Фредерик Пол
Палавият дядо

Махлон роди Тимъти и Тимъти роди Натан, и Натан роди Роджър, и живяха дълго на Земята. Но после Роджър роди Оруил, а той буквално се увлече: роди Огастес, Уейн, Уолтър, Бенджамин, а също и баща ми Карл. Явно беше прекалил, щом Хидион Апшър реши да се намеси.

Камбанката на вратата задрънча, известявайки нечия визита. Точно в този момент ние се целувахме в гостната и Люсил се ядоса, че ни попречиха. На прага стърчеше як старец с почерняло като въглен лице и сини очи. Тупаше с нозе, за да изтръска снега, и ме гледаше въпросително.

— Орви?

— Аз съм Джордж — отвърнах.

— Изтрий от лицето си червилото, Джордж — рече, докато се вмъкваше в стаята.

Люсил набързо оправи прическата си. Той я огледа с поглед на познавач, бавно свали палтото си и го закачи на облегалката на стола до камината.

— Аз съм Апшър, Хидион Апшър. Къде е Оруил Декстър?

Тези думи ме накараха да се откажа от първоначалното си намерение да изхвърля неканения гост. Вече кажи-речи година не бяха ни разпитвали за Оруил Декстър и живеехме в мир.

— Той ми е дядо, господин Апшър. Какви ги е забъркал този път?

Старецът поклати глава и ме изгледа втренчено.

— Ти си негов внук? И смееш да ме питаш какви ги е забъркал?… Къде е?

— Не сме виждали дядо Оруил пет години — признах честно.

— И не знаеш къде е?

— Не, господин Апшър. Той никога не казва къде отива, а като се върне, никога не казва къде е бил.

Старецът стисна устни, пресегна през Люсил към масата, наля си уиски и рече на момичето:

— Повярвайте ми, човек трябва да се държи далеч от тия Декстърови. Хайде, върви си у дома.

Люсил го изгледа мрачно, отвори уста да каже нещо, но аз се намесих:

— Тя е моя годеница.

— А, да, разбира се. Значи не ми остава нищо друго, освен да си побъбря с Орви. Леглото застелено ли е?

— Господин Апшър — реших да протестирам аз. — Не че не обичаме дядовите приятели, но само Господ Бог знае кога ще се върне той. Може да е утре, след половин година, след много години…

— Ще почакам — подхвърли той през рамо и се заизкачва по стъпалата нагоре.

Първите две седмици бяха трудни. После свикнах. Позвъних на чичо Уейн и му разказах за визитата на господин Апшър. Той беше крайно развълнуван.

— Един висок як тъмнокож старик ли? — попита възбудено.

— Ъхъ. И ми се струва, че не е за пръв път тук.

— Ха, че защо пък да не е бивал и по-рано… — Чичо Уейн направи кратка пауза. — Виж какво ще ти кажа, Джордж, събираш братята си и…

— Но не мога да го направя, чичо — прекъснах го аз. — Харолд е в армията, а къде е пропаднал Уилям никой не знае.

— Добре де, не се вълнувай. Ще ти звънна веднага, щом се върна.

— Заминавате ли, чичо Уейн?

— Да, Джордж — отсече и затвори телефона.

И тъй аз продължих да се радвам на компанията на господин Апшър. Винаги най-младите са прецаканите.

Люсил повече не се появи вкъщи. Аз я посетих един-два пъти, но тъй като да се кара ягуара беше студено, Уилям беше духнал с форда, а джипът според Люсил не е подходяща кола за разходки, не ни оставаше нищо друго, освен да седим в стаята й. А майка й с плетка в ръце сегиз-тогиз подхвърляше хапливи реплики за дядо Орви и онова момиче от Итънтаун.

Затова бях неимоверно щастлив, когато един ден вратата се отвори и влезе дядо Орви.

— Дядо! — възкликнах. — Добре, че дойде. Знаеш ли, имаме гостенин…

— Шшшт, Джордж. Къде е сега?

— Горе в спалнята. Там му поднасям обяда, след което обикновено си подремва.

— Поднасяш му обяда? Че къде са слугите?

Смутено се изкашлях.

— Но, дядо, след онази история в Итънтаун те…

— Добре де, празни приказки — набързо ме прекъсна той. — Продължавай да си гледаш работата.

Изхвърлих останките от храната в кофата за боклук и сложих чиниите в мивката. През цялото това време дядо седеше с палтото и ме наблюдаваше мълчаливо.

— Джордж — промълви накрая той. — Знаеш ли, аз съм един стар, много стар човек.

— Да, дядо.

— Моят дядо е по-стар от мен, а неговият — още по-стар.

— Естествено — мъдро отвърнах аз. — Никога не съм ги виждал, нали?

— Да, Джордж. Аз поне не помня някой от тях да е идвал през последните години. Дядо Тимъти беше тук през осемдесет и шеста, но ти май още не беше се появил… Баща ти също.

— Татко е на шейсет, а аз съм на двайсет и една — уточних аз.

— Да, да, разбира се, Джордж. Баща ти също често си спомня за теб. Преди около два месеца той ми каза, че ти си вече на онази възраст, когато би трябвало да ти разкажем за нас, Декстърови…

— Какво да ми разкажете, дядо Орви?

— Дявол да го вземе, Джордж, не ме прекъсвай! Не виждаш ли, че точно това се опитвам да направя. И без туй не ми е лесно да намеря думите…

— Може би аз да ти помогна, а? — чу се от вратата гласът на Хидион Апшър.

Дядо Орви се изправи и промълви хладно:

— Ще ви бъда много благодарен, Апшър, ако не се намесвате в семейния ни разговор.

— Това е и моето семейство, млади момко. И точно затова съм дошъл тук. Предупреждавах братовчеда Махлон, но не ме послуша. Предупреждавах Тимъти, но той избяга в Америка. И видя ли какво стана?

— Всеки човек има правото да продължи рода си — гордо произнесе дядо Орви.

— Един път — да! Никога не съм казвал, че човек не може да има син, макар аз самият да нямам деца. Ама накъде ще тръгне светът, ако всеки има по три, че даже по четири деца — като вас, Декстърови. Сега — четири, като пораснат — шестнайсет, когато техните деца станат възрастни — шейсет и четири! Няма да минат и триста години, и ще бъдем трилиони, Орви! Една гъмжаща маса от безсмъртни ще покрие земното кълбо на няколко слоя и…

— Млък! — изрева дядо Орви. — Недей пред детето!

— Крайно време е да го знае — на свой ред изкрещя Апшър. — Предупреждавах те, Оруил Декстър: или ще ти дойде акъла в главата, или ще предприема решителни мерки. Край на приказките, започвам да действам.

— Ти си гадно… — подхвана дядо Орви, но после се сети, че съм в стаята, и се обърна към мен: — Излез, Джордж. Качи се в стаята си и чакай, докато не ти разреша да слезеш.

После пак се обърна към господин Апшър:

— А ти, дърт идиот, знай, че аз също съм готов за тази среща с теб и ако работата стигне до…

Излязох, без да чуя края. Никак не исках да оставям дядо сам в такъв напрегнат момент, но татко ме е научил, че заповедите не се обсъждат. Още дълго от кухнята се носеха страхотни крясъци, после утихна.

Минаха два часа. Отдолу не се чуваше нищо. Притеснен, аз тихичко се спуснах и надникнах през отворената врата на кухнята. Дядо Ори стоеше до масата, забил поглед в една точка. Господин Апшър не се виждаше никакъв.

— Влизай, Джордж. Точно възстановявах дишането си — уморено рече дядо.

— А къде е господин Апшър?

— Беше при самозащита. Пък и в края на краищата от него нямаше никаква полза — бързо отвърна дядо.

— Какво му се случи?

— Знаеш ли, Джордж, понякога ми се струва, че кръвта на старците тече прекалено бавно. Искам да си почина. Остави ме сам.

Вече споменах, че винаги слушам по-възрастните. Чух шум в шахтата за отпадъци и надникнах в нея.

— Странно, бях затворил крана — казах.

— Не обръщай внимание на дреболии, Джордж — нервно рече дядо. — По-добре кажи дали не сте сменяли канализацията, докато ме нямаше.

— Не. Същият стар пресъхнал кладенец и резервоарът за дезинфекция.

— Лошо… Добре де, не е чак толкова важно.

Вниманието ми беше привлечено от току-що измития под.

— Дядо — казах с укор, — не трябва да се занимаваш с чистене. Справям се сам и без слуги.

— Хайде, стига! — скастри ме дядо. — Виж сега, Джордж, има много неща за обясняване, макар че едва ли сега е най-подходящото време. Баща ти сигурно по-добре би се справил с тази задача, защото те познава по-добре. Пък аз, честно да си призная, дори не знам откъде да започна. Ти забелязал ли си, Джордж, че ние, Декстърови, не сме като другите?

— Ами… Ние сме по-заможни.

— Тц, не е в това работата. Помниш ли, че като дете те премаза камион? Не ти ли се струва, че се оправи прекалено бързо?

— Ами, не — отвърнах, припомняйки си този случай. — Тате рече, че ние, Декстърови, поначало се оправяме бързо. — Надникнах под масата. — Тук има някаква стара дреха! Не е ли костюмът на господин Апшър?

— Той ти го остави — уморено вдигна рамене дядо Орви. — Слушай, трябва да тръгвам, затова не ме питай повече за нищо друго, и без това закъснявам. Ако дойде чичо ти Уейн, благодари му от мое име, че ме предупреди за идването на Апшър. Ако случайно видя баща ти, ще му предам много поздрави от теб.

Всичко това се случи през зимата. Оттогава едно обстоятелство не ми дава мира и чакам дядо да се върне, че да ми обясни.

Така и не можах да приема тази раздразнителност на Люсил и в средата на февруари се ожених за Елис. Жалко, в този момент нито един от моите роднини не беше в града, но това не бе чак толкова важно — вече съм пълнолетен.

Дяволски ми провървя с брака. Нещо повече — най-после разбрах какво представляваме ние, Декстърови, и какво дядо и господин Апшър не можаха да ми обяснят разумно.

Елис е много хубавичка и великолепна домакиня, затова отсъствието на слуги не ме вълнува повече. Освен това грижите за домакинството не й позволяват да отсъства по-дълго от дома ни. Е, наистина, с идването на пролетта ще бъде все по-трудно да удържам Елис на безопасно разстояние от третата тераса, където са прословутият кладенец и резервоарът. Защото ако иде там, ще чуе едни странни звуци.

Не зная какво се предприема в подобни ситуации. Може би все пак трябва да махна камъка от капака на резервоара и да пусна заточения там на свобода.

Но се страхувам, че той окончателно се е смахнал.