Джули Гарууд
Тайната (8)

Глава 7

Иън си помисли, че Джудит ще припадне. Цялата бе пребледняла. Само за миг лицето й бе станало бяло като нощницата, която носеше. Тя отхвърли настрани завивката, изправи се от леглото и коленете й се подкосиха. Той успя да я хване, точно преди да потъне отново в постелята.

Джудит бе слисана от съобщението му и напълно забрави, че е по долни дрехи. Юрганът бе на пода, а тя носеше само тънка нощница.

Дрехата имаше високо деколте и не разкриваше много от плътта й, но въпреки това му се стори доста предизвикателна. По дяволите, жената можеше да е облечена дори с чувал от зебло и той пак щеше да помисли, че е невероятно привлекателна. Почувства се крайно невъзпитан, че бе забелязал това. Но той все пак бе мъж, а тя бе дяволски красива жена.

Нежната извивка на гърдите й го разконцентрираше и единствената причина, поради която посегна към златната верижка около врата й, бе, за да прогони от ума си мислите за тялото й.

Той повдигна верижката и за минута се съсредоточи върху златния рубинен пръстен. В дизайна на бижуто имаше нещо познато, но Иън не можеше да си спомни дали го бе виждал преди и ако да къде. Само в едно бе сигурен. Пръстенът, който носеше тя, бе мъжки.

— Това е пръстен на воин — каза той тихо.

— Какво… — Тя не можеше да се съсредоточи върху думите му. Беше прекалено заета с мисълта за намека му, че е станала акушерка. Мъжът се бе побъркал, но тя все още бе решена да го накара да разбере способностите й.

— Иън, не бих могла…

Той я прекъсна.

— Това е пръстен на воин, Джудит.

Тя най-после осъзна, че мъжът държи пръстена на баща й. Бързо издърпа бижуто от дланта му и го пъхна отново между гърдите си.

— За бога, кой го е грижа за пръстена в момент като този? Моля те, ще се опиташ ли да чуеш това, което ти казвам? Не мога да бъда акушерка на Изабел. Нямам никакъв опит.

Тя искаше толкова отчаяно да го накара да разбере, че хвана с ръка плейда му и започна да го дърпа.

— Кой ти даде този пръстен?

Господи, нямаше да се откаже. Идеше й да го разтърси, за да му влее малко разум. После осъзна, че в действителност, тя се опитва да направи точно това, но Иън не помръдваше. Джудит се предаде. Пусна плейда му и направи крачка назад.

— Каза ми, че не си обвързана с никого в Англия. Нима си ме излъгала?

Той отново хвана пръстена и завъртя верижката около пръстите си. Ръката му докосна гърдата й веднъж, втори път и нямаше намерение да спре с тази интимност, дори и след като тя се опита да откопчи пръстите му от накита.

— Отговори ми — заповяда й Иън.

Мъжът беше бесен. Джудит се изплаши, щом осъзна това.

— Вуйчо Текел ми го даде. Принадлежал е на баща ми.

Той изглежда не й повярва. Намръщеното му изражение изобщо не се смекчи.

Тя поклати глава.

— Не принадлежи на млад мъж, който смята да се ожени за мен. Не те лъжа и можеш да престанеш да ме гледаш толкова свирепо.

Джудит не се почувства гузна. Вярно бе, че не му каза цялата истина, но все пак вуйчо Текел й бе дал пръстена и не бе нужно Иън да разбира, че в ръката си държи най-ценното притежание на леърд Маклейн.

— Щом е така, можеш да го задържиш.

Тя не можа да повярва, че е толкова арогантен.

— Не се нуждая от разрешението ти.

— Напротив.

Той използва верижката, за да я придърпа към себе си. Наведе се и я целуна страстно. Щом се изправи, забеляза, че го гледа смаяно. Беше доволен от реакцията й.

Неочакваните искри в очите му бяха много по-объркващи от нелепия му разпит за пръстена.

— Казах ти, че не можеш да ме целуваш, когато си поискаш.

— Напротив, мога.

За да докаже твърдението си, той я целуна отново. Още не се бе възстановила от изненадата, когато Иън я избута зад гърба си.

— Патрик, Джудит не е облечена. Напусни.

— Иън, ти си в неговия дом, не в своя — напомни му Джудит.

— Много добре знам къде съм — отвърна той с глас, пропит от раздразнение. — Патрик, веднага напусни.

Брат му не се движеше достатъчно бързо, за да задоволи Иън. Освен това се хилеше и Иън изобщо не бе доволен от държанието му. Той направи заплашително крачка напред.

— Да не би да смяташ заповедта ми за забавна?

Джудит сграбчи Иън за задната част на плейда, за да му попречи да се доближи до брат си. Разбира се, това бе жалък опит срещу мъж с неговите размери. Поведението й бе нелепо, затова реши да го избута встрани.

Иън не помръдна. Но Патрик го направи. Той прегърна жена си и я отведе от другата страна на паравана. Франсис Катрин се канеше да му каже нещо, но Патрик поклати глава.

Той смекчи отказа си като й намигна, после кимна към другата част на стаята, казвайки й мълчаливо, че иска да пази тишина, за да може да чуе останалата част от спора. Франсис Катрин притисна ръка към устата си, за да потисне смеха си.

— Искам и ти да излезеш — нареди Джудит. — Веднага.

Иън се обърна, за да я погледне.

Тя вдигна юргана от пода и го разпери пред себе си.

— Не е прилично.

— Джудит не е прилично да ми държиш такъв тон.

Прииска й се да изкрещи. Вместо това, обаче въздъхна.

— И аз не съм доволна от тона ти — заяви му тя.

Мъжът изглеждаше изумен. Едва не се разсмя, но успя да спре навреме. Тази жена наистина трябваше да разбере къде й е мястото.

— Ще те чакам отвън — заяви троснато. — Обличай се.

— Защо?

— Изабел — напомни й младият мъж. — Помниш ли?

— О, господи, Изабел — изписка тя. — Иън, аз не мога…

— Всичко е наред — прекъсна я той. — Имаме достатъчно време.

Той излезе, преди да е успяла да го накара да я разбере. Джудит изруга доста неприлично за дама. Реши, че ще й се наложи да се облече, за да може да излезе навън и да се разбере с него. Невежият мъж очевидно вярваше, че всяка жена, може без проблем да помогне при раждане. Щеше да му обясни, че Изабел се нуждае от компетентна помощ.

Франсис Катрин й помогна да се облече. След което помоли Джудит да седне, за да среши косата й.

— За бога, Франсис Катрин, няма да ходя на празненство. Остави косата ми на мира.

— Чу какво каза Иън — отвърна приятелката й. — Имаш достатъчно време. На жената й предстоят дълги, дълги часове на болка, а Изабел едва сега е започнала.

— Откъде знаеш за това.

— Агнес ми каза.

Джудит отметна косата от рамото си и я завърза с панделка на тила.

— Каква полезна информация за споделяне с една бъдеща майка.

— Със синя панделка ще бъде по-красиво — каза й Франсис Катрин и се опита да подмени розовата, която Джудит си бе сложила.

Джудит имаше чувството, че изживява кошмар и приятелката й бе част от него.

— За бога, Франсис Катрин, ако не спреш да се суетиш около мен, кълна се, няма да има нужда да се тревожиш за раждането, защото ще те удуша.

Франсис Катрин въобще не се обиди от празната заплаха. Тя пусна косата на Джудит и се усмихна.

— Да те чакам ли?

— Да… не, ох, не знам — промърмори Джудит, докато отиваше към вратата.

Патрик и Иън я чакаха отвън. Джудит излезе забързано от къщата. Спъна се в един камък, промърмори нещо под нос и се върна. Намери обувките си под леглото, обу ги и отново излезе навън.

— Тя изглежда леко уплашена — забеляза Патрик.

— Да, така е — съгласи се Иън.

— Кажи на Изабел, че ще се молим за нея — подвикна й Франсис Катрин.

Иън изчака Джудит да стигне до него и погледна към брат си.

— Уинслоу не иска никой да разбира за това, преди да свърши.

Патрик кимна в съгласие.

Фарсът достигна краен предел. Джудит стоеше и се усмихваше, докато Патрик не затвори вратата след себе си, така че Франсис Катрин да не може да я види. Сетне се обърна към Иън.

— Не мога да го направя — задъха се тя. — Нямам никакъв опит. Трябва да ме разбереш, Иън. — В паниката си, тя го сграбчи за плейда и започна да го дърпа.

— Джудит, как планираш да помогнеш на Франсис Катрин, ако…

Младата жена не му позволи да довърши.

— Мислех си, че само ще трябва да попивам потта от челото й, по дяволите, мислех, че ще галя ръката й и ще нашепвам „още малко, още малко“…

Не можа да продължи. Иън обви ръце около нея и я прегърна силно. Не знаеше какво да й каже, за да прогони безпокойството й.

— Иън?

— Да?

— Страх ме е.

Мъжът се усмихна.

— Знам това.

— Не искам да го правя.

— Всичко ще бъде наред.

Той я хвана за ръката и я поведе към дома на Изабел. Навън бе толкова тъмно, че тя едва виждаше пътеката, по която вървяха.

— Предполагаше се, че акушерките ще вършат по-голямата част от работата — прошепна тя, докато мъжът я влачеше неуморно след себе си. — Аз само щях да давам предложения. Господи, колко съм арогантна.

Изминаха няколко минути преди Джудит отново да проговори.

— Няма да знам какво да правя.

— Когато му дойде времето, Изабел ще знае какво да стори. И иска ти да си до нея.

— Не разбирам защо.

Иън се усмихна.

— Аз знам. Ти си много нежна и състрадателна жена. А Изабел се нуждае именно от това, точно сега. Ще се справиш чудесно.

— Ами ако нещата се усложнят?

— Аз ще бъда отвън пред вратата.

Странно, но обещанието му я успокои.

— И ако се наложи ти ще влезеш и ще се погрижиш за всичко? Ще изродиш бебето?

— Не, по дяволите!

Изглежда самата идея го ужаси. Джудит щеше да се разсмее, ако не бе толкова изплашена.

Младата жена още не разбираше защо Изабел бе избрала нея.

— Ако отиваше на битка и ако можеше да избереш само един воин, който да дойде с теб, би ли взел оръженосеца си?

Иън знаеше какво се върти в ума й.

— Да.

— Изабел е като воин, който отива на битка и тя се нуждае от… Ти „да“ ли каза? Наистина ли щеше да избереш неопитния оръженосец? — попита тя недоумяващо.

Той се засмя.

— Да, щях.

Младата жена също се усмихна.

— Лъжеш ме, за да ме накараш да се чувствам по-добре. Но няма нищо. Получава се. Кажи ми още някоя лъжа. Кажи ми, че всичко ще бъде наред. Може би този път ще ти повярвам.

— Джудит, ако нещо се усложни, ще изпратя някой да доведе Агнес.

— Тогава господ да е на помощ на Изабел — прошепна Джудит. — Иън, не се ли зачуди защо Изабел не е изпратила Уинслоу да доведе акушерката?

Той кимна и си призна.

— Да, зачудих се.

Джудит му разказа, какво е чула за акушерката и методите й. След това му каза своето мнение. Когато привърши, гласът й трепереше от възмущение.

Искаше й се да чуе мнението на Иън, но вече бяха стигнали до къщата на Изабел и нямаха време за губене.

Уинслоу отвори вратата, преди дори Иън да вдигне ръка, за да почука. Вълна горещина блъсна лицето на Джудит. По челото на Уинслоу бе избила пот, която се спускаше на едри капки по слепоочията му.

В колибата беше толкова горещо, че Джудит не можеше да си поеме дъх. Тя влезе и се закова на място. Забеляза Изабел да седи на края на леглото. Тя се бе превила на две, бе увита в няколко одеяла и дори от вратата, Джудит можеше да я чуе как плаче тихо.

В този момент, докато стоеше и гледаше към Изабел, Джудит осъзна, че не би могла да й обърне гръб. Щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да помогне на жената.

Ужасът, който изпитваше Изабел, прониза сърцето на Джудит.

Иън сложи ръка на рамото й и чак тогава, тя осъзна, че мъжът стои зад нея.

— Уинслоу, Джудит не смята…

Тя го спря.

— Не смятам, че тази горещина помага — заяви младата жена, обърна се и погледна към Иън. — Не се тревожи — прошепна му. — Всичко ще бъде наред.

Промяната в нея го изуми. Вече нямаше и следа от паниката й. Джудит изглеждаше спокойна и… овладяна.

Тя бавно премина през стаята, заставайки пред Изабел.

— Милостиви боже, Изабел, не мислиш ли, че тук е горещо като в чистилището? — попита я с пресилена веселост.

Изабел не я погледна. Джудит коленичи на пода пред нея и бавно махна завивките от главата и раменете на жената. После нежно повдигна лицето й, за да я погледне.

По бузите на Изабел се стичаха сълзи. Косата й също бе мокра и бе залепнала по раменете й. Джудит отметна сплъстените кичури на гърба й и подсуши лицето й с края на завивката, а после хвана ръцете на Изабел.

Страхът в очите на родилката едва не я разплака. Но успя да се сдържи, защото новата й приятелка имаше нужда от силата й и Джудит бе решена да й покаже, че ще я получи. Можеше да си поплаче по-късно, едва след като и двете преминеха през това премеждие заедно.

Тя стисна ръцете на Изабел и й нареди:

— Искам внимателно да чуеш това, което ще ти кажа — изчака я да кимне, преди да продължи: — Всичко ще бъде наред.

— Ще останеш ли до мен? Нали няма да си тръгнеш?

— Ще остана — отвърна тя. — Обещавам ти.

Изабел кимна.

— Откога имаш тези болки? — попита Джудит.

— Още от сутринта — призна Изабел. — Не казах дори на Уинслоу.

— Но защо?

— Надявах се болката да отшуми — прошепна тихо жената. — И се тревожих, че той няма да ме послуша и ще повика Агнес. Отне ми доста време да убедя съпруга ми да поиска разрешение от Иън, за да те доведе.

По лицето й се застичаха сълзи и тя сграбчи ръцете на Джудит.

— Благодаря ти, че дойде.

— Радвам се, че съм тук — каза младата жена и се помоли на господ да я разбере и да й прости, задето въобще не бе искала да идва. Вътрешно все още бе силно притеснена, стомахът я болеше, а горещината в стаята бе изцедила силите й.

— Изабел, нормално е да си малко изплашена, но освен това, трябва да бъдеш изпълнена с радост. Ще донесеш нов живот на този свят.

— Бих предпочела Уинслоу да го направи.

Джудит толкова се изненада от забележката й, че се разсмя. Изабел също се усмихна.

— По-добре да се подготвяме — каза й Джудит. — Горещината приятна ли ти е?

Изабел поклати глава. Джудит се изправи и се обърна към мъжете до вратата. Усмихна се, щом видя изражението на Иън. Горкият мъж се чувстваше толкова неловко. Чудеше се как по-бързо да се измъкне от колибата, но Уинслоу не му позволяваше. Съпругът на Изабел бе запречил входа, докато гледаше намръщено към Джудит. Тя му се усмихна.

— Уинслоу, моля те, махни кожите от прозорците, имам нужда от свеж въздух.

После се обърна към Иън. Той тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато въпросът й го спря.

— Дали тази греда над теб е достатъчно здрава, че да издържи теглото ти?

— Би трябвало да бъде достатъчно здрава — отвърна й.

Той отново се опита да излезе.

— Чакай — нареди му тя и забързано прегледа купчината с чаршафи струпани до леглото, но не можа да намери достатъчно дълъг и здрав за целта. После си спомни за плейда. Платът бе доста дълъг, освен това бе тесен на ширина и бе перфектен за нуждите й. Подаде го на Иън.

— Моля те, би ли прехвърлил това, над гредата вместо мен? Изпробвай дали ще издържи теглото ти. Не ми се иска дървото да падне и да смачка Изабел.

— Смяташ да я завържеш? — изкрещя Уинслоу.

Джудит поклати глава.

— Искам да осигуря на Изабел нещо, за което да се държи, когато се изправи — обясни му тя. — Така ще й е по-удобно, Уинслоу.

Воинът не бе особено сигурен, докато не видя, че жена му кимна. Тогава помогна на Иън да изпробват здравината. Щом свършиха, тесните, изравнени по дължина краища на плейда, се спускаха от двете страни на гредата.

Съпругът на Изабел искаше да добави още дърва в огъня, но Джудит не му позволи. Каза на мъжете да излязат от къщата. Уинслоу се поколеба.

— Ще стоя пред вратата, жено. Ако поискаш да доведа Агнес, само ме извикай. Ще те чуя.

— Няма да ходиш да я викаш — отвърна Изабел с треперещ от гняв глас.

Уинслоу въздъхна изтощен. Тревогата за жена му бе очевидна, също както и раздразнението му. Той прокара пръсти през косата си, направи крачка към Изабел, но веднага спря. Джудит реши, че двамата имат нужда да останат насаме за миг. Обърна се и се престори на заета, като започна да ръчка жаравата с ръжена.

Чу шепот зад себе си. Само след миг вратата на къщата се затвори. Тя се върна при Изабел, за да я подготви за раждането. Опита се да махне завивките, но жената ги бе стиснала силно. Сякаш се опитваше да се скрие под юргана.

— Изабел, в момента боли ли те?

— Не.

— Тогава какво има.

На Изабел й отне цяла минута да събере кураж, за да каже на Джудит какво не е наред. Родилката й призна, че водите й са изтекли и е съсипала постелята. Звучеше засрамена и унизена. След като свърши с обяснението, избухна в сълзи.

— Моля те, погледни ме — каза нежно Джудит. Тя я изчака да вдигне лице към нея и после й заяви с доста сериозен тон: — Да родиш дете, е истинско чудо, Изабел, въпреки че самото раждане не е много приятна гледка. Сега искам да прогониш неудобството си и да бъдеш практична. А утре се изчервявай цял ден на воля, съгласна ли си?

Изабел кимна.

— На теб не ти ли е неудобно?

— Не — отговори Джудит.

Изабел изглеждаш облекчена. Лицето й все още бе аленочервено и Джудит не бе сигурна дали бе от неудобство или заради жегата в къщурката.

Следващият час прекараха в приготовления. Джудит не спираше да бърбори, докато свали всичко от леглото, после изкъпа Изабел от главата до петите, изми и подсуши косата й и й помогна да облече чиста нощница. Всички тези неща бяха извършени между зачестяващите контракции.

Мод й бе обяснила, че през годините се е научила да дава на майките възможно най-изчерпателни инструкции. Тя дори си измисляла някои, само за да ги разсейва с нещо. Обясни й, че ако родилката има с какво да се занимава, ще се чувства така, сякаш контролира ситуацията и болката. Сега Джудит следваше съветите й и забеляза, че те наистина действат добре на Изабел. Контракциите й бяха силни и се появяваха на все по-малки интервали от време. Изабел откри, че предпочита да е права по време на болките. Беше увила краищата на плейда около кръста си и ги държеше здраво. Скимтенето преминаваше в тихи и протяжни стонове. Когато се появяваха контракциите, Джудит се чувстваше напълно безпомощна. Тя се опитваше да утешава жената с думи и когато Изабел я помолеше, Джудит разтриваше кръста й, за да намали болката.

Последният час бе най-изтощителен. Изабел бе станала доста взискателна. Искаше косата й да бъде сплетена веднага, на момента. Джудит дори не си помисли да спори с нея. Милата и сладка Изабел се бе превърнала в беснееща и опърничава жена и когато не бе заета с издаването на заповеди, обвиняваше Уинслоу за това, че й бе причинил тази непоносима болка.

Но безразсъдният изблик на чувства не продължи дълго. Молитвите на Джудит бяха чути. Раждането нямаше усложнения. Изабел реши да използва стола за раждане. Тя издаваше един след друг смразяващи кръвта писъци, докато се напъваше. Джудит коленичи на пода срещу нея и когато Изабел не се държеше за дръжките от двете страни на стола, тя обвиваше ръце около врата на Джудит. Щеше да я удуши, без дори да забележи. На Джудит й бе нужна цялата сила, за да откопчи пръстите на жената от себе си и да си поеме дъх.

Няколко минути по-късно се роди прекрасно момченце. Джудит изведнъж се нуждаеше от още пет чифта ръце. Искаше й се да повика Уинслоу да влезе, за да й помогне, но Изабел не бе съгласна. Докато се смееше и плачеше едновременно, тя обясни, че не иска съпругът й да я вижда в това състояние.

Джудит реши да не спори с нея. Изабел беше изтощена, но сияеше. Държеше сина си на ръце, докато Джудит се погрижи за останалите важни неща.

Бебето изглеждаше напълно здраво. Или поне дробовете му бяха в отлично състояние, ако се съдеше по писъците, които надаваше. Джудит благоговееше пред малкото същество. Той бе толкова мъничък и толкова перфектен. Преброи пръстчетата, за да бъде сигурна, че всичко е както трябва. Беше съвършен, а тя бе изпълнена с емоциите, породени от това чудо.

Нямаше време да се наслади напълно на прекрасното събитие, тъй като имаше още много работа, която трябваше да се свърши. Отне й цял час, за да почисти всичко и да настани Изабел в леглото. Двамата със сина й бяха изкъпани. Пеленачето бе увито в меко бяло одеяло и покрито с вълнения плейд на баща му. Когато свършиха с грижите около него, малкият вече спеше. Джудит го настани в ръцете на Изабел.

— Преди да повикам Уинслоу, имам още молба към теб — каза й Джудит. — Искам да ми обещаеш, че утре няма да позволиш на никой да ти прави каквото и да било. Ако Агнес или Хелън поискат да „запечатат тялото“, ти не бива да им позволяваш.

Изабел не разбираше какво й говорят. Джудит реши, че трябва да обясни по-подробно.

— Някои от акушерките, с които говорих в Англия, запечатват родилния канал на жената с пепел и билки. В миналото, дори някои са използвали пръст. Мод ме убеди, че това запечатване вреди много, вместо да помага, но ритуалът е одобрен от Църквата и това, за което те моля, може да те вкара в беля…

— Няма да позволя на никой да ме докосне — прошепна Изабел. — Ако някой попита, мисля, че ще е по-добре да кажа, че ти вече си се погрижила за това.

Джудит въздъхна облекчено.

— Да — каза тя. — Преструвай се, че вече съм извършила този ритуал — добави, докато оправяше завивката в края на леглото.

Огледа се из стаята, за да е сигурна, че всичко е почистено, кимна доволно и отиде да доведе съпруга на Изабел.

Уинслоу чакаше точно до вратата. Горкият мъж изглеждаше ужасно притеснен.

— Изабел добре ли е?

— Да — отвърна Джудит. — Готова е да те види.

Уинслоу не помръдна.

— Защо плачеш? Да не се е объркало нещо?

Тя дори не бе осъзнала, че плаче, преди да чуе въпроса му.

— Всичко е наред, Уинслоу. Влез вътре.

Младата жена се отмести от пътя му. Уинслоу изведнъж стана повече от нетърпелив да види семейството си. Първата среща между бащата и сина трябваше да бъде насаме, затова Джудит побърза да излезе, затвори вратата и се облегна на нея.

Изведнъж се почувства ужасно изморена. Емоционалното изпитание, през което бе преминала, бе изцедило всичките й сили и хладнокръвие. Трепереше като листо по време на буря.

— Свърши ли? — попита Иън. Той стоеше в края на тясната пътека, облегнат на каменната ограда. Бе скръстил ръце на гърдите си и изглеждаше напълно спокоен. Видя й се отпочинал.

Помисли си, че тя сигурно изглежда ужасно.

— Да, засега свърших тук — отвърна му и тръгна към него. Нощният бриз, галещ лицето й, бе прекрасен, но я караше да трепери още повече. Краката й едва я държаха.

Джудит имаше чувството, че отвътре се разпада на парчета и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се съвземе. Единствената благословия бе, че Иън нямаше представа колко близко е до това да се пречупи. Такава слабост, дори и проявена от жена, със сигурност щеше да го отврати. А и за нея щеше да е много унизително да започне да плаче пред него. Все пак и тя си имаше гордост. Никога не бе изпитвала нужда да се подпре на нечие рамо, нямаше да го стори и сега.

Младата жена вдиша дълбоко свежия въздух. Но това не й помогна. Треперенето се усили. Каза си, че всичко ще бъде наред, нямаше да се посрами. Бе преминала през ужасно изпитание, но се бе справила и със сигурност щеше да успее да се добере до леглото си, преди да изгуби напълно достойнството си и да избухне в сълзи.

За Джудит планът бе напълно логичен, но докато умът й нареждаше едно, сърцето й настояваше за друго. Сега искаше да остане сама, но в същото време отчаяно се нуждаеше от утехата на Иън, от силата му. Нейната се бе изчерпала тази нощ. Господ да й е на помощ, толкова й бе необходим. Бе ужасена от факта. Поколеба се за секунда. Тогава Иън разтвори ръце срещу нея и младата жена изгуби битката. Тя хукна към него. Хвърли се в обятията му, притисна се към гърдите му, обви ръце около кръста му и избухна в неукротимо ридание.

Иън не каза нищо. Нямаше нужда. Докосването му бе единственото, от което се нуждаеше тя в този момент. Той все още беше облегнат на оградата. Джудит стоеше между краката му с лице заровено под брадичката му и плака, докато сълзите й намокриха плейда му. Между воплите мърмореше нещо, но той не можа да разбере и дума от това, което се опитваше да му каже.

Помисли, че бурята вече преминава, когато плачът й премина в хълцане.

— Поеми си дълбоко дъх, Джудит — инструктира я той.

— Моля те, остави ме сама.

Молбата й бе абсурдна, имайки предвид факта, че бе сграбчила здраво ризата му. Иън отпусна брадичка на главата й и я прегърна по-силно.

— Не — прошепна той. — Никога няма да те оставя сама.

Странно, но изказването му я накара да се почувства по-добре. Тя подсуши лицето си в плейда му и отново се облегна на него.

— Всичко мина добре, нали? — попита той, макар вече да знаеше отговора на този въпрос. Щастливата усмивка, с която отвори вратата на Уинслоу, бе достатъчна да разбере, че всичко е наред. Но все пак реши, че ако й напомни за щастливия изход, тя може би щеше да се успокои достатъчно и да се отърве от тази емоционална реакция.

Джудит обаче, още не искаше да бъде разумна.

— Господ ми е свидетел, Иън, никога няма да мина отново през това. Чу ли ме?

— Тихо — каза й. — Ще те чуят чак в Англия.

Тя не оцени шегата му. Но все пак снижи глас, когато изрече следващото си обещание.

— Никога няма да имам бебе. Никога.

— Никога е прекалено дълго време — отвърна й той. — Съпругът ти може да иска син.

Джудит се отдръпна от него.

— Няма да имам никакъв съпруг — обяви тя. — Никога няма да се омъжа. Кълна се в господ, няма да й позволя да ме принуди.

Иън отново я притисна към себе си и я накара да отпусне глава на рамото му. Беше решен да я утеши, без значение дали тя искаше, или не.

— Кого имаш предвид като казваш, че няма да те принуди?

— Майка ми.

— Ами баща ти? Той няма ли думата, що се отнася до брака ти?

— Не — отвърна му. — Той е мъртъв.

— Но гробът беше празен, забрави ли?

— Откъде знаеш за гроба?

Младият мъж въздъхна.

— Ти ми каза.

Джудит си спомни. Беше изтръгнала надгробния камък и има глупостта да се похвали с това пред шотландците.

— В сърцето ми, този мъж е мъртъв.

— Значи не бива да се тревожа, че може да има усложнения?

Тя не му отвърна, защото нямаше ни най-малка представа за какво й говори. Освен това се чувстваше прекалено изтощена, за да спори с него.

— Джудит?

— Да?

— Кажи ми, за какво всъщност е всичко това.

Гласът му бе мек и приканващ. Младата жена отново се разплака.

— Можех да убия Изабел. Ако нещо се бе объркало, нямаше да зная какво да сторя. Тя изпитваше толкова ужасяваща болка. Никоя жена не бива да преминава през подобно мъчение. Имаше и кръв, Иън — добави тя и самата дума я накара да се разтрепери. — Имаше толкова много кръв. Мили боже, бях ужасно изплашена.

Иън не знаеше какво да й каже. Всички те бяха поискали нещо много отговорно от нея. А тя бе толкова невинна. По дяволите, та тя дори не бе омъжена, а те я принудиха да изроди дете. Той дори не бе сигурен дали Джудит знае как Изабел е заченала това дете. Но младата жена се бе изправила храбро пред изпитанието. Беше показала състрадание, сила и интелигентност. Самият факт, че бе изплашена, правеше победата й много по-изумителна в очите на Иън.

Нещастието й го тревожеше и той почувства, че е негов дълг да й помогне да го превъзмогне. Опита първо да я похвали.

— Трябва да си много горда със себе си тази вечер.

Тя изсумтя не особено изискано за една жена.

След това се опита да е по-логичен.

— Разбира се, беше изплашена. Но смятам, че това е нормална реакция за човек без опит. Ще го преживееш.

— Не, няма.

Накрая реши да опита със заплаха.

— По дяволите, Джудит, ще преживееш всичко това и ще имаш синове.

Младата жена се отдръпна от него.

— Колко типично за един мъж, никога да не споменава дъщери.

Преди да успее да й отговори, тя заби пръст в гърдите му.

— Дъщерите не са важни, нали?

— Нямам нищо против да имам и дъщери.

— А ще обичаш ли дъщеря си толкова, колкото ще обичаш сина си? — попита го тя.

— Разбира се.

Тъй като й отговори толкова бързо, без дори да се замисли, тя знаеше, че й казва истината. Това прогони гнева й.

— Радвам се да го чуя — каза му. — Някои бащи не мислят по този начин.

— Като твоя ли?

Джудит се обърна и тръгна към дома на Франсис Катрин.

— За мен баща ми е мъртъв.

Той я настигна, хвана я за ръката и я поведе напред. Тя погледна нагоре към него, видя, че се мръщи и веднага го попита.

— Защо си ядосан?

— Не съм ядосан.

— Мръщиш се.

— По дяволите, Джудит, искам да признаеш, че един ден ще се омъжиш.

— Защо? — попита тя. — Бъдещето ми не е твоя грижа. Освен това, съм взела решение, Иън Мейтлънд.

Той спря рязко и се обърна. Стисна с ръка брадичката й, наведе се към нея и прошепна:

— И аз съм взел решение.

Устата му се притисна към нейната. Младата жена се хвана за него, сякаш се страхуваше, че всеки миг ще падне и отвърна на устните му. С дълбок стон мъжът задълбочи целувката. Езикът му се усука около нейния. Искаше му се да погълне мекотата й.

Не искаше да спира, но в мига, щом го осъзна, се отдръпна от нея. Джудит бе прекалено невинна, за да разбере в каква опасност се намира. Той нямаше да се възползва от доверието й. Но истината не го спря, да обмисли въпроса.

Иън поклати глава, за да прогони еротичните фантазии, които изпълваха ума му, след това сграбчи Джудит за ръката и я повлече след себе си.

Наложи й се да подтичва, за да не изостава. Той повече не й проговори, докато не стигнаха до дома на брат му. Джудит постави ръка на резето, но той я спря. Тогава младата жена осъзна, че все още не е приключил със задачата си да я обърква.

— Без значение колко ужасяващо е било за теб това раждане, казвам ти, че трябва да го преживееш. — Тя погледна удивено нагоре към него. Мъжът кимна, за да й даде да разбере, че е сериозен. — Това е заповед, Джудит, и най-добре да й се подчиниш.

Той отново кимна, докато й отваряше вратата. Тя не се помръдна и продължи да гледа към него.

— Ужасяващо? Никога не съм казвала, че беше ужасяващо.

Сега бе негов ред да се обърка.

— Тогава какво, по дяволите, беше?

— О, Иън, беше красиво.

Лицето й преливаше от радост. Иън поклати объркан глава. Той не мислеше, че някога ще може да я разбере.

Не бързаше, докато се прибираше към дома си. Мислите му бяха заети с Джудит. Какво щеше да прави с нея?

Тъкмо бе стигнал до вратите на крепостта, когато споменът за пръстена на воина, изскочи в ума му. Къде, по дяволите, го бе виждал?