Джули Гарууд
Тайната (15)

Глава 14

Баща й реагира така, сякаш бяха забили острие в гърдите му. Размърда се напред-назад, седна на ръба на стола си, после отново се облегна на възглавниците. Изглеждаше бесен и отказваше да повярва на очите си. Поклати глава в отрицание. Джудит само кимна леко.

— Как се сдоби с този пръстен?

— От майка ми. Тя го е откраднала от теб.

— Как се казва майка ти? — попита той с напрегнат глас.

Джудит му отговори напълно спокойно. Дъглас се спусна напред и застана от дясната й страна. Баща им ги огледа, местейки поглед от единия към другия и обратно. Приликата беше очевидна. Най-сетне допусна, че бе възможно.

— Мили боже…

— Татко, прилоша ли ти?

Леърд Маклейн не отговори на сина си. Иън се приближи и застана отляво на Джудит. Ръката му докосна нейната. Тя не знаеше дали гледа към нея, или не. Страхуваше се да го погледне, тъй като бе убедена, че щеше да й е много ядосан.

— Татко, какво ти става, по дяволите? — попита Дъглас. — Изглеждаш така, сякаш си видял самия дявол.

Явно Дъглас не бе доловил онова, което Джудит бе прошепнала. Иън мълчеше и тя предположи, че и той не бе чул нищо.

Джудит бе решена да се договори с баща си. В замяна на това, че нямаше да спомене първата му жена, той трябваше да пусне Иън и останалите да се приберат у дома. Щом искаше да се ожени повторно, нека го стори. Тя нямаше да се меси.

— Защо си ме изоставил?

Цялата потрепери. Не възнамеряваше да му зададе този въпрос. Какво я интересуваше дали я е искал, или не? Звучеше като объркано малко момиченце, за бога.

— Не съм знаел — отвърна той и замислено прокара пръсти през косата си. — Заклех се никога да не се върна в Англия. Тя знаеше, че няма да наруша обещанието си. След като умря, никога не съм се замислял. Забравих за миналото си.

Джудит пристъпи напред към масата. Наведе се по-близо и прошепна:

— Тя не е мъртва.

— Милостиви боже…

— Ако искаш да се ожениш отново, няма да кажа на отец Лаган, че вече имаш съпруга — добави младата жена. — Но трябва да позволиш на Мейтлънд да си тръгнат.

Не изчака обещанието му, но отстъпи назад, за да увеличи разстоянието помежду им.

Леърд Маклейн не смяташе, че би могъл да понесе повече изненади. Все още бе зашеметен от истината, която току-що му бе поднесена.

— Татко, какво ти е?

Възрастният мъж опита да се отърси от вцепенението. Обърна се към сина си:

— Имаш сестра — каза той с пресипнал от вълнение глас.

— Нима?

— Да.

— Къде е тя сега?

— Стои до теб.

Дъглас се обърна към Джудит. Тя го погледна. На брат й му трябваше малко време, за да приеме новината. Не изглеждаше много щастлив. Всъщност беше ужасен.

— Не те искам в леглото си — измънка той. Дори успя да се усмихне леко. — Не се учудвам, че беше толкова отвратена, когато се опитах да…

Не довърши мисълта си, тъй като забеляза как го гледаше мъжът от другата й страна. Иън го попита с тих глас:

— Какво точно си се опитал да й сториш, Дъглас?

Усмивката на брат й замръзна.

— Не знаех, че ти е съпруга, Мейтлънд — оправда се той. — И ни най-малко съм очаквал да се окаже, че съм се опитвал да целуна сестра си.

Иън не се интересуваше от извиненията. Пресегна се зад раменете на Джудит, сграбчи Дъглас за врата и го запрати назад с лекота.

Бащата й не реагира по никакъв начин на проснатия в краката му син. Вниманието му бе насочено към дъщерята.

— Радвам се, че не приличаш на нея.

Тя не отвърна на коментара.

Маклейн въздъхна тежко.

— Успя ли да те настрои срещу мен? — попита той.

Джудит се изненада от въпроса. Поклати глава.

— Казаха ми, че баща ми е загинал, бранейки Англия от неверниците. И че е барон.

— Значи си живяла с нея през цялото време?

— Не. Първите четири години живях с леля Милисънт и чичо Хърбърт. Милисънт е сестра на майка ми — добави младата жена.

— Защо не си живяла с майка си?

— Тя не можеше да ме понася. Дълго време си мислех, че е заради това, че й напомням за човека, когото е обичала. Когато станах на единадесет, разбрах истината. Мразела ме е, защото съм била част от теб.

— И когато разбра истината?

— Казаха ми, че си прогонил майка ми, знаел си, че вече ме е носила в себе си, и не си ни искал.

— Лъжи — прошепна той, клатейки глава. — Никога не съм знаел за теб. Бог ми е свидетел, не съм знаел.

Джудит не реагира по никакъв начин на пламенната му реч.

— Само ни позволи да се приберем у дома и няма да кажа на свещеника, че имаш жена — повтори тя.

Баща й поклати глава.

— Не, няма да се женя повторно. Твърде стар съм за такъв грях пред бога. Стига ми да оставя нещата такива каквито са.

После се обърна към Иън.

— Знаеше ли, че съм баща на Джудит, когато се ожени за нея?

— Да.

Джудит ахна, ала бързо се отърси от изненадата. Иън явно лъжеше леърда — по-късно, когато останеха насаме, щеше да разбере причината да го стори. Ако изобщо й проговореше отново. Все още не можеше да го погледне в очите. Искаше да заплаче от срам за това, че не му се бе доверила дотолкова, че да му каже истината.

— Тогава защо поиска съюз с Дънбар? — попита Маклейн. — Или копелето ме излъга?

— Дънбар първи започнаха преговорите — обясни Иън. — Срещнах се с леърда им на неутрална земя, за да обсъдим възможността за съюз, но това беше преди да разбера, че съпругата ми е твоя дъщеря.

— И когато разбра?

Иън сви рамене.

— Тогава вече знаех каква е играта на Дънбар. Знаех, че не можеше да им се вярва. И ти изпратих Рамзи.

— Ожени се за дъщеря ми заради това, че аз съм й баща?

— Да.

Възрастният леърд бе доволен от откровеността на Иън.

— Държиш ли се добре с нея?

Иън не отговори. Джудит реши, че тя трябва да го стори.

— Много е мил. Не бих останала с него, ако не беше така.

Баща й се усмихна.

— Духовита си. Това ми харесва.

Младата жена не му благодари за комплимента. Само допреди пет минути смяташе, че смелостта й не му се понрави. Противоречеше си и милите му думи никога нямаше да облекчат болката й.

Забеляза, че очите на баща й се насълзиха. Нямаше представа защо.

— Кога разбра за мен? — попита Дъглас. — От единадесет годишна ли знаеш, че имаш по-голям брат?

Джудит едва не изгуби самообладание. Предателството на майка й изведнъж я завладя.

— Не знаех за теб… до днес — прошепна. — Тя не е казвала на никой.

Дъглас сви рамене, опитвайки да се държи така, сякаш не го беше грижа, но Джудит забеляза уязвимостта му.

— Бъди благодарен, че те е оставила тук. Имал си по-голям късмет.

Брат й се трогна от загрижеността й за чувствата му. Прочисти гърло, за да успокои напрежението и каза:

— Щях да се грижа за теб, както би трябвало да постъпи по-големият брат, Джудит.

Тя кимна и бе готова да му каже, че вярва на думите му, но баща им привлече вниманието й.

— Искам да останеш при нас с Дъглас за известно време.

— Не — възпротиви се Иън. — Джудит, излез и ме изчакай. Трябва да обсъдя нещо с баща ти.

Тя не се поколеба. Обърна се и тръгна към вратата. Леърд Маклейн я погледа известно време и се изправи колебливо. Беше се втренчил в гърба й.

— Никога не бих нарушил обещанието си и не бих отишъл в Англия. Със сигурност не бих се върнал за съпругата си — повиши глас той.

Джудит продължи да се отдалечава от баща си. Трепереше толкова силно, че се страхуваше, да не се подкосят краката й. Само да излезеше отвън…

— Не бих се върнал заради земя или титла, нито пък заради цялото злато на Англия.

Тя беше прекосила залата, когато той изкрещя:

— Джудит Мейтлънд!

Спря и се обърна бавно. По бузите й се стичаха сълзи. Не им обърна внимание. Беше вкопчила една в друга ръцете си, за да не си личи, че трепереха.

— Бих нарушил обещанието си заради дъщеря ми — извика баща й. — О, да, щях да се върна в Англия заради теб.

Тя си пое дълбоко дъх и кимна. Ужасно й се искаше да му повярва, но знаеше, че й трябва време, за да разграничи лъжата от истината.

Греъм стоеше в основата на стълбите, водещи към входа. Двама воини висяха като стражи зад него. Погледът й срещна този на старейшината. Изражението му спря дъха й. Ядът и презрението му бяха толкова явни, че се почувства така, сякаш Греъм я бе заплюл.

Беше убедена, че ще й прилошее. Изтича навън, прекоси двора и продължи към уединението на дърветата. Не спря да тича, докато не остана без дъх. После се строполи на земята и избухна в силни ридания.

Джудит бе толкова объркана. Дали баща й й бе казал истината? Ако е знаел за нея, щеше ли да я потърси? Щеше ли да бъде способен да я обича?

О, боже, изгубените години, лъжите, самотата. Вече бе твърде късно. Беше казала коя е и Греъм й показа само с един презрителен поглед, че е изгубила всичко. Тя беше чужда отново. Беше ли изгубила и Иън?

 

 

Той знаеше, че тя се нуждае от него сега. Мислеше, че я е обидил с признанието, че се е оженил за нея заради това, че е Маклейн. Искаше да отиде при нея, разбира се, но трябваше да се разбере с баща й. Безопасността й бе по-важна от чувствата й.

— Използвал си дъщеря ми, за да се добереш до мен, нали? — попита леърд Маклейн. Опита се да звучи разгневен, но не успя. Въздъхна. — Истината е, че аз сигурно щях да сторя същото, ако бях на твое място.

Самообладанието на Иън се изпари. Пресегна се през масата, сграбчи бащата на Джудит за раменете и го вдигна във въздуха. Дъглас се втурна да се притече на помощ на баща си. Иън го запрати назад с опакото на юмрука си.

— Ожених се за Джудит, за да я предпазя от теб, копеле такова — изрева той и блъсна Маклейн обратно на стола му. — Сега ще постигнем някакво разбирателство или, кълна се в бог, ще те убия.

Леърд Маклейн вдигна ръка, за да спре воините си, които се спуснаха към Иън.

— Всички да излязат — изкрещя им той. — Това е между мен и леърд Мейтлънд. Дъглас, ти можеш да останеш.

— Патрик остава също — нареди Иън.

— Аз оставам — извика Греъм.

— Както искаш — съгласи се Маклейн с изтощен глас. Изчака, докато воините излязоха, и се изправи срещу Иън. — Защо смяташ, че трябва да я защитаваш от мен? Аз съм й баща.

— Знаеш много добре защо, по дяволите — отвърна Иън. — Щеше да я омъжиш за Дънбар. Не можех да го позволя.

Леърд Маклейн не се възпротиви при споменаването на тази вероятност, тъй като бе истина. Вероятно щеше да го стори, за да заздрави съюза им.

— Щях първо да поискам разрешението й — измърмори той. Отново седна на стола си. — Мили боже, толкова е трудно да го осъзная. Имам дъщеря.

— И съпруга — напомни му Иън.

Лицето на Маклейн посърна.

— Да, и съпруга — съгласи се той. — Тя ме напусна — поясни. — Беше под предлог, че иска да отиде до Англия, за да посети болния си брат. Знаех, че не възнамерява да се върне. Бях доволен, че ще се отърва от нея. Поисках да отпразнувам новината, когато разбрах, че е умряла. Дори и да е грях, не го крия. Не познавах друга жена като нея. Нито преди да я срещна, нито след това. Тя нямаше съвест. Живееше за собственото си удоволствие, без нищо друго да я интересува. Беше толкова жестока към сина си, че се налагаше да прекарвам повече от дните си, защитавайки го от собствената му майка.

— Джудит не е имала никой, който да я защитава.

— Осъзнавам това — отвърна Маклейн. Изведнъж изглеждаше много състарен. — Каза, че е живяла с леля си през първите четири години. Какво се е случило после? С майка си ли е живяла? А братът на съпругата ми? Пияницата? — попита Маклейн.

— И той е живял с тях. Лелята и чичото се опитали да се грижат за Джудит. Живеела с тях шест месеца от годината, а през останалото време е била в Ада.

— Странно споразумение — каза Маклейн. — Никога не бих могъл да й се отплатя за това. Никога… — Гласът му се разтрепери. Престори се, че кашля и продължи. — Ще получиш съюза ни, Иън, ако все още го искаш. Дънбар ще се възпротивят, разбира се, но лесно ще ги принудим да се държат прилично, тъй като ще са приклещени между нас. Имам само една молба.

— Каква е тя?

— Искам Джудит да остане тук за малко. Бих искал да я опозная.

Иън вече клатеше глава, преди Маклейн да успее да довърши молбата си.

— Съпругата ми ще остане с мен.

— Ще й позволяваш ли да ни посещава от време на време?

— Ако тя самата пожелае — противопостави се Иън. — Не бих я накарал насила.

— Но ти няма да я спреш, нали?

— Няма — отстъпи Иън. — Ако тя пожелае да се срещнете отново, сам ще я доведа.

— Иън Мейтлънд, даваш обещания, без да имаш право — заяви Греъм, който почти крещеше. — Съветът ще реши дали да има съюз, не ти.

Иън се обърна към Греъм.

— Ще обсъждаме това по-късно — заповяда той.

— Трябва да си благодарен, че дъщеря ми проговори навреме — изкрещя Маклейн. Изправи се, подпря ръце на масата и се наведе напред. — Спаси жалкия ти задник, Греъм, ръцете ме сърбят от години да те разкъсам на парчета. Може и да го сторя, ако разбера, че не се държиш добре с Джудит. — Направи пауза, за да отправи кръвнишки поглед към врага си и продължи: — Видях изражението ти, когато чу, че е Маклейн. Не ти понесе, нали? Сигурно доста те е подразнил фактът, че твоят леърд се е оженил за дъщеря ми. Няма значение — изрева Маклейн. — Ако я нараниш, кълна се в бог, ще те убия с голи ръце.

— Татко, ами ако Джудит иска да остане тук, с нас — попита Дъглас. — Може да не иска да тръгне с Иън. Трябва да я попиташ.

Иън не се впечатли от внезапната братска загриженост, обзела Дъглас.

— Тя идва с мен.

Дъглас не се предаваше.

— Ще му позволиш ли да я отведе, ако тя не иска?

— Да му позволя? — Маклейн се усмихна за първи път. — Изглежда, че Иън ще постъпи така, както си пожелае.

След което се обърна към Иън:

— Може би си започнал като си намислил хитър план, но си се влюбил в нея по някое време, нали?

Иън отказа да му отговори. Дъглас обаче не се отказваше.

— Обичаш ли Джудит?

Иън въздъхна тежко. Братът на Джудит очевидно бе голям досадник.

— Наистина ли смяташ, че ще се оженя за една Маклейн, ако не я обичах?

Леърд Маклейн се изсмя гърлено.

— Добре дошъл в семейството, синко.

 

 

Иън завари Джудит, подпряна на едно дърво, встрани от пътя и доста надалеч от крепостта. Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да може да види колко бледо бе лицето й.

— Джудит, време е да се прибираме у дома.

— Да, разбира се.

Тя не се помръдна и той я приближи. Когато го погледна, видя, че е плакала.

— Добре ли си? — попита я загрижен. — Знам, че ти беше трудно.

Очите й се изпълниха отново със сълзи.

— Баща ми излъга ли ме, или ми каза истината? Толкова много лъжа има в миналото ми, че вече не мога да различа едното от другото. Но в крайна сметка няма значение, нали? Ако вярвам, че баща ми би се върнал за мен, ако знаеше, това ще компенсира изгубените години.

— Смятам, че е от значение за теб — продължи Иън. — И смятам, че ти каза истината. Ако е знаел, щеше да дойде до Англия, за да те вземе.

Съпругата му се отмести от дървото и изправи рамене.

— Сигурно си ми много ядосан. Трябваше да ти кажа кой е баща ми.

— Джудит…

Тя го прекъсна.

— Страхувах се, че няма да ме искаш, като научиш истината. — Младата жена най-после разбра, че Иън не й беше ядосан. — Защо не си разстроен? Новината сигурно те е поразила. И защо излъга баща ми?

— Кога съм го излъгал?

— Когато му каза, че си знаел, че съм му дъщеря.

— Не съм лъгал. Знаех, преди да се оженя за теб.

— Няма как да си знаел — проплака тя.

— Ще го обсъдим по-късно. След като се приберем у дома.

Джудит поклати глава. Искаше да говорят сега. Почувства се така, сякаш целият й свят бе рухнал.

— Ако си знаел… защо тогава се ожени за мен?

Той се протегна, но тя отстъпи назад.

— Джудит, няма да обсъждам това сега.

Господи, колко спокоен и разумен звучеше.

— Ти ме използва.

— Предпазих те.

— Искал си съюза. Това е причината, поради която си се оженил за мен. А аз си мислех, че след като няма какво да получиш в замяна, сигурно наистина искаш мен, че ти… — Гласът й заглъхна в ридания. Гадеше й се от истината, едва не се преви на две. Отстъпи още една крачка назад. Наивността й я караше да се ядосва още повече на себе си. — Такава глупачка съм — изкрещя. — Наистина бях започнала да вярвам, че мога да живея тук. Че ще бъда приета и няма да има значение коя е майка ми или кой е баща ми…

Пое си дъх и опита да се успокои.

— Сама съм си виновна, за тези глупави мисли. Никога няма да бъда приета тук. Няма да се прибера у дома с теб, Иън. Никога.

— Не ми повишавай тон — нареди й той със смразяващо тих глас. — И ще се прибереш с мен. Сега.

Придвижи се със скоростта на светкавица. Тя не можа да реагира и да избяга. Хвана я за ръцете и я повлече надолу по пътеката, преди да успее да се съпротиви.

Джудит опита да се измъкне, но си спомни за Франсис Катрин. Приятелката й се нуждаеше от нея.

Иън спря.

— Да не си посмяла да се разплачеш.

— Ти разби сърцето ми.

— Ще поправя това по-късно.

Тя едва не избухна в сълзи. Воините, които се насъбраха в двора промениха решението й. Изправи рамене и застана до съпруга си, решена да не се посрами пред останалите Маклейн.

Греъм и Патрик вече бяха възседнали конете си и бяха готови да тръгнат. Иън не позволи на Джудит да язди сама. Подаде юздите на жребеца й на брат си, обърна се и я качи на своя. Метна се зад нея, положи я в скута си и поведе останалите. Минаха покрай Греъм. Щом погледите им се срещнаха, той се извърна. Тя наведе глава, сви отчаяно ръце и опита с всички сили да не издаде чувствата си. Не искаше никой от тях да узнае, че бе наранена.

Иън забеляза как Греъм засегна съпругата му. Толкова се раздразни, че едва запази самообладание. Джудит се изпъна в ръцете му. Той я придърпа към гърдите си, наведе се над нея и й прошепна:

— Ние с теб си принадлежим един на друг, Джудит. Нищо друго няма значение. Запомни това.

Той не бе осъзнал, колко значими бяха тези думи, докато не ги изрече. Напрежението в гърдите й намаля. Любовта му към нея го караше да си мисли, че може да покори света. Нямаше проблем, който да не можеха да посрещнат, стига само да бяха заедно. Спомни си как му беше казала, че иска да може да споделя всяка грижа с него. И че той също трябвало да споделя своите грижи с нея. Тогава Иън се бе присмял на идеята, защото вярваше, че само и единствено той трябваше да взима всяко решение, да разрешава всеки проблем, да издава всяка заповед. Нейната задача бе само да му каже кое не е наред и той щеше да се погрижи за останалото.

Беше истинско чудо, че тя го обича и той изобщо не можеше да си обясни защо. Убеден бе, че не го заслужава. Почти се усмихна, тъй като — заслужаваше, или не — сърцето й му принадлежеше. И никога нямаше да я изгуби. Никога.

Сякаш беше изказал мислите си на глас, тъй като Джудит изведнъж каза:

— Няма да живея с мъж, който не ме обича.

Беше подготвена за гняв и тайничко се надяваше на разкаяние. Не получи нито едно от двете.

— Добре — съгласи се той.

Тя се извърна. Иън знаеше, че не е в състояние да го изслуша. Утре щеше да е по-подходящо време за обяснения.

— Затвори очи и си почивай — нареди й той. — Изтощена си.

Беше готова да го послуша, когато забеляза нещо в тъмнината. Стегна се и го сграбчи за ръката. Дърветата около тях сякаш се съживиха. Сенки се прокрадваха на лунната светлина.

Бяха воини от клана Мейтлънд. Толкова много на брой, че не успя да ги преброи. Бяха облечени като за битка. Рамзи бе начело. Приближи се напред и зачака Иън да му каже, какво се бе случило.

Съпругът й не бе дошъл сам, в крайна сметка. Воините му явно са чакали командата му, за да се впуснат в битка. Джудит бе благодарна, че успя да предотврати война и се зачуди колко ли живота щяха да бъдат погубени, ако бе замълчала.

Не проговори на съпруга си, докато не се прибраха. Каза му, че не иска да споделя леглото си с него. Той я вдигна и я занесе в спалнята. Тя беше твърде уморена, за да се съпротивлява. Заспа преди Иън да успее да я съблече.

Не можа да я остави сама. Държа я в ръцете си, милва я, целува я и рано, преди изгрев прави любов с нея.

Тя беше твърде сънена, за да се възпротиви, а след това твърде погълната от страстта му, за да го спре. Устата му бе толкова гореща. Ръцете му галеха бедрата й, разтваряйки ги внимателно. Пръстите му проникваха във влажната й нежност, докато езикът му превземаше устните й. Еротичната игра я накара да стене от удоволствие. Движеше се неспирно срещу него. Това бе знак за разрешението, от което се нуждаеше. Настани се между краката й и проникна дълбоко в нея. Тя се изви и обхвана врата му с ръце, за да го придърпа по-близо към себе си. Тласъците му бяха бавни, и отривисти. Сладкото мъчение я влудяваше. Стегна крака около него и повдигна ханша си по-енергично, за да го накара да забърза темпото.

Свършиха заедно. Той изръмжа гърлено и се стовари върху нея. Тя го прегърна силно, докато вълните на екстаза опустошаваха тялото й, а после заплака сгушена в него.

След като се разплака, не можа да спре. Той се отърколи настрана, притисна я към себе си, като й нашепваше мили думи, докато накрая не я успокои напълно и не се увери, че е заспала отново. Иън затвори очи и стори същото.

На следващата сутрин излезе от спалнята цял час преди Джудит да се събуди. Икономката се качи горе, за да я повика, почука тихо на вратата и извика името й.

Джудит току-що се бе облякла. Носеше бледорозова рокля. По нейно настояване, Хелън се втурна в спалнята. Погледна към Джудит и спря:

— Не носиш плейда? — изрече бързо тя.

— Не — отвърна й Джудит, без да поясни. — За какво искаше да говориш с мен.

— Старейшините…

— Да? — подкани я Джудит, след като Хелън не продължи.

— Чакат те в залата, искат да говорят с теб. Вярно ли е? Наистина ли баща ти е… — Хелън сякаш не можеше да изрече името.

Джудит се смили над нея.

— Леърд Маклейн ми е баща.

— Не слизай долу — извика по-възрастната жена и започна да кърши ръце от вълнение. — Струваш ми се ужасно бледа. Върни се обратно в леглото. Ще им кажа, че си болна.

Джудит поклати глава.

— Не мога да се крия тук — отвърна тя. Погледна към вратата и се спря. — Съветът не нарушава ли едно от най-свещените си правила, като се обръща директно към мен по важен въпрос?

Хелън кимна.

— Сигурно са твърде ядосани да мислят за правила в момента. Освен това, вече позволиха на жена да се изправи пред тях. Твоята Франсис Катрин. Седмици наред се говореше за този случай.

Джудит се усмихна.

— Франсис Катрин ми каза, че са се опитали да я принудят да се откаже и да не ме повика. Сигурно искат да й извият врата. Погледни само колко неприятности създадох.

Хелън поклати глава.

— Няма такова нещо.

Джудит я потупа по ръката.

— Съпругът ми чака ли ме наред със старейшините?

Хелън отново поклати глава. Едва сдържаше емоциите си. Гласът й трепереше, докато отговаряше на господарката си.

— Той идва насам от дома на брат си. Греъм изпрати съобщение за него. Нали няма да те отпратят?

— Баща ми е техен враг — напомни й Джудит. — Не мога да си представя защо биха ми позволили да остана.

— Но нашият леърд ти е съпруг — прошепна Хелън. — Със сигурност…

Джудит не искаше да говорят за Иън. Помощничката й се разстройваше. Сълзите се стичаха по бузите й. Джудит съжаляваше, че е причината за това безпокойство, но не знаеше как да я успокои. Не можеше да й каже, че всичко ще е наред, тъй като това би било нелепа лъжа.

— Ще преживея и това — отвърна тя. — Ти също. — Насили се да се усмихне, ощипа бузите си, за да им придаде малко цвят, и излезе от стаята.

Иън влезе вътре, тъкмо когато съпругата му слизаше по стълбите. Успокои се като я видя. Тя не знаеше какво означава всичко това.

— Искам да поговоря с теб, Иън. Искам да ти кажа нещо.

— Не сега, Джудит. Няма време.

— Искам да намериш време — настоя младата жена.

— Франсис Катрин се нуждае от теб, съпруго.

Цялото й изражение се промени. Изтича по стълбите.

— Бебето ли?

Иън кимна.

— Хелън? — извика Джудит.

— Чух, милейди. Само да си събера нещата и ще те последвам.

Джудит хвана Иън за ръка. Осъзна какво е сторила и го пусна. Той я задържа. Обърна се, отвори вратата и я издърпа навън.

Старейшините се бяха скупчили на групичка пред масата до камината. Иън се държеше така, сякаш ги нямаше там.

— Кога започнаха болките? — попита Джудит.

— Патрик не каза. Толкова е притеснен, че не може да отрони една смислена дума.

Иън не преувеличаваше. Съпругът на Франсис Катрин стоеше на прага.

— Тя иска да извикам свещеника — измърмори той, щом ги видя. — Милостиви боже, аз съм виновен за всичко.

Джудит не знаеше какво да му отговори. Иън поклати глава.

— Стегни се, Патрик — нареди му той. — Не й помагаш, като се държиш така.

— Вината е моя, казвам ти. — Патрик шептеше измъчено.

— По дяволите — измърмори Иън. — Разбира се, че вината е твоя. Ти я вкара в леглото си…

— Не е това — прекъсна го Патрик.

— Кое е тогава? — попита Иън, щом брат му не понечи да му обясни.

— Аз причиних раждането. Говорехме си за бащата на Джудит и тя ми каза, че е знаела от години. Малко се ядосах, че не ми е казала и мисля, че й повиших тон.

Патрик препречваше пътя на Джудит по невнимание, докато признаваше греха си пред брат му. Джудит най-сетне го избута от пътя си и се втурна вътре.

Спря незабавно, щом зърна Франсис Катрин. Приятелката й седеше на масата и решеше косата си. Изглеждаше невероятно спокойна. Дори си тананикаше.

Франсис Катрин й се усмихна и я прикани да затвори вратата.

— Подай ми тази панделка — помоли тя. — Розовата, до леглото, ако обичаш.

Джудит изпълни молбата. Осъзна, че ръцете й трепереха.

— Как се чувстваш Франсис Катрин? — попита, шепнейки разтревожено.

— Чудесно, благодаря.

Джудит се загледа в приятелката си.

— Боли ли те или само се преструваш?

— Ако не сега, то след малко — отвърна Франсис Катрин.

Джудит се приближи до масата и се стовари на стола отсреща. Пое си дълбоко дъх, в опит да успокои лудо биещото си сърце, и попита, какъв по дяволите, бе този нелогичен отговор.

Франсис Катрин поясни с удоволствие.

— Боли ме — каза тя. — Но ако не ме болеше, щях да се престоря само за да подразня Патрик. Напускам го, Джудит. Никой мъж няма да ми крещи така, пък било то и съпругът ми. Може да ми помогнеш да опаковам багажа си.

Джудит прихна да се смее.

— Сега ли искаш да си тръгнеш, или след като се роди бебето?

Приятелката й се усмихна.

— След като се роди — каза тя. — Изобщо не ме е страх — добави шепнешком и отклони темата. — Не е ли странно? През цялата си бременност бях толкова уплашена, но сега изобщо не ме е страх.

— Защо тогава искаш да доведат свещеника?

— За да създам работа на Патрик.

Джудит не й повярва.

— Искала си да изплашиш Патрик, нали?

— Това също.

— Криеш лош характер в себе си, Франсис Катрин — укори я Джудит. — Съзнателно да искаш да изплашиш съпруга си. Трябва веднага да го извикаш и да му поискаш прошка.

— Ще го сторя — обеща приятелката й. — Ужасно ли беше за теб?

Тя сменяше темите толкова рязко, че Джудит имаше нужда от време, за да реагира.

— Баща ми е симпатичен мъж — отбеляза тя.

— Заплю ли го в лицето?

— Не.

— Разкажи какво се случи — настоя Катрин.

Джудит се усмихна.

— Няма да ти кажа нищо, докато не говориш със съпруга си. Не го ли чуваш отвън, толкова е притеснен. Засрами се, Катрин.

Внезапна болка обзе приятелката й. Тя изпусна четката за коса и се вкопчи в ръката на Джудит. Дишаше тежко, след края на контракцията. Джудит преброи наум колко секунди продължи болката.

— Тази беше малко по-силна от предишната — прошепна Франсис Катрин. — Все още не са на често. Попий потта ми, Джудит, и кажи на Патрик да влезе. Готова съм да чуя извинението му.

Джудит побърза да го извика. Изчака отвън, за да осигури уединение на двойката. Иън седеше на каменния бордюр и я наблюдаваше.

— Никога не бях виждал брат ми толкова неконтролируем — отбеляза той.

— Обича съпругата си и се притеснява за нея.

Иън сви рамене.

— И аз те обичам, но съм убеден, че няма да се държа като Патрик, когато раждаш сина ми или дъщеря ми.

Изрече думите толкова внимателно и естествено, че дори успя да я изненада.

— Какво каза?

Позволи й да забележи раздразнението му.

— Казах, че няма да загубя контрол като Патрик…

— Преди това — прекъсна го тя. — Каза, че ме обичаш. Прозвуча така, сякаш наистина го мислиш.

— Винаги съм бил искрен. Знаеш го много добре. Джудит, колко време мислиш, че ще трае раждането?

Младата жена пренебрегна въпроса.

— Не ме обичаш — заяви категорично тя. — Бях жертвата, която трябваше да направиш, за да получиш съюза. — Не му позволи да й отговори. — Пръстенът ме издаде, нали? Същият като на Дъглас е и ти го разпозна.

— Пръстенът ми беше познат, но ми отне доста време, за да се досетя къде го бях виждал.

— Кога точно си спомни?

— Когато бяхме на гробището. После Патрик чул, как питаш съпругата му, какво мисли, че ще направя, ако разбера, че Маклейн е баща ти. Веднага ми каза, разбира се, но аз вече знаех.

Джудит поклати глава.

— Не разбирам — призна му. — Щом е знаел, защо се е ядосал на Франсис Катрин?

— Защото не му се е доверила.

— Значи веднага, щом разбра кой е баща ми, се ожени за мен.

— Точно така, по дяволите — потвърди той. Изправи се и я придърпа в ръцете си. — Без цветя — прошепна. — Съжалявам. Безопасността ти ми е по-важна. Нямах време да го направя както трябва.

Мили боже, така й се искаше да му вярва.

— Не трябваше да се жениш за мен, за да ме защитиш.

— Напротив. Беше въпрос на време, преди някой от старейшините да забележи пръстена. Щяха да го разпознаят веднага.

— Бях готова да го изхвърля.

Иън въздъхна.

— Нямаше да го направиш. Твърде добро сърце имаш, за да погубиш единствената връзка с мъжа, който те е създал.

Джудит се отказа да спори.

— Ти не го харесваш, нали?

— Баща ти ли?

— Да.

— Разбира се, че не го харесвам. Той е истинско копеле. Но също така е и твой баща и след като знаех, че ще те запазя за себе си, изпратих Рамзи, да договори съюз с него. Щеше да е много по-добре, ако го сторех с Дънбар. Земите им граничат с нашите, но Маклейн е твой баща и ти имаш пълното право да се върнеш при него… ако пожелаеш.

— Но нали нямаш доверие на Маклейн?

— Така е. Но не вярвам много и на Дънбар.

— Харесваш ли Дъглас?

— Не особено?

Тя намери откровеността му за забавна.

— Ти не харесваш никой, нали?

— Харесвам теб — усмихна й се нежно той.

Винаги, когато я погледнеше по този начин, дъхът й секваше. Джудит трябваше да си наложи, да се съсредоточи върху разговора. Насочи поглед към гърдите му.

— Защо бе толкова наложително да правиш съюз, с който и да било от клановете? Преди винаги сте странили от останалите.

— Леърд Дънбар е стар, изтощен, и въпреки това не искаше да предаде длъжността на по-млад воин. Когато чух, че преговаря с Маклейн, се опитах да се намеся, преди да сключат съюз. Дънбар ведно с Маклейн щяха да станат непобедими. Можеше да се окаже сериозен проблем.

— Защо не ми обясни всичко това?

— Току-що го направих.

И двамата знаеха, че увърта.

— Защо не ми каза по-рано? — настоя тя.

— Беше ми трудно — призна най-сетне той. — Никога не съм обсъждал тревогите си с друг, освен с Патрик.

— Нито дори с Греъм?

— Не.

Джудит отстъпи назад и го погледна в очите.

— Кое те накара да промениш мнението си?

— Ти. И Франсис Катрин.

— Не разбирам.

Иън я хвана за ръка, накара я да седне на каменната ограда и се настани до нея.

— В началото не разбирах връзката между вас двете. Изглежда си имахте пълно доверие.

— Наистина си вярваме безусловно — потвърди съпругата му.

Той кимна.

— Тя не бе казала на никой кой е баща ти и ти не се притесняваше, че ще го стори.

Иън сякаш премисляше нещо. Гласът му затихна, стана колеблив:

— Даде й оръжие, което можеше да използва срещу теб. Един мъж никога не би направил такова нещо.

— Някои биха.

— Аз не бих — призна си той. — Докато не срещнах теб, не вярвах в съществуването на такова доверие.

Иън се изправи изведнъж. Сключи ръце зад гърба си и се обърна към нея.

— Ти ми показа, че може да се довериш напълно на приятел. Искам същото, Джудит. Каза ми, че ми вярваш. Ако ми вярваш с цялото си сърце, ще приемеш безусловно, че когато ти казвам, че те обичам, наистина го мисля. Само тогава неувереността, страха и болката ще изчезнат.

Джудит бе навела ниско глава. Осъзна, че й казва истината.

— Не ти вярвах достатъчно, за да ти кажа кой е баща ми — призна му шепнешком. — Но все някога щях да го сторя. Страхувах се, че ако научиш, повече няма да ме искаш.

— Ако ми вярваше достатъчно.

Тя кимна.

— Опитах се, точно преди венчавката… Защо не ми позволи да ти кажа?

— Бях отчаян да те защитя и единственият начин бе като те направя своя съпруга. Съветът нямаше да го допусне, ако научеха, че Маклейн ти е баща. Щяха да се възползват от това, за да го унищожат.

— Ако бях оставила пръстена си в Англия, нищо от това нямаше…

Той не й позволи да довърши.

— Тайните излизат наяве, рано или късно. Твърде много хора са знаели истината. Роднините ти в Англия можеше да посетят Маклейн, за да поискат помощта му и да те върнат обратно — той сви рамене. — Все още може да го сторят. — Но не изглеждаше особено притеснен от факта.

— Иън, не мисля, че бих могла да остана тук. Начинът, по който Греъм ме погледна, след като разбра кой е баща ми… Никога няма да ме приеме като Мейтлънд. Отново ще съм чужда. Не мога да остана.

— Добре.

Незабавното му съгласие я обърка. Мислеше, че поне ще я помоли да опита и тя щеше да постъпи доста благородно като се съгласеше. Как можеше да й признае любовта си и да й даде съгласието си да си тръгне?

Джудит нямаше време да го накара да й обясни. Патрик отвори вратата и я извика. Влезе вътре и завари Франсис Катрин сияеща от радост. Джудит предположи, че съпругът й се е разкаял подобаващо.

Франсис Катрин не усещаше толкова силна болка, когато се разхождаше и крачеше бавно напред-назад пред камината, докато Джудит се зае с необходимата подготовка.

Приятелката й имаше стотици въпроси за Маклейн. Джудит не можа да отговори на всички. Когато най-сетне й се удаде възможност да каже цяло изречение, без да я прекъснат, разказа на приятелката си за Дъглас.

— Имам брат. Пет години е по-голям от мен. Майка ми го изоставила и не е споменала пред никой.

Франсис Катрин едва не се спъна. Ядоса се вместо Джудит.

— Тази проклета кучка — изкрещя тя.

Беше готова да изрази още някое непристойно мнение за майката на Джудит, когато чу как съпругът й се извини от нейно име през прозореца. Франсис Катрин закри устата си с ръка, за да потисне смеха си.

— Майка ти е чудовище — прошепна тя. — Ако има справедливост на този свят, ще си получи заслуженото.

Джудит не вярваше, че ще стане точно така, но нямаше да спори с приятелката си сега.

— Може би — съгласи се тя.

— Агнес си получи нейното. — Франсис Катрин кимна утвърдително.

— Защо? Какво се е случило с нея? — попита Джудит.

Франсис Катрин се престори, че не е чула.

— Така й се пада. Беше много глупаво от нейна страна да разпространява такива ужасни слухове за теб и да реши, че нашият леърд няма да ги чуе.

— Иън е разбрал?

— Да — отвърна Франсис Катрин. Замълча, за да се съсредоточи върху болката, която я връхлетя, като сграбчи полицата над камината, докато отмине. — Господи, тази беше още по-силна и от последната — каза тя и попи челото си с ленената кърпа.

— И доста продължителна — осведоми я Джудит.

Франсис Катрин кимна.

— Така, докъде бях стигнала? А, да, Агнес.

— Какво точно е чул Иън?

— Че си носела детето му, преди да се омъжиш за него.

— Милостиви боже, сигурно е бил бесен…

— О, да. Ти, Патрик и Греъм бяхте за риба. Иън се прибра два часа по-късно. Дойде да провери дали всичко с мен е наред. Много мило от негова страна, нали? Той се промени значително, откакто се ожени за теб, Джудит. Никога преди…

— Франсис Катрин, отплесваш се. Какво е сторил с Агнес?

— И до там ще стигна. Иън отиде в крепостта. Някой сигурно го е пресрещнал и му е казал. Или може би някой от старейшините е споменал…

— Не ме интересува как е разбрал — Джудит я прекъсна отново. — Искам да чуя какво е направил. Влудяваш ме с тези заобикалки, Франсис Катрин.

Приятелката й се усмихна.

— Не те карам да мислиш за раждането, нали?

Джудит кимна. После се помоли на Франсис Катрин да довърши разказа си.

И тя продължи с радост:

— Отишъл директно в колибата на Агнес. Бродик ми каза. И той се отби оттук, само за да се увери, че всичко е наред. Мисля, че Патрик го е накарал. Както и да е, след около час излязох навън за глътка чист въздух и видях Агнес и дъщеря й Сесилия, натоварени с багаж, да се спускат надолу по хълма. Бродик ми каза, че напускат земите на Мейтлънд. Няма да се върнат никога, Джудит.

— Къде ще отидат?

— При братовчеди на Агнес — поясни Франсис Катрин. — Конвой воини са яздили с тях.

— Иън не ми е споменал и дума — Джудит се замисли над това за минута, а приятелката й отново закрачи наоколо.

Хелън потропа на вратата и прекъсна личния разговор.

— Ще продължим после — прошепна Франсис Катрин.

Джудит се съгласи. Помогна на Хелън да донесе огромна кофа с кърпи и ги сложи при останалите на масата. Уинслоу следваше икономката. Носеше стола за раждане. Франсис Катрин най-учтиво покани воина да остане за обяд. Уинслоу беше твърде изненадан от поканата и успя само да поклати глава.

Патрик изобщо не бе в състояние да преметне плейда през гредата. Уинслоу се справи с тази задача. Франсис Катрин се опита да му поднесе нещо за пиене, когато приключи. Той отказа виното и се запъти към вратата. Изведнъж спря и се обърна отново към тях.

— Съпругата ми чака отвън. Иска да помогне. Ако не ви трябва…

— Моля те, покани я да влезе — нареди Джудит. — Ще се радваме на компанията й, нали, Франсис Катрин?

— О, да. Ще може да обядва с нас.

Хелън прекъсна сгъването на чаршафите и вдигна поглед.

— Гладна ли си, момиче? Мога да ти донеса малко супа, варих я късно снощи. Къкри цяла вечер на огъня.

— Да, благодаря — отвърна Франсис Катрин. — Изобщо не съм гладна, обаче.

— Тогава защо… — започна Джудит.

— Щом е време за обяд, трябва да се сервира обяд — настоя Франсис Катрин. — Всичко трябва да бъде както обикновено. Съгласна ли си, Джудит?

— Да, разбира се.

Изабел се втурна вътре и привлече вниманието на всички. Затръшна вратата след себе си, отиде до Франсис Катрин и я хвана за ръка. Джудит стоеше отстрани, а Изабел повтори всички окуражителни думи, които бе получила от Джудит, по време на раждането си. Говори за чудото, което щеше да се случи, добави, че може би нямаше да е приятна гледка, но въпреки това, щеше да е прекрасна. А Франсис Катрин трябваше да усети радостта от безценния дълг да дари живот.

Топло чувство на задоволство изпълни Джудит. Беше променила нечий живот. Знаеше, че ако съветът реши, скоро ще трябва да напусне това място, но докато бе живяла тук, поне бе повлияла на някого. Поне още една жена, освен Франсис Катрин, щеше да я помни.

Хелън излезе от колибата, за да донесе супа. Изабел бе оставила сина си на грижите на лелята на Уинслоу и трябваше да отиде, за да я предупреди, че ще остане при Франсис Катрин, докато бебето се роди.

Франсис Катрин изчака, да останат насаме и се обърна към Джудит:

— Тревожиш ли се за мен?

— Може би само малко — призна Джудит.

— Защо имаш толкова странно изражение? Какво си мислеше, когато Изабел ми говореше?

Джудит се усмихна. На Франсис Катрин рядко й убягваха нещата.

— Осъзнах, че съм променила по някакъв начин живота на Изабел. Помогнах й да роди сина си и тя никога няма да забави това. Останалите може и да не си спомнят за мен един ден, но не и Изабел.

— Разбира се, че няма — потвърди Франсис Катрин и смени темата. — Патрик казва, че Иън не му разкрива какво ще направи. Съпругът ми е убеден, че съветът ще накаже и двама ви. Каза ми, че когато споделил това с брат си, Иън само се усмихнал и поклатил глава.

Джудит сви рамене.

— Няма да остана тук, без значение какво ще се случи. Разбираш защо, нали? Не мога отново да съм чужда.

— Джудит, всички жени тук се чувстват по този начин — опита се да я убеди Франсис Катрин. Вратата се отвори със замах.

— Е? — изкрещя Патрик.

— Какво „е“, съпруже?

— Франсис Катрин, защо отнема толкова време?

— Патрик, наистина трябва да се успокоиш — нареди му Джудит. — Няма да стане скоро.

Франсис Катрин се спусна към съпруга си.

— Съжалявам, че те разочаровам, но все още нищо не се случва. Не мога да накарам бебето да бърза, Патрик.

— Джудит, ти можеш ли да направиш нещо?

— Съпругата ти ще си почива сега — обяви жената на леърда. — Трябва да сме търпеливи.

Патрик въздъхна.

— Уинслоу каза, че си два пъти по-голяма, отколкото е била Изабел — отбеляза той намръщен.

Франсис Катрин не се противопостави на този коментар. Знаеше, че съпругът й си търсеше повод за нови притеснения.

— Понеже ядях два пъти повече — му отвърна тя. — Къде отиде Иън?

Патрик се усмихна.

— Влудявах го. Отиде да тренира с воините си.

— Трябва да отидеш и да му помогнеш — предложи Франсис Катрин. — Ще изпратя някой да те повика, щом настане време.

Съпругът й се съгласи с неохота. Продължи да се връща обратно и вечерта отново се настани пред вратата.

Лелята на Изабел дойде да я повика на два пъти през безкрайния ден, за да нахрани сина си. Хелън се оттегли само веднъж, за да се увери, че старейшините са вечеряли както подобава и че се грижат за сина й Андрю.

Контракциите на Франсис Катрин продължаваха да са непостоянни до късно следобед. След това я връхлетяха с пълна сила, но тя беше повече от подготвена за болката.

До полунощ вече крещеше в агония. Използваше родилния стол, като се напъваше с цялата си сила по време на всяка мъчителна контракция. Хелън натискаше с длани корема й, но усилията й само увеличаваха болката. Бебето не искаше да излиза.

Нещо не беше наред и всички го усещаха. Болките идваха една след друга, досега би трябвало вече да е родила. Нещо спъваше процеса. Хелън коленичи на пода пред Франсис Катрин, за да провери за пореден път напредъка, и когато приключи с прегледа, се изпъна назад и погледна към Джудит.

Страхът в очите й накара стомаха на Джудит да се свие. Хелън я прикани към другия край на стаята.

— Без шептене — изкрещя Франсис Катрин. — Кажете ми какво има.

Джудит кимна в съгласие.

— Да, кажи и на двете — нареди тя.

— Бебето не е в правилна позиция. Усетих краче.

Още една контракция връхлетя Франсис Катрин. Джудит й нареди да легне. Приятелката й отказа, крещейки. Свлече се напред, ридаейки неконтролируемо.

— За Бога, Джудит. Не мога повече. Искам да умра. Болката…

— Да не си посмяла да се предаваш — прекъсна я Джудит.

— Не мога да си пъхна ръката — прошепна Хелън. — Трябва ни куката, Джудит.

— Не!

Франсис Катрин изкрещя толкова силно, че смразена, Джудит някак успя да си възвърне самоконтрола. Ала беше ужасена и едва осъзнаваше какво върши. Откъсна ръка от здравия захват на приятелката си и се спусна към купата с вода. Изми си ръцете. Инструкциите на Мод кънтяха в главата й. Не знаеше, нито я интересуваше, че това, което й бе казала акушерката, можеше да се окаже, че се основава на пълни измислици. Щеше да последва заръката й, като вярваше, че бе значима.

Хелън се изправи, когато Джудит коленичи пред Франсис Катрин.

Приятелката й бе пресипнала от писъците. Прошепна състрадателно:

— Кажи на Патрик, че съжалявам.

— Престани с тези небивалици — изкрещя Джудит. Беше безмилостна към агонията на родилката. — Всичко оплескваш, Франсис Катрин.

— Да не би да възнамеряваш да завъртиш бебето? — попита Хелън. — Ще я разкъсаш отвътре, ако се опиташ.

Джудит поклати глава. Гледаше съсредоточено приятелката си.

— Кажи ми, когато започне следващата болка — нареди тя.

Хелън се опита да й подаде купата със свинска мас.

— Намажи ръцете си — предложи й тя. — Ще помогне на бебето да излезе по-лесно.

— Не — отвърна Джудит. Не си беше измила ръцете само за да ги изцапа отново.

Изабел положи длан върху корема на Франсис Катрин. Едва след минута извика:

— Болката започва. Усещам как плътта се стяга.

Джудит започна да се моли. Франсис Катрин изпищя. Хелън и Изабел я хванаха здраво, докато Джудит приключи.

Сърцето й за малко не спря, когато усети малкото краче да се подава отдолу. Вече се молеше на глас, но никой не можеше да я чуе. Франсис Катрин заглушаваше всичко с писъците си. Джудит внимателно премести крачето и опипа за другото. Бог чу молитвите й. Не се наложи да бърка по-навътре. Бавно го измъкна навън. Франсис Катрин свърши останалото. Не спираше да се напъва. Бебето щеше да падне в краката й, ако Джудит не го бе уловила навреме.

Красивото новородено, което ги изплаши толкова силно, беше мъничко, пухкаво и беше с огненочервена коса. Бе толкова фина… и пищеше също толкова силно като майка си.

Беше съвършена.

Както и сестра й. Която не им създаде никакви проблеми. Изненада всички, обаче. Франсис Катрин плачеше от радост и облекчение, че мъчението най-сетне бе приключило. Хелън бе излязла навън, за да довърши ритуала, като закопае плацентата, според правилата на Църквата. В противен случай, демоните можеха да обсебят майката или новороденото, тъй като бяха крайно уязвими. Изабел гукаше на бебето, докато го къпеше. Джудит миеше Франсис Катрин, когато изведнъж започнаха нови напъни. Джудит й каза да престане. Притесняваше се да не получи кръвоизлив. Но приятелката й не можеше да спре. Втората й дъщеря се роди само минута по-късно. Беше достатъчно възпитана, да се появи с главата напред.

Близначките бяха еднакви. Нито Изабел, нито Хелън можеха да ги различат. Повиха ги в различни по цвят одеяла. Първородната в бяло, втората в розово, преди да ги покрият с плейда на Мейтлънд.

Франсис Катрин не кървеше много, но според Джудит, тревогата не бе отминала. Щеше да се увери, че майката ще остане в леглото поне две седмици, за да предотврати всякакви усложнения. Приятелката й най-сетне бе положена в леглото. Бяха й облекли красивата нощница, която Джудит й бе подарила. Косата й бе сресана и завързана с розова панделка. Въпреки умората, изглеждаше лъчезарна, но Джудит знаеше, че едвам стои будна.

Съобщиха на Патрик, че съпругата му е добре. Хелън не му каза дали има син, или дъщеря. Този прекрасен дълг принадлежеше на любимата му.

Бебетата бяха затъкнати в ръцете на Франсис Катрин, за да ги представи на баща им. Джудит приглади постелите около трите и отиде да повика таткото.

— Почакай — прошепна Франсис Катрин, тъй като не искаше да събуди дъщерите си. И двете спяха дълбоко.

— Да? — отвърна й Джудит.

— Ние… се справихме чудесно, нали?

— Разбира се.

— Исках само да кажа…

— Няма нужда да казваш нищо — отвърна й Джудит. — Разбирам.

Франсис Катрин се усмихна.

— Сега е твой ред, Джудит. Подари приятелче на дъщерите ми, за да има с кого да споделят тайните си — нареди й тя.

— Ще видим — отвърна Джудит. Прикани Изабел и Хелън да я последват и излязоха.

Патрик едва не я събори, когато мина покрай нея. Нетърпението му да види семейството си, накара Джудит да се усмихне.

Свежият въздух беше чудесен. Джудит бе изтощена и облекчена, че всичко вече мина. Отиде до каменната стена и седна. Изабел я последва.

— Не беше леко, нали? — прошепна Изабел. — Бях толкова уплашена за Франсис Катрин.

— И аз — призна Джудит.

— Ще й трябва помощ — заяви Хелън. — Сега се нуждае от много почивка. А и не може да се грижи сама за бебетата.

— Лелите на Уинслоу ще помагат, аз също — предложи Изабел. — Ще идваме сутрин.

— Аз мога да оставам след вечеря до сутринта — добави Хелън.

Двете жени погледнаха към Джудит, в очакване да се съгласи, че ще поеме следобедите. Тя поклати глава.

— Трябва да намерим някой друг — отвърна. — Не мога да обещая, че ще помагам, тъй като не съм сигурна колко дълго ще остана тук.

— Какви, за бога, ги приказваш? — попита Изабел, явно изненадана от изказването на Джудит.

— Ще обясня утре. Сега трябва да поговоря с Франсис Катрин. Искам и двете да ми обещаете, че ще се грижите за нея. Не й позволявайте да става от леглото. Още не е вън от опасност. — Джудит долови отчаянието в гласа си. Не можеше да го контролира. Изтощението я правеше още по-чувствителна.

Нито Изабел, нито Хелън оспориха казаното от нея. Джудит бе благодарна за тишината. Хелън въздъхна тихо. Тъгата, която бе изписана върху лицето на господарката й, разкъса сърцето й. Реши да разведри разговора.

— И вие ли бяхте толкова изненадани, колкото мен, когато Франсис Катрин започна отново да ражда?

Изабел и Джудит се засмяха.

— Изглежда, че всеки момент ще се строполите на земята — каза Хелън. — Прибирайте се, за да си отпочинете. Аз ще остана през нощта.

Двете жени не се помръднаха. Беше толкова тихо и приятно да стоят и да се взират в тъмата.

Джудит долови шум и се обърна. Иън и Уинслоу се спускаха по хълма. Тя се обърна бързо и се опита да се приведе в ред. Преметна косата си зад раменете, ощипа бузите си да им придаде цвят и се опита да приглади гънките на роклята си.

Изабел я гледаше.

— Все още изглеждаш ужасно — прошепна й през смях.

Джудит бе изумена от забележката. Изабел бе толкова мила и кротка жена. Джудит не предполагаше, че може да се шегува така. Прихна да се смее.

— И ти също — прошепна тя в отговор.

Изправиха се едновременно, за да поздравят съпрузите си, после се подпряха една на друга, като се опитваха да се задържат прави.

— Не ме интересува как изглеждам — призна Изабел. — Уинслоу иска да… знаеш… а аз не смятам, че трябва толкова скоро. Минаха само седем седмици. Мисля, че трябва да изчакаме още седем… но някои вечери ми се иска да…

Джудит не бе сигурна, че разбира какво иска да й каже Изабел, тъй като заекваше от притеснение. Забеляза, че се изчерви и се досети.

— Мод ми каза, че обикновено шест седмици са достатъчни да изчакаш, преди да… спиш със съпруга си.

Изабел незабавно опита да се приведе в ред. Джудит се изненада от тази реакция. Смехът й накара Изабел също да се засмее.

Хелън поклати глава, гледайки окаяния им вид.

Иън и Уинслоу помислиха, че съпругите им са си загубили разсъдъка. Хелън им съобщи радостната новина. Двамата воини бяха доволни, разбира се, но вниманието им бе погълнато от странното поведение на любимите им.

— Изабел, съвземи се — нареди Уинслоу. — Държиш се като пияна.

Тя прехапа устни, за да престане да се смее.

— Какво правиш буден толкова късно? Защо не си у дома със сина ни?

— Леля ми е с него — отвърна Уинслоу.

— Ще остане ли през цялата нощ?

Уинслоу си помисли, че това бе странен въпрос.

— Разбира се. Аз ще спя в крепостта.

Изабел се намръщи на този отговор. Съпругът й повдигна вежда.

— Изабел, какво за бога, ти става?

Тя не му отвърна. Джудит се приближи към съпруга си.

— А ти защо не си в леглото?

— Чаках те.

Признанието му я трогна. Очите й се напълниха със сълзи. Иън преметна ръка през рамото й и се обърна, за да тръгват. Хелън им пожела лека нощ и влезе в колибата.

Изабел, без да иска, препречи пътя им, когато се приближи, за да се изправи пред съпруга си. Не осъзна, че Иън и Джудит бяха още зад нея.

— Не искам да спя с леля ти — изпусна се тя. — Искам да спя с теб. Джудит каза, че трябва да чакаме само шест седмици, а вече минаха седем.

Уинслоу прегърна съпругата си и я отдръпна встрани, за да направи път на Иън и Джудит. Наведе се и й прошепна нещо.

Алекс, ГаУри и Рамзи привлякоха вниманието на Джудит. Тримата воини се приближаваха откъм хълма. Когато бяха достатъчно близо, за да види израженията им, дъхът й спря. Мъжете изглеждаха разгневени.

Тя се приближи към Иън и прошепна.

— Защо са будни и те?

— Имаше среща — отвърна той. — Продължи по-дълго от очакваното.

Иън нямаше желание да обяснява какво се бе случило, а тя бе твърде изтощена и уплашена, за да го попита. След като се повъртя в леглото, Джудит най-сетне заспа дълбоко.