Джули Гарууд
Тайната (9)

Глава 8

Тя трябваше да си плати за намесата. Свещеникът се появи на прага на Франсис Катрин на следващия следобед и изиска незабавно да се срещне с англичанката.

Сериозността в гласа и изражението на лицето на отец Лаган оповестиха, че се задават неприятности. Той се отдръпна встрани от входа на къщата, докато изчакваше да извикат Джудит. Франсис Катрин забеляза Агнес зад свещеника и веднага разбра каква е причината за посещението.

Агнес изглеждаше доста самодоволна. Притеснението на Франсис Катрин се усили десетократно. Тя се опита да спечели време, за да може да намери съпруга си. Патрик щеше да застане на страната на Джудит, а по погледа на Агнес, младата жена бе сигурна, че приятелката й щеше да има нужда от защита.

— Гостенката ми бе будна през цялата нощ, отче, и все още спи. Ще се радвам да я събудя, но все пак, ще има нужда от известно време, за да се приготви.

Отец Лаган кимна.

— Кажете й да дойде в дома на Изабел, аз отивам натам.

— Да, отче — прошепна Франсис Катрин и направи несръчен реверанс, преди да затръшне вратата в лицето му.

Младата жена веднага отиде да събуди Джудит.

— Загазихме — обяви тя. — Господи, Джудит, обърни се и отвори очи. Свещеникът е тук… с Агнес — проплака тя. — Трябва веднага да се облечеш. Ще те чакат в дома на Изабел.

Джудит простена и легна по гръб. Избута косата от очите си и седна.

— Да не би Изабел да е болна? Отново ли кърви?

— Не, не — побърза да я увери Франсис Катрин. — Предполагам, че е добре. Тя… Джудит, звучиш ужасно. Какво се е случило с гласа ти? Да не би да се разболяваш?

Джудит поклати глава.

— Добре съм.

— Звучиш все едно си глътнала жаба.

— Не съм — промърмори Джудит. — Престани да се тревожиш за мен — добави тя с прозявка.

Франсис Катрин кимна.

— Все още не си се облякла. Всички те чакат в дома на Изабел.

— Вече ми го каза — отвърна Джудит. — Искам да разбера защо. Ако Изабел не е болна, защо искат да говорят с мен?

— Агнес — обяви Франсис Катрин. — Целта й е да създава неприятности. Ставай вече. Аз ще отида да намеря Патрик. Нуждаем се от помощта му.

Джудит се провикна, точно когато приятелката й отваряше вратата.

— Не бива да тичаш след Патрик в твоето състояние. Ще паднеш и ще си счупиш врата.

— Как може да си толкова спокойна в тази ситуация?

Джудит сви рамене. Отвори уста и отново се прозя, при което усети болка в гърлото. Озадачена и сънена, тя се изправи, пресече стаята и взе огледалото на Франсис Катрин. Очите й се разшириха от учудване, когато видя синините, покриващи шията й. Нищо чудно, че я болеше, когато се опитваше да помръдне врата си. Кожата бе подута и изглеждаше така, сякаш бе намазана с черна и синя боя.

— Какво правиш?

Джудит бързо нагласи косата си, така че Франсис Катрин да не види сините. Не искаше приятелката й да знае, че Изабел е сторила това. Ако ги видеше, щеше да поиска обяснение и щеше да се наложи Джудит да спомене за ужасната болка, която бе преживяла жената. Не, най-добре беше да прикрива синините, докато изчезнат.

Тя остави огледалото и се обърна с усмивка към Франсис Катрин.

— След като се облека, ще отида да потърся Иън — обясни тя.

— Въобще ли не се тревожиш?

— Може би само малко — призна Джудит. — Но аз съм чужденка, забрави ли? Какво могат да ми направят? Освен това, не съм сторила нищо нередно.

— Това няма да има значение. Агнес е много добра в извъртането на истината. Щом въвлече свещеника в случая, съм сигурна, че ще създаде проблеми и на Изабел.

— Защо?

— Защото Изабел повика теб да й помогнеш — обясни Франсис Катрин. — Агнес ще поиска да си отмъсти за тази обида. — Тя закрачи пред огнището. — Ще ти кажа какво могат да направят. Може да отнесат въпроса пред съвета и да поискат да те отпратим оттук. Ако го направят и съветът се съгласи, кълна се в господ, аз тръгвам с теб.

— Иън няма да им позволи да ме отпратят, преди да съм изродила детето ти — отвърна й Джудит. Беше доста сигурна в това. Щеше да наруши обещанието, което бе дал на брат си, ако я върнеше у дома, а Иън бе прекалено почтен, за да го стори. — Не бива да се разстройваш, Франсис Катрин. Не е полезно за бебето. Седни, докато се облека.

— Идвам с теб.

— Към Англия или да намерим Иън? — попита тя, иззад паравана.

Франсис Катрин се усмихна. Спокойствието на приятелката й я накара да се отпусне. Тя седна на леглото и сключи ръце на корема си.

— Винаги се забъркваме в неприятности, когато сме заедно — извика бременната жена. — Досега трябваше да съм свикнала.

— Не — възрази Джудит. — Не ние се забъркваме в неприятности, ти ме забъркваше. Аз бях тази, чието дупе винаги бе наплясквано. Помниш ли?

Франсис Катрин се засмя.

— Запомнила си погрешно. Мен пляскаха, а не теб.

Джудит облече една хубава златиста рокля, тъй като тя бе единствената с високо деколте, която бе взела със себе си. Но въпреки това, синините по гърлото й все още се забелязваха.

— Имаш ли шал или леко наметало, което да ми заемеш?

Франсис Катрин й подаде хубав черен шал, който Джудит използва, за да скрие синините. Когато се приготви, приятелката й излезе навън редом с нея.

— Опитай да не се тревожиш за това — каза й Джудит. — Няма да се бавя много. Като се върна ще ти разкажа как е минало.

— Идвам с теб.

— Не, няма да идваш.

— Ами ако не успееш да откриеш Патрик или Иън?

— Тогава ще отида сама у Изабел. Не се нуждая от мъж, който да говори вместо мен.

— Тук се нуждаеш — възрази приятелката й.

Спорът бе прекратен, когато Франсис Катрин забеляза Бродик да се изкачва по хълма. Тя помаха на воина, но след като той не ги забеляза, жената пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Бродик веднага обърна коня си и тръгна към тях.

— Патрик мрази, когато свиря — призна Франсис Катрин. — Не смята, че е присъщо на една дама.

— Ами не е — каза й Джудит. — Но е доста ефективно — добави тя с усмивка.

— Още ли помниш как се прави? Братята ми ще са разочаровани, ако си забравила важните неща, на които са те научили.

Джудит се засмя.

— Да, все още знам как — потвърди тя. — Бродик е доста красив мъж, не мислиш ли? — попита. Изненадата в гласа й подсказа, че тя едва сега го е осъзнала.

— Ти прекара почти десет дни в неговата компания и чак сега забеляза, че е красив?

— Иън също беше с мен — напомни й Джудит. — А около него всички други някак бледнеят.

— Да, така е.

— Какъв прекрасен кон — оповести тя, за да прекрати темата за Иън. Не беше готова Франсис Катрин да я разпитва за връзката й с леърда, а и тя самата не бе достатъчно наясно с чувствата си, за да отговаря на въпроси.

— Конят е на Иън, но той позволява на Бродик да го язди, жребецът има ужасен характер и може би затова го харесват. Не се доближавай до него, Джудит — извика тя, щом приятелката й забърза към Бродик. — Непокорният кон ще те стъпче, ако му се удаде възможност.

— Бродик няма да му позволи — извика й Джудит. Тя стигна до воина и му се усмихна. — Знаеш ли къде е Иън?

— Горе в крепостта.

— Моля те, би ли ме завел при него?

— Не.

Тя се престори, че не е чула отказа му. Хвана ръката му и се усмихна, за да не тревожи Франсис Катрин, когато прошепна:

— В голяма беда съм, Бродик, и трябва да говоря с Иън.

Едва бе изрекла думите и се оказа в скута му на гърба на коня. Мъжът пришпори жребеца и няколко минути по-късно й помогна да слезе на земята, насред пустеещия двор, пред огромната крепост.

— Иън е със съвета — каза й Бродик. — Чакай тук, аз ще отида да го повикам.

Подаде й юздите на коня и влезе вътре.

Жребецът наистина имаше ужасен нрав. Тя полагаше огромни усилия, за да не й се отскубне и да побегне. Никак не се уплаши от буйстването и пръхтенето му, тъй като още от малка най-добрият коняр в Англия, според нея, я бе научил как да се справя с конете. Джудит остана да чака доста дълго, преди търпението й да се изчерпа. Започна да се безпокои, че свещеникът ще се настрои срещу нея, заради закъснението й.

Освен това, не искаше Изабел да се тревожи. Младата майка, може би щеше да си помисли, че Джудит ще я остави сама по време на разпита. Реши, че не може да чака повече. Успокои коня с мили думи, яхна го и препусна надолу по хълма. Зави в погрешната посока и й се наложи да се върне. Стигна до колибата на Изабел няколко минути по-късно. Пред вратата се бе събрала цяла тълпа. Уинслоу стоеше на стъпалата. Изглеждаше бесен… докато не я забеляза, след което придоби доста изумено изражение.

Да не би да бе смятал, че няма да се яви на повикването на свещеника? Реши, че сигурно го бе помислил. Това нарани леко гордостта й, което всъщност бе нелепа реакция, помисли си тя, тъй като Уинслоу все още не я познаваше достатъчно добре, за да може да си изгради каквото и да било мнение за нея.

Жребецът, също като нея, не хареса особено тълпата. Той се опита едновременно да се изправи на задните си крака и да отстъпи настрани. Джудит се съсредоточи да успокои упорития звяр.

Но Уинслоу й се притече на помощ. Той хвана юздите и принуди жребецът да спре да буйства.

— Нима Иън ти позволи да яздиш този кон? — попита мъжът изумен.

— Не — отвърна му тя. Нагласи шала около гърлото си и слезе от коня. — Бродик го яздеше.

— А къде е брат ми?

— Отиде в крепостта, за да повика Иън. Аз стоях и ги чаках, Уинслоу, но никой не излезе.

— Само Иън и Бродик някога са успявали да яздят този своенравен кон — каза й той. — Подготви се, защото адът ще се стовари върху теб, когато те намерят.

Джудит не успя да разбере дали мъжът се шегува с нея, или я дразни.

— Не съм откраднала коня, само го взех назаем — защити се тя. — Адът ще се стовари ли върху мен, когато се срещна със свещеника? — прошепна младата жена.

— Предвиждам, че все отнякъде ще те връхлети — отговори й. — Ела вътре. Изабел ще се тревожи, докато всичко това не свърши.

Воинът я хвана за лакътя и я поведе през смълчаната тълпа свидетели. Всички я наблюдаваха открито, но не й се видяха враждебно настроени, а само любопитни. Тя се стараеше да изглежда възможно най-спокойно. Дори успя да се усмихне.

Обаче й бе трудно да изглежда безгрижна, щом забеляза свещеника на прага, който й се мръщеше насреща. Молеше се раздразнението му да е породено от закъснението й, а не защото вече бе решил да й създаде неприятности.

Отец Лаган имаше гъста сива коса, нос подобен на клюн, с тъмен тен и набраздено от бръчки лице, свидетелстващи за дългия му живот, прекаран на открито. Носеше черно расо с широка лента от кариран плат на едното си рамо. Дрехата бе привързана на кръста му с въже. Цветовете на плейда му бяха различни от тези на клана Мейтлънд и свидетелстваха, че духовникът е от друг клан. Нима Мейтлънд нямаха свой свещеник? Джудит реши, че по-късно ще попита за това Франсис Катрин.

Веднага щом отец Лаган се появи на вратата, Уинслоу пусна ръката й. Тя побърза да продължи напред и спря, когато застана пред мъжа. Наведе глава в знак на уважение и направи реверанс.

— Простете ми, че ви накарах да чакате толкова дълго, отче. Знам, че сигурно съм изгубила ценното ви време, но ми беше трудно да намеря пътя дотук. По хълма е пълно с красиви къщи като тази и обърках посоката.

Свещеникът кимна. Изглеждаше доволен от извинението й. Не й се усмихна, но поне спря да се мръщи. Джудит реши, че това е добър знак.

— Уинслоу, може би ще е най-добре да изчакаш навън, докато свършим — каза отец Лаган със загрубял от годините глас.

— Не, отче — възрази Уинслоу. — Мястото ми е до жена ми.

Свещеникът кимна бавно в съгласие.

— Но ще опиташ да не се намесваш — нареди той.

После насочи вниманието си към Джудит.

— Моля, елате вътре с мен. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с това, което се е случило тук миналата нощ.

— Разбира се, отче — отговори тя, повдигна края на полата си и го последва в къщата.

Беше изненадана да завари толкова много хора вътре. Двама мъже и три жени седяха на масата, всички бяха доста възрастни, и още две жени се бяха настанили пред огнището.

Изабел седеше на стол до леглото си и държеше новородения си син на ръце. Джудит не се тревожеше толкова за срещата си със свещеника, докато не видя лицето на Изабел. Горката жена изглеждаше ужасена.

Джудит побърза да отиде при нея.

— Изабел, защо не си в леглото? Трябва да почиваш след цялото мъчение, което преживя снощи. — Уинслоу стоеше точно зад Джудит. Тя взе бебето от ръцете на Изабел и направи крачка назад. — Моля те, Уинслоу, помогни й да се върне в леглото.

— Нима Изабел снощи е преживяла мъчение? — попита отец Лаган.

Джудит бе толкова възмутена от въпроса, че забрави да смекчи отговора си.

— Можете да бъдете сигурен в това, отче.

Свещеникът повдигна едната си вежда, чувайки троснатия й отговор. Той наведе глава, но миг преди това, Джудит бе сигурна, че забеляза облекчение по лицето му.

Не знаеше какво да мисли. Нима свещеникът беше на страната на Изабел? Господи, надяваше се да е така. Тя погледна към малкото бебе в ръцете си, за да се убеди, че не го е събудила, след което насочи поглед към отец Лаган и добави с по-мек глас:

— Исках да кажа, отче, че Изабел наистина трябва да си почива в момента.

Свещеникът кимна. После бързо й представи роднините на Уинслоу, насядали около масата, преди да посочи към двете жени, застанали до огнището.

— Агнес е жената вляво — каза той, — а до нея е Хелън. Те са вашите обвинители, лейди Джудит.

— Моите обвинители?

Не можеше да повярва на ушите си. В нея започна бавно да се надига гняв. Обаче успя да прикрие реакцията си.

Тя се обърна, за да погледне към жените. Хелън направи крачка напред и бързо кимна на Джудит. На външен вид не бе особено привлекателна. Имаше кафява коса и очите й бяха с подобен цвят. Изглеждаше доста напрегната, съдейки по свитите й в юмруци ръце, освен това не смееше да срещне погледа на Джудит.

Агнес обаче я изненада. От ужасните истории, които бе чула, очакваше да види насреща си една зла жена или поне стара вещица с брадавица на носа. Но тя не беше нито едно от двете. Всъщност, Агнес имаше лице на ангел, с най-прекрасните зелени очи, които Джудит някога бе виждала. Цветът им можеше да се определи като зелен огън. Възрастта бе милостива към нея. На лицето й имаше само няколко, едва забележими бръчици. Франсис Катрин й бе казала, че Агнес има дъщеря, която смятала да омъжи за Иън, което значеше, че акушерката сигурно бе почти на една възраст с майката на Джудит. Но въпреки това, Агнес бе успяла да запази младежкото си излъчване и телосложение. Не бе наедряла в ханша, както се случваше с повечето възрастни жени.

С крайчето на окото си, Джудит видя как Изабел се протегна и хвана Уинслоу за ръката. Гневът й се завърна с нова сила. Една родилка не биваше да се вълнува толкова.

Джудит отиде с бебето до Уинслоу, постави го в ръцете на баща му и се върна отново в средата на стаята. Застана с лице към свещеника, умишлено обръщайки гръб на акушерките.

— Какво искате да ме попитате, отче?

— Не чухме никакви писъци.

Думите бяха изречени от Агнес. Джудит отказа да обърне внимание на възмутителната забележка. Тя продължи да гледа към свещеника, чакайки обяснението му.

— Агнес и Хелън — започна отец Лаган, — държат да се разбере, защо не са чули никакви викове миналата нощ. Те живеят наблизо, лейди Джудит, и смятат, че е трябвало да чуят нещо.

Той се покашля, за да прочисти гърлото си, преди да продължи:

— И двете акушерки дойдоха при мен, за да изразят тревогата си. Сега, както със сигурност знаете, според нашата църква, както и според вашата, тъй като вашият крал Джон все още следва правилата, наложени от нашите свети отци…

Той неочаквано млъкна. Изглежда бе загубил посоката на мислите си. Изминаха няколко минути в мълчание, докато всички го чакаха да продължи, и на края Агнес пристъпи напред.

— Греховете на Ева — напомни му акушерката.

— Да, да, греховете на Ева — каза с немощен глас отец Лаган. — Ето това е, лейди Джудит.

Младата жена нямаше ни най-малка представа за какво й говорят. Объркването се четеше в погледа й.

Свещеникът кимна.

— Църквата смята, че болките по време на раждането са задължителни, за да има възмездие за греховете на Ева. Жените биват избавяни чрез това страдание. Ако бъде решено, че Изабел не е изтърпяла достатъчно болка, то тогава…

Той не продължи. Огорченото му изражение й показа, че не би искал да пояснява тази част от църковния канон.

— Какво ще стане тогава? — попита тя, решена да го накара да й обясни всичко.

— Изабел ще бъде отлъчена от Църквата — прошепна отец Лаган. — Бебето също.

Джудит бе толкова шокирана от чутото, че едва успяваше да мисли трезво. Господи, беше бясна. Вече всичко й стана напълно ясно. Акушерките нямаше да отмъщават на нея — не, те щяха да поискат Изабел да бъде наказана и хитро бяха използвали Църквата за тази цел. Не беше и въпрос на наранена гордост. Бе много по-лошо. Властта им над жените в клана бе застрашена и това порицание от Църквата щеше да изпрати отрезвяващо послание към всички жени, които очакваха дете.

Отмъстителността им бе толкова ужасяваща за Джудит, че й се прииска да закрещи. Но подобна проява нямаше да бъде от полза на Изабел, затова се въздържа.

— Запозната сте с правилата на Църквата, относно греховете на Ева, нали, лейди Джудит? — попита свещеникът.

— Да, разбира се — излъга безочливо тя, но не искаше да се тревожи за това сега. Зачуди се за какви ли други правила беше забравила да й спомене Мод, въпреки че й бе трудно да запази изражението си спокойно.

Отец Лаган изглеждаше облекчен.

— И сега ви питам, лейди Джудит, направихте ли нещо миналата нощ, с което да намалите болките на Изабел?

— Не, отче, не съм.

— Тогава сигурно Изабел е направила нещо — изкрещя Агнес. — Или дяволът се е намесил по време на раждането й.

Един от двамата мъже, които седяха на масата, понечи да се изправи. Яростта изписана на пергаментното му лице бе плашеща.

В същото време Уинслоу направи крачка напред.

— Няма да позволя да се изричат такива думи в дома ми — изръмжа той.

Възрастният мъж до масата кимна, очевидно доволен от факта, че Уинслоу се намеси, след което отново седна на мястото си.

Бебето се разплака от крясъците. Уинслоу бе толкова разярен, че не забеляза как Изабел се опита да вземе детето от ръцете му. Воинът направи още една крачка към акушерките.

— Махайте се от дома ми — изкрещя им той.

— Това, което се случва, ми допада не повече отколкото на теб — обяви отец Лаган. Гласът му бе натежал от тъга. — Но трябва да решим проблема още сега.

Уинслоу клатеше глава. Джудит отиде до него и постави длан на ръката му.

— Уинслоу, ако ми позволиш да обясня, сигурна съм, че много бързо ще разрешим тази абсурдна ситуация.

— Абсурдна? Наричаш този сериозен проблем, абсурден?

Въпросът бе зададен от Агнес. Джудит отказа да й обърне внимание. Тя изчака да получи съгласие от Уинслоу, преди да застане пред свещеника. Уинслоу се върна до леглото и подаде сина си на Изабел. Пеленачето веднага спря да плаче и заспа отново.

Джудит се обърна към отец Лаган.

— Изабел премина през ужасни болки — обяви твърдо тя.

— Не сме я чули — извика Агнес.

Джудит продължи без да й обърне внимание.

— Отче, нима смятате да накажете Изабел, заради това, че се опита да бъде смела? Тя наистина изкрещя няколко пъти, но не го правеше при всяка болка, защото не искаше да тревожи съпруга си. Той чакаше отвън, пред вратата, и тя знаеше, че може да я чуе. Дори докато се мъчеше, мислеше за него.

— И трябва да приемем казаното от тази англичанка за чиста монета? — предизвика го Агнес.

Джудит се обърна към групата роднини, седящи на масата и отправи следващите си думи към тях.

— Срещнах Изабел едва вчера и признавам, че не я познавам много добре. Но прецених, че е невероятно мила жена. Смятате ли, че преценката ми е точна?

— Да, така е — съгласи се една тъмнокоса жена. — Тя е нежна и внимателна. Благословени сме, че стана част от семейството ни. Освен това е богобоязлива. Не би направила нищо, за да облекчи болката си.

— И аз съм съгласен, че Изабел е хрисима жена — намеси се свещеникът.

— Това няма нищо общо с въпроса — озъби се Агнес. — Дяволът…

Джудит умишлено прекъсна думите й, като отново се обърна към хората на масата.

— А бихте ли казали, че Изабел би наранила някого нарочно? Че милата й природа ще й позволи да стори подобно нещо?

Всички кимнаха. Джудит се обърна към отец Лаган и свали шала от врата си.

— Сега ще ви попитам, отче, вярвате ли, че Изабел е страдала достатъчно?

Повдигна косата си, премятайки я през рамо, и се завъртя така, че свещеникът да може да види подутините и синините по гърлото й.

Очите му се разшириха изненадано.

— Света божия майко, нима милата Изабел ви е сторила това?

— Да — отговори Джудит. И слава богу, че го бе направила, каза си наум. — Изабел изпитваше такава агонизираща болка по време на раждането, че ме стисна за гърлото и отказа да ме пусне. Съмнявам се, че си го спомня дори. Наложи ми се със сила да откопча пръстите й от себе си, отче, и я накарах да хване дръжките на стола за раждане.

Свещеникът погледна към Джудит. Облекчението в погледа му стопли сърцето й. Той й вярваше.

— Изабел е изстрадала достатъчно за църквата си — обяви отец Лаган. — Повече няма да говорим за това.

Агнес обаче не смяташе да се предаде толкова лесно. Тя пристъпи напред и извади кърпичка от джоба на роклята си.

— Сигурно са фалшиви — изкрещя тя. Хвана ръката на Джудит, дръпна я към себе си и опита да изтрие белезите.

Джудит потръпна от силната болка. Не се опита да спре мъчението, предполагайки, че ако го направи, жената ще пусне слух, че е излъгала за синините и ги е направила с боя.

— Махни си ръцете от нея!

Ревът на Иън огласи колибата. Агнес подскочи като ужилена и се блъсна в свещеника, който също подскочи.

Джудит бе толкова щастлива, че вижда Иън, че очите й се напълниха със сълзи. Едва успя да се пребори с желанието да се хвърли към него.

Той не откъсваше поглед от нея, когато се наведе и влезе в къщата. Бродик бе плътно след него. И двамата воини изглеждаха разгневени. Иън спря на крачка от Джудит. После бавно я огледа от глава до пети, за да се убеди, че не е наранена.

Тя бе безкрайно благодарна, че бе успяла да запази спокойствие. Иън никога нямаше да научи, колко притеснение й причини тази публика. Вече се бе унижила достатъчно миналата вечер, когато плака пред него. И да го погледне в очите на дневна светлина беше още по-смущаващо за нея. Никога нямаше да му позволи да я види толкова уязвима отново.

Иън помисли, че тя изглежда така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Очите й бяха замъглени и за него бе пределно ясно, че се бори със зъби и нокти да запази достойнството си. Джудит не бе пострадала физически, но определено чувствата й бяха наранени.

— Уинслоу? — каза Иън, а по гласа му личеше, че е вбесен.

Съпругът на Изабел направи крачка напред. Знаеше много добре какво го пита неговият леърд, затова бързо и сбито обясни всичко, което се беше случило. Уинслоу също не бе преодолял гнева си. Гласът му трепереше.

Иън сложи ръка на рамото на Джудит. Веднага почувства, че тя трепери. Този факт го разяри още повече.

— Джудит е гост в дома на брат ми.

Той изчака всички в къщата да осъзнаят този факт и добави:

— Но освен това, тя е под моята защита. Ако има някакъв проблем, ще го обсъдите с мен. Ясен ли съм?

Всяка дума бе толкова гневна, че плющеше като камшик в малката стая. Джудит никога не бе виждала Иън толкова разгневен. Бе леко изумително и плашещо, в същото време. Опита се да си напомни, че той не й е ядосан и че всъщност я защитава, но тези мисли не й помогнаха особено. Погледът му все още я караше да трепери.

— Леърд Иън, осъзнавате ли какво заявявате? — прошепна свещеникът.

Иън гледаше към Джудит, когато отговори:

— Да.

— По дяволите — промърмори Бродик.

Иън пусна Джудит и се обърна към приятеля си.

— Предизвикваш ли ме?

Бродик помисли известно време над въпроса и после поклати глава.

— Не. Имаш пълната ми подкрепа. Господ ми е свидетел, ще ти е нужна.

— Имаш и моята подкрепа — извика Уинслоу.

Иън кимна. Мускулът на челюстта му спря да трепери. Джудит реши, че проявата на лоялност от приятелите му, е успокоила гнева му.

Защо мъжете имаха нужда от подкрепата си, бе извън представите й. В Англия гостоприемството се предлагаше от цялото семейство на даден гост, но очевидно тук бе по-различно.

— Съветът? — попита Уинслоу.

— Скоро — отвърна Иън.

Някой ахна зад Джудит. Тя се обърна, за да погледне акушерките. Беше изненадана да види изражението на Хелън. Жената изглеждаше облекчена от развитието на разпита. Едва се сдържаше да не се усмихне. Джудит не можеше да разбере защо.

Обаче изражението на Агнес не бе трудно за разчитане. Очите й блестяха гневно. Джудит обърна гръб на жената и забеляза, че отец Лаган я наблюдава внимателно.

— Отче, искате ли да ми зададете някакъв друг въпрос?

Той поклати глава. Усмихна й се. Тъй като никой не ги наблюдаваше, тя се приближи, за да поговори с него. Уинслоу, брат му Бродик и Иън се бяха задълбочили в разпалена дискусия, а роднините около масата говореха всички в един глас.

— Отче, мога ли да ви попитам нещо? — прошепна тя.

— Разбира се.

— Ако ги нямаше синините ми, щяхте ли да отлъчите Изабел и сина й. — Тя намести шала около гърлото си, докато изчакваше отговора му.

— Не — отвърна той.

Джудит се почувства по-добре. Не искаше да мисли, че един божи човек, може да бъде толкова непреклонен.

— Значи щяхте да приемете думите ми за истина, въпреки че съм чужденка?

— Щях да намеря начин да подкрепя твърдението ти, може би щях да повикам всички роднини на Изабел да говорят в нейна защита. — Той хвана ръката на Джудит и я погали. — Синините улесниха задачата ми.

— Да, така е — съгласи се тя. — Сега, ако ме извините, отче, смятам да си вървя.

Щом й позволи, младата жена побърза да излезе. Вероятно бе доста грубо да си тръгне, без да се сбогува с останалите, и най-вече с леърда, но Джудит просто не можа да понесе да остане още дори миг в една стая с Агнес.

Тълпата отвън бе станала двойно по-голяма, но Джудит не бе в настроение да задоволява любопитството им. Тя вирна брадичка и тръгна към дървото, където бе завързала коня.

Не бе и в настроение да се занимава и с опакия характер на жребеца. Плесна с все сила левия му хълбок и го усмири за достатъчно дълго време, за да го яхне.

Джудит бе прекалено разстроена от това, през което бе преминала, за да се върне веднага в дома на Франсис Катрин. Имаше нужда първо да се успокои. Нямаше намерение да ходи на точно определено място, затова подкара жребеца напред към близкия хълм. Щеше да язди, докато се отърве от гнева си, без значение колко време щеше да й отнеме.

Отец Лаган излезе от дома на Изабел само минута след Джудит. Той вдигна ръце във въздуха, за да привлече вниманието на тълпата. После се усмихна на хората.

— Всичко се реши и аз съм доволен — извика той. — Лейди Джудит бързо внесе яснота по въпроса.

Понесоха се весели викове. Свещеникът направи крачка встрани, за да може Бродик да мине покрай него. Иън и Уинслоу го последваха.

Тълпата се раздели пред Бродик, докато той отиваше към дървото, до което Джудит бе оставила коня. Той почти бе стигнал дотам, когато забеляза, че жребецът го няма. Бродик изглеждаше така, сякаш не може да повярва на очите си.

— За бога, тя го направи отново — изкрещя той, без да се обръща към някого конкретно. Не можеше да разбере защо Джудит го обижда така като взима коня му. Фактът, че жребецът всъщност принадлежеше на Иън, нямаше никакво значение.

— Лейди Джудит не е откраднала коня — извика Уинслоу. — Тя само го е взела назаем. Това бяха думите й, когато дойде по-рано и съм сигурен, че тя вярва…

Уинслоу не можа да продължи. Смехът му възпря думите. Иън прояви по-голяма дисциплина и се въздържа. Дори не се усмихна. Той яхна жребеца си и протегна ръка към Бродик. Воинът тъкмо щеше да се качи на коня зад леърда си, когато Брайън, възрастен мъж с приведени рамене и морковено оранжева коса, пристъпи напред.

— Жената не е откраднала коня ти и ти не бива да мислиш така, Бродик.

Бродик се завъртя, за да погледне мъжа. Още един воин пристъпи напред, заставайки до Браян.

— Да, лейди Джудит може би просто много е бързала — каза той.

После един по един, от тълпата заизлизаха мъже, които казваха причини, поради които Джудит може да е взела коня. Иън не можеше да бъде по-доволен. Разбира се, проблемът въобще не беше в това, че е взела коня. Хората искаха да покажат на своя леърд, че Джудит е спечелила подкрепата им… и сърцата им. Тя се бе застъпила за Изабел и сега те се застъпваха за нея.

— Тя не бе длъжна да помага на Изабел миналата нощ, нито бе длъжна да идва днес и да отговаря на въпросите на отец Лаган — каза Брайън. — Няма да говориш лошо за лейди Джудит, Бродик, или ще отговаряш пред мен.

Лек ветрец би бил достатъчен, за да събори възрастния мъж на земята, толкова крехък бе старецът, и все пак предизвикваше Бродик.

— По дяволите — промърмори Бродик с очевидно раздразнение.

Иън се усмихна. Той кимна към защитниците на Джудит, изчака Бродик да се качи на коня зад него и препусна напред.

Иън предполагаше, че Джудит ще отиде в дома на брат му. Но конят не бе отвън и той се зачуди къде ли е отишла.

Спря жребеца, за да може Бродик да слезе.

— Може да се е върнала при крепостта — отбеляза Иън, — първо там ще я потърся.

Бродик кимна.

— Аз ще тръгна в обратната посока — каза той. Направи няколко крачки напред, но спря и се обърна. — Предупреждавам те, Иън. Когато я намеря, ще стоваря целия ад върху нея.

— Имаш позволението ми.

Бродик се ухили. Чудеше се каква ли е уловката. Много добре знаеше как функционира умът на Иън.

— И? — попита той, когато младият леърд не изтъкна веднага аргумента си.

— Можеш да стовариш целия ад върху нея, но докато го правиш, не бива да й повишаваш тон.

— Защо не?

— Вероятно ще я разстроиш — обясни Иън и сви рамене. — Не мога да ти го позволя.

Бродик отвори уста да каже нещо, но промени решението си. Иън се бе изразил кристално ясно. А щом нямаше да може да й се накрещи хубаво, имаше ли смисъл да изпълнява заканата си изобщо?

Той се обърна и заслиза по хълма, мърморейки под нос. Смехът на Иън го последва.

 

 

Джудит не беше в крепостта. Иън се върна обратно и отиде до срещуположния хребет. Откри я на гробището. Тя крачеше бързо по пътеката, която разделяше свещената земя от гората. Бе решила, че кратката разходка щеше да отнеме част от гнева, който бе насъбрала покрай изпитанието, през което премина, заради Изабел. Случайно се бе натъкнала на гробището и спря да задоволи любопитството си, като го разгледа.

Свещената земя бе наистина много красиво и спокойно място. Наскоро варосани, високите дървени летви се извисяваха като копия и ограждаха гробището от три страни. Наредени в спретнати редички, се виждаха красиво изсечени надгробни плочи, някои като арки, а други — завършващи с квадрат отгоре. Имаше свежи цветя почти на всеки парцел. На който й да бе поверена задачата да се грижи за тленните останки на тези, които вече са си отишли от този свят, си вършеше работата много добре. Навсякъде си личаха грижите и вниманието, което бе положено за тях.

Джудит се прекръсти, докато вървеше по пътеката. Тя излезе от гробището и тръгна по неравния път нагоре по хълма, минавайки покрай линия дървета, които блокираха гледката към долината долу. Вятърът свиреше през клоните им и звукът й се стори доста меланхоличен.

Пред нея се разстла земята, в която бяха погребани прокълнатите. Тя спря внезапно, щом стигна до самите гробове. Тук нямаше бели огради и надгробни плочи с красиви орнаменти. Бяха използвани само сухи дървени колове. Джудит знаеше кой е погребан тук. Това бяха бедните души, обречени от Църквата да отидат в ада. Да, те бяха крадци, убийци, изнасилвачи, обирджии и, разбира се… жени, умрели по време на раждане.

Гневът, за който се надяваше, че ще изчезне по време на разходката, сега се разгоря още по-силно вътре в нея.

И в отвъдния живот ли нямаше никаква справедливост?

— Джудит?

Тя се завъртя и видя, че Иън стои на няколко крачки от нея. Не го бе чула да се приближава.

— Мислиш ли, че всички те горят в Ада?

Той повдигна едната си вежда, долавяйки мъката в гласа й.

— За кого говориш?

— За жените погребани тук — обясни тя, сочейки с ръка. Но не му даде време да отговори. — Не вярвам, че са в Ада. По дяволите, те са умрели, изпълнявайки свещения дълг. Страдали са по време на раждането и са умрели, изпълнявайки задълженията към съпрузите и свещениците си. И за какво, Иън? Да горят вечно в Пъкъла, защото Църквата не смята, че са достатъчно чисти, за да отидат в Рая? Това са безсмислици — добави младата жена разпалено. — Всичко това. Ако мнението ми ме прави еретичка, нека да съм такава, не ме е грижа. Не мога да повярвам, че господ може да бъде толкова жесток.

Иън не знаеше какво да й отговори. Логиката му подсказваше, че тя е права. Всичко това бяха безсмислици. Истината бе, че той никога не бе отделял време да се замисли над тези неща.

— Най-свещеният дълг на една жена е да дари съпруга си с наследници. Нали така?

— Да — съгласи се той.

— Тогава защо от момента, в който тя разбере, че носи дете, не й е позволено да влиза в църквата? Считат я за нечиста, нали?

Тя му зададе друг въпрос, преди той да й отговори.

— Смяташ ли, че Франсис Катрин е нечиста? Не, разбира се, че не би помислил това — отговори си сама. — Но Църквата го вярва. Ако роди син на Патрик, ще трябва да изчака само тридесет и три дни, преди да мине през пречистващия ритуал и да й позволят отново да влиза в църквата. Но ако роди дъщеря, ще трябва да чака двойно по-дълго… а ако умре по време на раждането, или преди да е получила благословията на Църквата, ще свърши тук. Според теб, редно ли е Франсис Катрин да бъде погребана до убийци и…

Джудит най-после спря. Наведе глава и въздъхна тежко.

— Съжалявам. Не трябваше да ти казвам всичко това. Ако само за миг успея да се принудя да не мисля за това, сигурно няма да съм толкова гневна.

— В природата ти е заложено да се грижиш за останалите.

— Откъде знаеш какво е в природата ми?

— Начинът, по който помогна на Изабел, е един от примерите — простичко каза той. — А мога да ти посоча още много примери.

Гласът му бе пропит с нежност, когато й го каза. Тя се почувства така, сякаш я е помилвал. Прииска й се да се облегне на него, да го прегърне и да го притисне силно до себе си. Иън бе толкова прекрасен и силен, а точно сега тя се чувстваше ужасно уязвима.

До този момент не бе осъзнала, колко много му се възхищава. Той винаги бе толкова сигурен за всичко, толкова уверен в себе си. От него струеше власт. Не заповядваше на хората си да го уважават. И въпреки това, бе спечелил лоялността и доверието им. Много рядко повишаваше глас на някого. Усмихна се, защото осъзна, че на няколкото пъти й бе повишавал тон. Предположи, че когато е около него, той не се контролира чак толкова добре. Зачуди се какво ли значи това.

— Ако не харесваш нещо, не е ли твой дълг да се опиташ да го промениш? — попита я той.

Джудит едва не се разсмя на думите му, но се сдържа щом видя, че е сериозен. Тя го изгледа слисана.

— Нима вярваш, че бих могла да повлияя на Църквата?

Мъжът поклати глава.

— Един шепот, Джудит, добавен към хиляди други, ще се превърне в рев на недоволство, който дори Църквата няма да може да пренебрегне. Започни с отец Лаган. Задай му въпросите си. Той е справедлив човек. Ще те послуша.

Иън се усмихна, когато произнесе думата „справедлив“. Младата жена усети, че и тя му се усмихва. Той не се шегуваше с нея. Не, наистина се опитваше да й помогне.

— Не съм достатъчно важна, че да направя някаква промяна. Аз съм просто жена, която…

— Докато вярваш в тези глупости, наистина няма да сториш нищо съществено. Сама си поставяш граници.

— Но, Иън — възрази тя. — Какво бих могла да направя? Ще бъда отлъчена, ако открито критикувам Църквата. С какво ще помогне това?

— Не започвай с атака — посъветва я той. — Започни с обсъждане на противоречивите правила. Ако накараш един човек да осъзнае, след него още един и още един…

Мъжът не продължи. Джудит кимна.

— Трябва да помисля над това — каза тя. — Не знам как бих могла да накарам някой да чуе мнението ми, особено тук.

Той се усмихна.

— Вече го правиш, Джудит. Накара ме да осъзная противоречието. Защо спря тук?

— Не беше умишлено — отвърна му. — Исках да се поразходя малко, за да се отърва от гнева си. Може би не си забелязал, но бях доста разстроена, когато напуснах дома на Изабел. Бях готова да закрещя. Беше толкова нечестно да я подложат на всичко това.

— Можеш да крещиш тук, никой няма да те чуе. — Очите му блестяха, докато й отправяше предложението.

— Ти ще ме чуеш.

— Няма да имам против.

— Но аз ще имам. Няма да е удачно.

— Няма ли?

Младата жена поклати глава.

— Не е нещо, което една дама би направила — каза тя.

Изглеждаше толкова искрена. Просто нямаше как да й устои. Той наведе глава към нея и я целуна. Устните му се потъркаха в нейните достатъчно дълго, че да усети мекотата им. После почти веднага се отдръпна.

— Защо го направи?

— За да те накарам да спреш да се мръщиш.

Не й даде време да отвърне на думите му, а хвана ръката й.

— Ела, Джудит, ще се разходим, докато гневът ти се изпари напълно.

Наложи й се да тича, за да не изостава.

— Това не е състезание, Иън. Можем да вървим по-бавно.

Той забави крачка. Известно време вървяха мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли.

— Джудит, винаги ли си благоприлична?

— И да и не — отвърна тя. — Винаги съм доста благовъзпитана през шестте месеца в годината, през които съм принудена да живея с майка си и вуйчо Текел.

Думата „принудена“ му направи впечатление, но реши засега да не й иска обяснение. Беше откровена с него, а той искаше да научи възможно най-много за семейството й, преди отново да се затвори в себе си.

— А другите шест месеца от годината? — попита Иън с неутрален тон.

— Тогава въобще не съм — отвърна му. — Чичо Хърбърт и леля Милисънт ми дават доста голяма свобода. Въобще не ме ограничават.

— Дай ми пример за това, че не си била ограничавана — каза й той. — Не го разбирам.

Джудит кимна.

— Исках да науча всичко за израждането на децата. Леля Милисънт ми позволи да изпълня тази своя цел и дори ми помогна с всичко, с което можеше.

Няколко минути продължи да говори за леля си и чичо си. Любовта, която изпитваше към двамата, бе очевидна. Иън гледаше да сведе въпросите си до минимум и бавно завърташе разговора, около майка й.

— Този вуйчо Текел, за когото спомена — започна младият мъж, — той брат на баща ти ли е, или на майка ти?

— Брат е на майка ми.

Зачака я да продължи, но тя не каза нищо друго. Тръгнаха в обратна посока, към мястото, където бяха вързали конете си. Минаха през гробището и тя проговори отново.

— Смяташ ли, че съм различна от другите жени?

— Да.

Раменете й увиснаха. Изглеждаше ужасно сломена. Прииска му се да се засмее.

— Не е лошо да бъдеш различен. Ти си много по-трезвомислеща от останалите жени. Не приемаш мълчаливо това, което не ти допада.

— Някой ден ще си навлека доста проблеми заради това, нали?

— Аз ще те защитя.

Обетът му бе много сладък и твърде арогантен в същото време. Тя помисли, че не говори сериозно. Засмя се и поклати глава.

Стигнаха до конете и той я вдигна на седлото. После отметна косата от рамото й и нежно докосна синините на гърлото й.

— Много ли те боли?

— Само малко — призна тя.

Верижката привлече вниманието му. Той издърпа пръстена и отново го разгледа. Тя веднага го грабна и го стисна в шепата си.

Виждайки как го стиска в юмрук, той най-после си спомни. Направи крачка назад и се отдалечи от нея.

— Иън? Нещо нередно ли има? Целият пребледня.

Той не й отговори.

 

 

Отне й доста време да обясни всичко на Франсис Катрин. Преразказът бе много по-труден, тъй като приятелката й постоянно я прекъсваше, за да й задава въпроси.

— Смятам, че трябва да дойдеш с мен, да видим Изабел и бебето — каза й Джудит.

— Бих искала да й помогна с нещо — веднага се съгласи Франсис Катрин.

— А аз бих искала с Изабел да станете приятелки. Трябва да се опиташ да отвориш сърцето си за тези хора. Със сигурност някои от тях са прекрасни като Изабел. Знам, че ще си допаднете. Тя е много мила. Напомня ми на теб, Франсис Катрин.

— Ще се постарая да отворя сърцето си за нея — обеща младата жена. — О, господи, ще съм ужасно самотна, когато си заминеш. Виждам се с Патрик чак вечер, но тогава толкова ми се спи, че едва успявам да чуя какво ми говори.

— И ти ще ми липсваш — призна й Джудит. — Щеше ми се да живееш по-близо до мен. Може да ми идваш на гости от време на време. Леля Милисънт и чичо Хърбърт ще се радват да те видят отново.

— Патрик никога няма да ми позволи да отида в Англия — каза тя. — Смята, че е прекалено опасно. Ще ми сплетеш ли косата, докато чакаме.

— Разбира се — съгласи се Джудит. — Какво чакаме?

— Патрик ме накара да обещая, че ще стоя у дома, докато приключи с важно задължение. Ще се радва да дойде с нас в дома на Изабел.

Тя подаде гребена си на Джудит, седна на стола и отново започна да разпитва за раждането на Изабел.

И двете се отплеснаха в разговори и мина цял час, преди да осъзнаят, че Патрик още го няма. Тъй като вече бе време за вечеря, решиха да отложат визитата за следващата сутрин.

Почти бяха приготвили вечерята, когато Иън почука на вратата. Франсис Катрин тъкмо бе казала нещо забавно и Джудит се смееше, когато отвори вратата.

— О, небеса, Иън, не идваш да ми кажеш, че отец Лаган има други въпроси, на които иска да ме подложи, нали?

Тя само се шегуваше и очакваше той да й се усмихне. Вместо това получи рязък отговор.

— Не.

Младият леърд влезе, кимна на Франсис Катрин, кръстоса ръце зад гърба си и се обърна към Джудит.

Тя не можеше да повярва, че това е същият мъж, който бе толкова сладък и мил с нея само преди два часа. Сега бе един студен и далечен непознат.

— Няма да има повече въпроси от свещеника — обяви той.

— Знам това — отвърна му. — Просто се пошегувах с теб.

Иън поклати глава.

— Моментът не е подходящ за шеги. Имам много по-важни неща, за които да мисля.

— Какво се е случило?

Той не й отговори. Обърна се към снаха си.

— Къде е брат ми?

Държанието му притесни Франсис Катрин. Тя седна на масата, отпусна ръце в скута си и се опита да изглежда спокойна.

— Не съм сигурна. Трябва да се прибере всеки момент.

— За какво търсиш Патрик? — попита Джудит, сигурна, че приятелката й би искала да зададе същия въпрос, но не би дръзнала да го стори.

Иън се обърна и тръгна към вратата.

— Трябва да говоря с него преди да тръгна.

След като обяви това, той се опита да излезе навън. Джудит застана пред него, препречвайки пътя му. Изненадан от смелостта й, мъжът спря. Дори й се усмихна. Тя повдигна високо брадичка, за да го погледне в очите. Искаше той да види недоволната й гримаса.

Преди сама да осъзнае какво е намислил, Иън я хвана и я повдигна, измествайки я от пътя си. Тя погледна към Франсис Катрин. Приятелката й направи знак да го последва и след като кимна, Джудит хукна навън.

— Къде отиваш? Дълго ли няма да те има?

Той не се обърна към нея, когато й каза:

— Не съм сигурен колко дълго ще отсъствам.

— Защо искаш да говориш с Патрик? Да не смяташ да го вземеш със себе си.

Мъжът спря рязко и се обърна, отдавайки й пълното си внимание.

— Не, нямам намерение да го взимам със себе си. Джудит, защо ми задаваш всичките тези въпроси.

— Защо се държиш толкова студено? — възкликна тя, преди да се усети. — Исках да кажа — започна отново, — по-рано днес бе в толкова добро настроение. Аз ли направих нещо, което не ти харесва?

Иън поклати глава.

— Преди бяхме сами — каза й. — Сега не сме.

После отново се опита да се отдалечи от нея. Но тя за втори път застана на пътя му.

— Смяташе да тръгнеш, без дори да се сбогуваш, нали?

Думите й прозвучаха не толкова като въпрос, колкото като обвинение. Не му даде възможност да й отговори. Тя се завъртя и тръгна към къщата на Франсис Катрин. Иън остана на място, загледан в нея. Можеше да я чуе как си мърмори нещо от сорта, че било дяволски грубо и реши, че думите й се отнасят за него. Въздъхна, поразен от наглостта й.

След миг вниманието му бе привлечено от Патрик, който слизаше по хълма. Иън му обясни, че смята да вземе Рамзи и Ерин до крепостта на Макдоналдс, за да се срещне с леърда на клана Дънбар. Срещата щеше да се проведе на неутрална земя, но въпреки това, Иън бе взел необходимите предпазни мерки. Бе сигурен, че ако Маклейн научат за срещата, ще ги нападнат.

Иън не разкри подробности, но Патрик го познаваше достатъчно добре, че да разбере колко важна е тази среща.

— Съветът не са дали благословията си, нали? — предположи Патрик.

— Не знаят нищо за тази среща.

Патрик кимна.

— Ще ти създадат проблеми.

— Знам.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Искам да наглеждаш Джудит, докато ме няма — каза Иън. — Не й позволявай да се забърква в неприятности.

Патрик кимна.

— Старейшините къде мислят, че отиваш?

— При Макдоналдс — отвърна Иън. — Просто не им споменах, че и Дънбар ще са там. — Мъжът въздъхна. — Господи, колко мразя тази потайност.

Иън не очакваше отговор на последните си думи. Той се обърна да яхне коня, но неочаквано спря. Подаде юздите на Патрик и тръгна към дома му.

Не си направи труда да почука на вратата. Джудит стоеше пред огнището. Когато входната врата се отвори, блъскайки се в стената, тя се обърна и очите й се разшириха. Франсис Катрин стоеше на масата и режеше хляб. Тя понечи да се изправи, но си седна отново, щом Иън я подмина.

Когато стигна до Джудит, не й каза нито дума, просто я сграбчи за раменете и я притисна към себе си. Устата му се спусна над нейната, а тя бе толкова изумена, че в първия момент не можа да реагира. Той я принуди да отвори устни, гмурвайки езика си в устата й с безсрамна решителност. Целувката бе властна, почти свирепа и точно когато тя започна да й отвръща, той се отскубна от нея.

На Джудит й се наложи да се облегне на края на огнището, докато наблюдаваше как Иън се обръща, кима веднъж към Франсис Катрин и напуска къщата.

Младата жена бе прекалено изумена, за да каже нещо, докато бременната й приятелка я гледаше и хапеше долната си устна, за да се сдържи да не се засмее.

— Нали каза, че с привличането между вас е свършено?

Джудит не знаеше какво да й отвърне. През останалата част от вечерта тя само въздишаше. След вечерята, Патрик придружи двете приятелки до дома на Изабел. Джудит се запозна с още роднини на новата майка, всичките бяха жени и всички от семейството на Уинслоу. Първа й се представи дребна красива жена на име Уила. Тя бе в доста напреднала бременност и след като обясни, че е трета братовчедка на Уинслоу, я помоли да излезе навън с нея за няколко минути, за да обсъдят нещо важно. Джудит веднага се изплаши. Предполагаше, че ще поиска помощта й за раждането.

Разбира се, не можеше да откаже на разплаканата жена, но се погрижи Уила да разбере колко неопитна бе Джудит. По-възрастната леля на Уила, Луис, ги бе последвала навън и пристъпи напред с обещанието, че макар да няма собствени деца и макар да не е присъствала на раждане, с радост ще им помогне, когато настъпи мигът.

 

 

Иън отсъства цели три седмици и на Джудит й липсваше ужасно силно. Макар да нямаше много време да страда. Докато Иън бе далеч, тя изроди дъщеричката на Уила, както и синовете на Каролайн и Уинифред.

Всеки път бе ужасена и изобщо не й се струваше, че става по-леко. Патрик постоянно трябваше да я утешава и да успокоява страховете й. Мъжът беше доста объркан от странния повтарящ се ритуал, на който явно тя смяташе да се подлага всеки път, щом трябваше да изроди дете. И трите жени бяха започнали да раждат посред нощ. И трите пъти Джудит бе ужасно изплашена. Отново и отново бе излагала причини, поради които не може да изпълни този дълг и продължаваше да бърбори, и вилнее по пътя към дома на родилките. Патрик винаги я придружаваше и тя обикновено се вкопчваше толкова силно в плейда му, че имаше вероятност да го разкъса от гърдите му, докато стигнат до крайната си цел.

Оплакването спираше в мига, в който младата жена прекрачеше прага. От този миг нататък, Джудит бе спокойна, експедитивна и решена да осигури възможно най-голям комфорт за бъдещата майка. Винаги оставаше съсредоточена, докато изроди бебето.

След като работата биваше свършена, Джудит започваше да реве с глас, докато се приберат у дома. За нея нямаше значение кой я придружава. Беше плакала на рамото на Патрик, докато намокри плейда му, плака и пред Бродик, а последният път — и пред отец Лаган, който се оказа наблизо, когато раждането приключи.

Патрик не знаеше как да помогне на Джудит да преживее това мъчение, на което се подлагаше, затова беше истински облекчен, когато Иън най-после се прибра у дома.

Слънцето вече бе залязло, когато младият леърд, следван от Рамзи и Ерин, пристигна. Патрик свирна на брат си. Иън му помаха да го последва и продължи по пътя си. Патрик влезе в дома си, за да съобщи на Франсис Катрин, че отива в крепостта, но тя вече бе заспала. Погледна зад преградата, но и Джудит спеше дълбоко.

Бродик и Алекс посрещнаха Патрик на двора пред крепостта и тримата влязоха заедно вътре.

Иън стоеше пред камината и изглеждаше напълно изтощен.

— Патрик? — извика той, щом брат му влезе в залата.

— Тя е добре — каза Патрик, отговаряйки предварително на въпроса, който знаеше, че брат му ще зададе, докато вървеше към него. — Докато те нямаше, тя изроди още три бебета — добави. После се усмихна. — Мрази да бъде акушерка.

Иън кимна. Помоли Алекс да отиде да доведе Уинслоу и ГаУри, след което се обърна, за да поговори насаме с брат си.

Патрик бе единственото семейство, което Иън имаше. Откакто се помнеше, двамата се грижеха един за друг. Сега имаше нужда да чуе, че брат му ще го подкрепи за решението, което бе взел. Патрик не продума и дума, докато Иън му изреждаше всичко, което би могло да се обърка. Когато свърши, той само кимна в съгласие. Точно това, от което Иън се нуждаеше в момента.

— Сега ти имаш семейство, Патрик. Обмисли…

Брат му не му позволи да довърши.

— Оставаме заедно, Иън.

— Те са тук, Иън — извика Бродик, прекъсвайки разговора им.

В проява на привързаност, Иън потупа брат си по рамото и се обърна към верните си воини. Все още не бе повикал съвета да се присъедини към тях. Всички забелязаха тази подробност. Той им обясни какво се бе случило на срещата. Леърд Дънбар бе стар, изтощен и имаше нужда да сключи съюз, затова според него, ако Мейтлънд не се интересуваха, спокойно можеше да се съюзи и с Маклейн.

— Съветът няма да съдейства — предрече Бродик, след като изслуша своя леърд. — Според тях, нито един съюз не е приемлив.

— Дънбар са в много неизгодна позиция, застанали между нас и Маклейн — намеси се Алекс. — Ако се съюзят с Маклейн, воините им ще се умножат десетократно. Равносметката изобщо не ми допада.

Иън кимна.

— Утре ще събера съвета — обяви той. — По две различни причини. Първата е, за да говоря с тях за съюза ни с Дънбар.

След което не продължи.

— Каква е втората? — попита Бродик.

Иън се усмихна за пръв път от седмици насам.

— Джудит.

Патрик и Бродик бяха единствените, които веднага разбраха какво им казва Иън.

— Отец Лаган смята да си замине утре сутринта — отбеляза Бродик.

— Задръж го.

— С каква цел? — поинтересува се Алекс.

— Сватба — отвърна Иън.

Патрик се разсмя. Смехът на Бродик го последва. Алекс обаче изглеждаше объркан.

— Ами Джудит? — попита той. — Тя ще се съгласи ли?

Иън не му отговори.