Бертрис Смол
Чаровнице моя (5)

Глава четвърта

По-късно Мейрин се чудеше дали Алдуин щеше да вземе жена си със себе си, ако бе знаел колко трудно ще понесе тя пътуването. Пътуването по море може би щеше да бъде по-лесно и огромното разстояние между Англия и Константинопол щеше да бъде изминато за много по-кратко време, но англосаксонците избягваха да пътуват по море, ако можеха да достигнат до целта си по някой безопасен път по сушата. Танът удържа обещанието, което бе дал на жена си, и когато бе възможно, групата избягваше морските пътища.

Но прекосяването на водната ивица, разделяща Англия от Нормандия, беше неизбежно. Групата се състоеше от шестчленната кралска търговска делегация, трите жени и взвод от петдесет войника, които щяха да служат в личната гвардия на византийския император Константин X Дукас. Те бързо прекосиха Нормандия, преминаха Ил дьо Франс, пресякоха кралство Аквитания и най-накрая навлязоха в Лангедок, като през цялото време пътуваха по пътища, построени от римляните преди повече от хиляда години.

След Марсилия групата продължи по източния бряг, премина през няколко държавици — Генуа, Парма, Модена и Болоня — и достигна до Бриндизи, откъдето продължи през Адриатическо море за Македония. Пътешествието с кораб продължи само един ден, но Еада го понесе тежко. През цялото време пръстите й нервно прехвърляха зърната на кораловата броеница. Всеки ден групата поемаше на път при изгрев-слънце и спираше за почивка едва след залез, като изминаваше между двайсет и пет и трийсет мили. В началото всички дни си приличаха, защото лятото едва бе започнало, но с приближаването към Македония продължителността на дните видимо започна да расте и Еада започна да показва признаци на изтощение. При пристигането им в Солун Алдуин осъзна, че жена му не може да продължи по-нататък.

Въпреки протестите на Еада, делегацията на крал Едуард бе качена на един кораб, който щеше да я закара до Константинопол. След бурните северни морета Еада бе изненадана от приятното пътуване. Корабът се плъзгаше по тюркоазните води на Егейско море, прекоси Дарданелите и навлезе в Мраморно море. Застанала на палубата под топлите лъчи на слънцето и освежаващите ласки на бриза, Еада бързо възстановяваше силите си и когато корабът наближи Константинопол, тя отново бе предишната жизнерадостна жена.

Мейрин кръстосваше палубата от един час. Капитанът им бе обещал, че ще пристигнат в града тази сутрин. Денят бе слънчев и Мраморно море гъмжеше от морски съдове. Корабът им се разминаваше с баркове от Далмация и Хърватско, фелуки от Изтока, големи търговски галери от Венеция, Генуа и Амалфи и каици от гръцките острови. Всички пътници зяпнаха от удивление, когато един дромон от византийската императорска флота премина величествено край тях.

Алдуин познаваше дромоните и обясни на останалите, че на всеки от тези кораби има повече от двеста гребци и около седемдесет моряка. Високите дървени кули на носовете на тези съдове имаха по три тръби, които хвърляха гръцки огън. На високата палуба на кърмата бяха поставени катапулти, които се използваха за изстрелване на запалителни снаряди. Гръцкият огън бе тайното оръжие на византийците, което всяваше ужас у останалите народи, защото срещу него нямаше защита.

Младите англосаксонски войни, които щяха да се присъединят към императорската гвардия, бяха изключително впечатлени от думите на тана.

Внезапно Мейрин извика:

— Татко, мамо, вижте! Ето го! Това е Константинопол!

Младежкият й ентусиазъм бе заразителен и накара спътниците й да погледнат в посоката, която сочеше пръстът на момичето. Дори и Алдуин, за когото гледката не беше непозната, стоеше като омагьосан.

— Нали е красив? — каза с усмивка капитанът. — Прекарал съм целия си живот в този град, но всеки път, когато го видя откъм морето, оставам поразен от красотата му. Константинопол наистина е царя на градовете.

Алдуин кимна бавно.

— Много години изминаха, откакто за последен път бях тук — каза той, — но досега не съм осъзнавал колко много ми е липсвал този град.

За онези, които го приближаваха откъм морето, Константинопол — столицата на Византия — представляваше изумителна гледка. И той като Рим бе разположен върху седем хълма и бе заобиколен отвсякъде от огромна каменна стена с дебелина метър и половина, която откъм сушата се издигаше на три нива зад воден ров с ширина двайсет метра и дълбочина шест метра, който обикновено стоеше празен, но биваше напълван с вода по време на обсада. Откъм страната на морето градските стени се издигаха на височина шест метра и бяха осеяни със стражеви кули, които се извисяваха на още шест метра над градските стени. В кулите имаше машини за гръцки огън, катапулти и стрелци с лъкове.

От кораба можеха да се видят куполите на най-известната църква в града — „Света София“, както и на някои от множеството църкви, манастири и обществени сгради. Корабът премина край няколко от оградените с високи стени пристанища на Константинопол, между които бяха Елефтериус, Контоскалион и Юлияни. Пътниците успяха да видят красивата крайбрежна църква „Св.св. Сергии и Бакхус“.

— Това там — посочи с пръст Алдуин — е Буколеон, императорското пристанище. Единствено корабите на императора и семейството му имат правото да пускат котва. Виждате ли кулата на фара? Зад нея се намира императорския дворец.

Мейрин се загледа натам, но няколкото градини, уединени летни павилиони, различни други сгради и църквите, осеяли терасовидните площи и склоновете на носа, който се простираше на юг и югоизток към Мраморно море и Босфора, закриваха двореца от погледа й. Корабът им зави зад императорския имот и Алдуин отново заговори:

— Вижте! Вдясно от нас се намират градовете Пера и Галата. Те също са обградени от стени. Виждате ли веригата? При опасност тя се простира от Пера през водната ивица, наречена Златния рог, за да достигне до една стражева кула в Константинопол. Когато веригата е поставена, никой не може да пробие отбранителната линия на Златния рог или Константинопол.

— Отправяме се към брега, татко — каза Мейрин.

— Да, дъще, корабът ни ще спре в пристанище Фосфорион. Там сигурно ще ни очакват. Струва ми се, че ще ни настанят в императорския дворец.

— Императорът няма да ни приеме веднага — заяви Еада. — Освен това ние нямаме подходящо облекло за аудиенция при него, а аз не възнамерявам да посрамя страната ни!

Алдуин се усмихна. Групата беше напуснала Англия преди повече от два месеца, но жена му вече бе възстановила силите си.

— Ще имаме достатъчно време, за да можете ти и Мейрин да си ушиете дрехи — обеща той. — Пристигането на делегация като нашата няма твърде голямо значение. Императорът ще ни посрещне официално, когато му дойде времето.

Корабът плавно се приближи до кея на пристанище Фосфорион. Както бе предсказал Алдуин, там ги очакваха един взвод от императорската гвардия и пратеник на императора. За най-голяма радост на Алдуин, императорският пратеник се оказа неговият стар приятел Тимон Теократ. Двамата мъже се поздравиха сърдечно.

— Императорът ме включи в делегацията, която ще преговаря с вас — каза Тимон с усмивка и Алдуин го представи на останалите от групата.

— Това е моят приятел Тимон Теократ, а това са Уулфхиър от Лондон, Уилфрид от Йорк, Етелбърт от Глостър, Ричард от Уинчестър и Алфред от Лондон.

— Добре дошли, приятели мои — каза византиецът. — Добре дошли в Константинопол! Знам, че престоят ви тук ще бъде щастлив и успешен!

Той придружи англичаните до сушата, където ги очакваха коне за мъжете и удобна каруца с възглавници, в която бяха впрегнати две черно-бели понита — за жените. После ги поведе през Вратата на Евгений към императорския дворец.

По традиция императорската гвардия се състоеше от викинги от Скандинавия, но отскоро в нея бяха започнали да приемат и англосаксонци от Англия. Мейрин с изненада усети, че през тялото й премина тръпка, когато един изключително красив гвардеец със спускаща се до раменете златисторуса коса и небесносини очи я вдигна и я сложи в каруцата. Разширените й от учудване очи срещнаха неговите и тя видя, че реакцията й го е развеселила. Разтреперана, Мейрин отблъсна от кръста си ръцете на гвардееца, които се бяха задържали там малко повече, отколкото позволяваше благоприличието, и викингът се разсмя дяволито. Момичето се изчерви. Еада, която бе видяла всичко, се обърна към войника с тих, но властен глас:

— Как се казваш, гвардеецо?

Младежът мигновено застана мирно и отговори:

— Ерик Лонгсуорд, милейди.

— Благодаря ти, че помогна на дъщеря ми, Ерик Лонгсуорд — каза Еада с усмивка, която показваше на гвардееца, че трябва да си върви. Докато викингът се покланяше учтиво, Мейрин му се изплези иззад рамото на майка си.

Еада се обърна и Ерик намигна на Мейрин, което отново я накара да се изчерви. Тя мислено се запита, защо бе срещнала този ужасен човек. Някакъв вътрешен глас я питаше, защо тази среща има такова голямо значение за нея. Мейрин никога преди не беше изпитвала такова неудобство пред някой мъж. Но ако трябваше да бъде честна пред себе си, тя трябваше да признае, че досега никой мъж не й бе обръщал ни най-малко внимание. В Ефлея тя беше малката дъщеря на Алдуин Ателсбеорн, но тук… тук никой не я познаваше. Възможно ли бе това? Възможно ли бе гвардеецът да бе видял жената в нея? В крайна сметка, само след две седмици тя щеше да отпразнува тринайсетия си рожден ден! Мейрин изгаряше от нетърпение да влезе в покоите си и да се погледне в огледалото, за да види дали се беше променила по време на пътешествието.

Еада прочете мислите на дъщеря си и се усмихна. Мейрин никога преди не беше изпитвала привличане към представител на силния пол и сега се беше почувствала засрамена и объркана от собствената си реакция. Еада осъзна, че момичето растеше и скоро щеше да им се наложи да й потърсят съпруг.

Групата тръгна през града, в който нямаше обособени богаташки квартали. От едната страна на къщата на търговец от средната класа можеше да се намира къщурката на някой бедняк, а от другата — великолепната вила на някой богаташ. Улиците гъмжаха от търговци, които разнасяха стоките си от врата на врата и ги превъзнасяха с напевен глас. Всички се отдръпваха и правеха път на императорските гости.

Тимон Теократ яздеше до каруцата и разказваше на Мейрин и Еада историята на града. Той им обясни, че на това място от незапомнени времена е имало селище, но официално учените смятали, че Византия била основана от Древните гърци. Повечето от сградите от този период, както и сградите от времето на великата Римска империя, вече не съществували. Те били унищожени по време на големия пожар през 532 година, който избухнал след няколко бунта и горял в продължение на пет дни, преди да бъде потушен.

След пожара, тогавашният император Юстиниан сринал половината град до основи, след което отново го построил, защото всички онези великолепни сгради, издигнати от великия Константин, на когото градът дължал името си, били унищожени, включително и църквата „Света София“. Точно пред тях се намираше красивото здание на Сената. Процесията зави надясно, премина покрай стената на двореца и стигна до главния му вход, който се наричаше Чалке — Бронзовия вход, защото вратата и покривът му бяха направени от позлатен бронз.

Мъжете слязоха от конете си и помогнаха на жените да слязат от каруцата. С чувството, че приличат на джуджета в сравнение с огромната сграда, те последваха Тимон Теократ във вестибюла на императорския дворец.

— Погледнете нагоре — каза им той и те видяха, че таванът бе покрит с красива мозайка, изобразяваща картини от триумфалното завръщане на великия пълководец на Юстиниан — Велизарий. Стените и подът на Чалке бяха покрити с фин мрамор в най-различни цветове: смарагдовозелено, ослепителнобяло и наситеночервено. Имаше и няколко прорязани от сапфиреносини ивици бели плочи.

Младите саксонски войни бяха видимо изпълнени със страхопочитание. Еада изрази техните чувства, като каза:

— Това място не може да бъде истинско. Ние сигурно сме умрели и се намираме в Божия дом — тя говореше бавно и на латински, който беше универсален език, и византийците го разбираха. Еада отдавна не бе използвала друг език, освен майчиния си, но по време на пътуването съпругът й и дъщеря й бяха настояли тя да си припомни латинския, за да не бъде изключена от новия им живот.

Лицето на Тимон Теократ засия от удоволствие при думите й. Той изключително много се гордееше с града си.

— Ще предам на императора любезните ви думи, лейди — каза той и ги поведе през Чалке към един огромен парк.

Пред тях се ширна огромният императорски дворец. В него влизаше не само императорската резиденция, а и много църкви, фонтани, градини и тераси. В двореца имаше стадион, закрито училище по езда, езерца, басейни, складове, конюшни, кучкарници, помещения за стражите и слугите, тъмница и зоологическа градина. Саксонските войни се отделиха от групата и последваха императорските гвардейци. Алдуин, семейството му и останалите от делегация продължиха след Тимон Теократ.

— За делегацията ще бъдат предоставени обширни и удобни апартаменти в едно от крилата на Новия дворец — обясняваше византиецът. — Ти и твоето семейство, приятелю, ще имате на разположение малка къща в градините, които гледат към морето. Сега ще отидем там, за да може съпругата ти да види новия си дом и веднага да се заеме да прави промени, както би направила и моята жена — после се обърна усмихнато към Еада: — Жените са толкова предсказуеми!

Те спряха пред малка мраморна сграда и водачът им каза:

— Ето, че пристигнахме, приятели. Това е Градинския дворец, който ще бъде новия ви дом.

Алдуин и семейството му още не бяха влезли в сградата, когато към тях се затичаха няколко слуги, които ги въведоха в къщата. Красотата на интериора смая саксонците. Антрето представляваше квадратно помещение, в което се редуваха колони от червен оникс и античен мрамор. Подът бе покрит с мозаечни плочи, които изобразяваха златен слънчев диск. Лъчите на слънцето се простираха от центъра му навън и преливаха в изрисуваното със сини плочки небе.

— Аз съм Зено, майордомът — каза един мъж с приятна външност, който бе излязъл напред, за да ги посрещне. — От името на императора ви пожелавам добре дошли в Градинския дворец — той говореше бавно на правилен латински и Еада с облекчение осъзна, че го разбира.

— Това е английският лорд Алдуин от Ефлея — обърна се Тимон към Зено. — Жена му — лейди Еада — и дъщеря им — Мейрин — после византиецът се обърна отново към приятеля си: — Сега трябва да ви оставя, за да настаня останалата част от делегацията в Новия дворец. Зено ще се погрижи да ви бъде осигурено всичко необходимо.

— Кога ще имаме възможността да предадем поздравите на крал Едуард на императора? — запита Алдуин.

— Все още не са ме уведомили за датата — отвърна Тимон. — Мисля, че по план ще ви оставят да си отпочинете от дългото пътуване преди срещата ви с негово величество. Починете си няколко дни. Сигурен съм, че дотогава ще разберете, кога ще бъде аудиенцията. Засега не са планирани срещи между двете делегации. Утре пак ще дойда и ще си поговорим за добрите стари времена — той се поклони учтиво на Еада и Мейрин. След това им махна с ръка и си тръгна, последван от останалите англичани.

— Целият дворец е на ваше разположение, докато сте гости на императора — информира ги Зено. — Бихте ли желали да видите апартаментите си, за да се освежите? След това аз лично ще ви разведа из сградата, за да се запознаете с нея и да се чувствате по-удобно по време на престоя си тук — без да дочака отговор, той ги поведе по широко мраморно стълбище към втория етаж. — Всяка жилищна сграда, разположена на територията на Свещения императорски дворец, се нарича дворец. Както сами можете да видите, по размер тази сграда не е нищо повече от една удобна вила. Виждам, че сте довели със себе си и две прислужници, но ще се погрижа да ви бъдат предоставени и няколко от нашите хора. Ето, че пристигнахме — майордомът отвори две двойни врати: — Това е вашият апартамент, милорд и милейди. Малката господарка ще бъде настанена в апартамента в края на коридора. Ако благоволите да влезете в покоите си, аз ще й покажа пътя.

— Вземи Нара със себе си, мамо — каза Мейрин, защото знаеше, че майка й щеше да се чувства по-удобно, ако до нея беше една от собствените й прислужници.

— Дагда трябва да остане с мен — каза танът на собствения си език. — Присъствието му в твоите покои ще бъде повод за неприятни клюки.

— Баща ти е прав — подкрепи го ирландецът.

— Разбирам — отвърна Мейрин. — Всичко е наред, татко. Аз говоря гръцки отлично и за разлика от мама мога добре да се оправям сама. Дагда може да ме придружава, когато излизам навън.

Познанията на Зено за Англия се ограничаваха до грубите англосаксонски младежи, които служеха в императорската армия, и той с удоволствие откри, че порядъчните английски граждани са всъщност доста цивилизовани. Майордомът бе още по-доволен, когато разбра, че Мейрин говори гръцки, който бе заменил латинския като официален език във Византия след разрива между Византийската и Римската църква преди осем години.

Когато Мейрин му заговори на родния му език, Зено стана доста словоохотлив. Той отвори една двойна резбована врата и я въведе в просторна стая с висок таван.

— Това е вашата стая, млада господарке — той прекоси помещението и отвори още една резбована врата: — А това е спалнята ви.

Едната стени на първата стая представляваше редица големи прозорци. Мейрин отиде до тях и възкликна:

— О, какви прекрасни градини имате, Зено! И колко е красив изгледът към морето! О, в този великолепен град наистина ще бъда щастлива!

Майордомът засия от гордост:

— Вие принадлежите на Константинопол, млада господарке! Той е град на красиви жени, а вие сте най-красивата жена, която някога съм виждал. Простете ми дързостта, но аз никога не съм виждал коса или кожа с цветове като вашите.

— В моята страна това е нещо съвсем обикновено — отвърна Мейрин с повече самоувереност, отколкото чувстваше в действителност. Досега никой, нито дори и слуга, не й бе казвал, че е красива. На момичето страшно му се прииска да намери огледало и да види какво се бе променило у нея по време на пътуването.

— Вие сигурно искате да се освежите след дългия път — каза Зено. — Ще наредя да ви донесат студено вино и сладки и лично ще избера прислужничките ви. Една рядка перла трябва да се поставя в отговарящ на красотата й обков — и той се оттегли с поклон.

Доволна, че най-после бе останала сама, Мейрин започна да разучава новия си дом. Подът на главната стая бе покрит с плочи от бледожълт мрамор. Стените представляваха широки, редуващи се златисти и кремави ивици. Таванът бе позлатен. Всички мебели бяха позлатени и инкрустирани със слонова кост. Лампите и стойките за факлите бяха изработени от сребро и някои от тях бяха украсени с полускъпоценни камъни. До вратата за спалнята беше поставена великолепна ваза от светловиолетов нефрит, която бе пълна с паунови пера.

Мейрин влезе в спалнята и ахна от възхищение. Върху мраморните стени бяха окачени великолепни картини, чиито ярки цветове изобразяваха музиканти и танцьори. Всяка картина беше поставена в позлатена рамка, украсена с корали, лапис лазули и перли и бе отделена от следващото платно от ивици златист мрамор. Подът бе покрит с плочи от кремав мрамор, прорязан от зелени жилки.

До едната стена се намираше легло от позлатено дърво. Над него висяха завеси от бледозелена коприна, които вървяха в тон с кувертюрата. До леглото бе поставена инкрустирана със слонова кост масичка, върху която имаше напълнена с благовонно масло сребърна лампа. И тук едната от стените беше само от прозорци, обърнати към императорските градини и морето зад тях.

Момичето отвори още една врата и видя малък коридор, в края на който се намираше друга врата. Изпълнена с любопитство, Мейрин бавно мина по коридора и се озова в стая с басейн. Басейнът не беше голям и тя се зачуди за какво ли го използват. Момичето сви рамене и се върна в спалнята, където откри нещо, което бе убягнало от погледа й преди: огледало, и при това какво огледало!

Това не бе обикновен полиран кръг от блестящ метал, а истинско стъкло, при това достатъчно голямо, за да се види цялата!

Мейрин застана пред него и се загледа в изображението си, но не можа да открие никакви промени във външността си. Тя се обърна и видя, че майка й е влязла в стаята.

— Какво има, детето ми? Изглеждаш толкова разочарована — каза Еада.

— Мислех си, че нещо в мен се е променило, мамо — отвърна момичето.

— Ти се променяш всеки ден, скъпа моя. Ти растеш.

— Не. Аз изглеждам така, както си бях, когато напуснахме Англия. Майордомът Зено ми каза, че съм красива. Красива ли съм, мамо?

Еада се поколеба за миг, но след това реши, че е най-добре да каже истината на дъщеря си.

— Да, дъще, ти си много красива.

— Но аз изглеждам така, както и преди!

— Ти винаги си била красива, Мейрин — отвърна Еада със смях. — Спомням си, че точно това си помислих, когато те видях за първи път. Ти просто си свикнала с външността си, а и не си горделиво дете. Някои от промените, които чувстваш, идват отвътре и невинаги са очевидни, като например объркването, което изпита, когато младият гвардеец ти помогна днес. Той те гледаше така, както един младеж гледа красиво момиче, и понеже никой досега не те е гледал по този начин, ти почувства разликата — тя се усмихна: — Това е нещо нормално, дъще, и се страхувам, че ще стане още по-зле, преди да се оправиш.

Мейрин направи гримаса пред огледалото.

— О, мамо — каза тя. — Не знам дали искам да порасна! За мен е толкова странно да бъда самата себе си и същевременно да не съм аз!

— И аз се чувствах така, когато бях на твоята възраст призна Еада със смях. — Уви, скъпа моя, времето не може да бъде върнато назад. То продължава да върви напред, независимо дали това ни харесва, или не — тя обви ръка около момичето и я притисна към себе си: — Зено уреди да ни изпратят няколко добри шивачки днес следобед и какво мислиш, че намерих в нашия апартамент? Цели топове от най-красивите тъкани, които някога съм виждала! Те са подарък за нас от жената на Тимон Теократ. Представи си само каква щедрост! Тя дори не ни познава и въпреки това проявява такава любезност! Не знам как ще й се отплатим, но за аудиенцията с императора ще имаме модни дрехи. Ела да си избереш платове.

 

 

През следващите няколко дни Мейрин и майка й бяха доста заети. Въпреки че англосаксонска Англия се славеше с красотата на платовете си, те не можеха да се сравняват с тъканите, които им бяха подарени. Съпругата на Тимон бе изпратила брокати в рубиненочервено, смарагдовозелено, сапфиреносиньо, аметистово-виолетово и топазено; изящна коприна с вплетени в нея златни и сребърни нишки, които при определено осветление придаваха равномерен цвят на плата, а при друго го караха да прилича на блестящ металически водопад; ефирна като ранната утринна мъгла коприна, оцветена в розово, зелено, бледожълто, златисто и синьо-зелено.

Ако Мейрин оценяваше красотата на платовете, майка й можеше да оцени и какво умение и въображение бе необходимо за изработката им. Еада и дъщеря й никога не бяха притежавали такива красиви дрехи, каквито им бяха ушити от императорските шивачки. Дори и практичната Еада не можеше да прикрие удоволствието си. Първоначалните й страхове, че може да се яви пред императора в неподходящо облекло, се изпариха и новите дрехи й придадоха увереност, която бе забелязана и одобрена от цялата английска делегация.

— Не одобрявах вземането на жена и дете с нас — призна си Уулфхиър от Лондон, — но като гледам красивите ти дрехи, Еада от Ефлея, мисля, че е добре, че вие двете сте с нас. Вие ни придавате елегантност, а в този великолепен град това особено се цени.

— За византийците е добре да видят една от нашите жени и едно от децата ни — подкрепи го Етелбърт от Глостър. — Така те ни възприемат като равни. Освен това — добави той с весело пламъче в очите — красотата на малката Мейрин ги кара да зяпат от възхищение, а това също е нещо хубаво.

Спътниците му кимнаха утвърдително, защото Етелбърт бе казал истината. Константинопол бе известен с красотата на жените си. В града имаше блондинки с кожа като цвета на бяла роза и мургави брюнетки със златиста кожа. Византийските жени имаха тъмносини, зелени или кафеникави очи. Но никоя от тях не притежаваше огненочервените къдрици на Мейрин, които рязко контрастираха с кремавата й кожа. Най-необикновени за византийците бяха очите на момичето. Мейрин имаше виолетови очи, които в зависимост от настроението й придобиваха аметистови или тъмновиолетови отсенки. За византийците красотата на момичето бе почти неземна, защото Мейрин бе едно от онези редки създания, които при всеки поглед изглеждаха все по-красиви. Тя бе момиче, което скоро щеше да се превърне в жена, но въпреки това в този велик град красотата й бе така възхвалявана, че дори и в императорския двор чуха за нея.

Константин X беше от семейство Дукас и се бе възкачил на императорския трон през 1059 година. Неговият предшественик, Исак I от рода Комнин, бе изключително способен император, чието царуване, за съжаление, бе продължило само две години. Неговата смърт се бе оказала истинско нещастие за Византия, защото двамата императори преди него, Михаил VI и Константин IX, се бяха проявили като слабохарактерни мъже. Нито един от тях не бе направил кой знае колко за Византия, въпреки че през последната година от управлението на Константин IX, Византийската църква се бе отцепила от Римската.

Константин X бе очарователен мъж, но управлението му беше безлично и не се отличаваше с велики дела. По време на царуването му процъфтяваха изкуствата, защото императорът обичаше красотата. Дочул за хубостта на Мейрин, той реши да избърза с аудиенцията за търговската делегация на крал Едуард. Константин X изгаряше от любопитство да види английското дете и сподели това с братовчед си Василий.

— Чудя се дали тя може да се равнява с теб — пошегува се той.

Василий Дукас бе смятан за най-красивия мъж във Византия.

— Ако е така, аз ще трябва да се оженя за нея, за да създадем потомство от красиви деца, сир — отвърна бързо принцът. Василий Дукас беше не само красив, но и изключително интелигентен мъж.

— А какво би казал Велизарий, ако решиш да се жениш? — запита императорът с усмивка. — Той е много ревнив, Василий.

Принцът се намръщи:

— Аз вече навърших трийсет, Констанс. Имал съм за любовници както красиви жени, така и красиви мъже. Велизарий знае, че някой ден ще се оженя, защото трябва да имам наследници, братовчеде, но ти си прав, че той ме ревнува много. Дори твърде много! Въпреки това аз не бих искал да го разстройвам, защото той е най-великият актьор на нашето време и ме забавлява повече, отколкото който и да било друг. Когато най-накрая се разделим, той ще ми струва по-малко от последната ми любовница. Спомняш ли си Елена Мономачос, която се опита да ми припише копелето си? Струваше ми цяло състояние да се отърва от нея и от бебето й с неговата тъмна кожа, широк плосък нос и къдрава коса. В цялата история на семейството ни, Констанс, не е имало такъв нос!

Думите на Василий накараха императора да се усмихне:

— Мислиш ли, че това английско момиче е наистина толкова красиво, колкото твърдят, Василий? Никога досега не съм чувал да се говори толкова много за дете, което още не е станало жена. Дочух, че тя вече не можела да излезе в града, без да бъде последвана от огромна тълпа. Хората не можели да повярват, че косата й е истинска, и се опитвали да я докоснат, за да се уверят в това. Някои дори твърдят, че това не е коса, а огън — бледосините очи на императора бяха изпълнени с любопитство.

— Горкото дете — каза съчувствено принцът. — След всичко това хората ще започнат да приписват чудеса и нещастия на косите й. Но днес следобед ние сами ще видим доколко са верни слуховете, нали?

 

 

Мейрин щеше да се пръсне от вълнение. Никога досега не беше виждала император, не се бе срещала дори и със своя крал, но бе уверена, че набожният Едуард Английски би бледнял пред великолепието на византийския император. Момичето стоеше пред огледалото и гледаше изображението си.

Мейрин бе облякла туника от светловиолетов брокат с втъкани в плата златни и сребърни нишки. Дрехата имаше широки ръкави и бе облечена върху долна туника с тесни ръкави. И двете дрехи имаха високи, кръгли яки, но долната достигаше до пода, а горната само до коленете. На Мейрин й се струваше, че новото й облекло я прави да изглежда по-голяма.

На момичето му се искаше майка й да не бе настоявала толкова много дъщеря й да остави косата си да се спуска свободно по раменете. Това беше толкова детинско! Мейрин въздъхна дълбоко. В крайна сметка, утре тя щеше да навърши тринайсет години! На тази възраст момичетата се омъжваха, но Мейрин знаеше, че баща й все още не я бе обещал на никого. Когато момичето се опитваше да повдигне въпроса пред него, той се усмихваше нежно и казваше: „Твърде е рано, ангелчето ми. Няма да те дам на кой да е. Ти, Мейрин, ще се омъжиш за много специален човек.“ И Мейрин се питаше какво прави един мъж специален. — Погледни челото си, дете — каза Еада, която се беше приближила до дъщеря си. — Там се е оформила бръчка. За какво си се замислила толкова дълбоко, че си толкова разстроена?

— Трябва ли да оставя косата си неприбрана, мамо?

Усмивката изчезна от устните на Еада.

— Да — отвърна твърдо тя. — Ти си девойка, дъще. Обичаят на нашия народ е девойките да оставят косите си неприбрани или да ги връзват на плитки. Мислех си, че днес ще искаш да я оставиш да пада свободно, и ти донесох това, за да направя прическата ти още по-елегантна — с тези думи тя постави ефирен воал от златиста коприна на главата на Мейрин и го закрепи с малка златна диадема, украсена с перли. Очите на момичето се разшириха от удоволствие.

— О, мамо! — тя се хвърли в обятията на Еада. — Благодаря ти! Благодаря ти! — после се втренчи в огледалото: — Нали изглеждам по-голяма, мамо? Искам да кажа, нали не изглеждам като дете?

— Изглеждаш като млада дама, каквато си всъщност.

Момичето отмести поглед от огледалото и се загледа в майка си:

— О, мамо, толкова си красива във византийските си дрехи! Прости ми, че бях твърде загрижена за себе си и не ти обърнах внимание.

Очите й огледаха с възхищение красивата рокля от тревистозелена коприна с бродерия от златни нишки, перли, тъмнозелен оливин и златист берил. Тъмночервената коса на Еада бе сплетена във висока прическа, върху която бе сложена шапчица от златна тел, прихваната с преминаваща над челото й лентичка, украсена с диаманти. Еада се усмихна на дъщеря си.

— Да — каза тя. — Доволна съм от това, което шивачките направиха за облеклото ми. Нара научи много неща от тях. Когато се върнем в Англия, ще я направя твоя лична прислужница. Но стига толкова приказки! Баща ти и делегацията ни чакат и сигурно вече са започнали да стават нетърпеливи. Трябва да побързаме!

Пратениците на крал Едуард трябваше да бъдат приети в Голямата зала на императорския дворец. Англосаксонците с изненада разбраха, че императорът бе изпратил по една красива дреха от тъмносиня и жълта коприна за всеки един от тях. Делегацията бе придружена до Голямата зала от императорските евнуси, които обясниха, че жените трябва да останат на входа на залата за аудиенции, докато не бъдат повикани. Началникът на евнусите довери на Еада, че императорът бил изключително нетърпелив да види детето с огнената коса. Като каза това, евнухът протегна ръка и почти срамежливо докосна една от къдриците на Мейрин. Еада прикри усмивката си и евнухът продължи да говори:

— Днес императорът ще седи върху трона на Соломон. Никога през живота си не сте виждали нещо подобно, милейди. Не се страхувайте от нищо, защото в залата ще бъдете в пълна безопасност — завърши той загадъчно. Еада и Мейрин се зачудиха какво искаше да им каже.

Голямата зала на императорския дворец беше най-красивото нещо, което англосаксонците бяха виждали. Стените на помещението бяха от чисто бял мрамор. Всеки мраморен блок беше отделен от съседния с широка ивица чисто злато, която започваше от пода и стигаше до тавана. Колоните в залата бяха от тъмночервен мрамор, прорязан от златисти жилки. Цялото помещение се осветяваше от огромен златен полилей, окачен на посребрени медни вериги. Мраморният под на залата бе посипан с благоуханни рози, лаврови и върбови клонки и сладък розмарин. Под стъпките на делегацията листенцата се мачкаха и във въздуха се издигаше фин прашец, който изпълваше залата с екзотичен аромат.

По даден от евнуха знак, Мейрин и Еада спряха. От мястото, където бяха застанали, се откриваше великолепна гледка към цялата зала. В дъното на залата, точно пред себе си, видяха седящия върху трона император Константин X. Той бе облечен в дълга туника от бяла коприна, върху която носеше пурпурночервено кралско наметало с отвор от дясната страна. Дрехата беше украсена с бродерия от златни квадрати отпред и отзад. На краката на императора имаше чифт натежали от скъпоценности обувки от ален сатен. Короната му имаше формата на полукълбо, поставено върху плътно прилепваща към главата му шапка, украсена със скъпоценни камъни и големи перли, някои от които висяха от тила му.

Край властелина стояха императорските гвардейци. Повечето от тях идваха от византийски благороднически родове, а останалите бяха синове на предани на императора богаташи. Край стените на залата бяха разположени войници от варангийската гвардия.

Мейрин с удоволствие забеляза, че Ерик Лонгсуорд бе достатъчно близо до нея, за да може тя да привлече вниманието му с красивите си дрехи и след това да го постави на мястото му, докато той стои онемял от възхищение. Само че за голямо разочарование на момичето, Ерик Лонгсуорд не отместваше сините си очи от пространството пред себе си. Мейрин отново погледна към делегацията и с удивление забеляза, че обсипаните със скъпоценни камъни дървени лъвове, които оформяха облегалките за ръцете на императорския трон, се движеха.

— Мамо! — прошепна тя и стисна здраво ръката на Еада.

За радост на евнуха, и двете жени зяпаха с широко отворени очи. Лъвовете не само се движеха, но и отваряха уста и ревяха като истински! Над трона имаше изработени от сребро и цветен емайл птички с очи от скъпоценни камъни. Те също бяха част от украсата на трона. Птичките започнаха да пърхат с криле и да пеят и тронът започна да се издига, докато почти се опря в украсения с орнаменти таван. От някакво скрито място в залата се чу песента на хор, която възхваляваше богоизбраната Византийска империя. Изражението върху лицата на двете жени накара евнуха да засияе от задоволство.

— Не е ли прекрасно! — каза той ликуващо. — Не е ли Византия най-прекрасното място на божията земя!

Мейрин и Еада гледаха изумени как тронът се спуска надолу. Група евнуси поведе делегацията напред и англосаксонците направиха задължителния поклон от три просвания пред Константин X. От мястото си на входа на залата, Мейрин и майка й не чуваха какво се говори, но беше очевидно, че пратениците на крал Едуард бяха приети добре. Внезапно ескортиращите ги евнуси получиха някакъв незабелязан знак и поведоха Еада и дъщеря й напред.

Константин X бе изненадан не по-малко от гостите си, защото се увери, че слуховете за красотата на момичето не бяха преувеличени ни най-малко. Тя беше дори по-красива, отколкото я описваха. Императорът не си спомняше някога да бе виждал толкова изящни черти. Погледът му се местеше от баща й върху майка й. Те и двамата бяха красиви, но Константин X не можеше да повярва, че бяха успели да създадат това изключително момиче. Той се облегна назад и прошепна на братовчед си:

— Е, Василий, какво мислиш? Никога не съм предполагал, че някой може да се мери с теб по красота.

— Нито пък аз — бе бързият отговор. — Тя е въплъщение на съвършенството, Констанс.

— Сир — каза евнухът, който водеше процесията. — Разрешете да представя на ваше величество лейди Еада от Ефлея и дъщеря й — лейди Мейрин.

Майката и дъщерята се поклониха на императора.

— Добре дошла в Константинопол, милейди — обърна се императорът към Еада. — За наше удивление, слуховете за красотата на дъщеря ви се оказаха верни.

— Истинската красота, ваше величество, не е достъпна за окото, а се крие в добротата на сърцето и в християнското милосърдие — отвърна тихо Еада. — Аз желая дъщеря ми да притежава тези качества и се надявам тя да бъде запомнена с тях, а не с красотата на лицето си.

Алдуин бе изненадан от това, че жена му бе говорила толкова дълго, но бе доволен от мъдрия й отговор. Свещениците, които стояха под трона, закимаха с глави в потвърждение на думите й. Във Византия Църквата притежаваше огромна власт и благоразположението на духовниците имаше изключителна важност за успеха на търговските преговори. Думите на Еада им харесаха и сега те щяха да гледат с добро око на опитите за създаване на нов търговски договор между двете държави.

— Елате при мен, дете мое! — нареди императорът на Мейрин. — Признавам си, че по отношение на косата ви изпитвам също толкова голямо любопитство, колкото и поданиците ми — той й се усмихна насърчително и й подаде ръка.

Мейрин срамежливо изкачи стълбите към трона. Въпреки заобикалящото го великолепие, Константин X беше среден на ръст мъж с приятна външност и уморени сини очи. Посивяващата му кафява коса беше подстригана късо и върху челото му падаха няколко къдрици.

Константин с усмивка повдигна лицето на Мейрин с ръка и погледна във виолетовите й очи. С другата си ръка свали воала й и го подаде на един слуга. След това погали огненочервената й коса и хвана една от къдриците, за да я опипа между пръстите си.

— Мека е като коприна. Ако дъщерите ми притежаваха вашата красота и тази коса, дете мое, можех да управлявам целия свят.

Този неочакван и екстравагантен комплимент накара Мейрин да се изчерви. Императорът се разсмя и я пусна.

— Мисля, че у вас има нещо магическо, детето ми. Подобна красота със сигурност е своего рода магия — той свали от ръката си един пръстен с голям диамант, чиято сърцевина хвърляше оранжево-червени отблясъци. — Вземете това за спомен от мен, дете мое. Говори се, че това е идеалният скъпоценен камък. Ако това е вярно, то той принадлежи на съвършената красавица. Когато остареете, можете да покажете този камък на внуците си и да им кажете, че сте го получили на младини за спомен от най-великия християнски император, чието сърце сте покорили.

Изумена, Мейрин изрече, заеквайки, някаква благодарност и нервно слезе по стълбите и застана до майка си. Тя трепереше и с изненада осъзна, че й се иска да се разплаче. Момичето като насън напусна залата за аудиенции и дойде на себе си едва когато английската делегация се озова в градините на двореца. Юмручето й здраво стискаше диамантения пръстен.

— Ти си щастливка — каза й Еада. — Трябва да бъдеш поласкана, че успя да привлечеш вниманието на императора.

— Сега може би ще разбереш — обърна се Алдуин към жена си — защо още не съм обещал Мейрин за жена на някого. Знам, че според теб това се дължи само на бащинската ми гордост, но не е така. Мейрин не е обикновено момиче. Тя не е просто красива. Майка й е била от кралски род и въпреки че ние я отгледахме, нейното потекло е много по-благородно от нашето. Ако сме умни и търпеливо изчакваме подходящия момент, аз ще й намеря добър съпруг.

— Искаш да каже — нормански съпруг — тихо каза Еада.

— Точно така! А и защо да не е норман? Когато Уилям стане следващият крал на Англия, норманите ще бъдат на почит. За дъщеря ни ще бъде добре да се омъжи за някой богат и могъщ нормански лорд. Такава женитба няма да навреди и на сина ни, за когото може би също ще успеем да намерим норманска съпруга. Единственото нещо, което Бранд обича истински, е Ефлея и една норманска жена с богата зестра може да му помогне да увеличи земите ни някой ден. Някъде на този свят сигурно има богат мъж с незаконородена дъщеря, която той иска да омъжи добре. Ние имаме добро име и много земи и аз ще се погрижа двете ни деца да се задомят добре.

— Преди не съм знаела, че сте толкова амбициозен, милорд — отвърна жена му с лека нотка на неодобрение в гласа си.

— Времената се менят, мила моя. Англия никога вече няма да бъде такава, каквато я помним ние с теб. Онези, които не осъзнават това, са обречени. Аз обаче не искам родът ми да бъде прекъснат и земите ми да попаднат в ръцете на чужденци, които няма да се грижат за хората ни така, както го правим ние. Ако искаме да оцелеем, Еада, трябва да се приспособим към промените.

— Няма да ви позволя да омъжите Мейрин за човек, който ще я направи нещастна!

— Как можете да си помислите подобно нещо, лейди? — укори я той.

Жена му въздъхна дълбоко:

— Вече не съм сигурна в нищо. Англия е толкова далеч, а Бранд ми липсва много. И Ефлея също — тя се овладя и погледна съпруга си с тъжна усмивка: — Не мисля, че пътуването ми понася, милорд. По-щастлива бях като жена на един обикновен тан от Мерсия.

— Може би щеше да бъдеш по-щастлива, ако те бях оставил у дома, Еада, но ще изминат поне две години, преди да се завърнем в Англия. Не можех да понеса мисълта да бъда разделен от теб толкова дълго. Знам, че това е доста егоистично от моя страна.

— Константинопол ме потиска — отвърна тя. — Той е толкова голям и пренаселен! Толкова шумен и мръсен! Какво ще правя аз, докато ти и останалите преговаряте по условията на договора? Не ми е приятно да стоя без работа.

Мейрин се беше съвзела напълно и се намеси в разговора на родителите си:

— Ще разглеждаме града, мамо. Тук има толкова интересни неща! Няма да ни бъде скучно нито за минута, обещавам ти!

— Как да излизам в града, когато цветът на косите ти привлича огромни тълпи? — отвърна раздразнено Еада.

— Ще си прибера косата и ще я скрия под шапка, мамо.

Еада се усмихна и прегърна дъщеря си.

— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че си права. Трябваше сама да забележа това: ти растеш, Мейрин.

Веселите й думи прикриха болката в сърцето й, но не можаха да излъжат Алдуин. Може би той действително бе постъпил неразумно, като я бе откъснал от нейния познат и безопасен свят и я бе отвел толкова далеч от дома й. Погледът му започна безцелно да оглежда императорските градини и зелените хълмове отвъд Босфора. Ако наемеха вила някъде извън града, може би Еада щеше да се почувства по-добре.

Алдуин погледна дъщеря си. Въпреки че момичето беше възпитавано в християнската вяра, то почиташе традициите на предците си. Празникът Самхейн отбелязваше края на друидския календар и се смяташе за ден преди най-силно духовната нощ през годината. Хората вярваха, че през нощта на Самхейн вратите между човешкия свят и света на духовете се отваряха широко и обитателите на единия можеха да посетят другия. Християните наричаха този ден Празник на Вси светии. В мига, в който слънцето слезеше под хоризонта, огньовете на Самхейн се извисяваха към небето като символ на неугасващата светлина на човешката душа. Смяташе се, че през тази вечер хората трябва да си дадат прошка един на друг.

 

 

За сънародниците на Мер Тир Конъл, да се родиш на Самхейн бе чудесно знамение. Родените на този празник бяха благословени от старите богове. Дагда с усмивка си помисли, че Мейрин сигурно бе едно от тези деца, докато наблюдаваше как момичето приготвя дървата за огъня си. Алдуин Ателсбеорн може и да се беше изненадал, когато дъщеря му бе обявила, че е намерила идеалното място за огъня си в императорските градини, но Дагда изобщо не бе изненадан.

Ирландецът не се изненада и когато Мейрин извади изпод туниката си кожена кесия с три дървени тресчици в нея и благоговейно ги постави върху внимателно подредените дърва.

— Дъбови ли са? — попита я той, въпреки че знаеше отговора. Дъбът бе свещеното дърво на друидите.

— От Гората са. Не знаех колко дълго ще отсъстваме от Англия и затова си донесох трийсет дъбови тресчици. Огънят няма да бъде добър без дъб, Дагда.

Той кимна. Мейрин никога не забравяше малките подробности.

— Чудя се — каза тя — дали Константинопол е виждал огъня на Самхейн преди.

— Говори се, че нашият народ е дошъл от тъмнината, прекосявайки степите на север от тук, за да премине през цяла Европа и да достигне до днешните си земи. Никога обаче не съм чувал във Византия да е имало келти.

— Е, сега във Византия има келти — каза тихо момичето. Очите й се втренчиха в хоризонта, където умореното от дневното си пътешествие слънце се готвеше да изчезне в леглото си от пурпур и злато.

Дагда коленичи до малката лампа, която двамата бяха донесли. Неговата задача беше по-трудна от тази на Мейрин. Той трябваше да не изпуска слънцето от погледа си и същевременно да успее да запали факлата на момичето точно навреме. Мейрин нито за миг не бе и помисляла, че гигантът няма да успее да се справи, и излезе права. Лампата докосна факлата. Докато слънцето бавно изчезваше зад хоризонта, момичето допря факлата си до кладата и пламъците лумнаха.

В императорските градини цареше пълна тишина. Дори и листата по клоните на дърветата и водите на Мраморно море не помръдваха. Сякаш целият свят изведнъж бе замлъкнал. Дагда и Мейрин стояха прави и се молеха със затворени очи. Внезапно дървата в огъня изпращяха силно. Дагда отвори очи и погледна към момичето.

— През целия си живот — каза той — не знам да е имало миг, по-тих от този, когато ти палиш огньовете си. Особено през тази вечер, която носи спомена за раждането ти.

Тя му се усмихна:

— Никога не успях да разбера, защо това е така, Дагда, но в тези огньове има нещо… — тук тя млъкна за миг и сви рамене: — Не мога да го обясня.

— То е в кръвта ти. Не е изминало много време от дните, когато келтите почитаха Майката и Отеца, и всичките им деца. Независимо от това, на което ни учи християнската религия, ние все още знаем, че дърветата, водите, животните и всички живи същества си имат своите духове. Христос не ни е забранил да почитаме тези духове, но хората, които стоят начело на Църквата, са завистници, които искат последователите им да вярват в един-единствен бог. За нас е най-добре да се съгласим с тях и след това да продължим така, както си знаем, милейди.

Небето над тях бързо бе станало мастиленочерно. Една-единствена студена звезда грееше ярко над главите им. Мейрин гледаше оранжевите пламъци на огъня си и съзнанието й се пренесе в почти хипнотизиращия вихър на огнените езици. Момичето пое дълбоко дъх и докато издишваше въздуха от дробовете си, усети как бавно започна да се издига нагоре и да се отдалечава от тялото си и само след миг се намираше над огъня. Това се случваше всяка година.

За миг Мейрин си спомни за първия път, когато бе изпитала това чувство. Тя току-що беше проходила и баща й много се гордееше с това, че дъщеря му притежаваше дарбата на старите богове, дарба, която тя бе развила с помощта на старата Кател и Дагда. Тази дарба й позволяваше да различава искреността от коварството в сърцата на хората, даваше й познания по медицина и понякога й позволяваше да вижда неща, които не бяха достъпни за очите на повечето простосмъртни. Момичето се страхуваше от последното, защото, откакто беше напуснала Бретон, нямаше кой да я учи как да контролира виденията си, а познанията на Дагда бяха ограничени. Мейрин мъдро не говореше за това с никого, защото, въпреки че използваше способностите си само с добри намерения, имаше хора, които щяха да се страхуват от нея и щяха да я обявят за магьосница или вещица. В момента, в който душата й щеше да се освободи от смъртното й тяло, един дрезгав глас я върна обратно с думите: „В името на императора!“

Мейрин стреснато отвори очи като подплашена сърничка. До нея се беше появил един взвод варангийски гвардейци. Тя гневно се обърна към тях:

— Как смеете да ми се натрапвате!

— Не, момиче, натрапницата си ти. Това са императорските градини и ти си влязла без разрешение — бе бързия отговор. — Коя си ти? Подозирам, че нямаш право да бъдеш тук.

Преди Мейрин да успее да отговори, от тъмнината излезе някакъв мъж и заговори тихо на гвардееца:

— Това е лейди Мейрин, капитане. Тя е дъщеря на английския търговски посланик. Изненадан съм, че не я познахте, защото целият град говори за огненочервената й коса. Тя има право да бъде тук. Свободен сте.

— Моля за извинение, лейди — каза капитанът. — Аз просто изпълних дълга си — той стегнато отдаде чест и поведе хората си обратно.

Мейрин се обърна, за да огледа мъжа, който я бе защитил. Тя забеляза, че Дагда бе изчезнал, но знаеше, че ирландецът не е далеч.

— Благодаря ви, милорд. Познаваме ли се? — тя се чудеше кой ли беше този мъж, на когото капитанът на гвардейците се бе подчинил толкова безропотно. Отблясъците от огъня осветиха лицето на непознатия. Мейрин се вгледа в мъжа и усети, че не й достига въздух. Той бе най-красивия мъж, който тя бе срещала през живота си.

— Аз съм принц Василий Дукас, братовчед на императора — отговори защитникът й. — Не са ни запознавали официално, но откакто ви видях вчера, знаех, че трябва да се срещнем.

— В-в-видели сте ме вчера? — заекването й прозвуча глупаво и Мейрин се ядоса на себе си.

— Аз стоях отдясно, зад трона на братовчед си — бе отговорът на Василий. — Не съм изненадан, че не сте ме забелязали. Тронът на Соломон е изумително изобретение, особено когато някой го вижда за пръв път — той се стараеше да я успокои. — Кажете ми, защо сте запалили този огън?

— Това е огън за Самхейн, милорд. Когато моят народ почитал Майката и Отеца, е имало обичай да празнуват четири празника в годината. Имболч, който отбелязва удължаването на дните, отстъпването на зимата и настъпването на пролетта. Белтейн, на който се празнува засяването на реколтата и раждането на новия живот. Лугнаса е на първи август, когато хората изказват благодарността си за добрата реколта. И най-накрая Самхейн, празника, с който отбелязваме края на годината.

— Това не са християнски празници. Мислех, че англосаксонците изповядват християнската религия.

— И англосаксонците, и келтите, които са моят народ, са християни, милорд. Това, което върша, не е забранено и чрез него аз отдавам почит към обичаите на своите келтски предци.

— Беше ми казано, че баща ви, Алдуин Ателсбеорн, е англосаксонски лорд.

— Алдуин Ателсбеорн ме осинови, милорд. Баща ми беше бретонски благородник на име Сиаран сен Ронан. Майка ми, Мер Тир Конъл, е била ирландска принцеса. Предците и на двамата са били келти и аз почитам техните обичаи. Освен това, аз съм родена на Самхейн. Дагда казва, че когато съм се появила на бял свят, главата ми е приличала на огън за Самхейн — в очите на девойката заблестя игриво пламъче.

— И кой е Дагда?

— Дагда е силен войн, на чиито грижи дядо ми поверил майка ми. Преди да умре, малко след моето раждане, тя ме поверила на него. Където съм аз, милорд, там е и той.

— Косата ви наистина прилича на огъня — промълви тихо той. — Вие сте най-красивото момиче, което съм виждал.

Мейрин не знаеше дали бузите й се зачервиха от топлината на огъня или от думите на Василий.

— Благодаря ви за комплимента, милорд — каза тя бавно. — Изглежда, че византийците твърде леко изговарят думата „красива“. Откакто съм в Константинопол, доста често чувам тази дума — Дагда отново се появи в осветения кръг и Мейрин завърши: — Сега трябва да си вървя, милорд. Благодаря ви за любезността.

Принцът обаче не се предаваше толкова лесно.

— Оставете своя дракон да се погрижи за огъня — каза той. — Аз лично ще ви върна при родителите ви в Градинския дворец.

— Кого наричате дракон? Дагда ли? — Мейрин не успя да се въздържи и се разсмя.

— А не е ли вярно, че той пази красивата девойка от злините на света?

— Така е, милорд — тихо отвърна гигантът с плътния си глас. — Бих дал живота си за господарката си.

— С мен тя ще бъде в безопасност, Дагда — каза принцът. После хвана Мейрин за ръката и я поведе през градината.

Ръката й бе топла и Василий усети, че момичето трепери леко. Той си помисли, че тя е твърде млада и няма голям житейски опит и че най-вероятно никой мъж още не се е отнасял сериозно с нея. Нещо в нея го привличаше и той си спомни лекомислените думи, които бе изрекъл едва вчера пред императора: че ако наистина била толкова красива, колкото се говори, той би трябвало да се ожени за нея, за да създадат красиви деца.

Може би тези думи не бяха чак толкова лишени от основание. Василий знаеше, че все някога щеше да му се наложи да се ожени, но нито една от жените, които бе познавал през живота си, не го беше привлякла достатъчно, за да го накара да я вземе за жена. На трийсет години той бе имал много любовници: както жени, така и мъже. Принцът беше привързан към сегашния си любовник повече, отколкото към повечето от предишните, но актьорът бе изключително ревнив. Василий се усмихна на себе си в тъмнината: Велизарий едва ли щеше да хареса Мейрин.

— Успяхте ли да разгледате града? — запита я той, докато вървяха.

— Само една малка част, милорд. Когато изляза навън, хората се трупат около мен и се опитват да докоснат косата ми. Обещах на мама, че ще прибера косите си и ще ги скрия под воал, за да можем да разгледаме града на спокойствие. Майка ми тъгува по Англия и аз чувствам, че трябва да разсея тъгата й. Тя е нежна жена, която никога досега не се е отдалечавала твърде много от дома си. Мисля, че големината на Константинопол я замайва.

— А вас не ви ли замайва? — Василий имаше чувството, че открива нещо ново за Мейрин. В един момент тя бе засмяно дете, а в следващия говореше с мъдростта на възрастна жена.

— За мен Константинопол е вълнуващ град — отговаря тя. — Лондон ме плаши, защото е мрачен и задимен, но Константинопол е красив и слънчев.

— Да — съгласи се той. — Това е едно прекрасно място. Аз самият съм роден тук и бих желал да покажа на вас и на майка ви своя роден град. Може би, когато го видите, вие няма да имате желание да се завърнете в Англия.

Те вече бяха стигнали до Градинския дворец. Василий бързо вдигна ръката й до устните си и целувайки я, й пожела лека нощ, преди да се изгуби в тъмнината.

Мейрин остана да стои под мъждукащата светлина на факлите над входа на вилата. Струваше й се, че всичко, което се беше случило, бе просто сън. Тя втренчено гледаше ръката, която Василий бе целунал и сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Танцуващите пламъци на огъня на Самхейн й бяха показали съвършеното лице на някакъв мъж. Високи, изящни скули, дълъг прав нос и тесни устни. Тя не бе успяла да различи цвета на очите му, които бяха разположени в идеална симетрия спрямо носа му, но заострената му брадичка и къдравата му коса я бяха привлекли и бяха докоснали нещо много дълбоко в душата й. Тя бе влязла в света на Самхейн. Дали срещата й с Василий Дукас не означаваше началото на един нов живот? Въпреки че нощта бе топла, Мейрин усети хлад.