейрин на Жослин, докато двамата се пъхаха в леглото си в нощта преди рождения ден на Мейрин.

— Мисля, че Бланш щеше да изпита завист. Тя беше злобна жена, но на мен не ми се иска да говорим за това, магьоснице.

— А за какво тогава да говорим, милорд? — гласът и поведението й бяха предизвикателно палави. Очите й блестяха под светлината на поставената до леглото свещ, която хвърляше тъмни сенки върху телата им.

— Аз предпочитам изобщо да не говорим — отвърна многозначително той.

— И какво ще правим тогава, милорд? — и двамата лежаха на една страна, с лице един към друг. — Аз съм на разположение на милорд съпруга си.

Жослин хвана брадичката й с ръка и нежно целуна жена си:

— Това дава ли ви някаква идея, лейди?

— Трябва да ми обещаеш да не ревеш, за да не събудиш Уилям — отвърна тя с престорена скромност.

— Аз не рева — възрази Жослин.

— Все това казваш, но пак си ревеш!

— Дори ако се събуди, Уилям няма да знае какво правим.

— А сме късметлии, че Мод пожела да спи при леля си Бланш — изхихика се Мейрин.

Ръката му започна да гали лицето й. Той нежно потърка бузата й, брадичката й и другата й буза с кокалчетата си. Мейрин се притисна към ръката му. Пръстите на съпруга й си поиграха с устните й и тя отвори устата си, за да захапе игриво един от тях. Очите им се срещнаха и те се усмихнаха един на друг. Жослин прокара пръстите си между гърдите на жена си и отметна дългата й коса встрани, за да може да огледа добре двете великолепни полукълба. Мейрин забеляза изпълнения му с желание поглед и това накара зърната й да настръхнат.

Тя легна по гръб и придърпа главата на съпруга си към долината между гърдите си. Жослин пое дълбоко дъх, за да вдъхне аромата на люляк, който бе попил в кожата й. Той потърка бузата си в гърдите на Мейрин, без да спира да говори:

— Няма ли да намериш дойка за Уилям, магьоснице? Твърде нечестно е тези красоти тук — той погали гърдите й — да бъдат притежание само на едно беззъбо бебе, което не може да ги оцени напълно — Жослин заблиза едното й зърно и почти веднага се появи капчица мляко, която той пое с език.

— Милорд — запротестира престорено Мейрин, — да не искате да лишите наследника си от единствената му храна?

— Нека някоя румена фермерска съпруга с цици като кравешко виме да му дава храна — каза Жослин. — Тези красавици трябва да бъдат само мои!

— Ах, ти, извратен похотливецо! — скастри го тя, смеейки се. — Я да видим дали това ще намали желанието ти!

Тя го бутна игриво по гръб. Преди Жослин да бе възроптал срещу действията й, Мейрин се качи отгоре му, стегна го с бедрата си и го погледна отвисоко. Красивите й гърди стърчаха напред и още повече възбуждаха Жослин.

— Е, милорд — каза тя, — трябва ли да ви казвам какво да правите сега? Обикновено имате голям запас от порочни идеи.

Той посегна към нея и започна да си играе с гърдите й, като дразнеше зърната им и караше стомаха й да се свива от удоволствие, а тайното й място да пулсира от копнеж. Мейрин губеше контрол над себе си и стройните й бедра започнаха да помръдват от нарастващата възбуда и да се търкат предизвикателно в слабините му. Точно когато тя реши, че Жослин няма да може да издържи още дълго, ръцете му обхванаха тесния й кръст и той бавно я намести върху втвърдения си член. Мейрин изви тялото си назад и отметна глава с тих стон.

— Язди ме! — изръмжа той. — Язди ме, магьоснице моя!

Тя го послуша, без да се замисля. Наведе гърдите си, докато не започнаха да докосват неговите, и сложи ръцете си от двете страни на главата му. Жослин я хвана за бедрата, които се вдигаха и спускаха в чувствен ритъм. Все още тясната й ножница обгръщаше горещата му мъжественост, докато устните му се впиваха в нейните.

Когато Жослин видя, че жена му се изморява, той я обърна нежно по гръб и се качи отгоре й. Ръцете й се стегнаха около врата му. Тя беше дотолкова потънала в морето на насладата, че едва забеляза смяната на позата. Мейрин се бе чувствала така всяка нощ, откакто тя и съпругът й се бяха сдобрили преди пет дни. Тя го усещаше да прониква в тръпнещото й тяло, да се отдръпва и отново да я пронизва, докато не й се стори, че ще експлодира от щастие.

— Още! — изпъшка той на ухото й. — О, магьоснице, искам те още!

Мейрин чу молбата му, но не можа да разбере напълно смисъла й. Въпреки това тя обви краката си около тялото му, което му позволи да проникне още по-дълбоко в нея, и той потръпна. Споделената им страст я отвеждаше към небето на удоволствието и ръцете й галеха гърба му, докато тя се носеше по гребена на вълната на любовта си към него. Мейрин усети, че наближава връхната точка. Ноктите й се забиха в плътта на гърба на съпруга й и тя се чу да стене от удоволствие, докато двамата свършваха едновременно.

— Ооо, магьоснице! Ооо!

Докато удоволствието изпълваше тялото й и я оставяше отпаднала и доволна, Мейрин се разсмя тихичко.

— Виждаш ли… ти наистина ревеш, Жослин — подкачи го тя.

Без да слиза от нея, той взе лицето й в ръцете си и нежно я целуна първо по носа, а после и по устните.

— Предполагам — отвърна той с ленива усмивка, — че може и да е така, но се надявам, че не искаш да спра да го правя.

— Не, не искам — призна си тя.

Внезапно бебето започна да плаче в люлката си в ъгъла на стаята.

— По дяволите! — изръмжа Жослин.

— Какво, милорд? Да не искате да прередите Уилям? — Мейрин стана от леглото и отиде да вземе сина им. После се върна обратно, седна с кръстосани крака на леглото и сложи бебето върху гръдта си. Уилям доволно започна да суче, докато големите му сини очи оглеждаха сериозно баща му, който го наблюдаваше със завист. Бебешките му ръчички натискаха плътта на майка му, докато малкият продължаваше да се храни.

— Не е ли най-красивото момче на света? — каза Мейрин.

Уилям се оригна шумно и продължи да суче.

— Наслаждавай им се, докато още можеш, малък лакомнико — предупреди Жослин наследника си. — Тези страхотни цици скоро ще бъдат само мои. Нямам намерение да ги деля с теб повече.

При звука от гласа на баща си Уилям спря да суче и обърна главичка към Жослин.

— Той те разбира! — Мейрин беше удивена. — Вярвам, че наистина те разбира — каза тя и внимателно вкара зърното си в устата на бебето.

Жослин се разхили:

— За него ще бъде по-добре наистина да ме разбира — каза той. — Това е първият ни спор като баща и син. Един ден ще бъде достатъчно голям, за да ме набие, но не и сега. Чу ли това, малко прасенце. Аз съм господарят тук!

— Грубиян — каза Мейрин.

— Целуни ме, жено! — нареди й той и се наведе напред.

Мейрин притисна устни до неговите в целувка, за която мислеше, че ще бъде кратка, но нещо й пречеше да се отдръпне от съпруга си. Целувката стана дълбока. Устните на Мейрин се разтвориха и езиците им се преплетоха страстно. Мейрин лениво си помисли, че това трябва да беше раят, и тогава Жослин внезапно се отдръпна.

— Утре! — каза той през стиснати зъби.

Тя погледна първо сучещия си син, а след това и съпруга си и се засмя.

— Утре — съгласи се тя.

Двамата седяха и наблюдаваха как Уилям лакомо довършваше яденето си, без да изпуска от око баща си. Постепенно главичката му клюмна върху гърдите на майка му и той заспа. Жослин и Мейрин се спогледаха и се усмихнаха един на друг.

— Толкова съм щастлива — каза тя, докато ставаше, за да върне Уилям в люлката му.

— Точно това исках — отвърна мъжът й. — Исках да бъдеш щастлива с мен! — той се изправи, прегърна я и устните му нежно докоснаха нейните. — Аз със сигурност съм най-богатият от всички мъже, защото имам теб, децата ни и дома ни. Какво повече би могъл да иска един мъж?

— Няма нищо повече от това, Жослин, любов моя — отговори тихо тя. — Това е всичко! Заедно ние двамата притежаваме целия свят!

През тесния прозорец на спалнята звездите грееха с цялото си синьо-бяло великолепие, но Мейрин и Жослин бяха така оплетени в паяжината на своята любов, че не забелязаха ясната нощ, защото сега ги очакваше зората на нова, по-щастлива ера.