Бертрис Смол
Чаровнице моя (9)

Глава осма

По време на престоя на Мейрин и семейството й във Византия ърл Харолд бе завладял Уелс от името на крал Едуард. Грифид, кралят на Симру, както уелсците наричаха своята страна, бе убит. Официално Харолд не бе виновен за смъртта на уелския крал, защото Грифид бе подмамен от собствените си хора и убит от засада. Говореше се обаче, че ърлът бил разгласил, че ще даде награда на онзи, който убие Грифид. След това Харолд принудил съпругата на уелския крал, Едит, да се омъжи за него. Бащата на Едит беше ърл Елфгар, ърл на Мерсия. Бранд се беше погрижил баща му да узнае всичко това.

Няколко дни след завръщането си в Ефлея, Мейрин и майка й научиха, че Харолд построил ловен дом край Портскюит в Уелс, където щял да се развлича крал Едуард. Когато строежът бил завършен, Карадок, синът на покойния Грифид, пристигнал в Портскюит с голям отряд бойци в деня на свети Вартоломей, двайсет и пети август. Ловният дом бил сринат до основи, всичките му обитатели били избити и нападателите се измъкнали с цялото богатство, което трябвало да впечатли английския крал.

Докато Харолд се мъчеше да задържи изплъзващия му се трон, всички танове в Йоркшир и Нортъмбърланд се разбунтуваха и се събраха на извънредно общо събрание. Само с един глас преднина те обявиха извън закона ърл Тостиг, най-малкия брат на Харолд, като на негово място избраха за свой ърл Моркар, най-малкия от синовете на Елфгар. Същият онзи Моркар, който се беше клел във вярност на Харолд. След това тановете избиха всичките прислужници на Тостиг — както английските, така и датските — и конфискуваха оръжията, златото и среброто на Тостиг.

Отново се понесоха слухове, че ърл Харолд изобщо не се интересувал от съдбата на брат си. Семейството на Тостиг бе принудено да бяга от Англия и да потърси убежище при тъста на Уилям Нормандски във Фландрия. Тостиг беше фаворит на крал Едуард и сега кралят бе заобиколен само от жена си и нейните слуги, които до един го молеха да обяви Харолд Годуинсон за наследник на английския трон.

— Той няма кралска кръв — повтаряше умиращият крал и отказваше да обяви публично предпочитанията си.

Малко преди рождения ден на Мейрин, на двайсет и седми октомври — в навечерието на празника на свети Симон и свети Юда, кралят удовлетвори желанието на Харолд да даде ърлството на Тостиг, на Моркар от Мерсия. В очакване на решението на краля северняците опустошиха района на Нортхамптън, като изгаряха къщите, убиваха хората и крадяха добитъка им.

Един ден в Ефлея се появи пратеник, преоблечен като пътуващ монах. Той донесе вестта, че семейството на Ерик Лонгсуорд, което било вярно на Тостиг, е пострадало при бунта на тановете. Родителите му били убити, а земите му — конфискувани. Ерик избягал във Фландрия с ърл Тостиг, но щял да се завърне в Англия заедно с ърла. Като тан на Дейнлоу, викингът предлагаше брак на Мейрин. Бранд се разсмя.

— Този човек не е страхливец — отбеляза той, — но трябва да е много глупав, ако си мисли, че сестра ми ще се омъжи за някой от престъпниците на Тостиг. Тан на Дейнлоу, как пък не! Земите на Дейнлоу вече не са негови, а и аз се съмнявам, че той ще се върне някога. Най-умното нещо, което може да направи, е да се върне на служба при византийския император.

— Горкичкият — каза съчувствено Еада. — Ще се моля за спасението на душите на родителите му.

— Добре, че е заминал! — каза Мейрин. — Знам, че трябва да се омъжа повторно, но поне вече няма да бъда обезпокоявана от този помпозен глупак.

— Имаш ли някой кандидат? — подкачи я брат й.

— Мисля, че татко възнамерява да ме омъжи за някой нормански благородник, а за теб да намери норманска съпруга, братко.

— Харолд ще бъде следващият крал на Англия, сестричке. Дори и аз виждам накъде духа вятъра. Ако Едуард не промени мнението си и не го обяви за свой приемник, Харолд ще завземе трона със сила.

— А херцог Уилям ще му го отнеме — отвърна Мейрин. — Съгласна съм с татко, Бранд. В Англия не може да продължава така. Едуард е първият англосаксонски крал на Англия от много години, но и той е наполовина норман. Английски крале са били датчани, норвежци и шведи. Мъжете от северните страни винаги са искали да завладеят страната ни. Време е за промяна. Имаме нужда от силен крал и аз не мисля, че това е Харолд. Не вярвам на човек, чиято амбиция го кара да отстрани жена си, за да се ожени за вдовицата на врага си, защото си мисли, че така ще осигури подкрепата на брат й в борбата си да узурпира английския трон. Подобно поведение не говори добре за верността на Харолд. Не можем да сме сигурни, че той не е стоял зад бунта в Йорк, който свали собствения му брат. Виж само кой бе избран на мястото на Тостиг. Моркар! Едно хлапе! Едно момче, което може да бъде използвано и манипулирано. Ърл Харолд никога няма да донесе мир на Англия, Бранд.

— А мислиш ли, че Уилям ще го направи?

— Да, така мисля. Уилям има силен характер. Ако той стане крал, не вярвам, че вече ще бъдем нападани от чужденци. Техните нашествия винаги са представлявали един от най-големите проблеми, които страната ни е имала. Винаги сме ставали плячка за народи, тръгнали да търсят нови земи. Що се отнася до нашия народ, мисля, че той ще приветства мира, който ще настъпи при възкачването на един силен владетел на трона.

— Да не мислиш, че норманите, които ще дойдат с Уилям, няма да търсят нови земи? Армията му ще бъде съставена от най-малките синове на норманските благородници и всички те ще искат да забогатеят тук. Харолд Годуинсон не ми харесва, но той поне е англичанин. Не съм сигурен дали искам да ме управлява някакъв роден в чужбина крал.

— Херцог Уилям е честен човек. Татко винаги е твърдял това, Бранд. Той няма да конфискува земите на онези, които го подкрепят, а само на тези, които му се противопоставят.

— Независимо от това — отвърна брат й, — за първи път в живота си се радвам, че живея в такова закътано място като Ефлея, което не представлява изкушение за никого. Ако имаме късмет, татко и аз ще успеем да се задържим тук, докато дойде краят на борбата за власт, след което просто ще положим клетва за вярност пред победителя.

Мейрин се разсмя:

— Брат Бейхард винаги повтаряше, че аз съм по-интелигентното дете в семейството, но мисля, че той е сгрешил, Бранд. Според мен татко би одобрил ненамесата ни в борбата за власт.

— Засега сме в безопасност, Мейрин. Татко се е клел във вярност първо на крал Едуард, а аз съм задължен да спазвам неговата клетва. Докато кралят е жив и баща ни е в Константинопол, Ефлея е в безопасност.

 

 

Крал Едуард се забавлява добре на Коледа в Уестминстър, когато беше осветена голямата църква, на чието построяване той бе посветил цялото си царуване. Това стана на празника на Светите младенци, двайсет и осми декември. Малко след това кралят се разболя тежко и на пети януари почина. Заедно с вестта за смъртта му, която бе разнесена мигновено по всички краища на Англия, дойдоха и други новини. Кралят бе погребан още на шести януари, след което опечалените оставиха Харолд Годуинсон да се обяви за крал на Англия.

Тези новини достигнаха до Ефлея едва в средата на януари. На следващата сутрин Бранд и Мейрин пуснаха последните два от черно-белите гълъби на Тимон Теократ. Към крака на всяка птица беше прикрепена по една кесийка, в която се намираше кратка бележка, написана четливо от Мейрин: „Кралят е мъртъв. Харолд е коронясан. Ела си у дома.“

Ако поне една от птиците успееше да стигне до Константинопол, Алдуин Ателсбеорн щеше да се прибере в имението си до пролетта.

Междувременно в Ефлея, както във всяко друго имение в провинциална Англия, с тревога очакваха изхода от узурпирането на трона от Харолд Годуинсон. Не им се наложи да чакат твърде дълго.

Херцог Уилям протестира, че Харолд е нарушил дадената преди две години дума, че подкрепя претенциите на Уилям за трона. Харолд не обърна внимание на протестите на нормана. Нарушаването на думата беше сериозна и глупава постъпка, защото в европейските кралства думата нито се даваше, нито се нарушаваше с лекота. Онези, които бяха съчувствали на Харолд, сега се съмняваха в честността му. Уилям започна да се подготвя за нашествие, като междувременно получи подкрепата на светия римски император Хенрих IV и папата.

През нощта срещу двайсет и четвърти април на небето се появи нещо, което някои нарекоха дългокоса звезда, а други — комета. В продължение на седем нощи звездата светеше толкова ярко в небето на Европа и Англия, че можеше да се види дори и през деня. Приливите бяха необичайно високи и поне през три нощи беше наблюдаван дъжд от падащи звезди. Жените и животните раждаха преждевременно в съпътстващата този феномен истерия. Според някои кометата вещаела края на света. Други я обясняваха с очевидното недоволство на Бога от узурпирането на трона от Харолд. Те твърдяха, че кометата била изпратена, за да осветява пътя на Уилям Нормандски преди победата му над Харолд. Папата очевидно беше съгласен с тези твърдения, защото обяви публично подкрепата си за херцог Уилям и отлъчи Харолд от Църквата.

Кометата изчезна също така внезапно, както се беше появила, но неприятностите за Харолд едва сега започваха. Брат му Тостиг неочаквано пристигна на остров Уайт, където бе посрещнат тържествено и му бяха предоставени кораби, пари и провизии. Междувременно Харолд събра огромна армия, с която да отблъсне войските на Уилям. Цяла Англия беше изтръпнала в очакване.

В Ефлея обаче празнуваха завръщането на Алдуин Ателсбеорн. Той бе постъпил разумно, като по пътя си бе спрял в двора на херцог Уилям и му бе предложил верността си. След смъртта на Едуард, саксонецът бе свободен да полага клетва за вярност, пред когото поиска.

— Вие, англичаните, постоянно ми се кълнете във вярност — бе казал мрачно херцогът, — но щом като пристигнете благополучно на собствената си земя, се отказвате от думата си.

— Аз ли съм единственият англичанин, който ви се кълне във вярност след смъртта на крал Едуард? — бе запитал Алдуин.

— Не, не сте единствения.

— И клетвите на другите ли отхвърлихте по същия начин, милорд?

Херцогът се бе разсмял:

— Умен мъж сте, Алдуин Ателсбеорн.

— Аз съм също и човек, който държи на думата си, милорд. В моите вени също тече норманска кръв, но дори и да не беше така, аз пак щях да смятам, че вие сте най-подходящ за крал на Англия. Аз няма да имам лична изгода от посещението си при вас, защото имението ми е изолирано и не представлява голям интерес. Въпреки че съм доволен от Ефлея, съмнявам се дали някой от последователите ви ще иска малкото ми земи. Аз не съм амбициозен човек и не искам нищо от вас, милорд. Можех да прекося Фландрия набързо и да се прибера у дома, както направиха моите петима спътници, но аз избрах да дойда тук и да ви предложа верността си и ако я приемете, никога няма да ви изменя! — при тези думи танът бе коленичил и бе навел глава пред херцога.

Уилям Нормандски бе кимнал почти незабележимо.

— Приемам верността ви, Алдуин Ателсбеорн — бе отвърнал той, — както и тази на сина ти и на цялото ти семейство! Когато дойда в Англия, ще имам нужда от добри приятели. А сега станете и си вървете в мир!

Танът бе станал и се бе поклонил отново на херцога.

— Ще очаквам пристигането ви, милорд — бе казал саксонецът. — Кога ще ви видя отново?

— Смятам да бъда коронясан в Лондон най-късно до Коледа. Вие и семейството ви сте поканени на коронацията ми.

Когато Алдуин си бе тръгнал, Уилям се бе обърнал към единствения друг човек в стаята с думите:

— Е, Жослин, какво мислиш?

— Мисля, че той беше искрен, милорд Уилям, но човек никога не може да бъде сигурен в подобни случаи. Ако, опазил ни бог, вие загубите битката с Харолд Годуинсон, предполагам, че този саксонец ще побърза да положи клетва за вярност и пред Харолд.

— Това, млади приятелю, се нарича борба за оцеляване — бе отвърнал херцогът със смях. — Ще ти намеря земи в Англия, Жос! Когато ти се наложи да защитаваш своята собственост, ще видим колко силни са твоите идеали. Обзалагам се, че бързо ще се научиш да правиш компромиси.

— Реших какъв ще бъде девизът ми. Какво мислите за „Честта над всичко“?

— Мисля, че поставяш трудна задача пред наследниците си. Обстоятелствата около раждането ти, млади приятелю, не трябва да те карат да гледаш твърде нависоко.

— А вие не правите ли същото, милорд?

— Печелиш, Жос. Може би е така, но винаги идва момента, в който всеки мъж трябва да спре да се обвинява за нещо, което е станало по чужда вина. Вярно е, че ти и аз сме родени извън законните брачни връзки, но бащите ни са обичали майките ни и са ни признали за свои деца. Никой от нас не е страдал от това, че е незаконороден, като се изключат няколкото подигравки от хора, които дори не заслужават да бъдат удостоени с погледа ни. Дали Раул дьо Кобург щеше да те обича повече, ако се беше оженил за майка ти, когато е разбрал, че е бременна с теб? Едва ли.

— Въпреки това, обстоятелствата около раждането ми попречиха да успея в Бретон. По-малкият ми брат е наследник на баща ми, защото е законороден. Преди двайсет години дойдох на служба при вас, но ако не бяхте решили да се отправите към Англия тази пролет, аз щях да си остана безимотен. Мъж без земя е нищо, милорд Уилям.

— Прав си, Жос. Ако го нямаше английският трон, аз щях да ти намеря имение някъде другаде, за да възнаградя верността ти към мен през всички тези години. Аз ти дължа толкова много! Ако ти не беше играл ролята на мой пратеник и не бе поддържал духа на Матилда през всички онези години, през които папата не ни разрешаваше да се оженим, тя едва ли щеше да има сили да ме дочака. Имаше хора, които щяха много да се зарадват, ако тя се омъжеше за друг. В Англия ти ще забогатееш, мой верни приятелю! Там аз ще имам нужда от теб, защото нямам много приятели като онзи незначителен тан Алдуин Ателсбеорн. Той не е човек, който се застоява в двора, но братовчед ми Едуард ми писа, че в този свят на двуличие Алдуин Ателсбеорн е такъв, за какъвто се представя — един честен човек. Освен това е и много добър в преговорите. По-късно може да ни се наложи да прибегнем до услугите му, но засега желая Бог да му помага през последните дни на пътуването му към дома.

 

 

Алдуин не бе чул благословията на херцога, но още същия ден бе стъпил на английска земя. Само три дни след това той прекоси река Алдфорд и влезе в Ефлея.

Едно момче го видя да преминава реката и изтича до господарската къща, викайки:

— Господарят си идва! Господарят се връща!

Еада изтича навън и Алдуин пришпори коня си, като я видя. Той скочи от гърба на животното, прегърна жена си и я целуна. Мейрин излезе от гората с пълна с билки и корени кошница, но като видя баща си, хвърли кошницата и се затича да го поздрави, като за малко не се блъсна в Бранд, който тичешком се връщаше от полето, където беше надзиравал работата на крепостните.

Семейството влезе в къщата и Еада нареди да бъдат донесени храна и вино за съпруга й.

— Какви са новините? — попита Бранд, който изгаряше от нетърпение и не обърна внимание на укорителния поглед на майка си.

— Готви се война, разбира се — отвърна баща му. — Спрях в Нормандия, за да положа клетва за вярност пред херцога.

— В Нормандия готвят ли се за война, татко? — запита Мейрин.

— Да, и нека Бог да е на помощ на Англия, ако Харолд реши да се съпротивлява.

— Говори се, че армията на Харолд била по-голяма от тази на херцога — намеси се Бранд. — Как може херцогът да се надява на победа?

— Харолд Годуинсон е добър войн, но Уилям Нормандски е по-добър, Бранд, а освен това е и човек, който привлича останалите. От всички френски кралства — от Бретон, Фландрия, Аквитания и Лангедок — се стичат мъже, които искат да се присъединят към армията му, защото той е човек, който награждава верността. Той има много пари и в крайна сметка ще победи. Моля се това да стане колкото се може по-бързо, за да не страдат твърде дълго Англия и нейният народ.

— Какво ще направиш, ако Харолд Годуинсон поиска да бъде свикан фирда^[1]? Има ли начин да се измъкнеш? — поинтересува се Мейрин.

— Още веднъж благодаря на Бога, че Ефлея е толкова изолирана. Ако ме повикат, аз сигурно ще бъда тежко болен след дългото пътуване от Византия и няма да мога да удовлетворя молбата на ърл Харолд. Що се отнася до теб, синко, в такъв случай ти ще бъдеш принуден да останеш тук, за да защитаваш имението, понеже аз няма да бъда в състояние да направя това сам. Запомни, Бранд, че няма нищо нечестно в това да откажеш да извършиш някаква глупава постъпка, дори ако всички около теб я вършат. Има хора, които говорят за дълг и чест в тази борба за власт, но аз се заклех във вярност пред херцог Уилям и няма да престъпя думата си, като отида да се бия срещу него. Нашият дълг, сине, е към майка ти, сестра ти, към народа ни и към Ефлея.

 

 

През цялото лято на 1066 година Англия очакваше норманското нашествие. Въпреки че Уилям Нормандски беше готов, нещата не вървяха в негова полза. Ърл Харолд свика фирда. Един пътник, който премина през Ефлея, съобщи на обитателите й тази новина, но кралските пратеници пропуснаха да дойдат в Ефлея. Имението беше забравено от всички в суетнята покрай очакваното нападение. На английския бряг, който гледаше към Нормандия, английската армия чакаше ли чакаше нашествениците, които обаче не се появяваха.

Армията, която бе съставена от фирда, който представляваше един вид местна милиция под командата на тановете, започна да проявява нетърпение. Много от войниците й бяха дошли от доста далеч и с приближаването на края на лятото, хората започнаха да се изморяват да хранят толкова много мъже, които не правеха нищо друго, освен да пият, да ядат, да ходят по жени и да лъскат оръжията си. След това жените на различните танове започнаха да изпращат съобщения на съпрузите си. Беше време за прибиране на реколтата, а нямаше кой да я прибере.

Пристигането на ърл Тостиг на остров Уайт възбуди за кратко духовете, особено когато той дебаркира в Хъмбър с флот от шейсет кораба. Младият ърл на Мерсия, Едуин, го пресрещна с голяма армия и успя до го отблъсне. Когато Алдуин Ателсбеорн чу за битката, той се усмихна широко и каза: „Англичани се бият с англичани. До това ни докараха Харолд Годуинсон и братята му. Бъдете сигурни, че ще стане още по-лошо. Тостиг избяга в Шотландия, но ние още не сме се отървали от него.“

През септември Харолд Годуинсон беше принуден да разпусне армията си. Очевидно беше, че Уилям Нормандски нямаше да нападне Англия тази година, а и реколтата не можеше да чака повече. Хубавото време щеше скоро да отстъпи място на дъждовете, а лошият вятър не би позволил на Уилям да отплава. Скоро морето между Англия и Нормандия щеше да стане твърде бурно и само най-смелите рибари и търговци щяха да се осмеляват да го прекосяват.

Точно когато войниците от армията на Харолд се бяха завърнали по домовете си, норвежкият крал Харолд Хардраде реши, че е време да подкрепи претенциите си към английския престол с действия. Той се съюзи с ърл Тостиг и армията му опустоши брега на Йоркшир. Младият ърл Моркар беше изпратен да иска помощ от брат си, ърл Едуин. Този път Ефлея не беше забравена и в имението пристигна пратеник с призовки за мъжете.

— Трябва да отидем — каза Алдуин.

— Но защо? — попита Еада. — Не каза ли ти самият, че няма да се включиш във фирда, ако те повикат?

— Казах, че няма да се бия срещу Уилям Нормандски, но това не е Уилям, а проклетите норвежки диваци заедно с Тостиг! Как мога да откажа на ърл Едуин да се притека на помощ на брат му? Аз съм мерсиец и ърлът на Мерсия моли за помощта ми. Бранд и аз сме длъжни да отидем!

Бранд не беше на себе си от вълнение. Той вече беше навършил двайсет години, но все още не бе имал възможността да участва в битка. Младежът весело приготвяше оръжията си, остреше меча си и точеше копието си, докато майка му намръщено проверяваше състоянието на ризницата му.

Мейрин извика Дагда настрани.

— Върви с тях! — помоли го тя. — Знам, че отдавна не си излизал на бойното поле, и не искам от теб да се биеш, а само да бъдеш близо до тях, Дагда. Върни ги живи у дома!

Дагда не я попита какво бе видяла в руните, които бе хвърлила, въпреки че я бе видял три пъти да хвърля камъните върху парче кадифе. Ирландецът знаеше, че самият той ще се завърне жив в имението, защото иначе Мейрин щеше да го предупреди да бъде извънредно предпазлив.

Мъжете отпътуваха и в продължение на няколко дни жените в Ефлея вършеха обичайната си работа като насън. Много години бяха изминали, откакто селото им бе почувствало дъха на войната за последен път. Старите жени клатеха глави и разказваха ужасяващи истории, а младите се молеха за завръщането на своите съпрузи и любими. Те ставаха преди изгрев-слънце и си лягаха малко след залез. Сънят даваше утеха на Еада, но не и на Мейрин.

Край Йорк стана голямо сражение, в което норвежците напълно разбиха английската армия. Дагда бе успял да събере оцелелите мъже от Ефлея и припомняйки си старите бойни умения, бе успял да пробие редиците на норвежците и благополучно да върне хората си в имението. Когато видя изражението на лицето на Еада в момента, в който й предаде трупа на сина й, гигантът осъзна безполезността на войната и заплака заедно със саксонката.

Докато стояха над гроба на Бранд, той се обърна към Еада:

— Ако това ще бъде утеха за вас, мога да ви кажа, че Бранд се прояви като един от най-смелите и благородни войни, които някога съм срещал. Това бе една ужасна битка и много мъже с опит, по-голям от неговия, изгубиха живота си в нея.

Тя кимна мълчаливо и ирландецът усети, че думите му й бяха дали малка утеха. Той беше благодарен, че Еада не го попита за обстоятелствата около смъртта на сина й, защото Дагда не мислеше, че ще може да каже истината на тази крехка жена.

Мейрин, разбира се, го беше попитала и той й бе разказал, че докато Бранд бил коленичил до ранения си баща, един войн със спуснат наличник на шлема го ударил изотзад и се изгубил във вихъра на боя. Беше й разказал за изненадата, която бе прочел в сините очи на Бранд в мига на смъртта му.

— Ти хвърли руните три пъти — каза Дагда. — Те не те ли предупредиха за тази трагедия?

— Знаеш колко ми е трудно да виждам неща, които се отнасят до близките ми — отвърна Мейрин. — Попитах руните дали татко и Бранд ще се завърнат у дома. Попитах ги три пъти и трите пъти руните ми казаха, че ще се върнат. Изобщо не се сетих, че Бранд ще бъде мъртъв, а татко — смъртно ранен. Ако бях задала въпроса си по-точно, може би щях да успея да ги предупредя.

— Значи такава е била съдбата им. Ти нямаш никаква вина за смъртта им. Как можеше да знаеш какво ще се случи?

Алдуин Ателсбеорн умираше в собственото си легло. Той извика Еада, Мейрин, Дагда, свещеника от селото и всички хора, които успяха да се съберат в спалнята му. Събирайки последните си сили, той се обърна към тях:

— Синът ми е мъртъв, но дъщеря ми е жива. Нея аз определям за моя наследница. На нея оставям всички свои земни блага, земите си и цялото богатство, което успях да натрупам! Заклевате ли ми се, че ще положите клетва за вярност пред нея? — той се отпусна върху възглавниците си и очите му се затвориха за миг. После отново се отвориха и се втренчиха в събралите се в стаята хора. Всички отвърнаха в хор:

— Да!

— Отче — продължи саксонецът, — ще се закълнете ли пред всеки, който ви попита, че последната ми воля е била лейди Мейрин да бъде моя наследница?

— Да, милорд — отвърна брат Албърт. — Кълна се в разпнатото тяло на Христос и в сълзите, които е проляла Светата Дева!

— Мейрин, дъще моя, ще удържиш ли моята клетва за вярност пред херцог Уилям?

— Да, татко — сълзите се стичаха по бузите й. Болката, че изгубваше завинаги този чудесен мъж, който я беше спасил и който бе станал неин втори баща, я прорязваше като с нож.

— И че ще се грижиш за майка си?

Мейрин кимна и хвана Еада за ръката. В гърлото на младата жена бе заседнала буца и тя не можеше да отрони нито дума.

Угасващият поглед на Алдуин се спря върху Еада и на устните на мъжа се появи слаба усмивка.

— Ти си все така красива — каза той, — както в деня, в който те видях за първи път в голямата зала на баща ти. Пази Мейрин! Искам и след смъртта ми да се обичате така, както се обичахте, докато бях жив.

— Не ме напускайте, милорд! Какво ще правя аз без вас?

— Помисли за дъщеря ни, Еада! Не можеш да я оставиш сама. Тя има нужда от теб! Бог не желае ти да дойдеш с мен. Ти беше най-добрата — не, най-идеалната от всички съпруги. Господ ни поставя пред най-тежкото и за двама ни изпитание — раздялата, — но той сигурно е сметнал, че така трябва, защото иначе нямаше да поиска това от нас. Ако ме обичаш, ще изпълниш волята ми! — той се отпусна изтощен върху възглавниците и започна да диша учестено.

— Обичам те — прошепна саксонката. — Никога не съм обичала друг и въпреки че ме боли, аз ще изпълня волята ти!

Той й се усмихна, след което каза:

— И аз те обичам, мила моя, но трябва да си отида! Бранд ме очаква. Чувам го как ме вика.

Еада видя в очите му, че животът го напуска и зарови лице върху гърдите му. Тя бе споделила двайсет и пет години от живота си с Алдуин, а сега него вече го нямаше. Тя беше сама. После Еада усети ръцете на Мейрин да я придърпват нежно и прегръдката на дъщеря й я накара да осъзнае, че всъщност не е останала съвсем сама. Най-големият подарък, който Алдуин й беше правил, тя бе получил в онзи есенен ден преди много години, когато той се беше върнал от Лондон с някакъв огромен ирландец и с най-красивото момиче, което някога се беше раждало. Сега той бе оставил Мейрин и Еада да се грижат една за друга. Саксонката погледна към дъщеря си и каза:

— Какво ще правим сега, дете мое? Струва ми се, че ти си по-мъдра от мен.

Мейрин въздъхна:

— Предполагам, че ще трябва да започнем отначало, мамо. Ще погребем татко до Бранд и после ще продължим да живеем както преди. Реколтата трябва да бъде прибрана. Случилото се днес няма да предотврати идването на зимата. Ако ще трябва да храня и защитавам хората ни, ще се наложи да съберем всичката храна, която можем — тя се обърна към свещеника: — Отче Албърт, ще погребем баща ми утре, след като хората му отдадат последна почит. Запишете в църковната книга, че на двайсет и девети септември 1066 година, Алдуин Ателсбеорн се пресели при своя Създател и че този ден бе тъжен ден за всички жители на Ефлея.

Няколко седмици по-късно обитателите на имението научиха, че в същия ден, в който бе починал техният господар, Уилям, херцог на Нормандия, бе дебаркирал в Певънси. Няколко дни след това се състоя решителната битка при Хейстингс, в която Харолд Годуинсон бе убит заедно с братята си Леофуин и Гирт.

В Лондон архиепископ Алдред и жителите на града опитаха да качат на трона детето Едгар Ателинг, последната издънка от рода на уесекските крале. Ърловете Едуин и Моркар се заклеха във вярност пред детето. В крайна сметка обаче архиепископът, ърловете Моркар и Едуин, и влиятелните граждани на Лондон капитулираха пред Уилям Нормандски. Те му дадоха заложници и му се заклеха във вярност. В замяна Уилям обеща да им бъде добър крал, но същевременно даде на хората си три дни, през които да плячкосват града, за да накажат англичаните за съпротивата им срещу него.

В Ефлея не знаеха за всичко това, защото изолираното местоположение, което бе спомогнало да се опази имението в продължение на много години, го правеше и последното място в Англия, до което стигаха новините. В деня на света Хилда, осемнайсети ноември, Мейрин се връщаше от гората с група жени, с които бе ходила да събира храна. Откакто бе поела задълженията на баща си, тя нямаше време за почивка. Рядко й се удаваше да язди Гръмовержец, който бе станал неспокоен от продължителното бездействие. Когато групата, смеейки се, излезе от гората, те видяха отряд въоръжени конници да прекосяват реката. Жените се спряха, вгледаха се тревожно в мъжете пред себе си и зачакаха Мейрин да им каже какво да правят.

— Стойте близо до мен, момичета! — нареди им тя. — Ще бъдем в безопасност, ако сме заедно.

Те се скупчиха около нея като пиленца около квачка. Конниците наближиха и когато се изравниха с жените, спряха конете си. Един от тях, който бе по-добре облечен от другите и очевидно беше водачът, ги запита:

— Това ли е имението Ефлея?

— Кой пита, милорд? — отвърна Мейрин.

Рицарят повдигна леко вежди от изненада. Въпреки че той бе заговорил на английски, тя му бе отговорила на чист нормандски френски. Той веднага бе забелязал, че тя е водачката на групата жени, и бе решил, че ако принадлежеше на имението, ще стопли леглото му още същата нощ. Очевидно беше обаче, че тя не беше крепостна.

— Аз съм Жослин дьо Кобург, навият господар на имението — отвърна той. — А вие коя сте, красавице?

— Аз съм Мейрин Алдуинсдотър, наследница на имението Ефлея, милорд! Тъй като това очевидно ни поставя в доста затруднено положение, разрешете да ви предложа да влезем в голямата зала, където ще можем да обсъдим нещата на спокойствие.

— Уилям Нормандски е крал на Англия сега — каза рицарят.

— Благодарение на Божията милост, милорд — отвърна набожно Мейрин. — Това имение винаги е било вярно на крал Уилям. Ще кажете ли на хората си да оставят конете си в конюшнята? Моите хора ще им помогнат. После могат да дойдат в голямата зала, за да се освежат — без да му обръща повече внимание, тя се обърна към жените, които я придружаваха, и им нареди: — Занесете храната до хамбара. После си вървете по домовете! — след това Мейрин отново погледна рицаря, усмихна му се и хвана юздите на коня му с едната си ръка: — Елате, милорд, ще ви покажа пътя.

Жослин дьо Кобург не знаеше дали да се ядосва, или да се смее. Той реши, че ще бъде по-добре да направи второто. Красивата жена, която водеше коня към вратата на имението Ефлея, бе показала изключително самообладание, когато бе чула новините. Коя ли беше тя?

Кралят не бе споменал нищо за наследница на Ефлея. Когато бе научил, че Алдуин и синът му са били убити наскоро и че Ефлея е разположена на границата между Англия и Уелс, Уилям бе подарил имението на приятеля си. Победителят от Хейстингс не искаше да отнема именията на тановете, които му се бяха заклели във вярност, а Ефлея вече му беше вярна. Стратегическото положение на имението налагаше то да остане в приятелски ръце.

Мейрин беше вбесена, но знаеше, че не трябва да го показва. Как смееше Уилям Нормандски да предлага наследството й на този рицар! Какво си мислеше той, че ще стане с нея и с Еада, ако ги лишеше от земите им? Щеше ли да им бъде отнет домът им? Очевидно Уилям Нормандски не се интересуваше кой знае колко от това, но Мейрин нямаше намерение да си седи спокойно и да гледа как някакъв чужденец се меси в живота й. Лейди Бланш бе постъпила с нея по същия начин и тогава тя не бе могла да направи нищо, за да й попречи. Велизарий бе постъпил по същия начин, като бе убил Василий. Този път тя щеше да се бори! Нямаше да остави други да управляват нея, Еада или Ефлея и хората й!

Тя въведе Жослин в голямата зала. Еада, която шиеше някакъв гоблен, стана, за да посрещне госта.

— Аз съм лейди Еада, вдовицата на Алдуин Ателсбеорн — представи се тя.

Сега Жослин определено се почувства като в небрано лозе. Жената пред него не беше забравена от краля. Всъщност Уилям я беше поверил на грижите на приятеля си. Но колкото и да напрягаше паметта си, Жослин не можеше да си спомни кралят да бе споменавал за дъщеря. Какво трябваше да прави с нея? И за нея ли трябваше да се грижи? Тя не изглеждаше толкова беззащитна, колкото бе майка й.

„Там има една вдовица — бе казал Уилям. — Ако ти харесва, ожени се за нея, въпреки че може би ще е малко стара за теб. Ако не е твой тип, трябва да я защитаваш и да й дадеш подслон, като че ли е член на твоето собствено семейство! Възможно е тя да предпочете да се завърне в дома на брат си. В такъв случай не я спирай. Може да поиска да се омъжи повторно. Ако е така, погрижи се да й дадеш добра зестра. Може пък и да не поиска нищо друго, освен да остане в Ефлея до края на живота си. Ако поиска това, ти трябва да се отнасяш с уважение и да й отредиш почетно място край масата си и в залата си!“

Жослин се бе съгласил, че така нещата се уреждат почтено. Сблъсъкът му с дъщерята обаче бе усложнил всичко твърде много. Той си пое дълбоко дъх и отвърна на поздрава на Еада:

— Аз съм Жослин дьо Кобург, милейди Еада.

— Новият господар на Ефлея — вметна любезно Мейрин.

Жослин й се намръщи, но това изобщо не я смути.

— Не разбирам — каза объркано майка й.

— Какво има за разбиране, мамо? Уилям Нормандски възнаграждава верността на баща ми, като лишава вдовицата му и дъщеря му от земите им! Кажете ми, милорд Дьо Кобург, ще можем ли с майка ми да задържим личните си вещи, когато ни изхвърлите от дома ни? Днес ли трябва да си тръгнем, или ще ни оставите време до утре сутринта, за да можем да си стегнем багажа? — тя стоеше с гордо вдигната глава и ръце на хълбоците и го гледаше предизвикателно.

Странното беше, че Жослин всъщност разбираше гнева й, защото знаеше, че сам той би се разгневил, ако се окажеше в подобно положение. Той обаче не можеше да понесе, че тя се отнасяше така грубо с него пред слугите.

— Уверен съм, милейди Мейрин, че майка ви, ви е научила на по-добри обноски от тези, които ми показвате. Очевидно баща ви не ви е бил достатъчно, за да затвърди уроците й.

— Да не сте посмели да споменете още веднъж баща ми, мир на праха му! Баща ми беше нежен и мил мъж, който се грижеше за всички — от най-бедния до най-богатия! Той не лишаваше бедните жени от домовете и имотите им! — чашата бе преляла и вече нямаше връщане назад. — Баща ми — завърши тя студено — не трябваше да прибягва към физическо насилие, за да управлява хората. Всичко, което правехме, го правехме само от любов към него!

Тя стоеше там, предизвикваше го и го унижаваше пред крепостните и въпреки това Жослин си мислеше само, че тя е най-красивата жена, която някога бе виждал. Искаше му се да я целува. Искаше му се да я отнесе на някое тайно място и да я люби. Косата й… тази златисточервена маса, която красеше главата й, бе изключително възбуждаща и дори опияняваща. Той разтърси глава, за да прогони тези мисли.

— Млъкнете, Мейрин Алдуинсдотър! — изрева той.

В началото Еада се беше уплашила, но сега й се прииска де се разсмее. Саксонката направи върховно усилие да потисне напиращия в гърдите й смях. Тя бе виждала изражението на Жослин дьо Кобург по лицата на много други мъже, които бяха срещали дъщеря й. На Еада й беше много смешно, че Мейрин толкова лесно бе успяла да победи този завоевател. Жослин се обърна към вдовицата на Алдуин:

— Може ли да получа малко вино, милейди? Доста съм жаден — той отново погледна към Мейрин: — Седнете! Не, не на този стол, а на табуретката в краката му!

Тя се втренчи гневно в него. Нещо в гласа му я предупреди, че не трябва да го унижава повече. Мейрин стисна устни и изпълни нареждането му. Еада наля вино в един бокал, подаде го на рицаря, седна в своя стол и сложи ръка върху главата на дъщеря си, за да я успокои. Жослин се настани в другия стол. Той погледна двете жени и заговори:

— Вярно е, че крал Уилям възнагради многогодишната ми служба при него с тези земи. Ако неговият приятел Алдуин Ателсбеорн беше още жив, това имение нямаше да бъде мое. Въпреки че Ефлея е изолирана, тя има важно стратегическо значение, милейди Еада. От върховете на хълмовете, които заобикалят имението от запад, се вижда Уелс. Уелсците са хора с променлив нрав и винаги са създавали главоболия на англичаните. Сега кралят иска мир и аз бях натоварен със задачата да построя замък върху тези хълмове. Той ще бъде един от няколкото замъка, които кралят възнамерява да построи, за да защитава този граничен район. Издигането на замъка ще запази кралския мир в тази част на страната. Аз не мисля, че кралят е знаел, че Алдуин Ателсбеорн има дъщеря. Служа при Уилям Нормандски от двайсет години и въпреки че е твърд човек, той е лорд, а не човек, който краде от вдовици и сираци. Аз съм не по-малко изненадан, че ви намирам тук, отколкото вие бяхте изненадана от появата ми, Мейрин Алдуинсдотър. Що се отнася до вас, милейди Еада, кралят ме натовари да се грижа за вас. Не е необходимо нито една от вас да напуска Ефлея! Тук е вашият дом.

— Но, милорд — каза Еада тихо, — жена ви сигурно няма да желае да споделя дома си с бившата господарка на имението и дъщеря й. Уви, къщата не е голяма.

— Аз не съм женен, милейди. Дългът ми и факта, че не притежавах земи, ми попречиха да си намеря съпруга. Аз ще бъда безкрайно щастлив, ако вие останете домакиня на този имот.

— Ще отида при краля! — избухна Мейрин. — Ако той наистина е толкова принципен, колкото ми го описвате, той ще ми върне земите!

— И вие ли ще построите крепостта му? — подигра й се Жослин.

— Ако това е цената, която трябва да заплатя, отговорът ми е — да! Да не мислите, че не мога да го направя, милорд? Аз обичам Ефлея, но по-важно за мен е, че тя беше прощалния подарък на баща ми за мен. Тя е моята зестра. Кой мъж ще ме вземе без зестра? Според саксонските закони жената има правото върху наследството, ако няма наследник от мъжки пол. Това имение ме прави добра партия за някой влиятелен мъж. Без Ефлея аз съм нищо! Не можете да ми вземете това, което ми принадлежи!

— Значи ще се продадете на онзи, който даде най-много, така ли, лейди?

— Вие да не би да не одобрявате, милорд? Колко странно, защото, когато дойде времето вие да си изберете съпруга, сигурно ще искате тя да бъде възможно най-подходящата. Вие няма да си търсите съпруга с добър характер, с бистър ум или с добри домакински умения. Вие ще искате да се ожените за възможно най-богатата жена, която намерите, та дори тя да прилича на пушена херинга и да е също толкова студена в леглото!

— Мейрин! — Еада изглеждаше ужасена. Саксонките бяха известни с откровеността си, но Еада си помисли, че този път дъщеря й бе прекалила.

— О, мамо, не ме укорявай! Този човек идва тук, за да ми отнеме наследството, след което ме гледа презрително над дългия си нормански нос. Ефлея е моя! Аз няма да я отстъпя! Отивам при краля!

— Не! — каза Жослин дьо Кобург. — Няма да отидете!

— Какво, милорд? Да не би да се страхувате, че той ще се отнесе благосклонно към мен, та се опитвате да ми попречите да се видя с него?

— Лейди, вие не знаете какъв хаос цари в Англия сега. Навсякъде избухват въстания. Скитащи банди тероризират пътниците по пътищата и правят пътуването без въоръжена охрана почти невъзможно. Не мога да ви позволя да тръгнете на път точно сега!

— Нямам нужда от помощта ви! — изръмжа Мейрин.

— О, напротив — имате, ако искате да стигнете благополучно до краля.

— Тогава, милорд, трябва да ме оставите да отпътувам и аз може би ще бъда убита някъде по пътя, след което никой няма да оспорва претенциите ви върху моето имение!

Лицето на мъжа потъмня от гняв и обветрената му кожа се зачерви:

— В деня, в който баща ви се закле във вярност на херцог Уилям, аз стоях до господаря си. Кралят покани баща ви и семейството му на коронацията си в Лондон. Той ще бъде коронясан в Лондон на Коледа. Тогава вие, милейди, можете да отидете и да изложите молбата си пред него. Няма да се опитвам да ви спра и дори лично ще ви придружа, за да осигуря безопасността ви. Засега обаче моят господар ме е натоварил със задачата да му построя замък. Докато нашият спор не бъде разрешен, вие ще продължите да управлявате имението, както и преди. А сега, лейди, аз и хората ми сме гладни и затова нека междувременно да сключим примирие. Залата ви е по-малка, отколкото си мислех. Ще има ли достатъчно място за всичките ми хора?

Мейрин беше малко изненадана от това, колко лесно Жослин бе разрешил проблема. За миг тя се опита да реши дали това не е някакъв трик, но като видя, че Еада се намръщи, бързо отговори:

— Залата е на разположение на хората ви, милорд. Вярно е, че къщата не е голяма, но ние не държим много слуги. Нашите слуги ще спят в кухните или в дневната на втория етаж.

Той кимна:

— Искам да разгледам къщата.

— Майка ми с радост ще ви я покаже — отвърна бързо Мейрин.

— Не — каза Еада. — Ще трябва ти да го направиш. Аз отивам до кухнята, за да се погрижа готвачът да приготви достатъчно храна за гостите ни. Премести вещите ми от главната спалня, Мейрин, и ги сложи в стаята на Бранд. После се погрижи да сменят чаршафите.

— Не, лейди! — възрази рицарят. — Докато кралят не се произнесе по спора ни, аз не съм пълен господар тук. С ваше разрешение, ще спя в стаята на сина ви.

Мейрин хареса отговора му. Тя стана и се обърна към Жослин:

— Елате милорд, ще ви покажа горния етаж, а след това и кухнята.

Те изкачиха стълбите и влязоха в дневната. След това тръгнаха по коридора и Мейрин му показа двете малки детски стаи. Най-накрая го въведе в голямата спалня, в която спяха родителите й.

— Твърде необикновено разпределение има къщата ви — забеляза Жослин и домакинята се усмихна гордо:

— Баща ми го е измислил. По времето на неговия баща разположението е било съвсем друго, но баща ми не е бил най-големият син и не очаквал да наследи имението. През младежките си години той пътувал много и по време на престоя си във Византия видял, че византийците строят къщите си така, че съпрузите да могат да се уединяват далеч от шумните си роднини, деца и слуги. Когато Ефлея станала негова, той променил разпределението на стаите.

— Харесва ми — каза рицарят.

— Гледайте да не ви хареса твърде много, милорд — отвърна тя подигравателно. — Тази къща никога няма да бъде ваша!

Рицарят се разсмя и си помисли колко много се различаваха саксонките от жените в норманския двор. Самият той не беше норман, а бретонец. Баща му се казваше Раул дьо Роан, граф Дьо Кобург. Майка му Ева бе дъщеря на богат търговец на платове. Баща му беше женен за жена от благороден род, която му беше родила две дъщери, но след смъртта й той беше срещнал майката на Жослин и се беше влюбил в нея.

Разликата в социалното им положение не им беше позволила да сключат брак. Затова, въпреки раждането на първия си син, Раул дьо Роан бе послушал увещанията на семейството си и си беше намерил подходяща съпруга, която бързо му даде желания наследник и почина при раждането. Този път графът не послуша роднините си и се ожени за любовницата си. Жослин и майка му се преместиха да живеят в замъка му. Ева бе отгледала и двамата сина на съпруга си, но наследник на баща си щеше да стане по-малкият, Гутенок.

Граф Дьо Кобург обичаше и двамата си сина, но може би обичаше Жослин малко повече. Въпреки това той знаеше, че не може да го направи свой законен наследник, и както беше обичаят по това време, когато Жослин навърши осем години, баща му го изпрати да бъде отгледан в дома на друг благородник. Раул дьо Роан искаше по-големият му син да има възможно най-добър шанс да успее в живота и затова го прати в норманския двор на херцог Уилям. Графът знаеше, че там синът му нямаше да бъде подложен на обичайните подигравки и обиди, на които биваха подлагани дори и незаконородените деца от благородно потекло. Самият херцог Уилям не се беше родил от благословен от Църквата брачен съюз.

Графът разказа на сина си, че когато бащата на Уилям видял майка му Херлев да пере на потока под стените на замъка, той се заинтересувал от нея и открил, че тя била дъщеря на богат собственик на работилница за щавене на кожи и започнал да я ухажва. Тя му родила син, след което херцог Робер отпътувал на поклонение в Светите земи, където умрял. Уилям наследил херцогството на баща си. Жослин не можеше да разбере последната част от разказа.

— Как може Уилям, който също като мен е незаконороден, да бъде наследник на херцог Робер, а аз да не мога да бъда твой наследник, татко?

— Бащата на Уилям нямаше други деца, Жослин. Всъщност той никога не се беше женил.

— Но аз съм се родил преди Гутенок, татко! Ако си обичал майка ми, тогава защо си се оженил за Елисет, майката на Гутенок? Сега ти си женен за майка ми и аз съм твоят най-голям син. Не трябва ли аз да стана твой наследник?

— Ако херцог Робер не беше починал, неговите роднини сигурно щяха да започнат да го молят да си намери жена, която да му роди законен наследник, както направи с мен моето семейство. Майка ти, също като Херлев, не ми беше равна по социално положение. След раждането на Гутенок и смъртта на горката Елисет, аз реших, че вече не мога да живея без майка ти и се ожених за нея по своя воля. Херцог Уилям се сдоби с наследството на баща си само благодарение на късмета си, но в неговия двор няма да бъдат много хората, които ще ти се подиграват заради произхода ти, синко. Няма от какво да се срамуваш. Ти си Жослин дьо Кобург, син на Раул дьо Роан! Надявам се, че ще се гордееш с това!

Жослин наистина се бе гордял с родословието си, но независимо от това му се беше наложило да се труди повече от останалите малки пажове в двора на херцог Уилям, за да се издигне. Той се бе старал толкова много, че усилията му не бяха останали незабелязани от херцога, който беше по-възрастен от него само с девет години. Уилям бе останал впечатлен от малкото момче, което така усърдно се стараеше да задоволи господаря си, че бе поискал да узнае историята му. Разказът на Жослин го беше трогнал и той бе взел момчето под личното си покровителство, защото разбираше колко много се измъчва Жослин от това, че е незаконороден. Уилям знаеше, че колкото и много да го обичаха родителите му, тяхната любов нямаше да премахне петното от рождението на момчето. Не беше ли дори и той самият, владетелят на едно от най-могъщите херцогства в Европа, наричан Уилям Копелето?

Жослин израсна под напътствията на херцога, чието благоразположение не възпря момчето да продължи да изпълнява задълженията си с предишното усърдие. Когато Жослин навърши четиринайсет години, Уилям го изпрати с много важна мисия в двора на Балдуин Фландърски. Момчето беше подаръкът на херцога за дъщерята на Балдуин — Матилда, която Уилям Нормандски бе решил да направи своя съпруга. Пред плановете за тази женитба имаше много пречки, между които и съпротивата на Матилда.

Матилда бе заявила пред всички, че няма да се омъжи за незаконороден. Тази обида бе заляла в смях всички дворове в Европа. Херцогът отказа да приеме такъв груб отказ и отпътува за Фландрия, за да й се представи лично. Говореше се, че той се срещнал с нея за първи път, когато тя излизала от църква, и я бил набил публично за подигравките й към него. Дъщерята на Балдуин бе останала впечатлена от пламенността и гордостта му. Тя се заинтересувала кой е този храбрец, който се бе осмелил да вдигне ръка срещу нея пред очите на баща й и целия му двор, и изведнъж бе променила решението си да не се омъжва за Уилям.

Папата обаче не беше разрешил този брак, като бе заявил, че Матилда Фландърска трябва да се омъжи за друг. Оттогава дамата не искаше и да чуе за друг съпруг, освен за херцог Уилям.

Точно по това време младият Жослин бе изпратен във Фландрия. Тогава той беше красиво четиринайсетгодишно момче и задачата му беше да бъде постоянно до дамата като неин паж. Той трябваше да й разказва за херцог Уилям, да я забавлява и да повдига духа й, ако Матилда започнеше да губи вяра. Жослин се справи добре със задачата си, защото малката русокоса Матилда започна още по-упорито да отказва да се омъжи за когото и да било другиго, освен за херцог Уилям Нормандски.

Най-накрая Балдуин Фландърски се съгласи на този брак въпреки възраженията на папата. Волевата му дъщеря беше превърнала живота му в истински ад и на него му беше омръзнало. Нормандия можеше да получи Матилда. Папата беше далеч и в крайна сметка щеше да отстъпи. Матилда и Уилям се ожениха и бракът им беше изключително щастлив. Уилям обожаваше жена си и никога не й измени. Такова поведение беше рядко за мъж с неговото положение през онези времена.

Верността на Жослин дьо Кобург към господаря и господарката му не беше забравена. Той бе успял да спечели безценното приятелство и на двамата, и това приятелство го беше довело в Ефлея. Уилям знаеше, че може да разчита на Жослин дьо Кобург при поддържането мира в това отдалечено кътче на Англия…

Мейрин поведе рицаря обратно към първия етаж и му показа кухнята и складовете. Той остана впечатлен от покритата галерия, която отделяше къщата от кухнята и градината. Кладенецът на домакинството се намираше до кухнята и бе защитен от стените, между които не можеше да бъде отровен от врагове. Жалко беше, че нямаше да може да включи господарската къща в рамките на замъка. Замъкът трябваше да бъде разположен на върха на хълма, откъдето се виждаше Уелс.

— Как така — запита той Мейрин, когато се върнаха в залата — едно саксонско момиче говори свободно и без акцент нормандски френски?

Тя го погледна и Жослин забеляза, че очите й имат прекрасен виолетов цвят.

— Аз не съм саксонка, въпреки че ме отгледаха като такава, милорд. Баща ми беше бретонец, а майка ми — ирландка. Когато останах сираче, Алдуин Ателсбеорн и съпругата му ме отгледаха като свое собствено дете.

— В такъв случай вие не сте негова дъщеря?

— Аз бях официално осиновена от саксонския си баща и официално бях призната за негова наследница, в случай че той няма наследник от мъжки пол. Крал Едуард направи това за баща ми в замяна на една услуга. Затова баща ми отпътува за Константинопол преди няколко години начело на кралската търговска делегация. Това беше цената на осиновяването ми. Според саксонския закон, аз съм дъщеря на Алдуин Ателсбеорн и жена му Еада, и претенциите ми към имението са съвсем законни. Аз говоря не само нормандски френски, но и бретонски, латински, гръцки и, разбира се, английски. Освен това мога да чета и да пиша и имам познания по математика, логика, история, география и философия. Майка ми казва, че учената жена е анатема за мъжа, но баща ми и съпругът ми настояваха аз да уча.

— Вие сте омъжена? — запита Жослин дьо Кобург. Разбира се, че беше омъжена! Твърде красива беше, за да е все още мома.

— Бях! — отвърна тихо тя и за миг по лицето й премина сянка. — Съпругът ми е мъртъв.

— И той ли като брат ви и баща ви е загинал в битката срещу норвежците, или е бил с Харолд Годуинсон при Хейстингс?

— Василий беше византийски принц, милорд. Той умря в Константинопол от ръката на убиец. Убийството му беше голяма загуба, защото той беше добър човек.

— Простете ми, Мейрин Алдуинсдотър! Не исках да ви причинявам болка, като предизвиквам тъжни спомени у вас.

— С изключение на смъртта му, милорд, спомените за съпруга ми са само хубави.

— Нямате ли деца?

— Бяхме женени само от няколко месеца преди убийството му — отвърна тя. — Затова и аз се върнах при родителите си в Англия. След смъртта на Василий нищо не ме задържаше в Константинопол. Сега вие ще ми отнемете дома, но аз не съм някаква слабохарактерна жена, която ще стои и безропотно ще гледа как правите това, милорд! — погледът й бе предизвикателен и смел.

Жослин не можа да се въздържи и се разсмя. Реакцията му я ядоса много и той бързо разбра това. Тя не беше дребничка като херцогиня Матилда, но не беше и едра. Жослин беше висок и слаб като баща си и се извисяваше над Мейрин. В миналото ръстът и младежкото му лице, което прикриваше трийсетте му години, се бяха оказали от голяма полза за него, защото му бяха придавали вид на недорасъл младеж и това му беше позволило да завършва успешно всички поставени му от Уилям задачи. Онези, които не го познаваха, го смятаха за някакво си момче и развързваха езиците си пред него. Жослин бе почувствал облекчение, когато през последните няколко години бе възмъжал, но дори и сега му се струваше, че ако изглеждаше по-възрастен, Мейрин едва ли щеше да му се противопоставя.

През следващите няколко седмици поведението на Жослин беше безупречно, но това не възпря Мейрин да продължи да му напомня при всеки удобен случай, че Ефлея е нейна. С Еада той се държеше учтиво и любезно, и това накара саксонката да каже на дъщеря си:

— Истинско щастие е, че не си омъжена за този добър рицар, Мейрин, защото — ако беше така — той щеше да те пребие от бой заради дръзките ти думи. Не съм сигурна дали сама да не му предложа да направи последното.

— Не съм казала нищо, което да не отговаря на истината, мамо.

— Независимо от това, той се намира в затруднено положение и ти не правиш нищо, за да го улесниш.

— Аз просто не искам той да се привързва твърде много към Ефлея, защото тя никога няма да бъде негова — отвърна гордо дъщеря й.

— Внимавай да не кажеш нещо, за което някой ден ще съжаляваш, Мейрин — предупреди я Еада и отиде да приготви дрехите, с които щяха да се явят на коронацията на крал Уилям в Лондон.

 

 

Жослин дьо Кобург беше довел със себе си един инженер. Майстор Жилет от Руан щеше да отговаря за строителството на замъка, което щеше да бъде доста скъпо и по-голямата част от разходите щяха да бъдат поети от самия Жослин дьо Кобург. Когато кралят потвърдеше правото му на собственост над Ефлея, Жослин щеше да има правото да облага жителите на имението с данъци, за да финансира строежа, но засега трябваше да се справя със собствени средства.

Майка му, Ева Драпие, бе единственото оцеляло дете в семейството си. Като наследница на баща си се очакваше тя да се омъжи добре, но баща й не искаше да се раздели с последното си дете и бавеше избора си на зет. Тогава я беше видял граф Дьо Кобург, който се беше влюбил в нея и Ева Драпие му беше отвърнала по същия начин.

След това никой вече не беше споменал за брак, защото баща й се бе оказал достатъчно мъдър и бе разбрал чувствата на дъщеря си. Освен това новото й положение се отразяваше и върху него. Не беше престъпление, че красивата му дъщеря беше любовница на графа и майка на най-големия му син. След смъртта на търговеца на платове, неговият внук бе получил цялото му богатство, което дядо му мъдро му бе завещал, защото знаеше, че момчето ще се нуждае от злато, за да преодолее позора от факта, че беше незаконородено.

Тъй като само някой богат човек можеше да си позволи строежа на кралски замък, в ръцете на човека, който държеше такъв замък, се концентрираше голяма власт. Особено ако, както при Жослин дьо Кобург, верността му не можеше да бъде подлагана под съмнение. Това, че точно той беше избран за тази задача, беше голяма чест, защото кралят имаше законородени приятели от много по-благородни семейства, докато Жослин дьо Кобург бе само един обикновен рицар. Малко бяха обаче онези, които завиждаха на младия бретонец, защото той се беше постарал да не си създава врагове. Въпреки потеклото си той се смяташе за един от доверените хора на краля.

Кралят беше много внимателен. Замъкът не трябваше да бъде голям и между стените му не трябваше да се строи град, а трябваше по-скоро да изпълнява функцията на погранична крепост. В бъдеще Жослин може би щеше да получи благородническа титла, ако отново се окажеше полезен на своя господар, но засега той си оставаше обикновен рицар, чиято задача беше да построи замък за краля.

По това време на годината не можеше да се строи. Сега само щеше да бъде избрано мястото и щяха да бъдат издигнати сградите, в които през пролетта щяха да бъдат настанени строителите. Жослин помоли Мейрин да дойде с него и майстор Жилет, който искаше да се запознае с околността и да реши къде би било най-подходящото място за строежа.

— Защо трябва да го строите точно в Ефлея? — попита раздразнено Мейрин. — Уелсците никога не са ни безпокоили.

— Не можете да разчитате на факта, че в миналото сте избягнали нашествията им, милейди Мейрин. Кралят иска такива замъци да бъдат построени на няколко места по границата!

— Вие ще накарате уелсците да дойдат право тук — измърмори Мейрин. — Логиката налага, замъкът да бъде построен на височините, където ще седи като брадавица на нос и ще играе ролята на отличителен знак, който ще показва на уелсците пътя към Ефлея! Защо според вас това имение е толкова процъфтяващо? Причината е, че малцина знаят за съществуването му.

— Не мога да построя замъка в долината — каза Жослин.

— Това ми е ясно! — тросна се тя. — Иска ми се да не трябваше да строите замък, където и да било в земите ми.

— Лейди, ако имах избор, по-скоро щях да бъда любовник, отколкото войн — подразни я той.

Инженерът се разхили.

— Досега не съм видяла доказателства, че сте едното или другото, милорд — сряза го тя и Жослин избухна в смях.

— Кое умение искате да ви демонстрирам първо? — попита той весело и Мейрин се изчерви.

— О, вие сте непоносим! — изръмжа тя и смушка коня си, защото не искаше повече да слуша смеха му. Мъжествеността му я караше да се чувства неудобно. Тя не можеше да отрече, че Жослин беше привлекателен мъж, въпреки че не притежаваше елегантната красота на Василий или чертите на Ерик Лонгсуорд.

Жослин имаше издължено, но закръглено лице, което съответстваше на височината му. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и отчасти скриваше широкото му чело. Носът му беше голям, устните му — пълни, а челюстта му — квадратна. Очите му хвърляха златистозелени отблясъци изпод дебелите вежди, а дългите му мигли създаваха впечатлението, че той спи, докато всъщност винаги бе нащрек. Мейрин реши, че Жослин е опасен човек.

Той я настигна и й се извини:

— Не би трябвало да ви подкачам, милейди, не и след като сме поставени в толкова трудно положение, но открих, че това ми харесва. Не мога да повярвам, че преди не сте били закачана от мъж, който е бил така запленен от красотата ви, както съм аз. Не можем ли да бъдем приятели? Не искам да бъдем врагове.

— Не съм сигурна какви трябва да бъдем един към друг, милорд — отвърна тя, като се обърна, за да го погледне в очите. — Опитът ми по отношение на мъжете беше донякъде ограничен. Когато пристигнах във Византия и привлякох вниманието на съпруга си, аз бях наполовина дете, наполовина жена. Преди Василий никой не беше искал ръката ми. Единствените мъже, които познавам, са роднините ми и Дагда, който за мен също е част от семейството ми. През живота ми мъжете винаги са се грижили за мен. През детството ми баща ми в Бретон се грижеше за мен. След смъртта му Дагда, който някога е бил слуга на майка ми, се грижеше за мен. После се появи вторият ми баща, а най-накрая — и съпругът ми. Сега пак Дагда е този, който се грижи за безопасността ми. В Константинопол Василий не ми позволи да стана част от двора, защото го смяташе за корумпиран и мислеше, че ще ми повлияе зле. Прекарах целия си живот заобиколена от хора, които ме пазеха от един свят, който никога не ми се удаде възможност да опозная. Единственото нещо, което мога да преценя сама, милорд, са вашите намерения, които, както изглежда, са да ми отнемете земите. Без земите си аз съм нищо! Дори един крепостен има по-голяма стойност от една жена без имот. Всеки от нас предявява претенции към Ефлея. Това не ни ли прави врагове, милорд?

— Не, не — възрази той, осъзнавайки внезапно, че единственото нещо, което не искаше, бе нейната враждебност. — Кралят е почтен и справедлив, милейди. Когато той научи за вашето съществуване и за това, че сте наследница на баща си, той със сигурност ще ви компенсира за загубата на Ефлея.

— Милорд, аз не искам да бъда компенсирана за загубата на дома си. Искам да го задържа! — отвърна тя. Въпреки че говореше сериозно, гласът й беше нежен. После тя се изсмя мрачно: — Ние не трябва да се опитваме да разрешим този проблем помежду си, милорд. Никой от нас не иска да се откаже от онова, което смята за свое. Нека кралят, който, без да иска, ни постави в такова затруднение, да уреди този спор.

— Ами ако той даде Ефлея на мен?

— Няма да го направи! — отвърна Мейрин с вбесяваща увереност.

— А междувременно ще бъдем ли приятели?

— Да — отговори тя без колебание, — и майстор Жилет ще продължи да планира строежа на кралския замък. Няма значение дали ще го построите вие, или аз, милорд. Знам, че замъкът трябва да бъде построен, за да се запази кралския мир.

Думите й го накараха да се усмихне:

— За построяването на замък е необходимо много злато, милейди Мейрин. Аз бях натоварен с този строеж, защото съм богат.

— Аз също съм богата — отвърна тя надменно. — Не забравяйте, Жослин дьо Кобург, че съм вдовица на византийски принц. Само накитите ми щяха да бъдат достатъчни за финансирането на войната на вашия крал с Харолд Годуинсон.

— Не се хвалете толкова, лейди — предупреди я той.

— Да не би да не ми вярвате? Ако е така, попитайте майка ми и тя ще потвърди думите ми.

— Не мисля, че сте способна да ме излъжете, милейди Мейрин. Ако богатството ви е наистина толкова голямо, вие трябва много да внимавате, защото ще има хора, които ще искат да го притежават повече, отколкото да притежават вас. Вие лесно можете да се превърнете в плячка на някой безскрупулен рицар и затова трябва да бъдете дискретна. Щастието ви с вашия принц не е продължило твърде дълго. Нещастието, с което ще се сблъскате, ако изберете неподходящия мъж, може да бъде безкрайно.

— Това ще ви направи ли нещастен? — чу се да го пита Мейрин.

Жослин хвана поводите на коня й и го накара да спре до неговия.

— Да! — каза той тихо. — Ще бъда много нещастен, ако видя, че ви притежава друг! — в този миг той разбра, че я искаше повече, отколкото искаше Ефлея, богатството й и дори благоразположението на краля. Очите на Мейрин се разшириха от изненада при това неочаквано откровение.

— Милорд — прошепна тя, — какво става между нас?

— Не знам — отвърна той. — Вие със сигурност сте магьосница, Мейрин от Ефлея, щом толкова бързо успяхте да завладеете сърцето ми — той взе ръката й в своята, вдигна я до устните си и я целуна.

Мейрин имаше чувството, че до хладната й кожа се докосва горяща главня. Стори й се, че сърцето й е слязло в петите и тялото й се разтапя. Тя си помисли, че ще падне от коня си и ще се изложи. Мейрин издърпа ръката си и каза:

— Не мога да мисля, докато правите това, милорд!

— Жослин — отговори дрезгаво той. — Името ми е Жослин, магьоснице. Кажи го!

Мейрин отново хвана юздите на Гръмовержец и леко го подкара напред.

— Вече сме почти на върха на хълма, Жослин. Струва ми се, че това е идеалното място за кралски замък. Не ме гледайте така! Майстор Жилет вече ни настига. Да не искате да започнат да ни одумват?

— Довечера, магьоснице — предупреди я той. — Няма да ми се изплъзнеш толкова лесно. Кълна се! — сърцето му се блъскаше в гърдите и той не беше сигурен дали ще може да си поеме дъх, ако големите й кадифени очи го погледнеха отново. Магия! Трябваше да е магия, защото беше невъзможно така внезапно да бъде пленен от една жена.

Строителят се присъедини към тях и тримата се изкачиха до върха на хълма, където Мейрин посочи към един голям, почти квадратен участък скалиста земя.

Майстор Жилет се зарадва, защото построените върху скалисти основи замъци не можеха да се срутят.

— Ще оставим стените да следват линията на основите — каза той, докато обикаляше и правеше изчисления наум. — През зимата крепостните ви могат да построят жилищата на работниците. Ако имаме късмет, през март ще можем да започнем да копаем основите, милорд. Погледнете на запад! В продължение на мили всичко се вижда като на длан. Въпреки малкия си размер този замък ще играе важна роля.

Мейрин и Жослин се усмихнаха на ентусиазма му. Когато инженерът приключи с огледа, тримата се качиха на конете и поеха обратно към долината. Беше излязъл вятър и когато стигнаха до господарската къща, слънцето беше започнало да се скрива зад хоризонта.

— Днес времето беше толкова хубаво, че забравих, че е декември — каза Мейрин, докато слизаше от коня си. Тя влезе в къщата, застана пред камината, свали ръкавиците си и протегна ръце, за да ги стопли на огъня.

— Всеки ден с вас ще бъде хубав — каза Жослин, който се беше приближил тихо зад нея и сега сложи ръце на раменете й и я придърпа към себе си. — В деня, в който пристигнах в Ефлея, ви видях да излизате от гората с група момичета. Тогава си помислих, че сте най-красивото създание, което съм виждал през живота си — той докосна с устни косата й и вдъхна аромата й с ноздрите си. Ръцете му се плъзнаха към тесния й кръст и я придърпаха още по-близо към него. — Помислих си също, че ако сте крепостна, ще ви вкарам в леглото си още същата нощ — завърши той с брутална откровеност.

Мейрин се вцепени при думите му и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Само че аз не съм крепостна, Жослин!

Той продължи да я държи здраво и тя си помисли, че долови насмешка в гласа му, когато й каза:

— Не, Мейрин, вие не сте крепостна. Вие сте наследницата на Ефлея и за свое учудване аз открих, че съм влюбен във вас. Любил съм се с жени, но никога не съм се влюбвал.

— Не обичате ли майка си? — подразни го тя.

— Това е различно — отвърна той. — Знаете, че е така!

— И какво го прави различно? — запита Мейрин. Думите му я бяха накарали да се почувства на седмото небе от щастие. Тя бе чакала този момент цял живот, въпреки че досега не беше осъзнавала това. Независимо от това, тя реши да се вслуша в думите, който Жослин й беше казал малко по-рано. Можеше ли любовта да се зароди толкова бързо? Как можеше тя да бъде сигурна, че той не я лъже? Трябваше да внимава.

— Какво го прави различно ли? — повтори въпроса й той. — Не знам дали ще мога да го обясня. Искам да бъда с вас. Не само днес. Искам да съм с вас завинаги! Искам децата ви да са нашите деца! Искам да остарея заедно с вас! — завърши той отчаяно, като не преставаше да се пита, дали тя го беше разбрала.

— Не твърде бързо, надявам се — подкачи го Мейрин. Жослин я обърна с лице към себе си.

— Никога преди не съм разкривал сърцето си пред жена — каза тихо той.

— Василий ме обичаше заради красотата ми — каза сериозно Мейрин. — Той обожаваше съвършенството, а във Византия красота като моята е нещо уникално. Той не беше лош с мен. Мисля, че със своята наивност аз наистина го обичах. Според мен вие, милорд, ме обичате заради земите ми. Не, не се стряскайте! — тя хвана нежно ръката му. — От много месеци аз вече не съм неопитна като преди. Вече не съм сигурна дали вярвам в онази любов, за която бардовете пеят в големите зали през дългите зимни нощи — тя въздъхна дълбоко: — Може би е по-добре, че не вярвам в любовта. Така поне няма да бъда разочарована, нали?

— Да не искате да кажете, че лъжа, Мейрин? — тя долови обидата в гласа му.

— Не, Жослин. Мисля, че вие вярвате, че ме обичате.

— Но вие не вярвате!

— Не мога да не се питам, дали щяхте да ме обичате, ако не бях наследница на Ефлея.

Той кимна бавно. Разбираше затруднението й. Дълбоко в душата си знаеше, че се бе влюбил в нея още в първия миг, в който я бе зърнал.

— Не съм сигурен как точно мога да ви докажа любовта си, Мейрин, но ще се опитам.

— Целунете ме — каза тя. И когато той я погледна изненадано, като си мислеше, че не е чул добре, Мейрин се разсмя и повтори: — Целунете ме!

На Жослин не му трябваше трета покана и той наведе глава, за да посрещне устните на Мейрин. Целувката му я накара да се почувства на седмото небе. Устните й поддадоха под натиска на неговите и леко се разтвориха. Тя обви ръце около врата му и се притисна силно към тялото му. Струваше й се, че се целуват в продължение на цяла вечност. После Мейрин се отдръпна, отметна глава назад и каза:

— Има едно очевидно решение на проблема ни, Жослин. Можете да се ожените за мен. Аз не съм чак толкова глупава, че да не осъзнавам, че ще трябва да си намеря нов съпруг. В зависимост от гледната точка, всеки от нас предявява законни претенции към Ефлея. Не мислите ли, че един такъв брак би уредил нашия спор? — тя отново придърпа главата му към своята и го целуна. — Нямам голям опит, но ми харесва начина, по който се целувате. Двамата ще си живеем добре заедно.

Мейрин бе успяла да го изненада напълно. В един миг тя се бе проявила като неопитно момиче, на което е неприсъщо лукавството, а в следващия говореше с цялата мъдрост, която жените бяха събирали през вековете. Жослин често бе чувал Уилям да нарича жената най-голямата загадка на света. Откровеността на Мейрин го накара да се запита дали изобщо имаше мъж, който наистина да разбира някоя жена. Мейрин първо го бе скастрила, че я обича единствено заради земите й, само за да му предложи брак няколко минути след това, защото й харесвал начина, по който я целувал. Колко му се искаше да се ожени за нея още през същата нощ! Ако тя го беше омагьосала, Жослин искаше да си остане омагьосан завинаги.

Той потисна напиращия в гърдите му радостен смях и каза:

— Когато кралят ми подари Ефлея, той не знаеше за съществуването ви, но аз не мога да се оженя за вас без неговото разрешение. Той може да поиска да даде вас и земите ви на някой от своите лордове. Аз съм само един незначителен рицар, Мейрин, копелето на Раул дьо Роан, граф Дьо Кобург.

— Граф Дьо Кобург ли? Той беше най-добрият приятел на баща ми! Вие сте негов син?!

— Неговото копеле — повтори той, защото искаше да бъде сигурен, че тя го е разбрала.

— И Уилям Нормандски е незаконороден — отвърна тя. — Мащехата ми успя да обяви и мен за незаконородена, но това не е вярно. Бях на пет години и половина, когато баща ми умря в Бретон, но си спомням най-добрия му приятел Раул дьо Роан. Той идваше в Аргоат два пъти в годината, за да ходи на лов с баща ми в гората. Когато татко почина, мащехата ми накара Църквата да ме обяви за незаконородена, за да може нейната дъщеря да наследи земите ми. Тогава Дагда и аз дойдохме в Англия, където срещнахме Алдуин Ателсбеорн и той ме заведе в дома си, за да намали мъката на жена си по починалата им дъщеря Едит. Останалото го знаете. Може и да съм наследница, Жослин, но нямам голямо име нито тук, нито в Бретон. Земите ми не са чак толкова обширни, че да представляват интерес за някой лорд. Кралят със сигурност ще одобри брака ни! Това е идеалното разрешение на проблема.

— Не мога да се оженя за вас без разрешението на господаря си — повтори той.

— И въпреки това твърдите, че ме обичате?! Може и така да е, Жослин дьо Кобург. Някой алчен мъж би се оженил за мен, преди да се види с краля, и едва след това би поискал разрешение. Вие искате земите ми, но не желаете да приемете лесното разрешение.

— Когато кралят ме посвети в рицарство, аз не можех да реша какъв да бъде девизът ми. Едва наскоро успях да взема решение. Думите, които ще бъдат изписани на щита ми, ще гласят: „Честта над всичко“. През целия си живот съм се старал да живея според тази максима и не мога да се променя дори от любов към вас, Мейрин от Ефлея.

— Нямаше да бъда щастлива с вас, Жослин, ако го направехте. Мъжете си мислят, че честта е нещо, което е само тяхна привилегия, но и жените имат чест. Когато мащехата ми ме изгони от дома ми, тя обезчести не само името и паметта на баща ми, но и тези на майка ми. Един ден аз ще поправя това зло!

— Имате ли доказателство, че тя е дала лъжливи показания срещу вас?

— Има го и винаги съм го имала, но Дагда ми каза, че би било по-добре да напуснем Бретон, защото мащехата ми нямало да се спре, докато детето й не получи земите ми. Дори ако това означавало да извърши убийство. През по-голямата част от живота си живях като англичанка и не търся правата си върху земите на баща ми, защото имам Ефлея. Искам обаче да изчистя позорното петно от името на майка ми.

През цялото време, докато говореше, Мейрин беше в прегръдките му. Сега Жослин я пусна и се отдръпна назад, за да я погледне в лицето. Очите му бяха изпълнени с любов.

— Вие сте въплъщение на идеала ми за жена — каза той — и сега знам, защо никога преди не съм обичал друга. Да обичам друга би означавало да хабя ненужно любовта, която изпитвам към вас. Ако е необходимо, бих воювал за вас. Няма да се оженя за друга, освен за вас!