Джули Гарууд
Тайната (3)

Глава 2

Тя чакаше пред входа на дома си.

На лейди Джудит предварително й бе изпратено съобщение. Преди два дни, братовчед й Лукас бе забелязал четирима шотландски воини да преминават през границата, близо до Хортън Ридж. Лукас не бе там случайно, той бе спазвал изрично инструкциите на леля Милисънт и след почти месец бездействие и градене на въздушни кули през летните вечери, най-после бе забелязал шотландците. Бил толкова изумен от вида на огромните планинци, че едва не забравил какво трябва да стори след това. Но веднага щом осъзнал, бе хукнал към дома на лейди Джудит, за да й каже да се подготви за посетителите.

Джудит нямаше какво толкова да се приготвя. От мига, в който бе научила, че Франсис Катрин очаква дете, тя бе опаковала повечето от багажа си и бе събрала всичките подаръци, завързани с розова панделка, които бе взела за приятелката си.

Писмото на Франсис Катрин не идваше в особено подходящ момент, защото го получи точно когато се бе върнала в дома на вуйчо Текел за задължителните шест месеца, през които трябваше да живее при него. Нямаше как да си събере нещата и да се върне при леля Милисънт и чичо Хърбърт, защото щеше да й се наложи да отговаря на много въпроси — нещо, което тя не желаеше да прави — затова скри багажа си и подаръците за Франсис Катрин в плевнята над конюшнята. Реши да изчака майка си, която се бе върнала неочаквано за кратък престой, колкото да се отегчи и отново да поеме на път. Тогава щеше да повдигне въпроса за пътуването до Шотландия пред настойника си, вуйчо Текел.

По-големият брат на майка й бе приятен, учтив мъж, пълна противоположност на сестра си, лейди Корнелия, но бе такъв единствено, когато не пиеше. Напиеше ли се, той се превръщаше в зла змия. Текел бе инвалид, откакто Джудит се помнеше и когато беше по-малка, той рядко изпускаше нервите си пред нея. Дори и през вечерите, в които болката от неподвижните му крака ставаше непоносима, момичето разбираше, че го боли, когато го видеше да масажира краката си и поискаше от слугите чаша горещо вино. Те си знаеха, че заедно с чашата, бе добре да донесат и пълна кана. Някои вечери Джудит успяваше да се скрие в стаята си, преди вуйчо й да започне да я наскърбява, но понякога той настояваше тя да му прави компания. В тези моменти ставаше много меланхоличен, искаше да държи ръката й, докато разказваше за миналото, когато бил млад и силен воин, за когото е можело да бъдат разказвани легенди. Едва на двадесет и две години, каретата, с която пътувал, се преобърнала и затиснала коленете му, раздробявайки костите на парченца. Щом виното заглушеше болката и развържеше езика му, той започваше да ругае несправедливостта и нелепия инцидент. Крещеше и по Джудит. Но тя никога не му позволи да разбере, колко я наранява държанието му. В стомаха й се затягаше възел, който не изчезваше, докато не й разрешеше да се оттегли.

През годините пиянството на Текел ставаше все по-лошо. Започна да иска да му донасят вино все по-рано през деня, а не вечер, както беше в началото, и с всяка чаша, която изпиеше, огорчението му нарастваше все повече. Докато паднеше нощта, той или плачеше, самосъжалявайки се, или крещеше обиди по Джудит.

На следващата сутрин Текел не си спомняше нищо от предишната нощ. Но Джудит помнеше всяка негова дума. Младата жена винаги се опитваше да му прости жестокостта, с която се отнасяше към нея. Опитваше се да убеди сама себе си, че неговата болка бе далеч по-непоносима, отколкото нейната. Вуйчо Текел се нуждаеше от разбирането и състраданието й.

Майката на Джудит, лейди Корнелия, обаче не изпитваше никакво състрадание към брат си. Беше истинска благословия, че не оставаше у дома повече от месец. През това време дамата почти не общуваше с Текел или с дъщеря си. Когато Джудит бе малка и по-лесно биваше наранявана от студенината и отчуждението на майка си, вуйчо й я утешаваше, като казваше, че прилича много на баща си, барона, който Корнелия толкова обичала. И продължаваше, след всички тези години, да оплаква. Казваше й, че щом майка й я погледнела, скръбта по загубата я разкъсвала вътрешно и не оставяла място за други емоции. Тъй като Текел не пиеше толкова много през онези години, Джудит нямаше причини да се съмнява в обяснението му. Тя не разбираше как може да съществува толкова силна любов между двама съпрузи и затова вътрешно копнееше да получи любовта и одобрението на майка си.

През първите четири години от живота си, Джудит бе живяла с леля Милисънт и чичо Хърбърт. Преди да я отведат за пръв път при вуйчо Текел и при майка й, тя без да иска нарече чичо Хърбърт „татко“. Майка й побесня. И Текел не беше очарован от това. Тогава той реши, че трябва да прекарва повече време с него и нареди на Милисънт да води Джудит в дома му за по шест месеца всяка година.

Текел бе напълно отвратен от идеята, че племенницата му може да смята Хърбърт за свой баща. По тази причина, той отделяше по час всяка сутрин, преди умът му да се размъти от виното, за да й разказва за истинския й баща. Показваше й огромния извит меч, закачен над камината, с който баща й прогонил злите натрапници, които се опитали да откраднат Англия от техния законен крал и защитил живота на повелителя си жертвайки себе си, или поне така й разказваше Текел.

Историите му бяха безкрайни… и напълно измислени. За нула време Джудит започна да възприема баща си като светец. Бяха й казали, че е загинал в първия ден от месец май и в утрото на всяка годишнина от смъртта му, тя береше огромни букети с пролетни цветя, с които отрупваше гроба му. После казваше молитва за душата му, макар да не смяташе, че е нужно. Нейният татко със сигурност вече беше в рая и сега служеше на създателя си, вместо на краля, който така смело бе защитавал тук на земята.

Джудит бе на единадесет години и пътуваше към фестивала в пограничните райони, когато научи истината за баща си. Не бе загинал, защитавайки Англия от неверниците. Той дори не беше англичанин. Майка й не оплакваше съпруга си, тя го мразеше с ярост, която не бе стихнала след всички тези години. Текел й бе разказал само половината истина. Джудит наистина постоянно предизвикваше спомени у майка си. Напомняше й за ужасната грешка, която бе направила.

Леля Милисънт й бе разказала всичко, което знаеше. Майка й се била омъжила за шотландския леърд в пристъп на гняв, когато баща й и кралят решили, че английският барон, когото била избрала, не бил добра партия за нея. Лейди Корнелия не била свикнала да й отказват каквото и да било. Две седмици, след като срещнала шотландеца в Лондон, тя се венчала за него. Корнелия искала с това свое действие да накаже баща си. Искала да го нарани и със сигурност успяла да го стори, но сделката, която направила, имала много по-големи последици за самата нея.

Бракът продължил само пет години. Корнелия се върнала в Англия. Тя отишла в дома на брат си и в началото отказала да каже какво се е случило. По-късно, след като станало ясно, че очаква дете, тя признала на брат си, че съпругът й я прогонил в мига, в който разбрал, че е бременна. Заявил й, че не я иска повече и че не желае детето й.

Текел искал да повярва на сестра си. Бил самотен и мисълта да отгледа племенник или племенница му се струвала много приятна. След като се родила Джудит, Корнелия не можела да понася да вижда детето. Милисънт и Хърбърт успели да убедят Текел да им позволи да я вземат в дома си. В замяна обаче трябвало да обещаят никога да не казват на Джудит за баща й.

Милисънт не смятала да спази обещанието си, но изчакала, докато Джудит стане достатъчно голяма, че да разбере. След това й разказала всичко, което знаела.

Джудит имала хиляди въпроси. Но Милисънт нямала отговор на всеки. Тя дори не била сигурна дали шотландският леърд е все още между живите. Но пък знаела името му. Маклейн.

Милисънт никога не бе срещала мъжа и не можеше да опише на Джудит как изглежда баща й. Но все пак, след като Джудит не приличаше по нищо на майка си, можеха да предположат, че русата коса и сините очи са наследени от баща й.

Всичко това бе прекалено много за Джудит, за да го понесе. Умът й се бореше с всичките лъжи, които й бяха втълпявани през годините. Предателството бе съкрушително.

Франсис Катрин я чакаше на фестивала. За краткото време, през което бяха останали сами, Джудит й разказа всичко. Плака на рамото й. Франсис Катрин държа ръката й и плака заедно с нея.

Нито една от тях не можеше да разбере причините за тези лъжи. След като с дни обсъждаха темата, решиха, че причините не са важни.

Тогава измислиха своя план. Решиха Джудит да не казва на майка си или на вуйчо Текел, че знае цялата история. Ако те разберяха, че Милисънт й е казала истината за баща й, със сигурност щяха да поискат Джудит да живее постоянно при тях.

Самата възможност беше ужасяваща. Леля Милисънт, чичо Хърбърт и Франсис Катрин се бяха превърнали в истинско семейство за Джудит. Те бяха единствените хора, на които можеше да се довери и тя нямаше да позволи на майка си да я отдалечи от тях.

Без значение колко време щеше да отнеме, Джудит щеше да сдържа нетърпението си. Щеше да почака да порасне. Тогава, ако все още го искаше, щеше да намери начин да замине за планините на Шотландия и да се запознае с мъжа, който я бе създал. Франсис Катрин й бе обещала да й помогне.

Следващите години изминаха бързо, дори за нетърпеливото младо момиче, което мечтаеше да види света. Франсис Катрин трябваше да се омъжи за мъж от пограничните райони, воин от клана Стюарт, но три месеца преди сватбата, леърдът на клана Киркалди се бе скарал с леърда на клана Стюарт. Патрик Мейтлънд се бе възползвал от положението и бе поискал ръката на Франсис Катрин, едва седмица след като мирът с клана Стюарт бе нарушен.

Когато Джудит научи, че приятелката й се е омъжила за планинец, тя реши, че съдбата има пръст в това и й помага. Вече бе обещала на Франсис Катрин, че ще бъде до нея, когато тя започне да ражда детето си. А докато е там, Джудит щеше да се възползва от възможността да се срещне с баща си.

Нейното пътешествие щеше да започне от утре. Дори в момента, роднините на Франсис Катрин пристигаха, за да я отведат. Единственият проблем бе как да обясни всичко това на вуйчо Текел.

За щастие, поне майка й се бе върнала в Лондон. Всички в домакинството стъпваха на пръсти, когато си беше у дома, но отегчението от изолацията в провинцията я бе върнало в Лондон още миналата седмица. Лейди Корнелия обичаше хаоса и клюките в кралския двор, харесваше й липсата на морал, но най-много обичаше интригите и тайните, които съпътстваха множеството интимни връзки. Сега тя бе хвърлила око на барон Рич, красивия съпруг на една от близките й приятелки, и бе съставила план да го примами в леглото си до две седмици. Джудит чу как майка й се хвали за това пред Текел, а после как се изсмя на възмутената му реакция.

Нищо, което майка й правеше, не би могло да изненада Джудит. Беше благодарна, че трябва да се справя само с Текел. Изчака последния момент, за да го уведоми за плана си. Нямаше намерение да иска позволението му, но сметна, че ще бъде непочтено да се измъкне, без да му каже къде отива.

Боеше се от конфронтацията. Докато вървеше към покоите му, в корема й се стегна познатият възел. Молеше се Текел да бъде в едно от меланхоличните си състояния, а не в онова, което го правеше зъл.

Покоите тънеха в тъмнина. Във въздуха се носеше мирис на влага и мухъл. Винаги щом влезеше в тези стаи, Джудит имаше чувството, че се задушава. И този път не бе по-различно, затова тя пое дълбоко дъх, опитвайки да успокои нервите си.

Една самотна свещ гореше с мъждива светлина върху сандъка до леглото на Текел. Джудит едва виждаше лицето на вуйчо си в сенките. Страхът от пожар, предизвикан от запалената свещ, винаги се прокрадваше в ума й, защото много често мъжът заспиваше пиян, преди да е угасил пламъка.

Тя го повика. Но той не й отговори. Пристъпи вътре и щом Текел я забеляза, веднага й отвърна. Гласът му бе дрезгав. Направи й знак с ръка и когато тя побърза да се доближи до леглото му, хвана дланта й.

Усмихна й се колебливо и Джудит въздъхна облекчено. Тази вечер бе в меланхолично настроение.

— Седни до мен, за да ти разкажа една история, която си спомних току-що. Тя е за мен и за баща ти, когато яздехме заедно по време на една битка. Казвал ли съм ти, че той започваше да пее една и съща песен всеки път, щом тромпетите дадяха сигнал за атака? Не спираше да пее, докато се биеше.

Младата жена седна на стола до леглото му.

— Преди да продължиш, вуйчо, бих искала да поговорим за нещо много важно.

— Нима не е важно да чуеш история за баща си?

Тя се направи, че не е чула въпроса му.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — настоя Джудит.

— Какво е то?

— Обещаваш ли ми, че няма да се ядосаш?

— Някога да съм ти бил ядосан? — попита той, не осъзнавайки хилядите пъти, когато бе изливал гнева си върху нея. — Кажи ми какво те тревожи, Джудит. Ще се усмихвам през цялото време, докато говориш.

Тя кимна и отпусна ръце в скута си.

— Всяко лято сестра ти Милисънт и нейният съпруг ме водят на фестивала в пограничните райони. Чичо Хърбърт има роднини, които живеят там.

— Знам това — отвърна Текел. — Подай ми чашата и продължавай с обяснението си. Искам да знам защо не си ми казала за този фестивал.

Джудит видя как вуйчо й изпи голяма част от ейла си и си наля още, преди да успее да му отговори.

— Милисънт смяташе, че ще е по-добре да не казваме на теб и на мама… тя смяташе, че може да се разстроите като научите, че общувам с шотландци.

— Това, което казваш, е самата истина — съгласи се Текел. После отпи още една глътка от чашата си. — Аз не мога да тая дълго омраза към когото и да било, но майка ти има основателна причина, за да го прави. Освен това, мога да разбера защо не си ни казала досега. Представям си колко весело си си прекарвала на фестивала. Не съм чак толкова стар, за да не помня какво е. И все пак трябва да сложа край на това. Вече няма да ходиш в пограничните райони.

Джудит си пое дълбоко дъх, опитвайки да потисне надигащия се гняв.

— Когато за пръв път отидох на фестивала, аз се запознах с едно момиче на име Франсис Катрин Киркалди. Двете веднага станахме най-добри приятелки. Преди Франсис Катрин да се омъжи и да се премести далеч от пограничните райони, двете бяхме неразделни и се срещахме всяко лято на фестивала. Дадох й едно обещание и настана време да го спазя. Налага се да замина за известно време — прошепна тихо тя.

Вуйчо й се втренчи в нея с кървясалите си очи. Беше очевидно, че му е трудно да проследи обяснението й.

— Какво говориш? — поиска да узнае той. — Къде трябва да отидеш?

— Първо искам да ти разкажа за обещанието, което дадох, когато бях на единадесет години. — Изчака го да кимне, преди да продължи. — Майката на Франсис Катрин починала, докато я е раждала, баба й умряла по същия начин.

— Това не е необичайно — промърмори Текел. — Много жени умират, докато изпълняват своя дълг.

Джудит се опита да не позволи коравосърдечното му изказване да я разтревожи.

— Преди няколко години научих от Франсис Катрин, че баба й всъщност е умряла няколко дни, след като е родила, което е много обнадеждаваща новина, разбира се.

— Защо пък да е обнадеждаваща?

— Защото смъртта й може би е била причинена от тесен ханш.

Джудит знаеше, че обяснението й е объркващо, но намръщеното лице на Текел я разсейваше.

Той сви рамене.

— Това означава, че все пак е умряла, заради раждането — заяви вуйчо й. — Но ти не бива да се занимаваш с такива лични въпроси.

— Франсис Катрин вярва, че и тя ще умре — каза Джудит. — А това засяга и мен.

— Престани с това и ми кажи за обещанието — нареди той. — Но преди това ми сипи още малко от хубавия ейл, за да му се насладя, докато те слушам.

Джудит изсипа остатъка от напитката в чашата му.

— Франсис Катрин поиска да й обещая, че ще бъда до нея, когато настъпи времето да ражда. Иска да съм до нея, когато умира. Бе достатъчно да ме помоли и веднага се съгласих. Дадох това обещание преди много години, но всяко лято й казвах, че не съм променила решението си. Не искам приятелката ми да умира — добави тя — и по тази причина направих всичко възможно да науча за най-новите методи на израждане. Отделих доста време и усилия да проуча въпроса. Леля Милисънт много ми помогна. През последните две години ме запозна с много достойни за уважение акушерки, които да разпитам.

Текел беше поразен от признанието на Джудит.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че ще се опиташ да спасиш тази жена? Ако господ е решил да я вземе при себе си, намесата ти ще те направи грешница. Ти си никоя и все пак смяташ, че си достатъчно важна, че да промениш хода на съдбата? — подигра й се той.

Джудит отказа да спори с него. Вече бе свикнала до такава степен с обидите му, че още една не бе от значение. Беше горда с това, което бе научила, но все пак й се искаше да намери начин да прогони болката, свиваща стомаха й. Тя затвори очи, пое дълбоко въздух и изрече бързо:

— Много скоро Франсис Катрин ще роди и е изпратила свои роднини да ме отведат при нея. Ще бъда в пълна безопасност. Сигурна съм, че с мен ще има поне две жени, които да ме придружат и голяма група мъже, които да ме пазят.

Текел отпусна глава на възглавниците.

— Милостиви боже, нима искаш от мен да те пусна да се върнеш в пограничните райони? И какво да кажа на майка ти, когато се върне и види, че те няма?

Джудит не искаше позволението му, но реши да не му го казва. Вуйчо й затвори очи. Изглеждаше така, сякаш ще заспи всеки момент. Знаеше, че трябва да побърза, за да му каже всичко преди да изпадне в пиянско безсъзнание.

— Няма да ходя в пограничните райони — започна тя. — Отивам на място, наречено Високите планини, на север, в отдалечен район, близо до Морай Фърт.

Очите на Текел се отвориха.

— Дума да не става — изкрещя той.

— Вуйчо…

Мъжът се пресегна, за да я зашлеви, но Джудит вече беше дръпнала стола си на безопасно разстояние.

— Край на дискусията — продължи да крещи той. Беше толкова разстроен, че жилите на врата му бяха изпъкнали.

Независимо от това, Джудит храбро се изправи срещу гнева му.

— Аз обаче, не съм свършила — заяви тя.

Текел беше изумен. Джудит винаги бе тихо, срамежливо дете. Никога преди не бе спорила с него. Какво я бе прихванало?

— Да не би Милисънт да е вкарала небивалици в главата ти? — поиска да узнае той.

— Знам за баща ми.

Той остана втренчен в нея за минута, преди да посегне към чашата си. Джудит забеляза, че ръката му трепери.

— Разбира се, че знаеш за баща си. Разказвал съм ти всичко, за този прекрасен барон. Той беше…

— Името му е Маклейн и живее някъде из Високите планини и не е английски барон. Той е шотландски леърд.

— Кой ти е наговорил тези безсмислици?

— Леля Милисънт ми каза преди много години.

— Това е лъжа — изпищя той. — Защо слушаш какво говори Милисънт. Сестра ми…

— Ако не е истина, защо не искаш да отида във Високите планини?

Вуйчо й бе твърде замаян от ейла, за да измисли смислен отговор.

— Няма да ходиш и това е краят на дискусията. Разбра ли ме?

— Дори дяволът няма да ме спре да отида при Франсис Катрин — каза му тя спокойно.

— Ако тръгнеш сега, повече не се връщай.

Младата жена кимна.

— Така да бъде, повече няма да се върна.

— Ти, неблагодарна уличница — изкрещя той. — Опитах се да сторя това, което е правилно за теб. Историите, които съчиних за баща ти…

Текел не довърши. Джудит поклати глава.

— Защо измисли всичко това? — попита го тя.

— Исках да ти дам нещо, което да те крепи, особено след като на майка ти й призляваше само като те видеше. И сама знаеш това. Съжалих те и се опитах да направя положението по-лесно за теб.

Стомахът на Джудит се сви толкова силно, че тя почти се преви на две. Стаята се завъртя пред очите й.

— Веднъж чух майка ми да казва, че чичо Хърбърт е по-нисш, тъй като кръвта, течаща във вените му, била омърсена. Тя чувства същото и към мен, нали?

— Нямам лесен отговор на това — отвърна той. Звучеше примирен, победен. — Единствено можех да смекча влиянието й върху теб.

— Мечът, който виси над камината… чий в действителност е той? — попита младата жена.

— Мой е.

— А рубиненият пръстен, който нося на верижка около врата си? — продължи тя и вдигна накита, който бе сгушен между гърдите й. — И той ли е твой?

Вуйчо й изсумтя.

— Той принадлежи на копелето Маклейн. Странната инкрустация около камъка има някакво значение за семейството му. Майка ти го взела, когато си тръгнала, само за да го нарани.

Джудит отпусна силната хватка, в която бе сграбчила пръстена.

— Ами гробът?

— Празен е.

Тя нямаше повече въпроси. Остана там още минута-две с ръце, свити в юмруци, в скута си. Когато пак погледна към вуйчо си, той вече спеше. От няколко секунди дори хъркаше. Младата жена взе празната чаша от ръцете му, отмести подноса, който лежеше до него на леглото, загаси свещта и излезе от стаята.

Неочаквано разбра какво иска да направи. Трябваше да разруши една лъжа.

Слънцето вече залязваше, когато тя изтича надолу по стълбището, мина през залата и хукна към гробището. Не спря, докато не стигна до празния гроб. Изрита увехналите цветя и посегна към гладката, покрита с орнаменти плоча на върха на могилата. Отне й известно време да изрови камъка и двойно повече да го унищожи напълно.

На следващата сутрин бе готова за тръгване. Не се върна в покоите на Текел, за да се сбогува с него.

Всички слуги се засуетиха около нея, предлагайки й помощта си. Досега Джудит не бе осъзнала, че те са лоялни повече към нея, отколкото към вуйчо й. Беше трогната от начина, по който й засвидетелстваха подкрепата си. Пол, главният коняр, вече бе извел товарния кон и го бе подготвил за път. Тъкмо оседлаваше и любимата й кобила с петнисти крака, на име Глори^[1], когато Джейн изскочи от къщата с ръце пълни с храна, достатъчна за цялото пътуване. По начина, по който прислужницата едва успяваше да носи торбите, Джудит реши, че вътре има достатъчно провизии, за да нахрани цяла армия.

Самюел, стражата на наблюдателната кула, оповести пристигането на шотландците. Подвижният мост бе спуснат веднага. Джудит застана в горната част на стълбите пред крепостта, с ръце отпуснати до тялото и усмивка, която трябваше да накара гостите да се почувстват добре дошли, но усмивката й бе малко пресилена, защото изведнъж се почувства много нервна.

Когато воините достигнаха до дървения мост и конете им го прекосиха с тропот, усмивката й се стопи.

По гръбнака й пробягна тръпка на притеснение. Нямаше никакви жени в групата. Имаше само воини, четирима на брой, и й приличаха на огромни варвари. Притеснението й нарасна, щом те се приближиха и тя можа да види лицата им. Нито един от тях не се усмихваше. Господ й бе свидетел, дори изглеждаха враждебно настроени.

И четиримата бяха облечени в ловни плейдове. Джудит знаеше, че всеки клан използва два вида плейд. Тези в златист, кафяв или зелен цвят, се използваха, когато отиваха на лов за животни… или хора. Обличаха се в такива цветове, защото се сливаха с цветовете на природата и оставаха незабележими за плячката си. По-пъстрите плейдове се използваха за всички останали случаи.

Голите им колене не изненадаха Джудит. Беше свикнала да вижда мъже облечени по този начин, тъй като воините, посещаващи фестивала на пограничните райони, също се обличаха така. Дори се бе научила да разпознава някои от клановете по цветовете на плейда им. В Англия, всеки барон имаше герб със своите цветове, но в Шотландия, беше й обяснила Франсис Катрин, всеки леърд и хората му се познават по цветовете на дрехите им.

Това, което изненада Джудит, бяха гневните им изражения. Тя не разбираше причината за тази очевидна враждебност. После реши, че може би пътуването е изнервило мъжете. Извинението беше доста неправдоподобно, но бе най-доброто, което успя да измисли.

Никой от тях не слезе от коня, когато стигнаха до нея. Трима застанаха в линия зад четвъртия мъж, който очевидно бе водачът им. Никой от тях не каза и дума. Всички просто стояха и я гледаха невъзпитано. Тя не можа да се въздържи и ги погледна по същия начин, макар вниманието й да бе съсредоточено върху водача им. Не мислеше, че някога през живота си бе виждала нещо по-великолепно. Мъжът я плени. Той определено бе най-грамадният от четиримата. Раменете му бяха толкова широки, че спираха пътя на слънчевите лъчи, които се опитваха да надникнат иззад него, правейки го да изглежда едновременно великолепен и магичен.

Не, всъщност не бе магичен. Той бе просто мъж, с груба красота и определено бе най-мускулестият воин от групата. Плейдът, който носеше, беше разтворен отстрани на лявото му бедро. Изпъкналите мускули там изглеждаха здрави като стоманени въжета. Тъй като не беше почтено да гледа към толкова интимна част от тялото му, тя насочи вниманието си към лицето му. Изражението му не подсказваше, че е забелязал бързия й поглед към бедрото му и тя въздъхна успокоено.

Господи, помисли си, щеше да е напълно доволна дори само да гледа вторачено воина през остатъка от деня. Косата му бе тъмна, наситено кафява на цвят, с едва забележими къдрици. Голите му ръце бяха бронзови, точно като лицето му. Имаше забележителен профил. О, да, той наистина беше прекрасен представител на мъжкия вид, но цветът на очите му, задържа вниманието й най-дълго. Те бяха с красив, поразително сив оттенък.

Погледът на воина бе напрегнат. От цялото му същество сякаш струеше такава мощ, която едва не спря дъха й. Караше я да се изчервява, без да знае защо. Милостиви боже, дано това не бе съпругът на Франсис Катрин. Той изглеждаше ужасно суров мъж, който държеше здраво юздите на контрола си. Джудит не смяташе, че се смее често.

И все пак в него имаше нещо, което караше сърцето й да забързва ритъма си, имаше нещо, което я караше да копнее да се протегне и да го докосне. Реакцията й към този шотландец бе много странна, но не по-странна от факта, че колкото по-дълго го гледаше, толкова по-спокойна ставаше.

Предстоеше й да изживее едно великолепно приключение. Тази мисъл изскочи неканена в ума й. Не можеше да проумее и бе твърде объркана от реакцията си към воина, за да мисли върху това сега. Единственото, което знаеше, бе, че изведнъж се почувства напълно безгрижна. И в безопасност. Един поглед към лицето на водача й бе достатъчен да разбере, че задачата, която му е възложена, въобще не му е по вкуса, но все пак беше сигурна, че с него ще е в безопасност, докато пътуват към дома му.

Дори не я интересуваше, че няма други дами, които да я придружават в пътуването. Не я беше грижа. Нямаше търпение да тръгнат. Щеше да остави лъжите, болката, отхвърлянето и предателствата зад гърба си. Точно в този миг, тя си го обеща. Никога нямаше да се върне тук. Никога. Дори нямаше да се съгласи и на кратко посещение. Щеше да остане с леля Милисънт и чичо Хърбърт, и с божията помощ, ако пожелаеше, щеше да ги нарича „мамо и татко“ и никой нямаше да може да я спре.

Джудит почувства непреодолима нужда да се засмее на глас, за да даде израз на щастието, което чувстваше. Но потисна това желание, защото бе сигурна, че шотландците няма да я разберат. Как биха могли? Тя едва успяваше сама да се разбере.

Имаше чувството, че мълчанието продължава с часове, макар да знаеше, че са изминали само няколко минути. В този миг Пол отвори вратите на конюшнята. Скърцането на старите ръждясали панти, които сякаш молеха да бъдат смазани, моментално прикова вниманието на воините. Всички, освен водача, се обърнаха, за да видят какво се случва. Джудит забеляза, че двама от мъжете дори посегнаха към мечовете си. Едва сега осъзна, че воините се намират на вражеска земя и бе естествено да са нащрек за потенциална опасност.

Нищо чудно, че бяха толкова мнителни. Сега си обясни намръщените им изражения. Джудит насочи вниманието си към водача.

— Вие ли сте съпругът на Франсис Катрин?

Той не й отговори. Тя смяташе да зададе въпроса си на келтски, когато воинът зад водача отговори.

— Патрик е със съпругата си. Ние сме негови роднини.

Мъжът изговаряше толкова гърлено думите, че тя едва успя да разбере какво казва. Той накара коня си да пристъпи напред и застана до водача.

— Вие ли сте лейди Джудит Елизабет?

Тя се усмихна. Никой, освен Франсис Катрин, не добавяше Елизабет към името й. Това й напомни за прекрасните отминали дни.

— Аз съм — отвърна тя. — Но вие може да ме наричате просто Джудит. Моля ви, кажете ми, сър, как е Франсис Катрин?

— Огромна.

Младата жена се засмя.

— Предполага се, че би трябвало да е огромна — каза тя. — Но добре ли се чувства?

Той кимна.

— Мадам, изминахме много дълъг път само за да ни кажете, че няма да дойдете с нас. Бихте ли била така добра да ни откажете сега, за да си тръгнем към дома.

Очите й се разшириха изненадано. Мъжът, който я бе обидил толкова красноречиво, имаше тъмнокестенява коса и зелени очи.

Джудит се обърна към останалите.

— Нима всички вие вярвате, че няма да дойда с вас? — попита тя изумена.

Всички до един кимнаха утвърдително.

Младата жена бе зашеметена.

— Изминали сте целия този път само за да чуете отказа ми?

Те кимнаха отново. Джудит не можа да скрие веселието си и избухна в смях.

— Нима се смеете на нашата Франсис Катрин, задето вярваше, че ще спазите обещанието си? — попита един от воините.

— Не, сър — ухили им се. — Смея се на вас.

В следващия миг осъзна, че не бива да е толкова откровена с шотландците. Мъжът изглеждаше така, сякаш иска да я удуши на момента.

Насили се да спре да се усмихва.

— Извинявам се, че ви обидих, сър — каза тя. — Смеех ви се, но само малко. Виждате ли, коментарът ви ме изненада.

Той не изглеждаше доволен от извинението й.

Джудит въздъхна, заради жалкото начало на разговора и реши да започне отново.

— Как е името ви, сър.

— Алекс.

— Приятно ми е да се запознаем, Алекс — изрече тя и направи бърз реверанс.

Той завъртя отегчено очи.

— Мадам, губите ни времето — отвърна Алекс. — Ако само ни дадете своя отказ, ще можем да си тръгнем. Няма нужда да ни казвате какви са причините за него. Едно просто „не“ ще бъде достатъчно.

След тези думи всичките отново закимаха утвърдително. Джудит реши, че може би пак ще избухне в смях.

— Страхувам се, че няма да успея да ви дам това, което очевидно се надявате да получите — започна тя. — Имам твърдото намерение да изпълня обещанието, което дадох на приятелката си. Изгарям от нетърпение да видя отново Франсис Катрин. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре, или поне аз така смятам. Разбира се, ще ви разбера, ако искате да се освежите, преди да потеглим.

Реши, че ги е изумила с речта си. Алекс изглеждаше слисан. Другите двама, застанали зад водача, не казаха нищо, но изглеждаха така, сякаш им е прилошало. Джудит не се разсмя, но се усмихна. Освен това, умишлено бе говорила на келтски само за да ги впечатли и по начина, по който я гледаха, бе сигурна, че е постигнала целта си.

Джудит реши, че трябва да запамети в ума си изражението на всеки от тях, за да може по-късно да опише всичко на Франсис Катрин. Приятелката й със сигурност щеше да види забавната страна на ситуацията, също като нея.

— Нима наистина смяташ да дойдеш с нас, момиче? — попита Алекс.

Нима не им бе казала точно това? Джудит прикри раздразнението си.

— Да, наистина смятам да дойда с вас — каза тя, насилвайки се да говори спокойно. След това се обърна към водача им. — Трябва да разберете, че не ме интересува дали искате да дойда с вас, или не. Нищо няма да ми попречи да спазя обещанието си. Ако ми се наложи, ще отида пеша до дома на Франсис Катрин. А сега — добави тя с много мил тон, — достатъчно ясно ли се изразих?

Водачът нито кимна, нито изсумтя, но вдигна едната си вежда. Джудит реши, да приеме реакцията му като съгласие.

Пол привлече вниманието й като изсвири пронизително. Тя му кимна да доведе конете. После повдигна синята си рокля и заслиза по стълбите. Тъкмо минаваше покрай воините, когато чу единия да мърмори.

— Още отсега мога да кажа, че ще бъде доста сложно, Иън.

Джудит дори не се престори, че не е чула забележката.

— Истина е, че вероятно ще бъде сложно — каза тя, без дори да се обръща. Смехът й отекна след нея.

И тъй като не се обърна, не забеляза усмивките, които се появиха след изказването й.

Иън просто не можеше да откъсне поглед от жената. Разбира се, беше истински изумен, че тя смята да спази обещанието си, но проклет да е, не беше предполагал, че ще бъде привлечен от тази жена. Ситуацията го свари неподготвен, реакцията му бе естествена и той не бе сигурен какво трябва да стори.

Дългата й, слънчево руса коса се развяваше на лекия бриз, докато крачеше към конюшнята. Иън нямаше как да не забележи приятното и… апетитно поклащане на бедрата й. Във всяко нейно движение имаше неподправена грация. Да, тя наистина бе красавица. Виолетовите й очи бяха най-красивите, които бе виждал някога, но звукът на прекрасния й смях, бе това, което му въздейства най-силно. Бе изпълнен с толкова радост.

Иън вече бе решил да принуди жената да дойде с тях — решение, което не бе споделил с останалите. Когато настъпеше моментът, те щяха да сторят това, което им наредеше. Но лейди Джудит определено го бе изненадала. Тя бе жена, която държеше на думата си, въпреки че е англичанка. Той поклати глава, обмисляйки това противоречие.

— Какво мислиш за нея?

Вторият братовчед на Иън, ГаУри, зададе въпроса. Той гледаше към англичанката, докато лениво почесваше тъмната си брада — навик, който му помагаше да взема важни решения.

— Тя е малко красиво същество, нали? Мисля, че започвам да харесвам девойчето.

— А според мен говориш прекалено много — промърмори Алекс. — По дяволите, ГаУри, ти харесваш всичко, което носи пола.

ГаУри се усмихна. Въобще не бе обиден от забележката.

— Тя ще спази обещанието, което е дала на Франсис Катрин — отвърна той. — И това е единствената причина да се загледам по англичанка.

Иън се бе наслушал достатъчно по тази тема. Нямаше търпение да тръгнат на път.

— Да се махаме от тук — нареди мъжът. — Не мога да дишам, докато съм на английска земя.

Останалите воини бяха напълно съгласни с него. Младият леърд се обърна, за да погледне към Бродик.

— Тя ще язди с теб — заяви той. — Завържи чантата й зад седлото си.

Русокосият воин поклати глава.

— Искаш твърде много от мен, Иън.

— Не те моля — сряза го водачът им с глас, по-твърд от стомана. — Давам ти заповед. Само посмей да ми откажеш.

Бродик веднага отстъпи пред заплахата.

— По дяволите — промърмори той. — Както желаеш.

— Тя може да язди с мен — предложи ГаУри. — Нямам нищо против.

Иън погледна воина.

— Да, нямаш нищо против, но няма и да я докосваш, ГаУри. Нито сега, нито когато и да било. Разбра ли ме?

Той не изчака ГаУри да се съгласи, а се обърна към Бродик.

— Мърдай — заповяда му.

Джудит тъкмо бе яхнала коня си, когато воинът застана до нея.

— Ще яздиш с мен — обяви той. После спря, виждайки колко багаж е помъкнала със себе си. — Ще трябва да оставиш всичко…

Дори не успя да довърши.

— Много ти благодаря за предложението, но наистина няма нужда да яздя с теб. Кобилата ми е силна. Ще се справи с това пътуване.

Бродик не бе свикнал да се разправя с жени. Нямаше никаква представа как да процедира. Понечи да посегне към нея, но спря насред движението.

Иън забеляза колебанието на воина. Бродик се обърна, за да го погледне и в очите му се четеше объркване.

— Ще бъде сложно — промърмори Алекс.

— Да, ще бъде — съгласи се ГаУри и се изкиска. — Сгреших Алекс, тя не е хубава. Тя е дяволски красива.

Алекс кимна.

— Да, така е — призна той.

— Само погледни към Бродик — каза ГаУри. — Ако не го познавах добре, бих се заклел, че всеки миг ще изпадне в несвяст.

Алекс намери забележката за много забавна. Иън поклати глава и подкара напред жребеца си. Джудит не бе забелязала неудобството на Бродик. Тя бе прекалено заета да намества полата около глезените си. После се зае да нагласи наметалото на раменете си, да завържи връзките му около врата си и най-после благоволи да поеме юздите, които й подаваше Пол.

Иън кимна на Бродик да се отмести от пътя му и застана до Джудит.

— Можеш да вземеш само една от чантите си, момиче.

По тона му личеше, че няма да търпи възражения.

— Ще взема всичките — възрази тя. — Повечето са подаръци, които направих за Франсис Катрин и за бебето и не мога да ги оставя.

Реши, че се държи много смело, предвид факта, че мъжът я гледаше така, сякаш иска да изтръгне душата й направо от тялото. Бе очевидно, че е свикнал да става на неговото. Джудит си пое дълбоко дъх и добави:

— Освен това, не искам да яздя с този млад мъж. Конят ми ще се справи чудесно с тази задача.

Той не каза нищо. Тя имитираше намръщеното му изражение, докато мъжът не извади меча, който висеше до седлото му. Младата жена ахна леко. Преди да успее да се отмести от пътя му, той замахна и отряза въжетата, които придържаха безценния й товар.

Сърцето й биеше до пръсване. Успокои се, едва когато мъжът прибра меча си. Той повика воините си да се приближат и им нареди всеки от тях да вземе по една от торбите й. Джудит не каза и дума, докато недоволните воини взеха по една от чантите й, но изпищя пронизително, когато водачът посегна към нея и се опита да я свали от седлото й. Тя го плесна през ръцете. Отбраната й бе направо жалка срещу грамадния мъж. Искрите в погледа му й подсказаха, че той бе намерил реакцията й за забавна.

— Ездата из планините ще бъде много изтощителна, момиче, и ще е далеч по-безопасно, ако яздиш с някой от нас.

Джудит поклати глава и макар самата идея — да бъде толкова близко до красивия воин — да бе приятна, не желаеше да я смятат за по-нисша. През досегашния й живот се бяха отнасяли така с нея. Нямаше да го позволи отново.

— Наясно съм, какво ще е пътуването — рече тя. — Няма нужда да се тревожите, че няма да успея да ви настигна.

Иън скри раздразнението си.

— Ще има моменти, в които ще ни се налага да яздим през враждебна територия — търпеливо й обясни той. — Нашите коне са тренирани да се движат тихо…

— И моят кон ще бъде тих, колкото вашите — прекъсна го тя.

Неочаквано мъжът й се усмихна.

— Ще бъде ли толкова тих, колкото теб?

Джудит кимна бързо.

Водачът въздъхна.

— Така и подозирах.

Не бе осъзнала, че я обижда, преди да посегне отново към нея. Този път не й даде възможност да отблъсне още веднъж ръцете му. Мъжът бе решен да постигне своето. Въобще не беше нежен, когато я повдигна от седлото й и я сложи в скута си. Дори не бе помислил колко ще е неприлично да я постави в тази позиция. Краката й възседнаха седлото му по същия начин, по който го възсяда и мъжът, докато язди, но това не бе чак толкова срамно, колкото да почувства как бедрата й се докосват до неговите. Джудит буквално усети как лицето й се облива в топлина.

Той не й позволи да смени срамната позиция. Лявата му ръка бе здраво обвита около кръста й. Тя не можеше да помръдне, но все пак успяваше да диша и реши, че за момента и това е достатъчно. Джудит помаха за сбогом на слугите, които наблюдаваха спектакъла.

Беше леко ядосана на воина, задето използва толкова варварски методи, за да постигне своето. Обаче забеляза и колко удобно се чувства в прегръдките му. Усети и уханието му, и реши, че лекият мъжествен аромат е много приятен.

Джудит се облегна назад, подпирайки се на гърдите му. Темето й се намираше точно под брадичката му. Дори не се опита да го погледне, когато го попита как се казва.

— Иън.

Тя го удари по брадичката, когато кимна, за да му даде да разбере, че е чула дрезгавия му шепот.

— Каква е роднинската ти връзка с Франсис Катрин?

— Съпругът й е мой брат.

Пресякоха спуснатия мост и се насочиха по хълма, минавайки покрай семейното гробище.

— И той се казва Патрик, така ли?

— Да.

За нея беше очевидно, че мъжът не е в настроение за разговори. Джудит се отдръпна от него и се опита да се обърне, за да го погледне. Той гледаше право напред, като напълно я игнорираше.

— Искам да ти задам само още един въпрос, Иън — каза тя. — След това обещавам, че ще те оставя на мира.

Той най-после погледна надолу към нея. Дъхът на Джудит заседна в гърлото й. Милостиви боже, той имаше наистина красиви очи. Беше грешка да изисква от него пълното му внимание, защото погледът му я разконцентрираше.

Реши обаче, че няма нищо лошо в това да го намира за привлекателен. Разбира се, от това нямаше да излезе нищо. Вярно бе, че отиваше в дома му, но винаги щеше да си остане чужда, просто един гост. Веднъж щом стигнеха, едва ли щяха да имат нещо общо.

А и тя бе англичанка. Не, нищо нямаше да излезе от това безобидно привличане.

— Женен ли си? — избъбри без да се замисли.

Самата тя изглеждаше дори по-изненадана и от него.

— Не, не съм женен.

Джудит се усмихна.

Той нямаше ни най-малка представа какво да мисли. Бе му задала въпроса си и вече можеше да я забрави. За нещастие, проблемът бе, че просто не можеше да откъсне поглед от нея.

— Имам още един въпрос — прошепна тя. — И ще те оставя сам с мислите ти.

Загледаха се един в друг за минута.

— Какъв е въпросът, който искаш да ми зададеш?

Сега гласът му бе нежен шепот. На нея й се стори като ласка. Това я обърка толкова много, че й се наложи да откъсне погледа си от красивия дявол, за да успее да обмисли странната си реакция.

Той забеляза колебанието й.

— Може би това, за което искаше да попиташ, не е толкова важно?

— О, не, много е важно — обяви тя.

После отново замълча, докато се опитваше да си спомни какво точно я интересуваше. Загледа се в брадичката му, за да може да се концентрира.

— О, спомних си — оповести тя с усмивка. — Патрик мил ли е с Франсис Катрин? Отнася ли се добре към нея?

— Предполагам, че е мил с нея — отвърна той, свивайки рамене. След това добави: — Никога не я е бил.

Тя погледна към очите му и му позволи да види, че е развеселена.

— Вече знаех, че не я бие.

— От къде би могла да знаеш?

— Ако дори веднъж бе вдигнал ръка срещу нея, тя щеше да го напусне моментално.

Това му прозвуча толкова възмутително, че Иън нямаше представа какво да отвърне. Само след миг обаче си възвърна самоувереността.

— И къде щеше да отиде?

— При мен.

След като тя бе толкова сериозна, той осъзна, че наистина вярва в казаното. Иън никога преди не бе чувал нещо толкова абсурдно. Една съпруга просто не можеше да напусне мъжа си, без значение по каква причина.

— Нито един Мейтлънд не би посегнал гневен към някоя жена.

— Иън, какво ще кажеш за това?

Алекс изкрещя въпроса, прекъсвайки разговора им. Джудит се обърна точно на време, за да види, че мъжът сочи гроба, който тя бе разрушила и веднага насочи погледа си към дърветата срещу тях. Иън почувства как потрепери в ръцете му.

— Знаеш ли кой е сторил това?

— Да — отвърна тя шепнешком.

— Чий е този гро…

Младата жена не му позволи да довърши.

— Това беше гробът на баща ми.

Тъкмо бяха настигнали Алекс, когато тя изрече тези думи. Зеленоокият воин погледна към Иън, а след това към Джудит.

— Искаш ли да спрем и да сложим камъка на мястото му, девойче?

Тя поклати глава.

— Само ще ми се наложи да отида и да го бутна отново, ако го направите. Но благодаря за предложението ви.

Алекс не успя да скрие изумлението си.

— Ти ли си сторила това?

На лицето й нямаше и следа от срам, когато му отговори:

— Да, аз го направих. Отне ми повече от час. Земята бе по-твърда и от камък.

Шотландецът изглеждаше ужасен. Тогава Иън привлече вниманието й. Той повдигна лицето й към себе си с опакото на палеца си.

— Защо си направила такова нещо?

Джудит повдигна рамене.

— По онова време ми се струваше най-правилното решение.

Той поклати глава. Признанието, което току-що чу, се различаваше напълно от чертите на характера, които й бе приписал. Беше решил, че тя е нежна, тиха жена с благ нрав. Също така и упорита. Начинът, по който настояваше да язди собствената си кобила, бе достатъчен пример за това. Все още не можеше да повярва, че е жена, която би могла да безчинства на свещена земя.

— Това е гробът на баща ти, така ли? — попита Иън, решен да стигне до дъното на тази история.

— Да — отвърна младата жена. После въздъхна тежко. — Няма нужда да се тревожите за това. Гробът е празен.

— Празен ли?

— Да.

Тя нямаше намерение да им дава повече обяснение. Той реши да не я насилва. Беше се изпънала като струна в ръцете му. Повече от очевидно бе, че не желае да обсъжда този въпрос.

Иън нареди на Алекс да застане начело на групата, след което подкара коня си след него. Щом гробището остана далече зад тях, Джудит се успокои.

Не си проговориха повече, докато слънцето не залезе и трябваше да спрат и да направят лагер за през нощта. Бяха яздили часове без прекъсване. Сега, щом преминаха през границата и бяха отново на шотландска земя, мъжете бяха в много по-приповдигнато настроение.

Джудит беше напълно изтощена, когато дойде време да спрат за през нощта. Иън забеляза това, докато й помагаше да слезе от коня му. Тя едва успяваше да се задържи на крака. Ръцете му се обвиха около кръста й и я задържаха, докато краката й започнаха да я слушат и вече можеше да остане права без чужда помощ.

Той можеше да почувства как трепери. Гледаше над главата й, докато тя се беше втренчила в земята. И тъй като сама не спомена очевидния факт, че има някакъв проблем и Иън реши да си замълчи. Джудит се държеше за ръцете му, но в мига, в който го пусна, той също побърза да дръпне ръцете си от талията й.

После мъжът веднага се насочи към жребеца си. Тя заобиколи коня му и тръгна напред към дърветата, тъй като на няколко метра от сечището, на което бяха спрели, бе забелязала малко поточе. Иън я наблюдаваше как се отдалечава и отново бе очарован от царственото й държание. Помисли си, че се движи като принцеса.

Господи, наистина беше красавица. Освен това и невероятно наивна. Бе очевидно, заради начина, по който се изчервяваше всеки път, щом той кажеше нещо. Тя го очароваше.

Тази жена би могла да превземе сърцето му. Иън бе толкова изумен от тази мисъл, че леко пребледня. Той продължи да гледа към дърветата, зад които бе изчезнала Джудит, но вече се мръщеше.

— Какво те е раздразнило толкова? — попита Алекс зад него.

Иън подпря ръка върху седлото на коня си.

— Нелепи мисли — отвърна той.

Приятелят му хвърли едно око към дърветата, зад които бе изчезнала Джудит, и после отново погледна към Иън.

— Да не би случайно, глупавите мисли да са за една красива англичанка?

Иън сви рамене.

— Може би — склони той.

Алекс знаеше, че не бива да дълбае по темата. Неговият леърд, изглежда, не бе особено доволен от признанието си.

— Пътуването до дома ще бъде много дълго — предрече воинът с въздишка, преди да се обърне и да се върне при коня си.

Джудит успя да се движи спокойно и грациозно, докато стигна до прикритието на дърветата. Там силите й свършиха и тя се хвана отчаяно за най-ниския клон, който видя. Господи, колко болеше. Дупето и бедрата й я боляха зверски, сякаш някой я бе бил с камшик.

Тя започна да обикаля в кръг, докато най-после успя да раздвижи схванатите си крака. След това изми лицето и ръцете си със студената вода. Едва тогава се почувства по-добре и доста гладна. Побърза да се върне на сечището. Можеше да чуе как мъжете си говорят, но млъкнаха веднага щом се приближи.

След миг откри, че Иън не е там. Обзе я паника. Стомахът й се сви болезнено, но после забеляза коня му. Страхът й веднага изчезна. Шотландският воин можеше и да я изостави, но в никакъв случай не би направил това с верния си кон.

Тя бе сама в гората, в компанията на четирима мъже, които бяха напълно непознати. Ако слухът за тази ситуация някога достигнеше до Англия, с репутацията й щеше да бъде свършено. А майка й вероятно щеше да я убие. Странното беше, че последната мисъл въобще не я тревожеше. Точно сега не можеше да се насили да изпита каквото и да било към майка си. Вуйчо Текел се бе опитал да извини сестра си, заради леденото й държание към единственото й дете, с лъжата, че Джудит й напомняла за любимия мъж, който бил умрял.

Толкова много лъжи.

— Най-добре е да си починеш, момиче.

Джудит цялата подскочи и вдигна ръка към гърдите си, чувайки дълбокия глас на Алекс зад себе си. Нужно й бе да си поеме няколко пъти дълбоко дъх, преди да отговори.

— Преди да си починем, трябва да вечеряме. Какво направихте с торбите ми?

Алекс посочи към другия край на сечището. Младата жена веднага се завтече натам, за да намери храната. Най-отгоре в чантата видя, че Джейн бе сложила хубаво бяло платно. Джудит го постла на земята и го отрупа с храна. Имаше пресен, хрупкав черен хляб, триъгълници от червено и жълто сирене, дебели резени осолено свинско месо и пресни, леко тръпчиви, зелени ябълки.

Когато нареди всичко, тя покани мъжете да се присъединят към нея. И ги зачака. След минута осъзна, че те нямат никакво намерение да ядат с нея. Почувства как се изчервява от неудобство. Седеше сама на земята с крака, свити под тялото й и ръце отпуснати в скута й. Държеше погледа си сведен към земята, за да не може никой от мъжете да види унижението й.

Беше глупава грешка да им предлага да споделят храната й. Все пак, тя бе англичанка и вероятно стомасите им щяха да се свият, ако хапнеха и едно парченце от нейната храна.

После си каза, че няма защо да се чувства засрамена. Все пак не тя, а те се държаха като груби варвари.

Иън се върна на сечището и спря рязко. Трябваше да хвърли само един поглед към Джудит, за да разбере, че нещо не е наред. Лицето й бе толкова зачервено, сякаш гореше. Обърна се, за да погледне мъжете си. Алекс и ГаУри седяха на земята в другия край на сечището, опрели гърбове в ствола на дървото. Алекс беше напълно буден, ГаУри изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заспи. Мълчаливият Бродик вече спеше. Той се бе увил в плейда си така, че се виждаше само малка част от светлорусата му коса.

Иън забеляза купчината от храна, струпана пред Джудит, и предположи какво се бе случило. Той въздъхна, скръсти ръце зад гърба си и тръгна към нея. Тя не пожела да го погледне. Веднага щом го забеляза да се приближава, насочи вниманието си към задачата отново да прибере храната. Редеше я в торбата, когато той седна срещу нея.

Иън си избра една ябълка. Джудит обаче му я взе от ръката. Той я грабна обратно. Бе толкова изненадана от наглостта му, че го погледна. В очите му блестяха весели искри. Тя не можеше да разбере кое му се струва толкова забавно. Продължи да го наблюдава, когато той отхапа голяма хапка от ябълката. После се наведе и й подаде и на нея. Младата жена си гризна от ябълката, преди да осъзнае какво прави.

Изведнъж до тях се появи Алекс. Без да каже и дума седна и посегна към чантата. Извади храната, която преди малко тя бе прибрала. След като подаде парче хляб на Иън, Алекс бутна в устата си триъгълниче сирене.

ГаУри също се домъкна при тях. Джудит сложи една ябълка в скута си и срамежливо обясни, че ще я запази за спящия воин, за да има какво да хапне на сутринта.

— Бродик сигурно е много изморен, за да пропусне вечерята — отбеляза тя.

Алекс изсумтя развеселено.

— Бродик не е изморен, а прекалено твърдоглав. И утре няма да изяде ябълката ти, все пак ти си англичанка. Не, той…

Намръщеното изражение на Джудит го накара да спре. Тя се обърна, за да погледне Бродик, преценявайки на ум разстоянието, което ги делеше, после вдигна ябълката от скута си.

— Ако си сигурен, че утре няма да иска да изяде ябълката, значи трябва да я изяде днес.

Младата жена възнамеряваше да хвърли ябълката към него, но в мига, в който вдигна ръка, Иън обви пръсти около китката й.

— Не искаш да направиш това, момиче — каза й той.

Мъжът отказа да пусне ръката й и след няколко секунди безполезни усилия да се освободи, тя най-после се предаде.

— Прав си — призна Джудит. — Ще е жалко да похабим толкова хубава зелена ябълка, превъзходна английска ябълка бих добавила, за шотландец със зъл нрав. — Тя млъкна и поклати глава. — Не мога да повярвам, че той е роднина на Франсис Катрин. Вече можеш да пуснеш ръката ми, Иън.

Очевидно обаче, той й нямаше доверие. Пусна ръката й, но взе ябълката. Джудит бе прекалено изненадана от неочакваната му усмивка, за да спори с него.

— Не би искала Бродик да ти бъде враг, Джудит — каза Алекс.

— Но той вече ми е враг — отвърна тя. Беше й доста трудно да откъсне поглед от Иън, докато отговаряше на приятеля му. — Бродик реши да ме мрази още преди да ме срещне, нали?

Никой не й отговори. ГаУри се опита да промени темата на разговора.

— Ако винаги приемаш толкова лично, че някой не те харесва, по цял ден ще трябва да хвърляш ябълки, докато сме в планините.

— Превъзходни шотландски ябълки — подкачи я Алекс.

Джудит се обърна, за да се намръщи към воина.

— Не ме е грижа дали някой ме харесва, или не — каза му тя. — Франсис Катрин има нужда от мен. Само това има значение. Моите чувства не са важни.

— Защо има нужда от теб?

Бродик бе този, който зададе въпроса. Джудит бе толкова изненадана, че мъжът й е проговорил, че се обърна и му се усмихна.

Преди да успее да му отговори, той добави:

— Тя си има Патрик.

— И всички нас — каза Алекс. — Ние сме нейни роднини.

Младата жена се обърна отново към него.

— Сигурна съм, че тя се чувства много спокойна, получавайки лоялността ви, но все пак вие сте мъже.

Иън повдигна едната си вежда при тази забележка. Очевидно не разбираше за какво говори тя. Освен това, не само той бе объркан. ГаУри и Алекс изглеждаха също толкова изумени.

— Франсис Катрин има роднини, които също са жени — каза ГаУри.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Джудит.

— Тогава защо се нуждае от теб? — попита ГаУри. Пресегна се, за да вземе трето парче от осоленото свинско месо, но не откъсваше поглед от нея.

— За раждането — предположи Иън.

— Това значи ли, че ще има усложнения? — попита ГаУри леърда си.

Иън кимна.

— Така изглежда.

Алекс изсумтя. Джудит реши да не се ядосва на отношението му.

— Франсис Катрин има пълното право да се тревожи. Тя не е страхливка, ако така си мислиш. Тя е най-смелата жена, която някога съм познавала. Тя е силна и…

— Не се засягай толкова — прекъсна я Алекс с усмивка. — Всички сме наясно колко положителни качества притежава Франсис Катрин. Не е нужно да я защитаваш пред нас.

— Тя да не би да мисли, че ще умре? — попита ГаУри. Изглеждаше леко пребледнял, сякаш тази възможност му бе дошла на ум едва сега.

Преди Джудит да успее да отговори, се обади Бродик:

— Ако жената на Патрик смята, че ще умре, защо ни изпрати да те доведем, англичанке?

Тя се обърна да погледне мъжа, който се бе увил в плейда си, като в пашкул. После отново се огледа наоколо. Реши да пренебрегне грубостта му. Той можеше да й крещи колкото си иска, но тя не смяташе да отвърне на въпроса му.

Всички чакаха Джудит да отговори. Тя обаче, не го направи и отново се зае да прибере храната.

Оказа се, че любопитството на Бродик е по-голямо от омразата му към нея. Грубият мъж не просто се присъедини към групата, той си проправи път с лакти до нея, избутвайки Алекс от пътя си. Младата жена се премести леко настрани, за да направи място на грамадния воин, но ръката му все още я докосваше, когато мъжът най-после се намести. Той не се отдръпна от нея. Погледна към Иън, за да види реакцията му. Но изражението на водача му бе неразгадаемо. Само вдигна ябълката и я подаде на Бродик. Джудит продължаваше да не гледа към воина, предполагайки, че той все още се мръщи, но го чу да отхапва звучно от сочния плод.

Тогава Иън й намигна. Тя се усмихна.

— Ще ме караш ли отново да повторя въпроса си, англичанке? — промърмори Бродик, докато гризеше от ябълката.

Тя реши, че ще направи именно това.

— Какво да ме попиташ, Бродик?

Въздишката му бе достатъчно силна да разклати кутиите с храната. Джудит прехапа долната си устна, за да не се засмее.

— Нарочно ли ме предизвикваш? — попита той.

Жената кимна.

Алекс и ГаУри се разсмяха. Бродик ги изгледа гневно.

— Просто отговори на въпроса ми — заповяда й той. — Ако Франсис Катрин смята, че ще умре, защо изпраща да доведем теб?

— Няма да разбереш.

— Защото съм шотландец?

Тя му позволи да види раздразнението й.

— Знаеш ли, винаги са ми казвали, че шотландците са упорити като магарета. Разбира се, никога не съм вярвала на тези глупости, но сега, след като те срещнах, реших да преосмисля позицията си по този въпрос.

— Не му позволявай да те дразни — каза Алекс, едва сдържайки смеха си.

— Да, Бродик става доста груб, когато не е в добро настроение — предупреди я ГаУри.

Очите й се разшириха.

— Да не искаш да кажеш, че в момента е в добро настроение?

ГаУри и Алекс й се усмихнаха, кимайки. Джудит избухна в смях. Те със сигурност се шегуваха с нея.

Воините пък решиха, че тя вероятно си е изгубила ума.

— Всички сме любопитни, защо Франсис Катрин ни изпрати да те доведем — каза Алекс, щом тя спря да се смее.

Джудит кимна.

— Тъй като вие не ме познавате, трябва да ви разясня част от своите недостатъци, за да можете да ме разберете. Аз съм невероятно упорита, също така съм арогантна, макар че в действителност няма защо да бъда арогантна. Притежавам силно чувство за притежание… споменах ли този свой недостатък?

Всички, освен Иън, поклатиха глави. Джудит обаче гледаше право към водача им. Очите му проблеснаха с топлота. Не бе свикнала толкова красив мъж да й посвещава цялото си внимание. Насили се да отвърне поглед от него, за да успее да си спомни за какво говореше.

Джудит заби поглед в скута си.

— Франсис Катрин е наясно с многото ми недостатъци. И разчита точно на тях.

— Защо? — попита Бродик.

— Защото смята, че ще умре — обясни Джудит. Тя въздъхна тъжно, преди да продължи: — А аз съм прекалено упорита, за да й го позволя.