Джули Гарууд
Тайната (6)

Глава 5

Отне им още два дни, за да стигнат до земите на Мейтлънд. Прекараха последната нощ в красива гора на име Водопадът Глендън. В този район брезите, боровите и дъбовите дървета бяха толкова нагъсто, че конете едва успяха да минат през тясната пътека. Мъгла, по-скоро бяла, отколкото сива, покриваше земята. На места стигаше до кръста и караше това райско местенце да прилича на омагьосано.

Джудит бе запленена. Тя се потопи в мъглата, докато не се озова напълно обградена от нея. Иън я наблюдаваше. Младата жена се обърна, забеляза, че я гледа и прошепна с глас, пълен с благоговение, че това със сигурност бе най-красивото кътче на света.

— Иън, точно така си представям, че изглежда Раят — каза му тя.

Той имаше вид на леко изненадан, но се огледа наоколо и по своя арогантен начин каза:

— Вероятно.

Това доказваше, че мъжът никога не бе отделил време да се наслади на красотата около себе си. И Джудит му го каза. Той я погледна изпитателно от главата до петите. После се доближи до нея, обгърна с длан лицето й и прошепна:

— Забелязвам достатъчно.

Тя почувства как се изчервява. Той имаше предвид нея, разбира се. Наистина ли смяташе, че е хубава? Беше прекалено засрамена, за да попита. В следващия миг той привлече вниманието й с думите, че би могла да се изкъпе като хората.

Джудит бе във възторг. Водата, спускаща се от малкия водопад, беше ледена, но тя бе прекалено щастлива, за да се тревожи за студа. Дори си изми косата. Наложи й се да я сплете, както беше мокра, но и това не я притесни.

Искаше да изглежда възможно най-добре, когато се видеше с приятелката си. Джудит бе леко обезпокоена от предстоящата си среща с Франсис Катрин. Бяха изминали почти четири години от последната. Дали приятелката й щеше да реши, че се е променила много за това време… и по-важното, дали щеше да сметне, че промените са били към по-добро, или не?

Джудит обаче си наложи да не се тревожи повече за това. В сърцето си знаеше, че всичко ще бъде наред. Щом изтика глупавите тревоги от ума си, се почувства много по-добре и вълнението й нарасна дотолкова, че докато свърши вечерята, вече сновеше щастливо напред-назад около лагерния огън.

— Знаете ли, че жената на Камерън останала будна цяла нощ, за да готви за нас? — попита тя, без да се обърне конкретно към някой. — Изпрати на Изабел любимите й сладки бисквити, но направи достатъчно и за нас.

Алекс, ГаУри и Бродик все още седяха около огъня, докато Иън се бе облегнал на ствола на една голяма бреза и я наблюдаваше. Никой не отвърна на думите й за Маргарет.

Но това не я обезсърчи. Нищо не можеше да помрачи настроението й.

— Защо тази нощ имаме огън? Не сме палили досега — зачуди се тя.

ГаУри й отговори.

— Сега сме в земите на Мейтлънд. Преди не бяхме.

Джудит възкликна.

— Тази красота ви принадлежи?

Алекс и ГаУри се усмихнаха. Бродик се намръщи.

— Ще спреш ли да обикаляш наоколо, жено? Главата ме заболява само като те гледам.

Младата жена му се усмихна, когато мина покрай него.

— Тогава не гледай — предложи му тя. Помисли си, че бе малко груба, но той я изненада, като й се ухили.

— Защо не можеш да стоиш на едно място? — попита Иън.

— Прекалено развълнувана съм заради утре, за да седя. Изминаха много години от последната ми среща с Франсис Катрин и имам да й казвам толкова много неща. Умът ми е пълен с тях. Сигурно няма да успея да мигна цяла нощ.

Иън се обзаложи, че тя ще може да мигне. И спечели. Джудит заспа мъртвешки сън в мига, в който затвори очи.

На сутринта, тя отказа да бърза. Предупреди ги, че ще й трябва време да се приготви и когато се върна в лагера, където Иън и останалите я чакаха на гърбовете на конете си, Джудит им се видя магична като природата, която ги обграждаше. Беше облечена в яркосиня рокля, която подхождаше на цвета на очите й. Косата й бе разпусната и тежките къдрици се стелеха по раменете й.

Нещо се стегна в гърдите на Иън. Не можеше да откъсне поглед от нея. Липсата му на дисциплина го ужаси. Поклати глава заради срамното си поведение и се намръщи на жената, която го разсейваше. Джудит мина през поляната и спря. Иън не разбра защо тя се колебае, докато не се обърна и не забеляза, че мъжете му са втренчили поглед в нея и всички до един й подаваха ръка да отиде при тях.

— Тя ще язди с мен.

Тонът му не търпеше възражения. Джудит помисли, че Иън е раздразнен, задето се бе забавила толкова много тази сутрин.

Приближи се бавно към него.

— Предупредих те, че тази сутрин ще ми е нужно малко повече време, затова не бива да ми се мръщиш.

Мъжът въздъхна.

— Не е прилично една дама да ми говори с такъв тон — информира я той.

Очите й се разшириха.

— Какъв тон?

— Заповеднически.

— Не съм заповядвала.

— И не бива да спориш с мен.

Тя дори не опита да скрие раздразнението си. Подпря ръце на ханша си и го изгледа свирепо.

— Иън, разбирам, че след като си леърд си свикнал да нареждаш на хората около себе си. Но това не…

Джудит не успя да довърши. Той се наведе, прегърна я през кръста и я вдигна в скута си. Тя изскимтя тихо, макар да не я бе наранил. Не, просто я бе изненадал с бързината си.

— Двамата с теб ще трябва да се разберем — заяви той с непоколебим глас.

Обърна се към придружителите си.

— Вървете напред — каза им Иън. — Ще ви настигнем.

Докато изчакваха мъжете да се отдалечат, Джудит се опита да се завърти в скута му, за да се обърне напред. Мъжът я стисна през кръста, в мълчалива заповед да не мърда.

Тя го ощипа по ръката, опитвайки се да го накара да я пусне. Той не й обърна внимание, но отпусна хватката си, докато чакаше мъжете му да се отдалечат, за да може да поговори с нея насаме. Джудит веднага спря да се върти.

Обърна глава, за да го погледне. Тази сутрин не се бе избръснал. Изглеждаше малко разрошен и много, много мъжествен.

Внезапно Иън насочи вниманието си към нея. Останаха загледани един в друг цяла минута. Младият мъж се запита как, в името на всичко свято, щеше да намери сили да я остави, когато стигнеха до дома му. Тя се чудеше откъде бе наследил този свой чист профил. Насочи поглед към устата му. И изведнъж усети, че не може да си поеме дъх. Небеса, толкова искаше да я целуне.

И той желаеше същото. Наложи му се да поеме дълбоко дъх, в опит да контролира своеволните си мисли.

— Джудит, това привличане помежду ни, вероятно е резултат от факта, че бяхме принудени да общуваме един с друг в продължение на седмица. Близостта…

Тя веднага се хвана за думите му.

— Мислиш, че си бил принуден да понасяш компанията ми?

Иън игнорира прекъсването.

— Когато стигнем до крепостта ми, всичко, разбира се, ще се промени. Има определени правила, които трябва да се спазват от всички Мейтлънд.

— Защо?

— За да не настъпи хаос.

Той я изчака да кимне, преди да продължи. Стараеше се да не поглежда към сладката й уста.

— Правилото, което следваме всички ние… или по-скоро поредицата от заповеди, бяха пренебрегнати по време на това пътуване, защото така бе наложително, но щом стигнем до крайната си цел, не можем да продължим с тази неопределена връзка.

Отново спря да говори. Младата жена предположи, че я изчаква да се съгласи с него, затова побърза да кимне. Той изглеждаше облекчен, преди тя да го попита.

— Защо?

Мъжът въздъхна.

— Защото съм леърд.

— Вече съм наясно с това — отвърна му Джудит. — И съм сигурна, че си добър леърд. Но все още не разбирам за какво е този разговор. Спомням си, че ти казах, че не съм част от клана ти.

— А аз съм сигурен, че ти обясних, че докато си гост в дома ми, ще трябва да следваш същите правила като всички останали.

Младата жена погали ръката му.

— Все още ли се тревожиш, че ще причиня неприятности?

Прииска му се да я удуши.

— Наистина ще се постарая да се разбирам с всички — прошепна тя. — Няма да ти създам никакви проблеми.

Мъжът се усмихна.

— Не съм сигурен, че това въобще е възможно. В мига, в който осъзнаят, че си англичанка, в ума си вече ще те ненавиждат.

— Но това не е честно, не мислиш ли?

Иън не беше в настроение да спори с нея.

— Не в това е проблемът. Просто се опитвам да те подготвя. Щом всички се съвземат от първоначалната си изненада…

— Да не би да ми казваш, че никой не знае за пристигането ми?

— Не ме прекъсвай, докато ти говоря — заповяда той.

Тя отново го погали по ръката.

— Извинявам се — прошепна му.

Само дето въобще не звучеше разкаяно. Той въздъхна шумно.

— Патрик, Франсис Катрин и членовете на съвета знаят, че идваш. Останалите ще разберат, едва когато пристигнем. Джудит, не искам да ти бъде трудно да се… приспособиш.

Той бе истински загрижен за нея. Но се опитваше да скрие загрижеността си с груб глас и намръщено изражение.

— Ти си много мил мъж — каза тя с глас, дрезгав от емоциите.

А той реагира така, сякаш са го обидили.

— Изобщо не съм мил, по дяволите!

Джудит помисли, че едва ли някога ще може да го разбере. Тя отметна коса през рамо, въздъхна и каза:

— И за какво точно си толкова обезпокоен? Смяташ, че ще ме приемат за по-нисша?

— Може би, в началото. Но веднъж щом…

— Това няма да ме притесни. И преди са ме принизявали. Няма въобще да ме разстрои, ако го направят пак. Чувствата ми не могат да бъдат наранени толкова лесно. Моля те, спри да се тревожиш за мен.

Той поклати глава.

— Напротив, ще наранят чувствата ти — отвърна й, спомняйки си лицето й, щом мъжете му отказаха да седнат да вечерят с нея през първата вечер. Иън замълча, опитвайки да си спомни какво щеше да й казва, и след миг изсумтя: — Кой, по дяволите, те смята за по-нисша?

— Майка ми — отвърна му, преди да се замисли. — Не съм в настроение да говоря за семейството си — добави тя. — Не трябва ли да потегляме?

— Джудит, просто исках да ти кажа, че ако се замесиш в някой проблем, само трябва да кажеш на Патрик. Брат ми веднага ще ме намери.

— А защо да не кажа на теб? Нужно ли е да замесваме съпруга на Франсис Катрин?

— Правилата… — Той спря, виждайки усмивката й. — Кое е толкова забавно?

Младата жена повдигна рамене.

— Доволна съм да разбера, че те е грижа за мен.

— Това, какво чувствам към теб, не е тема на тази дискусия — каза й той с откровено зъл глас. Държеше се умишлено зле към нея, защото искаше да я накара да разбере, колко важно е това, което й казва. По дяволите, просто се опитваше да я защити. Жените бяха толкова чувствителни, ако се вярваше на Патрик, а Иън не искаше да разстройва Джудит. Искаше тя да се приспособи възможно най-добре и макар че не му вярваше, хората от клана му, щяха да направят живота й ад. Всяко нейно движение щеше зорко да бъде следено. Джудит бе права. Първоначалната омраза не беше справедлива. Бе наивно да мисли по този начин. Иън бе реалист и знаеше, че справедливостта няма никакво значение. Важно бе оцеляването. Нуждата да я защити по всеки възможен начин, едва не го задуши и ако се наложеше да бъде зъл и да я изплаши, за да я накара да разбере позицията, в която се намира, то господ му бе свидетел, щеше да го стори.

— Въобще не ме е грижа, че ми се мръщиш, Иън. Не съм направила нищо нередно.

Мъжът затвори очи и се предаде. Нямаше да може да я изплаши. Господи, прииска му се да се разсмее.

— Да говоря с теб е невероятно изтощително преживяване — отбеляза той.

— Защото съм англичанка, или защото съм жена?

— И по двете причини — отвърна й. — Нямам голям опит в разговорите с жени.

Очите й се разшириха.

— И защо не?

Иън сви рамене.

— Не ми се е налагало.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Звучи като задължение.

Мъжът се ухили.

— Точно така.

Вероятно я обиди, но тя не възрази. Усмивката му смекчи коментара.

— В дома ти няма ли жени, с които ти е приятно да си говориш от време на време?

— Това не е важно сега — отвърна й.

Той реши да се върне към първоначалния разговор, но тя го изпревари.

— Знам, знам. Въпреки че твоите правила не бива да важат за мен, ще направя всичко по силите си да се впиша, докато съм на гости в дома ти. Ето, това успокои ли те?

— Джудит, няма да търпя дързостта ти.

Гласът му бе мек и в него липсваше дори следа от гняв. Той не заплашваше, просто оповестяваше факт. Тя му отвърна също толкова мило.

— Не съм била дръзка — каза младата жена. — Или поне не нарочно.

Прямотата й бе очевидна. Иън кимна доволен. После отново опита да й обясни позицията си.

— Докато си на моя земя, ще се подчиняваш на заповедите ми, защото съм отговорен за теб. Разбираш ли ме?

— Разбирам, че имаш силно развито чувство за собственост — отвърна му. — И господ ми е свидетел, изморих се от този разговор.

Смръщеното му изражение й показа, че не го е грижа какво мисли тя.

Джудит реши да смени темата.

— Иън, ти не се срещаш често с чужди хора, нали?

Тя да не би да му се присмиваше? Не, едва ли.

— Само няколко външни са допускани в земите ни — отвърна й.

— И защо?

Той нямаше готов отговор. В интерес на истината, дори не знаеше защо не бе позволено при тях да идват външни хора. Никога не бе отделял време да мисли за това.

— Така е било винаги — каза й.

— Иън?

— Да?

— Защо ме целуна?

Промяната на темата привлече напълно вниманието му.

— Проклет да съм, ако знам — промърмори той.

По бузите й плъзна червенина.

— Проклет ли ще бъдеш, ако ти се случи пак? — Младият мъж не разбра какво го пита. Погледът в очите му го доказваше. Тя превъзмогна срама си. Помисли си, че това сигурно ще е последният път, в който са насаме, и смяташе да се възползва от ситуацията. Пресегна се и погали лицето му с пръсти.

— Какво правиш? — той хвана ръката й, но не я отблъсна.

— Докосвам те — отвърна му Джудит. Опита се да прозвучи равнодушно, но знаеше, че не може да прикрие чувствата си. Съсредоточеното му изражение накара сърцето й да препусне лудешки. — Бях любопитна да усетя каква е на допир брадата ти. — Усмихна се. — И сега знам. — Отдръпна ръка и я отпусна в скута си. — Гъделичка.

Почувства се като глупачка. Иън не смекчи дискомфорта й. Гледаше я безмълвен. Смелостта й го бе изненадала. Тя въздъхна тихо. Реши, че сигурно я е помислил за едно безсрамно момиче, без капка морал в себе си. Определено се държеше като такава. Какво ставаше с нея? Обикновено не беше толкова агресивна.

Младата жена галеше ръката му с пръсти, докато обмисляше предполагаемото му мнение за нея. Дори не осъзнаваше, че го милва. Но пък той забеляза. Нежните докосвания, наподобяващи допира от крилца на пеперуда, го влудяваха.

Тя заби поглед в брадичката му, когато изрече извинението си.

— Обикновено не съм толкова любопитна и агресивна.

— Откъде знаеш?

Джудит толкова се изненада от въпроса, че погледна нагоре към него. Очите му блестяха развеселено. Нима й се подиграваше?

Младата жена изглеждаше така, сякаш току-що бе разбил сърцето й.

— Въпросът бе сериозен, Джудит. — Пръстът му погали нежно лицето й. Мигновената й реакция му достави истинско удоволствие. Тя се наведе към него, инстинктивно молейки за още, като коте, което се отърква в ръката, която го гали.

— Постоянно си спомням начина, по който ме целуна, и се моля да го направиш отново. Знам, че с това признание се посрамвам. Досега съм живяла много изолирано…

Устата му прекъсна обясненията й. Той я целуна нежно и без да я принуждава, изчака тя сама да обвие ръце около тила му и доброволно да му се отдаде. Но скоро мъжът осъзна, че не може да се контролира. Целувката стана по-твърда, по-гореща и всепоглъщаща. Невероятно възбуждаща. Джудит се почувства така, сякаш се топи в прегръдките му. Обожаваше вкуса му и да чувства как езикът му се потърква в нейния, начинът, по който устните му пленяваха нейните, отново и отново. Обожаваше ниското ръмжене, което се изтръгваше от гърлото му и грубата нежност, с която я обгръщаха ръцете му.

Но мразеше начина, по който я гледаше, щом се отдръпнеше от нея. Изражението му бе същото, което бе видяла на лицето му, след като се целунаха за първи път. Иън беше разгневен, задето я е докоснал, дори може би бе и отвратен.

Не искаше да вижда това негово изражение. Джудит затвори очи и се срина срещу него. Сърцето препускаше вътре в гърдите й. Както и неговото. Тя можеше да чуе силните му удари до ухото си. И той бе развълнуван от целувката, може би повече, отколкото тя. Дали това бе причината за гнева му? Не искаше да му харесва като я докосва.

Предположението я натъжи. Засрами я. Неочаквано й се прииска да постави някаква дистанция помежду им. Тя се завъртя в скута му, докато не му обърна гръб. После се опита да седне по-напред, а не върху бедрата му. Но той не й позволи. Ръцете му я сграбчиха за кръста и той я върна отново назад, поставяйки я в скута си.

— Престани да шаваш — заповяда й с глас, загрубял от гняв.

Тя реши, че го е наранила.

— Извинявай — изрече Джудит, но отказа да вдигне поглед към него. — Не трябваше да те моля да ме целунеш. Няма да се повтори.

— Няма ли?

Звучеше така, сякаш му е смешно. Тя изпъна гордо гръб в отговор. Иън си помисли, че в ръцете си държи късче лед.

— Джудит, кажи ми какво не е наред — нареди й той шепнешком.

Може би щеше да успее да му обясни, ако мъжът не се бе навел и не бе потъркал брадичка в бузата й. Тръпки на удоволствие се плъзнаха по раменете й. Господи, беше отвратена от себе си. Защо не можеше да контролира реакциите си, когато бе около него?

— Отговори ми.

— Знам, че двамата с теб нямаме бъдеще заедно — започна тя, а гласът й трепереше. — Не съм пълна глупачка, макар да осъзнавам, че се държах като такава. Единственото ми извинение е, че се чувствах в безопасност с това привличане към теб, точно поради тази причина. — Думите й нямаха никакъв смисъл. Тя се разгневяваше все повече. Стискаше ръцете си и бе доста превъзбудена.

— Обясни ми коя е тази проста причина — настоя той.

— Простата причина, че аз съм англичанка, а ти не — отвърна му. — Но вече не се чувствам в безопасност.

— Не се чувстваш в безопасност с мен?

Мъжът звучеше ужасен от самата представа за това.

— Не ме разбра — прошепна Джудит и продължи да гледа надолу, за да не му позволи да забележи срама й. — Смятах, че привличането между нас е напълно безобидно, защото ти си леърд, а аз англичанка, но сега стигнах до заключението, че съм грешала — това привличане е опасно. Ако ти позволя, ти ще разбиеш сърцето ми, Иън Мейтлънд. Трябва да ми обещаеш да стоиш далеч от мен. Това е… невъзможно.

Той подпря брадичката си на върха на главата й. Вдиша сладкото й ухание и се опита да не мисли за чудесното усещане да я държи в прегръдките си.

— Не е невъзможно — промърмори младият мъж. — Обаче ще е дяволски сложно.

Не бе осъзнал значението на думите си, преди да ги изрече на глас. Веднага започна да обмисля какви биха били последиците от това. Проблемите започваха да се задават и той реши, че ще има нужда от време, далеч от Джудит, за да може да премисли ситуацията трезво.

— Смятам, че ще бъде най-лесно, ако просто не си обръщаме внимание — предложи тя. — Когато стигнем до дома ти, ти ще се върнеш към важните си дела, а аз ще бъда заета с Франсис Катрин. Да, така ще е много по-лесно, не мислиш ли, Иън?

Той не й отговори. Вместо това, взе юздите на жребеца си и го подкара напред. Ръката му беше като щит, докато минаваха през тясната пролука. Той почувства, че Джудит трепери и щом излязоха на пътя, водещ към дома му, издърпа наметалото й, което беше зад седлото му и я зави с него.

През следващите няколко часа никой от тях не каза и дума. Минаха покрай прекрасни полета, засети с рапица, жълтият им цвят бе толкова ярък, че й се наложи да присвие очи. По целия хълм, сгушени между високите борове, имаше безброй къщички. Пред тях хълмът бе обрасъл с цветя във всеки цвят на дъгата, обградени от гъстия килим на изумруденозелената трева.

Минаха по извит мост, под който течеше бистър поток, и поеха нагоре по хълма. Въздухът бе натежал от уханието на лятото. Ароматът на цветята се смесваше с този на чистия планински въздух.

От къщите наизлязоха мъже и жени, за да видят групата, която се приближаваше. Всички членове на клана носеха дрехи в едни и същи цветове и тъй като багрите бяха като тези от дрехите на Иън, тя разбра, че най-после са пристигнали в дома му.

Изведнъж я обзе такова вълнение от предстоящата среща с Франсис Катрин, че не можеше да си намери място. Обърна се и се усмихна на Иън. Той обаче гледаше право напред, без да я поглежда.

— Веднага ли ще ме отведеш в дома на Франсис Катрин?

— Те ще ни чакат в двора на замъка, на върха на хълма — отвърна й мъжът.

Дори не я погледна, когато отговори. Тя отново се обърна. Нямаше да позволи лошото му настроение да помрачи вълнението й. Беше пленена от красотата наоколо и нямаше търпение да го сподели с Франсис Катрин.

Реши да насочи вниманието си към крепостта на Иън. Господи, беше страшно грозна. Грамадната каменна постройка бе кацнала на самия връх на хълма. Нямаше стена, която да обгражда сградата. Иън явно не се тревожеше, че враговете му биха могли да нападнат дома му. Предположи, че щяха да имат достатъчно време да бъдат предупредени при потенциална атака, защото нападателите трябваше да се изкатерят нагоре по целия хълм.

Около покрива на гигантското здание се стелеше сива мъгла. Главната сграда бе с квадратна форма, сива и потискаща като небето над нея.

Дворът не бе по-добър. Имаше много повече кал, отколкото трева и износени двойни врати, водещи към вътрешността на крепостта.

Джудит погледна към тълпата, която се бе събрала пред тях. Мъжете кимаха на Иън, но жените не показваха никаква реакция към пристигането им. Повечето стояха зад съпрузите си — мълчаха, наблюдаваха и чакаха.

Джудит се огледа за Франсис Катрин. Тя изобщо не бе притеснена, докато не забеляза приятелката си и не се вгледа добре в лицето й.

Франсис Катрин всеки миг щеше да се разплаче. Лицето й бе мъртвешки бяло. Очевидно бе изплашена. Джудит не разбираше какви са причините за реакцията й, но тревогата на приятелката й веднага се прехвърли и на нея.

Иън накара жребеца си да спре. ГаУри, Алекс и Бродик веднага сториха същото. Франсис Катрин направи крачка напред. Мъжът, който стоеше до нея, я хвана за ръката й и попречи да се приближи.

Джудит погледна към Патрик Мейтлънд. Не се съмняваше, че мъжът е съпруг на Франсис Катрин. Той приличаше доста на Иън и макар че телосложението му бе по-слабо, намръщеното му изражение бе точно като това на брат му.

Освен това и той изглеждаше разтревожен. Щом погледна надолу към жена си, Джудит осъзна, че Патрик се тревожи за Франсис Катрин.

Приятелката й бе стиснала ръце една в друга. Тя погледна за един дълъг миг към Джудит, после направи още една крачка напред. Този път, съпругът й не я спря.

Моментът бе доста неловък, тъй като огромната тълпа ги наблюдаваше.

— Защо Франсис Катрин е изплашена? — прошепна тя на Иън.

Той се наведе към ухото й и вместо отговор попита:

— А защо ти си изплашена?

Тъкмо се канеше да отвърне, че не е изплашена, когато Иън привлече вниманието й като нежно отмести ръцете й от себе си. Господи, беше се вкопчила в него така, сякаш от това зависеше животът й.

Той я стисна леко, преди да слезе от коня. Кимна към Патрик, за да го поздрави и се обърна да свали Джудит от коня.

Тя дори не го погледна. Обърна се, тръгна бавно към приятелката си и спря щом се озова в лице в лице с нея.

Не знаеше какво да стори, за да прогони страха на Франсис Катрин. Нито пък своя. Спомни си, че когато бяха малки, щом едната заплачеше, другата веднага се присъединяваше към нея. Този спомен доведе до друг и изведнъж тя осъзна какво точно трябва да каже на скъпата си приятелка.

Погледът й се насочи към издутия корем на Франсис Катрин. Джудит направи още една крачка напред и погледна право в очите й. С тих шепот, за който бе сигурна, че само приятелката й ще чуе, тя каза:

— Спомням си много добре, че и двете си обещахме да не пием вино от чашата на някой мъж. Но като те гледам, Франсис Катрин, имам чувството, че си нарушила обещанието си.