Джули Гарууд
Тайната (7)

Глава 6

Франсис Катрин възкликна тихо. Очите й се разшириха изненадано и в следващия миг избухна в смях и се хвърли в прегръдките на Джудит. Спомни си как беше напълно сигурна в тази глупост, когато каза на Джудит, че жените могат да забременеят, само ако пият вино от чашата на някой мъж.

Едва не смачка Джудит, когато я прегърна. Двете се смееха и плачеха едновременно и тълпата, събрала се около тях, ги гледаше така, сякаш са си загубили ума.

Тежестта от притеснението изчезна от раменете на Патрик. Той се обърна към Иън и кимна бавно. Брат му също му кимна.

Патрик реши, че пътуването си е струвало цялото главоболие. Той скръсти ръце зад гърба си и зачака жена му да си спомни добрите маниери. Радостта, изписана на лицето й, бе достатъчна да го накара да й прости за поведението й. Господи, как му бе липсвал звукът на смеха й. Част от него искаше да прегърне англичанката толкова бурно, колкото я прегръщаше и жена му, за да й покаже своята благодарност за лоялността й.

Наложи му се да чака повече от пет минути, докато жена му си спомни, че е там. Двете жени говореха едновременно, питайки и отговаряйки на въпросите си. Около тях сякаш се заформи вихрушка от щастлив хаос.

Иън бе също толкова доволен, колкото и Патрик, при вида на двете жени. В началото бе малко изненадан, но скоро осъзна, че тези жени са свързвани от едно истинско приятелство. Силата на връзката между Джудит и Франсис Катрин бе уникална. Стана му любопитно. Спомни си думите на Джудит, че двете са станали приятелки много преди да пораснат достатъчно, за да разберат, че трябва да са врагове и осъзна, че им се възхищава още повече, задето са решили да останат лоялни една към друга, дори след като са научили за недоверието и… омразата.

Джудит си спомни за публиката им, преди Франсис Катрин.

— Имаме да наваксваме толкова много — каза й тя. — Но сега трябва да благодаря на Иън и останалите, задето ме доведоха.

Франсис Катрин хвана ръката й.

— Първо трябва да те запозная със съпруга ми — каза й, сетне се обърна към Патрик и му се усмихна. — Това е Джудит.

Усмивката на Патрик бе досущ като тази на Иън.

— И сам се досетих — каза на жена си. — Приятно ми е да се запознаем, Джудит.

Ако Франсис Катрин бе пуснала ръката й, тя щеше да успее да направи хубав реверанс, но тъй като приятелката й не го направи Джудит само се усмихна.

— Много съм щастлива, че съм тук, Патрик. Благодаря ти, че ме покани.

Вниманието й се насочи към Иън. Той бе хванал юздите на жребеца си и крачеше към конюшните. Джудит откъсна ръката си от хватката на Франсис Катрин, обеща да се върне след миг и побърза след него.

— Иън, моля те, почакай — извика му тя. — Искам да ти благодаря.

Той не спря, но се обърна, кимна й рязко и продължи. Когато Алекс, ГаУри и Бродик минаха покрай нея, тя благодари и на тях, но те реагираха по същия начин като Иън. Държаха се грубо и дистанцирано.

Джудит си каза, че не би трябвало и да очаква повече. Те бяха изпълнили дълга си и най-после се бяха отървали от нея. Насили се да се усмихне и се обърна. Когато мина покрай група жени чу шепот.

— Милостиви боже, мисля, че е англичанка, но не може да е истина, нали?

Ако дрехите на Джудит не ги бяха навели на тази мисъл, то акцентът й го бе сторил със сигурност.

Тя продължи да върви към Франсис Катрин, но все пак се усмихна на жените, които я одумваха.

— Да, англичанка съм.

След това изказване една от жените остана с отворена уста. Джудит почувства, че й иде да се разсмее, но не го направи, защото смяташе, че е грубо да се присмива на чуждото объркване.

Когато застана до приятелката си, тя каза:

— Всички изглеждат доста развълнувани от присъствието ми тук.

Франсис Катрин се разсмя. Патрик обаче, реагира по противоположния начин. Беше сигурен, че тя не се шегуваше, когато изрече думите.

— Джудит, не съм сигурен, че „развълнувани“ е точната дума. По-скоро бих казал…

Той погледна към жена си, надявайки се тя да му помогне да смекчи истината. Обаче Франсис Катрин въобще не му помогна. Младата жена не можеше да спре да се смее.

Джудит му се усмихна.

— А дали „ужасени“ е правилната дума?

— Не — каза Франсис Катрин. — Възмутени, отвратени или може би дори…

— Достатъчно — прекъсна я Патрик с тихо ръмжене. Но искрите в очите му свидетелстваха, че всъщност не е ядосан. — Значи се шегуваше с мен, когато предположи, че…

Джудит кимна.

— Да, просто се шегувах. Знам, че не съм добре дошла тук. Иън ме предупреди.

Преди Патрик да успее да отговори, един от старейшините го повика, той се поклони на жена си и на Джудит, и тръгна към групичката мъже, която стоеше край стъпалата на крепостта. Франсис Катрин хвана Джудит за ръка и я поведе надолу по склона.

— Ще отседнеш при мен и Патрик — обясни тя. — Може да ни бъде малко тясно, но искам да си до мен.

— В дома ти има ли повече от една стая?

— Не, но Патрик иска да добави още една, след като се роди бебето.

Младият мъж слезе по хълма, за да се присъедини към тях. По намръщеното му изражение реши, че вече му се е наложило да защити присъствието й пред възрастния воин.

— Ще имаш ли проблеми, задето ме покани в дома си, Патрик?

Той й отвърна уклончиво.

— Ще свикнат да те виждат наоколо.

Стигнаха до колибата. Тя бе първата в редицата. Пред дома имаше розови и червени цветя, а камъните бяха варосани и блестяха от чистота.

От двете страни на вратата имаше по един голям прозорец. А вътре, къщата бе толкова приветлива, колкото и отвън. В средата на една от стените имаше каменно огнище, до срещуположната стена имаше огромно легло, покрито с красива покривка. По средата на стаята имаше кръгла маса с шест стола около нея, а умивалникът бе до вратата.

— Преди да се стъмни ще донесем още едно легло — обеща Франсис Катрин.

Патрик кимна, но не изглеждаше много доволен от решението. По-скоро се бе примирил.

Темата бе доста деликатна, но проблемът трябваше да се реши възможно най-скоро. Джудит отиде до масата и седна.

— Патрик, моля те, не тръгвай още — извика тя, когато видя, че той се кани да излезе. — Бих искала да поговорим за тази уговорка със спането.

Той се обърна, облегна се на вратата, скръсти ръце на гърдите си и зачака обяснението й. Мъжът помисли, че тя ще поиска от него да се изнесе от дома си, докато е тук, и се подготви за разочарованието на жена си, когато откажеше на Джудит. Макар сега да не можеше да бъде интимен с Франсис Катрин, той все още се наслаждаваше на усещането да я притиска към себе си нощем, и господ му бе свидетел, нямаше намерение да се отказва от това.

Но след миг си призна, че ако Франсис Катрин го погледне с очи пълни със сълзи, той щеше да отстъпи. Щеше да стори всичко само за да й спести безпокойството.

Джудит беше объркана от намръщеното му изражение. Въпреки първоначалното й впечатление, явно щеше да се окаже, че притежава същия опак характер като брат си. Но въпреки това, още го харесваше само защото от начина, по който гледаше жена си, си личеше колко много я обича.

Тя събра ръцете си.

— Не смятам, че е редно да остана с вас. Двамата трябва да бъдете сами нощем — добави тя, щом видя, че Франсис Катрин се кани да възрази. — Моля те, не го приемай като обида — каза й. — Но според мен, съпрузите трябва да имат възможност поне за няколко часа да останат насаме. Има ли някое място наблизо, където бих могла да прекарвам нощите?

Франсис Катрин вече поклащаше глава, когато Патрик каза:

— Колибата, която е две къщи след нашата, е празна. По-малка е от тази, но съм сигурен, че ще свърши работа.

— Патрик, искам да остане с нас.

— Тя току-що ти обясни, че няма да й е удобно, любима. Нека бъде така, както тя желае.

Джудит се почувства засрамена.

— Не че не искам да остана, но…

— Ето, видя ли? Тя иска да…

— Франсис Катрин, този път аз ще спечеля в този спор — обяви Джудит. За по-силен ефект кимна с глава.

— Защо?

— Защото е мой ред — обясни. — Ти може да спечелиш следващия ни спор.

— Господи, колко си твърдоглава. Добре. Можеш да останеш в къщата на Елмонт. Ще ти помогна да се настаниш удобно.

— Няма да го правиш — прекъсна ги Патрик. — Сега ще почиваш, съпруго. Аз ще се погрижа за удобството на приятелката ти.

Патрик вече изглеждаше много по-щастлив. Джудит предположи, че е облекчен, че тя ще спи другаде. Мъжът дори й се усмихна. Тя също му отвърна с усмивка.

— Предполагам, че Елмонт вече не живее там и няма да има нищо против.

— Той умря — каза й Патрик. — Въобще няма да възрази.

Франсис Катрин поклати глава към мъжа си. Той й намигна и излезе от къщата.

— Съпругът ми не целеше да бъде груб. Елмонт беше много стар, когато умря, и си отиде от този свят в мир със себе си. Патрик просто се опита да се пошегува. Мисля, че нарочно се закача с теб, Джудит.

— Ти го обичаш много, нали, Франсис Катрин?

— О, да — отвърна приятелката й. Тя се настани на масата и през следващия час говори само за съпруга си. Разказа на Джудит как са се запознали, как я е ухажвал и завърши като изброи сто или двеста от най-добрите му качества.

Когато младата жена спря, за да си поеме дъх, Джудит бе разбрала, че според Франсис Катрин, единственото, което съпругът й не може да прави, е да върви по вода… все още.

Франсис Катрин се засмя.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Нали не се сърдиш, задето искам да спя някъде другаде?

— Не, разбира се, че не. Освен това, ще си достатъчно близо, че да ме чуеш, ако те повикам. Трябва да внимаваме да не изключваме Патрик. Съпругът ми доста лесно може да се почувства наранен, ако не му обръщам достатъчно внимание.

Джудит се опита да не се засмее. Патрик бе толкова грамаден мъж. Идеята, че някой може да нарани чувствата му, бе наистина забавна… и доста сладка.

— На външен вид прилича доста на брат си.

— Може би малко — каза Франсис Катрин. — Патрик е много по-красив.

Джудит бе на мнение, че е точно обратното. Иън беше много по-красив от Патрик. Реши, че явно наистина любовта кара хората да виждат нещата в различна окраска.

— Патрик е невероятно нежен и любящ.

— И Иън е такъв — отвърна Джудит, преди да успее да се спре.

Приятелката й веднага се хвана за коментара.

— А ти откъде знаеш дали Иън е любящ, или не?

— Той ме целуна — прошепна тя признанието си, почувства как се изчервява и снижи поглед. — Два пъти.

Франсис Катрин беше зашеметена.

— А ти отвърна ли на целувката му… и двата пъти?

— Да.

— Разбирам.

Джудит поклати глава.

— Не, не разбираш — възрази тя. — Двамата се привличаме. Не съм сигурна защо, но това така или иначе няма значение. Сложихме край. Наистина — добави тя, като видя реакцията на приятелката си.

Франсис Катрин не й повярва. Поклати глава.

— Знам защо е привлечен от теб.

— Защо?

Франсис Катрин завъртя очи.

— Кълна се в господ, нямаш капка суета в себе си. Въобще някога виждала ли си се в огледало? Ти си красива, Джудит. — Тя спря, за да въздъхне драматично. — Никой ли не е отделял време, за да ти го каже?

— Това не е вярно — възрази Джудит. — Милисънт и Хърбърт са ми отправяли много комплименти. Постоянно ми показват колко ме обичат.

— Да — съгласи се Франсис Катрин. — Но тази, от която си имала нужда да получиш подкрепа, ти е обърнала гръб.

— Не започвай с това, Франсис Катрин — предупреди я Джудит. — Майка ми не би могла да се промени.

Франсис Катрин изсумтя.

— Текел все още ли се напива като свиня вечер?

Джудит кимна.

— Вече пие и през деня — каза тя.

— Какво си мислиш, че щеше да се случи с теб, ако леля ти Милисънт и чичо ти Хърбърт не те защитаваха, когато беше малка и уязвима? Сега, откакто чакам свое дете, започнах да се замислям за такива неща.

Джудит не знаеше какво да отвърне на тази забележка. Мълчанието й даде време на приятелката й да се успокои.

— Трудно ли ти бе да напуснеш дома? — попита Франсис Катрин. — Тревожех се, защото смятах, че може би ще си в дома на Текел. По това време винаги трябва да оставаш при него за шест месеца и не бях сигурна кога точно ще трябва да се върнеш при леля си и чичо си. Ужасно много се тревожих за това.

— Бях при Текел, но нямах проблем със заминаването си — отвърна Джудит. — Майка ми вече бе тръгнала към Лондон за двора на краля.

— А Текел?

— Беше пиян, когато му казах къде отивам. Не съм сигурна дали въобще си е спомнил разговора ни на следващата сутрин. Ако се наложи, Милисънт и Хърбърт ще му кажат всичко.

Вече не искаше да говори за семейството си. В очите на Франсис Катрин се четеше невероятна тъга и Джудит реши да узнае какво я причинява.

— Чувстваш ли се добре? Кога трябва да се роди бебето?

— Чувствам се дебела — отвърна Франсис Катрин. — И предполагам, че имам още осем или девет седмици, докато ми дойде времето.

Джудит хвана ръката на приятелката си.

— Кажи ми какво не е наред.

Не й се наложи да обясни по-точно въпроса си. Приятелката й разбра кристално ясно какво иска да знае.

— Ако не беше Патрик, щях да мразя това място.

Мъката в гласа на Франсис Катрин показа на Джудит, че приятелката й не преувеличава и че е истински нещастна.

— Липсват ти баща ти и братята ти?

— О, да — отвърна тя. — През цялото време.

— Тогава поискай от Патрик да отиде и да ги доведе, за да те посетят.

Франсис Катрин поклати глава.

— Не мога да го моля за още — прошепна й. — Трябваше да се обърнем към съвета, за да позволят да дойдеш.

После обясни на Джудит всичко за властта, която притежаваше съветът. Разказа й как Иън се е намесил, когато старейшините са искали от нея да се откаже от обещанието си и колко изплашена е била през цялото това изпитание.

— Не разбирам защо е трябвало да се обръщате към съвета за разрешение — отбеляза Джудит. — Може би фактът, че съм англичанка е ключов в този случай, но все пак не разбирам за какво ви е тяхното одобрение.

— Повечето Мейтлънд имат основателни причини да мразят англичаните — обясни Франсис Катрин. — Загубили са роднини и приятели в битки с англичаните. Мразят твоя крал Джон.

Джудит сви рамене.

— Повечето английски барони също не го харесват. — Трябваше да се прибори с инстинкта да се прекръсти, защото със сигурност щеше да гори в чистилището, задето злослови за господаря си. — Той е самозванец и е направил няколко ужасни грешки, или поне така смята чичо Хърбърт.

— Знаеш ли, че кралят ти е трябвало да се ожени за шотландка, но се е отметнал?

— Не съм чувала за това, но не съм изненадана. Франсис Катрин, какво имаше предвид, когато каза, че не можеш да искаш нищо повече от Патрик? Защо да не отиде и да доведе баща ти?

— Мейтлънд не обичат чужденците — отвърна тя. — Дори мен не харесват.

Прозвуча като наранено дете, когато изрече последните думи. Джудит реши, че причината за емоционалния й смут е деликатното състояние, в което се намираше.

— Сигурна съм, че всички те харесват.

— Не си измислям — възрази Франсис Катрин. — Жените смятат, че съм разглезена и съм привикнала да правя каквото поискам.

— Откъде знаеш, че мислят така?

— Една от тях ми го каза. — По бузите на Франсис Катрин потекоха сълзи. Тя ги изтри с опакото на ръката си. — Толкова ме е страх. Страхувах се и за теб. Знам колко егоистично постъпих като поисках да дойдеш.

— Още преди много години ти обещах да дойда — напомни й Джудит. — Щях да се обидя, ако не бе изпратила да ме доведат. Не искам да говориш такива глупости.

— Но обещанието, което те накарах да ми дадеш… то беше преди да разбера, че ще се озова тук — проплака тя. — Тези хора са толкова… студени. Тревожа се, че може би ще те обидят по някакъв начин.

Джудит се засмя. Приятно й бе, че приятелката й се тревожи за добруването й.

— Франсис Катрин, винаги ли си се чувствала така, или намрази това място, когато разбра, че очакваш дете?

Приятелката й обмисля въпроса цяла минута.

— В началото бях щастлива, но само докато не осъзнах, че не се вписвам тук. Че съм чужденка. Омъжена съм вече от три години, но те все още не ме приемат като една Мейтлънд.

— Защо не?

— Може би, защото съм отгледана в пограничните райони — отвърна Франсис Катрин. — Или поне това е част от причините им. Патрик е трябвало да се ожени за друга жена. Не й е предлагал брак, но всички са очаквали да го направи. После срещна мен.

— Говорила ли си с Патрик за това, че си нещастна?

— Споменах го няколко пъти — каза тя. — Нещастието ми бе доста смущаващо. Но съпругът ми не може да накара жените да ме харесват. Не искам да умра тук. Искам Патрик да ме отведе при татко, преди да родя, и да остане с мен до края.

— Няма да умреш — почти изкрещя Джудит. — След всичките неприятности и срам, през които преминах, се постарай да не умираш.

Франсис Катрин се почувства по-добре, долавяйки гнева й.

— Кажи ми през какви неприятности си преминала — каза тя с глас, преливащ от ентусиазъм.

— През последните две години говорих с най-малко петнадесет акушерки и се кълна, запаметих всяка тяхна дума. Милисънт бе толкова решена, колкото и аз, разбира се, затова обикаляше из селата, за да търси тези жени. Не знам как щях да се справя без нейната помощ.

— Милисънт е прекрасна мила жена.

— Да, такава е — съгласи се Джудит. — Изпраща ти любовта си.

Франсис Катрин кимна.

— Кажи ми какво научи от всички тези акушерки.

— За да съм напълно честна с теб, в началото чух доста противоречиви мнения и почти се отчаях. Една ми каза, че по време на раждането, стаята трябва да е гореща, като чистилището, а друга обясни съвсем противоположното. Да, беше много объркващо, Франсис Катрин. Но тогава стана чудо. Една сутрин, акушерка, на име Мод, дойде в крепостта и се държеше така, сякаш я притежава. Тя беше стара, доста крехка на вид, с приведени рамене и изкривени пръсти. Страховита гледка беше. Още в началото реших да бъда скептична към знанията й. Но бързо осъзнах каква глупачка съм била да я подценявам. Франсис Катрин, тя е най-милата жена, която съм срещала. Много проницателна и ми каза, че голяма част от знанията се основават на усета й. Тя е акушерка от много години, но методите й са доста модерни. Ослушва се за всички новини, относно раждането, и е запозната с най-новите техники за израждане. Нейно призвание е да бъде акушерка. Ако не беше толкова стара и крехка, щях да я доведа със себе си. Но пътуването щеше да е непосилно за нея.

— Никога нямаше да позволят на тази жена да се намеси — каза Франсис Катрин. — Не разбираш, Джудит.

— Тогава ми помогни да разбера. Говорила ли си с някоя акушерка за страховете си?

— Милостиви боже, не — веднага каза Франсис Катрин. — Ако бях споделила, че ме е страх, само щях да влоша нещата. Името й е Агнес и не искам дори да се доближава до мен, когато настъпи времето да раждам. Тя и една жена, на име Хелън, са единствените акушерки тук. И двете се държат доста надменно. Всички смятат, че дъщерята на Агнес, Сесилия, ще се омъжи за Иън, когато той се накани да я поиска, и смятам, че това е причината Агнес да си вири носа. Смята, че ще стане тъща на леърда.

Джудит се почувства така, сякаш сърцето й се е спуснало в стомаха. Погледна надолу към повърхността на масата, за да не може Франсис Катрин да види как й се отрази тази новина.

Приятелката й не забеляза нищо, а продължи с обясненията.

— Но само Агнес май вярва, че този брак ще се състои. Патрик е сигурен, че Иън няма никакви намерения да предложи на Сесилия.

— А защо Агнес вярва, че Иън ще го направи?

— Дъщеря й е красива жена. Истината е, че тя може би е най-красивата в клана. Причината е доста повърхностна, но Агнес смята, че щом дъщеря й е толкова привлекателна, Иън със сигурност ще я поиска за жена. Но Сесилия има мозък на бълха.

Джудит поклати глава.

— Засрами се, не бива да говориш така за жената. — Опита се да прозвучи поучително, но развали ефекта, като се засмя на глас. — Сериозно, бълха ли, Франсис Катрин?

Приятелката й кимна и също се разсмя.

— О, Джудит, толкова съм щастлива, че си тук.

— И аз съм много щастлива.

— Какво ще правим сега?

Настроението на Франсис Катрин се смени толкова рязко, че Джудит се изуми. До преди миг се смееше щастливо, а сега изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

Мод бе обяснила на Джудит, че бременните жени променят често настроението си. Също така, бе обяснила, че ако родилката е спокойна, това е още една предпоставка за безпроблемно раждане. Ако бъдещата майка се разстроеше, трябваше да бъде успокоена възможно най-бързо.

Джудит веднага се зае с това. Тя погали ръката на Франсис Катрин и й се усмихна. Опита се да изглежда спокойна и уверена.

— С кое какво да правим? Всичко ще бъде наред, Франсис Катрин.

— Агнес няма да ти позволи да ми помогнеш, когато настъпи моментът. А аз не искам тази зла жена да бъде до мен. Какво ще направим по този въпрос?

— Спомена за друга акушерка, на име Хелън, нали? Тя няма ли да може?

— Агнес я е научила на всичко, което знае — отвърна Франсис Катрин. — Не съм сигурна, че искам дори тя да е до мен.

— Трябва да има още акушерки — каза Джудит. — Съдейки по броя на къщите и многобройната тълпа, която видях при пристигането ми, предположих, че тук живеят поне петстотин мъже и жени.

— Предполагам, че са дори двойно повече — призна Франсис Катрин. — Още не си видяла колибите от другата страна на хълма. Досега са преброявани само воините, а те надхвърлят шестстотин души.

— Трябва да има още акушерки — повтори Джудит.

Франсис Катрин поклати глава.

— Агнес ръководи всичко — обясни й. — И тъй като съм снаха на леърда, ще настоява именно тя да изроди бебето. Дори и да има други акушерки, те няма да й се противопоставят. Няма да искат да разгневят Агнес.

— Разбирам.

Неочаквано на Джудит й прилоша. Вътре в нея започна да се натрупва паника. Небеса, не беше толкова опитна, че да се заеме с всичко това сама. Вярно бе, че бе събрала информация за най-новите методи за израждане на деца, но никой не й бе позволявал да присъства на нито едно раждане и тя смяташе, че е напълно некомпетентна да се погрижи за Франсис Катрин.

Защо никога нищо не беше лесно? Джудит си представяше, че ще бърше потното чело на приятелката си, когато започнеха силните болки, ще държи ръката й и от време на време ще нашепва „точно така, точно така“, докато някоя опитна акушерка се погрижи за всичко останало.

По лицето на Франсис Катрин отново закапаха сълзи. Джудит въздъхна тихо.

— Сигурно е само едно нещо — каза тя. — Ти ще родиш това бебе. Аз съм тук, за да ти помогна, и след като сме двете заедно, ще решим проблема, колкото и невъзможен да изглежда.

Решителността в гласа й успокои Франсис Катрин.

— Да — съгласи се тя.

— Възможно ли е да спечелим Агнес на наша страна, или няма смисъл да опитваме?

— Няма смисъл — отвърна Франсис Катрин. — Тя няма да промени начина си на действие. Толкова е коравосърдечна, Джудит. При първа възможност ми казва каква болка ще трябва да преживея. Обича да разказва истории за различни раждания с усложнения.

— Не бива да я слушаш — каза Джудит. Гласът й потрепери от гняв. Никога не бе чувала нещо толкова ужасно. Агнес очевидно не бе с всичкия си. Джудит поклати глава, докато размишляваше върху ситуацията.

— Знам какво правиш — прошепна бременната жена. — Опитваш се да разбереш Агнес, нали? Щом разбереш какви са причините за поведението й, ще знаеш какво да сториш, за да я промениш. Но за мен няма значение — добави тя. — Не ме е грижа, дори ако се превърне в ангел. Няма да й позволя да се доближи до мен.

— Не, не се опитвам да я разбера. Вече знам защо тя се държи по този начин. Иска да има власт, Франсис Катрин. Използва страха, за да кара жените да правят каквото тя пожелае. Става по-силна от слабостите им. Мод ми каза, че има жени като нея. Каквото и да направя, няма да я промени. Не се тревожи. Няма да й позволя да се доближи до теб. Обещавам ти.

Франсис Катрин кимна.

— Вече не се чувствам самотна — призна тя. — Всеки път, щом се опитам да говоря с Патрик за раждането, той се разстройва. Страхува се за живота ми и в крайна сметка аз съм тази, която го утешава.

— Той те обича — каза Джудит. — Затова се тревожи за теб.

— Не мога да разбера защо ме обича. Напоследък съм толкова непоносима. Плача през голяма част от времето.

— Това е напълно нормално.

Франсис Катрин се усмихна. Джудит винаги я бе защитавала. Почувства се щастлива, че й е приятелка.

— Говорихме достатъчно за проблемите ми. Сега искам да поговорим за твоите. Ще се опиташ ли да се срещнеш с баща си, докато си тук?

Джудит сви рамене.

— Получи се малко по-сложно, отколкото смятах в началото. Първо, планините на Шотландия са доста по-големи, отколкото си представях — каза тя. — И второ, чух, че Маклейн воюват с Мейтлънд.

— Откъде разбра?

Джудит й разказа за разговора й с майката на Изабел. Франсис Катрин вече се мръщеше, когато приятелката й приключи.

— Това, което ти е казала, е истина. Маклейн са ни врагове.

— Баща ми може да е мъртъв.

— Не е.

— Откъде знаеш?

— Попитах Патрик какъв е леърд Маклейн, като се преструвах, че съм просто любопитна, и той ми каза, че е възрастен мъж, който е начело на клана от много години.

— Какво още ти каза?

— Нищо повече — каза Франсис Катрин. — Не исках да го разпитвам. Ако му бях задала повече въпроси, щеше да ме попита защо се интересувам от Маклейн. Обещах ти да не казвам на никого кой е баща ти и тъй като го сторих, преди да се омъжа за Патрик, не мога да му кажа. Освен това, ако научи, сигурно ще подивее. Джудит, никой не бива да разбира кой е баща ти, докато си тук. Ще се изложиш на опасност.

— Иън ще ме защити.

— Той не знае за Маклейн — възрази приятелката й. — Не знам какво ще стори, ако разбере.

— Смятам, че въпреки това, ще ме защити.

— Господи, звучиш много сигурна.

Джудит се усмихна.

— Сигурна съм — каза тя. — Но това е без значение, нали? Иън никога няма да научи. Дори не съм сигурна дали ще се срещна с баща си. Надявах се обаче да го видя отдалеч.

— И за какво ще ти послужи това?

— Предполагам, че ще задоволи любопитството ми.

— Трябва да говориш с него — настоя Франсис Катрин. — Не знаеш дали наистина той е прогонил майка ти, или не. Трябва да разбереш истината. Със сигурност не може да се довериш сляпо на историите на майка си, не и след всичките лъжи, които ти е говорила досега.

— Знам обаче, че не дойде в Англия, за да ни вземе — възрази Джудит. Повдигна инстинктивно ръка към гърдите си. Пръстенът на баща й висеше между гърдите й на златна верижка. Трябваше да го остави у дома, но просто не успя да го стори. Не разбираше защо. Господи, колко объркана се чувстваше.

Тя отпусна ръка на масата.

— Обещай ми, че ако не ни се удаде удобен случай, няма да мислиш за начин как да ни срещнеш. Става ли?

Франсис Катрин се съгласи, за да зарадва приятелката си. Знаеше, че този разговор е болезнен за Джудит. Затова реши да смени темата и започна да си припомня някои от предишните им приключения.

Не след дълго и двете се смееха.

Патрик чу смеха им, още преди да влезе в къщата, и се усмихна в отговор. Приятелката вече й помагаше. Бродик, който вървеше до него, също се усмихна.

— Франсис Катрин се радва, че Джудит е тук — отбеляза той.

— Да, така е — отвърна Патрик.

Все още се усмихваше, когато влезе в колибата. Този път жена му си спомни за добрите маниери. Веднага се изправи и отиде при съпруга си. Джудит също се изправи. Тя притисна ръце една до друга и поздрави воините.

Бродик внесе три от чантите й в къщата. Патрик носеше две. Мъжете оставиха багажа на леглото.

— Точно колко дълго плануваш да останеш тук, момиче? — попита Патрик.

Звучеше разтревожен. Джудит не се сдържа да се пошегува с него.

— Само година или две — отвърна тя. Мъжът леко пребледня, а тя се разсмя. — Шегувам се — каза му най-после.

— Бродик, остани за вечеря — покани го Франсис Катрин. — Джудит, не се шегувай с Патрик. Накара го да пребледнее като мъртвец.

И двете жени сметнаха, че този факт е много забавен. Все още се смееха, когато на прага се появиха Алекс и ГаУри. Двамата воини изглеждаха леко смутени. Франсис Катрин веднага покани и тях на вечеря.

Патрик изглеждаше изненадан от гостите. Джудит помогна на приятелката си да довърши вечерята. Франсис Катрин беше направила агнешко задушено и бе опекла няколко самуна черен хляб.

Мъжете насядаха около масата и Джудит, и Франсис Катрин им сервираха, преди да седнат до Патрик, за да вечерят.

Двете жени нямаха особен апетит. През цялото време си говореха. Патрик забеляза, че Алекс повече гледа към Джудит, отколкото яде, и когато осъзна, че ГаУри, дори не е докоснал храната си, причините за спонтанната визита му станаха кристално ясни.

И двамата бяха пленени от Джудит. Патрик едва се сдържа да не се разсмее. Жените напълно бяха забравили за присъствието на мъжете. Те се извиниха, станаха от масата и отидоха до леглото. Джудит даде на приятелката си подаръците, които й бе приготвила, и започна да се смее, когато видя щастието изписано на лицето й. Почти всички подаръци бяха за бебето, но имаше и една прекрасна бяла нощна роба с избродирани в розово и синьо розички около деколтето. На Джудит й бе отнело цял месец да я направи. Цялата работа си струваше усилията, защото Франсис Катрин щеше да изглежда прекрасно в нея.

След като жените не им обръщаха внимание, мъжете сметнаха, че не е нужно да крият интереса си. Погледите им бяха насочени към Джудит. Патрик забеляза, че когато тя се засмееше и воините се усмихваха. Интересът на Бродик изненада най-много Патрик, тъй като досега воинът винаги бе крил много добре емоциите си.

— На кого се хилиш така? — неочаквано попита Бродик.

— На теб — отговори му Патрик.

Преди Бродик да отвърне, Джудит се обърна към него.

— Бродик, забравих да занеса бисквитите на Изабел.

— Ще се погрижа да ги получи — каза той.

Джудит поклати глава.

— Искам да се срещна с нея — обясни тя. Изправи се и отиде до масата. — Трябва да й предам едно съобщение от майка й.

— С радост ще ти покажа пътя — доброволно предложи Алекс.

— Аз ще го направя — обади се ГаУри.

Бродик поклати глава.

— Изабел е моя снаха — озъби се той. — Аз ще покажа пътя на Джудит.

Иън бе застанал до отворената врата и слушаше спора им. Беше му трудно да повярва на ушите… и на очите си. Воините му се държаха като оглупели от любов хлапаци, докато спореха кой да придружи Джудит.

Разбира се, тя нямаше ни най-малка представа какви са мотивите им. Младата жена изглеждаше доста объркана от интереса им.

Алекс привлече вниманието на Иън. Той подпря ръце на масата и се наведе към Бродик.

— Домът на Изабел е близо до къщата на чичо ми, а аз смятах да намина да го посетя. Ще използвам това щастливо стечение на обстоятелствата, да покажа пътя на Джудит.

Патрик не издържа и се разсмя. В същия момент всички забелязаха Иън. Изражението на Джудит подсказа на Патрик повече, отколкото бе разбрал досега за нея. Радостта и вълнението, изписани на лицето й, бяха очевидни.

Иън изглеждаше раздразнен. Той едва погледна към Джудит, преди да се обърне към брат си и да каже:

— Сега разбираш ли причините ми?

Патрик кимна.

Джудит и Франсис Катрин се спогледаха.

— Какви причини, леърд Иън? — попита Франсис Катрин.

— Леърд Иън ли? — възкликна Джудит, преди Иън да успее да отговори. — Защо не го наричаш просто Иън?

Франсис Катрин стисна ръце в скута си.

— Защото той е леърд — обясни простичко.

— О, сега той е твой брат — възрази Джудит. — Не трябва да си толкова официална с него.

Приятелката й кимна. Погледна към Иън и се насили да се усмихне. Воинът я плашеше и й костваше много усилия да го гледа в очите. Мъжът заемаше целия вход на къщата. Наложи му се да се наведе, за да влезе и щом го стори се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите в обичайната си поза.

— Иън — започна Франсис Катрин и вътрешно се сви, чувайки как трепери гласа й. — За какви причини говореше?

Иън осъзна, че новата му сестра всъщност се страхува от него. Бе доста изумен от разкритието. Насили се да говори меко, за да прогони страха й.

— Патрик попита дали Джудит може да остане в празната колиба. Аз му отказах. Сега съпругът ти разбира причините ми.

Франсис Катрин кимна бързо. Не смяташе да спори с леърда си. Освен това, думите му й допаднаха. Тя искаше Джудит да остане с нея и Патрик.

— Гостите ви вече си тръгват — каза Иън на брат си.

Алекс, ГаУри и Бродик веднага излязоха от къщата. Иън се отмести от пътя им и отново зае мястото си до вратата. Докато мъжете излизаха, той им каза нещо, но толкова тихо, че Джудит и Франсис Катрин не успяха да чуят нищо. Обаче Патрик го чу и неочакваната му усмивка свидетелстваше, че му е станало забавно от думите на брат му.

— Иън, извинявай, може ли да поговорим за минутка насаме? — попита Джудит.

— Не.

Но тя не се обезсърчи. Имаше повече от един начин да се улови риба.

— Патрик?

— Да, Джудит?

— Трябва да поговоря насаме с твоя леърд. Би ли го уредил, моля те?

Патрик я погледна така, сякаш бе полудяла. Джудит въздъхна. Тя отметна косата над рамото си.

— Опитвам се да спазвам правилата. Предполага се, че аз трябва да попитам теб, а ти — леърда.

Патрик не посмя да погледне към Иън. Знаеше, че брат му вече е раздразнен. Погледът му, когато видя как Алекс, ГаУри и Бродик се карат за Джудит, бе непознат на Патрик. Ако не го познаваше, би помислил, че всъщност брат му ревнува.

— Иън… — започна Патрик.

— Не — озъби се той.

— Господи, колко си упорит — промърмори Джудит.

Франсис Катрин издаде някакъв звук, нещо средно между сумтене и смях. Тя все още седеше на леглото. Пресегна се и докосна ръката на Джудит.

— Наистина не бива да критикуваш леърд Иън — прошепна тя.

— Защо не? — попита в отговор Джудит.

— Защото Рамзи каза, че Иън става зъл кучи син, когато го разгневят — предупреди я Франсис Катрин.

Джудит избухна в смях. Тя се обърна, погледна отново към Иън и веднага разбра, че е чул думите на Франсис Катрин. Но въпреки това не беше ядосан. Не, искрите в очите му показваха точно обратното. Патрик обаче, изглеждаше ужасен от прошепнатия коментар на жена си.

— В името на бога, Франсис Катрин… — започна Патрик.

— Рамзи му правеше комплимент — защити се жена му. — Освен това, предполагаше се, че вие няма да чуете думите ми.

— Кой е Рамзи? — поинтересува се Джудит.

— Един невероятно красив дявол — отвърна Франсис Катрин. — Патрик не ми се мръщи. Рамзи е красив. Лесно ще го познаеш, Джудит — добави тя, поглеждайки към приятелката си. — Винаги е обграден от тълпа млади дами. Мрази вниманието, което получава, но няма какво да направи. И ти ще го харесаш.

— Не, няма — изрече Иън и направи крачка напред. — Ще стоиш далеч от него, Джудит. Разбра ли ме?

Тя кимна. Не й допадна заповедническият му тон, но реши да не се кара с него точно сега.

— Как да държим Рамзи далеч от нея? — поиска да узнае Патрик.

Иън не му отговори. Джудит си спомни за задължението, което бе решена да свърши, преди да се стъмни, затова взе торбата със сладките бисквити, която й бе дала Маргарет.

— Патрик, моля те, ще кажеш ли на Иън да ме заведе до дома на Изабел? Трябва да й занеса подаръка от майка й и да й предам съобщението.

— Джудит, нашият леърд стои пред теб, защо не го помолиш сама? — попита Франсис Катрин.

— Такива са правилата — отвърна Джудит, махайки с ръка. — И трябва да ги спазвам.

— Ела тук, Джудит.

Гласът му бе едновременно нежен и студен. Тя се насили да се усмихне, докато крачеше към него.

— Да, Иън?

— Умишлено ли се опитваш да ме провокираш?

Той зачака отрицанието и извинението й. Но не получи нито едно от двете.

— Да, мисля, че нарочно се опитвам да те провокирам.

Изумлението, което се изписа на лицето му скоро се превърна в намръщена гримаса. Той направи крачка към нея, но тя не отстъпи. Дори напротив, направи крачка към него.

Бяха само на един дъх разстояние. Наложи й се да повдигне лице нагоре, за да срещне погледа му.

— За да бъдем точни, трябва да посоча, че ти пръв се опита да ме провокираш.

Жената го объркваше. На Иън му бе все по-трудно да следи обяснението й. Цялото му внимание бе насочено към устата й. Собствената му липса на дисциплина бе много по-объркваща от предизвикателното й държание.

Беше осъзнал, че не може да стои далеч от нея. Тя още не се бе нанесла в дома на брат му, а той вече се чудеше какъв претекст да измисли, за да я види.

На Джудит й се искаше той да каже нещо. Изражението му ни най-малко не подсказваше какво си мисли. Изведнъж, започна да се чувства изключително изнервена. Тъй като Иън бе огромен и силен мъж, й се струваше, че изпълваше цялото пространство наоколо. Това, че стоеше толкова близо до него, съвсем не намаляваше неудобството.

— Помолих те да ми отделиш малко от времето си, но ти се държа ужасно грубо и ми отказа. Да, ти пръв ме провокира.

Иън не можеше да реши дали иска да я удуши или да я целуне. И тогава тя му се усмихна със сладка, невинна усмивка, която го накара да иска да й се усмихне в отговор. Знаеше, че не би могъл да я докосне, дори и да бе ядосан. Никога не би вдигнал ръка срещу нея.

Тя също го знаеше.

Искаше й се да е наясно какво си мисли той. Не биваше да започва да се заяжда с него. Беше толкова опасно, колкото да дразниш планински вълк, тъй като в ума й, Иън, макар и да бе способен на нежност, можеше да бъде по-опасен и от дивите животни. Мощта, излъчваща се от него, почти я поглъщаше.

Джудит погледна към пода.

— Благодарна съм ти за всичко, което направи за мен, Иън, и се извинявам, ако си решил, че подлагам търпението ти на изпитание.

Младата жена си мислеше, че звучи доста смирено. Когато погледна нагоре, за да разбере реакцията му, бе много изненадана при вида на усмивката му.

— Ти наистина поставяш на изпитание търпението ми, Джудит.

— Да, знам — призна тя. — Но все пак съжалявам.

В същия миг осъзна, че в ръцете си държи торба. Преди Иън да разбере намеренията й, тя го заобиколи и се отправи навън.

— Тя ще потропа на вратата на всяка една колиба, докато някой не й каже коя е къщата на Изабел — предрече Франсис Катрин. — Патрик, моля те, би ли отишъл…

— Аз отивам — промърмори Иън.

Не изчака да чуе мнението им. Излезе бързо навън, затръшвайки вратата след себе си.

Успя да настигне Джудит, точно когато тя тръгна надолу по хълма. Не й каза нито дума, но хвана ръката й и я накара да спре.

— Дадох обещание на Маргарет, Иън, и смятам да го спазя.

Обясненията й бяха ненужни, Иън вече кимаше примирено.

— Тръгнала си в грешната посока. Къщата на Уинслоу е от другата страна на двора.

Той взе торбата от ръцете й и тръгна в обратната посока, а Джудит го последва. Докато вървяха, ръцете им се доковаха, но нито един от тях, не се отдръпна.

— Иън, сега, след като сме сами…

Смехът му прекъсна думите й.

— Защо се смееш?

— Не сме сами — отговори й той. — Бих се обзаложил, че поне двадесетима от клана ми ни наблюдават.

Тя се огледа наоколо, но не видя никого.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна отсечено.

— Защо ни наблюдават?

— От любопитство.

— Иън, ядосан ли си ми? Вече ти се извиних, задето се опитах да те провокирам.

Мъжът си помисли, че тя звучи доста разстроена, затова въздъхна. Не смяташе да й обяснява причините, поради които трябва да бъде ядосан. По дяволите, дори близостта й бе достатъчна, за да го обърка. Искаше да я докосне. Но и това нямаше да й сподели.

— Не съм ти ядосан. Придаваш си прекалено голяма важност, ако смяташ, че бих изпитал към теб нещо повече от дълг да те защитя, като гостенка на брат ми.

Ако я беше ударил, щеше да я нарани също толкова силно, колкото с думите си. Младата жена не знаеше какво да отвърне на грубото му откровение. Осъзна, че той е прав. Тя наистина си придаваше прекалено голяма важност, за да си помисли, че леърдът би бил загрижен за нея. Лекото привличане бе едно, а загрижеността — съвсем друго.

Очите й се напълниха със сълзи. За щастие, навън се смрачаваше и тя успя да скрие изражението си от Иън като наведе глава надолу и умишлено мина встрани от него, докато между двамата не остана достатъчно място, че да минат два коня.

Иън се почувства ужасно. Прокле се, задето се бе отнесъл толкова грубо с нея, и си помисли, че би искал господ да не я бе дарявал с толкова нежно сърце.

Понечи да се извини, но веднага се отказа. Не само защото бе сигурен, че ще оплеска извинението, а и защото воините не се извиняваха. Жените го правеха.

— Джудит…

Тя не му отговори.

Той отново се отказа. Досега никога не се бе извинявал на жена или мъж за действията си, и господ му бе свидетел, нямаше да започва сега.

— Не исках да те нараня.

Не можа да повярва, че е изрекъл думите, докато не ги промърмори. Наложи му се да поклати глава, удивен от странното си поведение.

Джудит не каза нищо за извинението му и той й беше благодарен. Сигурно се бе досетила по сподавения глас, колко му е било трудно да го стори.

Но тя не вярваше на извинението му. Каза си, че така или иначе няма за какво да му прощава. Вярно бе, че нарани чувства й, но й бе казал точно това, което той чувстваше.

Иън изпита облекчение, когато стигнаха до крайната си цел. И все пак се поколеба на прага. И двамата с Джудит можеха да чуят плача на Изабел. Освен това, чуваха и гласа на Уинслоу и въпреки че думите не бяха ясни, по тембъра му си личеше, че опитва да я утеши.

Джудит си помисли, че трябва да се върнат на другия ден, но преди да успее да го каже на Иън, той вече чукаше на вратата.

Отвори им Уинслоу. Раздразнението, изписано на лицето му, показа, че не е доволен от прекъсването. Но щом видя Иън, намръщеното му изражение изчезна.

Братът на Бродик, въобще не приличаше на него, освен по цвета на очите. И двамата имаха еднакви, поразително сини очи. Мъжът пред нея бе по-нисък от Бродик и въобще не бе толкова красив. Косата му бе тъмноруса и леко чуплива.

Иън обясни причините за визитата им и когато свърши, Уинслоу сви рамене, отвори широко вратата и ги покани вътре.

Колибата много приличаше на тази на Патрик, но навсякъде бяха разхвърляни дрехи и на масата имаше празни, използвани съдове.

Явно Изабел не бе голяма домакиня. Красивата жена беше на леглото, облегната на планина от възглавници. Очите й бяха подути от плач.

Джудит помисли, че е болна. Кафявата й коса висеше около раменете й, а кожата й изглеждаше по-бледа от луната.

— Не искам да ви безпокоя — започна Джудит. Тя взе чантата от Иън и се накани да я сложи на масата, когато осъзна, че там няма никакво свободно място. Тъй като и двата стола бяха покрити с дрехи, тя остави чантата на пода.

— Майка ви ви изпраща подарък, Изабел, също така и съобщение, но ако искате ще се върна, когато се почувствате по-добре.

— Тя не е болна — отбеляза Уинслоу.

— Тогава защо е в леглото? — попита Джудит.

Уинслоу изглеждаше изненадан от въпроса. Джудит помисли, че е заради наглостта й да попита.

— Всеки момент ще роди сина ми — обясни Уинслоу.

Джудит се завъртя към Изабел. Видя сълзите в очите й.

— Раждаш ли?

Изабел бурно поклати глава. Джудит се намръщи.

— Тогава защо си в леглото? — попита отново тя, опитвайки да разбере.

Уинслоу не можеше да разбере защо англичанката задава толкова глупав въпрос.

— Тя е в леглото, за да може да събере сили.

Акушерката, която Джудит толкова ценеше, щеше да получила сърцебиене, ако беше станала свидетел на това. Тя се усмихна на Изабел, преди да се обърне отново към съпруга й.

— Тогава защо воините не лежат да събират сили, преди някоя битка?

Уинслоу повдигна едната си вежда, а Иън се ухили.

— Воинът трябва да тренира преди битка — отвърна Уинслоу. — Той става слаб и неефективен, ако не тренира. Англичаните не го ли знаят?

Джудит сви рамене. Вниманието й се бе насочило към стола за раждане, който бе поставен в близкия ъгъл. Тя веднага се приближи, за да го разгледа.

Уинслоу забеляза интереса й и си напомни за задачата, която трябваше да свърши.

— Иън, ще ми помогнеш ли да изнесем това навън? То разстройва Изабел — прошепна Уинслоу. — Утре сутринта ще го върна в дома на Агнес.

Джудит бе любопитна за дизайна и майсторството на уреда. Столът за раждане всъщност, имаше форма на подкова. Облегалката беше висока и здрава на вид. Мястото за сядане обаче бе тънка дъска, която бе за подкрепа на бедрата. Дървените дръжки и дъските на стола бяха инкрустирани със злато, а майсторът бе изобразил ангелчета по тях.

Младата жена се опита да прикрие любопитството си.

— Искаш ли да видиш какво ти изпраща майка ти, Изабел? — попита тя.

— Да, моля те.

Джудит отнесе чантата до леглото. После застана до него, усмихвайки се на радостта на Изабел.

— И майка ти, и баща ти се чувстват много добре — каза тя. — Майка ти ми предаде да ти кажа, че братовчедка ти Ребека ще се омъжва за Стюарт през есента.

Изабел избърса очите си с една ленена кърпичка. После направи гримаса, стисна с две ръце одеялото и въздъхна. Ситни капчици пот избиха по челото й. Джудит вдигна от пода кърпичката, която жената бе изпуснала, наведе се над леглото и попи потта.

— Не се чувстваш добре, нали? — прошепна тя.

Изабел поклати глава.

— Ядох прекалено много от вечерята на Уинслоу — отвърна й. — Беше ужасна, но бях гладна. Ще ми се да ми позволяваше да ставам от леглото. Защо си тук?

Неочакваният въпрос изненада Джудит.

— За да ти донеса новини от майка ти и подаръка.

— Не, имам предвид защо си в планините — обясни тя.

— Приятелката ми Франсис Катрин ме повика — отвърна Джудит. — Защо шепнеш?

Красивата жена се усмихна. Но тогава Уинслоу, без да иска, съсипа настроението й.

Иън отвори вратата и Уинслоу изнесе навън стола за раждането. Очите на Изабел отново се напълниха със сълзи. Тя изчака Иън да затвори вратата, преди да попита.

— И Франсис Катрин се страхува, нали?

— Изабел, всяка жена е малко изплашена, преди да роди. Столът ли те разстройва?

Изабел кимна.

— Няма да го използвам.

Тя започваше да се паникьосва също като Франсис Катрин, щом заговореше за раждане. Джудит едва познаваше Изабел, но я съжали. Страхът й бе толкова очевиден.

— Столът не е създаден за мъчение — започна Джудит. — Мод казва, че много жени се радват да имат това удобство. Цяло щастие е, че тук има такъв.

— Удобство ли?

— Да — потвърди Джудит. — Тя казва, че тези столове са направени така, за да подкрепят гърба и краката на жената.

— Коя е Мод?

— Една акушерка, която познавам — отвърна Джудит.

— Какво още ти е казала? — попита Изабел. Тя спря да мачка края на юргана си.

— Мод остана при мен за цели шест седмици — обясни Джудит. — Тя ми даде куп съвети за Франсис Катрин.

Безпорядъкът в къщата разсейваше Джудит и докато разказваше за съветите на акушерката, тя сгъна разхвърляните дрехи и ги подреди на спретната купчина близо до леглото.

— Трябва да си на крака и да се движиш — каза тя, когато се зае с разхвърляната маса. — Свежият въздух и дългите разходки са също толкова важни, колкото и спокойствието ти.

— Уинслоу се тревожи, че може да падна — каза Изабел.

— Тогава го помоли да върви до теб — предложи Джудит. — Ако бях затворена по цял ден сама като теб, щях да полудея Изабел.

Смехът на Изабел огласи колибата.

— И мен ме подлудява — призна тя, отметна завивките и спусна крака на пода.

— Ти да не би да си акушерка в Англия?

— Небеса, не — отвърна Джудит. — Дори не съм омъжена. Просто обещах да събера всякаква възможна информация от акушерките, за да мога да помогна на Франсис Катрин.

— Да не би да искаш да кажеш, че в Англия една неомъжена жена може да обсъжда подобни теми?

Изабел се смая. Джудит се разсмя.

— Не, ни най-малко, майка ми ще бъде ужасена, ако разбере какво съм научила.

— Ще те накаже ли?

— Със сигурност.

— Поела си голям риск, заради приятелката си.

— Тя би направила същото за мен — отвърна Джудит.

Изабел остана загледана в Джудит за известно време и после кимна.

— Не разбирам това приятелство между жените, но завиждам за доверието, което имаш във Франсис Катрин. Излагаш себе си на опасност и казваш, че и тя би сторила същото. Да, наистина ви завиждам за тази лоялност.

— Ти нямаше ли приятели, докато растеше?

— Само роднини — отвърна Изабел. — И мама, разбира се. Тя ми беше нещо като приятел, когато станах по-голяма и вече можех да й помагам.

Изабел се изправи и се пресегна за плейда си. Върхът на главата й едва достигаше брадичката на Джудит, но корема й изглеждаше два пъти по-голям от този на Франсис Катрин.

— А тук имаш ли приятели?

— Уинслоу ми е най-близкият приятел — отвърна Изабел. — Жените тук са мили с мен, но всички сме заети със задълженията си и нямаме време за разговори.

Джудит гледаше развеселена как жената омотава отново и отново дългото парче плат около тялото си. Когато свърши бе омотана в плейда от раменете до глезените, а плисетата й бяха съвършени, въпреки големия корем.

— Много е лесно да се говори с теб — отбеляза Изабел. — Франсис Катрин сигурно е много щастлива, че си й приятелка. Тя има нужда от някой, освен Патрик, с който да говори — добави. — Смятам, че й беше трудно да се приспособи тук.

— Защо мислиш така? — попита Джудит.

— Някои от възрастните жени смятат, че е арогантна — каза Изабел.

— Защо?

— Страни от останалите — обясни Изабел. — Мисля, че вероятно й е мъчно за семейството й.

— А на теб мъчно ли ти е за твоето?

— Понякога — призна Изабел. — Но лелите на Уинслоу са много мили с мен. Ще ми кажеш ли какви други съвети ти е дала акушерката? Какво мисли тя за използването на кука за раждане? — Изабел отмести поглед към завивката на леглото, но преди да го стори, Джудит зърна страха в очите й.

— Откъде знаеш за съществуването на такова нещо?

— Агнес ми я показа.

— Милостиви боже — прошепна Джудит, преди да успее да се спре. Пое си дълбоко дъх, за да се отърси от гнева. Не беше тук да причинява неприятности и знаеше, че няма да е редно да критикува методите на местните акушерки. — Мод не вярва, че е полезно да се използва кука за раждане — каза тя, като се постара гласът й да прозвучи безгрижно. — Казва, че е варварство.

Изабел не реагира по никакъв начин на обяснението, а продължи да й задава въпроси. Но от време на време прехапваше долната си устна и по челото й избиваше пот. Джудит реши, че дискусията я разстройва.

Уинслоу и Иън още не се бяха върнали, когато Джудит го изтъкна пред Изабел и тя се разсмя отново.

— Съпругът ми сигурно се наслаждава на разходката навън. Напоследък съм доста трудна за общуване.

Джудит се усмихна.

— Сигурно тук е нещо обикновено. Франсис Катрин каза абсолютно същото, само преди час.

— Тя страхува ли се от Агнес?

— А ти?

— Да.

Джудит въздъхна. Господ й бе свидетел, и тя започваше да се плаши от жената. Агнес явно бе истинско чудовище. Нямаше ли поне капка състрадание в сърцето си?

— Колко време ти остава, преди да родиш?

Младата жена не погледна към Джудит, когато отговори.

— Седмица или две.

— Утре ще поговорим отново за това. Ще можеш ли да дойдеш в дома на Франсис Катрин? Може би трите ще успеем да прогоним този страх от Агнес. Изабел, аз нямам абсолютно никакъв опит. Никога дори не съм присъствала на раждане, но знам, че колкото повече информация имаме, толкова по-малка е вероятността страхът да надделее. Не мислиш ли?

— Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се — отвърна Джудит. — Защо не излезем навън? Свежият въздух ще ти се отрази добре.

Изабел бе напълно съгласна. Джудит тъкмо посягаше към вратата, когато Уинслоу я отвори. Той кимна на Джудит и се намръщи към жена си.

— Защо си станала от леглото?

— Нуждая се от глътка свеж въздух — отвърна тя. — Отнесе ли стола за раждане обратно при Агнес?

Той поклати глава.

— Ще го занеса сутринта.

— Моля те, внеси го отново вътре — каза съпругата му. — Ще се чувствам по-спокойна, ако е наблизо.

Тя се усмихна на Джудит, след като даде обяснението на съпруга си.

Уинслоу изглеждаше объркан.

— Но ти не искаше да го виждаш — напомни й той. — Каза…

— Промених си мнението — прекъсна го Изабел. — Освен това, си спомних доброто възпитание. Добър вечер, леърд Иън — поздрави тя.

Джудит вече бе излязла навън и сега стоеше до Иън, но отказваше да го погледне. Тя се поклони на Изабел и Уинслоу и тръгна по обратния път към дома на Франсис Катрин.

Иън я настигна на билото на хълма.

— Уинслоу и Изабел искат да знаеш, че са ти благодарни, задето им донесе подаръка на Маргарет. Ти изчисти дома им, нали?

— Да.

— Защо?

— Защото имаше нужда да бъде почистен. — Думите й бяха резки и хладни.

Иън скръсти ръце зад гърба си и продължи да върви до нея.

— Джудит, не прави нещата по-сложни, отколкото са — каза й той шепнешком.

Тя вървеше толкова бързо, че почти тичаше.

— Нямам намерение да усложнявам каквото и да било — отвърна му. — Аз ще стоя далеч от теб, най-добре и ти стой настрани от мен. Вече преодолях това маловажно, жалко, никому ненужно привличане. Дори не си спомням, че те целунах.

Джудит изрече тази лъжа, точно когато стигнаха до редицата дървета в предния двор на къщата на Франсис Катрин.

— Проклет да съм, ако си забравила — промърмори Иън. Хвана я за раменете и я принуди да се обърне към него. После притисна с пръсти брадичката й, карайки я да вдигне лице към него.

— Какво смяташ, че правиш? — възмути се тя.

— Напомням ти.

Устата му се приближи към нейната, унищожавайки всеки протест, който би могла да изрази. И господи, как само я целуна. Устните му бяха горещи и гладни, когато езикът му се потопи в устата й с нежна настойчивост. Коленете й омекнаха. Но все пак не се срина на земята, а се наклони към него, той обви ръце около кръста й и я притисна към гърдите си. Устата му плячкосваше нейната, отново и отново, и господ да му е на помощ, той не можеше да й се насити. Тя отвръщаше на целувката му с равна на неговата страст, дори може би по-голяма, и последната свързана мисъл, която мина през главата й, преди целувката му да я лиши напълно от способността й да мисли, бе, че Иън определено знаеше как да прогони гнева й.

Патрик отвори вратата и се засмя на гледката пред себе си. Иън не му обърна внимание, а Джудит бе сляпа за всичко, освен за мъжа, който я притискаше в обятията си.

Той най-сетне се отдръпна и погледна с арогантно удоволствие надолу към жената, която прегръщаше. Устните й бяха подути и зачервени, а очите й бяха замъглени от страстта. Неочаквано му се прииска да я целуне отново.

— Джудит, върви вътре, докато ми е останала частица дисциплина, която да ми позволи да те пусна да се отдалечиш от мен.

Не разбра какво й говори. Не разбра и защо й се мръщи.

— Ако толкова не ти допада да ме целуваш, защо го правиш отново и отново?

Изглеждаше толкова недоволна, че го разсмя. Реакцията му я обърка.

— Можеш да ме пуснеш — нареди тя.

— Вече го направих.

Джудит осъзна, че е прав и че единствено тя все още се притиска към него, затова побърза да се отдръпне. Преметна косата си зад рамо и се обърна да влезе в колибата. Забеляза Патрик да се хили на входа и се изчерви от смущение.

— Не бива да си правиш никакви изводи от това, което видя току-що — обяви тя. — С Иън дори не се харесваме.

— Да, личи си — провлече Патрик.

Предположи, че няма да е учтиво да срита домакина си, затова му се намръщи и мина покрай него.

Патрик обаче, не бе свършил с подмятанията.

— Ако питаш мен, Джудит, личи си, че вие двамата се харесвате и то доста.

Иън се бе обърнал, за да тръгне отново нагоре по хълма. Но чу забележката на Патрик и веднага се завъртя.

— Престани, Патрик.

— Изчакай — повика го брат му. — Искам да поговорим за нещо — добави той и побърза да затвори вратата зад себе си.

Джудит бе благодарна за уединението. Франсис Катрин вече спеше дълбоко. За тази благословия бе още по-доволна. Приятелката й щеше да я засипе с въпроси, ако бе будна и бе видяла целувката й с Иън. А Джудит просто не бе готова да дава отговори.

Патрик бе поставил параван в далечния ъгъл на стаята, зад масата и столовете. Зад него имаше ниско легло, завито с красив, тревистозелен юрган. Багажът й бе на пода, в близост до един нисък сандък. Върху него имаше бяла порцеланова кана, голяма купа и дървена ваза пълна със свежи диви цветя.

Франсис Катрин се бе постарала малкото пространство да заприлича на спалня. Патрик сигурно никога нямаше да се сети за цветята. Освен това, нямаше да разопакова гребена й за коса и огледалото й, а те стояха на стола, който бе сложен до леглото и където можеше лесно да ги достигне.

Джудит се усмихна на загрижеността на приятелката си. Не бе усетила, че ръцете й треперят, докато не се опита да развърже връзките на роклята. Осъзна, че за състоянието, в което се намираше, бе виновна целувката на Иън, и господ й бе свидетел, не знаеше какво ще прави с него. От това, което Франсис Катрин й бе казала за омразата между Мейтлънд и Маклейн, Джудит се съмняваше, че Иън щеше дори да се доближи до нея, ако знаеше, че тя е дъщеря на врага му.

Спомни си, че бе казала на приятелката си, че Иън ще я защити. Но сега почувства отчайваща нужда самата тя да се защити от него. Не искаше да го обича. Ала й бе напълно невъзможно да се пребори с това. Идеше й да се разплаче, но знаеше, че сълзите няма да решат проблема й.

Беше прекалено изтощена от дългия ден и от изморителното пътуване, за да може да мисли логично. Проблемите се решаваха много по-лесно сутрин, на бистра глава.

Но въпреки това, сънят бягаше от нея. Щом успя да пропъди тревогите си, свързани с нарастващото привличане към Иън, на тяхно място се появи притеснението за Франсис Катрин.

Джудит още виждаше страха, изписан на лицето на Изабел, когато споменеше името на акушерката, и щом Джудит успя да се унесе, сънищата й бяха изпълнени с кошмари за куки за раждане и писъци.

Събуди се посред нощ. Щом отвори очи, завари Иън, коленичил до нея. Тя се пресегна, докосна лицето му с пръсти и отново затвори очи. Помисли си, че сънува невероятно ясен сън.

Но Иън не спря да я разтърсва. Когато отново отвори очи, забеляза, че и Патрик е в малката й импровизирана стая. Той стоеше зад Иън. Франсис Катрин пък бе до съпруга си.

Джудит насочи вниманието си към Иън.

— У дома ли ще ме връщаш?

Въпросът й нямаше смисъл, но и самото присъствие на Иън бе нелогично.

— Уинслоу ме помоли да те заведа при него — обясни Иън.

Тя се изправи бавно.

— Защо? — попита го, облегна се на него и отново затвори очи.

— Джудит, опитай се да се събудиш — заповяда й гръмогласно Иън.

— Тя е изтощена — оповести Франсис Катрин очевидното.

Джудит поклати глава. Повдигна юргана до гърдите си и го задържа там.

— Иън, не е прилично да си тук — прошепна тя. — Какво иска Уинслоу?

Той се изправи, преди да обясни.

— Изабел настоява да отидеш при нея. Започна да ражда. Уинслоу казва, че има доста време. Болките още не са много силни.

Изведнъж Джудит се разсъни напълно.

— Акушерките вече там ли са?

Иън поклати глава.

— Изабел не иска те да научават, че ражда.

— Тя иска ти да й помогнеш, Джудит — обясни Франсис Катрин.

— Но аз не съм акушерка.

Иън й се усмихна нежно.

— Изглежда вече си.