Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2012)
- Разпознаване и корекция
- taliezin (2013)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2019)
Издание:
Цончо Родев. Съкровището на Лизимах, 1966
Редактор: Антон Дончев
Художник: Симеон Венов
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Лазар Христов
Коректор: Емилия Кожухарова
Издателство „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София 1966 г.
История
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
Вместо епилог
Приятна прохлада изпълваше кабинета на началника на Варненското управление на МВР. Бризът, който издуваше леките завеси на прозорците, носеше мирис на сол и водорасли. Отнякъде долитаха звънливи гласчета на деца, които играеха футбол.
— И най-после с двама специалисти византолози прегледахме находката — завърши Камен Страшимиров. — Това е наистина тронът на Исаврите. Вашият Лемингтън е имал право, другарю Златков. За този трон директорът на Бритиш музеум би дал и ризата от гърба си…
— Искате да кажете, че си заслужава една пукната глава? — пошегува се Борислав Златков и тримата мъже се разсмяха. „Миналото страдание ни служи за сладки разговори“, както казва Шекспир.
— Какво смятате да правите нататък? — попита археологът.
— Най-близките ми планове предвиждат да дам утре прощален обед на моите приятели — английските хидробиолози — отговори капитанът. — Просто не зная как да изразя благодарността си на тези хора и по-специално на Мери Джойнър.
— Не забравяйте, че дължите благодарност и на готвача — напомни полковникът.
— Какъв готвач? — залови се за думите му Камен Страшимиров. Както е известно, археолозите са най-любопитните представители на човешкия род.
Полковникът се ухили — случката, която щеше да разкаже, явно го забавляваше.
— Радиотелеграфистът на РК-12 бил болен и го замествал корабният готвач. Той криво-ляво се справял с новата си задача, но, както сам пише в показанията си, приятелите му от брега непрекъснато го „будалкали“. Затова и не повярвал, когато отначало Златков му се обадил по радиото.
— Но все пак свърши работа човекът — оправда го капитанът.
— Слушайте какво пише — покани ги полковникът, извади от чекмеджето си един лист и зачете: — „Мислех, че Колето пак ме будалка, ама си рекох — по-добре да ме майтапят цяла година, ако е лъжа, отколкото да изпортя работата, ако е истина. И като помислих, помислих, предадох съобщението на капитана, макар че го чух само до средата.“ И слава богу, че го е направил — допълни полковникът. — Благодарение на него нашите торпедни катери излязоха в открито море пет минути преди „Блу скай“…
— А вие какво ще правите с трона? — запита Борислав Златков, като се обръщаше към археолога.
— Консерваторите ще поработят месец-два по него и ще го изложим в музея. Чух едно предложение тронът да бъде изложен в музея на Несебър — мястото, където бореят, както някога са наричали северния вятър, е спасил българската държава от нашествениците. Хубава идея, нали?
Другите двама се съгласиха с въодушевление.
— А, да не забравя! — сети се нещо Страшимиров. — Направих оглед на мястото, където англичаните са копали. По всичко личи, че там дъното крие и много други богатства.
Полковникът се засмя хитро:
— Не вярвам името на Борислав Златков да фигурира в списъка на бъдещата експедиция. Той, знаете, се готви да прекара в Рила своя закъснял меден месец…