Цончо Родев
Съкровището на Лизимах ^[0]

На Иван Гълъбов

„На този бряг се намира и носът Тиризис, укрепено място, където едно време Лизимах криел своите съкровища.“

Страбон^[1]

(„География“, VІІ, 6, І.)

Съгласете се, че когато един мъж е на тридесет и две години, научен сътрудник е по археология и звучното му име Камен Страшимиров може да се прочете под десетина признати за „много сериозни“ научни трудове, някак си е неудобно да бъде наричан с ученическия му прякор Пъчо. Пъчо — това звучи несериозно и прекалено напомня за онова момче, което някога беше юношески шампион по бокс. И все пак понякога си мисля, че ако нямаше хора, верни приятели от детинство, за които не съм престанал да бъда само Пъчо, никога не бих преживял необикновеното приключение в чудната пещера, не бих видял фантастичното съкровище, пред което гробницата на Тутанхамон^[2] не е нищо повече от стая с детски играчки, и предстоящите огромни разкопки „под ръководството на нашия млад, но извънредно вещ археолог Камен Страшимиров“, както пишат напоследък вестниците, никога не биха се състояли.

Но нека не философствувам повече и да пристъпя към моя разказ.

И тъй, точно преди две години в един късен следобед телефонът в кабинета ми иззвъня. Вдигнах слушалката и чух непознат глас:

— Ей, Пъчо, ти ли си, старо момче?

Не знаех какво да отговоря на това свойско обръщение и затова казах официално:

— Да, на телефона е Камен Страшимиров. С кого говоря?

— Хайде, хайде, не бъди толкова важен — засмя се гласът. — Нима си забравил за Мишо или пък белегът на главата ти вече се е изличил?

Спомних си веднага естествено. Мишо (или Михаил, както искате) беше мой съученик, шест години сме делили един чин и наистина именно на него дължа един неестетичен белег, който сега, като ерген с намерения за женитба, старателно крия с прическата си. По-късно, докато следвахме, ние пак бяхме неразделни, макар че той учеше право, а аз — история. Когато свършихме университета, той постъпи в Народната милиция и скоро достигна чин капитан. Но професиите ни бяха толкова различни, че от няколко години, без да загубим приятелството си, просто престанахме да се срещаме.

— Слушай — рече той, след като разменихме обичайните поздравления. — Знаеш ли какво бих направил на твое място? Не? Бих скочил в първия трамвай и бих се озовал тука. Да, да, поводът си заслужава усилието.

В тона му имаше нещо, което неудържимо подразни любопитството ми. И само след четвърт час бях срещу него от другата страна на бюрото му. Мишо ме посрещна сърдечно, но цели пет минути говори на незначителни теми, като се наслаждаваше на нескритото ми нетърпение. Най-сетне се смили над мене, извади един предмет и без да каже дума, го постави на бюрото. Това беше статуйка, около тридесет сантиметра висока, представляваща човек с дълга къдрава брада, настанен на тържествен трон. Смаян, хипнотизиран, замръзнал от удивление, аз гледах статуйката, неспособен да издам какъвто и да е звук.

— Знаеш ли — проговорих аз най-после; гласът ми бе станал неузнаваем и за самия мене, — това… това е нещо изключително. Не мога да се закълна, но вероятно е миниатюрно копие на онази прочута златна статуя на вавилонския бог Мардук, за която старият Херодот^[3] разказва, че била излята от чисто злато и тежала цели двадесет и четири тона!

— Е, тази не е чак толкова тежка, но и тя е златна. Пет килограма злато от двадесет карата!

— Изключително! Невероятно! — повтарях несвързано аз, като не смеех да докосна с пръсти статуята. — Светът не познава подобно нещо. Обзалагам се, че директорите на музеите в Лондон, Париж, Ленинград и Берлин ще умрат от завист, като научат…

— Хайде, хайде — присмя се Мишо, — много голямо преувеличение за един трезв и разсъдителен представител на науката. — После добави сериозно: — И представи си, Пъчо, тази статуйка е продадена само срещу цената на златото, от което е направена.

Ето какво ми разказа старият приятел.

При излизане от страната митничарите открили статуетката в багажа на един пътуващ чужденец. Впрочем за негова чест трябва да се поясни, че той сам още при първия въпрос на митничаря заявил какво носи и изобщо не се опитал да прави контрабанда. Граничните власти сметнали случая за „по-особен“ и се принудили да задържат пътника до изясняване на случая.

Чужденецът, летовник в курорта „Златни пясъци“, разказал, че един българин се запознал с него и сам му предложил статуетката, като цената очевидно била съвсем „на сметка“. Търговец на вина от Д., той не разбирал нищо от изкуство, а още по-малко от антично изкуство, но взел статуетката „като сувенир от България“. Направени били бързи справки и скоро се намерили свидетели, които напълно потвърдили думите на търговеца. Съответните власти му изплатили сумата, която той бил дал за фигурата, подарили му дори и няколко предмета за спомен и с това нещата приключили. Злополучният летовник разбрал как наивно е изпаднал в неприятното положение да стане нарушител на нашите закони, благодарил за внимателното отношение към него и още със следващия самолет заминал за родината си.

Органите на милицията направили съответните проучвания, за да открият тайнствения търговец на златни статуетки, но данните, с които разполагали, били твърде оскъдни. Чужденецът можал да каже само, че продавачът бил „между тридесет и тридесет и пет години, черноок, висок, говорещ завалено немски“. Нищо повече, а това се оказало съвсем недостатъчно, за да се открие човекът.

— Всичко това е много странно — казах аз, след като внимателно изслушах разказана Мишо. — Не, не говоря за странното в криминалната страна на случая. Виж, Мишо, работата е наистина необикновена. Статуетката произлиза от една цивилизация, достигнала своя разцвет около хиляда години преди нашата ера и която никога не е била във връзка с нашите земи. Набополасар, Навуходоносор и другите велики царе на древния изток никога не са поглеждали толкова далеч на север. И това прави находката още по-необяснима.

— Може би случайност?

— Преди година бих отговорил веднага с „да“, но сега се въздържам.

— Какво се е променило?

Не можех да му обясня само с две думи, затова се настаних удобно в креслото и запалих цигара.

— Нашите професии са съвсем различни, Мишо. Ти се интересуваш само от онова, което става днес, в настоящата минута, а точно това не представлява особен интерес за мене. И обратното. Ето един пример. Знаеш, че у нас има магазини, в които стоките могат да се купуват със заплащане в злато. И тъй, преди година в един от тези магазини отива човек, който купува някаква вещ, заплаща я с шепа стари златни монети и си отива. Сделката е редовна, нарушение на закона няма и случаят остава безинтересен за милицията. Но затова пък точно оттук започва „ходенето по мъките“ на нас, археолозите. Слушай нататък. Касиерът в магазина, културен и образован човек, се заинтересувал от монетите и ги показал в най-близкия музей. Оказали се извънредно редки и нумизматични^[4] находки — освен познатите монети, сечени от Филип Македонски и Александър Велики, между тях се намират и няколко от асирийски, вавилонски, финикийски и персийски произход, каквито у нас не са намирани, пък в света са познати само отделни екземпляри. Монети от Салманасар ІV, Тиглатпаласар ІІІ, Синахериб Бесния^[5], Кир, Дарий^[6] — знаеше ли какво означава това?

— Нямам никаква представа — призна чистосърдечно старият ми приятел.

— Това означава — продължих аз, — че всички археолози замръзнаха от удивление и възторг. Потърсихме подробности. Оказа се, че има няколко магазина в страната, където е било купувано с монети от същия произход. А това вече беше достатъчно, за да прати по дяволите всичките ни досегашни представи за връзките на нашите земи със страните на древния изток. И ето, сега на бюрото ти се мъдри една статуетка, произхождаща от Вавилон. Може ли това да се нарече случайност?

— Хмм — изсумтя Мишо. — Работата става наистина интересна. Какво мислиш за това?

— Че неизвестно кога някъде в страната е открита находка, за която не е било съобщено по установения ред.

— И твоето решение?

— Няма да се успокоя, с нищо друго няма да се занимавам, докато не намеря откривателя на находката и тя самата не се озове в музея.

— Браво! — изръкопляска Мишо. — Ето едно решение, което много подхожда на шампиона по бокс Пъчо и твърде малко — на буквояда Камен Страшимиров. Стискам ти палци! Втурвай се смело в издирванията си и ако някой път ти потрябва помощта на милицията, не забравяй за мене.

И така от този ден нататък аз нямах друга мисъл, друг стремеж, освен да открия тайната на необикновената находка.

Първата ми работа беше да събера точни сведения колко пъти и в кои магазини в страната са представяни подобни монети. Можах да открия девет случая: три във Варна, пет общо в Североизточна България и един в София. Това естествено насочи вниманието ми към Варна, още повече, че и статуетката се появи на бял свят близо до този град. Второ, влязох във връзка със съответните власти и издействувах нареждане до всички магазини, в които се купува със злато, при представяне на монети или други паметници от малоазиатски произход (за целта изготвих една подробна инструкция) да изискват името на продавача.

Три месеца по-късно получих първото съобщение — в Русе бе продадена лека кола „Волга“ срещу злато, което отговаряло на данните в инструкцията ми. Няма защо да ви казвам, че още на следната сутрин бях там. Можете да си представите какво изпитах, когато видях златото — осем плочки, покрити с клинопис, а още на първата открих името на Шамурамат, т.е. на прочутата и овековечена в много книги вавилонска царица Семирамида!

Грешка в името на купувача не можеше да има — фактурата бе съставена по данните на паспорта му. И в книгата прочетох: Мирон Хаджиколев, живущ на ул. „Червеноармейска“ № 63 във Варна.

Разбира се, следващият изгрев на слънцето ме завари във Варна. Бързо събрах няколко сведения. Да, Мирон Хаджиколев, собственик на малко ателие за ремонт на велосипеди, от два дни гордо се возеше в новата си кола, а в магазина за продажба срещу злато си спомниха, че една от трите покупки с асировавилонски монети била на Хаджиколев — преди половин година той се бе снабдил с телевизор.

Отправих се към велосипедното ателие. Пред него един човек в син работен комбинезон лъскаше „като огледало“ една новичка „Волга“. Приближих се. Човекът при колата беше на възраст колкото мене, висок и черноок. Почаках да се успокоя и го заговорих:

— Търся Мирон Хаджиколев.

Човекът ми хвърли един бърз, небрежен поглед и продължи да лъска и без това блестящата никелирана броня на радиатора.

— Аз съм, но сега не мога да се занимавам с нищо. Имам работа.

— И все пак трябва да поговорим — настоях аз.

Изглежда нещо в гласа ми го озадачи, защото той вдигна глава, обърна се към мене и докато бършеше зацапаните си ръце, внимателно ме огледа от главата до петите:

— Само ако е за нещо важно — подхвърли той изпитателно.

— Касае се за старинно злато — натъртих многозначително.

Мирон Хаджиколев се поколеба за секунда, после захвърли парцала, с който бършеше ръцете си, и с жест ме покани да го последвам. Влязохме в дюкянчето, седнахме и той подметна предизвикателно:

— Е?

— Преди половин година вие сте купили телевизор, а само преди три дни — кола — започнах. — И в двата случая сте заплатили покупката със злато. Вярно ли е?

— Напълно вярно — отговори той спокойно и дори малко нахално. — Е? Какво от това? Нима има нещо незаконно?

— Напротив, всичко е законно.

— Тогава?

— Но да се продава злато на чужденец, особено пък произведение на изкуството, вече е нарушение на закона.

Той не промени тона си, само в очите му трепна загриженост, когато каза:

— Не разбирам за какво говорите.

Реших да опитам един трик:

— Ще разберете. По наша молба чужденецът ще бъде след два дни тук и вероятно твърде лесно ще познае продавача на златната статуетка.

Хаджиколев замълча за минута. По бръчките на челото му отгатнах, че той бързо преценяваше думите ми. Не, не се улови. Той беше много хитър, за да се хване на такава плитка уловка.

— Не виждам какво общо имам с тази работа — каза той дръзко и аз веднага разбрах, че ролята на Шерлок Холмс не е подходяща за мене. Трябваше да сменя тактиката.

— Вижте какво, Хаджиколев. Да говорим откровено. Аз съм археолог. Нали знаете какво значи тази дума? — Той потвърди с кимване на глава. — Златото, с което сте купили колата и телевизора, има изключително важно значение за науката. Няма да ви обяснявам всичко подробно. Важното е, че то произлиза от далечни държави, съществували преди две-три хиляди години, археологическата наука проявява към тях особен интерес.

— Много хубаво — каза той с насмешка. Сега беше негов ред да играе на „котка и мишка“ с мене. — Златото е в магазините. Вземете го оттам и правете с него, каквото искате.

— То е вече у нас — продължих търпеливо. — Значението му е много голямо и това ни кара да мислим… за значението на цялата находка, от която то произлиза. — Очаквах, че тук събеседникът ми ще отговори нещо, но той предпочете да мълчи. — Да предположим, че при щастлив случай вие сте попаднали на рядко имане. Ако го предадете на държавата, вие ще получите веднага едно чувствително възнаграждение…

— Да — присмя се Хаджиколев, — една десета от стойността, както се полага по закон, а иначе цялото ще бъде мое.

— Но ще го имате като крадец, ще се криете, ще използувате нечестни начини, за да го продавате. А ако го съобщите, вие със законна гордост ще си получите възнаграждението и името ви ще влезе в страниците на науката. Кое е за предпочитане?

— Тези приказки са излишни — отсече той. — Не съм намирал никакво имане. Това злато го имам от покойния си баща, който пък го имал от своя баща. Изхарчих го всичкото, повече нямам. Край!

Нямаше какво, отидох си. Но в мен остана непоколебимото убеждение, че именно Мирон Хаджиколев криеше тайната на ценната находка.

Обадих се на Мишо. Разказах му всичко, споделих съмненията си и го помолих да организира проследяване на Хаджиколев. Той с право ме упрекна, че поради прибързаните ми действия шансовете за разясняване тайната са станали незначителни (естествено Мирон Хаджиколев щеше да бъде особено предпазлив след моето посещение), но обеща да направи необходимото. И наистина в продължение на цял месец милицията беше непрекъснато по дирите на човека, но не откри нищо и в края на краищата прекрати наблюдението си. Така премина зимата и част от пролетта.

На десети юни миналата година ми съобщиха, че в Балчик се появила нова асирийска монета. Веднага заминах и се уверих, че тя е от същия източник. Научих, че била продадена на музея от някой си бай Теньо Слабака от село Българево. Разбира се, незабавно продължих пътуването си и след час бях в селото.

Противно на името му, бай Теньо се оказа плещест здравеняк, с изгоряло от слънцето лице, големи хайдушки мустаци и приветливо усмихнати очи. Седнахме на чаша вино в пивницата „Таук-лиман“ и той ми разказа как монетата бе попаднала в ръцете му.

Бай Теньо беше рибар в „тайфата“ на един от даляните близо до нос Калиакра. Това място често се посещавало от леководолази, любители на подводния свят. Ако не идвали с кораб, те наемали от рибарите лодка, правели спущанията си, като все търсели и все не намирали някакви стари потънали кораби^[7] и после си отивали. Обикновено идвали на групи, но имало изключения. От около две години от време на време там се появявал един леководолаз („висок колкото тебе, ама черен“, каза бай Теньо Слабака), който наемал лодка, слизал за два-три часа под водата, после изплувал с напълнена торбичка в ръце, плащал и си отивал. Веднъж го попитали какво има в торбата и той смутолевил, че бил геолог и събирал камъни от дъното. Та същият този човек дошъл преди една неделя и пак се повторила същата история. Когато си тръгвал, той бил толкова весел, че подхвърлил една монета на бай Теньо, който го бил извел с лодката, и извикал: „Това е за тебе! Да запомниш кога сме вършили работа заедно.“ Погледнал бай Теньо, в ръката му — жълтица. Разтъркал очи — жълтицата си е жълтица! Сметнал, че е станала грешка, догонил човека и поискал да му върне жълтицата, но оня не приел. „Задръж я — рекъл. — Аз намерих няколко на дъното. Едната е за тебе.“ Помислил бай Теньо, помислил, пък решил, че има нещо нечисто в тази работа и право в Балчик при уредника на музея.

Забравих да ви кажа, че и аз плащам данък на страстта към подводния спорт. Леководолаз съм и дори преди четири години ръководих една подводна археологическа експедиция в залива Караагач при село Китен. Сега, докато слушах простичкия разказ на бай Теньо, първо ме поразиха думите, че човекът „слизал за два-три часа под водата“. Всеки подводен плувец знае, че ако слезе само на десетина метра дълбочина и дори да е с някой от най-големите по вместимост апарати, един леководолаз пак не може да престои повече от петдесет-шестдесет минути. Как да се обясни тогава престоят от „два-три часа“? Абсурдният, но единствено възможен отговор беше, че този леководолаз или е дишал и от някакъв друг източник освен апарата си, или не е прекарал цялото време под водата.

Второто нещо, което ме порази, беше, че ставаше дума за случка около нос Калиакра. Малко са местата по нашето крайбрежие, които имат богатата история на този суров и величествен нос. Още през шести век преди нашата ера милетски гърци са издигнали тук крепостта Тиризис, процъфтяла по-късно и под тракийско, римско (под името Акра Кастелум) и византийско владичество. Нашите прадеди я нарекли Калацерка, доукрепили я и тя станала една от най-здравите средновековни български твърдини по крайбрежието. Крепостта просъществувала до 1444 година, когато Владислав Варненчик я превзел и разрушил до основи. Но докато си припомнях тези известни неща, една внезапна мисъл блесна в съзнанието ми и толкова ме развълнува, че ръката ми неволно разля виното от чашата — та нали Страбон пишеше, че именно тук, на Калиакра, Лизимах криел съкровищата си? Кой друг, ако не този генерал на най-великия от всички завоеватели, кръстосал заедно с него цяла тогавашна Азия — от Хелеспонт^[8] до Персийския залив и от Александрия до реката Инд, — кой друг, ако не той би могъл да пренесе в нашите земи богатствата на древните източни царства? Нали Лизимах бе един от наследниците на великия владетел? Не е ли логично наследниците на Александър да са си поделили не само земите на огромната му империя, но и съкровищата му?

Не се бавих много, за да взема решението си. Поисках по телефона отпуската си (не бях ползувал и миналогодишната), помолих да ми бъде изпратен леководолазният ми апарат и се настаних в рибарската хижа на Суджас, където беше бай Теньовият далян.

Познавате ли местността Суджас? Не? Тогава вие не знаете може би най-прелестното кътче на крайбрежието ни. Суджас се намира на около километър от Калиакра, на стръмния склон от Добруджанското плато към морето. Тук природата съвсем разточително е изсипала красотите си — смокини, лаври и други южни растения са пръснати между килими от пъстри полски цветя, от ръждивочервените скали бликат десетки студени изворчета, кристално бистри поточета подскачат по камъните и ромонът им се слива със сънното жужене на пчелите, а долу, в подножието, шуми най-синьото море, което някога съм виждал.

На даляна прекарах повече от два месеца. Денем работех с рибарите, къпех се, разглеждах останките на старата крепост, четях и подреждах бележките си от последните разкопки, а вечер, когато се събирахме около огъня, над който къкреше и димеше рибята чорба, ние до късно си говорехме за русалки и морски чудовища, за бури и корабокрушения, за пирати и геройски подвизи. Не ме разбирайте погрешно — не за това бях останал тук. Въоръжен с апарата си, в първите десет дни аз пребродих дъното около носа. Естествено не бях повярвал в думите на Мирон Хаджиколев (според описанието тайнственият леководолаз не беше никой друг), че е намерил монетите на дъното. Тук грунтът^[9] е тинест, мек и всеки по-тежък предмет бързо изчезва в него. Не, златото вероятно се намираше в някоя пещера или подмол, но колкото и да търсех, не можах да открия скривалището. И за мен не оставаше нищо друго, освен да дебна ново идване на Хаджиколев.

Така премина отпуската. В последния ден, когато, отчаян, вече събирах багажа си и стягах куфарите, изведнъж чух задъхания глас на бай Теньо Слабака:

— Камене! Хей, Камене! Идвай по-бързо! Онзи… човекът с жълтиците…

Виждали ли сте как изскача дявол от бутилка? Да си призная, и аз не съм виждал, но мисля, че именно така изхвръкнах от хижата при тези думи.

Морето приличаше на разтопено сребро. Беше щил^[10] и нито една вълничка не надипляше огледалната му повърхност. А там, в далечината, близо до носа, една лодка (червената „Сирена“ на съседния далян) спокойно се хлъзгаше по водата. Вдигнах бинокъла и я огледах. Нямаше съмнение — в лодката беше Мирон Хаджиколев с леководолазен апарат на гърба и с маска над очите.

За минута пренесох моя апарат в лодката на бай Теньо, легнах по корем на дъното, а рибарят натисна здраво греблата.

— Карай, бай Теньо — викнах аз, — карай, пък нека се строшат веслата. И щом видиш, че човекът се спусне във водата, кажи ми!

След няколко минути лодкарят ме предупреди, че „човекът с жълтиците“ скочил във водата. Изправих се, грабнах бинокъла и докато Слабака продължаваше яростно да тегли греблата, започнах да следя въздушните мехури, които излизаха от апарата на Хаджиколев и чертаеха пътя му. Виждах ги до някое време, после изведнъж ги загубих из очи. Все пак накарах бай Теньо да закара лодката до последното място, където бях видял мехури, хвърлихме котвата и аз бързо се приготвих за спущане. Надянах гумените перки, сложих маската, препасах колана с ножа, стегнах апарата на гърба и прескочих борда на лодката.

Спуснах се бързо до дъното и в големи зигзаги огледах района. „Човекът с жълтиците“ беше изчезнал, сякаш се бе стопил във водата. Нито следа от него, нито познатия шум на излизащите от апарата въздушни мехури. Спрях за малко да помисля.

Под мене изпълзя голям рак и се забърза нанякъде по незнайните си работи, а кривите му крака оставяха странна плетеница по сиво-жълтото дъно. После отнякъде се стрелнаха ято златнозелени кефали, завъртяха се в шеметен танец около мене, сякаш ме канеха да взема участие в играта им.

Но аз не виждах нищо.

Мислех.

Къде можеше да изчезне Хаджиколев? Като човек, който не вярва в чудеса, аз си дадох сметка, че единственото обяснение е в някаква скрита, незабелязана от мене пещера. И отново се залових да търся.

Минутите течеха. Аз се провирах между фантастичните силуети на подводните скали, хлъзвах се над голото пясъчно дъно, разлюлявах с перките си нивята от зелени и кафяви водорасли. Оглеждах всеки камък, всяка скална цепнатина.

И изведнъж забелязах висока морска трева, която изглеждаше неестествено изпомачкана. Приближих се и я огледах. Да, някой си бе проправял път между водораслите. Промъкнах се и аз нататък и след малко бях пред заплашително зеещото гърло на тъмен и дълбок свод. Изминах само няколко метра навътре и попаднах сред гъст непрогледен мрак. Поколебах се — беше невъзможно да продължа в тъмнината. Излязох пак навън, огледах се, за да запомня мястото, бързо изплувах до лодката, взех непромокаемото си фенерче и след минута бях отново в пещерата.

Това беше тесен, не по-голям от един квадратен метър проход в скалата, където шумът от апарата ми отекваше с грозен и непоносим за ушите тътен. Следвайки бледия жълт лъч на фенерчето, аз внимателно се провирах напред, спирах, ослушвах се и отново продължавах. Изминах двадесет… тридесет… петдесет метра… Водата около мене посивя, фенерчето стана излишно. И после проходът свърши. Като следвах наклона на скалата, изплувах нагоре. И внезапно пред мен се разкри най-удивителната гледка, която някога е виждало човешко око!

Представете си една пещера с размерите на най-големия театрален салон, който сте виждали. Тя е висока около петнадесет и дълга не по-малко от петдесет-шестдесет метра. Изпълва я мека, топла светлина — както установих по-късно, тя произлизаше от няколко малки прозорчета в тавана, но изкусно усилена чрез система от многобройни сребърни огледала. В единия край на тази зала е изходът на подводния тунел и оттам нататък се разстила просторна площадка, върху която са струпани приказните, невероятните съкровища на Лизимах. Естествено образувана ли е тази пещера? Ако да — как са пренесени вътре богатствата? Или пък е дело на човешка ръка? На тези въпроси аз и досега не мога да намеря отговор.

Но нека не прекъсвам разказа си.

Очарован, омаян, аз свалих апарата, оставих го на скалата покрай водата и с благоговейни стъпки приближих към струпаните богатства. Най-отпред, застрашително размахала ръце, стоеше една гигантска, може би десетметрова златна статуя на жена, в която лесно познах асирийската богиня Ищар. От двете й страни, изправени като стражи, се виждаха два чудовищно-величествени крилати човеко-бикове, прилични на онези от Британския музей в Лондон. По-нататък се забелязваха златните статуи на лъвове и пантери, на вавилонския бог Ашур, на египетския божествен бик Апис. Една изящна, изваяна от злато и слонова кост Атина Палада мирно стоеше до ужасния човекояден финикийски бог Ваал, а в дъното, зад множеството други статуи, се издигаше висока купчина от златни плочки с клинопис, за осем от които бе купена една кола „Волга“…

Захласнат, аз бавно тръгнах между статуите. Тук имаше десетина обковани сандъци, вече проядени от влагата и времето. Вдигнах капака на единия. Пред очите ми избухна взрив от багри — сандъкът беше пълен с разноцветни скъпоценни камъни! Загребах от тях в шепите си и полека ги изсипах обратно. Между пръстите ми изтече истински водопад от хиляди многобагрови отблясъци, сякаш самата небесна дъга течеше от ръцете ми.

И тогава един глас — гласът на Мирон Хаджиколев, за когото в смайването си бях напълно забравил — ме накара да се върна към действителността:

— Не мърдай и вдигни ръцете си! Бързо!

Въпреки заповедта да не мърдам, аз полека се обърнах. На пет-шест крачки от мене, до статуята на едно вавилонско човекоподобно същество с глава на орел, стоеше Мирон Хаджиколев и в ръката му лъщеше едно модерно, много модерно оръжие.

— А, това било археоложчето — присмя се той. — Няма какво, намерил си подходящо място за твоя гробница.

— А това пък е Мирон Хаджиколев — отговорих аз със същия тон, — собственик на лека кола и телевизор, който не знае нищо за незаконните продажби на антични златни статуетки.

— Мухльо! — изсъска той. — Нима всичко това ще ви го дам в ръцете, на вас… — Очите му светеха с трескав, нездрав блясък. — Всичко това е мое, разбираш ли? Само мое! Аз съм най-богатият човек на света! Ако искам, аз мога да ви купя заедно с музеите ви и с всичките вехтории, събрани в тях. Какво говоря! Аз мога да ви купя с цялата ви държава и с парцалите ви…

Разбрах — пред мен беше човек, комуто видът на несметните богатства бе разстроил разсъдъка. Такъв човек беше способен на всичко. Трябваше да действувам бързо, решително, да изпреваря налудничавите му постъпки.

Изглежда съм направил някакво движение, защото той подскочи назад и изкрещя:

— Не мърдай или стрелям!

— На твое място бих помислил, преди да стрелям — казах аз с ледено спокоен глас. — Пещерата не е поддържана повече от две хиляди години. Таванът е напукан, прояден от ерозията, и едно сътресение на въздуха може да го срине не само над моята, но и над твоята глава.

Предупреждението ми навярно го стресна, защото той вдигна поглед нагоре. Използувах тази възможност и се хвърлих напред. Всичко, което последва, продължи по-малко от секунда. Пред очите ми блесна изстрел, чу се гърмеж, не, ужасен грохот, куршумът пропищя покрай мене и изчезна някъде между Лизимаховите богатства; в следващия миг аз стоварих юмрука си в брадата на Мирон Хаджиколев. Той изпусна пистолета и падна. Но моите думи очевидно не са били без основание — от тавана и стените се откъртиха камъни и се затъркаляха надолу. Светлината видимо намаля — някои от прозорчетата се бяха запушили.

Тези разрушения отвлякоха вниманието ми за няколко секунди. Когато погледнах отново, видях, че противникът ми пълзи към падналия пистолет. В този момент аз престанах да бъда „нашия вещ археолог Камен Страшимиров“ и се превърнах в някогашния Пъчо, не, в човек, който се бореше за живота си. Скочих напред тъкмо когато ръката на Хаджиколев беше на няколко сантиметра от оръжието. Изблъсках го, нахвърлих се върху него и между нас започна една дива саморазправа. Хаджиколев беше може би по-силен от мене, жилав и як. Победата накланяше ту към мене, ту към него. После, като извиках на помощ цялото си минало боксьорско умение, успях да надделея и да го притисна под себе си. Но тогава той докопа някаква статуетка, удари ме по тила и за малко загубих съзнание.

Тук той извърши грешка — вместо да повтори удара си, спусна се към пистолета. С огромно усилие надвих замайването си и се скрих зад колосалната статуя на една финикийска Астарта. От около двадесет метра Хаджиколев се прицели и стреля. И тогава настана ужасното. Пещерата потъна в мрак, от всички страни с адски трясък се затъркаляха големи каменни отломъци. Чух сърцераздирателен писък и после се възцари злокобна, тягостна тишина.

— Хаджиколев — обадих се аз след малко, — жив ли си?

— Жив съм — отговори с усилие гласът му. — Стената до мене се срина…

— Почакай, ще потърся фенерчето си.

Наоколо беше тъмно като в гроб. Тръпнейки от страх, че всеки момент покривът може да се срине над мене, аз се запромъквах с пълзене към прохода. Бях запомнил добре мястото, където бях оставил съоръженията си и сега пипнешком успях да ги намеря. Грабнах фенерчето и светнах. Ужас! Първото нещо, което видях, беше, че проходът, спасителният подводен проход е затрупан!…

Наложих си да не мисля за това. Потърсих Хаджиколев и го намерих в окаяно положение — полузатрупан под камъните, ранен, загубил много кръв. Закрепих фенерчето на близката статуя и се залових да разчиствам каменната купчина. Той следеше всяко мое движение и в погледа му се четеше искрено недоумение.

— Защо правиш това? — попита той по едно време. — Сега всичко е само твое!

— Глупак! — казах раздразнено. — Да не мислиш, че за себе си търсех съкровищата?

— Но защо ме спасяваш? — след като помълча, запита той отново. Гласът му звучеше необикновено трезво и разумно. — Защо си губиш времето за човек, който преди малко стреляше по тебе?

— Защото все пак си човек. Неразумен, алчен, жесток, но човек.

Най-после успях да разровя камъните и да освободя Хаджиколев. Левият му крак беше в плачевно състояние — смазан, разкъсан, вероятно и счупен. Свалих колана от пояса си и с него здраво стегнах бедрото на ранения, за да спра кръвоизлива. Тогава седнах на земята до него и избърсах потта от челото си.

— С нас е свършено — казах аз най-сетне. — Проходът е затрупан. Ако не направят нещо отвън — загубени сме.

Умълчахме се. Когато Хаджиколев заговори, гласът му беше спокоен и с непривична за него човешка топлота:

— Не мисли за мене. Аз и да изляза, сигурно ще бъда съден, наказан… Остави ме и се спасявай. Знам как можеш да се спасиш. — Извърна се, изпъшка и каза тихо на себе си: — Изглежда тези камъни трябваше да паднат, за да ми върнат ума в главата… — Не изрекох нищо и той продължи високо: — Пещерата има и втори изход. Не съм го използувал, защото той отвежда близо до даляните, до хората. Но сега ще ти го покажа.

След като си починах малко, аз вдигнах ранения на гръб, понесох го, а той държеше фенерчето и ми сочеше пътя. Вървяхме по един тесен скален процеп навътре към сушата, минавахме между скали и купища съкровища и накрая се озовахме при друг подводен проход, твърде приличен на първия.

— Тунелът е около десет-петнадесет метра — рече Хаджиколев, като се отпуснахме на скалата. — Виждаш, аз и тъй и тъй не мога да го премина. Но ти бягай, спасявай се и не мисли за мене.

— Не — възразих аз. — Ще се спасим и двамата. Почакай ме тука.

Взех фенерчето и се върнах назад за дихателните апарати. Почти веднага намерих моя, но неговият… неговият беше изчезнал. Някой падащ камък го бе улучил, сгъстеният въздух бе експлодирал и именно тази експлозия бе причинила страшните разрушения.

Пренесох апарата и го закрепих на гърба на ранения.

— Дишай спокойно, стой неподвижно и ми сочи пътя с фенерчето — казах. — Аз ще те пренеса оттатък.

Той възрази — да се преплуват петнадесет метра под вода е лесна работа, но когато човек влачи едно тежко тяло, задачата се превръща в самоубийство. Вътрешно бях съгласен с него, но не можех да го изоставя, а не виждах друг изход за спасение. Трябваше да рискувам.

Спуснах Хаджиколев във водата, няколко пъти вдишах и издишах дълбоко, улових живия си товар и се гмурнах в мастиленочерната паст на бездната. Още първите метри ми показаха, че начинанието ми бе осъдено на неуспех — раненият бе много тежък, а проходът твърде тесен за двама души. Но нямаше възможност за връщане и аз плувах, с всички сили плувах напред. Постепенно силите ми намаляха, тласъците на перките ми ставаха все по-слаби и по-слаби, алени кръгове се завъртяха пред очите ми. Разбрах, че съм загубен. Почти в безсъзнание усетих, че Хаджиколев натиска нещо между зъбите ми. Отворих уста и в следващия миг обилен свеж въздух изпълни дробовете ми — раненият ми бе подал мундщука на апарата.

Поех няколко глътки въздух — о, повярвайте ми, тяхната цена бе много по-висока от всичките съкровища на Лизимах! — върнах му мундщука и с нови сили продължих нататък, към свободата, към живота.

Скоро тъмнината се разсея, пред очите ми се появи светлият кръг на изхода на тунела и там няколко сребърни рибки сякаш ни поздравяваха за щастливото ни избавление.

След малко изплувахме на повърхността и светлината на летния ден се плисна над главите ни. Честна дума, никога друг път в живота си не съм бил така признателен за простите човешки радости — за слънцето, за въздуха, за ширината на простора… Но дълбоко в себе си аз още тогава знаех: ще мине време, споменът за изживения ужас ще избледнее и аз отново ще дойда в пещерата, ще дойда, за да върна на човечеството съкровищата на Лизимах.

Бележки

[0] Лизимах — пълководец и един от наследниците на Александър Македонски. След смъртта на великия завоевател получил Тракия (323 г. пр.н.е.) и основал собствено царство. ↑

[1] Страбон — прочут древногръцки географ, роден в Кападокия към 58 г. пр.н.е., умрял между 21 и 25 г. от н.е. ↑

[2] Тутанхамон — египетски фараон от ХVІІІ династия. Гробницата му, открита през 1922 г. от английския археолог Хауард Картър и лорд Карнарвон, била пълна с изключително скъпоценни предмети. ↑

[3] Херодот, наричан „баща на историята“ — гръцки историк (484–425 г. пр.н.е). Книгата му „История“ съдържа ценни сведения за целия античен свят. ↑

[4] Нумизматика — наука за монетите. ↑

[5] Салманасар ІV, Тиглатпаласар ІІІ, Синахериб Бесния — вавилонски царе. ↑

[6] Кир, Дарий — древноперсийски царе. ↑

[7] На 31 юли 1791 г. край нос Калиакра руският адмирал Ушаков нанесъл съкрушително поражение на турския флот под началството на Капудан паша Хюсеин и Саид Али. Няколкото подводни археологически експедиции, проведени досега на това място, не откриха материални следи от битката. ↑

[8] Хелеспонт — древното име на Дарданелите. ↑

[9] Грунт (грунд) — повърхността на дъното. ↑

[10] Щил — тихо време; пълно затишие на морето. ↑